Джой Филдинг
Кукла на конци (7)

7

Пътят от самолета до канадската митница е безкраен. Аманда бавно се предвижва по дългия коридор, издутият й черен кожен сак тежи на дясното й рамо и тя си мисли, че нямаше да е лошо да си купи един от онези хитроумни куфари на колелца, каквито с лекота дърпат останалите хора. Само че какъв би бил смисълът? Колелцата означават скорост, а скоростта — че бърза да стигне до целта си, а на нея всъщност й се иска изобщо да не отива там.

Стъпва на дълъг ескалатор и започва още едно спускане. Долу се смесва със стотици хора, които, подредени в поне десетина дълги опашки, очакват реда си за канадската митница. Чува една жена да се оплаква, че поне два огромни самолета са капнали по едно и също време, свалили са пътниците си едновременно, което означава, че сигурно ще мине час, докато им дойде редът. Аманда свива рамене. Навярно е единственият човек в тълпата, който се радва на неприятната новина. Оглежда се за Джерод Шугър и й се струва, че го забелязва на една опашка с привлекателна дама на неговата възраст, но когато поглежда на другата страна, отново го вижда, този път оживено да говори по телефона си. Докато прави няколко бебешки крачки напред, на Аманда й хрумва, че Джерод Шугър притежава едно от ония лица, които винаги изглеждат познати. Хрумва й също, че макар да бе седяла до мъжа през голяма част от следобеда и активно бе флиртувала с него, тя действително няма представа как изобщо изглежда той и че навярно няма да може да го познае, ако реши да приеме неговото предложение и да му се обади в хотела.

Въпреки масата хора и мрачните прогнози, опашката се придвижва сравнително бързо и след половин час Аманда се озовава най-отпред.

— Цел на посещението ви? — излайва митничарят на двойката пред нея.

— Бизнес — отговаря съпругът.

— За удоволствие — казва жена му.

Е, кое от двете, на Аманда й се иска да попита и поглежда към формуляра в ръката си. Изсмива се на глас, когато вижда, че е отбелязала „За удоволствие“. Би трябвало да има графа „Задължение“, мисли си тя. Или „Поради виновност“. А защо не „Майка-убийца“?

— Госпожице? — произнася глас някъде до нея.

Усеща потупване по рамото.

— Вие сте наред — казва мъжът зад нея и я насочва с глава.

Аманда кима. Докато подава паспорта и декларацията на служителя, сърцето й лудо препуска, сякаш е нелегален имигрант, който се опитва тайно да се промъкне в страната.

— Откъде сте? — пита той, въпреки, че има пред себе си цялата информация.

— От Флорида — Чуди се, дали на компютъра му не се изписва друго — че всъщност е родена тук, в Торонто — и дали, вследствие на това, че скрива истината, няма да я оковат в белезници и незабавно да я качат на обратния полет за САЩ.

— И какво ви води в Торонто по това време на годината? — учтиво пита мъжът.

Аманда отбелязва, че служителят е млад и не дотам привлекателен, с бледа кожа и светлокестенява, вече оредяваща коса, но гласът му е изненадващо дълбок.

— Идвам, за да видя майка си — казва тя и почти се задавя при последната дума.

Той със сигурност е усетил колебанието й. Със сигурност ще настоява за подробности. Коя е майка ви, ще поиска да узнае. От кога не сте я виждали? И защо толкова дълга раздяла? Защо изведнъж сте изпитали нужда да я видите? Коя сте вие? Коя сте в действителност?

— Колко време ще останете? — пита обаче той.

— Само няколко дни.

— Носите ли някакви подаръци?

Аманда едва не се разсмива. Кога за последен път двете с майка й си бяха разменили подаръци? Правили ли са го изобщо някога?

— Не. Никакви подаръци.

— Някакви цигари или алкохол?

Тя усеща как снощното вино я стяга за гърлото.

— Не.

— Приятно прекарване. — Служителят слага печат на декларацията й, връща й я заедно с паспорта и прави знак на следващия.

— Благодаря. — Аманда неохотно тръгва и следва потока към сектора за проверка на багажа. За щастие тя няма багаж за проверяване, затова продължава към изхода, където стои още един служител, който преглежда декларациите.

— Чудесно — казва й той и поема декларацията от ръката й, като по този начин й спестява унижението някой непознат да рови в чантата й, макар че всичко, което би могъл да намери, е нейния комплект гримове, чифт черни панталони и подходящо за тях поло, както и няколко неособено възбуждащи чифта памучно бельо. Аманда с мъка крачи към изхода, сякаш стъпва по дебел слой прясно излят бетон. Погледът й обхожда нетърпеливите лица на посрещачите, чакащи да поздравят любимите си. Навсякъде около нея се носят щастливи гласове на срещащи се хора: „Здравей, скъпа. Как беше полетът?“; „Я да те видя! Толкова си пораснал, че не мога да те позная!“; „Добре дошъл у дома, татко!“ Забелязва своята спътничка, тийнейджърката, която се хвърля в обятията на приятеля си, радостно безразлична към всичко наоколо. Усеща слабо пробождане в сърцето. Кога за последен път така искрено се бе хвърлила в нечии обятия? Кога за последен път някой я е очаквал, за да я вземе?

— Къде ли крият проклетите таксита? — мърмори си беззвучно. Вече чувства пронизващо студения февруарски въздух да се промъква по пода към краката й, като смъртоносна змия. Сигурно ще й се наложи да си купи чифт ботуши, мисли си вече с раздразнение, а още дори не е излязла от летището. — По дяволите това време — произнася на глас.

— Пак ли си говориш сама? — пита някакъв глас и Аманда замръзва на място, не й се иска да се обърне. — Винаги ти е харесвало да си говориш сама.

Сърцето й нахлува в ушите и тя оглушава за всичко, освен за своя развълнуван пулс.

— Нямаше нужда да изминаваш всичкия път дотук — стряскащо спокоен глас отговаря отнякъде много далече. — Казах, че ще ти се обадя веднага, щом се настаня.

— Помислих си, че може да ти е приятно да видиш тук приятел.

— Приятел ли? — чува се да пита.

— Защо не се обърнеш да се увериш?

Аманда бавно променя положението си и се обръща по посока на гласа. Вдига неохотно очи и поглъща с поглед стоящия пред нея мъж. Чертите на лицето му попиват в съзнанието й като вода в сюнгер.

Бен Майерс изглежда точно като мъжа, когото напусна преди осем години и в същото време — няма нищо общо с него. Все още е висок и слаб, красив по онзи небрежно размъкнат начин, който навремето я подлудяваше, но кафявите му очи сега са по-скоро предпазливи, отколкото измъчени, а стойката — преднамерено изправена. Спокойна самоувереност е изместила шумното перчене. Тежкото черно кожено яке, което носи, е по-скоро практично, отколкото бунтарско. Аманда разбира, че нейното лошо момче е станало мъж. И хубав, при това.

— Бен — казва тя, когато слухът й се прояснява, а сърцебиенето започва да се нормализира.

— Аманда — поздравява той. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Ти също.

Той поема сака от рамото й и с лекота го мята върху своето.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Не възнамеряваш да се задържаш за по-дълго наоколо, доколкото схващам.

— Мислех си за ден-два… — Млъква, без да си продължи мисълта. Пък и той вече се отдалечава и тя трябва да подтичва, за да не изостава от неговите големи крачки.

— Колата е насам — подхвърля през рамо той и се насочва към асансьора. — Закопчай се — съветва я, когато спират на петия етаж. — Навън е студено.

Арктическият въздух я удря, като чаша вода, плисната в лицето, веднага, щом излиза от асансьора и тръгва към паркинга. Само дето водата би замръзнала, преди да стигне до нея, мисли си и прилепя яката на палтото плътно до врата си, укорявайки се наум, че не си е взела шал. И чифт ръкавици. Какво, по дяволите, правя тук, ядосва се тя. Какво правя в тази замръзнала пустош, защо препускам след мъж, който някога ми е бил съпруг, а сега ще ме откара в хотела, където майка ми, с която не съм разговаряла от години, е простреляла и убила някого, за когото никога не съм чувала?

— Оттук — казва Бен.

— Мерцедесът?

— Не точно. — Прави знак с глава към един стар бял корвет.

— Боже мой. Все още си с него.

— Познаваш ме. Трудно се разделям с нещата.

Аманда пренебрегва намека и потрива ръце в безплодно усилие да ги стопли, докато той отключва колата и хвърля сака й на тясното място, което се брои за задна седалка. Тя докосва старата кола и топли спомени притъпяват убождането от ледената й повърхност.

Спомня си Бен отпреди едно десетилетие, наперено хлапе в тесни черни дънки и овехтяло черно кожено яке, да изскача от новата си бяла спортна кола и да прескача стъпалата пред входната им врата. Тя се втурва навън да го посрещне с надеждата майка й неодобрително да се взира от прозореца на стаята си, когато Аманда предизвикателно го хваща за ръка. Но когато поглежда нагоре, вижда, че завесите в стаята са дръпнати, както обикновено, и никой не надзърта. Както и никой не я чака да й се кара, когато на следващата сутрин се промъква обратно в почти четири часа сутринта.

Дотук с топлите спомени, мисли си Аманда сега и се качва в колата.

Самата кола трябваше да й подскаже що за човек беше Бен всъщност. Той сам бе платил за колата, като всеки уикенд и всяко лято след като навърши четиринайсет, бе работил и заделял всяка стотинка настрани, за да си купи от втора употреба колата на своите мечти. Това би трябвало да й подскаже нещо за неговите склонности, решителност и воля за успех. Но тя виждаше само черното кожено яке и белия корвет. Може и да бе уловила дързостта в леко приведената глава, но напълно й бе убягнала стоманената твърдост на стойката му. Бе усетила предизвикателството в гласа му, когато роптаеше срещу властта, но не бе доловила властните нотки при това роптаене.

Знаеше, че не е първата жена, съблазнена от един измислен образ и предадена от проекцията на собствените си нужди върху някой, който си имаше свои собствени. Искаше й се формата, а получи същността. Искаше й се най-лошия кошмар на майка й, но получи мъж, който би накарал всяка майка да се гордее. А това бе последното нещо, което би желала.

— Наистина нямаше нужда да изминаваш целия път дотук, за да ме вземеш — казва му сега, докато той плаща за паркинга и с жест отказва рестото.

— Може би съм се страхувал да не се уплашиш, като пристигнеш и да вземеш да се метнеш на първия обратен полет.

— Хрумна ми подобна мисъл.

— Така си и помислих. — Усмихва се, сякаш след всички тези години все още я познава добре, сякаш изобщо някога я е познавал.

— Е, как е тя? — Аманда не казва коя, а и той не пита, за което му е благодарна. И двамата знаят за кого говори.

— Справя се изненадващо добре.

— Не са я надупчили нея с три куршума от близко разстояние.

— Вярно е.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Вече ти казах.

— Майка ми е простреляла и убила абсолютно непознат човек във фоайето на хотел „Четири сезона“ — отново повтаря Аманда. Но колкото и пъти да го казва, то не придобива смисъл. Всъщност, след всяко повтаряне думите все повече се обезсмислят. Подобно на дрехи, които след всяко пране овехтяват все повече, думите губят блясъка си и избледняват. Със същия успех можеше да говори на непознат език. — Какво още?

— Нищо повече.

— Бен, не изминах целия този път за нищо повече.

— Не мислиш ли, че ако знаех още нещо, щях да ти го кажа?

— Затова, кажи ми отново всичко, което знаеш.

Той помълчава малко, поема рязко въздух, после бавно го издишва и топлият му дъх полепва по предното стъкло.

— Доколкото разбрах, майка ти е седяла в ъгъла на фоайето на хотел „Четири сезона“, когато един от регистрираните гости, мъж на име Джон Молинс, се приближил до рецепцията. Според многобройните свидетели, майка ти спокойно е станала от стола си, пресякла е фоайето, извадила е от чантата си пистолет и е простреляла Джон Молинс три пъти, след което е върнала пистолета в чантата, отново е седнала на мястото си и спокойно е изчакала полицията да дойде.

— Искаш да кажеш, че е извършила това, без каквато и да било провокация?

— Очевидно.

— И не му е казала нищо?

— Никой нищо не е чул.

— И той не й е казал нищо?

— Не е имал такава възможност.

— Просто се приближила и го застреляла — констатира Аманда.

— Очевидно — отново казва Бен.

Защо все това повтаря, чуди се Аманда. Абсолютно нищичко от това не е дори и слабо очевидно.

— Според един от служителите на хотела, тя е стояла във фоайето целия следобед — продължава без подкана Бен.

— Какво искаш да кажеш? Че го е чакала да го нападне от засада?

— По-скоро да.

Аманда се опитва да си представи майка си, как седи в ъгъла на някакво хотелско фоайе и търпеливо чака да се нахвърли върху нищо неподозиращ непознат.

— Как изглежда този човек все пак?

— Среден ръст, леко набит, тъмна коса, мустаци.

— На каква възраст е? Е бил? — поправя се веднага.

— В края на четирийсетте.

— В края на четирийсетте — повтаря Аманда и се опитва да си го представи. — Не схващам. Кой е този човек?

— Аманда… — търпеливо казва Бен.

— Бен — прекъсва го тя, — майка ми може да е смахната, но не е чак толкова луда, че да седи цял ден в някакво фоайе и да чака да убие съвършено непознат човек. Явно го е познавала. Знаела е, че той е в града и къде е отседнал. Това означава, че между тях трябва да има някаква връзка.

— Ако има такава, майка ти не я споделя с нас.

— И казва, че случайно го е подбрала…

— Не казва нищо — прекъсва я той.

Аманда се взира в трийсетсантиметровия снежен килим, който покрива пейзажа покрай магистралата и клати глава с нарастващо раздразнение.

— Възможно ли е да е в някакъв критичен момент на менопаузата?

— Малко е стара за подобно нещо, нали така?

Аманда го поглежда озадачено. Винаги е възприемала майка си като сравнително млада жена, въпреки че при раждането на Аманда тя е била на трийсет и четири. Откъдето следва, че сега би трябвало да е на шейсет и две. Определено е отминала менопаузата. Но от друга страна, майка й кога ли е следвала общовалидните правила?

— Мислиш ли, че може да страда от „Алцхаймер“?

— Предполагам, че има такава възможност.

— Но не мислиш, че е това?

— Не мисля, че е това — признава той.

— Защо?

— Просто тя изглежда твърде…

— Твърде какво?

— Твърде вменяема — казва той след дълга пауза.

— Майка ми изглежда твърде вменяема — повтаря Аманда — Сега вече съм сигурна, че не е наред.

Бен се засмива и Аманда осъзнава колко приятен е смехът му и колко рядко го е чувала.

— Посетена ли е от психиатър?

— „Посетена“ е точната дума — казва Бен, — понеже тя отказа да разговаря с него. Не си помага много.

— И това те изненадва, защото…?

Той отново се засмива, но този път смехът му е напрегнат, сякаш някакво въже бавно се пристяга около врата му.

— Може да говори с теб.

Аманда затваря очи и се опитва да си припомни кога за последен път двете с майка й бяха разговаряли. Чува да се повишават ядосани гласове, невнимателно да се подхвърлят обвинения, като гумена топка напред-назад между двете. Ами, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи удар!

— Кога мога да я видя?

— Мислех да отидем утре около един часа.

— Къде е тя?

— Западен изправителен център „Метро“.

— Как изглежда това място?

— Не е „Четирите сезона“.

— Е, в такъв случай може би няма да може да убие никой друг. — Аманда клати глава, сякаш иска да попита възможно ли е това да се случва в действителност? Наистина ли водим този разговор? — Ще има ли някакъв проблем да ме вкараш?

Бен поклаща глава.

— Ще им кажа, че си ми асистентка.

Аманда не обръща внимание на игривото пламъче в очите му.

— Тя знае ли, че аз съм тук?

— Не.

— Мислиш ли, че това е добра идея? Тя не си пада много по изненадите.

— Не исках да й казвам нищо, в случай, че…

— Не се появя?

— Нещо такова.

Тя отново поглежда навън и вижда надписа „Втора кожа“, изписан с големи букви по фасадата на ниска тухлена сграда. Каква добра идея, мисли си, и потреперва в черното си палто. Точно сега една втора кожа би ми свършила добра работа.

— Студено ли ти е още? — Бен усилва парното. Струя горещ въздух обгръща краката й.

— Май съм забравила колко студено става тук по това време на годината.

— Някои години са по-лоши от други.

Аманда кимва и разглежда профила му. Носът му е по-дълъг, отколкото си го спомня, скулите му — по-ясно изразени. Красив мъж, според всички стандарти, мисли си тя, усеща някаква стара тръпка и си налага да извърне поглед.

— Е, как я караш? — пита след няколко секунди.

— Добре съм.

— Харесва ли ти да си адвокат?

— Да. А на теб?

— Да — Тя се засмива. — Звучим така, като че ли се женим.

Той слабо са засмива.

— Мисля, че веднъж беше достатъчно, нали?

Тя кимва.

— Не си ли се оженил повторно? — Дланите му са скрити в дебели черни кожени ръкавици, но тя не си спомня да е видяла халка, когато бяха на летището. Почудва се какво ли е направил със старата си халка, дали с нея му е било по-лесно да се раздели, отколкото с корвета.

Той клати отрицателно глава.

— По-близка приятелка?

— Приятелка — признава след малко той, очевидно без желание да обсъжда с нея подробностите от личния си живот.

— Приятелка, която е по-близка — дразни го тя, но открива, че е странно обезпокоена от мисълта, че той би могъл да е ангажиран с някоя друга. Защо, пита се, изненадана от тази почти инстинктивна реакция. Самата тя е била с десетки мъже през годините, откакто го напусна, в това число още един брак и развод. Сериозно ли си мисли, че той е копнеел за нея през всичките тези години, в очакване да се вразуми и да се прибере у дома? Изпъшква на глас и прогонва обезпокоителната мисъл от ума си.

— Нещо не е наред ли?

— С какво се занимава приятелката ти? — пита Аманда, без да обръща внимание на въпроса му и решава, че може би не е лошо да преспи с Бен в името на доброто старо време, но в никакъв случай не е склонна към нещо повече. Минала съм го това, напомня си тя. Приключих с него.

— Юристка е.

— Да, бе!

— Към прокуратурата.

— Значи спиш с врага?

Бен не казва нищо и Аманда забелязва острите гънки на черните му кожени ръкавици около кокалчетата, когато пръстите му стисват по-здраво волана.

Кой би допуснал, мисли си и го казва на глас:

— Кой би допуснал?

— Кое?

— Всичко.

Той кимва.

— Кой би допуснал? — съгласява се с нея.