Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deadlock, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Желева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2014)
- Разпознаване и корекция
- egesihora (2014)
Издание:
Айрис Йохансен. Четвъртият амулет
Американска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2012
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0274-1
История
- — Добавяне
Глава 8
— Ще съм при теб след минута — каза Ирана. Вървеше по коридора до старец, когото носеха на носилка, а за ръка държеше малко момченце и му се усмихваше. — Веднага щом настаня Андрос. Винаги е малко страшно на непознато място, нали, Андрос?
Не и ако Ирана е до теб, помисли си Емили. Ирана влезе в стаята в дъното на коридора. Косата й бе рошава, дрехите — измачкани, но от нея се излъчваха енергия и увереност, че всичко ще бъде наред.
— Тя, изглежда, е поела нещата в свои ръце.
— Да. А ти какво очакваше? — запита Дардън, след като излезе от приемната. — Ирана е нещо като равносилно на закон. Болницата не искаше да приеме пациентите й, но Ирана не искаше и да чуе за отказ. Каза, че й е известно, че тук ще получат най-добри грижи. — Погледна Гарет. — Може да е много трудно да я откъснем от тях.
— Трудно или лесно, тя не може да остане тук. Ще е оръжие в ръцете на Стонтън. Няма да позволя. — Погледът му се спря на вратата, през която бе изчезнала Ирана. — Намерете безопасно място за нея. Искам да е заобиколена от толкова многобройна охрана, че да се спъва в тях, ако реши дори да се обърне.
— Нещо друго?
— Зелов. По-рано вечерта каза, че разполагаш с информация за него.
Дардън кимна.
— Ще ти дам доклада веднага, щом се добера до принтер. — Очите му горяха. — Нещата започнаха да набират скорост, нали?
— Може и така да се каже — каза сухо Гарет. — И това трябва да ти доставя удоволствие.
Дардън направи гримаса.
— Не искам да проявявам безчувственост. Просто много скоро ми става скучно.
— Знам. И Фъргъсън го знае. И едва не те закова заради това. Отегчен или не, ще останеш близо до Ирана, докато не се уверя, че е безопасно за нея.
— Емили с нея ли ще бъде?
— Няма начин — поклати глава Емили. — Не можете да ме отпратите като Ирана. Няма повече да се крия.
— Относително криене — каза Гарет. — Освен ако не искаш папараците да почукат на вратата ти. — Загледа Ирана, която се приближаваше по коридора към тях. — Да видим как ще реагира Ирана. Експлозията в болницата може да се окаже нищо, сравнена с нея. — Повиши глас с приближаването на Ирана. — Всичко уредено ли е вече?
— Доколкото може да се очаква. Болните не приемат добре промяната, но сестрите тук ще се погрижат добре за тях.
— Наистина ли? — Гарет присви очи. — Това звучи… сякаш ще останат тук за постоянно.
— А ти какво очакваш? Не съм глупачка. Стонтън иска да ти причини огромна болка. Взриви болницата ми. Аз съм много по-ценна. Сигурна съм, че с удоволствие би убил и мен. Ще трябва да се скрия някъде заради твоята безопасност.
— Изпитвам облекчение да узная колко си разумна.
— Обикновено съм разумна. Пациентите ми ще получат добра грижа. Не са в опасност. Ти си този, за когото трябва да се тревожа. Трябва да се погрижа за твоята безопасност. Трябва да има причина, поради която Бог ни е свързал. — Погледна Емили. — Добре ли си?
— Да.
— Ще дойдеш ли с мен, ако те помоля? Ще ти намеря добра работа.
Емили поклати глава.
— Не мисля. — Дари я с бърза прегръдка. — Грижи се за себе си. Ако имаш нужда от мен, ще дойда при теб. — Погледна Гарет. — Грижи се и за Гарет. Той мисли, че няма нужда от грижи, но не обръщай внимание на протестите му.
— Като теб? — запита Гарет.
Тя се усмихна.
— Точно като мен. — Обърна се към Дардън. — Гарет ще иска от теб да ме скриеш някъде. Нали така? А аз ще ти кажа какви са моите изисквания. Не ме интересува къде ще ме заведеш, но искам да мога да работя. Мислех си за медицинско заведение в Африка или Южна Америка. През следващите няколко месеца. По тези места на света винаги имат нужда от помощ. Ще проверя какви са възможностите и ще обсъдим въпроса.
— Налага се да заминеш веднага — каза Гарет. — Обсъждайте го по пътя.
Тя кимна.
— След като предам бележките по състоянието на пациентите си на сестрите. — Обърна се. — Вече изпратих моите сестри обратно по домовете им и им казах да не излизат, ако не е крайно необходимо. — Усмихна се през рамо. — Казах им, че ще ги наема отново, когато ми построиш по-голяма и по-функционална болница. Ако имам диагностична клиника, вероятно ще трябва да наема и повече персонал.
— Сигурен съм, че ще се справиш — каза сухо Гарет. — А клиниката вероятно ще съперничи на онази в „Джонс Хопкинс“.
— Възможно е. Добре е за душата ти да харчиш парите си за неща, които си струват. От което следва, че колкото пари даваш за болницата ми, толкова по-добре ще се отнасям с теб. — Тръгна с широки крачки по коридора към стаята на сестрите.
Дардън се засмя тихо.
— Каква философия! Надявам се само да не доведе душата до банкрут. — Гледаше втренчено след Ирана. — Ще я наглеждам и ще проверя дали сестрите няма да ми позволят да отпечатам информацията на техния принтер.
— Побързай. Ще те чакаме при асансьора.
Емили смръщи вежди, като видя Ирана да се усмихва на сестрата зад бюрото. Лъчезарната й усмивка, която бе привлякла Емили към нея от мига на първата им среща. — Тя ще бъде ли в безопасност?
— От Стонтън, да — отговори Гарет и я хвана за лакътя. — Не мога да обещая нищо друго. Особено ако реши да отиде в дивата Африка. Ще трябва да се справя със СПИН, лъвове и тигри. Но тя не би приела нищо, което да не е предизвикателство.
— Пациентите бяха отведени в „Света Сесилия“ — каза Борг на Стонтън, като се върна до наетата кола, паркирана на пристанището. — Искаш ли да отидем там?
— Разбира се — отговори Стонтън раздразнено. — Макар да се съмнявам, че Гарет и Емили ще бъдат там. Той знае, че ще проверя.
— Ирана Повак?
— Тя е възможност.
Имаше нужда от следа, по която да тръгне, по дяволите. Надяваше се, че ще успее да залови Емили по време на нападението над острова. Но нападението се оказа прекалено открито за обществеността. А когато бе нает, на Стонтън бе дадено ясно да разбере, че трябва да бъде не само упорит и активен, но и дискретен. А взривяването на болницата в никакъв случай не би могло да се нарече дискретно. Беше се погрижил да не остави следи. Наемниците, на които бе платил, нямаше да проговорят, но бе възможно някой да го е видял. Изпитваше раздразнение, че трябва да мисли за такива тривиални неща. Макар да се съмняваше, че Гарет ще погледне на това като на нещо дребно и маловажно. Искаше да даде отдушник на гнева си и да отправи предизвикателство. Трябваше да намери начин да му нанесе удар. Гарет му бе отнел Емили. Не можеше да остави това ненаказано.
— Да, ще опитаме чрез Ирана Повак. Но има и други начини.
— Какви?
— Първо, погрижи се да отстраниш онези, които може би знаят прекалено много.
— А после?
Той се усмихна.
— След това ще хвърлим въдицата с добра примамка и ще видим какво ще уловим.
— Ето. — Дардън хвърли папката към Гарет. — По-добре да тръгваш. Човекът, когото оставих на пристанището, ми се обади и ми каза, че някой е разпитвал за пациентите. Имате вероятно по-малко от четирийсет и пет минути. Ще отведа Ирана веднага щом я откъсна от сестрите.
— Точно така. — Гарет натисна бутона на асансьора. — Ние ще отидем директно при хеликоптера. Ще отлетим за Рим. Обади ми се, ако има проблем.
— Не Рим — каза Дардън, докато бързаше да изведе Ирана от стаята на сестрите. — След като прочетеш доклада, мисля, че може би ще решиш да отлетиш за Съединените щати.
— Ще се тревожим за това, щом веднъж се озовем във въздуха и сме далеч оттук. — Гарет подаде папката на Емили и я побутна да влезе по-бързо в асансьора. — Дръж това. И го прегледай още в колата.
— Добре. — Тя сведе поглед към папката. Изпитваше странно нежелание да види съдържащата се вътре информация. А би трябвало да гори от нетърпение. Непрекъснато повтаряше на Стонтън, че не знае нищо за чука на Зелов. А ето, че сега щеше да научи за него.
Не, въобще не беше странно. Заради неосведомеността си бе преживяла истински ужас и ужасът се бе стаил в нея, не искаше да я напусне.
— Защо Съединените щати? — запита шепнешком тя, когато след няколко минути се качиха в колата.
— Ти ще ми кажеш. — Запали двигателя. — Всъщност, щом веднъж стигнем някъде, където ще се радваме на относително спокойствие, ще искам да ми разкажеш всичко, свързано със Стонтън, което успееш да си спомниш. Не мога повече да се тревожа дали това ще предизвика безпокойство у теб.
— Не споря. — Извърна поглед встрани. — Ти ме изпрати при Ирана. Аз исках веднага да се впусна в преследване на Стонтън. Можеше да ми зададеш въпросите си още тогава. Щях да ти отговоря.
— Бях внимателен с теб. — Устните му се извиха в язвителна усмивка. — Само Бог знае защо. Не съм внимателен по природа. Щеше да е най-добре за всички, ако се бях придържал към обичайните си привички.
— Ирана те смята за внимателен човек.
— Понякога съм такъв, да. — Изкара колата на шосето. — И заради това тя също може да загине.
— Опита се да защитиш…
— Не искам да се мъчиш да оправдаваш нито едно от действията ми — прекъсна я той. — Просто прегледай тези страници и виж дали има нещо, което можем да използваме.
— Добре. — Резкият му тон я обиди. Не знаеше какво я прихвана, че се опита да предложи утеха на Гарет. Не познаваше човек, който да има по-малка нужда от утеха. Отвори папката. — Ще ми отнеме известно време. Едва виждам буквите на светлината от таблото. Да включа ли лампата над главата си?
— Не. Така ще се забелязваме отдалеч.
Тя осъзна, че така биха се превърнали в лесна мишена, ако Стонтън дойдеше достатъчно бързо. Наведе се към светлината от таблото.
— Ще се постарая. — Поклати глава. — Не, буквите са прекалено светли. Принтерът е имал нужда от зареждане с мастило. — Наклони страниците. — Това е лудост. Вероятно е грешка. Дори не виждам името на Зелов да се споменава. Виждам само едно-единствено име, което ми се набива в очи. — Наведе се още по-напред. — Лудост…
— Какво име?
Тя смръщи вежди.
— Распутин.
Емили успя да прочете само откъси от доклада по краткия път до хеликоптера. Накрая разтърси глава, прибра страниците в папката и слезе от колата.
— Ще ми трябва повече време. Може би ще успея да се концентрирам, след като излетим.
Гарет кимна.
— Само за Распутин ли пише? Зелов не се ли споменава?
— Споменава се за кратко на трета страница. Нещо за Зелов и организация „Кристалис“. После отново се говори за Распутин. От прочетеното досега ми се струва, че това е биография на Распутин, лудия монах. — Направи гримаса. — Който очевидно бил толкова луд и грозен, колкото показва името му. Крадец, шарлатанин, измамник. Чела съм за него в курса по история, но не задълбочено. Знам само, че е живял през деветнайсети век и имал огромно влияние върху царя, преди да избухне руската революция. — Той й отвори вратата и тя влезе в хеликоптера. — До този момент в доклада се говори само за ранния му живот. Бил от селско потекло и, осемнайсетгодишен, станал член на странна религиозна група, сектата „Христововерните“, където срещнал Михаил Зелов. — Погледна го, а той скочи в хеликоптера и запали двигателя. — Очевидно смятал Зелов за свой учител и модел за подражание. Говори за книгата със заглавие „Книгата на живите“, написана от учителя му.
— Като се има предвид как е живял и умрял Распутин, това не говори особено добре за философията на Зелов.
— Ще ти кажа, когато привърша с четенето. — Отвори отново папката. — Докладът не е много дълъг. Няма да ми отнеме много време.
— Трябва да стигнеш до края, за да можеш да ми кажеш защо, според Дардън, трябва да летим до Щатите.
— Е, със сигурност не можем да отидем до там с хеликоптера. Ще трябва да кацнем близо до някое летище.
Той кимна.
— Ще имаме нужда от време да поговорим и да се уверим, че Дардън е успял да изведе Ирана и да я скрие. — Замисли се. — Рим?
— Нямам нищо против — каза тя разсеяно, вече погълната от доклада.
Няма нищо против, помисли си Гарет. Тя отново можеше да се концентрира, умът й бе жив и пъргав. Имаше задачи, с които да се справя, и за нея това бе най-доброто в момента. Точно както Ирана й бе давала физически уморителна работа, с която бе започнало излекуването й, умствените упражнения сега и поставената цел щяха да го завършат. Зави на запад.
— Рим, тогава.
След като се приземиха в Рим, Гарет нае кола и се регистрираха в малък хотел в края на града.
— Много си тиха напоследък — каза Гарет и й подаде ключа за стаята. — Не си казала и дума, откакто прочете доклада. Да не би да ти е дал повод за размисъл?
— Да. Но не е достатъчно. Трябва да говоря с Дардън.
— Ще му се обадим веднага щом се настаним. И бездруго щях да го направя. — Затвори вратата на старомодния открит асансьор и натисна бутона. — Аз ще бъда в съседната стая. Почини си. Ще поръчам храна в стаята и ще ти се обадя, когато дойде. — Отвори вратата на асансьора и посочи стаята й. — Трийсет минути. Окей?
Тя кимна и закрачи по коридора.
— Трийсет минути.
Затвори вратата и се облегна за миг на нея. Гарет й бе казал да си почине. Идеята бе дяволски привлекателна. Май бягаше, без да спира, още откакто Гарет я бе измъкнал от леглото. Изтощаваше не само физическите, но и психическите си сили. Четенето на доклада не й бе помогнало. Умът й не можеше да престане да се опитва да проникне зад написаното.
Престани да мислиш. Отпусни се. Почини си.
Отиде в банята. Душ. Шампоан.
Нямаше чисти дрехи, които да облече след това, но винаги можеше да се загърне в хавлия или чаршаф. Щеше да се погрижи за дрехите си по-късно.
Оказа се, че няма да й се наложи да прибегне до нищожната закрила на хавлията. В гардеробчето в банята имаше хавлиен халат. Бяха изтекли трийсет минути, когато чу мобилния си телефон да звъни.
— Готова ли си? — запита Гарет. — Вечерята се състои само от кафе, сандвич и салата с макарони. Може и да почака, ако имаш нужда от още време.
— Не, идвам. — Сведе поглед към босите си крака, които се подаваха изпод прекалено големия за нея халат, и сви рамене. Без обувки. Щеше да се срещне с Гарет, а той вече бе виждал нещо повече от босите й крака.
Краката на Гарет също бяха боси и бе облечен в същия хавлиен халат, когато й отвори вратата. Само че той изглежда добре в него, помисли си тя кисело. Приличаше на римски бог, както ги рисуваха в книгите с митове. Той направи гримаса.
— Забравих да купя дрехи. Обадих се на управителя на хотела и го помолих да купи дрехи и куфар. Каза, че ще се опита да ни осигури още тази вечер. Но можехме да го направим на път от летището до тук. Съжалявам.
— Няма значение. Халатът е добре засега. Но на теб стои по-добре, отколкото на мен. — Влезе в стаята. — Трябва да се обадя на Дардън.
— Аз вече му се обадих. — Вдигна ръка, когато тя отвори уста да възрази. — Ще му се обадим отново, след като се нахраним. Исках само да се уверя, че те двамата са в безопасност, и не ми се чакаше. — Усмихна се леко. — Казах ти, че не се славя с търпението си.
— И в безопасност ли са?
— Да. На път за Мароко са.
— Какво?
— Ирана ще може да сложи добро ново начало там. Ще види каква е ситуацията и къде има най-остра нужда от нея. Аз лично смятам, че ще избере Етиопия. — Подаде й стол. — Както ти казах, сандвич с пилешко месо, салата от макарони и някакъв ябълков десерт. Но все ще запълни празнината в стомасите ни.
Емили беше много гладна, както с изненада откри.
— Да. Храната е достатъчно. — Седна до масата. — Но първо кафето.
Той напълни чашата й.
— Сметана?
Тя поклати глава.
— Пия го черно. Някога го пиех със сметана, но съм била на толкова горещи точки по света, където дори не можеш да мечтаеш за сметана, че се научих да го пия черно. В живота почти винаги става въпрос за навик. А ти как пиеш кафето си?
— Черно с малко водка в него.
Тя повдигна вежди.
— Е, и това ако не е необичайно!
— И баща ми пиеше така кафето си. Понякога ми даваше да отпия, но след като навърших седем. Не знаех, че има хора, които пият кафето си по различен начин, докато не станах на десет. — Усмихна се и си наля чашка черно кафе. — Бях много разочарован. Защото не навсякъде можеш да получиш водка в кафето си.
— Цяло чудо е, че не си се превърнал в алкохолик.
Той поклати глава.
— Аз подбирам внимателно пороците си. И винаги знам какви ще бъдат последиците.
— Баща ти е знаел какви ще бъдат последиците и пак е смятал за забавно да ти дава да отпиваш.
— Точно така. Понякога човек научава повече от примери, отколкото от празни думи. — Отпи от кафето си. — Говори ми. Разкажи какво пишеше в доклада за Зелов.
— Както казах, Зелов бил само един от конците в гоблена на Распутин. — Сведе поглед към чашката си. — Но ми се струва, че докладът не е съвсем изчерпателен и че има още. Името Зелов като че ли се споменава в особено важни моменти от живота на Распутин. Когато нещо се е случвало, на заден фон винаги е можел да бъде видян Зелов.
— Интересно. Например?
— Казах ти, че Зелов бил идолът на Распутин. И особено когато станал член на сектата на „Христововерните“. Според няколко източника, сектата учела, че греховете могат да бъдат простени, ако човек се отдаде на многобройни сексуални връзки, и че може да бъде близо до Бог само ако се потопи в грях. Тази доктрина била точно по нрава на Распутин и той я направил своя собствена. Двамата със Зелов изучавали заедно мистицизма и постепенно той станал част от религията им. — Отпи от кафето. — Още много млад, Распутин предприел пътуване до Гърция и Йерусалим. Говорело се, че Зелов го придружава. Распутин бил добър актьор и си спечелил репутацията на свят човек. Когато се върнал в Санкт Петербург, предизвикал истинско брожение сред руското общество, а по-късно станал най-довереният човек на царицата. Убедил я да приеме Зелов за свой съветник. — Отхапа от сандвича. — Остава още малко. Можеш да го прочетеш и сам.
— Имам намерение.
— И ако четеш невнимателно, можеш да пропуснеш какво влияние е упражнявал Зелов над живота на Распутин. Макар че Распутин привидно е имал доминираща роля. — Отпи повторно от кафето. — А ако не е било така? Знаем със сигурност, че когато са тръгнали на път, Зелов е имал контрол. И какво, ако е продължил да бъде по-голямата сила? А може да е пожелал да остане на заден фон. Така със сигурност е бил в по-голяма безопасност, когато са се опитвали да манипулират Руската църква и царското семейство. Не Зелов е бил убит, защото се е превърнал в прекалено голяма опасност. Да, възможно е Распутин да е бил неговата кукла на конци.
— Предположения.
— Налага се да правя предположения. Не разполагам с достатъчно информация. — Изяде и последната троха от сандвича. — А сега да се върнем на същината на въпроса. Чукът на Зелов. Какво би могло да бъде скрито в дръжката му?
— Каквото и да е малко съкровище. Например, някакво безценно бижу, принадлежало на царицата?
— Може би. — Смръщи замислено вежди. — Но дали някое бижу може да е достатъчно скъпо и ценно, че да оправдае наемането на човек като Стонтън и да му осигури на практика неограничени средства?
— Възможно е. Понякога ценността на даденото нещо се дължи на мястото му в човешката история, а не на стойността на самия предмет. Знаеш го така добре, както и аз. Мечът на Александър Велики е безценен само защото е принадлежал нему.
Да, никой не знаеше това по-добре от нея.
— Вероятно е бижу, принадлежало на царското семейство. Може би на Анастасия?
Той поклати глава.
— Не искам да правя предположения. Имам нужда от повече информация, на която да се обоснова. — Облегна се назад. — Дори да сме попаднали на точния Зелов. Не можем да бъдем сигурни.
— Мисля, че сме. — Опитваше се да събере в едно всичко научено. — Каза, че Дардън е търсил много дълго, преди да попадне на този Зелов. Земеделските инструменти, от които се интересуваше Стонтън и които бяха в музея в Афганистан, бяха руско производство. Зелов е можел да измъкне какви ли не скъпоценности от двореца. Мисля, че е Михаил Зелов. И сега трябва само да научим повече за него. Това тук е само началото.
Той се усмихна.
— И искаш да се обадиш на Дардън.
— Разбира се, че искам. Искам още да помолиш управителя да ми намери лаптоп. Чувствам се безпомощна без моя.
— Нямаше лаптоп, докато беше при Ирана.
Да, нямаше, и той въобще не й бе липсвал. Не искаше нищо да докосва, нито искаше да бъде докосвана, а Интернет може да бъде опасен нашественик в нечие лично пространство.
— Сега е различно.
Той кимна.
— Да, сега си различна. — Бутна стола си назад. — Да се захващаме за работа. Ще се обадя на управителя, а ти ще се свържеш с Дардън по телефона.
— Зелов? — повтори Дардън. — Мислиш, че съм се справил добре? Странно, аз също реших, че съм открил златна жила.
— Чисто злато — каза Емили. — Но все още нямаме достатъчно информация за Зелов. Само намеци, а от толкова малко не можем да правим заключения. Кога ще можеш да ми дадеш още?
— В онова, което е достояние на цялото общество, не може да се открие кой знае още колко.
— А какво ще кажеш за онази книга със заглавието „Книга на живите“, която Зелов написал и за която Распутин говори?
— Не мога да открия никакви доказателства за съществуването й. По дяволите, не мога да открия достатъчно доказателства за съществуването дори на Зелов. Носят се какви ли не слухове за Распутин, но само в това, което съм ви дал, се говори за Зелов. Ако е вярно, този Зелов наистина е бил изключително затворен човек. Нещо като фигурата, която винаги остава в сянка.
Сянка. Да. Впечатлението на Емили за Зелов беше същото. Мъж, който живееше в сянка и излизаше на светло само за да упражни власт и да манипулира хората около себе си.
— Трябва да има още информация. Какво се е случило с него след убийството на Распутин? Той също ли е бил убит?
— Проверих смъртните случаи за периода десет години след смъртта на Распутин. Никъде не е записана кончината на Михаил Зелов. Разбира се, в Русия е царяло невъобразимо безредие по онова време. Клането на царското семейство, революцията. Възможно е смъртта му просто да не е била отбелязана, а е възможно също документацията да е била унищожена във войните и смутовете от последните сто години.
— Особено окуражително.
— Знам, че си разочарована. Продължавам да работя по въпроса. Има още два сайта, в които мога да проверя.
— Провери, тогава. — Спомни си нещо друго. — Каза, че вероятно ще пожелаем да отидем в Съединените щати. Защо?
— Не мога да открия някъде да е записана датата на смъртта на Михаил Зелов, затова започнах да търся негови потомци. Аз щях да бягам като подгонен от дявола, ако мислех, че могат да ме свържат с Распутин след убийството му. Затова проверих в имиграционните служби и открих, че Александър Михайлов Зелов е напуснал Санкт Петербург и е заминал за Ню Йорк горе-долу по времето на смъртта на Распутин. Ако това е онзи Зелов, който ни трябва, той има деца. Правнукът му Николай Зелов е посетил Москва само преди пет месеца.
— Защо?
— Записал е туризъм като цел на посещението си.
— По дяволите, защо не ни го каза преди?
— Не бях сигурен, че е този Зелов. Исках да уточня със сигурност.
— Какво има да се уточнява? Михаил Зелов е изпаднал в паника и е избягал, защото е решил, че е следващият, който ще бъде убит.
— Разумно. Има обаче едно несъответствие. Александър Михайлов Зелов е напуснал Санкт Петербург няколко дни преди убийството на Распутин.
Тя замръзна.
— Преди?
— Съвпадение? Или пък той е замислил убийството му и е избягал, за да не падне подозрението върху него? — Направи пауза. — Или това не е бил нашият Зелов и ние сме на погрешна следа. Ще отидете ли до Ню Йорк, за да се видите с Николай Зелов и да проверите информацията?
Не трябваше дори да се замисля.
— Да. Имаш ли адреса му?
— Ще го изпратя като съобщение на телефона на Гарет. Къща — имение в Кънектикът, недалеч от Ню Йорк сити. А междувременно ще видя дали не мога да открия нещо друго.
— Добре. Имаме нужда от цялата помощ, която можем да получим.
— Ще я получите. — Направи пауза. — Звучиш много по-добре. Ирана ще се радва да чуе това.
— Как е тя?
— Все същата, което е добре.
— Предай й поздравите ми. Обади ми се, ако откриеш още нещо. — Емили затвори.
— Значи отиваме в Съединените щати? — запита Гарет, седнал на стола в другия край на стаята. — Ню Йорк?
Тя кимна.
— Сюжетът се очертава все по-ясно. Възможно е Зелов да е бил замесен в убийството на Распутин. Напуснал е Русия няколко дни преди това. — Смръщи замислено вежди. — И един от потомците му е посетил Москва преди пет месеца. Николай Зелов. Но Дардън не знае нищо повече от това.
— Дай му възможност. Всички сме прекалено заети напоследък.
— Знам. Време е. Спрях да разчитам на Дардън и на теб и реших за себе си.
— Не, не е време да спреш да разчиташ на Дардън и на мен. Но се радвам, че правиш усилие да бъдеш отново самостоятелна — каза той. — Ще се обадя и ще направя резервации за утре сутринта за Ню Йорк.
— Защо не довечера!
— Господи, колко си нетърпелива. — Усмихна се. — Но трябва да изчакаме управителят да ни донесе дрехи и лаптоп. Не мисля, че някоя самолетна компания ще ни позволи да се качим на борда боси и по халати. Освен това, ако можем да си починем една вечер, това ще ни се отрази добре.
Тя кимна и се изправи.
— Утре. Рано. — Тръгна към вратата. — Поне имам чувството, че постигаме някакъв напредък. Макар да не е достатъчно. Напредваме прекалено бавно.
— Да, прекалено бавно.
Долови в гласа му странна нотка, която предизвика любопитството й и я накара да се обърне на прага и да го погледне. Лицето му бе безизразно, но имаше нещо… Отвори вратата.
— Лека нощ, Гарет.
Той не отговори и тя затвори вратата след себе си. Последните думи, които си размениха, извикаха безпокойство у нея. Очевидно и той като нея бе разочарован от малкото информация, която имаха за Зелов. Но все пак знаеха повече отпреди и можеха да правят предположения, какво е скрито в дръжката на чука. Което очевидно не бе достатъчно, за да задоволи Гарет. И как би могла да го обвинява? Днес бе разбрал, че е убит един от най-добрите му приятели, че Ирана е в опасност и че домът на остров Микала е изгорен до основи.
И всичко това, защото се бе забъркал с Емили и с нейното желание да отмъсти на Стонтън. Разбира се, той беше нетърпелив. Искаше всичко да е приключило вече.
Емили също искаше да е приключило. Бяха едва в началото, а той вече бе изнервен и разочарован. Информацията за Зелов бе извикала у нея мрачни предчувствия. Злото като че ли обграждаше и чука на Зелов, и съответния период от историята.
Тя обаче не можеше да си позволи да е нетърпелива или разочарована. Трябваше да мисли трезво и без чувства. Утре щяха да се качат на самолета и скоро щяха да започнат да действат, да намират отговори, които да ги изведат до Стонтън.
Мили Боже, надяваше се това да е вярно.
След като направи резервациите, Гарет затвори и остана да седи и да гледа втренчено телефона. Имаха напредък, да. Ирана беше в безопасност. Скоро щяха да бъдат на борда на самолета за Ню Йорк. Може би трябваше просто да приеме застоя засега. Искаше, но, Бог му бе свидетел, не можеше. Вече бе направил грешка веднъж и Кариф я бе платил с живота си.
Господи, Кариф…
Потисна вълната мъка, която заплашваше да го удави. Спомените му бяха враг. Нямаше време за съжаления, разкаяние и мъка сега. Трябваше да е твърд като диамант, за да може да среже паяжината, в която се бе оплела Емили. Щеше да успее. Кога не беше успявал?
Твърд като диамант.