Джой Филдинг
Кукла на конци (6)

6

Самолетът от Палм Бийч за Торонто излита с почти час закъснение.

Когато поемат по пистата, Аманда въздъхва с облекчение, доволна, че вече няма възможността да побегне с писъци и да вика: „Промених си мнението. Пуснете ме да изляза“, което сигурно щеше да направи, ако не се бе озовала в дъното на претъпкания Боинг 737, притисната между една дъвчеща дъвка тийнейджърка и бизнесмен на средна възраст, толкова погълнат от своя шпионски трилър, че дори не я погледна, докато почти се катереше по него, за да стигне до мястото си.

Още неща, които Аманда мрази: средни седалки в самолети; тийнейджърки, които шумно дъвчат дъвки и още по-шумно пукат балони, като през цялото време мятат дълги прави коси право в лицето й; безформеното черно вълнено палто, което носи за първи път от осем години и което трябваше отдавна да е изхвърлила.

Защо не го бе сторила? Колкото и да е било модерно навремето си, вече не е, а и дращи голите й ръце. Мисли си да го съблече, но в отреденото й тясно пространство няма място да диша, камо ли да разхвърля пластове дрехи. Така ми се пада, мисли си тя, докато няколко кичура от косата на съседката й я перват по бузата. Трябваше да си съблека палтото, преди да седна. Трябваше да изхвърля тъпото нещо още като напуснах Торонто.

— Първо на първо, изобщо не биваше да се качвам на този проклет самолет — казва на глас и неловко се оглежда. Но тийнейджърката до прозореца вече си пука балоните на фона на рок музиката, струяща от слушалките й, а лицето на мъжа до пътеката е заровено още по-дълбоко в книгата му, така че очевидно никой не е чул изблика й.

Защо не се сетих да си взема книга, пита се тя и се опитва да си спомни последния път, когато е имала удоволствието да се отпусне удобно с хубав роман в ръце. Някой мистериозен трилър, нещо, което да й помогне да изтърпи двата часа и половина във въздуха, да забрави къде отива. И защо.

Аманда не може да си спомни точно в кой момент действително взе решение да отиде в Торонто. След разговора с Бен тя бе потънала в нервен сън, само за да й се присъни как бременната Дженифър Травис, ядосаната Джанет Бърг и хлипащата Карълайн Флетчър я преследват. Някъде по средата на това преследване тя спира да си купи картина от Сенди, жената на Картър Рийз, после се събужда, цялата потънала в пот и с мисълта, че определено е време да се махне оттук.

Беше се обадила на авиокомпанията чак в шест часа сутринта и едва успя да си запази последното свободно място за редовния полет от Палм Бийч за Торонто в два и половина следобед. После се обади на секретарката си у дома й, без да съобрази, че горката жена може да иска да поспи до по-късно в събота сутринта, и й каза, че в понеделник може да не дойде на работа.

— Някаква конкретна причина, която да мога да кажа на хората? — попита Кели със стряскащо бодър глас, независимо от ранния час.

— Не.

— Ще се върнете ли до вторник?

— Не съм сигурна.

Пауза. Аманда почти чуваше как мозъка на Кели щрака. Знаеше, че отчаяно й се иска да попита дали тази внезапна промяна в плановете не е свързана с телефонните обаждания на Бен Майерс.

— Ще ти се обадя веднага, щом съм наясно с плановете ми — каза Аманда и затвори. После хвърли чифт черни панталони и черно поло в сака, сложи си чантичката с гримовете, както и няколко чифта бельо, обади се на Бен, каза му, че ще пристигне в Торонто около пет часа следобед, хвана такси за летището, където хапна за закуска пица „Пеперони“ и погълна голяма „Кола“, взе си билета, мина безпрепятствено през охраната и в чакалнята за отлитане, докато чакаше да ги качат на самолета, потъна в сън, слава богу без сънища.

За щастие — или за нещастие, както й се струва сега — някой я забеляза, че спи и я сбута навреме, за да я събудя за полета й. Тя скочи в самолета, точно преди да се затворят вратите, натъпка си сака във вече препълненото багажно отделение над седалките, след което самата се натъпка на средното място от предпоследната редица. Тъкмо си напомняше, че на харизан кон зъбите не се гледат, когато пилотът съобщи, че поради малък технически проблем ще се забавят десетина минути. Десетте минути се проточиха на двайсет, после трийсет и накрая станаха петдесет. На Аманда й ставаше все по-горещо и неудобно в черното вълнено палто. Но сега вече се движеха по пистата, явно, какъвто и да е бил проблемът, вече бе решен.

— И тръгваме на далечен път — шепне си тя, докато самолетът се издига във въздуха. Сграбчва силно облегалките за ръце, опитва се да не се паникьоса. Бяха минали осем години от последния й полет със самолет. Дори и през медения си месец с Шон се качваха на кораби, не на самолети. Карибски круиз, с тъга си припомня тя и се сеща, че двамата с Бен изобщо не бяха карали меден месец.

Отпъжда образа на Бен от ума си. Ще го види съвсем скоро.

— Запази ми стая в хотела на местопрестъплението — беше го инструктирала по телефона сутринта. — Ще ти се обадя веднага, щом се настаня.

Момичето до Аманда пука балони от дъвка в бърза последователност и звукът е като от изстрели на малък пистолет. Какъв ли пистолет е използвала майка й, за да застреля мистериозния непознат, пита се Аманда и усеща как тялото й под тежкото палто се покрива с хладна пот.

Един забравен образ се появява и израства бързо като плевел, преди Аманда да успее да го изкорени. Вижда себе си като дете, как тършува в гардероба на майка си, в търсене на чифт модерни обувки заострени с високи токове, за предпочитане сребърни или златни, да са подходящи за принцеса-вълшебница, но намира само обикновени, ниски, черни и кафяви, подредени в дъното. После поглежда нагоре и на рафта над закачалките с дрехи, вижда кутия. Решава, че там майка й държи най-специалните си обувки, които стават за принцеса. Изтичва в кухнята, взима малката стълба, облегната до плота, връща се в стаята на майка си, качва се на последното стъпало и протяга ръце към кутията. Пръстите й дращят по нея, без да могат да я хванат, но накрая успява да я събори. Кутията пада на земята като едва не я улучва по главата, прекатурва се някак особено по килима, капакът й пада и съдържанието се изсипва в краката й.

Пистолет, ахва сега Аманда, както сигурно е ахнала и тогава. Малък, черен и неочаквано тежък.

Тя вижда как тогава взима странния обект в ръцете си, преобръща го насам-натам, повдига го до носа си и вдишва студената миризма на метал. Внезапно майка й се появява на прага, крещи и размахва ръце, като пощуряла марионетка и изтръгва пистолета от ръцете на Аманда. Детето избягва ужасено в коридора. По-късно, когато отива в стаята на майка си да се опита да й обясни, майка й гледа вторачено през нея, сякаш не съществува.

Следващият път, когато Аманда се прокрадва в стаята на майка си да надникне в гардероба й, кутията вече не е там. Нито пък някога попада отново на съдържанието й. Един въпрос остана незададен през годините: за какво й беше на майка й пистолет?

А сега се яви допълнителен: същият пистолет ли бе използвала, за да застреля Джон Молинс?

— Кой по дяволите е Джон Молинс? — пита на глас Аманда.

— Извинете. На мен ли говорите? — Мъжът до нея я гледа с топли кафяви очи.

— Какво? О, не. Съжалявам. Просто си говорех сама. Не исках да ви обезпокоя.

— Няма проблеми. И аз правя така през цялото време. — Погледът му се връща към книгата.

Аманда се улавя, че изучава профила му. Приятно лице, решава тя. Не точно красиво. Но не и некрасиво. Издължен нос, високи скули, пълни устни, силна челюст. Мили очи, мисли и й се ще отново да ги обърне към нея.

— Хубава ли е тази книга?

— Какво?

— Изглеждате твърде завладян от книгата.

— Не е лоша.

— Само толкова? — Защо ли притеснява горкия човек? Явно не си пада по по-продължителни разговори. Не му трябва да го разсейват и забавляват. Не неговата майка е застреляла непознат във фоайето на хотел „Четири сезона“.

— Дотук е доста добра. — Той оставя книгата разтворена в скута си. — Но аз съм подготвен да остана разочарован.

— Защо така?

— Аз чета доста криминалета и повечето започват добре, но после някак си се разводняват.

Аманда кима, сякаш в знак на съгласие, но самата тя не е чела много криминални романи. Животът е и без това достатъчно объркан.

— И как човек се подготвя да остане разочарован?

Мъжът се усмихва и няколко минути размишлява над въпроса.

— Има предвид миналото — казва накрая.

Върху горната устна на Аманда тутакси избиват капчици пот. Усеща, че се изчервява и изпотява, сякаш току-що се е надвесила над открит огън.

— Добре ли сте? — пита мъжът и кафявите му очи загрижено се присвиват.

— От палтото е — излъгва тя. — Изпитвам желание да се разпищя.

— Ето — предлага той. — Позволете да ви помогна. — Поема палтото от раменете й и го държи, докато тя измъква ръце от бухналите му ръкави, като с дясната си ръка едва не цапардосва момичето по ченето.

— Извинете — казва Аманда.

Шумно пукане на балон й подсказва, че извинението й е било прието.

— Бихте ли желали да го кача горе? — мъжът сочи към отделението над главите им.

— Да, благодаря ви.

— Сега по-удобно ли ви е?

Аманда потупва дълбокото деколте на бялата си тениска и поема дълбоко дъх.

— Много по-добре. Благодаря ви.

Погледът му проследява движението на ръката й.

— Искате ли чаша вода? Мога да повикам стюардесата.

— Не, така е добре. Благодаря ви още веднъж.

Той се усмихва и протяга ръка.

— Джерод Шугър.

Чак след няколко секунди Аманда осъзнава, че това е името му, а не някой екзотичен сок.

— Аманда — казва тя и стисва ръката му. — Аманда Травис.

— Вкъщи ли си отивате, Аманда? — пита Джерод Шугър.

— Всъщност, не. Моят дом е Флорида.

— Наистина ли? Стори ми се, че долових следи от акцент — усмихва се той.

Аманда замръзва.

— Не. Родом съм от Флорида. А вие?

— Роден съм в Милуоки. Миналата година се преместих в Абакоа.

Аманда си представя малкото, но бързо разрастващо се ново градче, застроено между Палм Бийч Гардънс и Юпитер. Въпреки, че засега е само частично заселено, то вече си има собствен стадион, голф игрище и университет. Представя си също съпруга и „три малки бонбона“^[1].

— Защо в Абакоа?

— Аз съм професор — казва той. — Получих предложение, на което не можах да откажа.

— И какво точно преподавате?

Той се засмива. Аманда преценява, че й харесва смеха му. Накланя се по-близо, лявата й гърда леко докосва ръката му.

— Микроикономика — отговаря Джерод Шугър, бърка в джоба си и вади визитна картичка, като специално внимава ръката му да остане допряна до нея.

Тя демонстративно разглежда картичката.

— Боя се, че абсолютно нищо не разбирам от микроикономика.

— Подозирам, че знаете доста. За доста неща. Ред е на Аманда да се засмее.

— И защо отивате в Торонто?

— На конференция. А вие?

— На почивка — казва първото, което й идва наум.

— На почивка? Че кой почива в Торонто през февруари?

Аманда свива рамене. В крайна сметка той е прав.

— Хайде, признайте си. — Този път той се накланя към нея и погледът му попада в деколтето на тениската й.

Аманда не е сигурна дали от откровеността на погледа му, или от това „признайте си“, но тя изведнъж се чува да му казва:

— Всъщност, бившият ми съпруг се обади и каза, че майка ми е била арестувана за убийство. Според него, може би не е лошо да я посетя.

Широка усмивка почти разделя на две лицето на Джерод Шугър.

— Шегувате се, нали?

— Шегувам се — тутакси потвърждава Аманда.

Той се смее, но този път в гласа му има някаква нервна нотка, която е липсвала преди. Обръща се настрани. След няколко секунди носът му отново е заровен в книгата.

 

 

Аманда беше на четиринайсет, когато загуби девствеността си.

Случи се в нечия вила в Халибъртън. Той се казваше Пери Сингълтън. Аманда беше в един клас със сестра му, Клер. Родителите им поканиха Аманда на вилата си един уикенд през юли. Очевидно семейство Сингълтън са се надявали поканата да подбуди някакво приятелство между тяхната срамежлива, затворена дъщеря и по-отраканата й съученичка, но единственото което тя подбуди, бе огънят между краката на по-големия брат на Клер.

На шестнайсет Пери Сингълтън вече беше от ония момчета, от които майките пазеха дъщерите си — хубав, арогантен, див. Аманда го беше виждала да се перчи из коридорите на колежа „Джарвис“, чувала бе и слуховете за сексуалните му достойнства, както и мълвата, че си водел подробен дневник за всички завоевания, включващ комбинации от червено мастило, точки и златни звездички. Знаеше също така, че той не се притесняваше да споделя тази информация с приятелите си. Често бе виждала наскоро зарязани от него момичета да плачат в съблекалните. Всяка от тях си бе въобразявала, че е по-различна, тази, която ще го промени, ще му върне здравия разум и той ще й падне на колене.

Аманда не страдаше от подобни илюзии, дори на четиринайсет. Тя нямаше нито намерение, нито желание да променя дяволитата жаба в някакъв досаден принц. Онова, към което се стремеше — всъщност всичко, към което се стремеше — бе да бъде оценена най-високо в неговата скала. Искаше и червено мастило, и точка, и златна звезда.

Така че, когато във вилата той застана зад нея и опипа шортите й отзад, тя нито го цапна, нито се направи на шокирана или недостъпна. Вместо това се обърна и сама притисна длан към предницата на дънките му, след което му каза, че след като Клер заспи, ще се промъкне в стаята му, да бъде готов.

Той не изгуби много време в предварителната любовна игра, което чудесно устройваше Аманда, понеже припряното му опипване й се стори по-скоро дразнещо, отколкото вълнуващо. Тя почти нищо не почувства първия път, когато той проникна в нея. Болеше, но не чак толкова, навярно понеже цялата работа продължи не повече от минута. Той нямаше вид да е забелязал, че й е за първи път. А може и да е забелязал, но не му пукаше, което също беше добре дошло за Аманда. Не й трябваше много време да разбере какво харесва Пери, а то бе почти всичко, което включваше пениса му, пък и бе гледала достатъчно филми, за да знае какви движения да прави и кога да ги прави. Нямаше значение, че самата тя не изпита кой знае какво удоволствие от акта. Личните удоволствия нямаше да й донесат нито точки, нито златни звезди.

Достатъчно е да се каже, че Пери Сингълтън беше разбит, когато два месеца по-късно тя го заряза.

Без забавяне се прехвърли на Рони Лейтън, последван в бърза последователност от Фред Кунс, Норман Маколиф, Били Кравиц и Спенсър Уот. Всичките преди шестнайсетия й рожден ден.

Кен Урбах, Джереми Уолбърг, Ян Фицхенри, Брайън Кесълман, Лари Бъртън, Стюарт Магилни, и поне още пет-шест момчета, се нареждаха преди седемнайсетия й рожден ден.

И тогава тя най-накрая намери подходящия.

Аманда се изопва назад и гледа покрай тийнейджърката, която сега дреме на мястото си, като челюстта й остава странно активна и дъвче дори и насън. Вижда в стъклото на малкия прозорец на самолета отражението на Бен Майерс. Очите му са с цвят на горчив шоколад, а бузите му дращят от наболата брада. Носи най-тесните и окъсани дънки, които някога е виждала, а дългата му черна коса мирише на бира и марихуана. Не иска от никого нищо, това твърди на всеки, който е склонен да го слуша. Хората са лицемери; успехът е гадост; стабилността е за цициите. Само че той не казва „циции“, а „цици“ и Аманда се улавя, че се възбужда от думата.

Чудно ли е, че се откриват един друг? Че се привличат взаимно като противоположните страни на магнит? Че се хвърлят през глава в обятията си?

— Родителите ми са такива загубеняци — споделя една нощ той. — Нямат си и представа какво ме вълнува.

— Моите дори не знаят, че съществувам — признава на свой ред тя и си мисли, че е за предпочитане да не те разбират, отколкото да не те забелязват.

— За тях съм като лоша новина — казва той.

Командирът съобщава по високоговорителя, че почват да се спускат към Торонто. Аманда усеща болезнено пукане в ушите и й хрумва да помоли момичето до нея за парче дъвка, но се бои, че тя може просто да й откъсне от дъвката в устата си, затова само се намръщва и не казва нищо.

— Нещо не е наред ли? — пита Джерод Шугър.

Аманда сочи към ушите си.

— Опитайте се да преглъщате.

Това, което се опитва Аманда, е да не долавя нищо сексуално в гласа му и бързо преглъща няколко пъти, но облекчението е незначително. Внезапно се сеща, че най-опасните моменти при полетите са при излитане и кацане и здраво стисва облегалките за ръце.

— Не останах с впечатление, че сте паникьорка — усмихва се Джерод Шугър.

— Просто съм пълна с изненади.

— Обзалагам се, че сте. — Този път той не отклонява погледа си.

Аманда чувства, че мъжът се кани да й предложи да вземат заедно такси или може би да се срещнат по-късно за по питие, но той не казва нищо и този път тя отклонява поглед. Отново поглежда към прозореца и гледа как заобикалящите ги облаци постепенно се претопяват в белоснежния пейзаж долу.

— Изглежда като че ли е друга планета — промърморва тя и си мисли, че мястото е точно това.

Тийнейджърката до нея внезапно се завърта на мястото си.

— Толкова се вълнувам — съобщава на Аманда, сякаш двете са приятелки, които не са се виждали от дълго време. — Не съм виждала приятеля си от шест месеца. Учим в различни колежи и сега е първият път, когато двамата ще бъдем в един и същи град по едно и също време. Добре ли изглеждам? — Тя приглажда коса и очаквателно се взира в Аманда, а челюстта й ожесточено дъвче.

— Може би, би могла да минеш и без дъвката — предлага Аманда.

Момичето незабавно изплюва смачканото розово топче в дланта си.

— Забравих, че е в устата ми. — Киска се. — Гадост. Няма за какво да я пазя. — Пуска я в торбичката за повръщане. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

— Благодаря. Толкова съм нервна. Мисля, че трябва да се изпикая. — Разкопчава си колана и се мъчи да се изправи.

— Мисля, че трябва да си останете на мястото, докато се приземим. — Аманда й посочва надписа над главите им, който гласи: „Затегнете коланите“.

— Застреля ме — казва момичето и сяда обратно.

Аманда тутакси се сеща за майка си.

Веднага, щом се приземяват, Шугър смъква чантата на Аманда от багажното отделение, помага й да си облече палтото, а ръцете му се забавят на раменете й малко повече от необходимото.

— Ще бъда в конферентен център „Метро“ до четвъртък — казва й той. — Ако ви остане свободно време, защо не ми се обадите?