Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (18)

Глава 18

— Ето. — Поли им подаде две прилежно подвързани книжки веднага, щом влязоха в стаята му. — Не само точен превод, но и приемлива форма. Не съм ли прекрасен?

— Изключителен си — каза Гарет. Прелисти книжката и подсвирна тихо. — Наистина изключително, Поли.

— Аз бях този, на когото се наложи да подвърже всичките тези страници — каза кисело Дардън. — Господи, колко досадно беше! Като всяка непривична работа.

— Няма нужда да се мусиш — каза Поли. — Отразява се на работата. Прочетох откъси от книгата. На места е дяволски отвратителна и грозна. Не заслужаваше усилията ми, но въпреки това дадох най-доброто от себе си. — Обърна се към Емили. — Виждаш ли? Не съм просто красиво лице.

— Никога не съм мислила за теб по този начин.

— Жена с правилна преценка. Ще се омъжиш ли за мен?

— Не.

— А ще си легнеш ли с мен?

— Не — каза Гарет.

— Не питах теб… — Поли хвърли предпазлив поглед на Гарет. — Не мисля, че ще настоявам. — Махна с ръка. — Винаги получаваш каквото искаш. Май с всички ви е така. Хайде, изчезвайте от стаята ми, че да мога да поспя.

— Очарователно — каза Дардън. — Ще се видим на сутринта. — Погледна часовника си, докато отиваше към вратата. — Която не е толкова далеч.

— Прав е — каза Гарет, когато двамата с Емили излязоха в коридора. — Искаш ли да го направим сутринта?

— Не. — Но също така не искаше да бъде сама, докато четеше онова, което според Поли бе дяволски отвратително и грозно. — Не може ли да отидем в стаята ти и да поработим върху текста? Мисля да си го разделим. Ще прегледаме набързо първата част, която излага философията, оказала се така примамлива за Распутин. Няма да ни отнеме много време. А след това ще се заемем с бележките, характерни само за „Книга за живите“.

Той кимна.

— Планът изглежда добър. Ще поръчам кафе и ще видим какво ще ни каже Михаил Зелов за себе си.

 

 

Онова, което Зелов имаше да каже за себе си, бе достатъчно извратено, че да предизвика гадене у Емили. След като преглеждаха цял час изложението на доктрината, тя вдигна поглед към Гарет, който седеше в другия край на стаята.

— Нищо чудно, че Распутин го е прегърнал като роден брат. Тази доктрина разрешава всички отвратителни мерзости, известни на човечеството. Препоръчва всичко от сексуално използване на деца до изнасилване и дори унищожението на иконите в църквата. Има дори глава, в която са описани методите за мъчение и убийство на враговете. По-лошо е дори от онова, което съм чела за Инквизицията.

Гарет кимна.

— Искал е да основе своя собствена църква и да се провъзгласи за първосвещеник. Прекарал е петнайсет години в Йерусалим, където се опитал да основе собствен храм, но се отказал и се върнал в Русия, за да напише тази книга. Има толкова много злоба в тази доктрина, че не мога да кажа кого е боготворял — Бога или дявола.

— Самия себе си. — Емили потрепери. — Ако е можел да отнеме трона на царя, щял е да го направи. Сега да видим как е приложил въпросната доктрина в царския двор.

Прелисти до последната глава на книгата, озаглавена просто „Бележки“.

„15 септември 1916

Распутин започва да става неуправляем. Дадох му всичко, но той започва да мисли, че наистина е това, в което накарах света да вярва. Губя влиянието си над него.“

 

 

„1 октомври 1916

Распутин ми казва, че вече не вярва в доктрината ми. Мисли, че съм го излъгал за храма в Йерусалим. Мисли, че съм излъгал и за магията на чука. Харесва положението си на съветник на царицата и ще се лепне за полите й, както и за тези на църквата. Мисля, че се страхува прекалено много от мен, за да ме предаде, но не мога да бъда сигурен.“

 

 

„10 октомври 1916

Сам съм. Распутин ме изгони, когато днес се отбих при него. Трябва да го унищожа. Какъв глупак е той.“

 

 

„19 ноември 1916

Възможно е Распутин да настрои царя срещу мен, като използва за това царицата. Двамата с царя сме разговаряли много пъти за чука и мислех, че сме постигнали съгласие по въпроса. Напоследък той избягва темата и усещам хладина в него. Нима не разбира, че е обграден от хаос? Мога да му протегна ръка и да го спася, както направих със сина му, когато можеше да изгуби толкова много кръв, че да умре. Но той трябва първо да ми даде това, което искам.“

 

 

„5 декември 1916

Утре вечер ще съм на борда на кораб за Америка. Отдавна мисля за Америка. Това е страна, в която селянинът може да стане цар, ако има парите да купи трона. Аз ще имам парите. Мислех, че мога да остана тук и да постигна съдбата си, но това не е мъдро решение. Онова, което продавам, не е ценно за тези комунистически змии, които скоро ще погълнат двора и всичко друго около себе си. Виждам какво идва. Дори царят трябва да го вижда.

Оставих мила прощална бележка на Распутин.

Той не й обърна внимание.

Довиждане, Распутин.“

 

 

„12 януари 1918

Отново съм в Санкт Петербург. Слязох от кораба в Ливърпул, както планирах, пресякох Ламанша до Марсилия и стигнах до Санкт Петербург по суша. Пътувах бавно и мина повече от година, откакто напуснах Русия. Трябваше да се погрижа върху мен да не паднат никакви подозрения, а времето кара всички да забравят онова, което човек иска да не се помни за него. Убийството на Распутин не бе извършено така чисто, както щях да го направя аз. Феликс Юсупов и другите конспиратори опитаха всичко — от отрова, до куршум и удавяне, преди да успеят да доведат делото до край. Може би, през годините, Распутин е придобил от моите сили и те са го направили устойчив срещу смъртта. Недостатъчно. Вече е мъртъв и не е проблем за мен. Разбрах, че царското семейство скърби горчиво за него. Това е добре. Обаче трябва да скърбят за себе си. Царят бе принуден да абдикира, но все още таи надежда, че всичко ще бъде наред. Какво трябва да се случи, та да разбере той, че трябва да бяга от страната? Ще почакам още малко в това селце и известно време няма дори да се приближа до царя, че появяването ми да не изглежда толкова подозрително. След време ще отида при тях и ще им кажа, че съм чул за смъртта на Распутин и съм се върнал, за да ги утеша в мъката им. Тогава, след като царят е убеден в искреността ми, отново ще разговаряме за чука. Не се осмелявам да действам прекалено бързо, но е възможно той да има много малко време.“

 

 

„15 май 1918

Чаках прекалено дълго! Царят и семейството му бяха преместени от Санкт Петербург в Екатеринбург и се намират под домашен арест. Трябва да ги последвам. Няма да имам проблеми да се смеся с хората около тях. Те са селяни, аз — също. Макар и хиляди пъти по-умен, отколкото те някога ще бъдат. Все още мога да получа онова, от което имам нужда. Може би царят ще е по-склонен да ме изслуша сега, когато знае, че единствената му надежда е бягството.“

 

 

„18 юни 1918

Царят е глупак. Казва, че няма нужда от чука и неговите магьоснически сили. Закодирал е указанията към картата и в четирите амулета, които носят на шиите си дъщерите и съпругата му. Казва, че амулетите ще бъдат поставени върху картата съобразно възрастта на дъщерите му. Олга ще бъде първа. Нейният амулет покрива Санкт Петербург и показва първия маршрут вън от града. Следват Мария и Анастасия. Последният амулет — онзи, който носи царицата — показва последния маршрут и също така съдържа последните указания към съкровището, гравирани в златната лента под рисунката. Ирония на съдбата е, че рисунките изобразяват Распутин и че съобщенията са скрити в поставената в златна рамка негова молитва. Когато се съберат, те могат да отведат човек в рая или поне до картата, която сочи пътя към него.

Опитах се да го убедя да ми каже някои подробности за мястото, което е успяло да събере толкова огромно съкровище. Той спомена само, че се намира в Австрия и че е скрито така добре, че няма да бъде намерено и след хиляда години без амулетите. Щом не мога да го накарам да ми сътрудничи, трябва да бъда до него при всяка стъпка от пътя.

Царят каза, че няма да има проблеми момичетата да носят амулетите като израз на обичта им към Распутин, но съпругата му пожела да спаси перлите си и помоли сина им да носи последния амулет. Това бе моята възможност! Казах му, че това ще застраши наследника му, и му предложих да скрие последния амулет в чука ми. Бях много красноречив и му казах, че Распутин е благословил чука и той със сигурност ще му донесе допълнително богатство. Той отговори, че ще си помисли.“

 

 

„21 юни 1918

Царят изпрати за мен и каза, че ще приеме да скрие последния амулет в чука.

Да приеме? Арогантно копеле, а аз исках да му направя услуга с това. Усмихнах се, поклоних се и му казах колко съм му благодарен, че приема помощта ми.“

 

 

„5 юли 1918

Мисля, че царят планира бягството си. Мил е с всичките си надзиратели и дори планира посещение на новия Народен музей, построен от другата страна на улицата, срещу резиденцията му. Вероятно се опитва да приспи подозренията на комунистите, в чиито ръце е животът му.“

 

 

„13 юли 1918

Тази вечер дадох чука на царя. Никак не ми харесваше, че той се изплъзна от ръцете ми. Копелето не искаше дори да ми каже къде възнамерява да го скрие, докато не избягат от страната. Няма значение. Ще го намеря. Понякога се чувствам така, сякаш чукът ме познава, вика ме.

С амулетите около шиите на великите княгини ще е много по-трудно. Как да им ги отнема? Как…“

 

 

„17 юли 1918

Толкова е просто.

Засилвам влиянието си върху Юровски, главния сред надзирателите на царя. Ще стане тази вечер. Няма да позволя на царя да види лицето ми до последната минута. Трябва да знае кой е отговорен след всичкото раздразнение, което ми причини.“

 

 

„18 юли 1918

Те са мъртви. Царят и цялото му семейство бяха разстреляни в мазето на къщата на Ипатиев. Убедих Юровски, че всички те трябва да умрат. Той се канеше да убие само царя и сина му. Останах в сянка, както планирах, и излязох напред едва когато убиваха царя. Наложи се, обаче да помогна в убийството на великите княгини. Колкото и куршуми да изстрелвахме в тях, те не умираха. Накрая разбрах защо бе необходимо да ги съблечем голи. В дрехите им бяха пришити диаманти и куршумите отскачаха! Започнах да се смея, но после осъзнах, че свалят не само дрехите им, но и амулетите. Не! Те бяха мои.

Нахвърлиха всички бижута в чувал, а после ги хвърлиха в каруцата при труповете. Трябваше да отида с тях. Беше доста тежко. Бих се измъкнал от тази задача, но трябваше да се докопам до амулетите.

Изхвърлиха труповете в някаква мина, но нямах възможност да стигна до чувала с амулетите. Някакво копеле вече го бе отмъкнал. Ще ги намеря. Трябва да ги намеря.“

— Прочете ли достатъчно? — запита Гарет.

Емили вдигна поглед и видя, че Гарет изучава изражението й.

— Аз ще дочета историята му и ще ти я разкажа. — Струва ми се, че всеки момент ще повърнеш.

Наистина й бе прилошало. Сякаш злото, причинено от Зелов, протягаше ръце, достигаше до нея и я задушаваше. Усмихна се леко.

— Отново се опитваш да ме предпазиш.

— Да. Предполагам.

— Зелов ми напомня на Стонтън. — Навлажни устни. — Стигна ли до онази част, когато се смял, защото куршумите отскачали от диамантите?

— Да.

— Бедните момичета. Какъв кошмар е било за тях. Какъв ужас. Като онзи, който извиква Стонтън. — Добави: — Но сега поне знаем защо картата върви заедно с амулетите. Царят вероятно е имал специална карта, върху която са се налагали амулетите. Не е можело да ги наложиш върху всяка карта и да очакваш тя да те отведе някъде.

— Не ми отговори. Искаш ли да довърша разказа и да ти го преразкажа? Ще бъде много по-кратко и безболезнено.

Тя поклати глава.

— Просто имах нужда да си почина няколко секунди. Остава още малко. И не може да е кой знае колко по-ужасно от…

Звънна мобилният телефон на Гарет. Той погледна екрана.

— Фъргъсън. — Отговори. — Каква е историята? — Слуша известно време, после каза: — Уведоми ме.

След като затвори, каза:

— Николай Зелов не е бил в къщата си в Кънектикът. Слугите не знаят къде е. Излязъл около обяд, за да отиде при шивача си, а после — на коктейл парти в Манхатън. Бил леко пиян, но слугите твърдят, че това било нормалното му състояние.

— В такъв случай може да е станал жертва на злополука — каза Емили. Искаше й се да може да вярва, че това е истина. Но тази вечер бе прочела вече много за кръв и убийства.

— Да. Фъргъсън ще се опита да убеди полицията да открие колата му. Няма да е трудно. Той кара червено ламборгини.

 

 

Какъв срам е да се унищожи такава прекрасна кола, помисли си Борг. Почти престъпление.

Борг се усмихна при тази мисъл, докато гледаше как стоповете на ламборгинито бавно потъват в блатото. Всъщност престъплението не се състоеше в унищожаването на колата. Ако имаше късмет, Зелов нямаше да бъде открит още дълго време.

А Борг се чувстваше късметлия. Всичко се развиваше изключително добре. Набра номера на Стонтън.

— Спечелих си бонуса. Сега какво следва?

— Ела в Москва. Време е да довършим работата.

— Гарет и Хъдсън?

— Не и Хъдсън. Емили Хъдсън е моя.

 

 

„17 юли 1918

Имам три амулета. Открих кой от селяните, които са се навъртали около мината, е взел чувала и изчаках да изнесат бижутата на пазара и да ги продадат. На глупаците им дожаля да се разделят с диамантите, но нямаше как — трябваше да се отърват и от тях. Следвах ги и когато продадоха амулетите, ги откупих обратно.

Но, по дяволите, само три са. Къде е чукът, в който е скрит четвъртият? Той е най-важният заради гравираните под картината указания. Върнах се в къщата на Ипатиев, но не го открих. Може би все пак царят е успял да убеди съпругата си да носи амулета. Не. Царицата беше съблечена и ограбена, както и момичетата.

Но амулетът, който за тях нищо не струва, вероятно не е бил забелязан. Възможно е есе още да е бил около ерата й, когато е била хвърлена в мината.

Нищо не струва? Глупаци.

Трябва да се върна в мината още тази вечер.“

 

 

„17 юли 1918

23:40

Върнах се в мината, но я охраняваха. Юровски не иска никой да знае къде са били хвърлени телата. Трябваше да изчакам, да убия охраната и да се спусна в мината. Водата бе леденостудена и телата бяха започнали да потъват. Около врата на царската кучка нямаше амулет. Трябва да е скрит в дръжката на чука.

Излязох от мината. Гневът ми бе така разпален, че не усещах студа. Мисли, казах си. Къде царят е скрил чука? Не беше в къщата. Къде би могъл да бъде?

И тогава се сетих. Народният музей. Какво по-добро място да се скрие нещо ценно? От другата страна на улицата, срещу къщата на Ипатиев, откъдето би могъл лесно да се вземе. Беше посетил музея, уж от уважение, в деня, след като му дадох чука. Мислех, че се опитва да се помири с надзирателите си и да спаси кожата си. И тази идея дори ме бе развеселила.

Не ме развеселява сега. А ме изпълва с въодушевление.

Онази нощ се опитах да проникна в музея, но имаше охрана по цялата улица. Влязох в музея на следващия ден заедно с тълпа селяни, които искаха да разгледат малкото експонати, поставени там от новото правителство в опит да увековечи себе си.

Чукът е там! Видях го.

Но не мога да го докосна дори! Мисля, че ме подозират в убийството на охраната на мината. Възможно е също някой да ме е видял на пазара, докато купувам амулетите. Сигурен съм, че днес ме следят.

Не бива да изпадам в паника. Не мога да остана повече тук. Положението ми е прекалено опасно. И прекалено много хора могат да си спомнят, че съм бил близък с царското семейство. Страната е в смут и няма да позволя да стана част от тази кървава баня. Ще се върна в Америка, както планирах. Но не като просяк. Може и да нямам всички ключове, които водят към царското съкровище, но мога да се върна за чука и по-късно. И все още мога да бъда цар.

Ще отида при Нартов. Политическата ситуация е може би точно такава, каквато ми трябва, за да окажа натиск върху него. Болшевиките са жадни за кръв, но тя няма да бъде моята.“

Емили мислеше, че това е последният абзац в книгата, но след като прелисти страниците, откри още два. И двата се отнасяха до десетилетия след клането.

„25 юли 1932

Няма смисъл. Връщах се много пъти, но не мога да намеря начин да открадна чука от музея. Опитах всичко — от подкуп до наемането на професионални крадци. Никой не иска да приеме подкупите ми, а охраната на музея е подсилена. Опитите ми да избия пазачите бяха осуетявани на два пъти. А това е само един беден исторически музей, който няма никакво значение. Защо се охранява така внимателно? Подозирам Нартов. Той е достатъчно умен, за да успее да манипулира правителството, та дори и да разполага с малко власт. Той пази чука, бди над него.

Но той няма значение. Имам своя огромен палат и съм почти толкова богат, колкото и ако бях намерил милионите на царя. Нартов продължава да изпраща редовно пари. Може и да увелича вноската му, за да го накажа за предателството му към мен.“

 

 

„24 май 1942

Започнах да сънувам Распутин. Да не би сънищата ми да предсказват смъртта ми? Няма да го позволя. Ще живея още дълго и ако срещна Распутин в ада, пак ще бъда негов господар. Ще държа чука над главата му, а той ще трепери, коленичил, пред мен.“

Емили затвори книгата.

— Умрял е през 1943. Може би е бил като обсебен от Распутин през последната година от живота си. — Изкриви устни. — Не мога да повярвам, че е било проява на съвест. Не мисля, че е имал такава.

— Нито пък аз. — Гарет стана и наля чашка кафе. — Но е умрял богат и години след избиването на царското семейство. Нартов продължавал да му изпраща пари. — Занесе й чашката. — Въпросът е: Кой е бил този Нартов? И как е успял Зелов да го убеди, че амулетът е скрит в дръжката на чука? Или Зелов е изнудвал Нартов?

Емили разтри слепоочията си и прие чашката кафе.

— Нямам представа. Надявах се, че ще можем да сложим край на участието на Зелов във всичко това. Господи, иска ми се да избягам по-далеч от Михаил Зелов.

Той поклати глава.

— Няма да го направим. Той е центърът, той е като окото на бурята.

— Николай Зелов най-вероятно е знаел кой е Нартов още преди да дойде в Русия. Затова вероятно му е платил и Джослин. — Поклати глава. — Но защо, по дяволите, ще се плащат пари сега, в този век, за нещо, което се е случило през 1918?

Гарет сви рамене.

— Защо не зададем този въпрос на мистър Джослин?

— Но Николай Зелов отишъл да види първо митрополит Димитри. Можем да получим повече информация, като отидем при него. — Отново поклати глава. — На сутринта ще говорим с Ирана и ще видим какво мисли тя.

 

 

— Михаил Зелов бил наистина обладан от Сатаната. — Ирана приключи с четенето на бележките и вдигна поглед към Емили и Гарет, които седяха до масичката на рум сървис в другия край на стаята. — Сигурна съм, че е при него и сега. Има ли още нещо?

— Преводът на „Книга за живите“ — каза Емили. — Прегледах го, но по едно време отидох направо на бележките. — Направи гримаса. — Не мисля, че ще искаш да го прочетеш. Отвратително богохулство, невиждан разврат. Каквото и да си помислиш, получаваш го. Секс с невръстни деца и всяка жена, изпречила се на пътя ти. Нищо чудно, че Распутин е бил привлечен.

— Но Распутин се е опитал да се отдалечи от Зелов към края — каза Ирана. — Мисля, че искам да прочета всичко.

— Нямам нищо против — каза Емили. — Задръж моето копие. Гарет има друго, в случай че ни потрябва.

— На всяка цена — каза Гарет. — Но от теб искаме да споделиш с нас, ако се сетиш защо Николай Зелов е посетил първо уважаван член на църквата, преди да се обърне към Джослин?

Ирана гледаше втренчено книгата.

— Имам няколко идеи. Нека прегледаме още веднъж всичко, с което разполагаме, за да мога да проясня главата си. Не съм така добре запозната с това като вас. — Потупа с пръст по книгата. — Михаил Зелов е бил инструмент в избиването на царското семейство, с цел да се откраднат трите амулета от царските щерки. За четвъртия амулет се предполага, че е бил в чука, който е дал на царя. Царят го скрил в Народния музей в близост до къщата на екзекуцията, откъдето Зелов не могъл да го открадне. — Смръщи вежди. — Но Зелов се чувствал така уверен, че успял да измъкне доста пари от Нартов, който да пази чука в музея. Очевидно е искал чукът да остане в музея.

— Но защо? — запита Емили. — И кой, по дяволите, е Нартов?

— Не знам защо — каза Ирана. — Но мисля, ще откриете, че човекът, подкрепял Михаил Зелов през всичките тези години, е бил митрополит Сергей Нартов. Периодът съвпада.

— Още един митрополит? — запита Гарет. — Михаил Зелов е мразел църквата.

— Което означава, че не би се опитал да я използва — възрази Ирана. — Всъщност най-вероятно точно така е направил.

— И си сигурна, че този човек и митрополит Нартов са едно и също лице?

— Не — каза Ирана. — Но съм изучавала този период и мога да твърдя, че Руската църква и Сергей Нартов определено са имали власт да източат достатъчно пари, за да бъде Зелов щастлив. Към Нартов са се отнасяли с огромно уважение и дори се очаквало да бъде провъзгласен за патриарх на цяла Русия. Той отказал с думите, че не е достоен и би предпочел да служи на народа си от по-скромна позиция. — Направи пауза. — А след като властта била завзета от болшевиките, помолил да служи на Бога и църквата тук, в Екатеринбург. Това не се харесало на новото правителство, което се опитвало да накара всички да забравят какво се е случило тук.

— Но да краде от църквата, за да направи онова копеле богато? — запита Емили. — Това го прави толкова лош, колкото и Зелов.

— Това определено е престъпление. Мотивът трябва да е бил много силен, щом е плащал щедри суми на Зелов в продължение на години. Казвате, че плащанията са спрели през 1943? — Емили кимна и Ирана каза: — Трябва да проверя, за да съм сигурна, но мисля, че тогава е умрял Нартов. И тъй като Зелов е починал малко след спирането на плащанията, никой нищо не е научил.

— Докато Николай Зелов не проявил още по-голяма лакомия шейсет години по-късно и не ги подновил — измърмори Гарет. — И така, той отишъл при митрополит Димитри и или се е опитал да намекне нещо за миналите мръсни дела на църквата, или му е предложил трите амулета, за да може митрополитът да допълни комплекта с четвъртия — онзи, който бил скрит в чука.

— Това са само предположения — каза Ирана. — Според мен, Николай Зелов се е опитал да вземе чука за себе си. Ламтял е за царските милиони.

— Прекалено трудно — възрази Емили. — Той е алкохолик и обикновено обича нещата да стават лесно. Точно затова би предпочел да има редовен приток на пари. Дал е на Бабин „Книга за живите“ и амулетите и си е отишъл с пълни джобове. — Погледна Гарет. — Но Бабин бил нает от Джослин, а не от митрополит Димитри. Джослин трябва да е затънал до шия в тази мръсотия.

— Защото предпочиташ той, а не митрополит Димитри да е лошото момче — каза Гарет. — Може и двамата да са боклуци. Парите покваряват, Емили.

— Знам. — Вярно бе, не искаше в цялата тази грозота да е замесен човек на вярата. Имаше толкова малко чисти и свети неща, към които светът да се придържа. — Вярваш, че митрополит Димитри се е свързал с Джослин и двамата са станали партньори?

— Това е вероятно развитие на нещата — каза Гарет. — Джослин има парите, а не виждам как митрополитът може да е снабдявал Михаил Зелов с исканите от него средства. Нартов е можел да финансира Михаил Зелов, защото по онова време светът е бил различен и той е използвал властта на църквата. В наше време всичко минава през очите и ръцете на счетоводителите. — Поклати глава. — Не, Джослин просто трябва да е замесен.

— Мен ме интересува по-скоро какво общо има църквата с това. — Ирана вече прелистваше книгата. — Струва ми се, че искам да узная повече за Зелов и връзката му с нея.

— Аз знам всичко, което искам да знам, за него. — Емили потрепери. — Непрекъснато мисля за това, колко много си приличат Зелов и Стонтън. Струва ми се странно двама така обладани от злото мъже, от различни поколения, да бъдат привлечени от една и съща примамка.

— Може би не е толкова странно. — Ирана не вдигна поглед от книгата. — Понякога мисля, че ако злото е достатъчно силно, то има свой собствен живот.

— Прераждане?

Тя сви рамене.

— Мисля, че всичко е възможно в Божия свят. Но не това имах предвид.

— Добре. Защото не ми се иска да мисля за това, как във всяко поколение се ражда по един Стонтън. — Обърна се към Гарет. — Кога ще се обадим на Джослин?

Той поклати глава.

— Скоро. Но може би трябва да постъпим, както предложи ти, и да посетим първо митрополит Димитри.

— Не, оставете на мен — каза внезапно Ирана. — Нали затова ме извикахте тук?

— Но тогава не мислех, че митрополитът е конспиратор — каза Гарет.

— Това нищо не променя. Говоря езика и имам нужния опит в материята. Искам да го направя.

Гарет поклати глава.

— Престани да ме предпазваш, Гарет. Ще го направя — каза Ирана. — Трябва да го направя.

Тонът й издаваше твърда, ако не и страстна, решителност. Емили си спомни студените тръпки, които я бяха полазили при думите на Ирана, че идването й тук вероятно има някакъв смисъл.

Ирана погледна Емили. Сякаш беше прочела мислите й.

— Престани да се тревожиш. — Усмихна се. — Не е ли вярно, че имам най-добра квалификация от всички ни? Ще се срещнем в резиденцията му на ярка дневна светлина. Нищо няма да се случи. — Изправи се. — А сега ще се облека и ще се обадя на митрополит Димитри.

— Може да откаже да те приеме — каза Емили.

— Вярвам, че ще ме приеме. — Тръгна към банята. — Всъщност сигурна съм, че ще ме приеме.

— Предполагам, че Бог ти е вдъхнал тази увереност? — запита Емили.

— Не, за Бога! Просто интуиция. Понякога всички ние имаме своите предчувствия.

— Защо да не дойда с теб?

Ирана се засмя.

— Интуицията ми казва не. Всичко ще бъде наред, Емили. — И се скри в банята.

— Не искам да отиде сама — каза Емили. — Защо не иска да ме послуша?

— Може би възразява на опитите ти да я закриляш. Чувал съм, че независимите жени имат склонност силно да се съпротивляват на подобни опити.

— Не е забавно.

— Знам. Проблемът е голям. — Хвана я за ръката. — Няма да й позволя да се види с митрополита, без да бъде защитена. Отказа да я придружа, но ще накарам Дардън да я закара и да остане наблизо.

Изпълни я облекчение.

— Знам, че е права и че посещението при митрополита не трябва да е… Просто идеята не ми харесва.

— Имаш предчувствие?

Тя кимна.

— И Дардън няма да я изпуска от поглед?

Той кимна.

— Знам, че това няма да е достатъчно за теб, затова ние двамата ще седим в кола, паркирана на две пресечки оттам. Просто за всеки случай.

Тя не проговори няколко секунди.

— Това няма да се хареса на Ирана.

— А ще те спре ли?

— Не, по дяволите! — възкликна Емили.

— Чудесно — усмихна се той. — Това ще ми даде допълнителни доводи, когато по-късно обсъждаме вмешателството с цел закрила на нечий живот. — Стана и тръгна към вратата.

— Ще отида да говоря с Дардън.

 

 

Митрополит Димитри затвори телефона и се облегна назад. Защо се беше съгласил да се види с Ирана Повак? Тя му бе предоставила кратка информация за себе си, произхода и опита си. Само споменаването на Емили Хъдсън не трябваше да е достатъчно да спре напиращите на устните му възражения и да се съгласи да я приеме. Може би трябваше да откаже и да поръча на икономката да я отпрати, ако се появи на прага му. Така щеше да бъде най-благоразумно. И по-безопасно.

Но аз вече не искам да съм в безопасност, помисли си уморено. Вече му ставаше неприятно да се грижи за собствената си безопасност, защото той нямаше никакво значение. Кой знаеше кое е правилно и кое — грешно? Цял живот бе сигурен в преценката и веруюто си. Къде бе отишла тази сигурност? Защо бе прекрачил зад тези граници?

Протегна бавно ръка и набра номера на Питър Джослин.

— Съгласих се да се видя с Ирана Повак. Твърди, че е приятелка на Емили Хъдсън.

— Знам коя е — каза Джослин. — Стонтън ми каза. Грешка е да се видиш с нея, Димитри.

— Исках ти да ми го кажеш. Търсех извинение да я отпратя. — Погледна през прозореца към червените рози, цъфтящи в градината. Беше прекалено късно за рози, но Джослин му бе дал някакви издръжливи растения, които цъфтяха няколко пъти в годината. — А когато човек си търси извинения, обикновено е сгрешил. — Направи пауза. — Грешим ли, Питър?

Мълчание.

— Не знам. Вероятно грешим. Но не можем да се върнем обратно.

— Да, не можем. — Беше прекалено късно. Прекалено много неща се бяха случили. И прекалено много хора бяха изгубили живота си. — Но вероятно можем да сключим мир и да намерим покой.

— Не ми харесва как звучи това. Виж, на път съм към теб. Не разговаряй с никого, докато не пристигна.

— Само с Ирана Повак. Седя си тук и гледам красивите рози, които ти ми даде. И се питам защо й разреших да дойде. И знаеш ли какво реших? Понякога Бог ни изпраща вестител и ако сме мъдри, ние не го отпращаме. Може би съм почувствал, че тази жена е моят вестител.

— Димитри, ти просто си уморен и обезкуражен. Да поговорим и може би ще стигнем до…

— Прав си, уморен съм. Днес се чувствам много стар. — Стана. — Излизам навън, в моята пълна с рози градина. Ще поседя на слънчевата светлина и ще чакам Ирана Повак.

— Не се виждай с нея — побърза да каже Джослин. — Ще пристигна възможно най-бързо. Отпрати я. Не прави нищо, което…

— Довиждане, Питър. — Затвори и изключи телефона си. Тръгна към френските прозорци, от които се излизаше в градината. Слънцето грееше ярко и той знаеше, че ароматът на розите ще витае във въздуха около пейката до фонтана. Икономката му щеше да доведе Ирана Повак тук, след като тя пристигнеше.

Ела, вестителю. Пречисти душата ми.

 

 

Огромната тухлена сграда се намираше в покрайнините на Екатеринбург и бе заобиколена от няколко също толкова престижни на вид сгради. Ирана гледаше широките, извити във формата на арка, прозорци и масивната махагонова врата, докато Дардън паркираше колата пред нея.

— Много впечатляващо — прошепна тя, след като той й отвори вратата, за да слезе. — Добре, Дардън, аз влизам.

— Не. Имам заповеди да остана с теб. Заповеди.

— А моите заповеди са да ме чакаш тук. — Тръгна към вратата. — Не искам да ми се мотаеш в краката.

— Какво значение има дали ще дойда с теб? Ще си държа устата затворена.

Тя не бе сигурна защо настоява. Действаше единствено по инстинкт.

— Има значение. Остани тук. — Изкачи трите входни стъпала. — Сигурна съм, че Гарет и Емили ще сметнат това разстояние за достатъчно близо.

— Грешиш, Ирана — каза Емили, появила се иззад ъгъла. Ирана отвори уста да възрази, но Емили вдигна ръка. — Гарет каза да те чакаме на една пресечка разстояние, за да не се ядосаш. След като размислих, разбрах, че не давам и пет пари дали си ядосана. Двамата с Гарет правите за мен онова, което смятате за най-добре, още от мига, в който се срещнахме. Защо аз да не постъпвам по същия начин с вас? Ще ви дам достатъчно лично пространство. Ще седя във фоайето, докато разговаряш с митрополит Димитри, но ще бъда много по-близо от една пресечка разстояние.

Ирана я гледа секунда, после се усмихна.

— Ще трябва да те просна в безсъзнание, за да ти попреча да дойдеш с мен, нали?

— Ако мислиш, че си достатъчно силна.

— Достатъчно силна съм, но е трудно да победиш любовта със сила. Става прекалено сложно. — Протегна ръка към звънеца. — Това, че те е грижа за мен, стопля сърцето ми. Но наистина мисля, че ще получа повече информация, ако съм насаме с митрополита. Когато разговаряхме по телефона, имах неясното впечатление, че той иска да… — Сви рамене. Не беше сигурна дали може точно да опише какво бе почувствала, когато бе чула гласа на митрополит Димитри по телефона. — Можете да ме охранявате и от по-голямо разстояние. Разбираш ли?

— Не съм и очаквала нещо друго от теб. Просто не искам да си сама.

— Не съм сама. — Натисна звънеца. — Още откакто реших да дойда тук, знаех, че няма да бъда сама. — Лицето й се озари от топла усмивка. — А сега имам и теб.