Алфред Бекер
Тайнствените конници (5)

Слухове и новини

Карло си тръгна, а Леонардо реши да намине при Джана.

Странноприемницата беше пълна. Групата търговци, която премина през селския площад, беше спряла да си почине тук. Май идваха от Пиза и пътуваха за Флоренция, натоварени с всякакви стоки, които щяха да изложат на пазара.

Първият, когото видя Леонардо в гостилницата, беше майката на Джана. Тя бързаше между масите с кана с вино в ръка и едва смогваше да напълни чашите на прежаднелите си клиенти.

— Леонардо! Какво правиш тук? — попита навъсено гостилничарката.

— Търся Джана!

— Тя гледа малката и сега няма време за теб! — наежи се жената.

Още пазеше неприятни спомени от времето, когато Джана често играеше с Леонардо и всеки път се връщаше или оплескана до уши, или с някоя нова рана заради това пакостливо момче.

Неочакваната поява на Леонардо не бе посрещната с въодушевление.

— Намери си някакво друго занимание — рече студено гостилничарката.

Леонардо много добре разбра какво означава това. Майката на Джана всъщност искаше да каже „Изчезвай оттук!“. Той се досещаше и защо не го изгони направо. Все пак баща му беше единственият нотариус в околността. Хората идваха при него, когато искаха да им се напише писмо, да сключат договор, да потвърдят истинността на някой документ или да подадат жалба до градската управа на Флоренция. Повечето от тях не можеха да пишат добре, за да свършат това сами. Баща му не беше забогатял от това, защото повечето от клиентите му бяха бедни и не можеха да си позволят да заплатят услугите му. Затова той горещо се надяваше да се открие възможност да работи за някоя от най-влиятелните търговски фамилии, които управляваха Флоренция.

И макар че Леонардо не живееше при баща си, за един кръчмар не беше благоразумно да враждува с човек като Пиеро д’Антонио. В края на краищата, за да се възползват от услугите му, хората идваха от места, отдалечени на повече от един ден езда — и мнозина от тях после отсядаха в странноприемницата. И ако господин Пиеро не препоръчаше на чужденците тази странноприемница, много от тях сигурно щяха да отидат на друго място. Освен това самият господин Пиеро редовно вечеряше тук.

— Е, тогава ще почакам, докато дойде баща ми — заяви Леонардо.

— Няма смисъл, Леонардо — рече майката на Джана. — Баща ти днес няма да вечеря тук. Той отиде в Емполи и ще се върне много късно. Може би дори утре сутринта.

— Жалко — поклати глава Леонардо.

С това беше използвал и последния си предлог да остане в странноприемницата. Не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне.

Известно време момчето слуша разговорите на коларите, които щяха да нощуват под открито небе, защото вътре нямаше места. В селце като Винчи разговорите на коларите бяха добра възможност да се научат новините.

Единият от тях рече, че могат само да се надяват да не вали.

— Иначе ще затънем в това тресавище.

Леонардо научи, че както търговците, така и коларите от този керван не идват от Пиза или от градовете, управлявани от Флоренция. Идваха някъде от север.

— Какво ще кажете, дали ще има война? — попита един от тях.

— В момента Флоренция е най-богатият град на света — обади се мъж с черен кожен елек и бяла риза с навити до лактите ръкави. — Кой не би искал да го ограби?

Другите се разсмяха.

— Пита се само кой ще е следващият, който ще потегли с войската си към Италия — немският или френският крал.

— Войната е чиста отрова за търговията! — изпъшка човекът с елека. — Но тогава пък ние можем да си намерим работа в чуждата войска. Там винаги има нужда от колари, особено ако имат и оръдия!

Задаваше се война? Леонардо наостри уши. При следващия удобен случай ще попита баща си, който заради професията си пътуваше доста надалеч. Поне из областта, която принадлежи на Република Флоренция. Може би е чул нещо. Веднъж дядо му разказа, че като бил млад, цялото население на селцето Винчи избягало в планините от приближаващата чужда войска. Леонардо се надяваше такова нещо да не се повтори. Когато разговорът на мъжете затихна, те насочиха вниманието си към него.

— Ти какво си ни зяпнал? — попита мъжът с черния елек. — Не стига, че не се намери място за нас в гостилницата, ами на всичкото отгоре ни разглеждат като циркаджии.

— Чудех се дали хора като вас, които са пътували толкова много, могат да ми отговорят на един въпрос, който си задавам от доста време.

Мъжете размениха учудени погледи.

— Я виж ти, тук си имаме умник! Той явно прилага принципа по-добре да поставиш въпрос, вместо да отговориш на въпроса.

Останалите се разсмяха.

Мъжът с черния кожен елек продължи:

— Трябва ли да поощряваме тази дързост?

— Признай си по-добре, че те е страх — ами ако не можеш да отговориш на въпроса на хлапето? — подкачи го един от групата. Беше едър и силен, с почти напълно оплешивяла глава, затова пък с гъста тъмна брада. Той се намесваше в разговора за пръв път. До този момент само беше слушал мълчаливо.

Всички погледи се насочиха към човека с черния елек.

— Е, Микеле, така ли ще оставиш нещата? — подкачи го друг мъж и се засмя тихо.

— Хайде сега Микеле да ни покаже дали може да отговори на един детски въпрос! — взе думата отново брадатият.

Чу се одобрителен шепот.

— Е, добре — рече мъжът с черния елек. — Задай своя въпрос, момчето ми!

— Какво знаете за една страна, която се нарича Португалия?

Човекът с черния елек застина за миг. Другите се подсмихваха и чакаха.

— Е, Микеле? — подкани го един от тях.

— Има Свещена римска империя, към която принадлежат Италия и Германия, има Франция, има държава на турците, но за страна на име Португалия не съм чувал! — Той се изсмя триумфално. — Добър опит, момчето ми, но аз не падам в капана толкова лесно!

— Наистина има страна на име Португалия! — намеси се брадатият. — Работил съм в пристанището на Генуа и там имаше кораби, които идваха от Португалия.

— Какво знаете за тази страна? — продължи да разпитва Леонардо.

— Не много — призна мъжът. — Намира се отвъд Испания и притежава много кораби. Освен това моряците, които идват от там, говорят много странен език. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Коларите заспориха дали брадатият не си измисля, за да блесне с познанията си пред Микеле и Леонардо, а Леонардо се отдалечи.

Той заобиколи странноприемницата.

Точно в този момент Португалеца се показа на прозореца и погледна навън. Той забеляза Леонардо, погледът му спря за миг върху него, а после се зарея в далечината.

Леонардо се запита дали го е познал. Човекът горе изруга на някакъв странен език. Приличаше на италианския и Леонардо дори разпозна една дума. Но не схвана смисъла.

Португалеца отново се скри в стаята си, а Леонардо продължи към задната страна на къщата. Задната врата зееше отворена. Джана играеше със сестричката си на пода.

Момичето вдигна очи и забеляза Леонардо.

— А, ти ли си! — рече Джана и стана. — Съжалявам, че не успях да дойда при теб. Но търговците и коларите ни нападнаха като облак скакалци и нашите не ми позволиха да изляза. Мама и татко имат много повече работа, отколкото е по силите на двама души, а мен ме оставиха да пазя малката.

— Няма проблем — отвърна Леонардо. — Вече знам как да разкрия тайната на Португалеца, но ми е необходима твоята помощ.

Джана се зарадва.

— Ще направя каквото трябва — рече тя. — Но да не е свързано с огън и вонящи течности.

Леонардо се засмя.

— Не, със сигурност не е! Обещавам! — И той й разказа за огледалата. — Твоята задача е да ми осигуриш достъп до странноприемницата. Имаш ли представа докога работи вечер Португалеца?

— Веднъж трябваше да стана през нощта, доста след полунощ. Но от стаята на Португалеца все още се чуваха шумове.

— Погрижи се вратата да остане отключена. Ще се вмъкна и ще разбера най-сетне какви ги върши този човек в стаята си.

— Но това може да стане едва утре. Днес всички стаи са заети. Предполагам обаче, че търговците заедно с коларите ще потеглят рано сутринта. Дори стаята до Португалеца е заета. Баща ми го помоли да се съгласи, защото тази нощ няма достатъчно място в странноприемницата.

— Разбирам.

Джана кимна.

— Ела тук утре вечер. Ще те пусна, когато вътре е чисто…

— Разбрано, Джана.