Алфред Бекер
Тайнствените конници (10)

В двореца на Медичите

Леонардо се приближи до вратата, зад която изчезна сивокосият. Момчето се надяваше върху нея да има табелка с някакво име, но нямаше нищо.

Замисли се какво да прави.

Най-добре беше да се върне при Карло, който го чака при градската врата. А после щяха да решат какво да предприемат.

Леонардо тръгна към главната улица. От една пресечка отново се появиха децата, които играеха на криеница в тъмните улички наоколо.

Най-малкото дете в групата не беше на повече от пет години, а най-голямото беше момиче на възрастта на Джана.

— Почакайте! — извика той след тях.

Те спряха и се спогледаха, а в погледите им проблесна изненада и предпазливост. Леонардо не беше от техния квартал и за тях беше чужденец. Той беше наясно, че ще го посрещнат с недоверие.

— Какво искаш? — попита момичето.

— Имам един въпрос. Тук живее един човек със сиви коси и тъмночервена дреха. Трябва да сте го виждали.

Момичето скръсти ръце пред гърдите си.

— Намусеният Алесандро? — попита то.

— Той винаги ни гълчи, когато вдигаме шум! — добави едно момче с мръсни ръце и още по-мръсни крака.

— Какво знаете за този човек?

— А ти защо питаш? — изрепчи се момичето.

— Ами, интересувам се.

— Той се мисли за много важен, защото е управител на библиотеката в двореца на нашия градоначалник Козимо де Медичи!

— Аха, разбирам — кимна Леонардо. — А къде се намира този дворец?

— Какво ще получа, ако ти кажа?

Леонардо извади една от монетите на Матео.

— О, за това дори ще те заведа дотам, ако искаш! — зарадва се момичето.

Тя поведе Леонардо през лабиринт от тесни улички. Само след няколко минути той напълно загуби ориентация.

— Как се казваш? — попита той момичето.

— Катарина.

— Също като майка ми.

Момичето се засмя за пръв път.

— И майка ми се казва Катарина, баба ми също.

— Не се ли обърквате — зачуди се Леонардо. Най-сетне двамата стигнаха до внушителна многоетажна сграда.

— Мога ли да попитам какво ще прави някой като теб в двореца на нашия градоначалник? — попита Катарина пред портата, през която се влизаше във вътрешния двор.

— Това е тайна — отвърна многозначително Леонардо.

Тя се усмихна и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Аха, сега разбирам, ти пътуваш с тайна мисия от Козимо де Медичи? Ще умра от смях. Този човек управлява Флоренция от десетилетия и ти съвсем не си му нужен!

— Както казах, не искам да говоря за това — отвърна твърдо Леонардо. — Но си мисля, че някой ден този град ще ми бъде много благодарен и дълго ще си спомня за мен!

— Ха, ха, продължавай да бленуваш! Но щом действително смяташ да направиш много за този град и да се прочуеш — кого имах честта да заведа до двореца?

— Леонардо. Просто Леонардо да Винчи.

Тя се разсмя.

— Бъди здрав! Не вярвам да се срещнем отново или пък да чуем нещо един за друг.

След миг Катарина изчезна в тълпата.

Леонардо опита да се промъкне във вътрешния двор, но един от стражите веднага му препречи пътя.

— Спри момче, къде си тръгнал?

— Трябва да съобщя нещо важно на нашия градоначалник!

Стражът пред него беше въоръжен с меч и алебарда.

— Тогава по-добре кажи първо на мен, а аз ще реша дали е достатъчно важно, за да занимаваме с това Козимо де Медичи — рече любезно той.

— Не, трябва да му го съобщя лично!

— Съжалявам, но нашият господар има твърде много задължения, за да се занимава с проблемите на децата. Предлагам да отидеш при родителите си и да обсъдиш това, което има да казваш, с тях. И ако те решат, че то действително е важно, ще възложат на своя нотариус да направи официално заявление до Републиката. Разбра ли ме?

— Чудесно! Баща ми е нотариус. И работи за Козимо де Медичи!

— О, да, вярвам ти! А кокошките на моята баба снасят златни яйца!

— Това е самата истина! Наистина трябва спешно да говоря с този господин! Съдбата на целия град зависи от това!

Стражът си пое дълбоко въздух. До този момент той очевидно се забавляваше, но Леонардо забеляза, че разговорът започва да го изнервя. Мъжът се огледа за помощ към другите стражи, които патрулираха пред двореца.

— Франко, няма ли да помогнеш! — извика той. — Стоиш си там и само се подсмихваш…

Мъжът, когото нарекоха Франко, приближи, спря пред Леонардо, подпря се на алебардата си и бутна назад украсената си с пера шапка.

— Откога се страхуваш от деца, Енрико? — рече той. — Как ще защитаваш двореца, като не можеш да се справиш с едно дете!

Той едва сдържаше смеха си.

— Иска непременно да се срещне с Козимо де Медичи!

— Ами! Само проси! Ще попитам вътре дали могат да му дадат нещо! — Франко се обърна и влезе в двореца.

— Не съм просяк! — защити се Леонардо.

— О, да, вярвам ти! — кимна Енрико. — Аз пък стоя тук, за да хвана дюстабан…

 

 

Малко по-късно стражът на име Франко се върна и направи знак на Леонардо да го последва.

Аха, сега ще ме пуснат в двореца, помисли си Леонардо.

Но как е възможно това?

Нима аргументите му са прозвучали толкова убедително? Вероятно стражът се беше застъпил лично за него пред Козимо де Медичи, който беше умен човек, това Леонардо знаеше от баща си.

Той погледна триумфално Енрико и последва Франко във вътрешния двор на двореца.

— Къде е господин Козимо сега? — попита пътьом Леонардо.

— Просто ме следвай и не говори толкова много — сряза го Франко. — Някой да ти е казвал, че въпросите ти ужасно нервират хората?

— Ами, да, случвало се е — призна Леонардо.

— Ами тогава вероятно хората имат право. Така че си дръж езика зад зъбите. Службата ми е достатъчно тежка и нямам желание някой да ми дълбае дупки в стомаха с тъпите си въпроси.

Леонардо реши да бъде абсолютно мълчалив и не продума повече.

Той всъщност очакваше да се изкачат към великолепния портал, който водеше към главния вход на двореца. Вместо това се насочиха към един страничен вход.

Леонардо последва Франко през върволица от коридори. Навсякъде ухаеше много вкусно.

Ако не ставаше дума за съдбата на Република Флоренция, Леонардо би пробвал с удоволствие от всички благоуханни блюда, които вероятно се приготвяха зад вратите.

И тогава внезапно пред очите му сякаш се вдигна завеса.

— Ние сме в кухнята! — разбра той.

— Естествено, че сме в кухнята.

— Мислех, че отиваме в залата за аудиенции на господин Козимо!

— Ти добре ли си?

Въведоха Леонардо в едно от кухненските помещения и му посочиха масата. Един от готвачите попита:

— Това ли е момчето?

Франко кимна.

— Не разбирам нашия господар. Защо непрекъснато дава подаяние на тези просяци, защо ги храни?

— Защото иска народът да го обича — отговори Франко. — Ако нагостите тук един бедняк, той ще го разкаже на стотици други бедняци и всички те ще се похвалят, че са били в кухнята на Козимо де Медичи!

Готвачът се обърна към Леонардо.

— Ще получиш парче хляб и сирене. Изяж ги тук или изчезвай веднага, все едно ми е!

И готвачът сложи пред Леонардо прясно изпечен хляб и сирене.

— Ето! Не можеш да се оплачеш! Обзалагам се, че никога през живота си не си получавал толкова много ядене наведнъж!

— Ще взема това и ще го разделя с приятеля си — заяви Леонардо.

— Както искаш, момчето ми — отвърна готвачът. — Тогава по-добре веднага върви при него.

— Но не и преди да съм говорил с Козимо де Медичи — настоя Леонардо. — Някой изнася плановете на укрепленията на Флоренция от двореца, носи ги на един човек във Винчи да ги копира, а сетне се предават на трети човек. А той ги носи на враговете!

Готвачът се обърна към Франко.

— Моля те, погрижи се това досадно хлапе да изчезне от кухнята! Милосърдието на нашия господар Козимо може и да стига дотам, че да храни бедните — моето милосърдие обаче не стига дотам, че да слушам тези брътвежи!

— Това е самата истина! — упорстваше Леонардо.

Но нищо не помогна.

Франко сграбчи Леонардо за яката и го бутна към коридора.

— Получи каквото искаше, бъди доволен! — рече грубо стражът. — Всеки друг просяк в града би бил щастлив от хляба и сиренето! Но на теб това не ти стига, нали? Хайде марш навън, неблагодарнико!

Колкото и да протестираше Леонардо, само няколко минути по-късно той се озова на улицата и можеше да е съвсем сигурен, че в никакъв случай няма да го пуснат втори път в двореца.

 

 

Леонардо стигна с питане до градската врата, при която го чакаха Карло и Марчела.

Карло познаваше добре приятеля си и веднага позна, че мисията му не се е увенчала с особен успех.

— Е, поне има какво да ядем — обобщи мрачно неуспеха си Леонардо. — Сигурно и на теб коремът ти курка като моя!

— Е, тук си абсолютно прав — потвърди Карло.

Докато си поделяха хляба и сиренето, Леонардо разказа на Карло какво се е случило.

— Никой не ми обърна внимание! — възмущаваше се той. — Дори не провериха дали баща ми наистина е нотариус и работи за Козимо де Медичи! Веднага ме обявиха за просяк — и се отнесоха с мен по този начин!

Карло отхапа от хляба и сиренето.

— Виж сега! — рече той с пълна уста. — Това, че са те взели за просяк, има и своите хубави страни. Не вярвам, че някой друг щеше да ни нагости по-добре! Не бях опитвал толкова вкусен хляб!

Известно време момчетата се съвещаваха какво да правят и в края на краищата стигнаха до извода, че тук, във Флоренция, не биха могли да постигнат нищо. Никой не искаше да повярва на ужасното разкритие, което бяха направили.

— А у дома сигурно вече се безпокоят за нас — допълни Карло. — И без това, ако тръгнем сега, ще се приберем чак късно вечерта.

— А после? — попита Леонардо. — Какво ще стане после? Нима просто ще наблюдаваме отстрани как шпионите подготвят нападението на някоя чужда армия?

— Нямам идея. Но ако стане така, не бихме могли да променим нищо, Леонардо. Колкото и да ни се иска.

Леонардо обаче нямаше намерение да се примири.

 

 

Двете момчета се завърнаха във Винчи късно вечерта, дълго след залез-слънце. Леонардо остави Карло пред дома на семейство Малдини.

— До утре.

— Не бих се обзаложил за това — отвърна му Карло. — Напълно е възможно утре и вдругиден да бъда под домашен арест!

— Не бързай с предположенията! — спря го Леонардо. — Решаващо в такива случаи е как ще обясниш нещата!

— Боя се, че никакви обяснения няма да помогнат да се избегне голямата разправия.

— Ако кажеш на баща си, че сме направили всичко това, само за да предотвратим действията на вражески шпиони, той ще прояви разбиране — беше убеден Леонардо. — Той като търговец във всички случаи ще загуби много, ако тук дойдат чужди войски!

Двамата се сбогуваха и Леонардо тръгна към дома си. Дядо му го чу да се приближава и излезе да го чака отвън. До него застана господин Пиеро с ръце на кръста и почервеняло лице.

Леонардо слезе от коня, погледна дядо си, сетне баща си, после още веднъж дядо си и баща си и накрая вдигна рамене.

— Съжалявам, малко закъснях.

— Малко ли? — избухна баща му. — Ти изобщо даваш ли си сметка как се притеснихме за теб? Знаеш ли как се е почувствал дядо ти, когато се събудил тази сутрин и установил, че си тръгнал нанякъде с коня? Представяш ли си какво би могло да ти се случи?

Когато Леонардо започна да обяснява, че е искал да спаси Флоренция от нападението на чужда армия, дядо му вдигна ръце към небето.

— Винаги съм се отнасял с разбиране към фантазиите ти, Леонардо. Но този път стигна прекалено далеч и честно казано, изобщо не искам да слушам твоите истории!

— … Но… Португалеца е шпионин и…

— … И затова беше необходимо да яздите посред нощ до Флоренция, а после какво — да искате аудиенция в двореца на Козимо де Медичи!

— Бях в двореца! — защити се Леонардо.

Господин Пиеро и дядото размениха загрижени погледи.

— Мислиш ли, че ни трябва лекар или ще мине от само себе си? — попита дядото.

Едва няколко дни по-късно на Леонардо му беше позволено да се види с Карло и Джана. Двете момчета й разказаха подробно за преживяванията си във Флоренция.

— Аха, значи Португалеца със сигурност не се занимава с магия? — успокои се Джана.

— Не — потвърди Леонардо. — С магия не, но съм убеден, че става дума за шпионаж. Някой му плаща, за да получи плановете на укрепленията на Флоренция, защото се готви да я нападне.

— Трябва му да знае точното разположение на стрелците или къде стените са най-слаби — допълни Карло.

— Но за съжаление, никой в двореца не ще и да чуе за това — изпъшка Леонардо. — Взеха ме за просяк, нахраниха ме с хляб и сирене и просто ме изхвърлиха пред вратата. И да ви кажа, не вярвам, че има смисъл да ходим там още веднъж и да правим втори опит.

— При още един опит няма да стигнеш до кухнята, а в затвора! — обади се Карло.

Леонардо имаше чувството, че този път приятелят му е прав.

Тъжната истина беше, че никой не им повярва. Леонардо се питаше дали нещо би се променило, ако бе успял да се види лично с Козимо де Медичи. Момчето не се сдържа и помоли баща си за съдействие. Нали той вече работеше като нотариус за градоначалника и би могъл да уреди среща.

Но молбата му се натъкна на стена от неразбиране.

— Няма да разсипя сделката на живота си заради твоите фантасмагории! — заяви категорично баща му.

— Значи не можем да направим нищо! — вдигна рамене Джана. — Наистина ли ще стоим и ще чакаме, докато някой чужд крал премине с войската си през страната ни и опустоши всичко?

Настана мълчание. Седяха в миризливата стая на Леонардо и размишляваха.

Леонардо взе една от своите скици, на която се виждаха измислените от него бойни машини, и взе да си вее с нея.

Известно време никой не продума.

— Ние сме деца — рече примирено Карло. — Не бихме могли да предприемем нищо. Всичко, което направихме досега, ни докара само неприятности. Трябва да ви кажа, че е цяло чудо, че изобщо мога да седя тук с вас! И то само защото в момента баща ми пътува за Флоренция.

Леонардо се почеса по главата.

— И все пак има нещо, което можем да направим — рече той внезапно и очите му светнаха.

Това все още беше само една неясна идея, която се оформяше в главата му…

— И какво е това нещо? — попита Карло със съмнение.

Леонардо щракна с пръсти.

— Какво ще кажете да отидем при Португалеца и самите ние да се обясним с него?

— Моля? — смая се Джана.

— Просто ще му кажем, че знаем всичко за него и машинациите, в които участва!

— Ти добре ли си?

— И още как, Джана! А сега чуйте моя план!