Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (10)

Говорещите картини

През следващите дни Леонардо често напускаше дома на семейство Ди Джоя, за да гостува на отец Ригоберто.

Отецът видимо се радваше, че Леонардо се интересува от неговите стенописи. Момчето внимателно наблюдаваше завършването на лицата на апостолите и римските бойници.

— Ако искаш, за мен ще е удоволствие да ми помагаш — предложи отецът.

Леонардо нямаше нищо против — дори само за това, че по този начин можеше да учи много. Отецът му показа как да смесва боите и да почиства четките.

През цялото време Леонардо по никакъв начин не засягаше въпроса, който измъчваше и двамата — дали отецът не беше размислил върху решението си да се придържа стриктно към тайната на изповедта.

Отец Ригоберто беше заявил съвсем ясно, че за него изобщо не може да става дума да съобщи на градската стража, на някой съдия или на когото и да било онова, което му бе изповядал Бартоло. И Леонардо имаше чувството, че съпротивата на свещеника ще стане още по-силна, ако го обсажда с молби. От друга страна, Леонардо все пак усещаше, че отецът не се чувства съвсем добре в кожата си.

Едно от лицата, върху които работеше отец Ригоберто, се струваше някак познато на Леонардо. Чертите му ставаха все по-ясни под четката на отеца.

Леонардо не можеше да повярва на очите си. Той гледаше като омагьосан лицето на римския стотник, който предвождаше войниците, които тъкмо залавяха Исус.

— Е, какво ще кажеш, Леонардо, успяхме ли?

— Изглежда… плашещо! — промълви Леонардо.

— Защо да е плашещо? Това е един римски центурион, а както знаеш, римските легионери отдавна са в миналото.

— Имах предвид лицето!

— Така ли…

— Сигурен съм, че съм срещал този човек!

— Това е напълно възможно. Както казах, някои богати хора биха искали срещу дарение да увековечат лицето си.

— Микеле д’Андреа! — позна го най-сетне Леонардо. — Него сте нарисували, нали? Нищо чудно, той притежава банка и сигурно е един от най-богатите хора във Флоренция.

Отец Ригоберто се усмихна едва.

— Щом го разпозна, значи картината все пак ми се е удала.

— А има ли разлика в цената в зависимост от това, къде в картината се слага лицето?

— Но да, разбира се! — кимна отецът.

— Предполагам, че най-скъпо е да си Исус, а най-евтино — да си Юда! — усмихна се Леонардо. — Та нали той е продал Исус за тридесет сребърника. Кой би искал да бъде Юда!

Отец Ригоберто се разсмя.

— Както при Исус, така и при Юда трябва да се постарая много, така че образите им да не напомнят за никого в нашата църковна общност, момчето ми. Иначе ще имам неприятности, при това големи!

— За Юда мога да разбера. В този случай засегнатият ще се чувства обиден. Но за Исус?

— Ти чуваш ли се какво питаш? Да изобразя някого от нас, живите хора, като Исус, ще е липса на уважение към Създателя!

 

 

Когато на следващия ден Леонардо излезе от дома на семейство Ди Джоя, той не отиде в църквата на отец Ригоберто по прекия път. Вместо това разпита за дома на семейство Скиреа. Нали там служеше Бартоло, ако беше вярно онова, което беше чул.

Къщата на семейство Скиреа не можеше да се мери по великолепие с тази на семейство Ди Джоя. Леонардо седна от другата страна на улицата и зачака. Може би щеше да успее да научи нещо повече за Бартоло.

Той чака така няколко часа. Но не се случи нищо. От Бартоло нямаше и следа. По някое време от къщата излезе човек с богато украсен елек. Косата му беше черна и сресана гладко назад, брадичката — заострена по модата. Човекът се загледа за миг в Леонардо, преди отново да се върне в къщата.

Накрая Леонардо стигна до извода, че е безсмислено да чака повече. Нищо интересно не се случваше. Може би Бартоло отдавна вече не работи за Енрико Скиреа и дори е напуснал града, след като срещата с Леонардо го бе хвърлила в такъв ужас.

Леонардо тръгна към църквата на отец Ригоберто.

Отецът работеше над своя стенопис и тъкмо завършваше една глава.

Това беше римският войник до центуриона.

И отново сякаш гръм удари Леонардо. Той се взря в лицето, отказвайки да повярва на очите си.

— И този го познавам!

— Ти явно имаш много познати във Флоренция, което си е за чудене, като се има предвид, че изобщо не живееш тук — поклати глава отец Ригоберто. През това време той нанасяше последните щрихи по лицето и то придоби окончателния си вид.

— Вие като свещеник сте длъжен да мълчите, ако ви доверя нещо, нали така? — попита Леонардо.

— Нали ти обясних това съвсем ясно. Тогава защо ме питаш?

— Искам да съм сигурен, че няма да кажете на Бартоло това, което ще ви кажа сега. Защото той идва на изповед всяка сряда, нали така?

От разговора между Бартоло и отец Ригоберто Леонардо беше разбрал, че войникът идва на изповед в сряда. Но за всеки случай искаше да се увери още веднъж.

— Няма значение кога идва Бартоло на изповед — рече отец Ригоберто. — Няма смисъл да ме разпитваш за него.

— Не ви разпитвам.

— На мен обаче ми прозвуча така.

— Не, аз само исках да съм сигурен, че няма да кажете на Бартоло, че чаках пред дома на семейство Скиреа, за да го проследя. Но той не се появи. Вместо това излезе точно този човек! — И Леонардо посочи последното лице, което беше нарисувал отец Ригоберто. — Това да не би да е Енрико Скиреа?

— Да, точно така.

— Изненадан съм, че той може да си позволи да бъде нарисуван в тази картина.

— Защо?

— Чух, че търговията му върви зле.

Отец Ригоберто се усмихна.

— Много слухтиш! По-добре ми помогни да измием четките!

— Добре, отче.

 

 

Докато миеха четките, Леонардо непрекъснато поглеждаше към стенописа. Той забеляза, че отец Ригоберто го наблюдава — сякаш чака момчето да забележи в картината нещо съвсем определено.

— Може ли да ви попитам нещо, отец Ригоберто?

— Ти и без това непрекъснато питаш нещо — отвърна отецът. — Дори и когато знаеш, че не мога да ти отговоря.

Леонардо не можа да сдържи усмивката си.

— Не, това не е истина, аз все пак изчаквам малко, преди да опитам отново.

— Виждаш ли! Е, какъв е въпросът?

— Всъщност много ли ви тежи на съвестта това, че не можете да ми помогнете?

Отецът се взря за няколко мига в момчето и накрая кимна.

— Да — призна той. — Това много ми тежи на съвестта. Но това е нещо, което аз всъщност не биваше да ти казвам!

Тогава внезапно Леонардо забеляза един друг легионер върху стенописа. Той беше скрил лице зад ръцете си.

— Какво му е на този човек? — попита Леонардо.

— Не разбирам какво имаш предвид!

— На пръв поглед изглежда, че тъгува. Но това няма смисъл. Нали всички те са тръгнали да заловят Исус, как така един от тях би могъл да е тъжен!

— Ти си много наблюдателен, момчето ми — усмихна се отец Ригоберто. — Но може би има и други причини, за да си държи ръцете пред лицето.

— Ако му е влязло нещо в окото? — погледна го Леонардо.

— Например.

— Не разбирам защо ще изобразявате нещо такова в картината?

— Някой път картините ти разказват своята история, едва след като си ги гледал достатъчно дълго — а и не забравяй, че тази още не е готова.

— Чий образ ще нарисувате утре?

— Ето този! — Отецът посочи римлянина, който държеше Исус за ръката при залавянето му. Лицето му все още беше празно.

В този миг Леонардо съзря една драскотина в мазилката.

— Колко жалко! — възкликна той.

Някой беше издраскал стената с остър предмет и драскотината — колкото детски пръст — беше останала в мазилката.

— Трябвало е да се изравни мазилката! Иначе по-късно драскотината ще остане в стенописа. Но ако започнете тепърва да изравнявате мазилката, ще разрушите това, което сте направили досега!

— О, не, тук грешиш! — възрази отец Ригоберто. — Да се изравнят малките неравности или драскотини е втората възможност. Има и по-добър начин.

— И кой е той?

Свещеникът се усмихна многозначително. В очите му трепна закачливо пламъче.

— Да се впишат в картината! Утре ще видиш какво имам предвид, разбира се, ако дойдеш!

 

 

Леонардо се прибра у дома и разказа на приятелите си за последните си преживявания. Те обаче не се интересуваха от проблемите, които възникват при изработката на стенописите — още по-малко от това, дали е по-добре да се изгладят неравностите и драскотините, преди да се започне нанасянето на боята, или да се включат те в рисунката.

Този път обаче бащата на Леонардо беше забелязал отсъствието на сина си, защото се прибра по-рано от двореца на Козимо де Медичи. Господин Пиеро извика сина си в стаята си.

— Къде си бил?

— Защо питаш? Тук бях. Тази къща е голяма, татко!

— Не можеш обаче да се мотаеш навсякъде из къщата или пък да се криеш. Нали знаеш колко се притеснявам за теб!

— Много съжалявам!

— И как вониш само! Но това е непоносимо! Какво ще си помислят за нас родителите на Лука? Слушай сега, това, което си измисли току-що — че си се разхождал из къщата — изобщо не ми звучи убедително! Казвай къде си бил!

 

 

През нощта Леонардо дълго се въртя в леглото. Пред очите му още беше картината на отец Ригоберто. Отецът го гледаше толкова странно. Сякаш искаше да каже: „Защо не виждаш нищо, Леонардо? Кога ще се вдигне завесата пред очите ти?“.

Колкото и да се опитваше да заспи, Леонардо не успяваше. Накрая той седна в леглото и се замисли. Рисуването върху църковната стена, което му показа отец Ригоберто, го беше очаровало и идеята да постъпи колкото е възможно по-скоро в някое художествено ателие вече не му изглеждаше толкова неосъществима.

Пред очите му все така бяха образите от стенописа на отец Ригоберто. Микеле д’Андреа като центурион, Енрико Скиреа като един от неговите войници, мъжът, който бе скрил лицето си с ръце, и лицето, върху което щеше да има драскотина колкото детски пръст…

„Като белег!“ — досети се Леонардо.

И тогава внезапно скочи в леглото си.

— Сетих се! — извика той. — Разкрих загадката! Разкрих я!

Карло и Лука, които отдавна спяха дълбоко, се измъкнаха изпод завивките си с прозевки.

— Ти добре ли си? — усъмни се Карло.

— Разбира се, че съм добре! По-добре от всякога! Открих каква е връзката между отделните събития!

Карло и Лука седнаха в леглата.

— Е, давай, разказвай тогава! — настоя Лука. — Силно се надявам, че не вдигна толкова шум напразно!

— Съвсем просто е и през цялото време е било пред очите ми, но аз не го виждах — поклати глава Леонардо и се удари с длан по челото. — Трябва да съм бил сляп!

Карло се прозя широко.

— Хайде, премини към същността, иначе отново ще заспя и ще пропусна великото ти откритие!

Леонардо си пое дълбоко дъх и започна:

— И така, слушайте внимателно! Този отец Ригоберто не може при никакви обстоятелства да наруши тайната на изповедта. Бартоло му се е доверил и вероятно му е изповядал всичко до последната подробност. Той толкова се изплаши, когато ме видя, че вероятно си е помислил, че е дошъл Денят на Страшния съд или нещо подобно! А пък отецът, естествено, е изпълнен с угризения на съвестта, че с мълчанието си помага за едно престъпление.

— Това ли е всичко? — не повярва на ушите си Лука. — Но нали въпросът е как да се справим с този проблем, след като отец Ригоберто отказва да проговори!

Леонардо се усмихна.

— Той през цялото време е говорил. Но не с думи, нали е задължен да пази мълчание.

— Тогава как? — облещи се Лука.

— С картината си! Трябваше да забележа това много по-рано! Леле, колко съм тъп! Микеле д’Андреа е предводителят на групата. Той е поръчителят! Затова отец Ригоберто го е изобразил като центуриона на римляните!

— Но той е приятел на семейството ни! — възкликна Лука.

— Ами явно не е чак такъв приятел! Заедно с Енрико Скиреа и вероятно с други търговци той се е опитал да разори баща ти, Лука! Естествено, той винаги е бил отлично информиран за всичко, което е предприемал баща ти! Седял е на масата му и е бил посвещаван във всичко… Мъжът от картината, който е скрил с ръце лицето си — това е един от нападателите, на които хвърлих пепел в лицето! Очевидно Бартоло е разказал дори и това на отчето.

— Това означава, че Бартоло е бил един от нападателите, които влязоха у дома! — продължи мисълта му Лука. — Иначе откъде ще знае, че си хвърлил пепел в лицето на един от бандитите?

Леонардо кимна.

— Да, точно така.

— Но всичко това не е никакво доказателство! — напомни им Карло.

— Напротив. Драскотината на стената е белегът на Бартоло! Убеден съм, че утре отец Ригоберто ще нарисува там главата на Бартоло!

 

 

На следващата сутрин Леонардо разказа на баща си всичко, до което беше стигнал в разследването си.

— Ела с мен в тази църква и виж с очите си! Тогава ще трябва да признаеш, че съм прав — предложи му Леонардо. — Отец Ригоберто спази обета си за мълчание, но в замяна на това нарисува показанията си!

Господин Пиеро се замисли.

Леонардо му беше признал и за многократните си излизания в града през отводнителния канал, и че се е излагал всеки път на голяма опасност.

— Този Бартоло е можел да те убие, ясно ли ти е това, своенравно хлапе такова? — скара му се той.

Но след като се успокои, той обеща да говори с Емануеле ди Джоя. Щеше да се наложи отново да се обърнат към неговия добър познат, коменданта на градската стража.

 

 

Следващата сряда Бартоло влезе в църквата на отец Ригоберто. Стенописът междувременно беше напълно готов. Всички римляни и апостоли вече си имаха лица.

Бартоло мина между редиците с пейки и се загледа в картината. Той, естествено, видя човека с белега и разпозна в него себе си.

— Отец Ригоберто! — извика той.

— Очаквахме ви! — чу се гласът на отеца от галерията. Той беше там заедно с Леонардо. Господин Пиеро и Емануеле Ди Джоя се намираха съвсем наблизо. Карло и Лука, естествено, също не искаха да пропуснат възможността да присъстват на сцената.

— Вие сте ме издали, отче! — провикна се Бартоло.

— Не, аз спазих обета си за мълчание — отвърна отец Ригоберто. — Точно както го повелява дългът ми на свещеник. Но не мога да направя нищо за мислите, които хрумват на хората, докато разглеждат една картина.

В този момент вратата на църквата се отвори. Вътре влезе Франческо Манцони, комендантът на градската стража. Ръката на Бартоло стисна дръжката на меча.

— Не и в Божия дом! — провикна се отец Ригоберто.

— Убеден съм, че ако дадеш показания и назовеш поръчителите на отвличането и нападението в дома на семейство Ди Джоя, това ще смекчи наказанието ти. Но го направи сега! Впрочем моите хора са завардили вратите на църквата, за да те заловят, в случай че решиш да бягаш! — предупреди го комендантът.

Бартоло изтегли меча си. Няколко мига той остана неподвижен, сетне хвърли меча на пода. След това човекът с белега посочи стенописа и въздъхна.

— Там действително може да се види всичко — призна той. — Няма никакъв смисъл да го отричам.

— Енрико Скиреа плати ли на теб и съучастниците ти? — попита комендантът.

— Да, но парите не бяха негови. Поръчител беше Микеле д’Андреа. Той искаше семейство Ди Джоя да задлъжнее още повече към банката му, плащайки парите за откупа. След това щеше да им отнеме търговията.

 

 

Бартоло беше заловен. Не след дълго същото се случи и с поръчителите и съучастниците в отвличането на децата. Това, че сред тях беше един толкова влиятелен банкер като Микеле д’Андреа, развълнува целия град. Но макар че банкерът направи всичко възможно да потули цялата история, доказателствата бяха толкова унищожителни, че Енрико Скиреа не пожела да поеме върху себе си цялата вина и даде показания срещу него.

След като свидетелстваха пред съда, Леонардо и Карло трябваше да се върнат във Винчи.

— Ще ми липсвате — каза им на сбогуване Лука. — С вас при всички случаи не беше скучно. Какво ли щях да правя сам в онази дупка? А теб, Леонардо, мога да те гледам часове наред как рисуваш машини!

— О, да, знам, защото през цялото време си мислиш, че някой ден ще направиш пари от моите рисунки! — засмя се Леонардо.

— Е, да, затова също.

— Но трябва да знаеш нещо, Лука!

— Казвай тогава?

— Всички големи конструктори включват по някоя грешка в чертежите си. Такива грешки са известни само на автора! Затова си мисля, че ще се наложи да ми дадеш част от парите, ако успееш да продадеш машината ми за лов на престъпници!

— Аха, така значи. — Лука всъщност не изглеждаше много изненадан. — Е, добре, надявам се отново да се срещнем, когато дойдете във Флоренция!

— Или ако ти минеш през Винчи — смигна му Карло.

 

 

Докато яздеха обратно към Винчи, Леонардо попита баща си:

— Мислиш ли, че в къщата на дядо има някоя стена, върху която мога да рисувам — както правеше отец Ригоберто в църквата?

— Не, не вярвам дядото ти да се съгласи.

— А в твоята къща?

— Леонардо!

— Може и на задната стена!

— Добре ще е първо да се поупражниш върху хартия и платно — рече баща му. — Или пък да отидеш в ателието на някой майстор, за да се изучиш. А когато наистина се научиш да рисуваш добре, повярвай ми, тогава хората ще искат от теб много повече картини, отколкото би могъл да нарисуваш!