Джой Филдинг
Кукла на конци (4)

4

— Заклевате ли се да кажете истината, цялата истина и нищо друго, освен истината? — монотонно произнася чиновникът и Дерек Клемънс поставя лявата си ръка върху Библията и повдига дясната.

— Да.

Аманда изучава клиента си, докато той произнася своето име буква по буква, а след това си казва адреса, въпреки, че според инструкциите й е сложил чиста бяла риза и изгладен черен панталон, пак изглежда леко немарливо. Отворената му яка стои твърде хлабаво около врата; коженият колан на кръста е износен и похабен; русата му коса, разделена на път и хваната на опашка, изглежда мазна и немита.

„Тази сутрин я мих“ — беше я уверил обидено.

Аманда става, разкопчава копчетата на черното си сако, същото като вчера, както и черната пола, и същите черни обувки, които все още й стискат на пръстите. Само бялата блуза е друга, въпреки че е идентична с вчерашната. Тя отново споменава основните факти от бившата връзка на обвиняемия с Карълайн Флетчър, предишния им апартамент, честите кавги, навика им да се карат жестоко и после да се сдобряват.

— Нека чуем вашата версия за случилото се на шестнайсети август сутринта — казва тя и внимателно оглежда заседателите, за да е сигурна, че всеки отдава нужното внимание. Доволна забелязва, че очите на всички са отворени и приковани в свидетеля. Засега никой още не клюма.

Навярно, разбира се, всички са спали добре, мисли си завистливо и си припомня нервните часове между полунощ и шест часа сутринта, които прекара в мятане, преобръщане и проклинане на всичко, свързано с Канада. Как смее Бен да й се обажда след всички тези години? Как смее да й отправя такива патетични изисквания? Как смее да я нарича Паляче?

Тя вече не е ничие паляче.

Трябва да се прибереш вкъщи, колкото е възможно по-скоро.

Не мога.

Как така не можеш?

Намирам се по средата на важно дело.

— Искам да кажа, че работя по цяла нощ — казва Дерек Клемънс, а Аманда се пита колко ли от показанията му е пропуснала — Не мисля, че искам прекалено много от нея — поне да има малко мляко в апартамента, за да мога да си направя една купичка овесена каша, като се прибера.

— Значи сте работили цяла нощ и сте били гладен и изморен.

— Работя от единайсет през нощта до седем сутринта…

Общо взето същите часове, които тя бе прекарала в мятане и преобръщане в леглото, мисли си Аманда и кима с искрено съчувствие.

— … така че, да, бях гладен и уморен. Апартаментът е кочина. А тя се готви да излиза. Слага си парфюм. Не ми казва дори „Здрасти, как си?“. Аз влизам в кухнята и си сипвам диетична храна от консерва, по която не си падам особено, но това е всичко, което имаме, щото Карълайн е вечно на диета. И млякото свършило. Искам да кажа, що за майка е тя, като не гледа да подсигури поне мляко за бебето?

Тя ти е майка.

На нея го кажи това.

— И това ви ядоса? — пита Аманда и тръска глава да прогони натрапчивите гласове.

— Дяволски вярно е, ядоса ме.

— Вие какво направихте?

— Казах й, след като ме връзва да стоя с детето по цял ден, най-малкото, което може да направи, е да иде да купи едно мляко и да го донесе вкъщи, преди работа. А тя ми отвръща, че нямала време. Аз й казвам, как така нямаш време? Дори няма още осем часа, а салонът отваря след един час. Тя ми казва, че искала да иде по-рано, понеже Джесика обещала да я подстриже, преди другите да дойдат. Тогава Тифани се събужда и почва да пищи, а аз съм изтощен, човече, и искам просто да поспя. Така че я помолвам да вземе бебето със себе си. Тя отказва категорично. Тогава се опитва да ме избута от пътя си, щото съм застанал пред вратата. Така че я хващам за ръката и в този момент тя ми зашлевява шамар.

— Тя ви зашлевява шамар на вас!

— Да. Карълайн има подъл характер. Не се иска много да я прихване.

— Възразявам. — Тайрън Кинг се е надигнал наполовина и съдията приема възражението му.

— Просто отговорете на въпроса, господин Клемънс — инструктира го той.

— Съжалявам, Ваша чест.

— Какво се случи, след като тя ви цапна? — пита Аманда.

— Не си спомням точната последователност на събитията. — Внимателният подбор на думите звучи като чужд език в устата на Дерек Клемънс. — Но си спомням ясно, че се опитах да си предпазя лицето. В събота и неделя работя като сервитьор и не е добре за мен да изглеждам като пребит.

— Значи казвате, че ви е ударила повече от веднъж?

— О, да. Изстреля поне три-четири удара, преди да се осъзная.

Майка ти е простреляла някакъв мъж три пъти пред очите поне на двайсет свидетели.

— И какво направихте вие тогава? — пита Аманда с по-висок глас, отколкото е имала намерение.

— Хванах я, избутах я настрани, казах й да се маха по дяволите, че ми е писнало от простотиите й и отивам да си легна.

— А какво направи тя?

— Последва ме в спалнята, пищеше и ме налагаше по гърба. Предупредих я да ме остави на мира, но тя беше като бясна.

— Не сте ли й поискали орален секс?

— Майтапите ли се? Последното нещо, което бих направил, е да си туря оная работа в устата й. Извинете, Ваша чест — изрича Дерек Клемънс през приглушения смях на някои от заседателите.

— Няма да е зле описанието ви да не е толкова цветисто — казва съдията, но веселото пламъче в очите му подсказва на Аманда, че по-скоро се забавлява.

— И все пак нещата приключиха със секс — припомня на свидетеля Аманда.

— Да. — Той невярващо клати глава. — Ние все така правехме. В един момент си разменяме шамари, в следващия вече сме голи и се чукаме като зайци.

— Вие разкъсахте ли й роклята?

Той поклаща глава.

— Тези шевове се разпарят само като ги погледнеш. Карълайн постоянно се оплакваше от това.

— Вие накарахте ли я насила да прави секс с вас?

— В никакъв случай.

Трябва да се прибереш вкъщи, Аманда.

Какво? В никакъв случай.

Аманда си поема дълбоко дъх.

— Как ще обясните следите от ухапвания, господин Клемънс?

Дерек Клемънс проявява здравия разум да си придаде объркан вид. Той също поема дълбоко дъх, обръща се към съдебните заседатели и им разказва своята история.

— След като свършихме със секса, Карълайн пак почна да се нервира. Каза, че заради мен е закъсняла и сега Джесика няма да има време да я подстриже и всичко това било по моя вина. Казах й да млъкне и да ме остави да поспя, но тя отново почна да ме налага. Успях да сляза от леглото и да застана зад нея. Протегнах се да й хвана ръцете, за да не ми посяга, но тя изведнъж ме сграбчи за косата. Косата ми е доста дълга. — Той поклаща опашката си насам-натам, сякаш за да илюстрира казаното. — Тя обаче здравата ме бе уловила и почна да ме скубе. Кълна се, помислих, че ще ми изтръгне косата от главата и почнах да крещя да ме пусне. Но тя, естествено, какво прави? Почва да дърпа още по-силно, ето какво. Адски ме болеше и не знаех как да я накарам да спре. Затова я ухапах. Тя обаче пак не ме пускаше. И затова я ухапах още веднъж. Този път по-силно. Едва тогава ми пусна косата.

— Искате да кажете, че сте я ухапали при самозащита?

— Исках само да я накарам да престане да ме скубе — тъжно отговаря той.

— Какво се случи после?

— После тя грабна телефона и го метна към мен. Аз го улових и го хвърлих обратно към нея. Беше инстинктивна реакция. Нямах намерение да я удрям с него.

— Затворихте ли я в апартамента против волята й?

— Не, по дяволите. На този етап аз вече я умолявах да се пръждосва.

— Какво искахте да кажете, когато сте я заплашили, че ще я „пречукате“?

Дерек Клемънс свива рамене.

— Това бе просто израз. Ако някой от нас двамата се е страхувал, че ще го пречукат, това бях аз.

— Колко сте висок, господин Клемънс?

— Един и осемдесет.

— А колко тежите?

— Седемдесет и пет килограма.

— И се опитвате да ни кажете, че макар да сте с тринайсет сантиметра по-висок и с около двайсет килограма по-тежък от Карълайн Флетчър — продължава Аманда, понеже съзнава, че ако тя не зададе този въпрос, прокурорът ще го направи, — вие сте били този, който се е страхувал за живота си?

— Хей — отговаря със сконфузена усмивка Дерек. — Човек не го убива големината на пищова. А онези гадни малки патрончета.

Заседателите все още се кискат, докато Аманда си взема куфарчето.

 

 

— Е, колко време мислиш, че ще се забави журито? — Ели Таунсхенд пита между две хапки от салатата си. Тя е най-близката приятелка на Аманда, въпреки, че рядко се виждат повече от веднъж месечно. Не и толкова дори, откакто Ели и Майкъл се сгодиха.

— Зависи, колко са умни — отговаря Аманда и се чуди дали изобщо някой от заседателите ще се окаже достатъчно умен да си даде сметка, че не е възможно историята на Дерек да се е случила по начина, по който я описа той. Трябваше само да възстановят последователността на събитията, както ги описа обвиняемият и щяха да разберат, че ако наистина Дерек Клемънс е стоял зад Карълайн Флетчър и тя го е скубала по посочения начин, не би било възможно устата му да се намира много по-ниско от раменете й, да не говорим пък да стигне чак до средата на гърба й.

Подобно нещо просто бе невъзможно, освен ако той не е лежал отгоре й.

Естествено Аманда нямаше намерение да злепоставя собствения си клиент.

— Е, намери ли си рокля за сватбата? — пита я Ели. Бадемовидните й очи се разтварят нетърпеливо в очакване. Меки кестеняви вълни очертават обли страни с трапчинки.

— Още не. — Аманда поглежда към оживената главна улица. Те седят пред отворения прозорец на таверната „Бит сити“ на „Клематис“ и наблюдават безразборния парад на туристите долу. Лекият бриз лениво си играе с кранчетата на хартиените покривки. Температурата се е установила на приятните двайсет и шест градуса. Още един идеален ден в Южна Флорида, мисли си Аманда и усеща смътна вина, че не му се наслаждава повече.

— Как така, не още? Какво чакаш?

— Сватбата е чак през юни — внимателно напомня на приятелката си Аманда.

— Което на практика е почти дошло. О, боже мой! Не се обръщай.

Аманда инстинктивно се завърта на стола си.

— Мамка му — измърморва под нос, докато гледа как Шон Травис се приближава с ръка, покровителствено обгърнала кръста на новата му съпруга. Мамка му, мамка му, мамка му, продължава да си мисли и изпъшква, когато той я забелязва. Няма такова съвпадение. Двама бивши съпрузи за два дни. Да не би секретарката й да е забравила да й напомни, че е Националната седмица на бившите съпрузи?

— Аманда! — поздравява Шон и обгръща още по-здраво младата си жена.

— Шон, как си?

— Добре. А ти?

— Добре — отговаря тя. — Помниш Ели, нали?

— Разбира се. Как сте?

— Добре.

Добре, добре, добре, мисли си Аманда.

— Вие трябва да сте Дженифър. — Тя изучава безстрастно бившия си съпруг и новата му жена и намира, че черната коса и сивите очи на жената отиват на сивеещата коса и черните очи на Шон.

Новата съпруга подава ръка на Аманда, после я слага върху леко заобления си корем.

— Чакаме го през юли — гордо произнася Шон, забелязал погледа на Аманда.

— Поздравления — искрено казва тя.

— Нямаме търпение — пропява Дженифър.

— Е, радвам се, че се видяхме — казва Шон на Аманда и звучи така, сякаш наистина го мисли. — Приятен обяд.

— Желая ви късмет — подвиква след тях Аманда.

— Копеле — настръхва Ели. — Да навира бременността й в лицето ти по този начин!

— Мисля, че той не искаше да стане така.

Ели свива рамене. Жестът показва, че не е убедена.

— Аз съм тази, която не искаше деца, Ели.

— Което никога няма да мога да разбера. Ти би била страхотна майка.

— Да бе. Имах чудесен пример. — Аманда си представя майка си, затворена в килия в Торонто, но тутакси премахва нежелания образ. Споменът за майка й упорито се загнездва в периферията на съзнанието й, докато тя се чуди дали да каже на Ели за обаждането на Бен. Когато накрая отваря уста, осъзнава, че Ели е по средата на някакво изречение.

— Извинявай, какво?

— Питах, как се почувства, като видя Шон отново?

Със свиване на рамене Аманда прогонва последните следи от спомена за майка си.

— Малко необичайно, предполагам. Странно е като си помислиш, че нямаш какво да кажеш на някого, с когото си мислила, че ще прекараш остатъка от своя живот.

— Съжаляваш ли за нещо?

— За много неща — с въздишка признава Аманда — Не бях много добра съпруга.

— Вие просто не си подхождахте много, това е всичко.

Аманда топло се усмихва на приятелката си.

— Това беше мило. Благодаря ти.

— Истина е. Шон Травис може да е много хубав човек, но никога не е бил за теб.

Аманда забелязва Бен Майерс да се прокрадва в съзнанието й и примигва в опит да го прогони оттам.

— Добре ли си?

— Чувствам се чудесно.

— Като че ли искаш да ми кажеш нещо.

— Какво да ти кажа? — Ами, добре. Понеже питаш. Снощи получих едно доста обезпокоително обаждане, точно след абсолютно безсмисления секс с почти абсолютно непознат мъж. Обади се бившият ми съпруг, не този, с когото току-що говорихме, а един, за когото дори не знаеш, че съществува, първият ми бивш съпруг — съжалявам, не зная защо така и не ти казах за него, прости ми. Както и да е, той се обади да ми каже, че майка ми е арестувана за убийството на някакъв мъж във фоайето на хотел „Четири сезона“ в Торонто. Аманда си набожда късче салата. После я пъхва в устата си, преди да може да изкаже тези неща на глас. — Не — произнася вместо това и отправя към приятелката си най-успокояващата си усмивка. — Няма нищо.

 

 

След обяда Аманда мисли да се върне в офиса, но се отказва. Няма желание да се справя с въпросителните погледи на Кели. Не може да иде и във фитнеса, решава тя, защото Картър Рийз може да е там. Няма смисъл и да се връща в съда. Прекалено рано е. Може да минат часове, дори дни, преди журито да се върне с присъда.

Тя импулсивно скача в старомодния зелен тролей, който се движи напред-назад между улица „Клематис“ и близкия „Сити плейс“, новопостроената Мека от магазини и ресторанти, заемаща няколко пресечки в центъра.

Може да ида на кино, решава на слизане от тролея. Проправя си път през бавно движещата се тълпа към високия ескалатор. Но изглежда, че на всички в Палм Бийч им е дошла същата идея и опашката за мултиплекса е дълга и объркана. Аманда се връща към прехваления търговски център долу и прекарва няколко часа да разглежда разсеяно дългата редица витрини в търсене на рокля за сватбата на Ели. И макар да си харесва една дълга черна рокля, която вижда в дъното на „Бетси Джонсън“, не влиза. Вместо това продължава, като в транс, да върви, после сяда за малко на една празна пейка до големия фонтан в средата на многолюден площад и наблюдава как някакви деца тичат около родителите си, седнали да хапнат на терасата на „Беладжо“ — италиански ресторант, сега обновен, но повече откъм размера на порциите, отколкото откъм качеството на храната.

Срещата с Шон и новата му съпруга я бе разстроила, дава си сметка Аманда, но не знае защо. Пристъп на носталгия, може би. Той беше добър човек, мил. Буквално бе налетяла на него, докато се разхождаше безцелно из претъпкания плаж. После излязоха за по едно питие, след това на вечеря. Откри, че с него се разговаря лесно. А може би просто й се е говорело. На него пък явно му харесваше това, което чува. Поне в началото.

Началото е лесно, мисли си Аманда. Аз съм страхотна в началото.

И накрая също, решава тя и скача на крака, като едва не се блъсва в една възрастна двойка, която внимателно пристъпва по неравната каменна настилка. Решението да сложи край на брака им с Шон бе нейно, точно както по-рано, когато реши да си тръгне от Бен. Не е за нея тази глупост „да остаряваме заедно“. Нито тъпото „докато смъртта ни раздели“. Обичай ги и ги напускай. Това е нейното мото. А винаги е за предпочитане ти да си този, който казва сбогом.

Паляче, чува някой да вика. Тук, Паляче. Оттук.

Аманда рязко обръща глава надясно. Но вижда само група деца, които си играят.

— Тук, пилешки мозък — малко момченце вика на приятеля си. — Не, глупчо. Оттук!

Паляче! Паляче!

Аманда се шмугва в най-близкия магазин, за да избяга от звука, грабва няколко закачалки с дрехи от стенда и се отправя към съблекалните в дъното.

— Мога ли да ви помогна? — пита една продавачка. Изглежда на осемнайсет, същата възраст, на която беше тя, когато се омъжи за Бен.

Дали се е оженил повторно, хрумва й изведнъж.

— Не, не мисля — изрича на глас и потърква чело, за да изтрие Бен от ума си.

— Моля? — пита продавачката — Не искате ли да пробвате тези неща?

— Какво? А, да. Разбира се, че ще ги пробвам. — След минути вече е в потискащата схлупена съблекалня и се оглежда в тясното високо огледало, но вижда насреща си младеещото отражение на майка си.

Здравей, Паляче, казва майка й.

Аманда потръпва. Тя беше на шест години, когато майка й прокле стария господин Уолш, техния съсед, който упорито паркираше колата си точно в средата на общата им алея. Два месеца по-късно нещастникът почина. Ето каква бе ужасната сила на майка й.

А сега още един мъж е мъртъв, мисли си Аманда. Прострелян три пъти, вероятно от близко разстояние. Какво става, мамо? Да не би проклятията ти да не действат достатъчно бързо напоследък?

Паляче, вика майка й иззад вратата.

— Извинете. Какво?

— Питах как се справяте — отговаря продавачката.

— Чудесно — отговаря Аманда, макар че още нищо не е пробвала. — Благодаря ви.

— Вашият телефон ли звъни? — пита отново момичето.

Чак сега Аманда осъзнава, че някъде до нея звъни телефон.

— О! О, да — Бърка в черната си кожена чанта — Ало? — произнася плахо.

Накрая ти писна, нали?

— Какво?

— Току-що се обадиха от съда — осведомява я секретарката й. — Журито се е върнало.