Алфред Бекер
Тайната на алхимика (4)

Кой е крадецът?

Леонардо и господин Пиеро събраха пръснатите книжа, след което нотариусът ги подреди набързо. Завещанието на чудака Винсенте наистина беше изчезнало.

— Ами тогава всичко е ясно — вдигна ръце Леонардо.

Господин Пиеро вдигна вежди.

— Така ли? На мен пък нищо не ми е ясно!

— Много просто — някой е искал да се сдобие с рецептата за синьото на Винсенте, тате! Вероятно някой, който иска да забогатее от нея. Или пък художник, който има на статива си започната картина, но винсентовото синьо му е свършило и сега не може да завърши картината! Ако продължи с каквото и да е синьо, разликата веднага ще се види! Всъщност трябва да подозираме всеки, който спешно се нуждае от този цвят, но няма достатъчно пари да плати за него.

Господин Пиеро се замисли дълбоко, докато оглаждаше внимателно с ръка няколко поизмачкани документа.

— Не знам какво да мисля. Това би означавало, че човекът, който ме повали, е знаел, че чудакът Винсенте е оставил при мен не само своето завещание, но и рецептата. Със сигурност не съм говорил за това на случайни хора — не мога да си представя, че и Винсенте го е направил. Когато става дума за този негов цвят, той се държи като същински бакалин.

— Във всеки случай престъпникът е можел да чете — отбеляза Леонардо. — Иначе нямаше да открие завещанието.

— Което не ни води много по-далеч — вдигна рамене господин Пиеро. — В наше време мнозина търговци могат да четат и пишат! Някой ден грамотните хора ще бъдат толкова много, че такива като мен, които си печелят хляба, като записват разни неща за другите, ще останат без работа!

Леонардо съобразяваше нещо със смръщено чело. Възможно ли бе баща му наистина да не е видял престъпника?

— Наистина ли не можеш да си спомниш нищо? — попита момчето. — Не ти ли е останала в съзнанието някаква подробност? Нещо дребно на пръв поглед? Дали този човек беше висок или нисък, беше ли облечен като благородник или като прост селянин?

— Видях една сянка и… — Господин Пиеро се поколеба, преди да продължи. — И после… нещо се стовари на главата ми. Пред очите ми причерня, а след това не помня нищо.

— Когато се връщах от работилницата на Винсенте, един ездач едва не ме прегази с коня си. Ръцете му бяха сини — разказа Леонардо. — Като на човек, който работи с бои.

— Значи наистина е така! Значи наистина този човек е искал синьото на Винсенте! — въздъхна господин Пиеро и дълбока гневна бръчка проряза челото му. — Може би иска да спечели пари от тайната на Винсенте!

— Ще разкажа всичко на Винсенте и ще разбера дали през деня при него не е идвал някой, който е искал да купи боя.

— Не мислиш ли, че вече е твърде късно да ходиш при него — напомни баща му. — Освен това… — Господин Пиеро се поколеба, преди да продължи: — За мен, естествено, цялата тази история е изключително неприятна! В края на краищата Винсенте дойде при мен, защото разчиташе, че рецептата му ще е в сигурни ръце. А какво става! Още в същия ден, в който остави завещанието си и вече е спокоен, че има кой да изпълни последната му воля, се случва тази кражба! Не мога да си простя, че не скрих рецептата на сигурно място. Но това вече не може да се поправи.

— Не искаш да казваш на Винсенте за случката, така ли? — попита Леонардо.

— Естествено! — кимна господин Пиеро. — Най-добре ще бъде да си върнем рецептата, преди той да е разбрал, че е изчезнала. Затова не бих искал да се вдига много шум около случая. Мислиш ли, че хората ще си оставят при мен завещанията, ако се разчуе? Изобщо не искам да си представя какво ще стане, ако Козимо де Медичи научи за това.

— Но без помощта на Винсенте едва ли ще успеем да открием кой е откраднал рецептата — отбеляза Леонардо. — В края на краищата само той знае кой се нуждае от боята му. А аз съм дълбоко убеден, че това е някой от клиентите на Винсенте.

— Вероятно имаш право. През следващите дни ми предстои пътуване до Флоренция. Ще съобщя за случая на градската стража. Ако внезапно от нищото се появи някой, който предлага едно много специално синьо, което прави небето в картините да блести по съвсем особен начин, те веднага биха могли да се намесят.

— Но най-първо трябва да разпитаме в странноприемницата дали там някой не е говорил за завещанието на Винсенте — предложи Леонардо. — И също така дали там се е появявал човек със сини ръце!

— Да, но и за това вече е твърде късно — поклати глава господин Пиеро. — Освен това не знам дали наистина искам историята да се разчуе. Накрая цялата околност ще знае какво се е случило!

— Това едва ли може да се избегне — възрази Леонардо. — А и бедата едва ли е толкова голяма, колкото ти се струва в момента.

Господин Пиеро вдигна вежди и погледа сина си изненадан.

— Как ти хрумна това?

— Ако чудакът Винсенте е писал с невидимо мастило, крадецът изобщо не би могъл да прочете какво пише в рецептата. А аз действително не виждам причина Винсенте да не е използвал невидимо мастило. Та нали самият той ми показа как се смесва то и най-вече как се прави така, че невидимото отново да стане видимо.

— С нагряване — рече сухо господин Пиеро.

Леонардо погледна баща си изумен.

— Той и с теб ли е говорил за това?

Трябваше да си признае, че е малко разочарован. Очевидно беше, че не е единственият, с когото алхимикът е споделил тази тайна.

Но всъщност Леонардо се заблуждаваше. Това, че баща му познаваше свойствата на симпатичните мастила, нямаше нищо общо с Винсенте и неговото завещание.

— Аз самият съм използвал такива мастила — рече господин Пиеро. — И ако крадецът действително е бил някой, който дори само малко разбира от бои, мастила и свойствата на различните вещества, той веднага ще се досети и ще нагрее листа над пламък.

— Ти видя ли рецептата? — попита Леонардо.

Господин Пиеро поклати глава.

— Не, беше навита на руло и запечатана. След това беше запечатана още веднъж от самия мен заедно със завещанието, така че никога не съм виждал какво пише в самата рецепта.

 

 

По-късно двамата намериха на пода следи от восък. Крадецът беше счупил печатите на няколко документа, за да може да ги прочете. След това просто ги беше захвърлил на земята. Вероятно същото се беше случило и с рецептата за винсентовото синьо.

Леонардо огледа още веднъж стаята, като не спираше да задава въпроси на баща си. Въпросите следваха безмилостно един след друг и накрая търпението на господин Пиеро се изчерпа. Той завъртя изнервен очи и изпъшка, но не каза нищо, защото всъщност беше свикнал със странностите на сина си. Леонардо искаше да узнае например дали нещо подозрително е направило впечатление на господин Пиеро, преди да влезе вкъщи. Баща му поклати глава.

— Нищо, за което да си спомням.

— Ако крадецът действително е бил конникът със сините ръце, когото срещнах, то тогава някъде в близост до къщата трябва да е чакал оседлан кон — размишляваше на глас Леонардо.

— Може би при кръчмата — предположи господин Пиеро. — Аз просто не обърнах внимание на това!

— Щом ще ходиш във Флоренция, за да съобщиш за случилото се, бих искал да те придружа! — заяви Леонардо.

— Честно казано, никак не съм сигурен дали наистина трябва да го направя.

— А защо не?

— Защото и във Флоренция ще се разчуе, че са ми откраднали важен документ, а това няма да е добре за репутацията ми. Трябва още веднъж да обмисля нещата много внимателно… Но все едно, след няколко дни и без това ще ходя във Флоренция.

— Моля те, вземи ме! Вече съм бил там веднъж!

Господин Пиеро вдигна ръце в защита.

— Само не ми напомняй как ти и твоят приятел Карло стигнахте чак до Флоренция с коня, който бях взел като залог от мой длъжник, без да попитате или поне да предупредите!

— Ама нали всичко свърши добре! — защити се Леонардо.

— И въпреки това — като си помисля какво можеше да ви се случи. Не стига това, ами щеше да се наложи да плащам коня от джоба си, ако бяхте го изгубили!

— Нямаше да се случи! — отвърна Леонардо. — Върнахме кобилата в отлично състояние — тя и досега стои в конюшнята на дядо.

Господин Пиеро се взря в сина си и като че се замисли.

— Но да знаеш, че няма да е увеселителна разходка — отстъпи той накрая и огледа момчето от главата до петите. — И ще трябва да носиш обувки. Иначе всеки ще си помисли, че водя със себе си улично хлапе.

 

 

Докато вървеше към къщи, Леонардо не спираше да мисли за случилото се. Фактът, че едва на следващия ден ще може да предприеме решаващите стъпки, за да влезе в дирите на крадеца, никак не му харесваше. Дотогава този човек щеше да е изчезнал безследно. Може би дори вече беше започнал да прави винсентовото синьо или пък беше препродал рецептата.

Странноприемницата тънеше в мрак. Капаците на прозорците бяха затворени, на коневръза нямаше нито един кон. Заглъхнала беше и врявата вътре. Цареше пълна тишина.

Да ходи още веднъж при Винсенте, действително беше твърде късно вече. Дядо му със сигурност щеше да се разтревожи, ако се забави още.

Но имаше нещо, което можеше да направи.

Той мина откъм задната страна на странноприемницата. Потърси камък и го хвърли към прозореца на стаята, където спеше Джана. Разчиташе, че още не е заспала дълбоко и ще го чуе.

След първия камък не последва нищо. След втория също, едва след третия имаше резултат. Капаците на прозореца се отвориха със скърцане. Шумът беше толкова силен, че Леонардо се изплаши да не се събудят и родителите на Джана. Но те очевидно бяха прекарали толкова напрегнат ден, че спяха дълбоко като мечки през зимата.

На лунната светлина Леонардо видя лицето на Джана. Тя обаче не можа веднага да го разпознае, защото той стоеше в сянката на един храст.

— Ето тук! — прошепна силно Леонардо.

Едва сега Джана го съзря. Тя като че ли се ядоса.

— Ти да не си се побъркал! Какво става!

— Много е важно!

— Дано да е така! Как мислиш, какво ще ми се случи, ако ме спипат? Тогава със сигурност ще ми забранят да имам вземане-даване с теб.

Леонардо се усмихна.

— Е, тогава поне ще е съвсем сигурно, че няма някой ден да бъдеш обвинена и изгорена заради мнимата черна магия, която си научила от мен!

— Никак не е смешно! — отвърна кисело Джана. — Наистина има магия. И тя може да бъде много опасна!

Леонардо не се съмняваше, че действително съществува магия. Но никой от хората, които познаваше, не правеше такива неща. Той също така беше научил, че много неща, които изглеждат като магия, в действителност са резултат от действието на природните закони. Също както в случая с невидимото мастило. Но в момента Леонардо нямаше настроение да спори за това. Пък и мястото не беше подходящо.

С няколко думи той разказа на Джана какво се беше случило.

— Можеш ли да попиташ вашите дали при вас не се е отбивал човек със сини ръце?

— Сини ръце?

— Да. Точно така. Това е защото често работи с боя, която трудно се измива. Този човек освен това имаше кон, защото едва не ме стъпка, докато се връщах от Винсенте.

— Ти знаеш ли, че такъв човек действително се появи при нас — сети се изведнъж Джана. — Видях го, когато се прибрах днес у нас. Сините му ръце наистина бяха много странни.

— Видя ли лицето му?

— По-скоро не. Имаше качулка. Но видях брадата му. Приличаше на козел с нея… Беше тъмна на цвят!

— Аха, значи е бил млад човек! — реши Леонардо, защото иначе брадата му щеше да е посивяла. — Сам ли беше?

— Честно казано, не му обърнах много внимание. Дъждът беше отслабнал, когато тръгнах от вас, но въпреки това бях съвсем мокра, когато стигнах вкъщи. Майка ми ме сложи право пред камината.

— Опитай да си спомниш! С кого разговаряше?

— Видях само надничаря Николо. Разказваше нещо… нали го знаеш какъв е бъбрив. Всъщност имах чувството, че говори по-скоро с други мъже, а оня тип със сините ръце само седи наблизо и слуша.

Леонардо затаи дъх.

— Можеш ли да си спомниш някакви подробности от разговора? Възможно ли е да са говорили за едно завещание?

Джана отметна от лицето си рошавата си коса.

— Може и да са говорили — както ти казах, заслушах се само за миг. Освен това майка ми през цялото време ми четеше конско. Тя настояваше да не мърдам от камината, за да изсъхна добре! — Момичето направи пауза и добави: — Като се замисля, май ставаше дума за синята боя… да, спомням си, всичко тръгна от няколко забележки за сините ръце на оня човек. И Николо… — Тя се поколеба.

— Казвай, казвай! — настоя Леонардо. — Какво за Николо? Всяка подробност може да се окаже важна. Опитай да си спомниш!

— Не вдигай толкова шум, Леонардо! Ще събудиш цялата къща!

— Важно е, Джана!

— Съжалявам! Нищо повече не си спомням. Откъде да знам, че ще е толкова важно.

 

 

Когато Леонардо най-сетне се прибра у дома, дядо му го чакаше пред вратата.

— Само не ми казвай, че пак се е опитал да те прегази някакъв конник! — размаха пръст той.

Леонардо поклати глава.

— Не, този път на мен не ми се случи нищо. Но оня конник със сините ръце най-вероятно е влязъл в къщата на тате, ударил го е по главата, тършувал е сред нещата му и е откраднал рецептата на чудака Винсенте.

Лицето на дядо му се изопна.

— Това не са добри новини. Как е той? Ранен ли е?

— Не, най-голямата беда е изчезналото завещание! Сега сигурно всеки ще започне да прави синьото на Винсенте и той ще се разори!

— Сега ти първо трябва вече да си лягаш. Късно е. А аз ще отида при баща ти, за да видя какво става там. Може би има нужда от моята помощ.

— Добре — съгласи се Леонардо.

Той вече имаше план какво ще прави от тук нататък. Първо трябва да попита Винсенте дали Николо би могъл да знае нещо за завещанието. Леонардо смяташе, че е грешка от страна на баща му да не се оповестява истината. Това в края на краищата само щеше да е от полза за тайнствения крадец.

Леонардо се прибра в стаята и си легна. Той отвори капаците на прозореца, за да влиза лунна светлина. Все още беше достатъчно топло нощем. След няколко седмици щеше да е различно. В главата му се въртяха какви ли не мисли.

Той затвори очи. И спомените от скорошната страшна среща с конника със сините ръце оживяха отново.

Наистина ли не видя лицето му? Момчето се съсредоточи върху това, което беше запомнил. Но под качулката не се виждаше нищо. Тъмна сянка, която би могла да бъде разпръсната само от дневната светлина.

С какво да си запълня времето сега, чудеше се Леонардо, защото в тъмното не беше възможно да се рисува.

И тогава му хрумна нещо. Защо да не си представя наум какво рисувам, рече си той. Тогава утре сутрин сигурно ще ми е много по-лесно да пренеса всичко на хартия.