Джой Филдинг
Кукла на конци (29)

29

— Какво казахте? — пита, когато успява да си възвърне гласа, Аманда.

Спенсър отстъпва крачка назад, изплашен от тона й.

— Какво има? — пита Хейли, усещайки промяната и тревожно поглежда към Бен.

— Спенсър — казва Бен. — Защо не отидеш със сестра си. — Това е явна заповед, не въпрос.

— Отивай, миличък — потвърждава майка му.

— Не искам.

— Моля те, скъпи. Всичко е наред. Обещавам ти.

Момчето все още се колебае.

— Нали ще извикаш, ако имаш нужда от помощ?

— Уверявам те, че това няма да се наложи — казва Бен, докато Аманда се бори с желанието си сама да се разпищи.

Момчето неохотно се откъсва от майка си и поема към спалнята.

— Как го нарекохте? — пита Аманда, отривисто тръгва след него и затваря вратата зад гърба му.

— Не разбирам — заеква Хейли и обръща поглед за помощ към Бен.

— Нарекохте го Паляче.

— Да. Така е. Защо?

— Вие ми кажете.

— Не разбирам. Това е просто умалително.

— Не е просто умалително.

— Боя се, че не ви разбирам.

На Аманда й трябват няколко секунди да се овладее. Възможно ли е „Паляче“ да е по-разпространено умалително, отколкото си е мислела? Че е същото като „Тиквичке“ и „Сладурче“? Че е характерно за различни страни и култури? Че лекотата, с която Хейли го използва, е просто съвпадение? Възможно ли е?

— Майка ми ме наричаше така — казва тя. — Когато бях съвсем малка.

— Наистина ли? — Гласът на Хейли е толкова нисък, че едва се чува. — Предполагам, че не е толкова рядко срещано.

— Мисля, че е — възразява Аманда, отговаряйки на собствените си въпроси.

— Ами… — започва Хейли, но спира.

— Когато бях малка, обичах палячовци… марионетки… както искате ги наречете. А майка ми ме вдигаше на ръце и ме люлееше и говореше: „Паляче, Паляче…“.

Цветът на лицето на Хейли от блед става призрачен.

— Кое е малкото ми паляче? — прошепва тя. Двете жени приковават погледи една в друга, неравното им дишане изпълва стаята като ритъм на барабан. — Коя сте вие?

— Казвам се Аманда Травис — бавно произнася Аманда, внимателно претегляйки всяка дума. Тя млъква, не заради драматичен ефект, а защото не й достига въздух. — Гуен Прайс е моя майка.

Хейли залита към най-близкия стол, ръката й се вдига към гърдите.

— Манди? — Думата се отронва като издихание.

Аманда усеща как всяко косъмче по тялото й настръхва, сякаш е стъпила на оголена жица.

— Боже мой! — Очите на Хейли се разширяват, за да възприемат всяка подробност от лицето на Аманда. — Не мога да повярвам, че не направих връзка.

Аманда пристъпва напред.

— Каква връзка?

На Хейли й трябват няколко секунди да отговори, очите й шарят между Аманда и вратата към коридора, сякаш се чуди дали да не избяга.

— Зная те само като Манди. Боже мой. Не ме ли помниш?

— Трябва ли?

Хейли поклаща глава, очите й не могат да се спрат на едно място.

— Не, не би могла, разбира се. Ти беше едва бебе, когато те видях за последно.

— Коя, по дяволите, сте вие? — пита Аманда, връща й въпроса, който Хейли бе задала преди малко.

— Майка ти не ти ли каза?

Аманда поклаща глава.

— Коя сте вие? — пита отново тя.

Хейли се поколебава и поглежда към прозореца, сякаш търси отговори в ярките светлини на града отвън. После тихо и плахо казва:

— Името ми е Хейли Уолш.

— Уолш?

— Живеех в съседната къща до вас на „Палмерстън“.

Аманда вижда огромното туловище на мъжа, който й се присмива от общата алея между двете къщи.

— Дъщерята на стария господин Уолш?

— Аз те гледах, когато беше бебе. Наричах те малкото ми паляче, защото ти беше луда по онези проклети кукли.

— Значи ти ме разнасяше из къщата?

— Паляче, паляче. Кое е малкото ми паляче? — повтаря Хейли, от очите й неочаквано избликват сълзи и се стичат по пепелявите й страни. Тя се е втренчила в Аманда, сякаш иска да я погълне.

Аманда отива до дивана и потъва в меките му възглавници, потиска желанието си да легне и да заспи дълбоко. Хрумва й, че всичко случващо се е сън и че ако просто си вдигне краката и затвори очи, целият този нереален епизод ще изчезне, когато отново ги отвори. Тя полека позволява на очите си да се затворят. Но когато ги отваря след няколко секунди, Хейли Молинс все още е там, приседнала на близкия стол, кокалчетата на пръстите й, стиснали облегалката, са побелели.

— Не си спомням господин Уолш да е имал дъщеря — казва накрая Аманда, неохотно приела реалността на ситуацията, мъчейки се да проумее смисъла на тези последни разкрития.

— Не, разбира се, не би могла. Беше толкова малка, когато напуснах.

— Напуснала сте?

— Избягах — поправя се Хейли.

— Избягала сте? Защо? Къде отидохте?

Хейли навежда глава и се втренчва в скута си.

— В Англия. — Гласът й потреперва в тишината на стаята. — С Родни Тюрек.

Няколко секунди Аманда осмисля току-що чутото.

— Не разбирам — казва накрая и поглежда към Бен. — Как сте се срещнали с Родни Тюрек? Майка ми не е била омъжена за него, когато е живяла на „Палмерстън“. Била е женена за баща ми.

— Господин Прайс, да — съгласява се Хейли и лека усмивка разпъва ъгълчетата на устата й. — Той беше чудесен човек.

— Той почина преди единайсет години. — Аманда се мъчи да сдържи сълзите, които напират в очите й.

— Да. Прочетох във вестниците, че майка ти е вдовица. Наистина много съжалявам за загубата ти.

— Защо ще съжалявате?

— Защото много харесвах баща ти. Той винаги е бил изключително мил с мен.

— Но нищо от това не обяснява как сте се запознали с Родни Тюрек — отбелязва Аманда, сама изненадана от гневния си тон.

— Има ли значение?

— Определено има.

Хейли кима и за минута се опитва да подреди мислите би.

— Срещнах го един следобед, когато се връщах от училище. Носех много книги, спънах се на тротоара пред вашата къща и книгите се разлетяха във всички посоки. Изведнъж той се озова до мен, приведен на ръце и колене и ги събра. — Тя млъква, сякаш се опитва да си припомни точната последователност на събитията. — Както и да е, отиваше да се види с майка ти. Аз споменах, че често идвам у вас да те гледам, побъбрихме си малко, той се пошегува, аз се засмях и, не зная, някак си се сближихме. — Тя втъква коса зад дясното си ухо и глуповато се засмива — Намирах се в бунтовническата фаза на пубертета. Представата за по-възрастен мъж, — който ме слуша и ме взема насериозно — ами, това беше много вълнуващо. А той беше изключително чаровен — продължава тя със същите думи, които по-рано бе използвала Гуен Прайс. — Бях доста поласкана от вниманието му.

Аманда се сеща за Шон Травис и въпреки желанието си, съчувства на Хейли.

— Очевидно сте се видели отново и след онзи следобед.

— Той се обаждаше, докато те гледах. Отначало се преструваше, че търси майка ти, но не след дълго призна, че се обажда, за да говори с мен. Казваше, че му се нравят малките ни разговори, че съм била свежа, сладка и приятна, всички онези неща, които отчаяно ми се искаше да чуя. Започнахме да се срещаме, тайно, разбира се. Той казваше, че хората няма да проявят разбиране и беше прав.

— Какво още ви каза?

— Че съм красива, че съм зряла за възрастта си, че го карам да се чувства млад, че сме предназначени един за друг. Такива неща.

— И ви убеди да избягате с него?

— Не му се наложи дълго да ме убеждава. По онова време вече бях лудо влюбена в него. — Хейли клати глава — Смешното беше, че на външен вид не беше кой знае какво. Наистина. Но когато те погледнеше в очите, те караше да се чувстваш като най-красивата жена на света, единствената, която има значение.

— Значи сте избягали в Англия.

— Да. Беше ужасно романтично. И изненадващо лесно.

— Той споменавал ли е някога нещо за майка ми? — пита Аманда Изглежда, че въпросът заварва жената неподготвена.

— Какво например?

— Например защо я е посещавал, защо се е обаждал?

Хейли си поема дълбоко дъх, изпуска го нарочно бавно, сякаш издухва дим от цигара. Като че ли няма желание да отговори.

— Каза, че с нея имали някакъв бизнес.

— Какъв бизнес?

— Нещо недовършено — отговаря Хейли след нова дълбока глътка въздух.

— В смисъл?

— Виж, наистина мисля, че не би желала да навлизаш в това.

— По-скоро обратното.

— То няма да помогне на майка ти.

— Какъв недовършен бизнес? — повтаря Аманда.

Хейли става от стола, отива до прозореца и се взира в тъмнеещото небе.

— Той каза, че майка ти била крадла и му е откраднала голяма сума пари. Помоли ме да се поразтърся из къщата, докато те гледам, да видя дали няма да намеря нещо.

Аманда усеща остра болка в гърдите и осъзнава, че е спряла да диша.

— Какво например?

— Спестовни книжки, ключове от сейф, такива неща.

— Ти направи ли го?

— Не. Не ми се виждаше правилно. Казах му, че не мога.

— И той какво каза?

— Каза, че това само доказвало какво сладко и чудесно момиче съм била и че това го карало да ме обича дори още повече.

— Ама че човек. — Аманда заравя ръце в шепите си, мъчи се да прогони болката, която напира в слепоочията й.

— Какво стана, след като отидохте в Англия? — пита Бен.

— Родни Тюрек стана Джон Молинс — отговаря Хейли.

— Няколко години се местихме насам-натам. Накрая се установихме в Сатън.

— Северно от Нотингам — тихо пояснява Аманда, докато разтрива нос.

— Той купи малък магазин, оженихме се и създадохме семейство.

— И заживяхте щастливо — по-силно, отколкото е възнамерявала, обобщава Аманда.

— В голяма степен — потвърждава Хейли.

Аманда поглежда към Бен. Той отвръща на погледа й.

— Защо не съобщихте нищо от това на полицията? — питат едновременно.

— Как бих могла?

— А защо не? — отвръща Аманда.

— Помислете си само — казва Хейли, — какво трябваше да им кажа? Че преди двайсет и пет години, когато все още бях малолетна, съм избягала с бившия съпруг на съседката ми, че сме си сменили имената и години наред сме с крили от властите? Че истинското име на съпруга ми е Родни Тюрек и навярно е издирван от полицията? И защо да им казвам това?

— Не зная. Защото е истина? — пита в отговор Аманда. Истината, мисли си тя. Що за понятие?

— Когато полицията най-напред ми съобщи, че Джон е убит, аз бях твърде потресена, за да кажа каквото и да било. Джон излезе рано същата сутрин. Аз и децата го чакахме да се върне в хотела. На вратата се почука и помня, че си казах: „Странно, Джон сигурно си е забравил ключа“. Затова попитах: „Кой е?“, защото Джон беше маниак на тема да не се отваря вратата, освен ако не си абсолютно сигурен кой е отвън. И един много дълбок глас отговори: „Госпожо Молинс, от полицията сме“. Е, първата ми мисъл беше, че Джон е бил арестуван, че са открили истинската му самоличност и са дошли да арестуват и мен. Хиляди мисли. Но нито една вярна. Забелязвали ли сте това? Че предвиждате хиляди възможности и никоя от тях никога не е вярната? Че действителността е винаги единственото нещо, което не сте предвидили?

Аманда кима. Знае точно за какво говори Хейли.

— Когато полицаите ми казаха, че Джон е мъртъв, че е бил застрелян долу във фоайето, аз бях категорична, че нещо грешат. Зададоха ми хиляди въпроси, какво правим и Торонто, познаваме ли някого в града, сещам ли се за причина защо някой би убил съпруга ми. Аз само повтарях онова, което Джон ми беше поръчал да казвам, ако ме питат защо сме тук: на почивка.

— А когато разбра, че жената, застреляла твоя мъж, е Гуен Прайс?

— Не съм сигурна какво си помислих. Предполагам, че съм допуснала, че тя им е разказала цялата история.

— А когато разбра, че не го е направила?

Хейли преглъща, отмахва няколко безжизнени кичура коса от лицето си.

— Ами, тогава наистина беше вече твърде късно. Какво щях да направя? Да кажа на полицията, че съм излъгала? Че целият ми живот е бил една лъжа? Помислете за децата ми — казва тя, понижава глас и поглежда към затворената врата на спалнята. — Те току-що бяха загубили баща си. Да научат, че той не е бил човека, за когото са го мислели, че жената, която го е застреляла, е бившата му съпруга, чието бебе съм гледала? Бях толкова уплашена.

— От какво?

— Че полицаите ще ми отнемат децата.

— Никой няма да ви отнеме децата — уверява я Бен.

— Те са всичко, което имам — казва Хейли и избърсва избликналите сълзи.

— Никой няма да ви ги отнеме — отново заявява Бен.

— След като се оженихме, аз веднага забременях — Хейли говори повече на себе си, отколкото на Бен и Аманда. — Но изведнъж, в четвъртия месец, пометнах. Така стана още няколко пъти в следващите години.

После имах две мъртвородени. Това беше най-лошо. Да износиш едно бебе напълно, то да е идеално оформено, а да не диша. Не мога да ви опиша… Нямам търпение да отведа децата си обратно в Англия.

— Защо, според теб, Гуен Прайс не е казала на полицията истината? — прекъсва я Аманда.

— Не зная. Може би в действителност не е толкова важно защо го е застреляла.

— И ти не си ни най-малко любопитна да разбереш?

Хейли поклаща глава.

— Те са имали общо минало — казва тя, сякаш това е достатъчна причина. Няколко секунди асоциациите, пробудени от това просто изречение, се удрят в стените като дребни камъчета. — Сега бих искала да си вървите — казва тя. — Моля ви. Децата ми сигурно са разтревожени до смърт.

— Мисля, че си казахме достатъчно за тази вечер — съгласява се и Бен, а Аманда бавно и неохотно се изправя на крака.

— Нали няма да кажете на никого нищо от това? — умолително казва Хейли, докато ги изпраща до коридора. — Искам да кажа, то само ще отвори цял буркан с червеи и никой няма да има полза. Явно и майка ти се чувства по същия начин. Моля ви — повтаря тя, протяга ръка и я поставя върху ръката на Аманда върху бравата. — Моля те, Манди.

Името се отронва от устните й и пада върху кожата на Аманда като киселина. Прогаря плътта й и прониква в мозъка със свистене, което заглушава всички други звуци. Някъде в далечината Аманда чува гласа на Бен:

— Ще поддържаме връзка — струва й се, че казва той.

Моля те, Манди.

Някъде далече се затваря врата. Друга се отваря.

Моля те, Манди.

— Добре ли си? — пита някой.

— Добре съм — отговаря друг.

— Сигурна ли си? — Гласът е по-висок, по-близо.

— Какво?

Моля те, Манди.

— Попитах те, дали си добре — повтаря Бен.

Аманда рязко се връща в настоящето, сякаш дръпната с ластик.

— Защо да не съм добре? — казва, докато влиза в асансьора и натиска бутона за фоайето. — Само защото открих, че единственият мил спомен за майка ми изобщо не се отнася за нея? А за детегледачката! Шибаната съседка. Която обаче е чукала бившия съпруг на майка ми.

— Не си добре — казва Бен.

— Добре съм.

— Дяволски добре или просто добре?

Тя се усмихва.

— Добре съм, Бен. Или поне ще бъда, щом намеря нещо за ядене.

— Хубаво. Защо да не идем някъде да вечеряме? Да се опитаме да набележим следващия си ход.

— Мислиш ли, че имаме такъв?

Той свива рамене. Мобилният му телефон в якето почва да звъни.

— Те имат общо минало — удивено произнася Аманда, докато той отговаря. — Предполагам, че това е достатъчно добър мотив за убийство.

— Здравей — казва Бен в телефона и леко се отдръпва от нея. Тя разбира, че отсреща е Дженифър, дори преди още да чуе отзвука от гласа й. — Какво? Кога е станало това?

— Какво има? — пита Аманда, разтревожена от промяната в тона му.

— Тя добре ли е?

— Кой дали е добре?

— Добре… Аха Благодаря. Оценявам го… Разбира се. Ще ти се обадя по-късно.

— Какво беше това? — пита Аманда, когато Бен прибира телефона в коженото си яке.

— Майка ти е направила опит да се самоубие — тихо произнася той, без да се старае да смекчи новината.

— Какво? Как?

— Явно е погълнала шепа хапчета.

— Хапчета ли? Откъде би могла да ги вземе?

— Не зная. Закарали са я в „Етобикок Дженерал“.

— Можем ли да я видим?

Вратите на асансьора се отварят и Бен повежда Аманда през фоайето.

— Можем да пробваме.