Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (4)

Глава 4

— Шафир е мъртъв — каза Борг на Стонтън. — Има прободна рана отстрани, но е умрял от счупване на врата. — Направи пауза. — Жената е изчезнала.

— Кучи син! — Стонтън очакваше подобна новина още в мига, в който експлозиите започнаха да разтърсват лагера. Погледна прехвърчащите искри, които пелената от сняг не можеше да скрие. — Превозните средства?

— Всички са повредени, с изключение на караваната, която е най-близо до колибата. Шестима от хората на Шафир са мъртви.

— Не давам и пет пари за тези проклети задници. — Обаче не искаше да бъдат заловени по-късно и да се разприказват.

— Кажи на всички да дойдат в колибата, където държах жената. Ще им дам достатъчно пари. Искам да се разпръснат и да тръгнат към границата с Пакистан.

— Няма ли да ги пуснем по дирите й?

— Нима мислиш, че е избягала сама? Използван е експлозив С-4. Някой е дошъл за нея. Вероятно са били много, в противен случай нямаше да се осмелят да нанесат удара. Имаме време да поправим щетите.

— Може би е по-добре да прежалим загубите — предложи Борг колебливо. — Седмици наред не можа да я пречупиш. Може би наистина не знае нищо.

— Нямах възможност да се уверя, по дяволите. — Гневът го завладя, като си спомни онези последни мигове, преди да я подхвърли на Шафир. — Не можах да поработя директно върху нея.

— Не очакваше подобно развитие на нещата. Бурята и…

— Извинения? Той няма да приеме никакви извинения. — Както и самият Стонтън. Никога преди не се бе провалял в изпълнението на задача, нямаше да се провали и сега. — Опитва се да не ми плати нито цент, докато не му доставя чука, обаче няма да стане. Ще трябва да плаща разходите ми. Проклетият чук трябваше да е тук. Освен това, според него тя знае къде е. — Докосна устните си там, където проклетата кучка го бе ухапала, и каза с ожесточение и злоба: — Е, той ще получи каквото иска. Тя ще ми каже всичко, което знае. — Обърна се. — Опаковай багажа. Ще вземем караваната и ще видим дали не можем да я настигнем. Сигурно се придвижват пеш. Щяхме да разберем, ако превозни средства бяха наближили лагера.

— След като платиш на хората на Шафир?

— Да. Увери се, че всички ще дойдат в колибата. Искам всички да ме чакат там.

— Ще бъдат там. — Борг се обърна с лице към горящите палатки. — Ще имат нужда от парите. Но са поне четирийсет души. Ще ти струва скъпо.

— Не, няма. — Усмихна се. — Не разполагаме с Cd4, но все още имаме от експлозива, който използвахме, за да спрем камиона. Ще го поставя, докато ти събираш хората.

Борг ококори очи.

— Ще взривиш колибата?

— Защо си изненадан? Това е най-доброто решение на проблема. Няма свидетели, няма кой да се разприказва. — Обърна се. — Събери ги бързо. Трябва да тръгнем по следите на онази кучка.

 

 

Емили бе заспала. Сънят й е неспокоен, на пресекулки, помисли си Гарет. Не можеше да очаква друго.

Отскубна се внимателно от Емили и коленичи. Загърна я плътно в одеялото, после се изправи и започна да се облича. Скоро щяха да кацнат и трябваше да говори с Фъргъсън.

Емили промърмори нещо и протегна ръка към него изпод одеялото. Имаше нужда от него?

Коленичи отново и взе ръката й. Тя веднага притихна. Той седеше и я гледаше, чакаше отново да заспи дълбоко. Несъзнателният й жест на нужда и доверие го бе изненадал.

Мили Боже, отнасяше се с него като с бащата, когото бе загубила преди толкова много години.

Не, никога не бе гледала на баща си като на ангела на смъртта. Онова, което ставаше между тях, нямаше нищо общо с родителските чувства.

И от двете страни.

Освободи предпазливо ръката й и се изправи. Зачака, втренчил поглед в нея. След миг се извърна и отиде в пилотската кабина.

— След колко време ще кацнем?

— След около десет минути. — Дардън го погледна, когато седна до него. — Как е тя?

— На ръба. Дяволски уязвима.

— Какво й се е случило?

— Не иска да говори за преживяното. — И добави грубо: — По дяволите, аз също не искам да говоря за това. Тя едва не се разпадна, когато настоях, макар и леко.

— Ще я притиснат, и то не толкова леко, когато я предадеш на Фъргъсън. Вдигна се доста шум около нея, за да я оставят на спокойствие.

— И, разбира се, вината е изцяло нейна. Тя е жертва, по дяволите.

— Спокойно — вдигна ръка Дардън. — Не казвам, че не е. А само че всички, от медиите до ООН, ще искат отговори и няма да проявят търпение.

Гарет знаеше, че това е истина. И точно тази бе тревогата му, след като бе разбрал колко уязвима е станала Емили след седмиците пленничество.

— Медиите ще се спуснат отгоре й като пирани. Не само Фъргъсън, но и останалите ще искат да изтръгнат информация от нея, за да могат да заловят Стонтън. — Изкриви устни. — Ще настояват, дори това да я убие.

— Стонтън?

— Той е главната ни цел — каза Гарет. — Вземи телефона и виж какво ще успееш да откриеш за него.

— Какво знаем вече?

— Нищо. Все още не мога да говоря с нея за него.

Дардън направи гримаса.

— Страхотно. Нищо ли не знаеш?

— Знам, че искам да го убия.

Дардън подсвирна тихо.

— Радикално решение. Мислех, че задачата беше само да измъкнем Емили.

— Но се оказа, че не е така.

— Знаеш ли, насилието вероятно е последното, от което тя има нужда. Наистина изглежда много крехка.

— В такъв случай, външността заблуждава. Сега преживява труден момент, но трябваше да я видиш как ме следваше в бурята. Беше ранена и изпаднала в шок, но това нямаше значение. Не се оплакваше. Не се колебаеше. Просто вървеше.

Дардън повдигна вежди.

— Мили Боже, говориш като горд баща.

Отново този проклет образ на бащата, помисли си Гарет.

— Знаеш ли някога да съм изпитвал бащински чувства към някоя жена? Тя просто има кураж и й се възхищавам.

— И се гордееш с нея.

Да, гордееше се. Проявяваше към нея собственически чувства и желание да я защити — нещо, което не беше изпитвал към никоя жена. Макар и да изпитваше плътско желание, докато я държеше в прегръдките си, не този беше доминиращият фактор… Все още не. Какво ставаше с него, по дяволите?

— Просто разбери всичко, което можеш, за Стонтън.

— Защо не помолиш Фъргъсън за информация?

— Може би не искам да го замесвам.

— И как ще го избегнеш, щом трябва да му предадеш Емили Хъдсън?

— Мисля по въпроса.

Дардън го гледаше втренчено, с присвити очи.

— Това обикновено означава усложнения. Да приема ли, че не си готов да споделиш с мен?

— Няма нищо за споделяне. — Повтори: — Мисля по въпроса. — Изправи се и извади мобилния си телефон от джоба. — Разбери всичко, което можеш, за Стонтън. — Вече набираше номера на Фъргъсън, докато излизаше от пилотската кабина. Погледна Емили. Продължаваше да спи, но бе неспокойна и вероятно сънуваше кошмари.

— Гарет? — Фъргъсън отговори на второто позвъняване. — Къде си, по дяволите? Какво става?

— Измъкнах Емили Хъдсън. — Говореше тихо, без да откъсва поглед от нея. — Леви е мъртъв.

Фъргъсън изруга.

— Предполагам, че един е по-добре от нито един. Бандитите ли бяха?

— Да, хората на Шафир Али. Той също е мъртъв.

— А онзи западняк, за когото мислеше, че е замесен?

— Не видях никого другиго, освен Шафир.

— Къде си? Кога ще получа попечителството над Емили Хъдсън?

— Това зависи от нея.

— Няма начин — каза безизразно Фъргъсън. — Зависи от мен. Моят задник се пече. Колкото по-скоро им предоставя жената, толкова по-добре за мен.

— Но не непременно и за нея.

— Имахме уговорка. Предадох доказателствата, уличаващи Дардън. Къде си сега?

— Уговорката беше да измъкна Хъдсън и Леви. Изпълних своята част.

— Къде е тя?

— Тя самата ще ти се обади и ще ти каже. — Затвори.

Почти усещаше гнева и разочарованието на Фъргъсън.

Първото, което агентът на ЦРУ щеше да направи, беше да мобилизира всичките си сили и да се опита да го намери. Което означаваше, че Гарет трябва да действа бързо, независимо какво щеше да реши.

Погледна часовника си. Щяха да кацнат след пет минути, не можеше да позволи на Емили да спи повече. Грабна дрехите, които Дардън й бе приготвил и отиде при нея.

Тя отвори очи веднага, щом го усети да коленичи до нея.

— Гарет…

— Трябва да те облечем. Ще кацаме. Накарах Дардън да провери кой размер дрехи носиш. Надявам се тези да ти са по мярка. — Издърпа одеялото. — Седни.

Тя бавно се изправи до седнало положение.

— Скована съм.

— Има причини да бъдеш. — Пъхна ръцете й в презрамките на сутиена, заобиколи я и го закопча на гърба й. — Дардън очевидно не е разбрал добре. Този ти е прекалено голям.

— Изгубила съм тегло. Не можех да се храня.

Той мълчеше.

— Трябваше да се сетя. Другите дрехи сигурно също ще ти бъдат прекалено свободни. — Застана отново пред нея и й подаде бикини, панталони и блуза. — Имаш рани, скована си и кракът ти създава проблеми. Мога да те оставя да се справиш сама, а мога и да ти помогна. Във втория случай ще стане доста по-бързо. Ти решаваш.

Тя погледна дрехите. Беше прав. Глупаво бе да се опитва да бъде независима и така да забави всички.

— Помогни ми. Прекалено е късно да се тревожа за такива неща като срам или смущение. Чувствам се… удобно с теб.

— Не точно това исках да чуя. — Започна да я облича. — Удобството е скучно. А никога не съм се стремил да бъда скучен.

 

 

— Къде се намира това поле? — Емили гледаше надолу към равната гола поляна, към която хеликоптерът се спускаше. — Не се вижда нищо и никой.

— Намираме се на около шейсет мили от Кабул. В подходящия сезон тук може да се види цяла армия хора. Това е маково поле. Фермерите жънат опиума и го разпращат по света. Могат да си позволят да останат по домовете си в лошо време. — Сви рамене. — А за нас е удобно да кацнем на безлюдно място. Не мисля, че ще ти хареса, ако веднага започнат да те бомбардират с въпроси.

— Не, няма да ми хареса. — Усети как мускулите й се стягат в отговор на неприятната мисъл. — Не, няма.

— Не се напрягай — каза тихо Гарет. — И не започвай да трепериш. Няма да се случи нищо подобно. Обещавам.

— Аз не… — Пое си дълбоко дъх. — Не съм чак толкова уязвима… Просто ми беше студено.

— Както кажеш — каза Гарет. — Но пак няма да ти позволя да застанеш веднага в светлината на прожекторите. Спазвам определени принципи в работата си. Измъкнах те оттам цяла и няма да им позволя да те разкъсат.

— Аз също няма да им позволя да го направят.

— Но сега няма да рискуваме.

Хеликоптерът се приземи няколко минути по-късно и Дардън излезе от пилотската кабина.

— Здрави и читави. Колата ще е тук всяка минута. — Кимна бавно, без да откъсва поглед от Емили. — Здравей, аз съм Джак Дардън. Не ни представиха официално един на друг, но много се радвам, че си в такава добра форма.

— И аз много се зарадвах, когато видях хеликоптера през пелената от сняг.

— Щях да дойда с Гарет да те измъкнем оттам, но той каза, че за мен ще е по-безопасно да осигуря транспорта. — Наклони глава. — Цветът на лицето ти сега е по-добър. Беше бледа и измъчена, когато се качи на борда. Но и сега не изглеждаш особено отпочинала.

— Ще се оправя.

— Е, не позволявай на Фъргъсън да те смачка. Той е прекалено нетърпелив да докаже на всички, че може да вади зайци от шапката си.

— Излез и дай знак на колата, когато пристигне — каза Гарет.

Дардън се усмихна.

— Което, в превод, означава, че Гарет иска да се отърве от мен. — Тръгна към вратата. — Би трябвало да се обидя, но предпочитам да не съм част от плановете на Гарет, а да се посветя на довършването на задачата.

Емили го загледа как прекосява поляната, за да излезе на шосето. Снегът бе спрял, но ботушите на Дардън затъваха в дебелия слой сняг и кал.

— Наистина ли искаше да се отървеш от него?

Гарет кимна.

— Трябва да говоря с теб, преди колата да е пристигнала.

— Защо?

— Колата трябва да те отведе в Кабул при Фъргъсън. И веднага, щом пристигнеш, адът ще се стовари върху теб. Той ще се опита да накара всички да забравят, че не е действал достатъчно бързо, за да спаси Леви, като те показва на медиите и на всяка нация и организация, която е участвала в търсенето ти.

Всеки неин мускул се напрегна в отговор.

— Не!

— И ще започнат да ти задават въпроси. За Леви. За Стонтън. И за седмиците, прекарани в планината.

Емили усети как паниката се надига в нея.

— Не е задължително да им отговоря. Аз… не мога… да… го… направя.

— Мисля, че можеш да направиш всичко, което се налага. Но с много болка, която ще те запрати в лабиринт, от който трудно ще излезеш. В момента не си във форма да понесеш подобна ситуация.

— Не ми казвай с какво мога да се справя — отговори рязко тя. — Понесох онова, което ми стори Стонтън. Фъргъсън не може с нищо да ме нарани.

Той сви рамене.

— В такъв случай, няма смисъл да говоря. Ти си направила избора си.

— Избор? Не ми даде никакъв избор. Каза ми само, че ще се превърна в завършен случай и интерес за медиите, и то само защото оцелях, вместо да умра в онази планина. — Изгледа го гневно. — Така че, хайде, дай ми избор, Гарет.

Той се усмихна.

— Добре. Можеш да отидеш при Фъргъсън и да се примириш с показността и величието му и в замяна да приемеш, че ще се опита да намери Стонтън вместо теб. И също възможността да го убие. Той има връзки и власт и може би ще успее да ти даде каквото искаш.

— Или?

— Обещах ти нещо. Да дойдеш с мен и да правиш каквото ти кажа. Не казах на Фъргъсън за Стонтън, защото ще ми попречи. Аз ще намеря Стонтън. И ще го убия. Твоята задача ще бъде да стоиш кротко и далеч от Фъргъсън.

— И как ще стане това?

— Ще запишем на DVD как казваш на Фъргъсън, че не можеш да понесеш целия този шум, който ще се вдигне около теб. И ще го дадем на шофьора на колата. Ще кажеш на света, че имаш нужда от време и спокойствие, за да се възстановиш. И че ще се свържеш с Фъргъсън по-късно.

— А той ще повярва ли?

— Не, но всички други — да. И ще изпитат съчувствие към теб. — Направи пауза. — Защото ще изглежда така, сякаш си се върнала от самия ад.

Но да, тя бе преминала през ада, а ето, че той не бе свършил още. Възможно бе това да е само началото. Гарет гледаше през прозореца.

— Ето я и колата. Направи избора си.

Тя не отговори веднага.

— Можеш ли да намериш Стонтън?

— Ще го намеря. А ти можеш ли да ми кажеш нещо за него?

— Има австралийски акцент. — Навлажни устни. — Ако ми покажеш рисунки и снимки, както правят в полицията, ще мога да ти кажа как изглежда. Познавам всяка черта на лицето му, всяко негово изражение.

— И това е нещо. Друго?

— С него беше още един. Борг. Той правеше всичко, което Стонтън му кажеше. И… му харесваше. — Спомените я заляха и стомахът й започна да се свива. Дишай дълбоко. Не повръщай. — Само това си спомням. Ще се опитам…

— Тихо. — Взе я в прегръдките си. — Достатъчно. Не се тревожи за това сега. — Дланта му обхвана тила й и притисна главата й към рамото му. — Просто трябваше да започнем отнякъде.

— Може би ще мога да отсея и да подредя… Само не сега.

Той изруга тихо.

— Казах да забравиш. Ще го намеря. — Люлееше я напред-назад. — И ако започнеш отново да трепериш, ще… Просто недей, окей?

Отнасяше се с нея като с болно дете. Защо не? Тя се държеше точно така и може би малко се презираше за това. Отскубна се от прегръдката му.

— Добре съм. Съжалявам. Не исках… — Пое си дълбоко дъх. — Няма да се случи отново.

Той стоеше и я гледаше втренчено.

— Това означава ли, че си направила избора си?

— Да. Знаеше, че ще избера теб. Не познавам този Фъргъсън.

— Спорно е и дали познаваш мен.

— Знам достатъчно.

Той изкриви устни.

— Точно така. Познаваш Джон Гарет, убиеца. Единственото важно за теб, нали?

— Да. — После заговори забързано: — Не. Аз… ти вярвам, Гарет.

— Вярваш, че ще ти дам това, което желаеш.

Повече, но не можеше да му обясни нещо, което не бе твърде ясно и на самата нея. Беше по-добре дори да не опитва.

— Как ще направим записа, който ще изпратим на Фъргъсън?

— Ще използвам телефона си, а после ще кача записа на компютъра си.

— Много ефикасно. — Извърна поглед от прозореца. — Да го направим.

 

 

— Ще прережа гърлото на това копеле! — процеди Фъргъсън през здраво стиснатите си зъби, без да откъсва поглед от лицето на Емили Хъдсън, което го гледаше от монитора. — Какво си мисли, че прави, по дяволите? Имам нужда от нея.

— Изглежда, че няма да я получим. — Мур изучаваше лицето на Емили. — Може би това е истината. Може би тя има нужда да си почине. Не изглежда много добре…

— Виждам как изглежда. Но може да се възстанови и тук, в Кабул, където ще мога да я контролирам. Имам нужда от отговори.

— Тя ти каза къде приблизително са я държали и името на Шафир Али. Можем да започнем с тази информация.

— Не е достатъчна. Имам нужда от подробности. Бърках в горящите въглени прекалено дълго и ми трябва достатъчно информация, с която да потуша пламъците.

— И какво ще направиш?

— Ще я намеря и ще я доведа тук.

Мур кимна по посока на видеото.

— А това?

— Как мислиш? Ще го занеса на директора на ЦРУ и в кабинета на ООН и ще им кажа, че аз съм я спасил. И че съм решил да скрия Емили Хъдсън от медиите. Че е страдала достатъчно и в никакъв случай не бих могъл да я изложа на повече стрес.

— Добра идея.

— Можем да кажем на всички, че Леви е мъртъв и че Хъдсън е освободена. И че се възстановява на спокойствие в истински рай. С малко късмет, медиите ще забравят за нея само след седмица или две.

— Много умно. А ти?

— Не, по дяволите! — отговори мрачно Фъргъсън. — Казах ти, тя е моят приоритет номер едно. Можеш да се обзаложиш, че няма да забравя Емили Хъдсън.