Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (1)

Маскирани бандити

1462 година…

— По-добре да се откажем, Леонардо!

— Защо?

— Нали помниш какво се случи последния път, когато направи експеримента с огъня?

Леонардо помнеше много добре. Тогава едва не подпали къщата на дядо си. След това получи строга забрана да се занимава с опасни изследвания.

Леонардо и приятелят му Карло седяха на едно възвишение близо до родното си селце Винчи. Оттук селото се виждаше като на длан — църквата, странноприемницата, площада, къщата на дядото на Леонардо и къщата на Малдини, семейството на Карло. Виждаха се дори и останките от крепостната стена, която някога е обграждала цялото село. Преди повече от хиляда години на мястото на селото се е издигало римско укрепление. С течение на времето тази стена ставала все по-ниска, защото жителите я използвали вместо каменоломна за строеж на домовете си.

Сега стената се виждаше само от хълма. Тук-таме из треволяка все още белееха останки от зида. За Леонардо тези руини бяха много интересни, защото из процепите им живееха всякакви странни буболечки — интересни обекти за наблюдаване и изследване.

Но в момента вниманието му беше заето с друго.

Днес той щеше да изследва слънцето, за да намери най-сетне отговор на въпроса, какво поддържа огъня в това огромно жарко кълбо.

Леонардо беше струпал на поляната купчина съчки и суха трева.

Беше горещ ден в края на лятото. От седмици не бе валяло и растенията наоколо отдавна бяха изсъхнали.

Леонардо извади очилата. Бяха доста издраскани и вече не можеха да се използват за гледане, но имаха важна роля в неговия експеримент.

Леонардо получи очилата преди време от един пътуващ търговец, който беше закъсал с магарешката си каручка в околностите на Винчи. Едно от колелата на каручката се беше счупило и Леонардо и Карло му помогнаха да го поправи. В отплата те си избраха по нещо от неговите стоки.

Леонардо веднага си хареса очилата — не за друго, а защото видя как слънчевите лъчи се концентрират в една точка, преминавайки през лещата. Той непременно искаше да открие защо става така.

Търговецът пък остана много доволен, че Леонардо си избра издрасканите очила, защото и без това не можеше да ги продаде.

И ето сега Леонардо сложи едно от стъклата под слънчевите лъчи, така че те се събираха и падаха върху сухата трева.

И наистина, не след дълго се чу слабо пращене. Тревата започна да потъмнява, сетне почерня. Издигна се тънка струйка дим и в следващия миг между стръковете лумна огън. Сухите съчки пламнаха със светкавична бързина.

— Получи се! — развика се Леонардо, зачервен от вълнение. — Представи си, Карло, една такава огромна леща би могла да се закрепи на носа на боен кораб и с нея да се подпалват противниковите кораби! — Леонардо вдигна очилата срещу слънцето. — На какво се дължи това, че слънчевите лъчи получават такава сила, когато преминат през стъклото?

Изглеждаше така, сякаш пита Карло, но въпросът му беше насочен по-скоро към самия него.

Пламъците запълзяха с пукот по сухия треволяк около огъня. Неусетно малката клада пред момчетата се превърна в огнено кълбо, което хищно поглъщаше всичко по пътя си. Само след няколко мига поляната беше в пламъци.

— Леонардо! — изкрещя Карло и отстъпи назад. — Какво ще правим?

Момчето опита да стъпче пламъците с крака, но беше твърде късно. Огънят се разпространяваше с бясна скорост пред очите им, докато децата трескаво се чудеха какво да сторят.

Не след дълго двете момчета стояха пред огнена стена, която стигаше до кръста им. Децата заотстъпваха назад, но зад тях, опасно близо зад тях, беше гората.

— Само не в гората! — съобрази Леонардо. — Ако дърветата пламнат и стане горски пожар, няма да можем да направим нищо!

Но нямаха голям избор. Огънят им беше отрязал пътя. Двамата прецапаха поточето, което минаваше край поляната, изкатериха се по каменистия сипей и спряха до самия край на гората.

Леонардо беше пребледнял като платно. Той изобщо не очакваше, че огънят ще се разпространи толкова бързо. Знаеше, разбира се, че в гората не бива да се пали огън, но не бе съобразил, че не са достатъчно далеч от нея. Както се оказа, допусна голяма грешка.

Огнената вълна поглъщаше с пукот сухите треви и опасно бързо приближаваше гората.

Само поточето пресичаше пътя й и щеше да я забави за известно време. Зад него се издигаше скалистият сипей.

През това време хората долу в селото забелязаха пламъците. Леонардо виждаше как излизат тичешком от къщите, взрени в гората, където вече се виеше висок димен стълб. Леонардо и Карло се изплашиха, че огънят все пак ще премине поточето и ще продължи да се движи към селото.

— Какво да правим? — чудеше се Карло.

Леонардо обърна поглед към пламъците. Сега и вятърът ги гонеше към поточето. Те обаче не можеха да преминат през каменистия сипей, по който се бяха изкатерили момчетата.

— Струва ми се, че тук сме в безопасност.

Леонардо пъхна очилата в джоба на дрехата си.

— Хайде да заобиколим гората и да се върнем в селото от другата страна — предложи Карло.

Но Леонардо поклати глава.

— Не! Трябва първо да видим накъде ще продължи огънят. Струва ми се, че има вероятност пожарът скоро да угасне!

— Как ти хрумна? Аз пък мисля, че ще стане точно обратното!

— Огънят не може да премине потока и сипея. Когато тревата и всички храсти изгорят, ако вятърът не погне пламъците към гората, огънят най-вероятно ще угасне.

Момчетата седнаха и зачакаха. Тревата изгоря бързо. На места почернялата поляна още припламваше, но пожарът взе да стихва. Само един храст пламтеше като факла. Но накрая и той изгоря и на мястото му останаха да стърчат само овъглени клони.

Внезапно откъм гората долетя странен шум. Леонардо и Карло се огледаха изплашено. Какво става в храстите?

Внезапно от гъсталака изскочиха неколцина ездачи. Бяха вързали кърпи през лицата си. Виждаха се само очите им, но и те бяха засенчени от ниско нахлупени шапки и барети. Някои от мъжете бяха изтеглили мечовете си, а други бяха въоръжени с арбалети.

„Бандити!“, помисли веднага Леонардо.

Те дебнеха по пътя между Пиза и Флоренция за богати пътници, които да ограбят или да отвлекат за откуп.

Леонардо преброи осмина ездачи.

Неколцина от мъжете скочиха от конете, свалиха плащовете си и се хвърлиха да потушават огъня.

Леонардо се досещаше какво ги чака, ако попаднат в ръцете на тези мъже. Но най-лошото беше не, че ще им отнемат всичко, което има някаква стойност. И без това най-ценното, което носеха със себе си, бяха обувките на Карло. Леонардо вървеше бос, защото още не беше дори есен.

— Ела! — прошепна Леонардо и Карло го последва.

Двамата се шмугнаха в гората, но макар че се провираха съвсем тихо през храсталаците, скоро стана ясно, че няма да стигнат далеч.

Измежду храстите изникнаха още ездачи и препречиха пътя им.

— Нито крачка напред! — нареди един от тях.

По-голямата част от лицето му беше скрита от черна кърпа, над която се виждаха само очите му. Освен това беше нахлупил на главата си барета. Белег пресичаше челото му над лявото око. Леонардо предположи, че е от дуел с мечове.

Тъмните очи на бандита бяха втренчени в Леонардо.

Докато мъжът слизаше от коня, един от неговите хора насочи арбалет към двете момчета.

— Да не сте помръднали, иначе ще стрелям! — изръмжа стрелецът.

Леонардо и Карло застинаха като стълбове от сол. Сърцата им забиха в гърлата.

— Какво ще правим с момчетата? — обърна се стрелецът към човека с белега, който явно беше водач на бандата. — По-добре да ги ликвидираме…

— Те са свидетели! — подкрепи го друг.

— Аз съм за това, да не поемаме излишни рискове.

Мъжът с белега извади меча и го насочи към гърдите на Леонардо. Острието докосна брадичката на момчето.

Леонардо не смееше да мръдне.

Не смееше и да диша.

— Ще ги вземем с нас! — реши човекът с белега.

В следващия миг нечии ръце сграбчиха децата и те се озоваха на седлата пред двама от ездачите.

— Побързайте, от селото идват хора! — извика единият от маскираните.

— Да се омитаме! — нареди мъжът с белега.

Разбойниците пришпориха конете и препуснаха през гъсталака. Клоните удряха болезнено момчетата по лицето и тялото. Ездачите поеха по пътеката, която пресичаше гората. Местността беше трудно проходима, конете с мъка се изкачваха и спускаха по стръмните каменисти сипеи.

Леонардо се опитваше да запомни откъде минават. Обръщаше внимание на дървета с необикновен вид или на скални късове със странни форми. Напразно! Не след дълго напълно загуби представа къде се намират.

Оставаше му само да се надява, че Карло ще запомни пътя по-добре от него. Все пак баща му беше търговец и често го вземаше със себе си до Флоренция и до други места из околността. Карло имаше много повече опит в пътуването от Леонардо и беше свикнал да запомня пътища.

Внезапно човекът с белега изрева команда, която накара цялата група да спре.

— Завържете им очите! — нареди той.

Завързаха здраво очите на момчетата и от този момент те вече не можеха да видят нищо. Очевидно човекът с белега не искаше децата да запомнят пътя.

Сега пред очите на Леонардо беше тъмно като в рог. Кърпата, с която завързаха очите му, беше от плътна тъкан, която изобщо не пропускаше светлина. Той усещаше, че конят под него се движи, но само след няколко минути вече не можеше да определи посоката, в която вървят.

Най-сетне групата спря. Един от ездачите сграбчи Леонардо и го свали от коня.

Момчето едва се държеше на краката си. Залитна и се озова върху студената твърда земя.

— Изобщо не трябваше да вземаме тези хлапета — обади се някой. — Повярвай ми, само ядове ще ни създадат!

— Ако ни създават ядове, ще им прережем гърлата. Но защо да не си напълним кесиите с пари от откуп! — отговори друг. — Може пък да открием богати роднини, които са готови да се лишат от няколко флорина заради тези двамата! Ако не пожелаят, винаги можем да се отървем от тях.

— После да не кажеш, че не съм те предупредил!

— Аз вземам решенията тук! — изрева мъжът с белега.

Леонардо не посмя да дръпне кърпата от очите си. За щастие тя се беше смъкнала малко и той успя да надникне през пролуката. Видя конски копита, ботуши и суха камениста почва. Леонардо завъртя много бавно глава към лагерния огън. На земята бяха нахвърляни одеяла и оръжия. Очевидно групата, която ги беше отвлякла, беше само част от бандата. Друга група лагеруваше тук. Може би дори тук беше главният лагер на бандитите.

— Карло? — прошепна Леонардо.

— Тук съм! — чу той гласа на приятеля си.

— Затваряйте си устите! — сряза ги един от бандитите и ги блъсна грубо, така че едва не паднаха на земята.

— Заведете ги в пещерата! — нареди някой.

На Леонардо му се стори, че е гласът на човека с белега, но не беше сигурен.

Някаква груба ръка го сграбчи за яката и го блъсна напред.

Малко по-късно се озоваха на влажно и студено място. Беше усойно като в пропаст. Леонардо обаче не можа да различи нищо повече през пролуката под кърпата. Твърде тъмно беше.

Някой дръпна кърпата от очите му.

Трябваше му време, за да свикне с мрака, който цареше наоколо. Действително се намираха в пещера. Само през входа й се процеждаше оскъдна светлина.

Карло беше на няколко стъпки от него.

Водеха ги двама маскирани мъже.

— Внимание, нито крачка повече! — предупреди ги единият от маскираните.

Леонардо се дръпна ужасен назад. Едва сега осъзна, че стои на ръба на дълбока дупка. Там долу нещо се движеше.

Или бяха само сенки?

Леонардо различи тъмните очертания на човек.

Единият от маскираните посегна към плетената стълба, завързана за един сталагмит, и я хвърли долу.

Тя стигаше почти до дъното на дупката.

— Кой ще слезе пръв? — изръмжа маскираният и сграбчи Леонардо за раменете. — Хайде ти!

Леонардо се спусна предпазливо долу. Стълбата беше завързана здраво и устоя на тежестта му.

Карло беше следващият.

— Не искам! — задърпа се той.

Отвърна му груб прегракнал смях, който отекна в пещерата.

— Да не мислиш, че някой те пита?

На Карло не му оставаше нищо друго, освен да се спусне по въжената стълба. Няколко мига по-късно и той застана до Леонардо. Правеше мъчителни усилия да потисне треперенето си, стиснал здраво устни.

В ямата беше леденостудено. Леонардо усети как кожата по цялото му тяло настръхва.

Маскираните издърпаха стълбата.

— И не вършете глупости! Тогава ще има редовно храна и ще се държим добре с вас! — извика отгоре единият от тях. — Но ако ни създавате ядове, тежко ви!

Леонардо чу как стъпките на двамата бандити отекнаха между стените на пещерата.