Метаданни
Данни
- Серия
- Криминалните загадки на Леонардо (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leonardo und die Verschwerer, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Десислава Лазарова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Криминална литература
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2013)
Издание:
Алфред Бекер. Мистериозното отвличане
ИК „Фют“, София, 2012
Редактор: Албена Раленкова
ISBN: 978-954-625-748-2
История
- — Добавяне
Планове за бягство
Върнаха Леонардо в ямата. След него пред маскираните мъже бе изправен Карло. Бандитите разпитваха двете момчета отделно едно от друго, за да са сигурни, че децата няма да ги излъжат.
Карло се върна след известно време в дупката, страшно изплашен.
— Струва ми се, че нещата вървят на зле! — рече той с треперещ глас. — Някои от бандитите мислят, че изобщо не си струват усилията и рискът да искат откуп за дребни риби като мен и теб!
— Аха, значи сме дребни риби — пленници, за които тези разбойници не могат да получат чувал с пари.
— Бих могъл да кажа, че сте ми братя! — намеси се в разговора им Лука ди Джоя. — Съмнявам се обаче, че ще прозвучи убедително!
— Също както и историята за графа на Винчи, която ми пробута — отвърна Леонардо и в тона му прозвуча лек упрек.
— Съжалявам, откъде бих могъл да предположа, че тези бандити са по-умни, отколкото изглеждат? Първото ми впечатление беше, че са отрепки!
— Да, но тези отрепки едва не ме превърнаха в мишена за точна стрелба с кама.
— Добре де, стана грешка — намуси се Лука. — Нали казах вече, че съжалявам. Нямах лоши намерения.
Леонардо понечи да отвърне нещо, но Карло го прекъсна.
— Не бива да се караме. И тримата сме в едно и също положение и затова трябва да се държим един за друг.
— И все пак положението ни не е съвсем едно и също — напомни му Леонардо и посочи Лука. — Той си има родители, които със сигурност ще платят голям откуп. Предполагам, че така се спи много по-спокойно — дори и в тази влажна дупка.
— Ти кого всъщност обвиняваш за това? — вдигна рамене Лука. — Такъв е светът! Бог е поискал така и е поставил всеки на неговото място. Благородникът, богатия търговец, простия селянин, надничаря и просяка, които срещаш по улиците на Флоренция. Нищо не може да се промени в това!
— На мен обаче това не ми звучи като природен закон! — възрази Леонардо.
— Не, не е природен закон — това е Божи закон! Така поне казва нашият свещеник във Флоренция.
— А той пък откъде е сигурен?
— Той казва, че така пише в Библията.
— А ти самият прочел ли си го в Библията, Лука?
— Не, Библията е на латински, а аз тепърва ще уча латински. Баща ми иска някой ден да се запиша в университета в Болоня и да уча правни науки, а затова трябва да знам латински. Според него за нашата търговска къща ще е добре, ако съм запознат със законите.
Леонардо много съжаляваше, че не може да посещава училище по латински и никога няма да има възможност да учи в университет. Правните науки не го интересуваха особено, но затова пък изпитваше огромен интерес към почти всеки друг предмет.
В университетите преподаваха най-добрите учени. Наричаха ги магистри. Леонардо се ядосваше, че е принуден сам да научи всичко, което му е необходимо за експериментите, които прави.
Това, естествено, беше много по-трудно и по-изтощително, отколкото да ти го обяснява магистър. Леонардо не можеше дори само да прочете книгите на тези учени, защото повечето от тях бяха написани на латински.
Тежки стъпки стреснаха момчетата. На ръба на ямата се появи един от маскираните и им спусна кошница.
— Ето! Не бива да ви връщаме на родителите ви измършавели, та да казват после, че сме зверове — рече той.
Кошницата беше закачена на кука. Лука явно познаваше вече ритуала, който се повтаряше при всяко хранене. Той свали кошницата от куката и маскираният изтегли обратно въжето.
— Добър апетит! — изсмя се той и изчезна.
В кошницата имаше кана с вода, сух хляб, парче сирене и няколко чепки грозде.
— Мда, аз пък вече си представях богата гощавка! — рече Лука с обичайния си високомерен тон, който Леонардо не можеше да търпи. — Изобщо не бих погледнал такова долнопробно сирене при обичайни обстоятелства… Сигурен съм, че моите родители веднага биха изгонили готвача, ако на масата им се появи такова нещо.
— Не си длъжен да го ядеш, след като не ти харесва! — отвърна Леонардо.
Водата имаше вкус на престояла няколко дни в каната. Сиренето беше започнало да се втвърдява по краищата. Хлябът несъмнено също беше отпреди няколко дни. Но Леонардо и Карло бяха изгладнели и се нахвърлиха на храната, без да придирят.
— Няма да си развалям стомаха с тази гадост — вирна нос Лука и се отвърна погнусен.
— Като се има предвид, че стоиш в тази дупка вече няколко дни, учудващо е, че си запазил надменността си и все още имаш претенции — не се сдържа Леонардо.
Лука не отвърна нищо.
Карло си изяде парчето хляб и сирене и тръгна напред-назад из ямата, за да се сгрее. И без това оскъдната светлина, която достигаше до тях през входа на пещерата, съвсем бе отслабнала.
— Като си помисля, че ще трябва да прекараме нощта в тази дупка! — измърмори той и потърка ръце една в друга.
— Е, ще свикнеш, човек свиква с всичко — обади се Лука.
— Да ти кажа честно, не мога да си представя — поклати глава Карло.
— Първата нощ е най-тежката. След това свикваш.
Ставаше все по-тъмно. Накрая не можеха да виждат дори ръцете пред очите си.
Внезапно над главите им се разнесе странно шумолене. Леонардо се надигна стреснат, но, естествено, не видя нищо.
— Това са прилепи — прошепна Лука. — Не можеш да ги видиш, но в тази пещера има хиляди. Те са будни и ловуват само нощем.
И наистина, Леонардо забеляза, че от време на време над тях прелитат тъмни сенки.
Той седна в един ъгъл и се облегна на студената стена на ямата.
Карло седеше наблизо, Лука също не беше далеч от тях.
Колкото и да се ядосваше на надменните маниери на Лука, Леонардо не можеше да не му се възхити. Той все пак беше издържал няколко дни в тази студена тъмна яма.
При това съвсем сам!
В ямата се възцари тягостна тишина. Момчетата се опитваха да заспят. Но отвън отново се дочу тропот.
— Конски копита! — обади се Леонардо.
— Да, обикновено тук остава само малка част от бандата. Не успях да преценя с точност досега, но едва ли са повече от двама-трима човека. Останалите винаги са на път. Може би, докато докарат следващите пленници, както стана с вас.
— И къде ходят? — попита Леонардо.
— Мили боже, някой да ти е казал, че можеш да изкараш човек от кожата му с въпросите си?
— Да, дядо ми. Аз живея при него. Но не е единственият, който ми го казва.
— Тогава се отучи! Ужасно е! Надявам се, че не всички на село са такива!
— Ти така и не отговори на въпроса ми!
— О, небеса! Откъде да знам? Може би са отишли да съобщят на родителите ни! Или искат да ги изплашат още повече, за да дадат по-голям откуп.
— Дали ти направи впечатление, че главатарят на бандата има белег над лявото око? Освен това забелязах, че държи камата с лявата си ръка.
— Леворък значи!
— Точно така! А такива не се срещат често. След като приключи всичко това, ще ни е по-лесно да го разпознаем…
— Едва ли ще го срещнем пак, Леонардо! — прекъсна го Лука. — Освен това, струва ми се, че престоят ни в тази дупка изобщо няма да приключи скоро…
Леонардо понечи да възрази, но Лука продължи шепнешком:
— И повече не споменавай, че би могъл да разпознаеш някой от тези типове! Това ще бъде основание да те ликвидират. И аз видях един от тях. Нямаше белег, но затова пък запомних много добре лицето му, защото си свали маската, а моята превръзка беше се смъкнала леко. Но в никакъв случай няма да призная това на разбойниците, защото много добре знам, че с това ще си подпиша смъртната присъда.
Леонардо затаи дъх.
— Разбирам!
За кой ли път той се проклинаше наум, че толкова настояваше да направи експеримента с очилата. Дядо му беше забранил всякакви експерименти с огън у дома, след като веднъж едва не причини унищожителен пожар. И той искаше този път всичко да бъде напълно безопасно.
Но за беда, двамата с Карло се озоваха в лош момент на лошо място и паднаха право в ръцете на банда разбойници, които на всичкото отгоре се препитаваха с отвличане на деца.
Леонардо си представяше топлия огън в камината у дома. През хладните нощи на късното лято му позволяваха да пали огън в нея. Какво ли правеше дядо му сега? Сигурно седи пред камината, потънал в мисли и се пита какви ли ги е забъркал пак внукът му.
Леонардо беше изчезвал вече веднъж за една нощ и един ден. Няколко седмици по-рано двамата с Карло яздиха чак до Флоренция с кобилата Марчела и се върнаха късно вечерта на следващия ден. Тогава у дома имаше голяма разправия и Леонардо обеща на дядо си никога повече да не върши такива неща.
Дядо му сигурно си мисли, че изобщо не е необходимо да го търси, че пак е измислил някаква щуротия, мислеше Леонардо. И при тези мисли му стана доста тъжно.
Макар че му се виждаше напълно невъзможно да заспи, накрая Леонардо задряма от изтощение. Не го стряскаше дори зловещото шумолене на прилепите, от което отначало го побиваха тръпки.
През нощта го споходиха странни сънища. Но те бързо се разсеяха, щом се събуди. Остана му само смътен спомен, че трябва да са били ужасни.
Събуди го светлината на утрото. Бледите отблясъци на деня достигаха до ямата през входа на пещерата.
Двете момчета до него още спяха и Леонардо нямаше намерение да ги буди.
Той стана, разтри ръцете и раменете си, вкочанени от нощния студ.
От прилепите нямаше и следа. Бяха се изпокрили в безбройните малки ниши и процепи в пещерата. Щяха да излетят отново с падането на нощта, за да се впуснат в лов на дребни животинки.
При други обстоятелства тези толкова странни на вид същества биха го заинтригували. На тавана на дядо му имаше няколко дребни прилепи-вечерници, които той вече се бе опитвал да изследва. Това никак не беше лесно, защото прилепите се бояха от светлината, а Леонардо разчиташе изцяло на нея, за да може изобщо да види нещо.
Той се чудеше как прилепите успяват да летят в тъмнината, без да се блъскат в нищо. Попита неколцина възрастни, но никой не му даде задоволителен отговор.
Особено го интересуваха ципестите криле на тези създания, които изглеждаха съвсем различни от покритите с пера криле на птиците.
Леонардо размишляваше върху това, кой вид крила са по-добри, за да ги имитира при конструирането на летателна машина — крилата на птиците, крилата на прилепите или може би все пак крилата на насекомите, които обаче се движат толкова бързо, че изобщо не можеше да се види как точно летят.
Известно време Леонардо се вслушваше в песните на птиците, които долитаха в пещерата.
Но колкото и да се напрягаше, не можеше да чуе човешки гласове. Вероятно бандитите, оставени на пост, още спяха.
Мина доста време, преди Карло и Лука най-сетне да се събудят.
— Да не би пък цялата банда да е изчезнала и да са ни оставили сами? — чудеше се Леонардо.
Лука поклати глава.
— Не вярвам да направят такова нещо. Макар че защо не, след като в края на краищата нямаме никакъв шанс да излезем от тази дупка. Но през последните дни винаги се появяваше някой да ми донесе храна. А от време на време се чуваха и гласове. — Той сви рамене. — Кой знае, може пък да са прескочили до потока, за да се измият и да донесат прясна вода.
— А какво се случи всъщност, когато те отвлякоха? — попита Леонардо.
— Трябваше да ме откарат с една карета при чичо ми Маврицио в Пиза, за да прекарам там няколко седмици — заразказва Лука. — Но малко след като стените на Флоренция изчезнаха от погледа ни, от гората ни връхлетя банда маскирани ездачи. Един от тях гръмна с аркебуза си и конете направо пощуряха.
Леонардо беше чувал какво е това аркебуз — машина за стреляне с барут. Една метална кука вкарваше горящия фитил в барута, който експлодираше и изстрелваше сачмата през цевта. Огнестрелните оръжия намираха все по-широко приложение, защото бяха сравнително лесни за боравене и не беше необходимо дългогодишно обучение, както при стрелбата с лък и арбалет.
— Тези мъже са също толкова добре въоръжени, колкото войниците от градската стража на Флоренция! — отбеляза Леонардо. — Техните мечове и арбалети са в отлично състояние! Не видях лицата на бандитите, но като се има предвид въоръжението им, в никакъв случай не са скитащи бездомници!
— Прав си! — призна Лука. — И да ти кажа честно, подозирам, че зад отвличането ми се крие някой търговски конкурент на баща ми. Например друга фамилия, която иска да изхвърли семейство Ди Джоя от търговията!
— Искаш да кажеш, че тези престъпници са действали по заръка?
— Да. Гледай сега, баща ми би платил откупа веднага. Ако това бяха обикновени крайпътни разбойници, отдавна вече щях да съм свободен, а самите те щяха да са отпрашили през девет земи в десета. Но какво правят те вместо това? Чакат! Искат да вдигнат цената и да разорят баща ми. Така поне си мисля.
Сега взе думата Карло.
— Някой от вас да се е замислил как ще се измъкнем от тази дупка?
— Ако имаш някаква идея, Карло, моля те, кажи, не се стеснявай! — отвърна Леонардо.
Мина още известно време, докато най-сетне на ръба на ямата се появи един от бандитите и им спусна храна.
Отново същото — хляб, вода и няколко чепки грозде. Този път липсваше сирене. Леонардо предположи, че някой от пазачите им просто го е взел за себе си.
Понеже и трите момчета бяха прегладнели, разделиха си хляба и го изядоха до последната троха. Дори Лука този път не беше толкова придирчив.
Внезапно нещо изпука и се чуха изстрели.
— Тези разбойници стрелят с аркебузите си от чиста скука — обади се Лука. — Това означава, че главатарят им не е тук, защото преди два дни той здравата ги наруга за подобно гърмене.
— Мислиш ли, че биха могли да ги чуят във Винчи? — попита Карло.
Леонардо вдигна рамене.
— Напълно възможно е, но вероятно ще си помислят, че стреля ловец! — отвърна той.
Втората нощ се стори на Леонардо още по-ужасна от първата. Когато над главите им отново зашумоляха крилете на прилепите, той осъзна, че няма да издържи дълго в тази пещера.
Някъде отвън долитаха гласовете на бандитите, които бяха насядали около лагерния огън и си говореха.
— Момчета, няма какво да чакаме, докато цялата банда се събере или пък бандитите решат, че откупът за нас двамата с Карло не си струва!
— И какво предлагаш? — попита иронично Лука. — Да не смяташ да си пуснеш криле като прилеп и да излетиш от тази яма?
— Някой ден ще изобретя апарат, който може да лети — отвърна Леонардо и по тона му пролича, че е леко раздразнен. — Но в този момент се налага да измислим нещо друго.
— И какво ще е то? Не виждам тук нищо, с което да можем да се изкатерим по тези хлъзгави стени. Да не мислиш, че не съм си блъскал главата през тези дни? Само не ми казвай, че трябва да изкопаем стъпала или нещо такова… По-добре забрави за копането! Опитах вече, но освен че се оплесках до ушите и си изподрах ръцете, нищо друго не постигнах!
— Трябват ми ризите ви — прекъсна го Леонардо. — И една обувка… една от твоите, Карло, защото са по-тежки от нежните момичешки пантофки, които предпочита нашият приятел Лука!
— Ха-ха, много смешно! — обиди се Лука, а Леонардо съжали, че в тази тъмнина не може да види лицето му.
— Какво си намислил? — попита Карло.
— Ще вържа ризите една за друга. А накрая ще вържа обувката за тежест.
— И после?
— Ще хвърля обувката горе и ще се опитам да закача с нея въжената стълба, за да я дръпнем долу. Но трябва да изчакаме, докато е съвсем сигурно, че бандитите спят.
— Ох, не знам… — проточи Лука.
— Ако искаш, остани тук — вдигна рамене Леонардо.
— Не исках да кажа това — поклати глава Лука. — Просто мисля, че трябва добре да обмислим всичко.
— Ти сам трябва да решиш кое е по-добро за теб — отвърна Леонардо. — Ако си въобразяваш, че ще излезеш по-бързо от тази дупка, като чакаш баща ти да плати откупа, тогава по-добре остани тук. Но за мен и Карло стана доста напечено.
Карло беше на същото мнение.
— Трябва поне да направим опит да се измъкнем оттук!