Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (15)

Глава 15

Беше почти на зазоряване, когато чу кола да спира пред къщата.

След няколко минути Гарет вече отваряше входната врата.

— Прекалено късно — каза Дардън. — Направих каквото можах, Гарет.

Гарет стоеше на прага, без да откъсва поглед от Емили.

— Добро утро.

Искаше й се да прекоси тичешком стаята и да го прегърне. Не, да го удари.

— Трябва да се облечеш по-добре — каза Гарет. — Тук е малко хладно.

Тя сведе поглед към дългата тениска, която стигаше до средата на бедрата й.

— Достатъчно съм облечена. И не ми е студено. Не, определено ми е топло.

Дардън подсвирна тихо.

— Току-що се сетих, че трябва да отида да посрещна самолета, с който пътува Ирана. — Изправи се и тръгна към вратата. — Тръгвам веднага.

— Ирана? — повтори Емили. — Ирана идва тук? Защо?

— Реших, че може би ще имаме нужда от нея. Бабин има вземане-даване с църквата, помниш ли?

— И ще рискуваш, залагайки на това може би? — запита тя. — Кога щеше да ми кажеш за пристигането й?

— То не бе тайна. Ти бе малко разтревожена и не исках да те тревожа допълнително.

— Дяволски си прав. Разтревожена съм. — Пое си дълбоко дъх. — Но ще обсъдим това по-късно. А Бабин?

— О, все още е жив. Поли ще го откара до летището в Москва. Вероятно вече са на път. А аз докарах колата на Бабин тук. Той ще остане известно време в къщата си в Монте Карло. Сподели с мен, че ще се чувства в безопасност от Стонтън, ако е възможно най-далеч от Русия. Макар аз да помислих, че няма търпение да се отдалечи от мен. Беше разтревожен от отказа ми да му обещая, че няма да го преследвам по-късно. — Стисна устни. — Което и ще направя. За мен той просто е недовършена работа. Позволих му да се измъкне като застраховка, ако по-късно имам нужда от информация.

— Той сигурно и бездруго ще изчезне.

— Може би. Но аз ще знам къде е. Обадих се на Фъргъсън и го помолих да изпрати агент, който да го следи още от кацането му в Париж. Може ли чашка кафе?

— Студено е. Двамата с Дардън седим тук от часове.

— Ще го стопля. — Прекоси кухнята и сложи джезвето на котлона. — Съжалявам, че си се тревожила. Надявах се да спиш цяла нощ.

— Винаги можеш да ми дадеш приспивателно — каза тя саркастично.

— Нямаше да бъде честно. Възползвах се от ситуацията. Не съм я създал. — Погледна я. — И знаех, че накрая ще ми се наложи да говоря с теб за това. Трябваше да реша дали си струва.

— Бабин — подсказа тя.

— Не показа особено желание, но успях да го убедя, че или ще говори пред мен, или никога вече няма да може да говори.

— Посредник ли е?

— Да. Работи за Питър Джослин, крупния производител на пластмаса. — Свали джезвето от котлона и напълни една чашка. — Джослин го наел, когато Николай Зелов дошъл в Москва с книгата на стария Михаил Зелов и три амулета и поискал да ги превърне в злато. Николай Зелов отишъл първо при митрополит Димитри и му ги предложил, но не знам как точно, Джослин се оказал насред всичко това. Джослин не искал Зелов да знае, че е замесен, и затова използвал Бабин за посредник. Казал на Бабин, че трябва да вземе „Книга за живите“ и амулетите и че в замяна Зелов ще получи тлъста сума, която ще го измъкне от финансовите затруднения веднъж завинаги.

— Толкова важни ли са били амулетите?

— Много важни.

— И наистина има съкровище, скрито в дръжката на чука?

— Според Бабин. Каза, че всичко се съдържа в „Книга за живите“. Също и информация къде е скрит чукът.

Емили поклати глава.

— Какво значение има, след като всичко това сее случило преди почти сто години? Защо не се е върнал и сам не ги е взел? И защо комунистическото правителство не е открило нищо?

— Очевидно не са.

— Трудно ми е да повярвам, че е останало скрито близо век. Къде?

— На обикновено и дори очевидно място. В музей в Сибир заедно с колекция земеделски сечива. Какво друго би било по-безопасно?

— Артефактите не са в безопасност в музеите. Ако бяха, нямаше да имам работа.

— Този музей е различен. Народен музей е. Изложбата била символ на работническата революция. Само няколко инструмента, но красиво подредени, а над тях се развявало знамето на Съветския съюз с чука и сърпа. Десетилетия наред се е смятало за измяна, дори да се наруши хармонията на експоната. Бабин каза, че Джослин вярвал в целостта на изложбата, в противен случай нямало да плати въпросната тлъста сума за книгата и амулетите. Нито да му даде правомощия да наеме Стонтън да се втурне в преследване на чука, когато разбрали, че сбирката е дадена назаем на музей в Афганистан. Казал на Бабин да пази амулетите в сейфа в офиса си. Не искал да бъдат негово притежание, тъй като били крадени исторически артефакти. — Потупа джоба на сакото си. — А сега са у нас. Така стават три.

— Различни ли са от онзи, който взехме от къщата на Немид?

— Дребни разлики в напластяването на златото около рисунката.

— Но взел ли е Джослин „Книга за живите“?

Той кимна.

— Джослин има една книга.

— Една?

— Бабин е мошеник. Мислиш ли, че не е направил фотокопие на книгата за себе си, преди да се изплъзне от ръцете му? — Бръкна в джоба на сакото си. — Между другото, каза, че има карта от 1913 година, пъхната в книгата, която е дал на Джослин. Направил е фотокопие и на картата. Което означава, че картата на Немид най-вероятно е много добре изработен фалшификат. Бабин бил разочарован от по-голямата част от съдържанието на книгата. Интересувало го единствено съкровището, скрито в дръжката на чука. Вероятно се е канел да направи двоен удар, но когато открил, че музейната сбирка е изпратена в Афганистан, разбрал, че това вече не е по силите му. — Извади подвързано на ръка томче. — Но държал фотокопието в офиса си за всеки случай. И ние се отбихме там и го взехме, преди да го изпратим на летището.

Тя протегна ръка и взе томчето.

— На руски е.

— Да, ще трябва да се довериш на превода ми. — Той я погледна над ръба на чашата. — Ако можеш.

— Мисля, че мога да ти имам доверие за някои неща — каза тя студено. — Но чукът не беше при другите инструменти в онзи музей в Афганистан. Значи е някъде другаде, нали?

— Така изглежда.

— И какъв беше амулетът, който намерихме в къщата на Немид?

— Подкуп. Бабин каза, че го е дал на Стонтън, за да е сигурен, че ще получи възможно най-скоро чука. След боевете там, първи в страната щяха да влязат ООН. Затова Немид изпратил вашия екип. Осигурил е възможност на Стонтън да нападне и ограби камиона.

Кръвта, която се стичаше изпод преобърнатия камион.

— И амулетът със снимката на Распутин е бил подкупът — тоест, парите, платени на Немид? Защо? Какво представлява той?

Гарет сви рамене.

— С Бабин прегледахме само основните факти. Вероятно Стонтън го е убедил, че има някаква стойност. Може би е имал за цел да укрепи партньорството им. Може би, след като прочетем книгата, ще знаем повече.

— Искам отново да видя амулета.

— В куфара ми е. Ще ти го донеса. — Изправи се и отиде до разтегателния диван. Върна се след минута и й подаде кутийката. — Нещо друго?

— Можеш да се заемеш с превода на книгата на Михаил Зелов и да се постараеш да стане два пъти по-бързо. — Отвори кутийката и загледа амулета. — С това са платени пролятата кръв и нещастието… Погледни го. Тези изгарящи очи. Прилича на светец, за какъвто се е представял. Светецът, създаден от Зелов. — Погледът й се спря на думите под амулета. — Сигурен ли си, че това е благословия?

Той кимна.

— Проверих за тайни местенца и други надписи. Нищо. Проверих и картата. Няма надписи с невидимо мастило, нито нещо подобно. Макар че, ако е копие, вероятно няма да има белези, които да го издават като такова. Което не означава, че при по-модерни и щателни тестове нещо няма да изникне. Трябва обаче да помним, че амулетът е изработен в началото на двайсети век.

Затвори отново кутийката.

— Каза ли ти Бабин какво се предполага, че е скрито в дръжката на чука?

— О, да. — Усмихна се леко. — Истинско съкровище. Не бижутата на Анастасия или пък любимите перли на царицата. А точни указания за намирането на съкровището, което царят изпратил вън от страната, в случай че на царското семейство се наложи да бяга по време или след революцията.

— Направи пауза. — Милиарди, Емили. Милиарди.

— Но това не му е помогнало, нали? Цялото му семейство било изклано.

— Да. Но сега разбираш каква примамка е това съкровище за хора като Бабин и Джослин… И може би дори за митрополит Димитри.

Тя кимна.

— Разбирам. — Изправи се. — Ще се опитам да поспя. Защо и ти не подремнеш, а после да започнеш работа върху превода?

Той повдигна вежди.

— Това бе по-скоро заповед, отколкото предложение.

Тя го изгледа втренчено право в очите.

— Нито едно от двете не би ми свършило работа, нали? Знам, че винаги правиш това, което искаш. Доказа го и тази вечер.

— Това ли е начинът ти да ми кажеш, че съм копеле, задето те оставих тук и отидох сам при Бабин?

— Обичаш да работиш сам. Дардън бе категоричен по темата. — Направи пауза. — Това не ми оставя друг избор, освен и аз да работя сама.

Гарет изруга.

— Точно това не исках да се случва. Не исках да станеш нетърпелива и да започнеш да действаш сама, помислила си, че не съм достатъчно ефективен.

— Затова ме остави и отиде да рискуваш живота си. За да ми докажеш, че не действаш бавно?

Той поклати глава.

— Няма да лъжа. Планирах това още преди да посетим Бабин в офиса му.

— И не ми каза.

— По дяволите, видях как реагира в офиса на Бабин. Като го видя и се сети, че е бил в колибата в планината, изгуби контрол.

— Добре, изпуснах нервите си, да. Но вече ги владея. Ти не ми даде възможност. Просто ме потупа по гърба и каза: „Стой кротко, малко момиченце“. И отиде да свършиш моята работа.

— Това бе и моя работа, Емили.

— Аз я смятах за моя. Снощи се канех да дойда при теб, защото ти вярвах. Чувствах се сама и несигурна, но мислех, че след като сме партньори, ще работим заедно. Исках да съм близо до теб. — Добави ожесточено: — Но се оказа, че не мога да ти имам доверие. Ти бе отишъл сам. И ме излъга.

— Не точно.

— Не увъртай. Ако бях излязла от стаята си, преди да тръгнеш, щеше ли да ми кажеш истината?

Той не отговори веднага.

— Вероятно не.

— Ето, това имах предвид. — Обърна се. — Как бих могла отново да ти се доверя, Гарет?

— Можеш да ми вярваш, че ще свърша работата — каза той. — Можеш да ми вярваш, че ще останеш жива. Няма да ти позволя да рискуваш живота си. Не мога да го позволя.

— Изборът е мой.

— Не, мой е — отговори той рязко, дори грубо. — Мога да го предотвратя. Мога да застана на пътя ти. Направих го тази вечер.

— Защо, по дяволите? Работехме заедно.

— Откъде да знам? Не ми е приятно да мисля за това. — Усмихна се безрадостно. — И не защото сексът с теб е страхотен. Имал съм приятни преживявания в леглото и преди, но не съм се чувствал така. Трябваше да знаеш, че ще се стигне дотук. Страстта витае във въздуха между нас още от онази първа нощ в палатката на Шафир Али.

Тя поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— А защото ме съжаляваш?

— Господи, не!

— Мисля, че е това. Защо, в противен случай, повика Ирана? Готов си да рискуваш живота й, защото не смяташ, че съм достатъчно компетентна да свърша онова, което трябва да бъде свършено. Искаш да ме държиш зад заключена врата. — Стисна длани в юмруци. — Да не си посмял да ме съжаляваш! Да не си посмял да не ме зачиташ! Мога да се справя и сама. Ще бъде трудно, да. Ще ми отнеме повече време. Но мога да се справя. Не искаш да преследвам Стонтън сама? В такъв случай, спази обещанието си. Помолих те да ми помогнеш, не да вземеш работата от ръцете ми. — Гласът й трепереше от гняв, макар да се опитваше да говори спокойно. — Не съм те молила да ме оставиш да седя тук със скръстени ръце и да се питам дали няма да бъдеш убит тази вечер. А може би заслужаваше да бъдеш убит заради това, че беше толкова глупав, че имаш огромно желание да доминираш. Не така се бяхме разбрали и ако го направиш отново, ще… — Обърна се рязко и закрачи към спалнята. — Хайде, преведи книгата, по дяволите.

 

 

Стонтън гледаше как Бабин и Поли излизат от колата на паркинга на летището и влизат в главния терминал.

Да. Беше проследил човека на Гарет, излязъл от къщата на Бабин, с надеждата, че двамата ще останат заедно. Слезе от колата си и заобиколи двете редици коли, които ги деляха. Щеше да провери докъде ще лети Бабин по-късно, сега имаше нещо по-важно…

Внимателно постави устройство за проследяване под задната броня. Това може би дори не беше необходимо. Човекът на Гарет, откарал Бабин до летището, не изглеждаше много умен и Стонтън вероятно лесно щеше да го проследи обратно до Емили. Обаче Стонтън се гордееше с това, че винаги и за всичко е помислил.

О, Емили. Как му липсваше тази кучка! Двамата бяха така близки, че почти се бяха слели в едно, докато работеше над Леви. Тя щеше да бъде за него изтънчено удоволствие.

Скоро, Емили. Да, проследяването на колата може би въобще не бе необходимо. Беше почти сигурен в това, след като бе приел обаждането на Борг по-рано същата вечер. Ако всичко вървеше по план, Емили щеше да допълзи при него на колене. Каква приятна мисъл.

Върна се в колата си и седна зад кормилото. Щеше да чака тук и да се увери, че Бабин се е качил на самолета. Сам.

Междувременно, трябваше да се погрижи и за други неща. Гарет се оказа труден противник. Може би беше време да смени тактиката. Стонтън се бе надявал да спечели още малко време, а сега можеше да се окаже, че трябва да е доволен от онова, което вече бе измъкнал от Бабин.

Но може би бе възможно да изцеди още малко от главния източник. Време беше Джослин да бъде върнат към реалността и да си изцапа ръцете. Не можеше повече да се крие зад Бабин. Стонтън щеше да разбере дали може да разчита на сътрудничество с Джослин, или трябва да действа сам веднага щом му кажеше какво е сторил, за да открие чука.

Изгряваше нов ден, нещата се променяха, трябваше да посрещне предизвикателството.

Набра номера, без да откъсва поглед от входа на летището.

— Джослин, тук е Стонтън. Трябва да поговорим.

 

 

Мина много време от последното ми идване в Русия, помисли си Ирана, докато гледаше през прозореца на реактивния самолет, насочващ се към малкото частно летище близо до Москва. Тогава бе още момиче, пълно с ентусиазъм, жадно за знания, готово да изследва света.

Предполагаше, че времето не я е променило чак толкова много. Сега бе по-стара, по-опитна, малко по-тъжна, но се надяваше да е запазила ентусиазма си и безкрайното си любопитство.

Русия се бе променила за всичките тези години и тя бе нетърпелива да види промените.

— Пристигнахме, доктор Повак. — Пилотът, Чад Нали, излезе от пилотската кабина. Усмивката озари и стопли привлекателното му момчешко лице. — И ако не греша, колата на Дардън е паркирана до хангара. Очевидно иска да е сигурен, че ще стигнете при Гарет със скоростта на светлината.

— И аз имам такова чувство — усмихна се Ирана и разкопча колана си. — Благодаря ти. Беше много мил.

— За мен е удоволствие. Ти си прекрасна жена, доктор Повак. — Натисна бутона, който автоматично спускаше стълбите. — Грижи се за себе си. — Тръгна надолу по стълбите пред нея и се обърна да й помогне. — С Гарет не е безопасно…

Болка!

Нещо я повдигна и я захвърли като парцалена кукла надолу по стълбите.

Огън. Горещина.

Удар. Имаше някакъв удар…

Претърколи се и видя, че Дардън се опитва да излезе от колата. Но прозорците бяха строшени, а вратите — изкривени.

Пилотът стенеше на няколко метра от нея, а от дълбоката порезна рана на челото му капеше кръв.

Трябваше да стигне до него. Трябваше да му помогне.

Не можеше да помръдне. Какво й ставаше? С огромна мъка, успя да се изправи на колене. Ако стигнеше до комплекта за първа помощ, който бе останал в самолета…

Останките на „Гълфстрийм“-а бяха в пламъци.

— Добре дошла в Москва.

Вдигна поглед към мъжа, който вървеше към нея. Пясъчноруса коса, широки руси вежди, а в ръка — автомат АК-47. Усмихваше се…

Кой би се усмихвал в момент като този?

— Хайде, ела, чаках те. — Изправи я рязко на крака. — Емили сигурно ти е разказвала за мен. Аз съм Стонтън. — Дърпаше я към автомобил, спрял от другата страна на горящия самолет. — А сега бъди добро момиче. Бързам. Ако не ми сътрудничиш, ще изстрелям няколко куршума към Дардън в онази кола и към пилота там, на земята.

Щеше да го направи.

— Моля те, дай ми минута. Пилотът е ранен. Трябва да му помогна…

— Колко си мила. Той не го заслужава. Беше необходимо само Борг да му предложи достатъчно пари и той му даде плана на полета.

Тя продължаваше да упорства.

— Само да спра кървенето.

— Губиш си времето. Искаш да спреш кървенето? — Изстреля серия куршуми в ранения пилот. — Аз ще го спра по-бързо. Искаш ли да се прицеля в резервоара на Дардън и да взривя колата му?

Тя не можеше да откъсне поглед от кървавите останки от тялото на пилота.

— Не, ще дойда. — Можеше да движи крака, но беше все още замаяна. Трябваше да се отдалечи от Дардън. Да спре убийствата.

— Борг смяташе, че няма да ми създаваш проблеми, но какъвто е идиот, едва не те взриви. Смъртта ти нямаше да ми се понрави. Трябваше вече да се е научил как да поставя експлозив. — Усмихна се. — Но ето те тук и ето ме и мен. Няма ли да бъде забавно?

 

 

— Емили. — До отворената врата на спалнята й стоеше Гарет.

Тя седна в леглото.

— Приключи ли с превода?

— Не. — Направи пауза. — Току-що ми се обади Дардън.

Тя се напрегна. Нещо не беше наред.

— Ирана. Нещо се е случило със самолета й?

— О, да, нещо се е случило. — Вдигна ръка. — Жива е. Възможно е дори да не е пострадала. Дардън не можа да ми каже.

— Как така не е могъл? Ако самолетът се е разбил…

— Не, не е било самолетна катастрофа. Дардън спрял до хангара малко след като самолетът на Ирана пристигнал. Тя слизала по стълбичката, когато самолетът се взривил.

— Какво?

— Експлозия — каза той. — Времето на експлозията е било изчислено на няколко минути след спускането на стълбичката. Поне Дардън мисли така в този момент.

— Стонтън — прошепна тя.

— Не той е поставил бомбата. Но бил там. Застрелял пилота и взел със себе си Ирана.

— Стонтън е отвел Ирана? — Не можеше да осъзнае случилото се. Поредният кошмар. — Сигурен ли си?

— Дардън го видял да я влачи към кола от другата страна на самолета.

— Защо, по дяволите, не го е спрял?

— Колата му била повредена от експлозията, вратите се заключили. Когато успял да отвори вратата си, било вече много късно. Пилотът бил мъртъв, а Стонтън — изчезнал.

— С Ирана — каза тя мрачно.

— Ще си я върнем.

— Как? — Обърна се към него и ожесточено запита: — Как ще го направим, Гарет? Как? Отвлякъл я е, сякаш ние сме безпомощни деца.

— Мислиш ли, че не го знам? — Гласът му бе дрезгав. — Обещах й безопасност, ако дойде тук. И не спазих обещанието си. Този кучи син… — Млъкна рязко и се обърна. — Облечи се. Дардън ще дойде всяка минута.

— Как, Гарет?

— Ще открием къде е и ще го преследваме. Дардън е записал номера на колата.

— Тази информация не е достатъчна. Русия е огромна страна.

— Но Стонтън ще остане сравнително близо до нас.

— Защо?

Хвърли й поглед през рамо.

— Заради теб, Емили.

Тя кимна. Започваше да разбира.

— Той всъщност не иска Ирана. Иска мен.

— Моето предположение е такова. Ще се опита да я замени за теб.

— Слава Богу.

— Което няма да му позволим. Ще трябва да го открием преди това…

— Не ми казвай какво трябва да направим. — Бе стиснала длани в юмруци. — Знаеш ли какво ще й причини той? Аз знам. Виждала съм го. Ти не разбираш. Той наистина не дава пет пари. Харесва му. Няма да му позволя да нарани Ирана. Иска мен? Ще ме получи. Само се погрижи да имам оръжие. Ще го убия.

— Може и да не се стигне до това. Не и ако го открием, преди…

— Ще се стигне дотам. Винаги съм знаела, че е възможно. — Грабна дрехите си и тръгна към банята. — Така че, намери Стонтън, ако можеш. Но всъщност няма значение. По един или друг начин, ще изтръгнем Ирана от лапите му.

 

 

Гарет посрещна Дардън след трийсет минути още на двора. Предната броня на колата му бе изкривена на места и всичките четири прозореца бяха строшени.

— Господи, съжалявам, Гарет. — Отвори, много трудно, вратата на колата и слезе. — Опитах се да… Успях да отворя вратата, но… Господи, страхувах се, че ще я убие — така, както уби пилота.

— Не бях там и не мога да те съдя — каза Гарет. — Знам, че харесваш Ирана. И че си направил всичко, което си можел.

— Как го приема Емили?

— А ти как мислиш? Трябва да открия копелето, преди да си е поставила главата на дръвника.

— Как?

— Точно този въпрос ми зададе и тя. — Изкриви устни. — Големият въпрос. Но аз ще открия отговора. — Трябваше да го открие. Първо Кариф, а сега и Ирана. Стонтън му бе отнел прекалено много. Не можеше да позволи Ирана да умре като Кариф. Огледа пътя. — Всъщност отговорът може би идва към мен в този момент.

Погледът на Дардън проследи този на Гарет и той също видя приближаващата кола.

— Поли?

— Поли.

Загледаха как Поли вкарва колата в двора на селската къща и паркира БМВ-то до колата, от която току-що бе слязъл Дардън. Той слезе и подсвирна тихо, като видя обгорения мерцедес със счупените стъкла.

— Гарет, може би трябва да си поговоря с теб за доброто поддържане на автомобилите. Този мерцедес бе прекрасна кола. Както виждаш, връщам ти тази в съвършена изправност.

— Качи ли Бабин в самолета? — запита Гарет.

Поли кимна.

— И изчаках самолетът да излети. Но мисля, че Бабин би тръгнал и доброволно. Беше много нервен. Умееш да сплашваш, Гарет. Мога и аз да се науча или това е природен талант?

— Не би искал да изхабиш времето, необходимо за научаването на това изкуство. Придържай се към собствените си таланти.

— Искам да разширя хоризонта си. Снощи ти ми показа цял един нов свят.

— Искаш да разшириш хоризонта си? Тогава седни пред компютъра. Имам проблем, който ще се окаже задоволително предизвикателство за теб.

— Не такова предизвикателство… — Млъкна и започна да изучава изражението на Гарет. — Много си сериозен, мрачен дори. Нещо не е, както трябва.

— Колко си чувствителен — каза Гарет. — И наблюдателен. Да, нещо ужасно се обърка.

— И искаш от мен да вляза в ролята на Супермен и отново да направя света прекрасно място за теб — каза Поли. — Можеш ли да ми кажеш как да го направя?

— Имаме марката и модела на автомобила. И дори номера му. Просто не знаем с точност къде се намира.

— Защо не се обадите на руската пътна полиция?

— Не.

— Страхувах се, че ще ми отговориш така. Какво трябва да направя?

— Да измамиш някой от военните сателити, които са все още фокусирани върху Русия, да увеличиш района и да откриеш автомобила.

— Не, по дяволите.

Гарет не реагира — все едно че нищо не бе казал.

— Трябва да го направиш бързо и без възможност да те проследят. Не можем да си позволим над нас да се спуснат с парашути Специалните части и да ни отведат.

— Невъзможно.

— Не и за Супермен.

— Ако ме хванат, не само ще ме хвърлят в затвора до края на живота ми, но вероятно ще трябва да работя като роб на компютъра за правителството. Тази съдба е по-лоша от смъртта.

— Можеш ли да го направиш?

Поли не отговори веднага, после неохотно каза:

— Да, има няколко сателита, поставени през осемдесетте години на двайсети век, които не разполагат с модерна защита. Поиграл съм си вече малко с тях. Но няма да го направя.

— Кажи цената си. Искаш ли да се пенсионираш и да живееш като цар? Няма проблем.

Поли поклати глава.

— Прекалено е опасно, Гарет.

— Моля те, Поли. — На прага стоеше Емили. — Приятелката ми Ирана ще пострада — каза неспокойно. — Трябва да я намерим.

Поли я изгледа с тревога, но и с раздразнение.

— Не мога да го направя, Емили. Ще бъде дяволски трудно. Не си струва…

— Той ще я нарани ужасно, Поли.

А Емили изпитва болка в момента, помисли си Гарет. Беше почти толкова бледа и уязвима, колкото и в нощта, в която Гарет я бе изтръгнал от лапите на Стонтън. Отчаяно искаше да протегне ръка към нея, да й помогне, да я утеши. Очевидно реакцията на Поли бе същата.

— О, по дяволите! — Слезе от колата. — Дай ми информацията, която имаш, Гарет. С колко време разполагам?

— Възможно най-малко. Емили е права, ситуацията е отвратителна.

— На живот и смърт? Не обичам да поемам такъв вид отговорност. — Тръгна към вратата. — Няма да е трудно да се намери сателит, който да свърши работа, но ще трябва да вляза и изляза бързо. Имате ли поне най-обща представа къде се намира колата?

Гарет поклати глава.

— Може би на стотина мили в която и да е посока от Москва.

— Страхотно.

— Благодаря ти, Поли — каза Емили.

— Ще ми благодарите, когато открия проклетата кола — добави Поли мрачно. Или след като ме вкарат в затвора. — И влезе в къщата.

— Ще успее ли? — Емили запита Гарет.

— Да.

— А навреме ли?

— Може би. Няма да те лъжа. Ще бъде трудно. — Обърна се към Дардън. — Влез и му дай подробно описание на колата.

Дардън кимна.

— По дяволите, дори ще му приготвям кафето.

Емили седна на стъпалата и обгърна коленете си с ръце. Гарет виждаше колко е напрегната. Напрежението се съдържаше във всеки мускул на горната половина на тялото й. И отново му се прииска да направи всичко възможно да я успокои. Обаче тя нямаше да приеме утеха. Не сега и не от него. Единствената утеха и за нея, и за него, бе по-бързо да изтръгне Ирана от лапите на онова копеле.

— Ще те уведомя веднага, щом Поли постигне някакъв напредък.

Тя кимна.

— Моля те. Аз няма да вляза вътре. Не искам да го безпокоя.

— Няма да го безпокоиш.

— Не мога да поема такъв риск.

— Ще ти донеса яке. Студено е.

— Не ми е студено. Просто ще чакам тук.

Чакане. Той осъзна, че тя не чака само резултатите от дейността на Поли. А също така и обаждане от Стонтън.

Надяваше се само Поли да постигне успех, преди Стонтън да се е обадил.

 

 

— Много си умна, сестро Ирана — каза Стонтън и блъсна Ирана в малката стаичка в единия край на склада. — Винаги оценявам гостите, които ми създават толкова малко проблеми.

— Не съм сестра — каза Ирана. — Отдавна се отказах от правото да бъда наричана така. — Сведе поглед към въжетата, които стягаха китките й. — И ще бъде глупаво да се опитвам да избягам, освен ако нямам шансове да успея.

— Точно така — усмихна се той. — Но очаквах… страх. Емили се страхуваше. Бореше се със страха като тигър, но той пак бе там.

— Иска се повече смелост да се бориш, ако се страхуваш. Емили е много смела.

Усмивката му изчезна.

— Но не и ти. Ти си безпомощна, но не виждам… Не мисля, че те харесвам, сестро Ирана.

Тя го гледаше спокойно.

— Виждам. Но това не ме безпокои.

— Мисля, че е необходимо доста повече, за да извика безпокойство у теб — каза той тихо. — Какво предизвикателство.

— Защо искаш да извикаш тревога у мен? Аз не съм важна за теб. Не става въпрос за мен, нали? А за Емили.

— Не искам да те лиша от твоя дял от вниманието. Все пак, ти си жената, която ще ми даде онова, което искам.

— Защо не оставиш Емили на мира? Тя нищо не знае. Щеше да ми каже, ако знаеше.

— Не непременно. Може би не харесва религиозните хора, стремящи се винаги да правят добро, повече от мен, сестро Ирана.

Погледът й бе лишен от всякакво чувство.

— Няма ли да ми отговориш? Да се защитиш?

— Не. Питам се само защо си предубеден към хората на мярата? Да не би да си пострадал от тях?

Те не могат да ме наранят. Нямам нищо общо с никого от вас.

Виждам.

— Нищо не виждаш. — Изруга и протегна ръка към телефона. — Аз съм този, който наранява хората. И който заповядва.

Тя се напрегна.

— На Емили ли се обаждаш?

— О, това те развълнува — усмихна се злобно той. — Още не. Искам да се тревожи още известно време. — Набра номера. — Не, обаждам се на стария си приятел Борг. Точно Борг уреди пристигането ти тук, при мен. Планираше да те убие в Мароко, но след като Гарет ти се обади, трябваше да се нагоди към ситуацията. Отиде на летището преди теб и постави експлозив в самолета, след това поговори с пилота. Получи се, гали?

— Нима се обаждаш, за да го поздравиш?

— Не, хрумна ми, че може би трябва да сменим подхода. Ще използвам Борг за идеи. — Заговори в телефона. — Да, тук всичко първи чудесно, Борг. Обаждам се просто да проверя дали е все още в Париж. Това е добре. Да, давай. Очаквам с нетърпение да те чуя. — Затвори и погледна Ирана. — Виждаш ли аз съм този, който контролира нещата. Аз дърпам въжетата. Аз давам заповедите. Ако бях заповядал на Борг да те убие в Мароко, щеше да го направи. Аз го притежавам.

— Бедният човек. Сигурно истински се измъчва.

Стонтън стисна устни.

— А ти си глупава кучка. Не виждаш нищо друго, освен онова, което искаш да видиш. — Пое си дълбоко дъх, после се усмихна лъчезарно. — Но има начини да ти отворя очите. И очаквам с нетърпение да ти ги демонстрирам всичките, сестро Ирана.

 

 

— Мили Боже, Поли! — прошепна Гарет, без да откъсва поглед от екрана на компютъра. Той бе запълнен с фигури и уравнения които непрекъснато се променяха, докато пръстите на Поли танцуваха по клавиатурата. — Толкова близо ли е, колкото си мисля? — прошепна той на Дардън. — Минаха само шест или седем часа.

— Ти му каза да бърза — каза Дардън. — И той бърза, но се налага да построи защитни стени, за да не види някой друг какво правим. Вероятно вече всяка минута ще проникне.

— Никога не е достатъчно бързо. Пароли? Няма как… А ти имаше ли проблеми да намериш оръжията, които са ни необходими?

— В Москва? Тук съществува черен пазар, на който можеш да намериш всичко. Бях готов още преди часове.

— Добре. — Гарет се облегна на стената и кръстоса ръце на гърди, все така втренчил поглед в компютърния екран. — Хайде, Поли…