Алфред Бекер
Тайната на алхимика (10)

Във вила Даренцио

Леонардо и Карло напуснаха опасния квартал колкото се може по-бързо. Беззъбото момче вървя след тях известно време. Виждаха го да се появява от време на време зад някой ъгъл, но не смееше да приближи повече, защото беше без приятелите си.

Планът на Леонардо беше да стигнат до ателието на Паоло по заобиколен път. Но накрая и той призна, че няма да успеят.

— Тази банда ще ни проследи, откъдето и да минем — поклати глава Карло. — Искаш ли да ти кажа нещо? Започвам да си мисля, че този Паоло съвсем нарочно е поръчал на бандата да ни държи под око и да ни прогони от тук!

— Разбира се, че е така! — отвърна малко грубо Леонардо. Той явно се изненада, че приятелят му едва сега се е досетил за тази възможност. — Нищо чудно маестро Бартолини да му е казал, че издирваме крадеца на рецептата. За съжаление, не успяхме да чуем за какво си говореха двамата. Разбираш ли сега защо съм убеден, че Паоло е вярната следа към разкриването на кражбата?

Най-накрая двамата прекосиха Арно и най-сетне се почувстваха в безопасност.

Беззъбото момче остана на другия бряг на реката и зачака там.

— Този тип ни наблюдава — промърмори Карло.

Леонардо кимна:

— Да! Иска да е сигурен, че сме си тръгнали. Иска също да знаем, че ни наблюдава.

— Преди малко ти спомена нещо за някакво доказателство срещу Паоло — сети се Карло. — И какво е то?

— Засега не мога да ти кажа. Ако се заблуждавам, просто няма да открием нищо.

— Да открием ли? Но какво?

— Имай ми доверие. Следващата ни цел е вила Даренцио.

— И какво ще търсим там, ако ми е позволено да попитам?

— Ще събираме доказателства. Хайде!

В този момент забиха камбаните на катедралата, която се извисяваше величествено над града. Беше пет часът следобед. Всъщност отдавна вече беше време да се връщат в странноприемницата на Алберто. Карло се притесняваше, че бащата на Леонардо много ще се ядоса, ако се върнат по-късно от уговорката. Но той изобщо не посмя да предложи да се връщат в странноприемницата, защото когато Леонардо си наумеше нещо, той преследваше целта си докрай — докато не стигнеше до решение, което го задоволява. Преди това той просто нямаше очи и уши за нищо друго.

Леонардо и Карло разпитаха за местонахождението на дома на Микеле Даренцио. Упътиха ги към внушителна постройка с вътрешен двор, до който се стигаше само след като се минеше между тежковъоръжените стражи на портата. Сградата приличаше на малка крепост в пределите на градските стени — не толкова голяма и великолепна като двореца на семейство Медичи, пред който Леонардо се беше озовавал вече при друг случай, но все пак много по-голяма от пет или шест от най-големите къщи във Винчи, взети заедно.

— Би могъл да ми довериш малко повече за твоя тайнствен план, след като съм тръгнал с теб да го изпълнявам — недоволстваше Карло. — А може би няма никакъв план и цялата тази работа не е нищо повече от твое внезапно хрумване?

— Такива внезапни хрумвания могат да бъдат много полезни! — напомни на приятеля си Леонардо.

— Да, но само когато не се касае за някоя внезапно появила се фиксидея, от която, както се вижда, изобщо не можеш да се освободиш.

Леонардо погледна Карло много сериозно.

— Трябва непременно да видя дали Паоло вече е започнал стенописите — обясни той след известно колебание.

— Защо?

— Защото боята, която е използвал, ще го издаде. Пред такова доказателство нито градската стража, нито гилдията на художниците ще могат да си затворят очите.

— Продължавам да не схващам!

— Не се притеснявай — ще схванеш! Сега е по-важно да измислим начин да влезем в куполните зали на двореца.

— Ами ако Паоло все още е там?

— Не вярвам. Предполагам, че отдавна е приключил за днес.

— И откъде си сигурен? Да не си станал ясновидец?

Леонардо се усмихна.

— Ни най-малко. Аз просто наблюдавам внимателно хората. Първо след шест часа вечерта Паоло едва ли би намерил носачи и помощници. Освен това нали той в момента има проблем с набавянето на достатъчно синя боя. Значи ще се посвети на откраднатата рецепта и ще опита да получи винсентовото синьо.

— При условие че той е нашият човек!

— Правилно. А сега нека проверим какво е свършил Паоло досега.

— Моля?

Карло си помисли, че му се е причуло. Но Леонардо вече крачеше смело към стражите пред входа на вила Даренцио.

Карло се поколеба, а после последва Леонардо. Надявам се само идеята му да е достатъчно добра, мислеше си той.

Леонардо се обърна към по-едрия от двамата стражи.

— Изпраща ни маестро Паоло. Предполагам, нямате нищо против да влезем вътре.

Стражът се обърка. Той смръщи чело, подпря се на алебардата си и бутна назад кожената си барета. Той огледа Леонардо от горе до долу, а след това премести недоумяващия си поглед към Карло.

— Маестро Паоло — този, който рисува таваните на двореца — добави Леонардо, защото реши, че пазачът не е информиран добре за това, което се случва вътре. Възможно бе също Паоло да използва друг вход на внушителната сграда. Сега вече стражът реагира. Той се ядоса.

— Знам много добре кой е маестро Паоло! — изръмжа той. — Той приключи за днес преди доста време.

— Знам, знам! — рече спокойно Леонардо. — Нали затова ни праща. За съжаление, той не може да открие една от скиците си и реши, че може да я е оставил някъде из залите. Но за да може да продължи с изписването на куполите, трябва първо да завърши скиците. Някои от нещата, които си е бил намислил, не се получават и затова трябва да промени скиците.

— Аха, и ти трябва да му занесеш скицата? — схвана стражът.

— Да — потвърди Леонардо. — Иначе маестрото няма да може да работи тази нощ.

— Нека по-добре попитаме нашия господар — предложи другият пазач.

В последния миг Леонардо се сети за още един аргумент, с който се опита да предотврати въвличането на господаря на дома в цялата история. Това само щеше да усложни нещата.

— Не, по-добре не! — възрази той. — Ако господин Микеле Даренцио научи, че маестро Паоло не може да открие скицата си, той вероятно ще реши, че маестрото е небрежен. И затова ще е по-добре да уредим цялата работа тихомълком.

— Не знам — промърмори по-дребният пазач. — Тази работа ми се вижда доста съмнителна.

— Но малкият говори доста смислено — той явно не е от онези хлапета, които носят нещата на маестрото, а някой от неговите чираци.

— Не съм го виждал досега!

— Аз, честно казано, до днес не бях идвал тук — призна Леонардо. — Трябваше да събера инструментите на маестрото от двореца Медичи, там беше последната му голяма поръчка.

И Леонардо заговори за двореца на градоначалника на Флоренция. Нали беше влизал вече веднъж там — през страничния вход наистина, но от разказите на баща си знаеше още много подробности за Козимо де Медичи, най-могъщия човек в града. Леонардо се държеше така, сякаш Козимо му е добър познат. Обикновените граждани много рядко виждаха Козимо, който беше на повече от осемдесет години. Понякога той се появяваше на заседанията на градския съвет или за да държи кратка реч. Но напоследък това се случваше все по-рядко. Във всеки случай двамата пазачи останаха с впечатлението, че всичко, което говори Леонардо, е самата истина.

— Ами влизай тогава — реши се по-едрият.

— Приятелят ми трябва да дойде с мен.

— Ами да влиза и той.

— И трябва някой да ми покаже къде е работил маестрото през последните дни — продължи Леонардо. — Аз познавам доста добре двореца на Медичите, защото в продължение на четири седмици имах работа там, но в този дворец не съм влизал.

По-едрият от двамата пазачи въздъхна, а по-дребният рече:

— На твоя отговорност!

Пазачът поведе Леонардо и Карло към вътрешния двор. Около тях във всички посоки бързаха куриери. Но понеже Леонардо и Карло крачеха, придружени от страж, никой не им обръщаше внимание.

Целите стени на широките коридори бяха покрити с картини. Много от тях бяха портрети и Леонардо предположи, че това са портретите на членовете на семейство Даренцио. Стражът пътьом им разказа, че историята на това семейство може да се проследи назад чак до римско време.

Най-сетне стигнаха една куполна зала, която беше съвсем празна. В помещението нямаше никакви мебели, изнесени бяха и картините, които бяха украсявали стените. Само петната по стените издаваха къде са висели.

Причината беше ясна — обзавеждането не биваше да се повреди, докато Паоло от Пиза работи със своите бои.

На едно място той беше започнал вече да рисува сцена, която показваше Моисей, който извежда народа си от Египет и отваря път през Червено море, за да могат израилтяните да избягат от фараона и неговите войници. Не само небето тук трябваше да бъде изпълнено с винсентово синьо, но и разделеното море. Стенописът беше наполовина завършен. Самият Моисей беше почти готов. Вляво и вдясно от него се виждаха майка му Мириам и брат му Аарон с разширени от страх очи, обърнали поглед към приближаващата колесница на фараона. Точно под стенописа беше вдигнато скелето, на което рисуваше Паоло.

— И къде сега да търсим скицата? — попита стражът.

Леонардо посочи най-горната платформа на скелето.

— Ей там горе, естествено.

Без да пита повече, той се закатери по стълбата на скелето, която здравата се клатеше.

— Внимавай! — извика уплашено Карло.

— Защо не идваш с мен?

Леонардо стигна до върха на скелето. Там маестро Паоло беше оставил палитрата си и няколко четки. Скелето беше толкова високо, че маестрото достигаше до тавана, както си седеше, и можеше да рисува на спокойствие и най-дребните детайли. Леонардо обаче трябваше да се изправи в цял ръст, за да може да докосне тавана.

Той извади издрасканите очила и огледа малкото сини повърхности, които вече бяха положени. Част от тях от пръв поглед можеха да се разпознаят като винсентово синьо. Проверката с увеличителните стъкла на очилата го доказваше, ако човек разбира за какво става дума. А Леонардо знаеше точно какво да гледа, фините линии и бразди от космите на четката бяха много характерни.

Останалите сини повърхности нямаха същата яркост. Това синьо изглеждаше някак по-бледо, макар и да беше много по-добро от повечето бои, които можеха да се купят от обикновените работилници за бои. В сравнение с винсентовото синьо обаче, имаше очевидна разлика. Леонардо огледа и тези повърхности през увеличителното стъкло.

И тук линиите и браздите изглеждаха също както при винсентовото синьо! Боята очевидно имаше същия състав. Същият материал, помисли си Леонардо. Но не и същият нюанс на цвета!

— Намерих доказателството, Карло! — провикна се развълнуван той.

Напълно беше забравил, че стражът още е в залата и се чуди защо Леонардо се бави толкова дълго горе.

— Я слизай бързо долу! — намръщи се стражът.

— Един момент! — гласеше отговорът на Леонардо.

Той взе със себе си палитрата, върху която можеха да се открият полуизсъхнали петна от двата сини цвята.

Сетне внимателно се спусна по стълбата на скелето, като придържаше с дясната си ръка палитрата. Тя сега беше най-важното доказателство в неговото разследване.

Леонардо беше много доволен, че стигна до долу без произшествия и усеща под краката си твърда земя.

— И къде е сега тази скица? — попита недоверчиво стражът.

Леонардо вдигна рамене.

— Откъде да знам. Горе я нямаше. — Той се обърна към Карло. — Маестро Паоло страшно ще се разгневи, когато се появим при него без скицата, но поне ще му занеса палитрата — нали трябваше да вземем и нея.

Леонардо смигна незабелязано на Карло. Той разбра и се включи в театъра, който разиграваше Леонардо пред пазача.

— О, вярно, бе! Палитрата! За малко да забравим за нея!

— Мисля, че маестрото е оставил скицата си някъде в ателието и вече е забравил къде я е дянал — реши Леонардо. — Той наистина не е толкова стар, че паметта му да отслабва, по-скоро е твърде вглъбен в своето изкуство!

Стражът гледаше недоверчиво двете момчета. Той като че започваше да подозира нещо нередно.

— Имам едно такова неясно чувство, че беше грешка да ви пускам тук — рече накрая той.

— О, не! — успокои го Леонардо. — Това изобщо не беше грешка и сигурно тази ваша постъпка ще бъде оценена по достойнство.

— А сега изчезвайте! — нареди стражът. — Не искам да си имам ядове!