Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (6)

На път

Групата потегли рано сутринта, още преди слънцето да се е показало на хоризонта. И този път не се мина без превземките на Лука. Той се оплакваше, че седлото му е твърдо. Но и седлото на господин Пиеро не се оказа достатъчно удобно за разглезеното момче. Накрая то реши, че ще му е най-удобно върху впрегатния кон на бащата на Карло, защото гърбът му е по-широк от този на Марчела.

И така, Лука се озова върху коня на Малдини, който се казваше Николо — но без никакво седло, защото така му беше най-приятно.

Господин Пиеро и дядото на Леонардо вложиха цялото си търпение и самообладание, за да изтърпят церемонията по избор на коня. Дядото вдигна неведнъж очи към небето, но внимаваше все пак Лука да не го види.

През това време Леонардо размени с дядо си не по-малко многозначителен поглед, който трябваше да каже: „Сега разбираш ли, че с мен всъщност никак не е трудно?“.

С известно закъснение малката група най-сетне напусна селото. За по-сигурно господин Пиеро избра един малко използван обиколен път за Флоренция.

— Отваряйте си очите! — заръча той на момчетата. — Трябва да ми съобщавате за всяка дреболия, която по някакъв начин ви се стори подозрителна!

— Ще си отваряме очите! — обеща Леонардо, който беше на гърба на Марчела заедно с Карло.

Пътят, който избра господин Пиеро, обикаляше встрани от големите друмища и затова щяха да пътуват много по-дълго от обичайното.

По време на цялото пътуване Лука им разказваше за удивителните неща във Флоренция. Леонардо и Карло, които вече бяха ходили веднъж дотам, не се впечатлиха кой знае колко от думите му. Но въпреки това го слушаха, като запазваха за себе си собствените си мисли.

 

 

Привечер най-сетне приближиха Флоренция. В далечината изникнаха мощните градски стени с укрепленията. По наблюдателниците патрулираха войниците от градската стража.

Господин Пиеро поведе групата към Порта ди Миниато, една от единадесетте градски врати на Флоренция. Непосредствено до нея се намираше Фортеза ди Миниато, отбранителна кула, която се издаваше от стената. Самата стена рязко завиваше на това място.

Пазачите на вратата ги пропуснаха с махване на ръка.

— Сега вече ще водя аз! — заяви Лука. — Мога да намеря пътя до вкъщи и със затворени очи.

— След теб — съгласи се господин Пиеро.

Групата тръгна по гъмжащите от хора улици на този великолепен град. От двете им страни банки и търговски къщи се редуваха с дворци на богати граждани, които живееха тук поколения наред и се наричаха патриции… Шутове изпълняваха номерата си на открито. Тук-таме по ъглите се играеха малки театрални представления с кукли или пък с истински актьори, около които се трупаха толкова много хора, че беше почти невъзможно да се мине.

 

 

Най-сетне Лука заведе групата до дома на семейство Ди Джоя.

Той не беше толкова богат като двореца на Медичите и все пак имаше внушителни размери.

И тук от двете страни на чугунената порта, която затваряше пътя към вътрешния двор, стояха пазачи.

Господин Пиеро се приближи до единия от стражите и му обясни кого води.

Стражът смръщи чело. Дясната му ръка заигра нервно по дръжката на меча. Тази работа явно никак не му хареса.

— Не ме ли познаваш, Рикардо? — попита Лука. — Може би не вярваш на очите си, защото съм облякъл дрехите, които ми зае моят приятел Леонардо — и все пак, това наистина съм аз!

Сега вече стражът разпозна момчето.

— Простете ми, млади господине, но в тези дрипи…

— Няма значение — отвърна снизходително Лука. — Никой не те упреква, че не си ме разпознал веднага, но сега ще е добре баща ми да бъде уведомен!

— Но да, разбира се! — разбърза се стражът.

Господин Пиеро и момчетата бяха отведени във вътрешния двор. Оттам се отиваше към главния портал.

Емануеле ди Джоя, господарят на дома, ги прие в просторна, пълна със скъпи мебели зала. Той беше прещастлив да прегърне отново сина си Лука.

— Къде е мама? — попита Лука.

— Тук съм! — обади се женски глас от другата страна на залата. През един страничен вход тъкмо влизаше дама с пищна рокля.

— Току-що научих от прислугата! Лука! Ти си свободен! Какво щастие!

Тя притисна сина си в прегръдките си.

Бащата на Леонардо разказа с няколко думи какво се беше случило. Емануеле ди Джоя се обърна към Карло и Леонардо и рече развълнувано:

— Дължа ви голяма благодарност!

Беше едър и силен човек. Носеше остра брадичка според тогавашната мода. Ръката му почиваше на дръжката на красива рапира. Напоследък рапирите се радваха на все по-голяма популярност, защото бяха много по-леки от обичайните по онова време мечове.

— От само себе си се разбира, че сте добре дошли в моя дом, естествено и вие, господин Пиеро! Докато сте във Флоренция, можете да останете тук!

— Синът ви изрази съмнение, че ваш конкурент в търговията е поръчал отвличането — намекна му господин Пиеро.

Емануеле ди Джоя размени бърз поглед с Лука и кимна мрачно.

— Да, наистина имаме такива съмнения.

— И все пак до този момент нямаме никакви доказателства — намеси се майката на Лука. Синьора Ди Джоя застана до мъжа си. — Не зная дали Лука ви е разказал, че не за пръв път правят опит да го отвлекат… Аз самата едва не станах жертва на подобен опит.

— О, да, разказа ни — потвърди господин Пиеро. — Подозирате ли някого?

— Точно така, подозираме някого! — извика отчаяно синьора Ди Джоя, а мъжът й обгърна с ръка раменете й, за да я успокои. — Подозираме дузина негодници, които биха искали да разорят мъжа ми още днес и да го изтикат от търговията. Успехът му е трън в очите на мнозина…

— Не сте ли уведомили градската стража? — попита господин Пиеро. — Дори Съвета? Той би могъл да назначи разследване!

— Скъпи ми господин Пиеро! Хората, които подозираме, са до един членове на градския съвет. Какво би помогнало, ако назначат разследване, което ще се оглавява от техен приятел. Съвсем сигурно е, че няма да се предприеме нищо срещу машинациите им — поклати горчиво глава синьора Ди Джоя. — А градската стража? Техният комендант дължи не една услуга на мъжа ми, но докато не му дадем доказателства, той не би могъл да стори нищо.

— Мисля, че момчетата трябва да дадат показания пред коменданта. Може би това ще го убеди да предприеме разследване — посъветва ги господин Пиеро.

— Ще се разпоредя комендантът да дойде тук и да разпита децата — обеща Емануеле ди Джоя.

В този момент в залата влезе един слуга. Носеше яркочервена униформа с бели ленти, както и цялата прислуга в дома на семейство Ди Джоя. Най-смешна според Леонардо беше шапката с червени пера, която носеше слугата.

Мъжът се обърна с поклон към господарите си.

— Току-що пристигна Микеле д’Андреа и…

Слугата не успя да довърши, защото в залата се втурна мъж с тъмно наметало и кривната шапка с пера.

— Емануеле! — провикна се мъжът. — Виждам, че синът ти се е върнал жив и здрав! Прислугата ми каза и ще ме извините, че нахлувам така, но нямах търпение да чакам, докато ме поканите да вляза!

— За теб това изобщо не е необходимо, стари приятелю — рече Емануеле ди Джоя. Сетне се обърна към господин Пиеро и обясни: — Това е Микеле д’Андреа, приятел на семейството, който е бил до мен в много тежки часове със съветите и делата си!

Микеле д’Андреа се поклони дълбоко и свали шапката си, когато го представиха на господин Пиеро.

— На вашите услуги! — рече той церемониално.

Леонардо загледа с интерес изискано облечения гост. Мечът му беше толкова къс, че очевидно служеше само за украса. Имаше широка усмивка, която изглеждаше някак застинала, като маска. А гласът му звучеше рязко и неприятно.

След като му разказаха с няколко думи, че Лука дължи свободата си на двете момчета, Микеле д’Андреа огледа Карло и Леонардо от горе до долу.

— Значи вие сте истински герои! — заяви той.

— Е, това е малко преувеличено — отвърна скромно Карло.

През това време Леонардо забеляза, че Лука си говори с облечения в червено слуга, но толкова тихо, че нищо не можеше да се чуе.

 

 

— Кой е този тип? — попита по-късно Леонардо, докато вървяха към стаята на Лука.

Лука погледна изненадано Леонардо.

— Кого имаш предвид? Микеле д’Андреа?

— Да.

Лука вдигна рамене.

— Стар приятел на семейството. Познавам го, откакто се помня. Притежава банка тук, във Флоренция.

— Изглежда ми някак… несимпатичен. Не знам защо, но не ми харесва.

— Той е един от най-влиятелните хора във Флоренция — обясни Лука. — Винаги получавам от него голям подарък на имения си ден, така че не виждам причина да не го харесвам!

Двама слуги внесоха едно легло и го сложиха до прозореца.

— Кой от вас иска да спи там? — попита Лука.

Карло и Леонардо се спогледаха.

— Какво си намислил? — попита Карло.

— Всъщност би трябвало да спите в стаята за гости, но мисля, че ще ни бъде по-весело, ако спите при мен. Ще можем да си говорим до късно през нощта и няма да е толкова скучно, както обикновено. — Лука се обърна към слугите и им посочи свободното място до вратата. — Другото легло там, моля!

— Добре, млади господине — отвърнаха в един глас двамата слуги.

— Аз изобщо не ви попитах, но вие сигурно нямате нищо против, нали? — сети се да попита Лука.

Карло вдигна рамене.

Леонардо понечи да каже:

— Ами аз…

Но не стигна по-нататък, защото Лука го прекъсна:

— Радвам се, че и на вас ви харесва да сме заедно. Така ще можем и да се пазим един друг.

— Мислиш ли, че тук може да проникне външен човек? — попита Карло. — Мислех си, че къщата ви се охранява отлично! Пък и вече видяхме колко хора ви пазят.

— Рикардо имаше внушителен вид — допълни Леонардо.

— Можете да бъдете съвсем спокойни! Къщата ни се охранява денем и нощем. Но кой би могъл да ни гарантира, че между телохранителите на баща ми няма предатели или хора, които са подкупени или са жертва на изнудване?

— Мисля, че каза това последното, за да ни изплашиш… За да не настояваме за отделни стаи — подсмихна се Леонардо.

— Не, това, което казвам, е самата истина! — поклати глава Лука.

Леонардо махна с ръка и рече снизходително.

— Не се притеснявай. Ще останем при теб да те пазим!

— Чудесно! — засмя се Лука. — А сега искам да те помоля за още една услуга, Леонардо.

— Каква услуга?

Лука отиде при писалището, отвори едно чекмедже и извади оттам хартия.

— Искам да ми нарисуваш една от твоите фантастични машини!

— Каква машина да бъде, Лука?

— Ти реши. Например машина, която лови престъпници.

— В този момент тя може да ни бъде от голяма полза — изпъшка Карло с усмивка.

— Тази машина изобщо не би могла да ни помогне — обясни Леонардо. — Та ние дори не знаем кого трябва да улови! Нямаме ни най-малка идея кои всъщност бяха тези бандити. Не знаем също дали има нещо вярно в подозрението, че зад отвличането стои някой от конкурентите на баща ти…

— Добре, тогава отговори ми честно, Леонардо! Тези мъже приличаха ли ти на обикновени скитащи бандити? — попита Лука.

Леонардо вдигна рамене.

— Както и да е, ще ти нарисувам машината, която искаш. Може пък през това време да ти дойде някоя идея как да научим нещо повече.

 

 

Леонардо се зае да рисува. Моливите на Лука бяха много по-хубави от онези, с които той беше рисувал досега. С тези моливи можеха да се чертаят много по-тънки линии.

— Често ли рисуваш? — попита Леонардо.

— Не, по-скоро рядко — отговори Лука. — Честно казано, изобщо не ми доставя удоволствие, но ми подариха тези моливи…

Леонардо започна да рисува машина, която може да лети над града. Тя приличаше на гондола, задвижвана от четири летателни устройства. Всяко от тези летателни устройства се управляваше с педали и изискваше да се предвиди място за човек, който да върти педалите. Крилата на летателната машина приличаха на пеперудени и се движеха нагоре-надолу. На гондолата имаше и съоръжение, което хвърляше мрежи за ловене на престъпниците.

— Ще си запазя тази рисунка! — обеща Лука. — Когато порасна и правя мои собствени сделки, ще предложа това изобретение на градската управа! Ще им се наложи да ми платят цяло състояние за него!

— От което, надявам се, и аз ще получа нещо! — допълни Леонардо.

— Ще видим… — проточи Лука.

Известно време никое от момчетата не продума. Лука наблюдаваше с интерес Леонардо, който пък беше вглъбен в рисунката си. Карло, напротив, стоеше до прозореца, гледаше навън и скучаеше.

— Има ли начин да се излезе от дома ви, без никой да забележи това? — попита Леонардо.

— Разбира се! Има заден вход за доставчиците. И той се охранява, но оттам при всички случаи се минава по-лесно, отколкото през главния вход. Защо питаш?

— Ако искаме да разкрием кои са били хората, които ни отвлякоха, и кой стои зад тях, едва ли ще постигнем нещо, ако стоим тук. Но в момента и моят баща, и твоите родители са толкова загрижени за нас, че едва ли ще ни пуснат да излизаме от къщата.

— О, тук си напълно прав — съгласи се Лука. — Но как бихме могли да разкрием кои са бандитите?

Леонардо имаше съвсем ясна идея какво трябва да се направи.

— Ще отида да се ослушам при градската стража. Хората, които ни отвлякоха, бяха много добре въоръжени. Това не бяха някакви бедни селяни, които изнудват за пари! Мечове, аркебузи… кой има такива неща?

— Войниците!

— Точно така! Почти сигурно е, че преди това са били в градската стража.

— Повечето от тези хора не се задържат дълго в градската стража — обясни Лука. — Правят опити да станат телохранители на богати семейства. Там получават много повече пари.

— Откъде знаеш това?

— Питай Рикардо, той преди също е бил в градската стража! Няма да повярваш за какви пари е трябвало да работи там! На всичкото отгоре трябвало да си донесе собствено оръжие!

— Винаги съм си мислел, че Флоренция е много богат град — изненада се Леонардо.

Лука се засмя.

— Някои жители на Флоренция са богати! Но не и самият град!

 

 

Малко по-късно при момчетата намина господин Пиеро. Той каза на Леонардо, че е настанен в една от стаите за гости.

Когато видя рисунката на сина си, господин Пиеро се засмя:

— Е, както виждам, ти отново си в стихията си! Но ще ви предложа днес да си легнете по-рано. Самият комендант на градската стража ще дойде утре тук, за да ви разпита. Трябва да сте отпочинали и показанията ви да звучат смислено и убедително.

— Само ще довърша набързо скицата — обеща Леонардо.

Карло вече се прозяваше, а и на Лука му се затваряха очите. Но той много държеше Леонардо да довърши първо рисунката.