Алфред Бекер
Тайната на алхимика (3)

Конникът със сините ръце

Леонардо вървеше към къщи, потънал в мисли. Дали все пак чудакът Винсенте не е прав, че си губи времето, като измисля машини или изследва природата, колкото и интересно да му беше. Дали наистина има толкова голям талант за рисуване, както казва алхимикът? И ако е така — може ли той въпреки това да се занимава с неща, за които няма голяма дарба, но пък му доставят удоволствие? Кой изобщо е казал, че човек може да изучи добре само едно нещо?

Момчето се огледа. Луната беше изгряла и озаряваше пътя с мека светлина. Беше станало доста късно. Първо Леонардо се забави, докато си говореше с чудака Винсенте. Връщането също му отне повече време от обичайното, защото искаше на спокойствие да обмисли разговора с алхимика.

Селският площад вече се виждаше, когато тропот на конски копита го изтръгна от мислите му.

Конник с развято наметало препускаше по пътя откъм селската странноприемница. Беше смъкнал качулката си толкова ниско, че лицето му не се виждаше. Мъжът дръпна юздите на коня и като зави покрай къщата на Леонардо, препусна право към момчето.

Леонардо вървеше в сянката на крайпътните храсти, избуяли на воля през пролетта и лятото, и конникът очевидно не го виждаше. Ездачът се носеше по пътя, който вече беше по-сух и му позволяваше да язди в галоп. Леонардо едва успя да отскочи встрани. Конят изцвили и се вдигна на задни крака.

Леонардо се хвърли на земята, претърколи се и се надигна предпазливо. С разширени от ужас очи той видя над себе си размаханите подковани копита на коня.

Бледата лунна светлина падаше върху ездача. Тя не разпръсна тъмнината под качулката — но огря ръцете, които се подаваха под наметалото и държаха юздите.

Тези ръце бяха сини!

Копитата се заковаха в земята току до Леонардо и изринаха дупки в пътя. Едва изсъхналата пръст се разхвърча наоколо. Ездачът не успяваше да овладее коня си. Животното отново се вдигна на задните си крака и изцвили силно. Леонардо се отдръпна стреснато. Копитата отново преминаха на косъм от главата му. После ездачът заби шпори в корема на коня, той направи скок и препусна по пътя.

Конникът със сините ръце напусна селото по пътя за Флоренция. Той бързо изчезна между сенките на крайпътните храсти и дървета. Само тропотът на копитата продължи да отеква в нощната тишина. Малко по-късно ездачът се появи още веднъж за миг под лунната светлина, преди да изчезне с развятото си наметало зад хълмовете.

— Луд човек! — викна ядосано Леонардо.

Чувстваше се така, сякаш се е разминал на косъм с тежко нараняване, дори със смъртта! И то само заради някакъв пощурял човек, който препуска, готов да прегази всичко по пътя си!

Сърцето му биеше така силно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му. Задъхваше се, а коленете му трепереха. Мина известно време, преди момчето да се успокои.

 

 

От мястото, където Леонардо едва не загина под копитата на зловещия конник, до дома на дядо му имаше не повече от стотина метра. Къщата беше на селския площад, който във Винчи наричаха Лоджията.

Когато най-сетне се добра до дома, огънят вече пращеше в камината, а дядо му тъкмо се беше захванал да чисти шиша от печеното.

— Само да знаеш какво ми се случи току-що! — втурна се вътре Леонардо. — Някакъв луд, който препускаше по пътя откъм странноприемницата, едва не ме стъпка!

— Ранен ли си? — попита загрижено дядо му.

Леонардо поклати глава.

— Не! Имах голям късмет, че се разминах с копитата на коня.

— Позна ли човека? Ако е така, ще поговоря с него! В края на краищата тук, в селото, трябва да се спазват някакви правила за движение и конниците не бива да забравят, че има хора, които се прибират по пътищата пеша след залез-слънце!

— За съжаление не можах да разпозная лицето му, защото беше пуснал качулката си ниско над очите. Но ако не са ме излъгали очите, ръцете му бяха сини.

— Тогава това трябва да е бил някой от клиентите на твоя приятел, чудака Винсенте — махна ядосано с ръка дядото. — Тези флорентинци! Мислят си, че само защото са от града, струват повече от нас!

Леонардо поклати глава.

— Не, всъщност това не би могъл да бъде някой от клиентите на чудака Винсенте. Нали преди това бях при него и щях да го срещна там. Освен това ездачът идваше откъм странноприемницата.

— Не издребнявай! Кой знае какво е правил преди това! Може да е бил при Винсенте по-рано, а после да го е застигнала бурята и да се е отбил да изсуши дрехите си на огъня в странноприемницата. Не знам някой друг тук да се занимава с производство на синя боя.

— Така е…

— Ти по-добре питай утре Винсенте дали при него се е отбивал такъв клиент.

Старецът посочи масата. Там беше оставена кожена чанта с ремък за носене през рамо. Леонардо веднага я позна. Беше чантата на баща му. В нея той носеше важните си документи, когато беше на път.

— Баща ти си е забравил чантата — рече дядо му. — Няма да е зле да му я занесеш още тази вечер. Мен нещо ме наболяват краката. Коляното ме върти от няколко дни, направо ще ме довърши!

— Ще отида — обеща Леонардо.

— По-добре тези документи, които вероятно са важни, да не стоят в къщата ми. Ако нещо вземе, че изчезне, аз ще го отнеса.

— Ще се върна веднага! — обеща Леонардо и взе чантата под мишница.

— И внимавай с конниците, които препускат като пощурели в тъмното!

— Обещавам!

Леонардо тръгна към дома на баща си. Лек ветрец зашумя в храстите и дърветата. Лунната светлина осветяваше едва-едва пътя. Леонардо се опитваше да заобикаля, доколкото може, калните места.

От селската странноприемница още долитаха оживени гласове и музика. Някой свиреше на лютня, чуваше се пеене. Отдалеч се разбираше, че не са учили пеене в училище.

Най-сетне Леонардо стигна до къщата на баща си. Отникъде не се виждаше светлина. Леонардо се изненада, че конят на господин Пиеро стои вързан пред вратата. Беше доста необичайно, че баща му си е легнал и е оставил коня навън, вместо да го отведе в конюшнята да го разседлае. Може би господин Пиеро още е буден, макар че нито един от прозорците не светеше.

Леонардо потропа на вратата.

— Татко? — извика той. — Аз съм! Леонардо! Забравил си чантата си у нас!

Никакъв отговор.

Докато чукаше повторно, вратата се открехна леко. При това изскърца зловещо и здравата го стресна. Момчето я побутна още малко, но тя опря в нещо на пода.

Леонардо пристъпи предпазливо напред.

Вътре беше тъмно като в рог, защото капаците на прозорците бяха затворени. Само през вратата проникваше оскъдна лунна светлина и падаше право върху лицето на господин Пиеро, който беше проснат на пода.

— Татко! — изплаши се Леонардо.

Момчето коленичи до неподвижния си баща и го разтърси за раменете. Господин Пиеро не помръдна. Ужас обзе Леонардо. Той си спомни, че трябва да провери пулса му. Пулсът и дишането спираха, когато някой вече не е жив — така знаеше момчето. В следващия момент изпита огромно облекчение, защото установи, че сърцето на господин Пиеро още бие.

Леонардо отново разтърси баща си за раменете. Баща му простена и се размърда.

— Събуди се! — извика Леонардо.

Баща му трепна, отвори очи и се втренчи в Леонардо, сякаш е видял дух.

— Аз съм, тате!

Господин Пиеро си пое дълбоко дъх.

— В тъмното помислих, че…

— Какво?

Баща му се изправи предпазливо и опипа главата си с изкривено от болка лице. Той се огледа на всички страни, сякаш се боеше, че в стаята има още някого.

— Донесох ти чантата. Беше я забравил у дома — обясни му Леонардо.

— Много ти благодаря — прошепна господин Пиеро.

— Какво се е случили? — попита предпазливо Леонардо.

Господин Пиеро успя да се изправи, но продължаваше да се държи за главата.

— Ама че юмрук имаше този тип… Мили боже! Като удар с чук! Трябва да съм загубил съзнание!

— Но кой беше?

— Откъде да знам! Когато влязох вкъщи, видях някаква сянка и в следващия момент чукът се стовари на главата ми. След това не помня нищо.

Внезапно господин Пиеро беше обзет от безпокойство. Понеже имаше силно главоболие, той остави Леонардо да разпали огъня и да запали свещи.

— Кремък има в шкафа до прозореца, третото чекмедже — рече господин Пиеро.

Той се добра с мъка до един стол и с въздишка се отпусна на него.

Леонардо не чака втора покана. Той обичаше да пали огън и понеже в дома на господин Пиеро имаше предостатъчно свещи, запали дори няколко.

Едва сега видяха, че цялата къща е претърсена. Чекмеджето на писалището, върху което господин Пиеро всеки ден изготвяше договори и удостоверения, беше разбито. Същото се беше случило и с шкафа. По пода бяха разхвърляни книжа и документи. Мастилницата беше преобърната, мастилото беше потекло по книжата и капеше на пода.

Господин Пиеро пребледня като мъртвец.

— Това не може да е истина! — възкликна той и поклати глава в недоумение.

— Тук очевидно някой е търсил нещо — рече Леонардо.

— Но това са само документи и договори за продажба, повечето от които нямат никаква стойност за един крадец! Аз не държа в къщата големи суми! Като се има предвид, че и без това не съм богат!

Господин Пиеро успяваше да свързва двата края с професията си на нотариус, но нямаше големи спестявания. А когато се случеше да му остане нещо в повече, той го носеше във Флоренция в една от новооткритите банки, които ставаха все по-предпочитани. Особено сред богатите хора, които се занимаваха със сделки, при които внушителни суми пари сменяха притежателите си. До основаването на първата банка във Флоренция и някои други италиански градове тези предприемачи и търговци трябваше да пренасят тежки сандъци, пълни със златни и сребърни монети, за да се разплатят с партньорите си, което беше много опасно и привличаше разбойници. В новите банки златото и среброто се разменяха срещу банкноти. Това бяха разписки, с които банката се задължаваше да изплати по всяко време на приносителя или на точно определено лице, вписано върху банкнотата, равностойността й в злато и сребро.

— Може би крадецът е мислел, че си богат! — предположи Леонардо.

Господин Пиеро се надигна от стола, като продължаваше да се държи за главата.

— Хората, за които работя от време на време напоследък, може и да са богати — аз обаче изобщо не съм!

Леонардо се огледа.

— Да ти помогна ли да подредиш?

— Ще ти бъда благодарен.

— Може би тогава ще разберем дали нещо липсва. Ами ако се окаже, че някой е искал да узнае съдържанието на някой документ, който е оставен на съхранение при теб!

— Това би могло да бъде най-много някое завещание, чието съдържание някой иска да научи предварително! — предположи господин Пиеро.

Той отиде до писалището и надникна в отвореното чекмедже. Сетне отдели няколко от листовете, разхвърляни по пода. Върху един от тях имаше отпечатък от ботуш.

— Мили боже! Завещанието на чудака Винсенте е изчезнало! — установи с ужас господин Пиеро. — Оставих го в чекмеджето, съвсем сигурен съм!