Алфред Бекер
Тайнствените конници (7)

Военен съвет

На следващия ден в стаята на Леонардо се събра военен съвет. Леонардо, Джана и Карло обсъждаха акцията от миналата нощ.

— Беше сложил един до друг два големи листа хартия — разказваше Леонардо.

— Но не можа да видиш какво има върху тях? — досети се Карло.

— Нямаше ли някакви магически знаци? Пентаграми? Магични символи? — настояваше Джана. — Не успях да видя дали имаше такива неща по листовете, докато надничах през процепа на вратата.

— Нали не мислиш, че на масата са били същите листове — напомни й Леонардо. — Ако питате мен, това, което видях, може да се обясни, само ако предположим, че Португалеца копира нещо. Да, според мен той прерисува или преписва нещо.

— И какво би могло да е това? — недоумяваше Джана.

Леонардо вдигна рамене.

— Нещо, което е толкова ценно, че един пратеник носи оригинала от Флоренция, а друг отнася копието към Пиза. Доколкото разбирам, точно това всъщност се случва!

— Банкноти! — възкликна Карло. — Може би фалшифицират банкноти!

Банкнотите бяха измислени, за да не се налага да се товарят цели коли със златни и сребърни монети, когато се плащат големи суми. Вместо това банките във Флоренция издаваха документ, който можеше да се размени срещу определено количество злато. Това злато си стоеше в банката и не се налагаше да се разнася по пътищата.

— Слушайте сега, това е нещо, от което разбирам добре — продължи триумфално Карло, когато видя недоумението, изписано по лицето на приятеля си. Най-сетне имаше нещо, за което знаеше повече от Леонардо! — Нали баща ми е търговец и разбира от тези неща! Веднъж трябваше да изчисля стойността на няколко банкноти, които той искаше да размени във Флоренция.

— Не ги ли подпечатват с печати, така че да не могат да бъдат фалшифицирани? — изненада се Леонардо.

— О, да! — кимна Карло. — Използва се само хартия с водния знак на банката. Но нали всичко може да бъде фалшифицирано! Възможно е фалшификаторите да са се добрали дори до оригиналната хартия.

— Листовете върху масата му бяха твърде големи за банкноти! — поклати глава Леонардо.

— А ти изобщо виждал ли си някога банкнота? — попита предизвикателно Карло.

Леонардо поклати глава.

— И все пак не мога да си представя, че са толкова големи, че покриват половината маса, нали така? Това би било напълно непрактично.

Карло млъкна. Тъкмо беше решил, че най-сетне му се е удало да засенчи Леонардо. Но трябваше да признае, че Леонардо отново се оказа прав. Естествено, че банкнотите бяха много по-малки — за да са удобни за ръката. Дори когато бяха разгънати, те в никакъв случай не можеха да покрият половин маса.

— Имаш ли по-добра идея? — попита обезкуражен той.

— Мисля, че са географски карти — кимна Леонардо. — Според баща ми, ако срещнеш тук португалец, то той най-вероятно има нещо общо с мореплаването. Каза ми също, че морските карти се пазят като държавни тайни. Те са изключително ценни. Нищо чудно някой шпионин да носи тук тайни морски карти. А португалецът да е картограф. Той прерисува картите и ги дава на друг пратеник, който пък ги доставя на възложителя. Нещо такова си представям. Какво ще кажете?

— А помисли ли за това, че Флоренция не лежи на крайбрежието и там всъщност няма кораби? — възрази Карло. — Как тогава някой там би могъл да притежава морски карти?

Леонардо вдигна рамене.

— А защо не? Най-близкото пристанище е в Пиза, но се управлява от Флоренция. Защо тогава тайните карти да не се пазят там?

Джана изглеждаше разочарована.

— Нямам чувството, че сме напреднали много — призна тя. — Всичко, което имаме в момента, са само предположения.

— Обосновани предположения — защити се Леонардо.

— Да, но все още не сме разкрили тайната на Португалеца.

— Започвам да си мисля, че накрая всичко ще се окаже нещо съвсем безобидно — подсмихна се Карло. — Може би този португалец е картограф, който предлага услугите си на различни клиенти, които го посещават от време на време. Уважаван човек, който упражнява занаята си. Може би бивш мореплавател, който не иска да се върне в родината си, понеже не е намерил по-хубаво място на света от Винчи, най-хубавото село в република Флоренция.

— Трябва да продължим да наблюдаваме този тип — настоя Леонардо. — При най-добро желание не мога да си представя, че всичко това е съвсем безобидно. Твърде много криеница има в цялата история.

— И какво предлагаш? — попита Джана. — Да не би да искаш да събориш свещника на Португалеца и тази нощ?

Леонардо поклати глава.

— Не, това е безсмислено. С огледалния лък няма да успея да видя какво има върху листовете, които лежат на масата му.

Карло не успя да скрие усмивката си.

— Освен ако не ги сложи пред самото огледало!

Всички се разсмяха.

Леонардо бързо си възвърна сериозността.

— Джана, при всички случаи трябва да знам, когато отново се появи някой от куриерите.

— И какво ще направиш тогава?

— Ще го проследя. От вчера си имам кон. Бих могъл да проследя с него куриера. Трябва да разберем откъде по-точно идват тези пратеници и къде отиват. Може би те ще ни отведат при хората, които стоят зад всичко това. Тогава ще стане съвсем ясно какво всъщност се случва.

— Но това е лудост! — поклати глава Карло.

— Страх ли те е? Всъщност смятах да те взема със себе си, ако се наложи да проследим пратениците. Конят с лекота ще ни носи и двамата, не сме тежки. Това изобщо не е проблем за него.

— Как мислиш, лесно ли ще ми се размине, ако отпраша нанякъде с теб посред нощ, за да преследвам загадъчен непознат…

Леонардо вдигна вежди. Точно такъв отговор очакваше от своя приятел Карло. Но не искаше да се предаде толкова лесно.

— Обмисли го все пак — предложи той.

— А аз! Какво ще правя аз? — попита Джана. — Предвиждаш ли и за мен някаква опасна задача?

— Най-важната! — увери я Леонардо.

Джана са ококори.

— Ще ме вземеш и мен на коня? На ръце, защото на седлото няма да има повече място?

— Не! Говоря сериозно. Ти трябва да ми съобщиш, когато се появи конник. Няма значение по кое време на деня или нощта! Ти при всички случаи ще чуеш, докато аз не мога да гарантирам, че ще съм на прозореца точно когато този тип прекоси площада. Обещай да си отваряш очите и ушите и да ми съобщиш веднага! Ще оседлая коня и ще се приготвя за миг.

— Няма ли оседлаването на коня да ти отнеме повече от един миг? — полюбопитства Джана. — Тези конници никога не остават за дълго.

— Ще се упражнявам, докато се науча да го правя за миг! — обеща Леонардо с усмивка.

 

 

Щом се раздели с приятелите си, Леонардо отиде право в обора, метна седлото на коня и закопча ремъците.

Беше му ясно, че трябва да бъде много внимателен. Ремъците не биваше да са прекалено хлабави, защото тогава седлото можеше да падне заедно с товара си.

Скоро му стана ясно, че оседлаването не е лесна работа. От една страна, самото седло беше много тежко, от друга, конят се изнерви, защото усещаше неговата неопитност.

— Какви ги вършиш тук? — чу той внезапно гласа на дядо си.

Леонардо едва не подскочи от изненада. Изобщо не беше усетил кога дядо му е влязъл в обора.

— Да не би да излизаш да яздиш? — гледаше го стреснат старецът. — Вече е доста късно за езда.

Леонардо поклати глава.

— Всъщност исках да поупражня оседлаването.

— Но нали знаеш как става! Защо ти е да се упражняваш?

— Искам да го правя по-бързо. — Леонардо затаи дъх и се помоли дядо му да не забележи колко е развълнуван.

— Бих ти показал с удоволствие, но вече не се приближавам до седло. Нямам сили нито да го кача върху коня, нито да го сваля оттам. Гърбът ми ще ми скрои някой номер и после няма да мога да спя дни наред.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос, дядо?

Старецът се приближи и погали коня по шията.

— Искаш да знаеш името й? Всъщност е кобила и се казва Марчела.

— Виж ти. Но аз исках да попитам нещо друго.

— Моля! — изпъшка театрално дядо му, защото вече си представяше как ще трябва да изсмуква от пръстите си отговори на въпроси, които и на него не са му съвсем ясни.

— Как би постъпил, ако трябва много бързо да тръгнеш с коня нанякъде?

— Аз вече не яздя, моето момче — отвърна предпазливо дядото.

— Да си представим, че гърбът ти не ти прави номера, можеш да яздиш добре и трябва да препуснеш нанякъде по най-бързия начин, защото цялото село гори или…

— Ти да не си намислил пак нещо, от което става пожар? — прекъсна го старецът със заплашителен глас.

Леонардо поклати енергично глава.

— Не, нали ти обещах. Признавам, че извърших голяма глупост.

Вълна на облекчение премина по лицето на дядо му. Но само за миг. Той всъщност не вярваше много-много на обещанията на внука си.

— Е, да се надяваме! Ами, виж сега, ако наистина трябва да съм много бърз, просто ще тръгна без седло. Когато бях млад, изобщо нямахме седла. Нито пък юзди! И въпреки това можехме да се надбягваме със самия дявол!