Метаданни
Данни
- Серия
- Криминалните загадки на Леонардо (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leonardo und das Rätsel des Alchimisten, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Десислава Лазарова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Криминална литература
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2013)
Издание:
Алфред Бекер. Тайната на алхимика
Немска. Първо издание
ИК „Фют“, София, 2012
Редактор: Албена Раленкова
ISBN: 978-954-625-782-6
История
- — Добавяне
Невидимото мастило
Небето беше посивяло. Облаците се трупаха на камари и пълзяха ниско над земята като огромни вълмати чудовища. Не след дълго първите дъждовни капки тежко заудряха пресъхналата земя.
Конникът дръпна юздите на коня си. Застана на върха на хълма и се загледа в селцето Винчи. Дъждът се усили и мъжът загърна по-плътно наметалото. Качулката падаше толкова ниско над лицето му, че се виждаше само върхът на острата му като на козел брадичка. А ръцете, с които държеше юздите на коня си, бяха оцветени в синьо.
— Напред! — прошепна конникът и пришпори коня към селото.
— А сега всички погледнете насам! Това е изключителен миг! Магьосникът и алхимик Леонардо да Винчи ще ви позволи да надникнете в тайните на неговия гений!
Десетгодишният Леонардо театрално махна с ръка, в която държеше перо за писане.
Точно в този момент отвън изтрещя оглушителна гръмотевица. През широко отворения прозорец на таванската стая повя хладен полъх. Още няколко светкавици разцепиха небето и ливна пороен дъжд. Това вероятно беше една от последните летни бури и обикновено в такива моменти Леонардо стоеше като омагьосан пред прозореца да наблюдава светкавиците. Но вече се беше отказал от надеждата си отново някой гръм да падне върху дърво и той още веднъж да види как дървото се разцепва като с невидима небесна секира.
Приятелят му Карло облещи очи и вдигна показалец.
— Май някой там горе има възражения срещу твоята магия!
Той като че ли имаше право — първият гръм удари в мига, в който Леонардо извади перото от мастилницата на масата.
— Може това, което прави Леонардо, да е черна магия! — не се сдържа и Джана.
В този летен следобед тя беше третата в малката група, която щеше да стане очевидец на Леонардовия гений. На челото й се появи дълбока бръчка. Тя наистина се страхуваше, че Леонардо отново ще ги забърка в неприятности.
Леонардо драсна с перото върху един пергаментов лист. На пергамента обаче не се появи нищо.
— Това няма нищо общо нито с бялата, нито с черната магия — отвърна той. — Тук просто се използват свойствата на веществата, които те притежават по силата на своята природа!
Карло се почеса по главата и вдигна рамене.
— Не виждам нищо — призна той.
Леонардо не можа да сдържи тържествуващата си усмивка.
— Нищо чудно! — обяви той с тържествен глас. — Това е невидимо мастило!
— И на мен ми се случва да си измислям разни неща, които в действителност не съществуват. Вече ще казвам, че те всъщност са невидими — засмя се Джана.
— Замълчи! — нареди й Леонардо.
— Аха, моите думи не ти изнасят, така ли? — подкачи го Джана.
— Не, пречиш ми да се концентрирам. Трябва да запомня какво съм написал дотук, защото и аз като тебе не виждам нищо.
Леонардо потопи още веднъж перото в мастилницата и написа следващата дума.
— Готово! — отбеляза доволно той.
— Фантастичен почерк! — присмя му се Джана. — Какъв замах! Какви извивки!
На пергаментовия лист не се виждаше абсолютно нищо. На няколко места имаше влажни петна и Карло се опита да отличи в тях линии, букви и думи, но не успя. Само още няколко мига и течността, която Леонардо беше нанесъл с перото си върху листа, щеше да е напълно изсъхнала. Леонардо сложи втори лист върху изписания.
— А това сега пък за какво е? — попита Карло още по-озадачено.
— Не искам написаното да се размаже — отвърна загадъчно приятелят му.
— Аха, ясно — подсмихна се Джана. — При нас в странноприемницата веднъж пренощува една театрална трупа. Един от шутовете непрекъснато представяше номер, който той наричаше фокуса с бълхата. И този фокус се състоеше в това, че шутът се държеше така, сякаш изнася представление с дресирани бълхи. Но бълхи така и не видяхме.
— И какво общо има това с моето невидимо мастило? — не разбра Леонардо.
— Ами на мен ми прилича на същото. Ти правиш някакъв фокус тук, но аз не вярвам, че на този лист е написано каквото и да било!
През прозореца нахлу вятър и разбърка листовете хартия, върху които Леонардо беше изпробвал разни цветове. Той беше опитал да получи оттенъци на синьото и беше наредил листовете един до друг, за да види кои са най-близки до синьото на небето. Вятърът разбърка всичко с едно духване.
— Да затворим капаците на прозореца — предложи Карло. — Вече вали и вътре.
— Но тогава тук ще стане доста тъмно — възрази Джана.
— Ще запаля свещ — обади се Леонардо. — И без това ми трябва огън, за да направя видими думите, написани с невидимото мастило.
— Нали дядо ти забрани да палиш огън в тази стая? — напомни му Карло. — Ти едва не запали къщата при един от твоите последни експерименти.
— Но аз няма да паля огън! — възрази Леонардо. — Само една свещ — дядо едва ли очаква да седя на тъмно, когато са затворени капаците на прозореца!
Леонардо извади кремък от глиненото гърне, където прибираше всякакви дребни неща с мисълта, че някой ден ще му потрябват. Сетне потърси още нещо в гърнето, но не го откри и изсипа гърнето върху масата. Отвътре изпаднаха мумифицирана мишка, издраскани стъкла от очила, които все още можеха да се използват за увеличително стъкло и за палене на огън — ако с тях се фокусира слънчева светлина. Освен това в купчината имаше мъртви стършели, няколко семена от растения, които преди време Леонардо прибра с намерение да посади, но очевидно беше забравил за тях.
Имаше и дузина обгорени късчета молив. Леонардо беше си наумил да разтопи оловото и да излее нов-новеничък молив. Но опитът, за съжаление, не успя. Оловото, кой знае защо, не се разтопи, единствено дървото около оловната вътрешност се овъгли.
Тук някъде трябваше да има още един кремък, който точно сега щеше да свърши работа на Леонардо. Освен това още прахан — гъба, която гори лесно и се използва за запалване на огън. С малко късмет тя можеше да се открие в гората. Всеки път, когато минаваше през гора, Леонардо се оглеждаше за тази гъба, защото нямаше пари за прахан.
Най-сетне! Ето ги нещата, които му трябваха. Праханта и вторият кремък бяха се изтърколили под листовете, пръснати по масата. Леонардо прибра отново останалите неща в глиненото гърне.
В един дървен сандък, който беше сковал със собствените си ръце, Леонардо пазеше дървени стърготини и добре изсъхнали парченца дърво. Даваше му ги старият Фредерико, дърводелецът на селото. С тях много лесно можеше да се запали огън, което дядо му всъщност беше строго забранил. Но Леонардо въпреки това прибираше стърготините. Старият Фредерико беше доволен, че се е отървал от тях, а пък Леонардо беше убеден, че все някой ден ще му потрябват за нещо.
Ако зависи от него, Леонардо щеше да пази всяко нещо, което му попадне. Кой знае, един ден точно то може да се окаже незаменимо за някой от неговите експерименти.
Момчето се зае да запали огън върху един голям камък, който беше донесло от двора. Камъкът всъщност беше от разрушената крепостна стена на селцето Винчи. Някога това селце било римско укрепление. Междувременно останките от рушащата се стена се използваха вместо каменоломна. Всеки път, когато на някого му потрябваше хубав камък със сравнително правилни размери, той отиваше при стената и си намираше нещо подходящо сред отломките.
Пред очите на Карло и Джана Леонардо най-сетне успя да запали малката купчинка стърготини, а после и свещта.
Сега вече можеха да затворят капаците на прозореца. Навън дъждът плющеше все по-силно, а вятърът бучеше в комина. Капаците на прозорците затракаха с все сила.
Свещта потопи стаята на Леонардо в загадъчна светлина. През процепите на капаците духаше, пламъкът трептеше и хвърляше бягащи сенки по стените. Леонардо сложи свещта в средата на масата.
Приятелите му се взираха напрегнато в хартията с невидимото мастило.
— Сега най-сетне ще преживеете невероятното чудо, как невидимото мастило става видимо! — обяви тържествено Леонардо.
Джана завъртя очи.
— Циркаджия!
Карло обаче беше на друго мнение.
— По-добре да изчакаме, Джана — обади се той. — Леонардо има запас от трикове, за които и не бих помислил, че са възможни! Така че на твое място не бих бързал с преценките.
Джана вдигна рамене и продължи да гледа със скептична физиономия.
Леонардо постави над пламъка листа, върху който бе писал с невидимото мастило.
— Мастилото трябва да се загрее — обясни той. — След малко написаното ще се появи върху листа.
Не след дълго действително започнаха да се появяват отделни букви.
— Е, прочетете сами! — подкани ги Леонардо.
Той постави листа на масата и го изглади с ръка.
— Това мастило беше невидимо! — прочете след кратко колебание Карло. Той се обърна към Джана: — Не можеш да отречеш: Леонардо наистина успя!
Джана се взираше в буквите и клатеше недоумяващо глава.
— Но как го направи? — ахна тя.
— Тайна рецепта! — заяви важно Леонардо. — Използва се в много кралски дворове в Европа. Това мастило се нарича симпатично.
— Какво, какво? — недочу Карло.
— Името идва от това, че с невидимото мастило могат да се пишат тайни послания до хора, които са ни симпатични.
— Аха, значи тайни любовни писма — реши Джана.
— Точно така. Предполагам обаче, че се използва не само за любовни писма, но и от пратеници, шпиони и престъпници! И естествено, от всеки, който иска да запише тайна, която никой друг не бива да научи.
— Тогава ти би могъл да използваш това мастило за чертежите на твоите машини и сгради! — предположи Карло. — За да не може никой да построи тези машини, като използва твоите скици, а после да обяви, че той е изобретателят!
— Мислил съм за това! — кимна Леонардо.
Той можеше часове наред, цели следобеди дори, да си измисля фантастични машини, които можеха да летят или да се движат на колела, без да бъдат теглени от коне. Но Леонардо се затрудняваше да пише дори и отделни думи, без да ги вижда, а какво остава да прави сложна скица, без да има възможност да хвърля поглед от време на време върху отделните детайли. По тази причина той се отказа от идеята да чертае със симпатично мастило и вместо това преднамерено правеше дребни грешки в чертежите си, за да не може някой непосветен да копира машините му.
— Искате ли и вие да опитате? — предложи Леонардо, взе перото от мастилницата и го подаде първо на Джана.
Момичето обаче решително тръсна глава.
— Не! — заяви тя и потрепери. — Всичко това ми мирише на черна магия! Накрая ще ме обвинят заради твоите щуротии и ще ме изгорят на кладата като вещица!
— Това не е магия! — възрази Леонардо. — Тайната е толкова проста… знам я от чудака Винсенте.
— Да не говориш за оня старец с мърлявото наметало, който се нанесе в старата къща на земеделеца Алесандро?
— Точно него имам предвид — отвърна Леонардо. — Бях вече няколко пъти при него. Винсенте е майстор на бои и също така прави мастило. Много е интересно в работилницата му. Мнозина художници от Флоренция идват, за да си поръчат бои при него.
Карло посочи листата, които бяха оцветени в различни нюанси на синьото.
— Вижда се колко много те е впечатлил този човек! Ти като че ли се опитваш да му подражаваш.
— И каква е тайната на невидимото мастило, щом казваш, че не е магия? — не се предаваше Джана.
— Ще ви я издам с удоволствие. Така в бъдеще ще можем да си изпращаме съобщения, които никой друг няма да може да разчете. Взема се просто…
Някъде на долния етаж се хлопна капак на прозорец. Леонардо едва ли щеше да обърне внимание на този шум. Но веднага след това се чу скърцането на стълбата и стъпки.
— Леонардо? — обади се дълбок басов глас.
— Какво има, дядо? — извика момчето.
Леонардо се зачуди дали за всеки случай да не изгаси свещта. Нали дядо му беше наложил пълна забрана върху паленето на огън в къщата. Но тогава те тримата щяха да се озоват в тъмна като гроб стая.
Момчето се поколеба още един момент — а след това вече беше късно. Вратата се отвори и дядото на Леонардо влезе в стаята. Той беше едър широкоплещест мъж с ведър поглед. Понеже Леонардо не можеше да живее нито при баща си, нотариуса господин Пиеро д’Антонио, нито при майка си, селянката Катарина, бяха го дали на дядо му. Това си имаше значителни преимущества — на първо място, много повече пространство, и на второ, много повече свобода. Но колкото и търпелив и сговорчив да беше дядото — все пак трябваше да се спазват някои правила.
Дядото на Леонардо погледна свещта. Още преди да успее да каже нещо, внукът му обясни:
— Иначе трябваше да стоим на тъмно!
— Можехте да слезете в стаята долу. Там гори камината!
— Да, обаче…
— Свещите ще ни трябват през зимата, когато дните са по-къси. Дотогава няма чак толкова много време. Всички друго е чисто разсипничество, Леонардо! В момента приготвям вечерята и търся оцета… — Старецът обходи с поглед стаята на внука си.
Пламъкът на свещта трептеше. По стените танцуваха сенки. Погледът на стареца се спря на бутилка, запушена с коркова тапа.
— Аха, ето го и него! — изненада се дядото и вдигна бутилката. — Къде ли не го търсих. Нали не си сипал вътре нещо друго?
— Не!
— Е, тогава всичко е наред. Загасете тази свещ и слезте долу, докато премине бурята. Долу ще е по-сигурно и в случай че някой гръм удари къщата! — И дядото на Леонардо заслиза по стълбите.
— Е, аз всъщност исках да ви дам възможност да пишете с невидимото мастило — вдигна рамене Леонардо и забърка намръщен с перото в празната мастилница.
— Толкова малко ли имаше от това тайно мастило? — попита Джана.
Леонардо поклати глава.
— Не, обаче дядо ми току-що отнесе останалото.
Карло и Джана размениха изумени погледи. След това Карло вдигна мастилницата и я подуши.
— Истина е! — възкликна той. — Леонардо е писал с оцет!
— Нали ви казах, че е съвсем просто и няма нищо общо с магията — засмя се Леонардо. — Може да използвате оцет, но става също и с мляко. Чудакът Винсенте има и други рецепти за мастило! При някои от тях написаното отначало се вижда, след време изчезва и едва когато се нагрее, се появява отново — но само за кратко време.
Дядото на Леонардо ги повика отдолу.
Леонардо въздъхна.
— Добре, добре… идваме де!
Малко по-късно всички седяха в стаята с камината. Старецът печеше месо на огъня, а навън бурята утихваше. Но дъждът продължаваше да се лее като из ведро, така че децата не можеха да си покажат навън дори носовете. Още по-невъзможно беше да се приберат в този дъжд. Селото нямаше покрити улици и всички пътища се бяха превърнали в тресавища, в които се затъваше до глезени.
За да не прегори месото, старецът го въртеше над огъня. През това време го бодеше с дълга вилица, за да провери дали е изпечено.
— Днес ще дойде баща ти — рече той на Леонардо, който беше донесъл от стаята си листа с тайното мастило.
Родителите на Леонардо не бяха женени. Баща му си имаше своя къща в покрайнините на Винчи, която му служеше и за кантора, защото той беше нотариус, който пишеше договори и удостоверения за хората от цялата околност. Преди години господин Пиеро се нанесе там със своята много по-млада жена, а майката на Леонардо, Катарина, се омъжи за един земеделец. Леонардо не можеше да остане нито при баща си, нито при майка си. Междувременно младата жена на господин Пиеро почина. Оттогава господин Пиеро често се хранеше при дядото — ако преди това не се отбиеше в селската странноприемница. Той нямаше време да си готви сам, защото беше много зает, особено откакто работеше за Козимо де Медичи, най-могъщия човек във Флоренция, всевластния град, в чиито предели на влияние влизаше и селцето Винчи.
— Ела да повъртиш малко печеното! — повика старецът Леонардо.
Момчето беше твърде нетърпеливо и разрови жарта в огнището, за да разпали огъня. Няколко дребни пламтящи стърготини се надигнаха и затанцуваха из въздуха. Приличаха на блещукащи светулки.
„Какво ли ги повдига във въздуха?“ — чудеше се Леонардо. Дали пък не е самата топлина?
Той сложи над пламъците листа, върху който бе писал с тайното мастило, и наистина краят му затрептя над горещия въздух. Сетне листът се подпали и Леонардо го пусна. Пламъците го погълнаха светкавично и след няколко секунди от него останаха само няколко горящи късчета, които се разлетяха във въздуха.
— Какви ги вършиш! — ядоса се дядо му, който едва сега забеляза с какво се занимава момчето. — Само да се озовеш край огъня и става опасно! Твоите игри някой ден ще ни оставят без дом. Не можеш ли просто да въртиш печеното, както ти казах? Погледни какво направи, тук има вече изгоряло място! Пък и жалко за хартията, която изгори, само за да си поиграеш с огъня.
Старецът подпря ядосано ръце на кръста. Леонардо с труд се откъсна от мислите си.
— Не, дядо, аз исках само…
Но дядо му го прекъсна с вдигната ръка.
— Сега по-добре не казвай нищо повече! Не е минало много време, откакто едва не подпали покрива над главите ни.
— Не беше нарочно — оправда се Леонардо.
Дядото въздъхна.
— Вярвам ти, момчето ми, но това извинение нямаше да ми замести къщата!
Леонардо вече не го слушаше, защото междувременно му беше хрумнала блестяща идея. Тя така завладя мислите му, че той не можеше да обръща внимание на нищо друго. Идея, която би могла да направи така, че никога повече едно печено да не трябва да бъде въртяно ръчно над огъня.
Ако наистина е вярно, че топлият въздух се изкачва нагоре и при това има силата да носи хартия или малки горящи частици — тогава защо да не бъде толкова силен, че да върти и печеното? Тази досадна работа трябва да се върши от някаква машина!
Мисълта не даваше покой на Леонардо. Машина, която върти печеното и се задвижва с издигащия се от огнището топъл въздух. Тази идея не изглежда невъзможна…