Алфред Бекер
Тайнствените конници (12)

Агентът на краля

През следващите дни Леонардо посети няколко пъти картографа Жоао и му донесе цялата си колекция от чертежи на бойни машини.

До този момент те бяха съществували само в неговото въображение, сега вече щеше да ги има и във въображението на френския крал.

Жоао внимателно разгледа скиците на Леонардо и остана силно впечатлен от тях.

— Моите уважения — поклати глава той. — Ти имаш талант! Би трябвало бащата ти да те прати да учиш в някое ателие!

— Той вече е проучил въпроса — кимна Леонардо. — Но ще ме вземат едва след няколко години, когато съм достатъчно голям!

— Както казах, имаш талант. Но ти трябва обучение.

— Може би вие ще ми покажете някои ваши трикове, господин Жоао! — рече Леонардо. — Оставете ме просто да гледам, докато включвате в плановете си моите скици.

— Нямам нищо против. Но трябва да те предупредя за нещо.

— За какво?

— За това, че агентът, чието име аз впрочем дори не знам, може да се появи тук по всяко време и без предупреждение. И ако те види тук, и за двамата ни няма да е добре!

— Не идва ли най-вече вечер или нощем?

— Невинаги. Зависи от това, кога тръгва.

Леонардо се огледа. Сетне посочи една ракла, която стоеше в ъгъла на стаята и бе предназначена за завивките на леглото.

— Ако стане напечено, мога да се скрия вътре.

— Добре — кимна Жоао. — А сега гледай как работи един майстор и се учи!

 

 

Леонардо прекара часове в стаята на Португалеца. Често оставаше до късно вечер и дядо му започна да се притеснява за него.

— Човекът е художник — обясни му Леонардо. — И ми предложи да ми покаже своето изкуство.

— Просто така? — почуди се дядото.

— Не, в замяна аз му предоставям фантазията си — на него това му липсва, пък аз имам в излишък!

— И все пак ми звучи странно! Ти не каза ли веднъж, че Португалеца е шпионин?

— Ами явно съм се заблудил — рече, привидно смутен, Леонардо, който не искаше да обсъждат повече темата.

Но когато Леонардо изпробва новия начин на рисуване, който видя от Жоао от Лагос, и листовете попаднаха в ръцете на дядо му, той беше удивен. За кратко време Леонардо действително беше научил много.

През това време Португалеца вгради много от идеите на Леонардо в копията, така че сега Флоренция имаше вид на град, пращящ от оръжие и бойни машини, който би устоял на дългогодишна обсада.

Куриерът вземаше редовно оригиналите, за да ги върне във Флоренция, а на по-големи интервали в странноприемницата се появяваше агентът с кожената барета от Пиза, за да вземе копията.

Минаха седмици и месеци. Лятото клонеше към края си и нощите започнаха да стават по-хладни.

Един ден Леонардо отново беше останал до късно при Португалеца. Внезапно на вратата потропа Джана.

— Господине, гостът ви е тук и иска да влезе! — извика тя.

— Това трябва да е агентът! — притесни се Жоао. — Той всъщност доста се забави. Вече се чудех защо не е взел последните копия.

— Ще се скрия в раклата! — скочи Леонардо.

Жоао кимна.

— Побързай!

Сетне отиде до вратата, отвори я и заръча на Джана:

— Кажи му да се качи при мен.

Джана кимна и се втурна към стълбите.

Малко по-късно по коридора се чуха тежките стъпки на мъжа с кожената барета. Леонардо повдигна едва-едва капака на раклата, за да наднича през тънкия процеп.

— Този път се наложи да ви чакам дълго — рече Португалеца.

— Да, случиха се много неща — отвърна куриерът. — Къде са последните ви чертежи?

— Ето, сега ще ги сгъна. Куриерът от Флоренция беше тук два пъти, за да ми даде нов материал за копиране, от който съм завършил само една малка част.

— Тогава ми дайте всичко, което е готово — нареди агентът.

Той изчака търпеливо, докато Жоао сгъваше завършените планове. Накрая картографът предаде работата си, а агентът прибра всичко в кожената си чанта.

— Виждаме се за последен път, Жоао де Лагос — заяви той накрая. Посегна към колана си, откачи оттам кожена торбичка и я остави на масата. — Вътре има доста хубава сума, която ще ви облекчи забравянето, майстор Жоао.

— Забравянето ли? — учуди се Португалеца.

— Никога не сте ме виждали — нито мен, нито куриера от Флоренция.

— Не разбирам, мислех, че за вашия господар е важно да има подробна представа за укрепленията на Флоренция, а досега съм копирал само около две трети от плановете!

— Вашата помощ вече не е необходима.

— Може ли да попитам защо?

Агентът се усмихна студено.

— Трябва да сте забелязали, че не ми допада да ме разпитвате. Но мога да ви кажа следното: моят крал промени плановете си.

— И не иска вече да обявява война на Флоренция?

Агентът вдигна рамене.

— Бихте ли посмели да предприемете такова нещо, ако бяхте на негово място, след като сте видели тези чудовищни бойни машини.

— Не!

— Бъдете здрав, Жоао. Ах, и още една дребна подробност…

— Да?

— Ако някога проговорите за нещата, които направихте за мен, винаги ще имам възможност да разкажа за вас на португалския посланик в Рим! Не забравяйте това!

— О, то се разбира! — обеща Португалеца.

Агентът си тръгна и не след дълго се чу как конят му препусна към Пиза. Леонардо изскочи от раклата.

— Правилно ли чух? Вие сте свободен и този изнудвач си отиде завинаги? — не вярваше на ушите си той.

Жоао кимна. Лицето му сияеше. През цялото време той беше работил под ужасно напрежение.

— Да, мога да отида където си поискам — рече Жоао и прибра кесията с парите. — И както ми се струва, няма да остана тук дълго. Дори мисля, че ще е най-добре да изчезна колкото се може по-скоро. Време е да започна нов живот някъде другаде. — Той вдигна широките си рамене. — Може пък да отида във Венеция. Но и горе, на север, има важни пристанища. Любек или Антверпен, например. Картографи се търсят навсякъде.

— Прав сте — кимна Леонардо. — Но всъщност съжалявам, че си тръгвате. С удоволствие бих се учил още от вас, Жоао.

Жоао го потупа приятелски по рамото.

— За твоята възраст ти знаеш много, а през последните седмици за съвсем кратко време научи още повече.

— Не ми е достатъчно това, че съм много добър за възрастта си — възрази Леонардо. — Искам да съм перфектен! Разбирате ли ме?

— Разбирам те много добре. Но перфектен, мили мой, е само един — и Португалеца посочи с показалец право нагоре. — Тук долу, на земята, няма такова нещо. Ние можем само да се стремим към съвършенството.

Леонардо смръщи чело.

— Тогава, значи, никога няма да научим всичко? — попита той.

Жоао поклати глава.

— Никога!

 

 

На следващия ден Португалеца просто беше изчезнал, без дори да си вземе сбогом. Онова, което дължеше на домакина си, лежеше на масата в стаята му във формата на няколко златни и сребърни монети. Освен това там бяха оставени и няколко молива и линеала, увити в лист хартия, на който пишеше: „На моя приятел Леонардо да Винчи, чиито въображаеми машини направиха повече добро на хората, отколкото много от реално съществуващите“.

Джина занесе пакетчето на Леонардо.

Тримата приятели се събраха в стаята на Леонардо, който тъкмо разбъркваше в една кана течност със странен цвят. Джана дори не попита какво има вътре.

Леонардо разгърна хартията и взе моливите.

— От вътрешната страна има още нещо! — забеляза той.

Карло надникна през рамото на Леонардо.

— Само числа — зачуди се той. — Това като че ли е по-скоро за мен — някакви изчисления!

Жоао беше написал и едно изречение: „Свържи всички числа по реда им с прави линии!“.

Леонардо нямаше търпение да разреши загадката. Той внезапно загуби интерес към странно оцветената течност. Взе един от моливите и започна да свързва числата.

— Това е някаква гатанка — сети се Джана.

— Точно така, загадка е! — потвърди Леонардо.

Само след миг започнаха да различават фигурата, която очертаваше моливът. Мъж с дълга коса и брада.

— Португалеца! — прошепна Леонардо.