Джой Филдинг
Кукла на конци (16)

16

— На мен едно питие ще ми дойде добре — съобщава Рейчъл и плясва с ръце по бедрата си. — А на теб?

— И на мен ми звучи добре — съгласява се Аманда и гледа как жената отново влиза в кухнята и коленичи пред шкафа до хладилника, при което коленете й шумно изскърцват.

— Това е проблемът, когато си нисък и дебел — отбелязва жената и оглежда няколко бутилки с вино. — Не можеш да си държиш пиенето нависоко, щото не можеш да си го стигаш, а да се навеждаш всеки път е убийствено. Трябва просто да си наредя бутилките на плота. Само че така правеха родителите ми. Мисля, че гледаха на това като на някаква скулптура. Червено вино как е?

— Идеално.

Рейчъл й отправя най-привлекателната си усмивка и бърка в най-горното чекмедже за тирбушон.

— Когато за първи път се изнесох да живея самостоятелно, настрани от родителите ми, и двамата вече се бяха преместили в онази голяма кръчма на небето, и през ум не ми минаваше да държа какъвто и да било алкохол в апартамента си. О, бях същинска светица. Нито пиех, нито пушех. И все още не пуша. — Тя сръчно отпушва бутилката, която както Аманда разбира, се оказва много добро вино. — Както и да е, една вечер имах среща, едно момче, на което се надявах да се харесам, и го поканих у дома на вечеря. Един Господ знае какво съм си мислела, понеже единственото, което можех да приготвям, беше мусака с картофено пюре. Слава богу, той я обичаше. — Тя се смее и посяга да вземе две винени чаши. — Както и да е, човекът донесе бутилка вино, но не можахме да я отворим, защото аз нямах тирбушон. — Тя клати глава, припомняйки си случката, докато налива виното в чашите. — Наложи се да чукам на съседите и да ги питам, дали не могат да ми услужат. — Връща се във всекидневната и подава едната чаша на Аманда. — Нямам проблем е пиенето, апропо. В случай, че се притесняваш да не се окажа някоя закоравяла алкохоличка, която само те баламосва.

— Не се притеснявам — казва Аманда, макар че точно същата мисъл й бе минала току-що.

— Не, преди много години се заклех тържествено пред самата себе си, че няма да стана като майка ми.

Аманда кима. Най-накрая — нещо, което разбира.

— Така че, много внимавам точно колко алкохол да си позволя. По някоя и друга чаша вино при специални обстоятелства. Бих казала, че този случай е такъв, нали така?

— Не зная. За какви обстоятелства говорим?

Рейчъл вдига чашата си.

— За това, че мъжът, наричащ себе си Джон Молинс, най-накрая си получи заслуженото. Наздраве.

— Наздраве. — Те се чукат. Тясното пространство помежду им е запълнено с тишина. Аманда чака по-възрастната жена да продължи, но тя не казва нищо.

Защо да си е получил заслуженото?

— Защото копелето очевидно е убило брат ми.

Защо това да е очевидно, чуди се Аманда й отпива няколко глътки, преди да произнесе въпроса на глас.

— Казах ти, че точно, преди брат ми да изчезне, сподели, че е срещнал някакъв човек, който щял да преобърне живота му. Ами, мисля, че е съвсем ясно, че този човек го е убил. А сега, двайсет и пет години по-късно, твоята клиентка е убила самия него.

Аманда се опитва да следва обърканата логика на жената.

— Това е малко пресилено — казва накрая.

— Защо? Как така пресилено? Не мислиш ли, че е доста подозрително, че двайсет и пет години, след изчезването на брат ми, мъж, наричащ себе си Джон Молинс, който някак си се оказва на точно същата възраст, на която би бил брат ми, и който дори малко прилича на него, внезапно се появява в същия град, където той живееше? Това не ти ли се струва поне малко странно?

— Може да е съвпадение.

— Съвпадение, друг път. Този човек е убил брат ми и е откраднал самоличността му.

— Уау! Чакай малко. Само защото носи същото, име като брат ти, не означава, че го е убил. Не допускаш ли да има повече от един Джон Молинс?

— Не, не мисля, че е възможно. Ти си тази, която ни е проверила в телефонния указател. Само шест имена в град с почти три милиона жители.

— Това не означава, че в целия свят има само един Джон Молинс. Този Джон Молинс, който е бил застрелян, е от малък град в Англия, северно от Нотингам — Аманда си припомня урока по география, даден й по-рано от вдовицата на убития.

— И е дошъл да уреди имуществото на майка си, нали така каза?

— Да.

— На колко искаш да се обзаложим, че ако провериш смъртния регистър за изминалите няколко седмици, няма да откриеш никой Молинс? По дяволите, провери ако искаш за цяла година.

— Дори ако това е вярно, то не доказва непременно нещо.

Рейчъл вдига ръце и виното се разплисква в чашата й.

— Мамка му, винаги ли си толкова упорита?

— Само се опитвам да ти кажа, че… — Аманда млъква. Какво се опитва да й каже? — Ако наистина мислиш, че Джон Молинс е не просто самозванец, но и убиец, защо не си отишла в полицията?

— И какво точно да им кажа?

— Точно каквото и на мен.

Рейчъл Молинс клати глава.

— Полицаите са по-упорити и от теб. По дяволите, аз отидох при копелетата преди двайсет и пет години, веднага, след като Джони изчезна. Умолявах ги и настоявах да намерят брат ми и знаеш ли какво ми отговориха? „Не се тревожи за Джони. Ще се появи. Черен гологан не се губи.“ — Тя глътва виното си. — Те не ми помогнаха тогава. Защо аз да им помагам сега? Пък и това няма да върне Джони. Закъснели сме с двайсет и пет години.

Аманда довършва виното в чашата си и приема предложението на Рейчъл да й налее още.

— Не е ли възможно, само възможно — бавно започва тя, — застреляният всъщност да е твоят брат? — Бърза да продължи, преди Рейчъл да възрази: — Ти сама каза — минали са двайсет и пет години. Хората доста се променят за четвърт век. Остаряват, напълняват, пускат си мустаци.

— Но не изчезват безпричинно.

— Може и да е имал причина. Ти каза, че вечно се е забърквал в бели. Може да си е навлякъл нещо на главата и да е трябвало бързо да напусне града. Може да е решил, че е по-добре да не ти казва нищо. Може да е решил да започне начисто. Може евентуално да се е преместил в Англия, да си е отворил малък магазин, да се е оженил, да е създал семейство…

— Не се е оженил и не е създал семейство.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото брат ми беше гей — казва Рейчъл и си налива втора чаша вино. — И моля те, не ме убеждавай, че гейовете често се женят и създават семейства, защото зная това. Но също така зная, че мъжът, застрелян от твоята клиентка, не е моят брат.

— Тогава е някой друг, на име Джон Молинс — внезапно на Аманда й се завива свят. Нищо чудно, казва си тя, и поставя чашата си на пода. Въртяха се в кръг.

Настава дълго мълчание.

— На колко искаш да се обзаложим, че в паспорта на Джон Молинс пише, че рожденият му ден е на четиринайсети юли?

Аманда не казва нищо. Някакво стягане под лъжичката й подсказва, че ако приеме облога, ще загуби.

— Виж, ти каза, че представляваш жената, която е застреляла копелето. Защо просто не я попиташ в кого точно е мислела, че забива тези куршуми?

Мислиш, че аз съм упоритата, така ли, на Аманда й се иска да извика.

— А какво ще кажеш за този приятел, с когото се е хванал брат ти? Джони спомена ли името му?

Рейчъл клати глава.

— Наричаше го Тюрк. Явно е било някакво умалително.

— Мразя умалителни имена — измърморва Аманда.

— Аз също. Но това вино ми харесва. Искаш ли още една чаша?

Аманда вдига празната си чаша и я протяга за още.

— Благодаря — казва тя и набързо отпива няколко глътки. — Навярно трябва да си тръгвам и да те оставя да си стягаш багажа.

— О, няма да ходя никъде. Казах, че ще пътувам, само за да ви накарам да си размърдате задниците. — Рейчъл отива до гардероба и взема палтото на Аманда — Достатъчно ли ти е топло с това нещо? Струва ми се рехаво.

Докато пъхва ръце в ръкавите, Аманда си мисли, че това описание пасва на голяма част от живота й в момента.

— Добре съм, благодаря. — Отваря вратата и излиза в коридора. — Още веднъж благодаря за виното.

— Аманда — вика я Рейчъл, когато вече е на път към асансьорите в дъното на коридора. Името й се закача за гърба и я дърпа като рибарска въдица. — Ще ме уведомиш, ако се окажа права за четиринайсети юли, нали?

Вратата на един от асансьорите се отваря и Аманда влиза вътре.

 

 

Две неща, за които Аманда е благодарна: 1) камериерката е подсушила пода на банята, сменила е хавлиите и в общи линии е възвърнала първоначалния вид на стаята и 2) не е отнесла чашата й с вино.

Тя поглъща виното и се колебае дали да се обади на Бен. Няма да се зарадва особено, когато научи за приключенията й. Какво си направила? — почти го чува да вика. Какво си направила? Достатъчен гаф допусна, като отиде да се види с Хейли Молинс, без неговото разрешение, но това последно изпълнение, да хукне сама да разпитва някаква жена, която по всяка вероятност не е нищо повече от смахната пияница, е, това вече беше върхът. Къде й остана здравият разум? Можеха да я убият, за бога. Не й ли беше казал да си поръча рум сървис, да се изкъпе и да си легне?

— Опитах — слабо се оправдава тя, довършва си виното, приседнала на ръба на ваната, после се пресята към кранчето на горещата вода. — Ако не успееш първия път — киска се Аманда. Между двете й уши сякаш се плиска голяма локва вино и нарушава и бездруго крехкото й равновесие, докато изхлузва пуловера си през главата и влиза в стаята. След малко вече е гола и стои пред телефона. Много съм пияна, дава си сметка сама.

— Тук е Бен Майерс. Точно сега не съм вкъщи, но ако оставите името и номера си след сигнала, ще ви се обадя възможно най-скоро. Благодаря и не забравяйте да изчакате сигнала.

Не е ли точно в стила на Бен да си помисли, че тя не знае как работи гласовата поща, сякаш има човек, дето да не знае, че трябва да изчака сигнала.

— Ами, здравей, Бен Майерс — казва Аманда, преди сигналът да прозвучи. — Ох, май не слушам добре, а? — Смее се и изчаква сигнала. — Ами, здравей, Бен Майерс — казва отново. — Обаждам се — защо се обаждам? — а, да, обаждам се да се извиня, защото по всичко личи, че бях лошо момиче и не направих, каквото ми каза. Каквото и да беше то. Не си спомням. Но да се надяваме, че ще се сетя, докато получиш това съобщение и ми се обадиш. Чу ли ме? Да ми се обадиш. Важно е. Така мисля. — Отново се засмива, а сигналът я прекъсва по средата на последната дума. — Е, това беше доста грубо — казва, докато поставя слушалката на мястото й. — Даже не ми остана време да му кажа да предаде много поздрави на Дженифър. Много поздрави на Дженифър — вика по посока на телефона и в същия момент чува приглушен шум от вода в банята. — О, не!

Препъвайки се, Аманда се втурва към банята и се мята към ваната точно в мига, когато водата се кани да прелее. Пъхва ръка във врялата вода и издърпва тапата.

— Мамка му! Пари! — Нивото на водата тутакси започва да спада. Аманда размахва ръка, зачервена от лакътя надолу, в опит да я разхлади. Чака, докато водата спадне още малко, пак слага тапата и пуска студена вода. — Май някой е пил малко повечко — измърморва, влиза във ваната и прогонва тихото гласче, което й напомня, че напоследък това взе да й се случва доста често. — Това са специални обстоятелства — казва тя, спомняйки си думите на Рейчъл. — Мъжът, наричащ себе си Джон Молинс, си е получил заслуженото.

Мъжът, наричащ себе си Джон Молинс, повтаря наум тя и се пресята за сапуна. Прокарва го по гърдите си и чак тогава осъзнава, че не го е разопаковала.

— Ха! — Отново се засмива. Смехът й прераства в писък, когато разкъсва опаковката и тя остава да плува на повърхността на водата, а сапунът потъва. Възможно ли е нещо от това, което й каза Рейчъл Молинс, да е вярно? Че мъжът, наричащ себе си Джон Молинс, не е той? Че е самозванец, който е убил истинския Джон Молинс преди двайсет и пет години, за да открадне самоличността му?

И какво, ако го е направил? Има ли някакво значение, дали човекът, когото майка й е застреляла, се казва Джон Молинс или не? Фактите са си факти, а в случая те са: майка й е убила човек, който може да се казва Джон Молинс, а може и да не се казва така.

— Който и да е бил, вече го няма — произнася Аманда, намира сапуна и почва да се търка с него.

Само че, ако не е бил Джон Молинс, кой е бил тогава?

И отговорът на този въпрос няма ли да предизвика дълга поредица от други въпроси?

Като например, защо майка й го е застреляла?

Наричаше го Тюрк. Явно е било някакво умалително.

— Мразя умалителни имена — Аманда шепне в хавлията, която е проснала върху лицето си. Влажната материя потъва в устата и ноздрите й като смъртна маска.

Паляче, чува някой да вика. Паляче. Паляче.

Аманда рязко отмахва хавлията от лицето си, изправя се на крака и излиза от ваната. От нея капе вода, но тя влиза в стаята и вдига телефона.

— Хотела на конферентен център „Метро“ — поръчва на оператора. — Джерод Шугър — казва, когато й се обаждат от рецепцията. — Джерод Шугър — говори на мъжа, който вдига след второто позвъняване. — Аз съм Аманда Травис. А тази нощ на тебе ти излезе късметът.

Почукване на вратата я буди в два часа през нощта.

Аманда долавя чукането като част от някакъв сън. Тя е сама в една разбита стара лодка, която бързо потъва в океана. Докато панически изтребва водата, вижда акули да кръжат наоколо. Една акула изчезва под лодката и почва да блъска по паянтовото й дъно. Един път. Втори…

Аманда сяда в леглото. Чукането по вратата отеква в главата й. Поглежда часовника на нощното шкафче и се чуди кой, по дяволите, може да чука на вратата в два часа сутринта. Да няма пожар? Да не би да е пропуснала противопожарната аларма? Да не е някой, който се опитва да я предупреди да се евакуира от сградата, преди да е станало твърде късно?

Тя става от леглото, увива се в хавлиения халат и забързва към вратата. Главата й болезнено кънти при всяка крачка.

— Да? — дрезгаво прошепва, закача веригата и едва тогава открехва вратата.

— Аманда, какво, по дяволите, става?

— Бен? — Аманда освобождава веригата и бързо излиза в коридора. — Какво правиш тук? Случило ли се е нещо?

— Ти ми кажи.

Тя съсредоточено се взира в красивия млад мъж, който някога й беше съпруг. Облечен е с дънки и дебел ирландски плетен пуловер, косата му е несресана и напръскана със сняг, а по лицето му се четат тревога и умора. И още нещо, дава си сметка, докато се опитва да надзърне в очите му. Гняв, осъзнава и хваща дръжката на бравата зад гърба си.

— Какво беше това съобщение, което си оставила на телефонния ми секретар?

— Съобщение…?

— Не си ли спомняш?

Аманда се мъчи да си събере мислите.

— Не помня точните си думи. Бях заспала. Ти ме събуди.

— Пила ли си?

— Не. Бях дълбоко заспала…

— Цяла нощ работих по делото, което имам утре сутринта. Смъртно съм уморен. Тъкмо се канех да се мушна в леглото и реших да си проверя съобщенията…

— Не си ли излизал с Дженифър?

— И ето те тебе, звучиш, някак… Не зная…

— Как?

— Отчаяно — казва накрая той и Аманда отстъпва назад. Думата я зашлевява като шамар през лицето. — Изкара ми ума.

— Уверявам те, че изобщо не съм отчаяна.

— Добре, слушай, мисля че се отплесваме.

Неочаквано очите на Аманда се изпълват със сълзи.

Тя незабавно навежда глава, забива поглед в босите си крака и се мъчи да овладее гласа си.

— Съжалявам, че съм те изплашила. Нямах такова намерение. Виж, наистина много съжалявам. Защо не си отидеш вкъщи да поспиш, а аз ще ти се обадя на сутринта?

Бен отмахва коса от челото си и затваря раздразнено очи.

— Ти добре ли си?

— Добре съм.

— Защо ми се обади?

— Какво?

— Каза, че било важно.

— Не е нещо, което да не може да почака до утре.

— Каза, че си била лошо момиче, каквото и да означава това, по дяволите, и не си направила, каквото ти казах. Какво си направила?

Аманда поглежда над рамото си към стаята. Кънтенето в главата й нараства и при най-слабото движение. Какво ми става, чуди се тя. Какво си причинявам сама?

— Хайде да се разберем вътре — казва Бен. — Няма смисъл да спорим тук в коридора.

— Не. Наистина. Мисля, че трябва да си вървиш — възразява Аманда, но Бен вече бута вратата навътре. Ръката му е на ключа на лампата, преди да успее да го възпре.

— Какво се е случило тази вечер, Аманда? — пита я той. В този момент стаята се облива в светлина.

Някакво шумолене. Някакво раздвижване на чаршафи. Една призрачна фигура, бледа и объркана, се надига по средата на леглото.

— Господи — възкликва Джерод Шугър и закрива очи от неочакваната светлина. — Какво става тук?

Аманда вижда как страните на Бен ярко поруменяват, сякаш от премръзване. Усеща как той стиска скули и свива юмруци.

— Добре. Хм. Добре — измърморва Бен. Неловко пристъпва от крак на крак. — Извинете за безпокойството. Грешката е моя. — Изгася светлината и излиза от стаята.

Аманда не помръдва.

— За какво беше всичко това? — пита Джерод Шугър, след като вратата се затръшва.

Няколко секунди Аманда остава абсолютно неподвижна, после се връща в леглото. Трясъкът от вратата отеква като камшик в мозъка й.

— Нищо — казва тя. Завива се през глава, в опит да заглуши шума и затваря очи.