Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (7)

Нощни премеждия

Леонардо не можа да заспи дълго време. В главата му бръмчаха толкова много мисли, че въпреки късния час той стоеше буден. Въртеше се в чуждото легло, припомняше си в подробности премеждията от изминалите дни, правеше планове… Най-сетне умората го надви и той се унесе в неспокоен сън.

 

 

Посред нощ от съня му го изтръгна странен шум. Тъкмо сънуваше, че все още е в студената яма, в която ги държаха бандитите. И първо реши, че този шум е от съня му.

Но после осъзна, че изобщо не е така.

Беше тъмно като в рог, само през прозореца се процеждаше слаба лунна светлина. Семейство Ди Джоя можеше да си позволи лукса да има стъкла на прозорците — имаше ги само в къщите на богатите граждани и в църквите.

Внезапно вратата на стаята се открехна и вътре надникна човек, покрит с широко наметало. Изпод наметалото се подаваше меч. Откъм коридора се чуха стъпки.

— Къде е той? — прошепна някакъв глас.

— Не знам! Тук има три легла! — прошепна в отговор друг мъжки глас.

Първият човек влезе в стаята. Носеше тежки ботуши за езда. Подът заскърца под краката му, макар че той се стараеше да не вдига шум.

— Карло! Лука! Събудете се! — изкрещя Леонардо. — Нападение!

Леонардо отметна завивката и скочи от леглото. Преди човекът с наметалото да успее да го хване, той вече тичаше към съседната стая, от която слугите донесоха леглата. През това време Лука и Карло се бяха събудили и крещяха с всички сили.

Леонардо видя през отворената врата, че мъжете сграбчиха Лука.

— Това е той! — извика единият от нападателите.

— Но нали ставаше дума за едно дете — не за три!

— Пуснете ме! — ревеше с пълно гърло Лука и удряше диво около себе си.

Отнякъде се появи трети човек и се втурна към стаята, в която беше Леонардо.

— Не бива да има свидетели! — каза решително той и изтегли меча си.

За миг Леонардо застина на място.

Мъжът отметна наметалото си. Лунната светлина падаше право върху лицето му. Върху носа и устата му имаше кърпа, така че за миг, преди да се отмести от светлината, се видяха само очите му. Въпреки лунната светлина Леонардо не успя да види дали има белег над веждите.

Разбойникът отстрани със силен ритник от пътя си малката кръгла масичка, която стоеше между тях.

Сърцето на Леонардо заби в гърлото му. Той заотстъпва бавно назад, докато се опря с гръб в стената. Това означаваше, че няма път за отстъпление — за да стигне до вратата, която водеше към коридора, трябваше да мине покрай нападателя си.

Положението беше безизходно. Тогава внезапно видя, че пепелта в камината още припламва. С бързо движение той грабна лопатата и запрати гореща пепел в лицето на бандита.

Мъжът извика от болка. Пепелта се пръсна във въздуха като рояк светулки. Леонардо използва момента, изтича към вратата, която водеше към коридора, и я отвори със замах.

— Ето го момчето!

— Не, това е синът на нотариуса.

— Къде е Лука?

Това бяха Рикардо и другите телохранители.

— В стаята на Лука са! — извика Леонардо. — Нападателите са трима!

Телохранителите на семейство Ди Джоя се втурнаха в стаята на Лука.

Леонардо ги последва до вратата, защото не искаше да пропусне онова, което щеше да последва сега.

Мъжете, които се опитваха да хванат Лука, забравиха момчето и се заеха да спасяват кожите си. Те изтеглиха оръжията си и в следващия миг се чу как се кръстосаха мечовете на бандитите и на телохранителите. Разнесе се звън на стомана.

Лука се скри под писалището. Карло се беше свил в един ъгъл.

В центъра на стаята се вихреше ръкопашен бой.

Единият от бандитите метна завивка върху меча на Рикардо. Докато той успее да я хвърли на земята, негодникът вече беше изскочил през прозореца.

Съучастникът му ритна с всички сили другия телохранител и той падна на земята.

Бандитът използва това и изскочи през прозореца.

Третият нападател, когото Леонардо беше заслепил с жарката пепел, междувременно се беше съвзел. Той вече отваряше прозореца в съседната стая и докато успеят да го хванат, скочи навън. Приземи се в огромната каменна саксия, която стоеше пред къщата. Единият от съучастниците му също се беше приземил в каменна саксия, а третият беше скочил върху покрива на каретата, която чакаше пред къщата.

Двамата бандити се освободиха от растенията и закуцукаха към каретата. Скочиха на страничните стъпала и се заловиха здраво за вратите, а маскираният кочияш пришпори конете.

Когато най-сетне се добра до прозореца, Леонардо успя да види само как завиват зад близкия ъгъл.

— С тази карета са искали да ви отвлекат — обади се Рикардо, който надничаше от съседния прозорец.

Леонардо беше на по-различно мнение.

— Мисля, че нападателите искаха да отвлекат Лука — рече бавно той. — Нас двамата с Карло щяха да ни ликвидират по бързата процедура!

По коридорите тичаха слуги със свещи. Цялата къща беше на крак. Не след дълго всички се събраха в стаята на момчетата. Емануеле ди Джоя се появи в нощната си роба, за да се увери, че Лука е жив и здрав. Майка му го стисна в прегръдките си с насълзени очи.

Бяха събудили и господин Пиеро.

— Очевидно децата не са в безопасност дори тук — констатира мрачно той.

— Много дръзко нападение — гневеше се Емануеле ди Джоя. — Но за щастие и благодарение на бдителността на моите телохранители, всичко завърши благополучно. — Той се обърна към Рикардо. — Благодаря на всеки един от вас! Но в бъдеще ще трябва да бъдем още по-бдителни.

— Ако наредите, ще остана лично да пазя тук до сутринта — предложи Рикардо.

— Ще бъда много по-спокоен, ако останеш — призна Емануеле ди Джоя. — Не вярвам тези разбойници да се върнат тази нощ отново, но поне децата ще се успокоят!

— Първо трябва да изясните как тези хора са влезли в къщата! — намеси се Леонардо. — В края на краищата те не се покатериха през прозореца…

Господарят на дома кимна.

— Със сигурност ще се заема с този въпрос, Леонардо — обеща той. — Ще пратя цялата прислуга да претърси къщата, за да не пропуснем и най-малката следа, която са оставили нападателите!

— Действате, сякаш можете да вярвате на всеки във вашия дом — отвърна Леонардо. — Аз не бих постъпил така, ако не бях напълно сигурен. Предполагам, че някой от обкръжението ви е помогнал на нападателите.

Емануеле ди Джоя го погледна право в очите.

— И с това ще се заема, повярвай ми. Впрочем още сега ще изпратя един слуга при градската стража, за да ги уведомя какво се е случило. Когато сутринта отворят вратите, стражите ще трябва да внимават някой подозрителен да не напусне града…

— О, те със сигурност няма да напуснат града — рече Леонардо. — Нали не постигнаха това, за което дойдоха!

 

 

След това преживяване вече изобщо не можеше да се мисли за сън. Леонардо седеше в леглото си и си говореше с Рикардо.

— Ти преди си бил в градската стража, нали? — започна той.

Рикардо кимна. Беше седнал на един стол до прозореца и гледаше тъмната улица.

— Откъде знаеш? — попита той изненадан.

— Лука ми каза.

Рикардо отново кимна.

— Така е. Бях в градската стража година и половина, преди да получа това място в дома на семейство Ди Джоя. Търсеха някого, който да охранява къщата и на когото може да се разчита.

— А докато беше в градската стража дали си попадал на един мъж, който има белег над лявата вежда? Ето тук! — И Леонардо посочи с пръст точното място на челото си.

— Чакай да помисля.

— Освен това е леворък! Във всеки случай, носи меча си от дясната страна, така че може да го изтегли само с лявата си ръка!

Рикардо щракна с пръсти.

— Я чакай, чакай! Като се замисля, там май имаше един такъв. И се казваше… казваше се Бартоло! Но той беше при нас за малко, защото много бързо получи по-добро предложение. Помня, че капитанът много му се ядоса! Ти защо питаш?

— Защото един от бандитите изглеждаше като него! — отвърна Леонардо.

Рикардо вдигна широките си рамене.

— С белег над веждата, и на всичкото отгоре леворък — такива хора не са чак толкоз много! Като нищо може да е той!

— Помниш ли при кого си намери работа?

— Не, съжалявам, не се познавахме чак толкова добре.

— Но комендантът на градската стража трябва да знае, нали така? — не спираше с въпросите Леонардо. — А той утре ще дойде тук, за да ни разпита.

— Боя се, че комендантът също не познава този Бартоло. Комендантът е съвсем нов, само от няколко месеца е на този пост. Предшественикът му беше уволнен и се премести в друг град. Беше забъркан в някакви тъмни сделки. Мисля, че беше присвоявал от парите, които трябвало да плаща на хората си. Никой не знае къде отиде този човек.

— Няма ли други войници, които да са го познавали по-добре?

Рикардо се замисли.

— Има една кръчма, в която се срещат войниците от градската стража… Там често идват и такива, които вече не са при тях и си печелят хляба от друго.

— Е, значи бихме могли да се ослушаме там! — извика Леонардо.

— Така е, но…

— Как се казва тази кръчма?

— Таверната на Антонио.

— Можеш ли да ме заведеш там? Ще трябва, освен това, да зададеш някои въпроси от мое име, защото на мен и без това никой няма да ми обърне внимание!

Рикардо поклати глава.

— Ама и ти ги измисляш едни… В никакъв случай няма да стане! Първо, моят господар няма да ми позволи да отида посред бял ден в кръчмата точно сега, след втория опит за отвличане на сина му, и освен това, твоят баща няма да позволи да дойдеш и ти с мен на всичкото отгоре! Твърде опасно е!

Леонардо въздъхна.

— Може би си прав — рече той.

Щеше да се наложи да търси друг начин да се измъкне от къщата на Ди Джоя!

 

 

На следващата сутрин в дома на семейство Ди Джоя пристигна комендантът на градската стража. Той беше едър мъж със сиви коси и сини очи. Носеше шарф с герба на Флоренция и рапира. Казваше се Франческо Манцони. Той, изглежда, беше добър познат на Емануеле ди Джоя. Комендантът Манцони поиска момчетата да му разкажат подробно за отвличането и за нощното нападение.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, за да открием виновниците — зарече се комендантът. — Но Флоренция е голям град. Из тъмните й улички се крие всякаква паплач.

— Трябва само да откриете мъж, който се казва Бартоло, има белег над лявото око и освен това е левичар! Най-добре разпитайте наемниците, които ходят в таверната на Антонио! — каза му Леонардо.

Комендантът се втренчи намръщен в него.

— Аха, предполагам, че ти ходиш там всеки ден, за да пиеш вино или бира, хлапе?

— Не, но…

— Чуй ме сега. Има много хора, които се казват Бартоло. Аз самият познавам трима мъже с това име и всичките са мои роднини. А сред войниците има мнозина с един или друг белег! Когато се биеш с меч, това не ти се разминава току-така…

— Да, разбирам, но…

Но Леонардо не получи възможност да прекъсне коменданта, защото той продължи да обяснява невъзмутимо.

— Как мислиш, колко леворъки хора има само във Флоренция?

— Но едва ли има чак толкова много мъже, при които са налице и трите особености наведнъж! — успя да се вмъкне между думите му Леонардо. Той не можеше да се отърве от чувството, че комендантът не го приема сериозно.

— Аз поне не познавам нито един, при когото са налице и трите признака — отвърна Манцони. — Но при всички случаи ще разпитам за такъв човек. Сега доволен ли си?

— Да — излъга Леонардо, защото всъщност изобщо не беше доволен. Беше убеден, че комендантът няма никакво намерение да го послуша.

— Каретата обаче е следа, по която си струва да тръгнем — обърна се комендантът към господин Пиеро и Емануеле ди Джоя. — Ако може да се вярва на описанието на вашия телохранител, във Флоренция има не повече от дузина такива. Сигурен съм, че това е сериозна следа към престъпниците.

От разговора на възрастните Леонардо научи, че нападателите са разбили една от страничните врати на долния етаж. Всъщност тази врата била предназначена за доставчиците. През нея те внасяли стоката си. Например всичко, което е необходимо за кухнята на семейството. Леонардо не можеше да се отърве от подозрението, че някой в къщата е информирал престъпниците откъде могат да влязат най-лесно. Той си науми да говори още веднъж с Рикардо, когато му се удаде възможност.

В този миг при тях нахлу Микеле д’Андреа. Приятелят на семейството, както самият банкер се бе нарекъл, се извини много пъти на Емануеле и жена му.

— Много съжалявам, че се забавих. Исках да дойда тук по-рано и да ви уверя в подкрепата си!

— Добре е човек да има на своя страна поне един истински приятел — разчувства се бащата на Лука и грабна ръката на Микеле д’Андреа. — Трябва да знаете, че някои мои приятели в Съвета вече ме гледат враждебно, само защото изразих публично подозрението, че някой се опитва да ме изхвърли от търговията!

— Винаги можете да разчитате на мен, приятелю! Аз също така без никакво колебание щях да ви отпусна исканата сума за откуп, ако щастливо стечение на обстоятелствата не бе сторило така, че синът ви вече не е в ръцете на бандитите!

Леонардо слушаше високопарните му думи, без да откъсва нито за миг очи от него. Имаше нещо в този човек, което определено го притесняваше.