Алфред Бекер
Тайнствените конници (2)

Магьосникът от странноприемницата

Родителите на Карло имаха магазинче в края на селцето. То заемаше целия долен етаж на малката къща, в която живееха. Веднъж в седмицата бащата Цезаре Малдини пътуваше с каретата си до Флоренция, откъдето се връщаше със стоки и новини.

Когато на следващия ден Карло се върна от училище, баща му седеше зад писалището в магазина. Наоколо бяха пръснати стоките, които беше донесъл от Флоренция. Топове плат, делви с вино, инструменти…

Цезаре Малдини тъкмо преглеждаше някакъв списък. Първата мисъл на Карло, когато го видя, беше да се обърне кръгом и да изчезне, защото знаеше какво ще се случи.

Но закъсня. Баща му вдигна очи.

— А, Карло, добре, че дойде! — зарадва се той. — Ела тук, сметни ми бързо, моля те, тези числа.

Карло въздъхна. Всъщност той искаше веднага след училище да отиде при Леонардо.

Леонардо ходи на училище само две години. Започна заедно с Карло и Джана, дъщерята на гостилничаря. Но непрекъснато докарваше до бяс учителите с въпросите си, които нямаха край, и с причудливите си идеи, които непременно искаше да сподели с всички. Освен това явно никой вече не можеше да му плаща училището. И той си остана вкъщи.

В моменти като този Карло си мечтаеше да бъде на негово място, защото тогава баща му нямаше да иска от него да изчислява всички тези числа. Това като нищо щеше да му отнеме половината следобед!

— Хайде, Карло, помогни, нали затова те пращам на училище! — настоя баща му. — Защо иначе плащам всички тези пари? Нали един ден ти ще поемеш магазина, а затова човек трябва да знае да смята. Как иначе ще разбереш дали някой не те е измамил? И дали изобщо една сделка си заслужава?

— Да, да — измърмори Карло.

Той знаеше отлично какво ще чуе сега. Всеки път едно и също.

Цезаре Малдини започна да обяснява на сина си какъв щастливец е, че може да ходи на училище. Самият той трябвало да прекъсне рано училище, защото баща му починал и нямали достатъчно пари, за да плащат за обучението му.

— А майка ти, майка ти е дъщеря на обикновен селянин. Нищо лошо няма в това, но тя никога не е виждала училище отвътре — продължи той, като жестикулираше оживено с ръце. — Ние с майка ти често съжаляваме, че не можем да пишем и смятаме по-добре. Но най-вече съжаляваме за смятането! И тъй като ти живееш от този магазин също като нас, смятам, че е съвсем естествено да поискам сега от теб да си направиш труда и да ми събереш тези числа. Това едва ли е чак толкова сложно за теб, нали така?

Карло разбра, че няма измъкване.

— Е, добре — изпъшка той.

Седна на масата и се загледа в числата. Той вече беше започнал да изчислява наум, когато баща му го прекъсна.

— Миналата вечер се върна много късно у дома, Карло.

— Бях при Леонардо, казах на мама.

— Знам. Тъкмо там е въпросът. Според мен твърде често се виждаш с това странно момче. И майка му вече се притеснява за него. Днес сутринта беше в магазина.

Карло знаеше, че майката на Леонардо е била слугиня, която след раждането му се оженила за един грънчар от съседно село. Баща на Леонардо беше Пиеро д’Антонио, нотариусът на Винчи.

Родителите на Леонардо решили, че най-добре ще е за момчето да се грижи дядо му, който впрочем нямал нищо против. Хората в селото обаче се питаха дали старият човек не дава твърде много свобода на своя внук.

— Бедният старец! — поклати глава бащата на Карло. — Чух, че Леонардо изтровил кокошките му, като им дал зърно, напоено с някаква забъркана от него тинктура, от която те уж трябвало да снасят повече яйца.

— Беше лош късмет — защити приятеля си Карло. — Леонардо не искаше кокошките да умрат.

— Ах, лош късмет значи? Но кокошките въпреки това са измрели! Та това момче не е с всичкия си!

— Не е луд! — възрази Карло. — Просто има твърде много идеи и непрекъснато му хрумва още нещо, което би могло да се изследва.

— Нали това казвам — прекъсна го баща му. — За смахнатите му идеи ми е думата. Машини, от които няма никаква полза, лечебни тинктури, от които кокошките умират, експерименти, от които всички си патят… Притеснявам се, че някой ден и ти ще се заразиш от неговите чудатости, разбираш ли ме, сине?

— Някой ден тези машини, които измисля Леонардо, може би наистина ще съществуват! — измърмори Карло.

— Видя ли, ето това исках да кажа и аз! Машините, за които ми говориш, никога няма да съществуват, но и ти ще се заразиш от тези дяволски измислици и това ще ти пречи да се стараеш в училище и да имаш приличен живот! Някой ден и твоята глава ще започне да бълва такива смахнати фантазии.

Но Карло поклати глава.

— Бъди спокоен, татко.

— Така ли?

— Главата ми никога няма да роди такива неща! Това го може само Леонардо!

В това Карло беше напълно сигурен.

 

 

На Карло му се стори, че мина цяла вечност, докато най-сетне приключи със сметките и му позволиха да излезе. Въпреки съмненията си, че Леонардо влияе зле на сина му, Цезаре Малдини накрая отстъпи.

И така, Карло се запъти към другия край на селото, към къщата на Леонардовия дядо.

Улицата още беше кална от вчерашния дъжд. Карло гледаше да стъпва по края й. Този път той тръгна бос, за да не си изкаля обувките, но не искаше да гази направо през калта, за да не изцапа панталоните си.

Когато стигна до дома на Леонардо, той почука на вратата.

— Влизай! — извика отвътре дрезгав глас.

Карло влезе. Посрещна го висок сивокос човек. Откакто почина жена му, дядото на Леонардо също минаваше за чудак в селото. Хората се съмняваха, че е в състояние да възпитава това необикновено момче, и доста го одумваха.

— Качвай се горе, Карло! — кимна му старецът. — Знаеш къде да намериш Леонардо.

— О, да!

Карло тъкмо беше тръгнал към стълбите, когато дядото на Леонардо го повика.

— Чуй, Карло, нали ще внимаваш да не стане някоя поразия?

Карло преглътна.

— Ще направя каквото мога! — обеща той и дядото неволно се усмихна.

— Знам, че е трудно човек да го спре, когато си науми нещо, но ти си единственият, когото слуша! — Дядото на Леонардо въздъхна. — Не ми се ще да преживея още веднъж историята с кокошките! Внимавай, моля те, какви ги вършите!

Карло се изкачи по стълбите и влезе в стаята на Леонардо. Приятелят му вече си имаше гост — Джана, дъщерята на кръчмаря.

— Трябва ми твоята помощ, Леонардо — говореше момичето. — Вчера оня конник отново беше във Винчи…

— Видяхме го с Леонардо — прекъсна я Карло.

— Дойде при Португалеца, точно както и предишния път. Качих се да кажа на Португалеца, а той отвори вратата на стаята едва-едва, за да не може човек да погледне вътре.

— Но ти въпреки това си успяла да надникнеш — предположи Леонардо.

— Да. Върху масата имаше разтворени дебели книги, не съм виждала друг път такива… Там имаше и големи пергаментови рула със странни знаци по тях. Той явно не иска никой да ги вижда.

Леонардо слушаше Джана с половин ухо. Мислите му бяха заети с нещо съвсем друго. Малко преди това беше поставил няколко съдини на масата в средата на стаята. Във всяка от тях имаше по нещо, което според Леонардо трябва да се запази. Например органи от животни, на които бе правил дисекция и които му бяха необходими за още експерименти.

— И с какво мога да ти помогна аз? — попита разсеяно Леонардо.

— Трябва непременно да разбера с какво се занимава Португалеца в стаята си! Сигурно е нещо нередно, иначе нямаше да се крие от всички!

— Може би просто иска да бъде сам — предположи Леонардо, който нямаше желание да се забърква в тази история.

Той познаваше Джана от малка. Преди тя придружаваше двете момчета, докато бродят из околните гори, за да разкрият някоя голяма тайна, скрита там. Но Джана загуби интерес към тези походи, след като стършели ги нажилиха здраво, когато тримата се опитаха да изследват гнездото им.

— Боя се, че този Португалец е магьосник — призна си Джана. — Ако е така, родителите ми могат да бъдат обвинени, че са подслонили вещер. Нищо чудно дори някъде да е имало процес срещу него и той да е избягал.

— Ти говори ли с твоите родители за това? — попита Карло.

— Разбира се! Непрекъснато им говоря за това! — призна си Джана. — Но за баща ми са важни само парите, които получава от този човек. Изобщо не му хрумва, че всеки момент може да го арестуват заради Португалеца!

— Знаеш ли, честно казано, предпочитам да направя дисекция на гущера — въздъхна Леонардо. — Вчера успях да разрежа само птичето, защото Карло го беше гнус да ми помага. Съвсем не е толкова просто да се…

— Пфу, изобщо не искам да слушам за това! — прекъсна го Джана. — Моля те, не ми говори такива неща, че после сънувам кошмари!

Леонардо вдигна рамене.

— Има само една възможност да се изучи устройството на едно тяло. Трябва да се надникне вътре. За съжаление обаче, когато животното е мъртво, не може да се види как точно работят органите!

— Леонардо, аз съм ти приятел, но и в бъдеще ще се въздържам да ти помагам за такива неща — заяви Карло с почти тържествена сериозност. — Така че по-добре не ме брой, когато мислиш да правиш дисекции.

— Не ти ли е интересно да разбереш как е устроено едно тяло отвътре?

— Да, интересно ми е, но не толкова много, колкото на теб, Леонардо.

Леонардо изпъшка.

— И това ми било приятели! Оставят те сам точно когато са ти най-необходими!

— А какво ще кажеш за себе си? И аз имам нужда от помощ, а ти мислиш само за вътрешностите на някакъв гущер! — върна му го Джана. — Въобразявах си, че ти си единственият човек, който може да ми помогне! Какво ще стане с мен и сестра ми, ако отведат родителите ни?

Леонардо премести на шкафа до прозореца един от съдовете, в който току-що бе надничал много заинтригуван и от който се носеше особено отвратителна миризма, и най-сетне обърна внимание на Джана.

— Добре тогава, само давай едно по едно: този португалец е малко странен, но това не означава, че е вещер. Но дори и да е така, едва ли някой ще разбере нещо за заниманията му, защото живее много уединено.

— Ах, Леонардо, знаеш много добре колко бързо се разнасят слуховете. Бащата на Карло пътува веднъж седмично до Флоренция и по пътя спира за малко във всяко селце. Всеки знае колко е бъбрив и сигурно вече слуховете за Португалеца са плъзнали из цялата околност!

— Сега остава да обвиниш баща ми, ако заловят родителите ти, и то само защото за тях парите са по-важни от всичко друго! — викна възмутен Карло.

— Ами не всеки е толкова заможен като твоя баща, за когото явно парите не са важни! — обиди се Джана.

Между Карло и Джана се разрази кратък спор. Леонардо не направи никакъв опит да се намеси. Вместо това той гледаше пред себе си с характерния си отсъстващ вид. Очевидно размишляваше върху нещо.

— Ще ти помогна, Джана — рече той накрая и с това прекъсна словесната схватка между децата.

Джана го погледна слисано. Да не би да й се е причуло? Защо Леонардо промени мнението си толкова бързо?

— Ти искаш да знаеш дали този португалец не прави някакви магии в стаята си?

— Точно така! Някой път се питам да не би вече да е омагьосал родителите ми. Може би затова не забелязват в каква опасност са.

Леонардо премина към същността на въпроса.

— Казах, че ще ти помогна, Джана, но ще трябва и ти да ми помогнеш.

— И как? — попита Джана с такава физиономия, сякаш предчувстваше, че ще трябва да помага при някоя гнусна дисекция.

Карло не скри усмивката си.

— Първо ще трябва незабавно да ми помогнеш да разрежа гущера. Той стои в сандъка вече втори ден, пък и кой знае колко време е лежал в гората, преди да го намеря!

Джана преглътна и попита отчаяно:

— Наистина ли трябва да го направя?

— Помощ за помощ, Джана! Едната ръка мие другата!

— Не вярвам, че изобщо ще мога да измия тази воня от себе си — възрази тя.

— Искам да запазя скелета цял. Затова трябва да бъдем много предпазливи. Но това не е всичко.

Джана се ококори и възкликна:

— Ти имаш и други условия?

— Вие колите животни, нали така?

— Повечето хора във Винчи колят животни! — отвърна Джана.

— Когато следващия път колите животно, донеси ми, моля те, кръвта му. Трябва ми едно пълно гърне. Не е важно дали е свинска или говежда, в краен случай може и от кокошки.

Джана си пое дълбоко дъх и за момент сякаш щеше да прати странния си приятел по дяволите. Но явно историята с Португалеца много я потискаше и тя все пак се съгласи с условията на Леонардо.

— Е, добре — заяви тя. — Но какво, за бога, ще правиш с кръвта?

— Искам да извлека есенцията й! — отговори сериозно Леонардо. — Основните съставни части на кръвта. Хората казват, че в кръвта се крие силата на живота, но не може да е в течността, защото това вероятно е най-обикновена вода. Трябва да е във веществата, които се съдържат в кръвта! Може би от тях е възможно да се направи лекарство — кой знае? — Леонардо беше в стихията си. — Ще загрея кръвта, водата ще се изпари и ще останат основните й съставки! Така става и при варенето на ракия, когато след изпаряването на водата се получава по-високо съдържание на алкохол. Това се нарича дестилация.

— А защо просто не поискаш кръв от дядо си? — попита Джана. — Той коли животни също толкова често, колкото и ние.

Леонардо замълча, но накрая призна:

— Направих го вече. Но след като развалих казана му за ракия, той вече не ми дава!

Джана се разсмя.

— Прав е човекът, не бива да му се сърдиш!

Леонардо попита нетърпеливо:

— Е, какво, приемаш ли условията ми?

Джана не изглеждаше много убедена, но в края на краищата кимна.

— Баща ми скоро закла животно и веднага мога да ти донеса от кръвта, щом искаш.

— Страхотно! — зарадва се Леонардо и ясно пролича с какво нетърпение очаква да се захване най-сетне с изследванията си.

— Какво странно момче си ти, Леонардо — поклати глава Джана. — Странно, но и много умно. Колко неща знаеш само! Срамно е, че не можа да останеш в училище.

Леонардо вдигна рамене с усмивка.

— Ако ми се наложи да правя сметки, ще се обърна към моя добър приятел Карло, който владее всички аритметични трикове!