Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (19)

Глава 19

Митрополит Димитри беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило, когато бе чула гласа му по телефона. Косата му бе снежнобяла, а около кафявите му очи имаше дълбоки бръчки. Гледаше замислено, едва ли не замечтано, водите на фонтана. След това вдигна поглед и й се усмихна.

— Чаках те. — Изучава лицето й с поглед около секунда, после кимна. — Да, това си ти. Седни, дете.

— Не съм дете, митрополит Димитри.

— За мен си. Навърших осемдесет години. Не че възрастта има значение. Душата е вечна. — Усмивката му се стопи.

— Но ако душата е погубена, не може да види вечността. Разбираш го, нали, дете?

— Да.

— И аз така реших. Вестителят би трябвало да усеща много неща.

— Вестител? — Ирана поклати глава. — Не съм дете, не съм и вестител. Дойдох само да ви задам няколко въпроса.

— Знам. — Загледа розите, които растяха от другата страна на пътеката. — И ще ти отговоря. Знаеш ли, че на този свят има милиони деца, които живеят сред уличните боклуци и никога не са виждали цвете? Колко тъжно.

— Искам да ви запитам какво ви е казал Николай Зелов, когато е дошъл да ви види.

— Вярвам, че знаете доста неща. В противен случай, нямаше да сте тук.

— Мислим, че ви е предложил три амулета и книгата на Михаил Зелов… Но не знаем на каква цена.

— Това е вярно. Но аз не можех да му платя цената, която искаше.

— Затова сте замесили и Питър Джослин?

Той кимна.

— За мое безкрайно съжаление. Но не виждах друг начин. Николай Зелов не бе добър човек. Алчността щеше да го подтикне да се обърне към някого другиго, може би дори към правителството. Не можех да го позволя.

— И когато вие не сте могли да доставите чука, в който е скрит последният амулет, Джослин е дал заповеди на Стонтън да го намери на всяка цена.

Митрополит Димитри трепна.

— Вината не бе на Питър. Съвсем доскоро той не знаеше що за човек е наел Бабин. Той само направи това, което го помолих. Аз трябваше да доставя чука. Реших, че е мой дълг.

— Дълг?

— Към моя приятел, към човека, когото съм уважавал най-много в живота си. Не исках цялата му работа и жертви да отидат напразно.

Тя изучаваше лицето му.

— Митрополит Сергей Нартов?

Митрополит Димитри кимна.

— Той беше мой идол. Той бе причината да вляза в църквата. Бе толкова близо до светците, колкото въобще е възможно някой да бъде.

— Светец? Знаехте ли, че е крадял от църквата?

— Той трябваше да направи избора си. Докато му плащаше, Михаил Зелов щеше да стои далеч и нямаше да се опитва да намери чука. А щом не разполагаше с последния амулет, нямаше да се впусне да търси царското съкровище. — Поклати глава. — Не можеше да му се позволи да има такава власт. Щеше да бъде Сатаната на земята.

— Бил е близо до Сатаната и без съкровището.

— Но представи си, детето ми, какво щеше да стане, ако разполагаше с милиарди. Моят приятел, Сергей Нартов, го държеше на каишка. — Усмихна се леко. — А Зелов през цялото време мислеше, че контролира нещата. Каза на Сергей, че ако не му дава пари, ще предаде амулетите и чука на новото комунистическо правителство. Ужасна заплаха по онова време. Комунистите ни източваха, оформяха нация, която не вярва в Бога, и Нартов не искаше царското съкровище да засили властта им. Още повече че те бяха убили царя. Но не по тази причина той рискува душата си, за да държи Зелов настрани.

— Злото — каза Ирана. — Смятал е Зелов за демон?

— Наистина разбираш. Знаех, че ще разбереш. — Кимна. — Веднъж ми каза, че още щом видял Зелов, разбрал какво зло се крие в него. Прочел книгата му и дори отишъл в Йерусалим, за да се опита да научи повече за него. Когато Зелов отишъл при него, решил, че това е неговата възможност да го обуздае и да му попречи да се превърне в онова, което съдбата е предначертала за него.

— И е отишъл толкова далеч?

— Да. А трябваше да бъде патриарх на цяла Русия. Отказа се от всичко, за да дойде тук, в Екатеринбург, и да пази чука. Заради Бога. И заради човечеството.

— И не сте казали на никого другиго през всичките тези години? Дори след смъртта на Нартов? Знаели сте, че чукът е в музея, и не сте се опитали да го измъкнете оттам?

— И защо да го правя? Нищо не се промени в правителството след осемдесетте години на двайсети век. Комунистите щяха да заграбят царското съкровище и да го използват, за да държат народа под ботуша си. След смъртта на Нартов исках единствено да вървя по стъпките му. Той взе решението, аз просто трябваше да го следвам. — Направи гримаса. — Макар че едва не го провалих. Преди две години патриархът ме извика в Москва за месец. Когато се върнах, открих, че уредникът на музея е дал експонатите назаем на музей в Афганистан. Не можах да върна експозицията. Районът бе отцепен заради ожесточените схватки. Можех само да наблюдавам и да чакам.

— Докато Николай Зелов не е дошъл да ви види.

Той кимна.

— Стори ми се, че Михаил Зелов е излязъл от гроба и се опитва да разруши постигнатото от Сергей Нартов.

— Властта на комунистите е била много по-малка.

— Но те нямаше да позволят съкровището на царя да напусне страната. Щяха да го използват. А ако не го бяха направили, наследниците на Романов щяха да се бият за дела си през следващите петдесет години.

— А вие нямаше да позволите това да се случи.

— Ако някой трябваше да получи милиардите на царя, то това трябваше да са хората, които имаха нужда от тях. По света безброй благотворителни организации имат нужда от помощ. Децата винаги са извиквали съчувствие у мен. Специалните деца, гладуващите деца, онези, пострадали от малтретиране. Исус е казал: „Оставете децата да дойдат при мен.“ Помислих, че на моя приятел Нартов ще се хареса, ако мога да им помогна. Той бе пазил чука през всичките тези години, за да предотврати използването на съкровището от хора, които могат да причинят само зло и разруха. Веднъж ми каза, че единственият начин да спечелим съкровището, е да го оставим там, където е. Аз трябваше да защитя чука, да защитя децата. Но сега имам амулетите и мога да върна съкровището на света. Не е ли по-добре чукът да е у мен, отколкото у някого, който няма да го пази като мен?

Ирана поклати глава удивена. За мъж на неговите години и с неговото образование, виждането му за нещата бе прекалено опростено. Очевидно смяташе, че съкровището принадлежи по-скоро на Сергей Нартов, отколкото на царя или на някого другиго. Приятелят му го бе пазил предано и следователно имаше повече право над него от всички други.

— Не вярвам правителството да се съгласи с вас.

— Точно така. И аз това ти казвам, дете. — Погледът му бе проницателен, очите — присвити. — Но ти си съгласна с мен, нали? Знаех, че ще се съгласиш с мен.

— Съгласна съм, че нуждаещите се ще се облагодетелстват повече от бюрократите, но вие нямате право да вземете това, което не е ваше. — Усмихна се. — Добрите самаряни трябва сами да заработят благата си, митрополит Димитри. А не да ги вземат от другите.

— Оценявам факта, че не употреби думата крадат. — Засмя се. — Признавам, че аз извърших този грях. Но бих могъл да живея с него, ако така ще нахраня хиляди гладни деца. — Усмивката му се стопи. — Не мога обаче да живея с ужаса, произлязъл от всичко това. Когато Джослин ми каза какво е сторил Стонтън, бях изумен. Никога не съм смятал, че може да се случи нещо подобно. И трябва да поема вината.

— Парите е дал Джослин.

— Опитваш се да намериш извинение за мен? Питър е добър човек. Аз го въвлякох в плана си. — Поклати глава и се поправи. — Не, в мечтата си. Толкова добър човек… Дори в този момент пътува насам, за да се опита да ме защити.

— И какво искате да направите сега?

Той изправи гръб.

— Искам да седя тук, на слънчевата светлина. По-късно ще се моля и ще оставя Бог да реши кое е най-добре. — Усмихна се. — Вярвам, че вече работи по въпроса. Все пак, изпрати ми вестител.

Тя поклати глава.

— Накарах те да се почувстваш неудобно — каза той. — Понякога вестителите не осъзнават мисията си. — Погледът му изучаваше лицето й. — Но мисля, че ти си чувствителна за… нещо. Усещам болка в теб. Кажи ми, нараних ли те, дете?

— Не, не сте ме наранили, митрополит Димитри.

— В такъв случай, ще се моля болката да те напусне. — Затвори очи. — Няма повече да говорим за това. Но искам да знаеш, че ми носиш утеха.

— Не знам защо. Не мога да запазя тайната ви.

— Ще постъпиш, както трябва. Но ще останеш ли с мен още малко? Не всеки ден при мен идва вестител. От теб се излъчва… благословено спокойствие.

Тя изпита неочаквано съчувствие към него. Той бе сгрешил, но мотивите му бяха правилни. Искаше да спаси нуждаещите се деца и бе готов да жертва дори себе си. За колко други хора можеше да се каже същото?

— Да, ще остана с вас. — И тя изправи гръб. — Докато искате, митрополит Димитри.

 

 

— Всичко наред ли е? — запита Гарет, когато Дардън отговори на телефонното му обаждане.

— Доколкото знам — отговори Дардън. — През последните двайсет минути са в сградата. — Добави: — Опитах се да вляза с тях, но Ирана не ми позволи. И на Емили не позволи да остане повече от няколко минути.

— Не се и съмнявам. — Когато Емили бе изскочила внезапно от колата и му бе казала, че ще отиде с Ирана, знаеше, че няма начин да я спре. — Не ми харесва това, че още не са излезли.

— Искаш ли и аз да вляза?

Да. Но знаеше по-добре. Така само щеше да настрои двамата един против друг, а и не бе минало още кой знае колко много време. Искаше му се обаче да е по-близо до мястото на действието, а не да стои тук със скръстени ръце и на тръни.

— Не. — Отвори вратата на колата. — Идвам към теб. Ще бъда там след пет минути.

 

 

Емили стана от стола си и отиде до френските прозорци, през които бе изчезнала Ирана. Поклати удивено глава, като видя митрополита и Ирана да седят на пейката до фонтана. Старецът седеше със затворени очи и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да потъне в дълбок сън, а Ирана държеше мълчаливо ръката му. Емили не можеше да си представи по-изпълнена с покой сцена. Ирана можеше да бъде внучка на стария митрополит и със сигурност не го разпитваше с неприятна настоятелност. Всъщност Емили усещаше връзката, която сплотяваше стареца и младата жена. Странно, но сега виждаше, че няма нищо необичайно в настояването на Ирана да дойде тук.

Телефонът й звънна и тя погледна екрана. Сигурно бе Гарет, който се тревожеше…

— Здравей, Емили. Красив ден, нали?

Почувства се така, сякаш я бяха ритнали силно в стомаха.

— Стонтън?

— Винаги се изненадваш, когато ти се обадя. Не знам защо. Знаеш, че искам да поддържаме връзка. Погрижил съм се винаги да знам къде си. Изглежда, че мина цяла вечност, откакто си бъбрехме приятно в лагера.

— Надявах се да ти е изтекла кръвта.

— Да, и ти бях много ядосан за това. Но не бях сериозно ранен и ето, че отново съм в играта.

— Истинско нещастие. Следващия път ще се постарая повече.

— Сигурен съм. Изпитвам уважение към теб, Емили. Отначало исках само да те убия при първа възможност, но после осъзнах, че нищо не се е променило. Всъщност възхищението ми ще бъде неповторимата подправка, която ще се добави в нашето преживяване.

— Бабин е мъртъв. Ти го уби, нали?

— Аз ли?

— Ти уби Немид и Бабин. Ти ли уби и Николай Зелов?

— Не лично.

— Борг?

— Със сигурност не бива да уличавам Борг. Той много ми помага.

— Защо? Защо го правиш?

— Не можеш ли да се досетиш? Толкова си умна.

— Кажи ми.

— Идеята на стария Михаил Зелов е правилната. Трябва да си разчистиш пътя, ако ще ставаш Бог. Свидетелите са неудобни. По-добре никой да не остане жив. Така никой не ще може да разкаже историята.

— Бог?

— Толкова много пари могат да превърнат човека в Бог. Точно затова Михаил Зелов се връщал непрекъснато тук и се опитвал да се добере до чука. Прекрасно го разбирам. Бил е богат, но пак не му е било достатъчно, за да изпълни това, което според него му е предначертала съдбата.

— Бил е чудовище. Бил е отговорен за смъртта на царското семейство и на Распутин.

— Така не е останал никой, който да му попречи. Много умно. Възхищавам му се. От мига, в който прочетох „Книга за живите“, която онзи чудак Николай Зелов продал на Бабин, знаех, че двамата с Михаил Зелов си приличаме толкова много, че всеки от нас би могъл да е огледален образ на другия. С едно изключение — аз съм по-умен. Мога да се справя по-добре. Затова и си направих списък. Питам се дали Михаил Зелов е имал списък.

— Немид, Зелов и Бабин са били в този… списък?

— Разбира се.

Тя навлажни устни.

— И кой друг?

— Ти и твоите приятели. — Направи пауза. — Имам специален план за Гарет. Реших, че ще го убивам много, много бавно. Ще бъде по-лошо дори от страданията на Леви.

Шокът премина през нея, обзе я паника.

— Млъкна. Нима тази мисъл те тревожи? Мисля отново да ти позволя да гледаш.

Не, не отново. Не и с Гарет.

Не позволявай на Стонтън да узнае какво са ти причинили думите му. Запази гласа си спокоен.

— Кой друг?

— Да ти кажа, за да можеш да ги спасиш? — Гласът му стана злобен. — Както направи със сестра Ирана? Малко закъсня. Каза ли тя каква…

— Млъкни. Не говори за нея.

— О, причиних ти болка, нали? Ако имах повече време, щях…

— Казах да млъкнеш.

— Не можеш да ме спреш. Не и когато става въпрос за нея. Или за Гарет. Това е начинът да те нараня, Емили. Спомням си колко бе разтревожена, че не можа да спасиш приятеля си Леви.

— Кой друг е в списъка ти?

— Не мисля, че ще ти кажа. Наистина, трябва да се тревожиш за себе си. Това искам да направиш. Искам да се изпотиш. Да изпаднеш в паника. Искам сърцето ти да започва да бие тежко още като чуеш гласа ми. Ужасът прилича малко на секса, ако се прилага правилно. Същите влажни длани, същото напрягане на мускулите. Бие ли сърцето ти тежко сега, Емили?

— Не.

— Ще забие. Прекалено дълго не ти обръщах нужното внимание. Гарет те пазеше добре. Трябваше да го заобиколя и да ти причиня повече болка. Но не се тревожи; вече мога да ти посветя цялото си внимание.

— На всяка цена. Престани да се криеш. Може би се страхуваш, че ще успея да те убия. Аз наистина съм добър стрелец. Щеше да си мъртъв, ако не бе мръднал в последната секунда. Да видим дали си способен и на нещо друго, освен на заплашителни телефонни обаждания.

Той се засмя.

— Присмиваш ми се. Много смело… И глупаво. Защото, разбираш ли, всичко зависи от това, откъде ти се обаждам.

Тя замръзна.

— Откъде?

— Денят е прекрасен и розовата градина е много красива, нали?

Тя забрави, че трябва да диша. Не можеше да говори.

— И вярвам, че нашият митрополит Димитри ще си подремне малко. Твоята приятелка Ирана като че ли не е добър събеседник.

— Къде си?

— На място, откъдето виждам всичко, което виждаш и ти. Бях разочарован, че не последва Ирана Повак на срещата й с митрополита. Но после осъзнах, че всичко е за добро. Исках да бъдеш последна и ще ти позволя да бъдеш свидетел, както бе свидетел и на мъченията на Леви. Сигурно харесваш Ирана Повак много, щом правиш толкова за нея. Отне ми я, но сега ще мога да си я върна. Веднъж и завинаги.

— Къде си? — повтори тя с дрезгав глас.

— Достатъчно близо. Много съм добър с карабината. В момента виждам…

— Не! — Тя прибра телефона в джоба си и отвори рязко вратата. — Ирана! Залегни! — Тичаше по пътеката. — Залегни!

Виждаше изненаданото лице на Ирана. Митрополит Димитри отвори очи и изправи гръб.

— Стонтън е тук. Залегни. Той ще…

— Ти залегни, Емили. — Ирана се хвърли върху митрополита, събори го на земята и го покри с тялото си.

Някъде иззад Емили долетя едва доловим пукот.

Ирана!

Ирана и митрополит Димитри лежаха, сгърчени, на земята. Кръв…

А Стонтън вероятно се прицелваше отново.

Емили инстинктивно се претърколи и се скри зад ред розови храсти, растящи край пътеката.

Не последва изстрел.

Трябваше да помогне на Ирана. Запълзя към тях.

Отново не последва изстрел.

— Емили!

Гарет!

— Залегни. Стонтън…

— Знам. — Гарет беше до нея. — Добре ли си?

Тя кимна рязко и се опита да го дръпне долу.

— Стонтън…

— Сигурна ли си, че е бил Стонтън? Видяхме стрелец върху покрива на съседната сграда и се втурнахме в градината. Но не можахме да го идентифицираме. Дардън го преследва.

— Сигурна съм. Той ми се обади. Искаше да знам, че е той. — Изправи се. — Каза ми, че ще убие Ирана.

— Ирана?

Емили не го слушаше. Тичаше към двамата, които лежаха на земята до пейката.

— Уцели я. Видях кръв…

— Кръвта не е моята. — Ирана се изправяше бавно, с поглед, прикован в лицето на митрополита. — Опитах се да го предпазя. Опитах се…

Емили също гледаше втренчено митрополит Димитри. Точно в средата на челото му зееше кървава дупка.

— Съвсем точно — каза глупаво. — Стонтън се похвали, че е отличен стрелец. Въобще не е искал да убие теб. Просто е искал да ме види, завладяна от паника.

Ирана протегна ръка и докосна нежно бузата на митрополита.

— Горкият човек нямаше време да се помоли. А ми каза, че много иска да го направи.

— Трябва да изчезнем оттук. — Гарет помогна на Ирана да се изправи. — Икономката знаеше, че си с него, а трябва да е видяла и Емили. Стонтън вероятно е използвал заглушител, защото, ако беше чула изстрела, щеше веднага да дотича.

— Значи сега съм заподозряна в убийство? — В очите на Ирана блестяха сълзи. — Той каза, че съм негов вестител, но не вярвам да е очаквал… — Млъкна изведнъж, а после добави, предпазливо: — Или може би не. Не знам…

— А аз знам, че трябва по-бързо да се махнем от градината — каза Гарет. — Ще минем през портата и…

— Мили Боже! — На прага стоеше червенокос мъж с тежко телосложение. — Какво сте сторили?

Гарет замръзна, ръката му спря движението си към джоба на якето.

— Кой си ти?

— Чакай — каза Ирана. — Това трябва да е Джослин. Митрополит Димитри го очакваше.

— Вие сте го убили — каза Джослин мрачно. Тръгна към мъжа, лежащ сгърчен на земята. — Предупредих го…

— Ти си този, който всъщност го уби — каза Емили студено. — Стонтън дръпна спусъка, но ти си го наел.

— Стонтън е сторил това? Да, мога да си представя… — Коленичи до митрополита. — Димитри…

Емили забеляза, че и в неговите очи има сълзи. За миг изпита съчувствие към него, но после реши, че е неуместно.

— А ти какво мислеше, че ще направи? Наел си кобра и очакваш да пощади някого? Не, той убива всички, до които успее да се докопа. Колко пари му даде допълнително, за да убие Джоел Леви?

— Не знаех. — Сведе поглед към митрополит Димитри. — Никой от нас не знаеше. Казах на Бабин да наеме някой, който може да свърши работата. Не мислех, че…

Емили не можеше да понесе повече.

— Да изчезваме! — Обърна се към портата. — Не искам Ирана да се окаже в беда, защото наетият от Джослин убиец е решил…

— Чакай. — Джослин се изправи. — Ще вляза вътре и ще кажа на икономката, че сте си тръгнали, а после ще я отпратя в дома й за уикенда. Тя няма да се върне преди девет или десет часа в понеделник сутринта.

— Можеш да направиш това? — запита Гарет.

Джослин кимна.

— Тя знае, че двамата с Димитри сме много добри приятели. Вечерях тук поне по веднъж на седмица през последните десет години.

Гарет го гледаше безизразно.

— А после какво?

— После ще внеса приятеля си в стаята му, ще се помоля за него и ще го оставя там. — Сведе поглед към митрополита. — Каза ми, че иска да намери покой. Знаех, това означаваше, че иска да признае греховете си, нашите грехове. Втурнах се насам, за да го спра. Исках да го защитя. Но не успях, нали? Защитавах го, но не от тези, които трябваше. Не знаех, че Стонтън ще… — Поклати глава. — Но това не означава, че не съм виновен.

— Прав си — каза Емили. — Опита се да измиеш ръцете си от вината, както някога направил Пилат.

Джослин поклати глава.

— Но вече не. Не и след като открих грозотата, за която съм причина. — Срещна погледа й. — Ядосана си. Съжалявам, нараних те.

— Да — каза Емили. — Нарани много хора. — Сведе поглед към митрополита. — Той също.

— Нападай мен — каза Джослин. — Не Димитри. Той искаше само да спаси чука и децата. Можех да кажа не. Но прекарах прекалено много време в Етиопия и видях какво може да причини гладът на децата. Димитри ми имаше доверие.

Трябваше да обръщам повече внимание на действията на Бабин. Да, трябваше да внимавам повече.

— Не това ми каза митрополит Димитри — каза Ирана. — Той твърдеше, че цялата отговорност е негова. — И добави тихо: — Мисля, че намери покой, преди да умре.

— Сега не е моментът да си прехвърляме вината — каза Гарет. — Отиди да говориш с икономката. — Хвана Ирана за ръката и я побутна към Емили, която стоеше до портата. — Вие двете отидете в колата. Аз ще остана и ще помогна да преместим Димитри в стаята му.

— Колата? — повтори Емили. Спомни си нещо, казано от Стонтън. — Стонтън знаеше къде сме. Каза ми го. Не е логично да ни е чакал тук. Възможно ли е да е сложил проследяващо устройство някъде по колата?

— Възможно е — каза Гарет мрачно. — Да, дяволски възможно е. Взехме под наем колата, с която Дардън докара Ирана тук тази сутрин, така че е много повече от вероятно да има проследяващо устройство в онази, която използваме, откакто сме пристигнали в Русия. По дяволите, не бях достатъчно внимателен. Онази нощ, в която се върнахме от къщата на Бабин, казах на Дардън да провери колата, но това не се случи. Всички мислехме само за това, дали Поли ще открие Ирана. Защото трябваше да действаме бързо и…

— Млъкна и поклати глава. — Няма смисъл да мислим за миналите си грешки. По-добре е да ги поправим. Докарайте колата, която Дардън взе под наем днес. Ще изоставим другата. — Обърна се към Джослин. — Хайде, да се погрижим за митрополит Димитри.

Джослин кимна и тръгна към къщата.

 

 

Като стигнаха до колата, Емили и Ирана видяха Дардън, който бързаше по улицата. Косата му бе разрошена, а дъхът му излизаше на пресекулки.

— Не можах да го заловя. Чакаше го кола на следващата пресечка. Тъкмо потегляше, когато заобиколих къщата. — Погледна зад тях. — Къде е Гарет?

— В градината — каза Ирана. — Митрополит Димитри е мъртъв.

— По дяволите! — Дардън тръгна към портата. — Гарет може да има нужда от помощ. — И изчезна в градината.

Ирана отвори задната врата на колата.

— Влез. Не ми харесва идеята да стоиш на улицата. Стонтън може и да е потеглил, но е възможно някой друг…

Емили влезе в колата.

— Права си, но мисля, че Борг не е имал време да стигне дотук от Ню Йорк. Вероятно по тази причина митрополит Димитри бе убит от самия Стонтън. — Потрепери. — Сигурна съм, че убиването се нрави особено на Стонтън. — Трябваше да го чуеш, когато ми се обади по телефона. Беше… — Млъкна и овладя гласа си. — И, всъщност, в момента не аз съм неговата мишена. Той иска аз да бъда последна. Накара ме да мисля, че се кани да застреля теб. Каза, че има списък.

— И кой е в него?

— Всеки, който знае за съкровището. Възхищава се много на Михаил Зелов, защото убил всички и не е оставил свидетели.

— И затова е убил митрополит Димитри.

— Да. — Къде беше Гарет? Тя бе все още в капана на паниката, причинена от думите на Стонтън. Може би трябваше да се върне и да провери…

Въздъхна облекчено, като видя Гарет да излиза от градината, следван от Джослин и Дардън.

— Дардън, ти ще шофираш. — Гарет седна на предната седалка. — Къде е колата ти, Джослин?

— Зад ъгъла. — Изчака Дардън да седне зад кормилото. — Благодаря ти за помощта. Така ще разполагам с малко време. Трябва да се погрижа за семейството си, преди да отида в полицията.

— Не бързай — посъветва го Гарет. — Може би ще измислим нещо. Руското правителство може би ще прояви снизходителност. Милиардите сигурно ще им се сторят примамливи. Имат нужда от пари, а и обичат да дават примери за назидание.

Джослин поклати глава.

— Димитри искаше да бъде в покой със себе си. И повтаряше, че трябва да търсим мира. Не знам как точно да го постигна. — Отстъпи назад. — Много съжалявам, наистина. Иска ми се да можех да поправя стореното, но знам, че…

— Не го оставяй да си отиде — каза Емили. Наведе се напред и загледа гневно Джослин. — Това още не е приключило за теб. Не можеш просто така да си тръгнеш оттук и да се откупиш с пари, за да не бъдеш хвърлен в затвора от руснаците. Няма да ти позволя.

— Нямам никакво намерение да…

Емили се обърна към Гарет.

— Той е в списъка на Стонтън. Трябва да е. Стонтън няма да го остави да отиде в полицията. Ще го убие.

— Ще поема риска — каза Джослин. — Макар загрижеността ти да ме изненадва.

— Не съм загрижена. Заслужил си го — каза тя ожесточено. — Но няма да позволя на Стонтън да убие още някого. А той иска точно това! Да убива, да убива и отново да убива. — Завъртя се рязко с лице към Гарет. — Няма да му позволим, нали? Чуваш ли ме? Няма да има повече смърт. Повече никой няма да страда. Тук ще дръпнем чертата. Джослин иска да намери покой? Да му помогнем, тогава, да се отърве от проклетия убиец. Този е единственият начин да постигнем покой.

— Джослин? — запита Гарет.

— Не го питай, а му го заяви. — Емили се обърна към Джослин. — Стонтън има списък. И съм сигурна, че ти си в него. Не съм сигурна обаче за съпругата и децата ти. Но се обзалагам, че са, защото Стонтън не може да знае какво и колко си споделил с тях. Аз бих ги изпратила на безопасно място, след което щях да елиминирам заплахата.

Джослин мълча известно време.

— Семейството ми?

— Мислиш ли, че той ще се спре, само защото са невинни? Той е като Михаил Зелов, който убил царските деца, само защото смъртта им е била удобна за него. Стонтън дори няма да се замисли.

Джослин се обърна към Гарет.

— Изглежда, че няма да разговарям скоро с полицията. Трябва да защитя семейството си.

— Добре — каза Гарет. — Ще дойдеш ли с нас сега?

— Не, трябва възможно най-бързо да се върна у дома. Семейството ми има нужда от мен.

Гарет каза на Дардън:

— Отиди с него до колата му и я провери.

Джослин повдигна вежди.

— За експлозиви?

— Да, както и за разни устройства. Няма да е необходимо много време. Дардън е експерт. Трябва да си в безопасност.

— Сви рамене. — Имаме заповеди. Емили иска да останеш жив.

— Не го искам — каза Емили. — Така трябва да бъде. А може и да ни е полезен.

— Ще направя за вас всичко, което е по силите ми — каза тихо Джослин. — След като се погрижа за семейството си. — Обърна се и закрачи с широки крачки по улицата.

Емили се облегна назад, а Дардън запали двигателя и потегли бавно след него.

— Той не е лош човек. — Погледът на Ирана се бе спрял на лицето на Емили. — Вярвам, че наистина не е знаел какви ги върши Стонтън. Мисля, че двамата с митрополит Димитри са се опитвали да постъпят така, както са смятали за правилно.

— Няма значение. Той е дал парите. И така е направил възможно онова, което Стонтън причини на Джоел — каза Емили. — И дори искрено да е искал да му простя, няма да го направя. Ще работя с него, ако се налага, но това е всичко.

— И това е повече, отколкото очаквах — каза Гарет. — Достатъчно си ядосана, дори да го оставиш на Стонтън.

— Да. Ти беше този, който твърдеше, че няма да е доволен, докато не открие кой финансира Стонтън.

— И сега е в ръцете ни. Просто не съм сигурен какво точно имаме. — Гарет се обърна и изгледа Емили. — А сега ми предай точно казаното от Стонтън по телефона. Всяка дума.

Нямаше да му предаде всяка дума. Не и онази част, която я бе изплашила повече от заплахите към Ирана. Ужасът все още бе надвиснал над нея като тъмен облак.

Ще се погрижа за него да е по-лошо, отколкото беше за Леви.

Не мисли за това. То няма да се случи. Ще се погрижиш да не се случи.

— Обади ми се, след като бях седяла в кабинета около трийсет минути. Стонтън беше…

 

 

Поли ги чакаше във фоайето, когато след час влязоха в хотела.

— Не трябваше да ме оставяте тук сам — укори ги той. — Много студено от ваша страна след всичко, което направих за вас. Питах се дали не трябва да дойда да ви спася. Онази нощ бе истинска катастрофа, тъй като нямам особено опит в издирването и спасяването. Щеше да е много по-просто да ме вземете със себе си…

— Млъкни, Поли — каза Гарет. — Имаме достатъчно проблеми и без твоето хленчене.

— Аз не хленча. Говоря с… — Срещна погледа на Гарет и млъкна. — Проблеми? С какво мога да помогна?

— Не съм сигурен. Но можеш да се обзаложиш, че ще те оставя да направиш каквото можеш. — Тръгна към асансьора. — Можеш да започнеш с това да помолиш на рецепцията да ни дадат нови стаи на един и същи етаж. Искам всички да сте ми подръка.

— Това може да бъде и трудно — каза Поли. — Хотелът е пълен. Никой няма да иска да се премести.

— Можеш ли да го направиш или не?

Поли хвърли поглед на рецепционистката, която бе смръщила вежди и бе втренчила поглед в екрана на компютъра.

— Това не е от ония задачи, които ми се нравят.

— Но аз имам нужда точно от това.

Поли въздъхна и тръгна към рецепцията.

— Дай ми час.

Малко преди вратите на асансьора да се затворят, Емили видя Поли, облегнал се на лакти на рецепцията. Усмихваше се наистина неустоимо и говореше на младата жена. Мили Боже, той наистина можеше да омагьосва! До този момент Емили не бе виждала Поли да пуска в действие целия си чар. А това дори не бе чар, то бе чиста харизматична сила, предназначена да те оплете в мрежите си.

— Мисля, че открихме с какво Поли се справя по-добре от компютрите — прошепна тя.

— Само да успее — каза Гарет.

— Мислех, че ще поискаш от мен да сменя хотела — каза Дардън. — Тъй като Стонтън очевидно знае къде сме.

— Това място е добро като всяко друго — каза Гарет. — Вече няма да бягаме. — Сведе поглед към Емили, усмихна се и я цитира: — „Слагаме край.“ Нали така?

— Да. — Емили се обърна към Ирана. — Добре ли си? Случилото се не бе леко за теб.

— За теб също. Отново бе изправена пред ужаса. А аз трябваше само да поговоря със старец, пожелал да стори добро, а вместо това причинил зло. — Асансьорът спря на етажа й и тя слезе. — Сега ще отида в стаята си и ще се моля за душата на стареца. Ще ти се обадя по-късно.

— Остани в стаята си. Ще изпратя Поли и Дардън да ти помогнат да се преместиш, когато Поли уреди въпроса. — Гарет натисна бутона за задържане на асансьора и изчака тя да отключи вратата на стаята си и да се скрие вътре.

Емили се зарадва на предпазливостта му. Споменът за ужаса, изпитан в градината, когато бе помислила, че Ирана е мишената, бе все още силен. Опитваше се да възвърне спокойствието си, но непрекъснато си представяше Ирана простреляна, Ирана мъртва.

— Трябва да се моли за себе си. Ако куршумът бе попаднал шест сантиметра вляво, щеше да е мъртва.

— Няма да се моли за себе си — каза Гарет. — Веднъж ми каза, че молитвите трябва да са за онези, които не могат да си помогнат сами. Не е сигурна дали молитвите й няма да са напразни, ако се моли не за този, за когото трябва. Бог невинаги се вслушва, знаеш ли.

— Да, думите звучат така, сякаш са излезли от нейните уста — каза Дардън. — Човек не може да каже, че не е оригинална. — Асансьорът спря на етажа му и той слезе. — Искаш ли да отида долу и да се опитам да помогна на Поли?

— Мисля, че той ще се справи — каза Гарет сухо. — Просто приготви багажа си и бъди готов за преместването. — Добави: — И бъди особено предпазлив.

Дардън наклони глава на една страна.

— Ти като че ли наистина се тревожиш. Не мисля, че съм те виждал такъв.

— Защото не мога да предвидя ходовете му — каза Гарет.

— Действията му нямат смисъл за мен. И не ми харесва това, че не знам накъде може да се насочи. Просто се грижи за себе си.

Емили не проговори докато, не влязоха в стаята й след няколко минути.

— Казах ти накъде ще се насочи. — Подчерта всяка дума.

— Той лично ми го каза. Ще избие свидетелите и всеки, който знае нещо за царското съкровище.

— Но защо сега? Струва ми се малко неразумно или, по-скоро, не добре обмислено.

— Не искам да мисля за това. — Едва се сдържаше. — Може би по-късно. — Хвърли чантата си на леглото. — Искам да мисля само за това, как ще заловим Стонтън, преди да е убил Ирана и теб… — Млъкна и се опита да запази гласа си спокоен. — Няма да говоря повече, Гарет.

— Шшш, тихо. — Взе ръцете й в своите. — Няма да говорим повече. Обещавам.

— Не можеш нищо да ми обещаеш. Освен да дадеш всичко от себе си. — Обгърна го с ръце и отпусна глава на гърдите му. — А понякога и това не е достатъчно.

— Този път ще бъде.

— Как ще го заловим? — повтори тя. — Той е като фантом.

— Ще започнем с телефонното му обаждане.

Тя направи крачка назад.

— Какво?

— Ще помолим Поли да ни намери номера на Стонтън така, както ни намери този на Бабин. Ще бъде по-трудно, тъй като, можеш да се обзаложиш, Стонтън внимава много повече от Бабин. Когато сме готови, ще се обадиш на Стонтън и ще проследим обаждането. А после ще нападнем.

— Какво искаш да кажеш с това готови?

— Трябва да стане на място, където ще можем да стигнем до него. — Добави: — И да не може да избяга, както стана днес.

— Няма ли да е трудно?

— Много. Но точно за тази цел имаме Поли. Може би отново ще успее да направи магия със сателитите.

— Беше му необходимо доста време да установи местонахождението на Бабин. А ние може би не разполагаме с толкова.

— Той, както изглежда, се справя според случая. Да видим дали ще успеем да го окуражим малко.

— Пари?

— Не съм сигурен. Поли ме изненадва напоследък. — Усмихна се. — Може да му кажа, че Джеймс Бонд би се справил с подобна задача за секунда. — Направи пауза. — И ще се погрижа моята стая да е съседна на неговата. Вероятно ще прекарвам много време с Поли, докато не получим резултат. Не съм гений като него, когато става въпрос за Интернет, но съм добър. Може и да ми хрумне някоя и друга идея. Поне ще съм до него да му оказвам натиск. Искаш ли тази вечер да бъда в стаята си? Ти решаваш.

Нямаше нужда дори да се замисли. Все още чуваше думите на Стонтън. Не искаше стаята на Гарет да е през няколко врати от нейната. Искаше той да е толкова близо до нея, че да може да го пази.

— Остани.

Той кимна.

— Добре. Ще получа каквото искам, без да нарушавам правото ти на свобода. Втори въпрос. Ще имаш ли нужда от мен през цялата нощ?

— Нямам нужда от теб. — Но искаше да е до нея. Да го докосва, да го вижда и да е сигурна, че Стонтън не може да й го отнеме. — Не ставай смешен. Отиди при Поли. Искам да вечерям с Ирана. Може и да е по-разтревожена, отколкото показва. — Обърна се и тръгна към банята. — Ще взема душ и ще й дам час или два, после ще й се обадя. — Хвърли му поглед през рамо. — Стонтън отново ще ми се обади. Харесва му да извиква паника у мен. Почти усещам удоволствието му, когато ми се присмива. Но може обаждането му да не бъде в удобно за нас време.

— В такъв случай, ще разчитаме на Поли и на магиите, които той върши с компютрите. — Добави: — Междувременно, Джослин може да му помогне с информация. Ще видим.

— Ако го видим отново. Възможно е да реши да остане със семейството си.

— Не мисля.

Емили също. Искаше й се да вярва, че Джослин е толкова лош, колкото и Стонтън, но не можеше да забрави изражението му, докато гледаше своя приятел митрополита. Агония, съжаление, ужас, разкаяние и други чувства, които не бе успяла да разгадае. Дали имаше и вина сред тях?

— Надявам се да си прав. Ще имаме нужда от всичката помощ, която успеем да получим. — Затвори вратата на банята след себе си.