Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Atlas Shrugged, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
elda (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2014)

Издание:

Айн Ранд

Атлас изправи рамене

Първа част. Не им противоречи

 

Американска, първо издание 2009

 

Превод от английски: Петьо Ангелов

Редактор: Искра Ангелова

Коректори: Вера Гьорева, Людмила Атанасова

 

ИК „МаК“, София, 2009

Издателство „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Ayn Rand

Atlas Shrugged. A Signet Book

Published by New American Library, a division of Penguin Putnam Inc., 375 Hudson Street, New York, New York, 10014, USA

Copyright (c) 1957 by Ayn Rand Copyright (c) renewed 1985 by Eugene Winick, Paul Gitilin, and Leonard Peikoff

 

ISBN: 9789543216048

 

 

Издание:

Айн Ранд

Атлас изправи рамене

Втора част. Дали-или

 

Американска, първо издание 2009

 

Превод от английски: Петьо Ангелов

Редактор: Искра Ангелова

Коректори: Вера Гьорева, Людмила Атанасова

 

ИК „МаК“, София, 2009

Издателство „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Ayn Rand

Atlas Shrugged. A Signet Book

Published by New American Library, a division of Penguin Putnam Inc., 375 Hudson Street, New York, New York, 10014, USA

Copyright (c) 1957 by Ayn Rand Copyright (c) renewed 1985 by Eugene Winick, Paul Gitilin, and Leonard Peikoff

 

ISBN: 9789543216215

 

 

Издание:

Айн Ранд

Атлас изправи рамене

Трета част. А е А

 

Американска, първо издание, 2009

 

Превод от английски: Петьо Ангелов

Редактор: Искра Ангелова

Коректори: Вера Гьорева, Людмила Атанасова

 

ИК „МаК“, София, 2009

Издателство „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Ayn Rand

Atlas Shrugged. A Signet Book

Published by New American Library, a division of Penguin Putnam Inc., 375 Hudson Street, New York, New York, 10014, USA

Copyright (c) 1957 by Ayn Rand Copyright (c) renewed 1985 by Eugene Winick, Paul Gitilin, and Leonard Peikoff

 

ISBN: 9789543216291

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Атлас изправи рамене от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Атлас изправи рамене
Atlas Shrugged
АвторАйн Ранд
Първо издание10 октомври 1957 г.
САЩ
ИздателствоRandom House
Оригинален езиканглийски
ЖанрФилософски роман
Научна фантастика
ВидРоман

ПреводачПетьо Ангелов
ISBNISBN 9789548585132
ISBN 978-954-8585-14-9
ISBN 978-954-8585-15-6
Атлас изправи рамене в Общомедия

Атлас изправи рамене (на английски: Atlas Shrugged) е роман от Айн Ранд, публикуван за първи път в САЩ през 1957 г. Това е нейният четвърти и най-значим роман. Съдържа романтични, мистериозни и научно-фантастични художествени елементи, и изразява най-обширно становището на Айн Ранд за обективизма.

Книгата излиза на българския книжен пазар в три тома през 2009 г., публикувана от издателска къща МаК [1] и издателство Изток-Запад [2].

Сюжет

Романът е антиутопия, разказваща как в целия свят, както и в САЩ, където се развива действието, идват на власт социалистически правителства. Започва целенасочено преследване на едрия (а след това и на дребния) бизнес, последвано от постепенно унищожаване на свободния пазар, който отстъпва позициите си на плановата икономика, страната постепенно потъва в хаос. Главни герои на романа са едри капиталисти – Ханк Риърдън (производител на стомана, собственик на мини и металургични заводи, изобретател) и Дагни Тагарт (вицепрезидент на железопътна компания). Те се опитват да се противопоставят на директивите, но търпят неуспех. Икономиката на страната рухва и настъпва глад.

На власт идва диктатура, която се опитва да регулира икономиката с планови методи, но това още повече влошава ситуацията. Редица известни предприемачи и творчески настроени хора започват да изчезват безследно. Оказва се, че те се преместват в изолирана долина в планините, един вид модерна Атлантида, основана от философа и изобретател Джон Голт.

Обяснение на заглавието

Авторката прави ясен паралел между гръцкия мит за Атлас и съвременните „Атласи“. В нейния роман това са хората, които поддържат (или „държат на раменете си“) основните движещи сили на човечеството – производството, съзиданието и творчеството. По нейно мнение, именно благодарение на „Атласите“, героите на романа, е възможно самото съществуване на човечеството. Те не са много на брой, но когато „изправят рамене“ (престанат да носят товара си и един след друг започнат да изчезват в неизвестността), започва всемирна катастрофа. Това води човечеството към гибел.

Оценки

Лудвиг фон Мизес пише на 23 януари 1957 г. писмо до Айн Ранд, в което я поздравява за това, че е написала не просто роман, а е направила „убедителен анализ на основното зло и чумата на обществото“, „разрушителното въздействие на моралните канибали, псевдоучените и академичните празнодумци, реализиращи анти-промишлена революция“[3].

Интересни факти

  • Три дни след началото на продажбите „Атлас изправи рамене“ попада на 6 позиция в списъка на бестселърите на Ню Йорк Таймс.[4] Остава в списъка в продължение на 21 седмици.
  • Според допитване до общественото мнение, проведено през 1991 г. от Библиотеката на Конгреса на САЩ и „Book of the Month Club“ „Атлас изправи рамене“ е втората книга след Библията, довела до промени в живота на американските читатели[5].
  • Една от често споменаваните фрази е

Кой е Джон Голт?

В оригинал
Who is John Galt?
  • Ключовият пасаж от романа – речта на Джон Голт по радиото – авторката пише в продължение на 2 години. Пасажът обхваща 90 страници в българското издание.

Екранизация

Филмовата адаптация на книгата е в три части и първата излиза по екраните в САЩ на 15 април 2011 г. [6], [7]. Филмът получава негативни отзиви от професионалните критици. [8]

Втората част излиза на 12 октомври 2012 [9], без специално излъчване за критиците. Премиерно филмът е показан във всички щати едновременно в 1012 киносалона, но общите приходи от 1 милион долара са същите по размер като при премиерата на първата част, но в 300 киносалона.

Третата част от трилогията излиза на 12 септември 2014 г.[10] Филмът е показан в 242 киносалона и достигна приходи от 461 197 долара в началото на уикенда.[11] Общите приходи възлизат на 851 690 долара при бюджет от 5 000 000 долара.[12]

Източници

  1. „Атлас изправи рамене“, Издателска къща МаК Архив на оригинала от 2016-03-09 в Wayback Machine.
  2. „Атлас изправи рамене“, Издателство Изток-Запад Архив на оригинала от 2011-07-29 в Wayback Machine.
  3. ((en)) Писмо от Лудвиг фон Мизес до Айн Ранд
  4. ((en)) История на „Атлас изправи рамене“ Архив на оригинала от 2014-02-10 в Wayback Machine., Институт Айн Ранд.
  5. ((en)) Michael Shermer, The Mind of the Market. (2008). Times Books. ISBN 0-8050-7832-0, p. XX
  6. ((en)) Atlas Shrugged Movie, официален сайт
  7. ((en)) Atlas Shrugged: Part I (2011) в Internet Movie Database
  8. ((en)) Atlas Shrugged: Part I Reviews, Ratings, Credits, and More – Metacritic
  9. ((en)) Atlas Shrugged II: The Strike в Internet Movie Database
  10. Bond, Paul. 'Atlas Shrugged: Who Is John Galt?' Sets Sept. 12 Release Date (Exclusive) // The Hollywood Reporter, 26 март 2014. Посетен на 21 септември 2014.
  11. Atlas Shrugged Part III: Who is John Galt? // Movie Mojo.
  12. Atlas Shrugged Part III: Who is John Galt? // The Numbers. Посетен на 19 октомври 2014.

Вижте също

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Атлант расправил плечи“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава IX
Свещеното и нечестивото

Тя погледна блестящите линии по кожата на ръката си, разположени като гривни от дланта до рамото й. Това бяха ивици слънчева светлина от венецианските щори на прозореца в непозната стая. Видя синина над лакътя си, с тъмни мъниста, които бяха от кръв. Ръката й лежеше на одеялото, което покриваше тялото й. Усещаше краката и бедрата си, но остатъкът от тялото й носеше само чувство на лекота, сякаш се изпъваше спокойно във въздуха на място, което изглеждаше като клетка от слънчеви лъчи.

Тя се обърна да го погледне и си помисли: от неговата отчужденост, от обградената му със стъклена стена официалност, от гордостта му, че никога не е изпитал нищо — та до това, Ханк Риърдън в леглото до нея, след часовете на ярост, която никой от тях не можеше да назове сега, не и с думи, не и на дневна светлина, но която беше в очите им, когато се погледнеха, която искаха да назоват, да подчертаят, да си хвърлят в лицето.

Той видя лицето на младо момиче, с устни издаващи усмивка, сякаш естественото й отпуснато състояние беше състоянието на лъчезарност, а кичур коса падаше по бузата й до извивката на голото й рамо, очите й го гледаха така, сякаш беше готова да приеме всичко, което той каже, сякаш е била готова да приеме всичко, което той направи.

Той се протегна и отмахна косата от бузата й, внимателно, сякаш е чуплива. Дръпна я с върховете на пръстите си и погледна лицето й. Сетне пръстите му внезапно сграбчиха косата й и той я вдигна до устните си. Начинът, по който притисна устата си към нея изразяваше нежност, но начинът, по който пръстите му я стискаха, беше отчаяние.

Той рухна обратно на възглавницата и остана неподвижен, със затворени очи. Лицето му изглеждаше младо, умиротворено. Виждайки го за миг, без да е обяздено от напрежението, тя изведнъж разбра колко много нещастие е понесъл, но сега е отминало, помисли си тя, свършило е.

Той стана, без да я погледне. Лицето му отново беше затворено и безизразно. Взе дрехите си от пода и започна да се облича, застанал в средата на стаята, полуизвърнат към нея. Не го правеше така, сякаш тя не е там, а така, сякаш присъствието й няма значение. Движенията му, докато закопчаваше ризата си, докато слагаше колана на панталоните си, бяха прецизни и бързи, сякаш го правеше по задължение.

Тя лежеше, отпусната върху възглавницата, наблюдавайки го, наслаждавайки се на гледката на движенията на тялото му. Тя харесваше сивия панталон и ризата — експертът-механик на линията „Джон Голт“, мислеше си тя, през ивиците слънчева светлина и сенки, като затворник зад решетки. Но това вече не бяха решетки, това бяха пукнатините по стената, която линията Джон Голт беше пропукала — предупреждение за това, което ги чака навън, отвъд венецианските щори. Тя си мислеше за пътя обратно, по новите релси, с първия влак от железопътния възел на Уайът, пътят обратно, към нейния кабинет в сградата на „Тагарт“ и към нещата, които сега се отваряха за нея, за да ги спечели, но тя беше свободна да ги остави да почакат, не искаше да мисли за това, мислеше за първия допир на устните му до нейните — беше свободна да го почувства, да задържи момента, когато нищо друго няма значение. Тя се усмихна предизвикателно на ивиците небе отвъд завесите.

— Искам да знаеш това.

Той стоеше до леглото, облечен, и гледаше надолу към нея. Гласът му го произнесе равно, със съвършена яснота и без интонация. Тя го погледна послушно.

— Това, което усещам към теб, е презрение. Но то не е нищо в сравнение с презрението, което изпитвам към себе си. Не те обичам. Никога не съм обичал никого. Исках те от първия момент, когато те видях. Искам те така, както се иска курва — по същата причина, със същата цел. Изгубих две години да се проклинам, защото мислех, че си над подобни желания. Но не си. Ти си също толкова долно животно, колкото и аз. Трябва се отвратя от това, че съм го открил. Но не го правя. Вчера щях да убия всекиго, който ми каже, че си способна да направиш това, което те накарах да правиш. Днес бих дал живота си, за да не позволя да стане иначе, за да не си нищо друго, освен кучката, която си. Цялото величие, което видях у теб — не го искам в замяна на неприличния ти талант да изпитваш животинско чувство на удоволствие. Ние бяхме две велики същества, горди със силата си, нали? Е, само това е останало от нас, и не искам да се залъгвам.

Той говореше бавно, сякаш се бичуваше със собствените си думи. В гласа му нямаше емоция, само безжизнено усилие — това не беше тонът на човек, които иска да говори, а грозен, измъчен звук по задължение.

— Смятах за чест за себе си, че няма никога да имам нужда от никого. Сега имам нужда от теб. Гордеех се с това, че винаги съм действал съгласно убежденията си. Предадох се на желание, което презирам. Това е желание, което е свело ума ми, съществото ми, силата ми, до съществуване единствено в жалка зависимост от теб, дори не и от онази Дагни Тагарт, на която се възхищавах, а от твоето тяло, от ръцете ти, от устните ти и от няколкото моментни конвулсии на мускулите ти. Никога не съм престъпвал думата си. Сега престъпих клетва, която бях дал завинаги. Никога не съм извършвал нещо, което трябва да се крие. Сега трябва да лъжа, да се притаявам, да се крия. Каквото и да съм искал, съм бил свободен да го казвам на висок глас и да го постигам пред погледа на целия свят. Сега единственото ми желание е онова, което ме е гнус да назова дори пред себе си. Но то е единственото. Ще те имам — ще дам всичко, което притежавам, за това — завода, метала, постижението на целия си живот. Ще те имам на цената на нещо повече от самия мен: на цената на моето самоуважение, и искам да го знаеш. Не искам преструвки, не искам увъртане, не искам мълчаливо снизхождение, без да назоваваме същността на нашите действия. Не искам преструвки за любов, ценност, вярност или уважение. Не искам и следа от почтеност да остава по нас, за да се крием зад нея. Никога не съм молил за милост. Избрах да направя това — и ще поема всички последствия, включително и пълното признание за избора си. Това е низост, приемам я като такава, и няма висота на доблестта, която да не предам заради нея. Сега ако искаш да ме зашлевиш, давай. Ще ми се да го направиш.

Тя го слушаше, седнала изпъната, притиснала одеялото до гърлото си, за да покрие тялото си. Той беше видял в началото очите й да потъмняват, невярващи, поразени. След това му се стори, че тя го слуша с все по-голямо внимание, че вижда нещо повече от лицето му, макар и очите й да бяха приковани в неговите. Изглеждаше така, сякаш изучаваше целенасочено някакво откровение, с което никога не беше се сблъсквала. Струваше му се, че по лицето му се усилва лъч светлина, защото виждаше отражението му по нейното, докато го гледаше — видя как шокът изчезва, а след него и учудването, видя лицето й да се отпуска в странна ведрост, която изглеждаше едновременно спокойна и блестяща.

Когато спря да говори, тя избухна в смях.

Това, което го шокира, беше, че не чу гняв в смеха й. Тя се смееше просто, с лекота, с радост и облекчение, не както човек се смее на решението на някакъв проблем, а както се смее, когато открие, че никога не е имало проблем.

Тя отхвърли одеялото с преднамерено, решително движение на ръката си. Изправи се. Видя дрехите си на пода и ги ритна настрани. Застана пред него, гола.

— Искам те, Ханк. Аз съм много по-голямо животно, отколкото си мислиш. Пожелах те от първия момент, когато те видях, и единственото нещо, от което ме е срам, е, че не го знаех. Не знаех защо в продължение на две години най-светлите моменти, които преживявах, бяха онези в твоя кабинет, където можех да вдигна глава и да те погледна. Не познавах същността на онова, което чувствах в твое присъствие, нито пък причината за него. Сега го знам. Само това искам, Ханк. Искам те в леглото си — и ти ще си свободен от мен през останалата част от времето си. Няма нищо, за което да се преструваш — не мисли за мен, не чувствай, не се грижи, аз не искам ума ти, волята ти, съществото или душата ти, стига да идваш при мен за най-долното си желание. Аз съм животно, което иска единствено да изпитва удоволствието, което ти презираш — но го искам от теб. Ти ще предадеш висотата на доблестта за него, докато аз… аз нямам какво да предавам. Няма нищо, което да търся или да искам да достигна. Толкова съм низка, че бих заменила най-великата красива гледка в света за гледката на тялото ти в кабината на локомотива. И всеки път, когато я виждам, няма да мога да я гледам безразлично. Не бива да се боиш, че сега си зависим от мен. Именно аз завися от всяка твоя прищявка. Ще ме имаш винаги, когато поискаш, където и да е, при всякакви условия. Май го нарече „неприличния ми талант“. Той е такъв, че ти дава по-сигурен контрол над мен, отколкото над което и да е друго нещо, което притежаваш. Можеш да разполагаш с мен както решиш, не се боя да го призная, нямам какво да защитя от теб, нямам какво да скрия. Мислиш, че това е заплаха към твоите постижения, но не и към моите. Аз ще седя на бюрото си и ще работя, и когато нещата около мен станат непоносими, ще си помисля за наградата да бъда в леглото ти вечерта. Наричаш го поквара? Аз съм много по-покварена от теб: ти го смяташ за вина, аз — за гордост. По-горда съм от това, отколкото от всичко друго, което съм правила, по-горда, отколкото от строежа на линията. Ако трябва да назова най-важното си постижение, ще кажа: спах с Ханк Риърдън. Заслужих си го.

Когато той я хвърли обратно на леглото, телата им се сляха като два звука, които се разбиват един о друг във въздуха на стаята: звукът на измъчения му стон и на нейния смях.

* * *

Дъждът беше невидим в тъмнината на улиците, но висеше като блестящите ресни на лампион под лампата на ъгъла. Бръкнал в джобовете си, Джеймс Тагарт откри, че е изгубил носната си кърпичка. Изруга полугласно, възмутено и злобно, сякаш загубата, дъждът и студът бяха плод на нечий личен заговор срещу него. По паветата имаше тънък пласт кал, той усети лепкаво всмукване по подметките на обувките си и хлад, който се промъкваше надолу в яката му. Не искаше да върви или да спира. Нямаше къде да отиде.

След като тръгна от кабинета си след срещата на борда на директорите, разбра изведнъж, че няма други срещи, а има една дълга вечер пред себе си и няма никой, който да му помогне да убие времето. Първите страници на вестниците гърмяха за триумфа на линията „Джон Голт“, както бяха гърмели радиостанциите предишния ден и цялата нощ. Името на „Тагарт Трансконтинентал“ беше в заглавията по целия континент, както железопътните й линии, и той се беше усмихвал в отговор на поздравленията.

Беше се усмихвал, седнал начело на дългата маса на срещата на борда, докато директорите говореха за внезапния скок на акциите на „Тагарт“ на борсата, докато предпазливо искаха да видят писменото му споразумение със сестра му — просто за всеки случай, казваха — и коментираха, че е наред, че е непробиваемо, че няма съмнение, че тя трябва да прехвърли линията на „Тагарт Трансконтинентал“ веднага, говореха за блестящото си бъдеще и огромната благодарност, която компанията дължи на Джеймс Тагарт.

Беше седял по време на цялата среща, надявайки се да свърши, за да може да се прибере вкъщи. После беше излязъл на улицата и беше разбрал, че домът му е единственото място, където не би дръзнал да отиде тази вечер. Не можеше да бъде сам, не и през следващите няколко часа, и все пак нямаше на кого да се обади.

Не искаше да вижда хора. Продължаваше да вижда очите на мъжете от борда, докато говореха за неговото величие — лукави, мъгляви погледи, които криеха презрение към него и — което беше по-плашещо — към самите себе си.

Той вървеше с наведена глава, а дъждовните капки го пронизваха като игли по кожата на врата му. Поглеждаше встрани всеки път, когато минаваше покрай павилион за вестници. Вестниците сякаш му крещяха името на линията „Джон Голт“, както и друго име, което не искаше да чува: Рагнар Данешолд. Кораб, предназначен за Норвежката народна република, със спешен товар от машинни части, беше завладян от Рагнар Данешолд миналата нощ. Тази история го притесняваше някак лично, по начин, който не можеше да обясни. Чувството изглежда имаше нещо общо с онова, което чувстваше към линията „Джон Голт“.

Това е само защото му е студено, мислеше си той, нямаше да се чувства така, ако не му беше студено, човек не може да бъде във върхова форма, когато е настинал, нищо не можеше да направи — какво очакваха от него тази вечер, да пее и да танцува? Той се сопна безмълвно на непознатите съдии на останалото му без свидетели настроение. Бръкна отново в джоба за кърпичката си, изруга и реши да спре някъде и да купи хартиени кърпички.

От другата страна на площада на един някога процъфтяващ квартал той видя осветените прозорци на евтин магазин, надяваше се да е все още отворен в този късен час. Ето още един, който ще излезе от бизнеса, помисли си той, докато пресичаше площада: мисълта му достави удоволствие.

Вътре светлината беше ярка, имаше няколко уморени продавачки пред редицата от празни рафтове, и писък на грамофон, пуснат заради самотен, апатичен клиент в ъгъла. Музиката погълна острите ръбове на гласа на Тагарт: той поиска хартиени кърпички с такъв тон, сякаш продавачката беше виновна за настинката му. Момичето се обърна към рафта зад себе си, но веднъж се извърна към него, за да погледне набързо лицето му. Взе един пакет, но спря колебливо, изучавайки го с особено любопитство.

— Вие ли сте Джеймс Тагарт? — попита тя.

— Да — тросна се той. — Защо?

— О!

Тя ахна като дете при гръм на фойерверки — гледаше го с поглед, който, винаги си е мислел, беше запазен само за кинозвезди.

— Видях снимката ви във вестника тази сутрин, господин Тагарт — каза тя много бързо, а лека руменина се появи за миг по лицето й и изчезна. — Казаха, че това е невероятно постижение и как всъщност вие сте свършили всичко, само дето не сте искали да се знае.

— Аха — каза Тагарт. Усмихваше се.

— Изглеждате точно като снимката си — удивено каза тя и добави: — И да влезете просто така тук, самият вие!

— Не биваше ли? — беше се развеселил.

— Искам да кажа, че всеки говори за това, цялата страна, а вие сте човекът, който го е направил — и ето ви тук! Никога не съм виждала важна личност преди. Никога не съм била толкова близо до нещо важно, тоест до нищо от новините по вестниците.

Никога не беше му се случвало присъствието му да придава цвят на мястото, в което влиза: момичето изглеждаше така, сякаш не беше вече уморено, сякаш евтиният магазин се беше превърнал в сцена за драма и чудеса.

— Господин Тагарт, вярно ли е онова, което казват за вас във вестника?

— Какво казват?

— За вашата тайна.

— Каква тайна?

— Ами разправят, че когато всички се карали за вашия мост, дали ще издържи или не, вие не сте спорили с тях, просто сте продължили напред, защото сте знаели, че ще устои, когато никой друг не е бил сигурен в това, така че линията е била проект на „Тагарт“ и вие сте бил водещият дух зад кулисите, но сте го държали в тайна, защото не ви е интересувало дали ви вярват или не.

Той беше видял циклостилното издание на отдела си за връзки с обществеността.

— Да — каза той, — вярно е.

Начинът, по който го погледна, го накара да се чувства така, сякаш наистина е вярно.

— Било е чудесно от ваша страна, господин Тагарт.

— Винаги ли помните какво четете по вестниците толкова добре, с такива подробности?

— Ами да, предполагам — всичко интересно. Големите неща. Обичам да чета за тях. Иначе нищо голямо не ми се случва.

Тя го каза весело, без самосъжаление. В гласа и движенията й имаше млада, решителна безцеремонност. Косата й падаше на червеникавокафяви къдрици, очите й бяха раздалечени, имаше няколко лунички над чипия си нос. Той си помисли, че лицето й можеше да се нарече привлекателно, ако някой изобщо го забележеше, но нямаше особена причина да го забележи. Беше обикновено, дребно лице, с изключение на израза на бдителност, на силен интерес, изражение, което очакваше светът да крие някаква вълнуваща тайна зад всеки ъгъл.

— Господин Тагарт, какво е чувството да си велик човек?

— А какво е чувството да си малко момиче?

Тя се засмя.

— Ами чудесно е.

— Значи се справяш по-добре от мен.

— Как можете да кажете такова…

— Може би си щастлива, ако нямаш нищо общо с големите събития във вестниците. Велик. Какво всъщност наричаш велик?

— Ами… важен.

— Какво е важен?

— Вие трябва да ми кажете, господин Тагарт.

— Нищо не е важно.

Тя го погледна невярващо:

— Точно вие да го кажете и то точно тази вечер!

— Изобщо не се чувствам великолепно, ако това искаш да знаеш. Никога не съм се чувствал по-малко великолепно в живота си.

Той се учуди като видя, че тя изучава лицето му със загриженост, която никой не беше проявявал към него.

— Изморен сте, господин Тагарт — откровено каза тя. — Кажете им да вървят по дяволите.

— На кого?

— На който ви пречи. Не е правилно.

— Кое не е правилно?

— Да се чувствате по този начин. Ако сте имали труден период, но сте ги натупали всички, сега трябва да се радвате. Заслужили сте си го.

— И как предлагаш да се радвам?

— О, не знам. Но мислех, че тази вечер ще празнувате, ще организирате парти с всичките важни клечки, с шампанско и разни неща, които ви дават — ключове на градове например — истинско, надуто парти, вместо да обикаляте сам наоколо и да си купувате такива глупости като хартиени кърпички.

— По-добре ми дай тия кърпички, преди да си ги забравила напълно — каза той, подавайки й десет цента. — А що се отнася до надутото парти, хрумвало ли ти е, че може и да не искам да виждам никого тази вечер?

Тя го погледна внимателно.

— Не — каза тя. — Изобщо не ми е хрумвало. Но разбирам защо е така.

— Защо? — беше въпрос, на който самият той нямаше отговор.

— Никой не е достатъчно добър за вас, господин Тагарт — тя отговори съвсем простичко, не като ласкателство, а като факт.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, че харесвам особено много хората, господин Тагарт. Не и повечето от тях.

— И аз съм такъв. Всъщност не харесвам никого.

— Мислех, че човек като вас не знае колко зли могат да бъдат и как се опитват да ви стъпчат и да ви яхнат, ако им позволите. Мислех си, че великите хора по света могат да се отърват от тях и да не стават примамка за мухите, но може би съм бъркала.

— Какво искаш да кажеш — примамка за мухите?

— Това е просто нещо, което си казвам, когато нещата тръгнат зле — че трябва да си пробия път до там, където няма да се чувствам като примамка за мухите през цяло време заради всякакви гадости, — но може би навсякъде е същото, само дето мухите стават по-големи.

— Много по-големи.

Тя остана безмълвна, сякаш обмисляше нещо.

— Смешно е — тъжно каза тя на някаква своя мисъл.

— Кое е смешно?

— Някога четох една книга, в която пишеше, че великите хора винаги са нещастни, и колкото са по-велики, толкова са по-нещастни. Не го разбрах. Но може би е вярно.

— Много по-вярно е, отколкото си мислиш.

Тя погледна встрани, лицето и беше притеснено.

— Защо се притесняваш толкова много за великите хора? — попита той. — Каква си ти, някаква поклонничка на героите ли?

Тя се обърна и го погледна, и той видя светлината на вътрешна усмивка, докато лицето й оставаше тържествено и сериозно — това беше най-красноречивият и най-личният поглед, който някога беше виждал насочен към себе си. Тя му отговори с тих, безличен глас:

— Господин Тагарт, какво друго може да търси човек?

Писклив звук — нещо средно между звънец и зумер — се чу изведнъж и продължи да звучи с изнервяща настойчивост. Тя рязко вдигна глава, сякаш събудена от писъка на будилник, и въздъхна.

— Време е за затваряне, господин Тагарт — със съжаление каза тя.

— Иди и си вземи шапката, ще те чакам отвън — каза той.

Тя го зяпна, сякаш от всички възможности в живота тъкмо тази не беше мислима.

— Без майтап? — прошепна тя.

— Без майтап.

Тя се извърна и хукна като светкавица към вратата на служебната стая, забравяйки касата си, задълженията си и всички женски грижи да не би случайно да покаже нетърпение при приемането на мъжка покана.

Той я изгледа за момент с присвити очи. Не призна пред себе си същността на чувството си — да не идентифицира емоциите си беше единственото стабилно правило в живота му, — той просто го чувстваше, и конкретно това чувство беше приятно, а това беше единствената идентификация, която го интересуваше. Но чувството беше резултат от мисъл, която той не би признал. Често беше срещал момичета от низшите класи, които веднага започваха да играят прибързани сценки, преструвайки се, че му се възхищават, сипеха тромави ласкателства с очевидна цел — той нито ги харесваше, нито се възмущаваше от тях, намираше в компанията им скучно удоволствие и се отнасяше с тях като с равни в игра, която смяташе естествена и за двамата играчи. Това момиче беше различно. Неизказаните думи в главата му бяха: проклетата малка глупачка наистина го мисли.

Фактът, че той я чакаше с нетърпение, докато стоеше на дъжда, че тя беше единственият човек, от който имаше нужда тази вечер, не го притесняваше, не го поразяваше като противоречие. Той не назова естеството на нуждата си. Неназованото и неизказаното не могат да се сблъскат в противоречие.

Когато тя излезе, той забеляза особеното съчетание между нейния свян и изправената й глава. Тя носеше грозен шлифер, който ставаше още по-грозен от евтиното бижу с формата на буца на ревера, и малка шапка с плюшени цветя, предизвикателно посадена върху къдриците й. Странно, но вдигнатата й глава правеше цялата комбинация привлекателна — подчертаваше колко добре носи дори нещата, които носеше.

— Искаш ли да дойдеш у нас и да пийнем по нещо? — попита той.

Тя кимна мълчаливо, тържествено, сякаш не си вярваше, че ще намери правилните думи, с които да приеме. Сетне каза, без да поглежда към него, сякаш говореше на себе си:

— Не искахте да виждате никого тази вечер, но искате да видите мен… — той никога не беше чувал толкова тържествен и горд глас.

Тя мълчеше, докато седеше до него в таксито. Гледаше нагоре към небостъргачите, покрай които минаваха. След малко каза:

— Чувала съм, че такива неща ставали в Ню Йорк, но никога не съм мислела, че ще се случат на мен.

— Откъде си?

— От Бъфало.

— Имаш ли семейство?

Тя се поколеба.

— Предполагам. В Бъфало.

— Как така предполагаш?

— Избягах от тях.

— Защо?

— Мислех си, че ако изобщо някога мога да постигна нещо, трябва да се махна от тях, и то веднага.

— Защо? Какво стана?

— Нищо не стана. И нищо никога нямаше да стане. Тъкмо това не можех да понеса.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами те… е, предполагам, че трябва да ви кажа истината, господин Тагарт. Моят старец никога не е ставал за нещо, а мама не я интересуваше какъв е, а на мен ми писна винаги да се оказва, че аз съм единствената от седмината, която има постоянна работа, а другите все да нямат късмет за едно или друго. Мислех си, че ако не се измъкна, ще се прехвърли и на мен — ще изгния изцяло, като другите. Така че един ден си купих билет за влака и си тръгнах. Даже не се сбогувах. Не разбраха, че си тръгнах.

Тя се засмя меко и сепнато при някаква внезапна мисъл.

— Господин Тагарт, това беше влак на „Тагарт“.

— Кога дойде тук?

— Преди шест месеца.

— И си съвсем сама?

— Да — щастливо каза тя.

— Какво искаше да правиш?

— Ами, знаете как е, да стана нещо, да стигна до някъде.

— Къде?

— О, не знам, но… хората правят разни неща по света. Гледах снимки на Ню Йорк и си мислех — тя посочи огромните сгради зад завесата на дъжда в прозореца на таксито, — мислех си, че някой е построил тези сгради, не е седял и не е хленчил, че кухнята е кирлива, покривът тече, тръбите са запушени, че това е шибан свят и… Господин Тагарт — тя разтърси глава, потръпвайки, и погледна право към него, — ние бяхме смрадливи бедняци и не давахме пукната пара за това. Тъкмо това не можах да понеса — че всъщност не даваха пукната пара. Пръста не искат да си мръднат. Дори боклука не изхвърлят. А съседката казва, че е мой дълг да им помагам, казва, че няма значение какво ще стане с мен, с нея или с когото и да е от нас, защото така или иначе човек нищо не може да направи!

Отвъд ясния й поглед той видя нещо в нея, нещо ранимо и твърдо.

— Не искам да говоря за тях — каза тя. — Не и с вас. Това — срещата ми с вас, искам да кажа — е нещо, което те не могат да имат. Това е нещо, което няма да споделя с тях. То е мое, а не тяхно.

— На колко години си? — попита той.

— На деветнайсет.

Когато я погледна на светлината в хола си, той си помисли, че фигурата й щеше да е хубава, ако хапнеше малко повече — изглеждаше твърде слаба за височината и структурата на костите си. Носеше тясна, износена черна рокля, която се беше опитала да прикрие с крещящите пластмасови гривни, които дрънкаха на китката й. Тя стоеше и гледаше стаята, сякаш е музей, в който не бива да докосва нищо и почтително трябва да запомни всичко.

— Как ти е името? — попита той.

— Черил Брукс.

— Ами седни де.

Той направи коктейлите мълчаливо, докато тя чакаше послушно, седнала на ръба на едно кресло. Когато й подаде чашата, тя преглътна покорно няколко пъти, после задържа чашата стисната в ръката си. Той знаеше, че тя не вкусва онова, което пие, не го забелязва, няма време да му обърне внимание.

Той глътна от питието си и сложи с раздразнение чашата обратно: дори не му се пиеше. Разходи се мрачно из стаята, знаейки, че очите й го следват, наслаждавайки се на знанието, на чувството за огромна важност, което неговите движения, копчетата му за ръкавели, връзките за обувки, лампионите и пепелниците придобиваха в този мек, незадаващ въпроси поглед.

— Господин Тагарт, какво ви прави толкова нещастен?

— Защо те интересува дали съм нещастен?

— Защото… е, ако вие нямате право да сте щастлив и горд, то кой има?

— Точно това искам да знам — кой го има?

Той се обърна рязко към нея, а думите избухнаха, сякаш беше изгорял някакъв бушон.

— Не е измислил нито желязото, нито пещите с тяга, нали?

— Кой?

— Риърдън. Не е открил нито топенето, нито химията, нито налягането на въздуха. Не може да открие метала си без хиляди и хиляди други хора. Неговият метал! Защо мисли, че е негов? Защо мисли, че е негово откритие? Всеки използва работата на всички други. Никой никога не изобретява каквото и да е.

Тя каза озадачено:

— Но желязната руда и всички тези други неща са съществували през цялото време. Защо никой не е направил този метал, а тъкмо господин Риърдън?

— Не го е направил с никаква благородна цел, направил го е единствено заради печалбата, той никога не е правил нищо по друга причина.

— Защо това да е лошо, господин Тагарт?

После тя се засмя меко, сякаш изведнъж е разгадала някаква загадка.

— Това е безсмислено, господин Тагарт. Не можете да го мислите. Знаете, че господин Риърдън е заслужил цялата си печалба, както и самият вие. Казвате тези неща просто от скромност, когато всички знаят каква невероятна работа сте свършили — вие и господин Риърдън, и сестра ви, която трябва да е чудесен човек!

— Нима? Така си мислиш ти. Тя е корава, безчувствена жена, която прекарва живота си в строене на коловози и мостове, но не заради някакъв велик идеал, а просто защото това й харесва. Ако й харесва, защо трябва да се възхищаваме на това, че го прави? Не съм толкова сигурен, че е велико да се построи тази линия за всичките проспериращи индустриалци в Колорадо, при условие, че има толкова много бедни хора в западнали райони, които имат нужда от транспорт.

— Но господин Тагарт, нали именно вие сте се борили да се построи тази линия?

— Да, защото това беше мой дълг — към компанията, към акционерите и към служителите. Но не очаквай да му се радвам. Не съм сигурен, че е велико да се открие този сложен нов метал, при условие, че много нации имат нужда от обикновено желязо — не знаеш ли, че Китайската народна република дори няма достатъчно пирони, за да сглоби дървени покриви над главите на хората?

— Но… не виждам вие да сте виновен за това.

— Някой трябва да обърне внимание. Някой с достатъчно проникновение, че да види отвъд собствения си портфейл. Няма нито един чувствителен човек в наши дни, при условие, че около нас има толкова много страдание, който да посвети десет години от живота си, за да се мотае с разни шантави метали. Мислиш, че е велико? Това не е никаква по-висша способност, а просто дебела кожа, която няма да пробиеш, дори да излееш и тон от собствената му стомана на главата му! По света има много хора с много по-велики способности, но не четеш за тях по заглавията и не тичаш да ги зяпаш по железопътните прелези, защото те не могат да изобретят неразрушими мостове, когато страданието на човечеството тежи на душата им!

Тя го гледаше мълчаливо, с уважение, радостта й беше помръкнала, а очите й бяха усмирени. Той се почувства по-добре. Вдигна питието си, сръбна от него и се разсмя рязко при внезапен спомен.

— И все пак беше смешно — каза той с по-лек, по-жизнен тон, сякаш доверява нещо на приятел. — Трябваше да видиш Орън Бойл вчера, когато по радиото дойде първата новина от железопътния възел „Уайът“! Направо позеленя — ама наистина позеленя и придоби цвят на развалена риба! Знаеш ли какво е направил снощи, след като е получил лошите новини? Наел си апартамент в хотел „Валхала“ — знаеш какво значи това — и това, което чух последно, беше, че и днес е там, пиян, под масите и под леглата, с няколко подбрани приятели и половината женско население от горния край на „Амстердам авеню“.

— Кой е господин Бойл? — втрещено попита тя.

— Просто един дебел тъпак, склонен да се изхвърля. Умник, който става прекалено умен от време на време. Трябваше да видиш лицето му вчера! Направо умрях от удоволствие. А и доктор Флойд Ферис. Хич не му хареса на този лицемер, ама никак! Елегантният доктор Ферис от Държавния научен институт, служителят на народа, с патентования си лачен речник — но той се справи доста добре, трябва да го призная, само дето се гърчеше във всеки параграф — искам да кажа в онова интервю, дето го е дал тази сутрин, е казал: „Страната даде на Риърдън този метал, сега очакваме той да върне на страната нещо в замяна“ Това беше доста хитро, като се вземе пред вид кой си беше намерил топло местенце… както и да е. Беше по-добре от Бъртрам Скъдър — господин Скъдър успя да измисли само „без коментар“, когато колегите му от пресата го помолиха да изрази чувствата си. „Без коментар“ — и то от Бъртрам Скъдър, който никога не си е затварял плювалника откакто се е родил, за каквото и да го попиташ и да не го попиташ — от абисинската поезия до състоянието на дамските тоалетни в текстилната индустрия! А доктор Причът, старият глупак, обикаля и разправя, че знае със сигурност, че Риърдън не е открил този метал, защото му било съобщено, от неназован достоверен източник, че Риърдън е откраднал формулата от беден изобретател, когото е убил!

Той се кикотеше щастливо. Тя сякаш слушаше лекция по висша математика без да схваща нищо, дори и стила на езика — стил, който правеше мистерията още по-голяма, защото тя беше сигурна, че щом идва от него, той не значи онова, което би значел където и да е другаде.

Той напълни отново чашата си и я пресуши, но веселостта му рязко изчезна. Той се хвърли в един фотьойл, с лице към нея, гледайки я изпод плешивото си чело, със замъглен поглед.

— Тя се връща утре — каза той, хилейки се без следа от смях.

— Кой?

— Сестра ми. Скъпата ми сестричка. О, тя ще си мисли, че е велика, нали?

— Нима не харесвате сестра си, господин Тагарт?

Той издаде същия звук — значението му беше толкова красноречиво, че тя нямаше нужда от друг отговор.

— Защо? — попита тя.

— Защото мисли, че е толкова добра. Какво право има да мисли така? Какво право има който и да е да мисли, че е добър? Никой не е добър.

— Не го мислите наистина, господин Тагарт.

— Искам да кажа — та ние сме само човешки същества, а какво е човешкото същество? Слабо, грозно, грешно създание, родено такова, прогнило до костите си — така че смирението е единствената добродетел, която трябва да практикува. Трябва да прекарва живота си на колене, молейки се да му се прости мръсното му съществуване. Когато човек мисли, че е добър ето тъкмо това означава, че е пропаднал. Гордостта е най-лошият от всички грехове, без значение какво е направил човек.

— Но ако човек знае, че онова, което е направил, е добро?

— Тогава трябва да се извини за него.

— Пред кого?

— Пред онези, които не са го направили.

— Аз… не ви разбирам.

— Естествено, че не разбираш. Отнема години и години изучаване на най-големите достижения на интелекта. Чувала ли си някога за „Метафизичните противоречия на Вселената“ от доктор Саймън Причът?

Тя поклати уплашено глава.

— Така или иначе, откъде знаеш какво е добро? Кой знае какво е добро? Кой може изобщо да знае? Няма абсолютни неща, както необоримо доказва доктор Причът. Нищо не е абсолютно. Всичко е въпрос на мнение. Откъде знаеш, че онзи мост не се е срутил? Само си мислиш, че не е. Откъде знаеш, че изобщо има мост? Мислиш си, че една философска система, като тази на доктор Причът, е просто нещо академично, непрактично? Но не е. Колко само не е!

— Но господин Тагарт, линията, която построихте…

— Че какво е линията? Просто материално постижение, нима това има някакво значение? Има ли някакво величие в което и да е материално нещо? Само долно животно може да зяпа с отворена уста този мост, при условие, че има толкова много по-висши неща в живота. Но нима висшите неща някога получават признание? О, не! Виж хората. Цялата врява и крясъци, и първи страници за някакво хитро подреждане на някакви си парчета материя. Грижа ли ги е за нещо по-благородно? Посвещават ли някога първите си страници на някой духовен феномен? Забелязват ли, оценяват ли личността с по-тънка чувствителност? И ти се чудиш дали е вярно, че великият човек е осъден на нещастие в този покварен свят!

Той се наведе напред и я погледна съсредоточено.

— Ще ти кажа… Ще ти кажа нещо… липсата на щастие е белег за добродетелта. Ако човек е нещастен, наистина нещастен, това значи, че той е по-висш човек.

Той видя озадачения, притеснен израз на лицето й.

— Но господин Тагарт, получихте нещо, което сте искали. Сега имате най-добрата железница в страната, вестниците ви наричат най-великия бизнесмен на епохата, казват, че акциите на…

В кратката пауза преди отговора му тя се уплаши, защото усети в него внезапен страх. Той отговори:

— Не.

Тя не знаеше защо гласът й се снижи до шепот:

— Значи бихте предпочели мостът да беше паднал?

— Не съм казал това! — тросна се той. После потръпна и махна с ръка в презрителен жест. — Така или иначе няма да разбереш.

— Съжалявам… Знам, че имам да уча толкова ужасно много!

— Говоря за стремеж към нещо, много по-важно от моста. Стремеж, който нищо материално няма да може да задоволи.

— Какво е то, господин Тагарт? Какво искате?

— Пак започваш! В момента, в който попиташ „какво е то“, се връщаш обратно в недодялания, материален свят, където всичко трябва да бъде маркирано и премерено. Говоря за нещата, които не могат да се назоват с материалистични думи… висшите сфери на духа, които човек не може никога да достигне… Но какво е човешкото постижение, така или иначе? Земята е само атом, който се върти във вселената — какво значение има този мост за слънчевата система?

Внезапен, щастлив поглед, изпълнен с разбиране, освети очите й.

— Невероятно е от ваша страна, господин Тагарт, да мислите, че собственото ви достижение не е достатъчно добро за вас. Предполагам, че без значение колко далеч сте отишли, ще искате да отидете още по-далеч. Вие сте амбициозен. На това се възхищавам най-много: на амбицията. Искам да кажа… да се правят неща, непрекъснато, без да се предаваш, просто да ги правиш. Разбирам, господин Тагарт… въпреки че не разбирам всичките ви големи мисли.

— Ще се научиш.

— О, ще работя много усилено, за да се науча!

Възхитеният й поглед не беше се променил. Той крачеше из стаята, движейки се в този поглед като в нежната светлина на прожектор. Отиде да напълни отново чашата си. Огледало висеше в нишата зад подвижния бар. Той зърна собствената си фигура: високо тяло, обезобразено от немарлива, хлътнала поза, сякаш в решително отрицание на човешката грация, изтъняваща коса, мека, нацупена уста. Изведнъж го порази мисълта, че тя изобщо не го вижда: виждаше героичната фигура на строител, с гордо изправени рамене и коса, развята от вятъра. Той се разсмя с глас, чувствайки, че това е добра шега за нейна сметка, с неясното задоволство, което приличаше на победоносно чувство: превъзходството, че е успял да стъпи върху нея.

Сърбайки питието си, той погледна към вратата на спалнята си и си помисли за обичайния край на подобни авантюри. Мислеше си, че ще е лесно: момичето беше твърде възхитено, за да се съпротивлява. Видя червеникавите оттенъци на косата й, докато седеше с наведена глава под една лампа, и гладката, блестяща кожа на рамото й. Отвърна поглед. Защо да си прави труда?

Намекът за желание, който чувстваше, беше просто леко чувство за физически дискомфорт. Най-острият импулс в съзнанието му, който му натякваше да действа, не беше мисълта за момичето, а за всички мъже, които не биха подминали такъв шанс. Призна си, че тя е много по-добра от Бети Поуп, може би най-добрата, на която някога се беше натъквал. Признанието го остави безразличен. Не чувстваше към нея нищо повече от това, което беше чувствал към Бети Поуп. Не усещаше нищо. Перспективата да изпита удоволствие не си струваше усилията — нямаше желание да изпитва удоволствие.

— Става късно — каза той. — Къде живееш? Нека ти сипя още едно питие и после ще те закарам вкъщи.

Когато й каза довиждане на вратата на мизерен пансион в бедняшки квартал, тя се поколеба, борейки се да не му зададе един въпрос, който отчаяно искаше да зададе:

— Дали… — започна тя и спря.

— Какво?

— Не, нищо, нищо!

Той знаеше, че въпросът е „дали ще ви видя пак?“. Доставяше му удоволствие да не отговаря, макар и да знаеше, че отговорът е „да“.

Тя го погледна още веднъж, сякаш беше за последен път, после каза искрено, тихо:

— Господин Тагарт, много съм ви благодарна, защото… искам да кажа, всеки друг мъж би се опитал да… тоест, той би искал само това, но вие сте много по-добър, толкова много по-добър!

Той се наведе по-близо до нея с лека, заинтригувана усмивка.

— А ти би ли го направила? — попита той.

Тя се отдръпна от него, внезапно уплашена от собствените си думи.

— Не исках да кажа това! — въздъхна тя. — Господи, дори не намеквах или… — тя се изчерви силно, извърна се и побягна, изчезвайки по дългото, стръмно стълбище на пансиона.

Той стоеше на тротоара, изпитвайки странно, тежко, смътно чувство на задоволство: чувстваше се така, сякаш е извършил доблестен акт — и сякаш си беше отмъстил на всеки един, който се беше радвал край тристате мили коловоз на линията „Джон Голт“.

* * *

Когато влакът им стигна Филаделфия, Риърдън я напусна без нито една дума, сякаш всичките нощи през тяхното пътуване обратно не заслужаваха признание в реалността на дневната светлина, на претъпканите гарови перони и на движещите се локомотиви — в реалността, която той уважаваше. Тя продължи към Ню Йорк, сама. Но късно същата вечер звънецът на апартамента й се обади и Дагни знаеше, че го е очаквала.

Той не каза нищо, когато влезе — погледна я, превръщайки мълчаливото си присъствие в по-интимен поздрав от думите. На лицето му имаше лек намек за презрителна усмивка, която признаваше и се подиграваше и на нейните, и на неговите часове на нетърпение. Той стоеше в средата на всекидневната й, оглеждайки се бавно: това беше нейният апартамент, единственото място в града, което съсредоточаваше двете години мъчение за него, като място, за което не можеше да мисли, но го правеше, място, в което не можеше да влезе, а сега влизаше без предупреждение с небрежното право на собственик. Той седна в един фотьойл и изпъна крака, а тя стоеше пред него, сякаш имаше нужда от неговото позволение да седне. Доставяше й удоволствие да чака.

— Да ти кажа ли, че свърши великолепна работа с построяването на тази линия? — попита той. Тя го погледна учудено — никога не беше й правил открито подобни комплименти, възхищението в гласа му беше искрено, но намекът за подигравка още играеше по лицето му, така че тя се почувства сякаш той има предвид нещо, което тя не може да отгатне. — Прекарах целия ден да отговарям на въпроси за теб — и за линията, за метала, и за бъдещето. А, и да приемам поръчки за метала. Идват за хиляди тонове на час. Кога беше, преди девет месеца, нали? Не получавах нито един отговор отникъде. Днес трябваше да си изключа телефона, за да не слушам всички, които искат да разговарят лично с мен относно спешната си нужда от риърдънов метал. А ти какво прави днес?

— Не знам. Опитах се да слушам докладите на Еди, опитах се да се отърва от някакви хора, да намеря няколко композиции с вагони, за да пусна повече влакове по линията „Джон Голт“, защото разписанието, което планирах няма да е достатъчно за работата, която се е натрупала само за три дни.

— А и един куп хора са искали да те видят днес, нали?

— Ами да.

— И са готови на всичко, само за да разменят някоя дума с теб, нали?

— Да… предполагам.

— Репортерите не спряха да ме питат що за човек си. Едно момче от местен вестник непрекъснато повтаряше, че си велика жена. Каза, че би се страхувал да разговаря с теб, ако някога му се удаде възможност. Прав е. Онова бъдеще, за което говорят и треперят, ще бъде такова, каквото го направи ти, защото ти имаше куража, който никой от тях дори не можеше да си представи. Всички пътища към богатството, по които пълзят в момента, са проправени от твоята сила. Силата да застанеш срещу всички. Силата да не признаваш друга воля, освен своята собствена.

Тя задържа една скрита въздишка: знаеше целта му. Стоеше изправена, с отпуснати ръце, със строго лице, непоколебима и твърда — устояваше на похвалите като на бой от обиди.

— И на теб са ти задавали въпроси, нали? — той говореше съсредоточено, наведен напред. — И са те гледали с възхищение. Гледали са те така, сякаш стоиш на планински връх, а те могат само да ти свалят шапка от огромно разстояние. Не е ли така?

— Да — прошепна тя.

— Гледали са те, сякаш знаят, че човек не може да те доближи, да говори в твое присъствие или да докосне гънките на дрехите ти. Знаели са го и е истина. Гледали са те с уважение, нали? Възхищавали са ти се?

Той грабна ръката й, свали я на колене, извъртайки тялото й около краката си, и се наведе да целуне устата й. Тя се засмя беззвучно, подигравателно, но очите й бяха полуотворени, замъглени от удоволствие.

Няколко часа по-късно, когато лежаха заедно в леглото, а ръката му се движеше по тялото й, той изведнъж я попита, отхвърляйки я назад, към лакътя си, наведен над нея — и тя знаеше по напрежението на лицето му, по въздишката, скрита някъде в гласа му, въпреки че той беше нисък и балансиран, че въпросът се е изтръгнал от него след часове, в които се е измъчвал с него:

— Кои са другите мъже, които са те имали?

Той я погледна така, сякаш този въпрос беше огледан с най-малки подробности — гледка, която мразеше, но нямаше да изостави, тя почувства презрението в гласа му, омразата, страданието, но и странно нетърпение, което нямаше нищо общо с измъчване — той беше задал въпроса, докато притискаше плътно тялото й до своето.

Тя отговори спокойно, но той видя опасното примигване на очите й, сякаш като предупреждение, че го разбира твърде добре.

— Имаше само един, Ханк.

— Кога?

— Когато бях на седемнайсет.

— Продължи ли?

— Няколко години.

— Кой беше той?

Тя се отдръпна, легна на ръката му, той се наведе по-близо, с изопнато лице. Тя издържа на погледа му.

— Няма да ти отговоря.

— Обичаше ли го?

— Няма да отговоря.

— Харесваше ли ти да спиш с него?

— Да!

Смехът в очите й накара отговора да прозвучи като шамар. Смееше се, защото знаеше, че това е отговорът, от който той се ужасява и който иска. Той изви ръцете й зад нея, задържа я така, безпомощна, докато гърдите й бяха притиснати о него, почувства как болката разкъсва раменете й, тя чу яд в думите му и дрезгавост от удоволствие в гласа му:

— Кой беше той?

Тя не отговори, погледна го, очите й бяха тъмни и странно блестящи, и той видя, че очертанието на устните й, изкривени от болка, е всъщност подигравателна усмивка. Усети го да се превръща в очертание на отстъпление при допира на устните му. Задържа тялото й така, сякаш насилието и отчаянието на хватката му можеха да изтрият непознатия му съперник от света, от миналото й, дори нещо повече — сякаш можеше да превърне всяка част от него, дори от този съперник, в инструмент на своето удоволствие. Той позна по нетърпението на движенията й, когато ръцете й го обгърнаха, че това е начинът, по който искаше да бъде обладана.

* * *

Силуетът на поточната линия се движеше на фона на огнените ивици в небето, издигайки въглища до върха на далечна кула, сякаш неизчерпаем брой от малки черни кофички излизаха от земята и минаваха по диагонална линия насред залеза. Острото, далечно трополене продължаваше сред трясъка на веригите, които млад мъж в синьо работно облекло непрекъснато закачаше на машините, закрепвайки ги за товарните платформи, подредени на страничен коловоз на фирмата за сачмени лагери „Куин“ в Кънектикът.

Господин Моуън, от Обединената компания за стрелки и семафори, която беше от другата страна на улицата, стоеше и гледаше. Беше спрял да позяпа на път за вкъщи от фабриката си. Носеше леко палто, опънато по ниското му, шкембесто тяло, и бомбе на посивяващата си русолява глава.

Във въздуха се усещаше септемврийски хлад. Всички портали на фабриката на Куин бяха широко отворени, докато хора и кранове изнасяха машините — все едно изнасят жизненоважните органи и оставят празна черупка, помисли си господин Моуън.

— Още една? — попита господин Моуън, сочейки с показалец към фабриката, ако и да знаеше отговора.

— А? — попита младият мъж, който не беше го забелязал.

— Още една компания ли се мести в Колорадо?

— Аха.

— Това е третата от Кънектикът за последните две седмици — каза господин Моуън. — И като погледнеш какво става в Ню Джърси, Роуд Айлънд, Масачузетс и по целия атлантически бряг…

Младият мъж не го поглеждаше и май не го слушаше.

— Като спукана тръба е каза господин Моуън, — и цялата вода изтича в Колорадо. Всички пари.

Младият мъж прехвърли веригата и я последва сръчно, катерейки се по големия силует, покрит с платно.

— Човек си мисли, че хората имат някакво чувство към родния си щат, някаква лоялност… Но те бягат. Не знам какво става с хората.

— Заради закона е — каза младежът.

— Какъв закон?

— Законът за изравняване на възможностите.

— Как така?

— Чух, че господин Куин планирал преди година да отвори клон в Колорадо. Законът го отрязал. Така че сега е решил да се премести там — всичко, до последния болт.

— Не виждам защо това да е правилно. Законът беше необходим. Това е срам, позор — стари фирми, които са тук от поколения… Трябва да има закон…

Младият мъж работеше ловко, компетентно, сякаш изпитваше удоволствие. Зад него поточната линия продължаваше да се издига и да трополи в небето. Четири далечни комина стояха като стълбове, а димът се кълбеше бавно около тях, като дълги знамена на мачта в червеникавите отблясъци на вечерта.

Господин Моуън беше изживял издигането на всеки един комин на хоризонта още от времето на баща си и дядо си. Беше наблюдавал поточната линия от прозореца на кабинета си в продължение на трийсет години. Това, че фирмата за сачмени лагери на Куин щеше да изчезне от другата страна на улицата му се беше сторило немислимо, беше разбрал за решението на Куин и не беше му повярвал — тоест беше повярвал по същия начин, по който вярваше на всички думи, които чуваше или изричаше — като на звуци, които нямат стабилна връзка с физическата реалност. Сега знаеше, че е вярно. Той стоеше до товарните платформи на коловоза, сякаш все още имаше шанс да ги спре.

— Не е правилно — каза той, говорейки сякаш на целия хоризонт, но младият мъж отгоре беше единствената част от него, която можеше да го чуе. — По времето на баща ми не ставаше така. Не съм голяма клечка. Не искам да се боря с никого. Какво става със света?

Не последва отговор.

— Ето например ти — теб ще те вземат ли в Колорадо?

— Мен? Не. Аз не работя тук. Аз съм приходящ работник. Просто приех работата, за да помогна да измъкнат тия неща.

— Добре де, ами къде ще отидеш, когато се изнесат?

— Нямам представа.

— А какво ще правиш, ако още такива си тръгнат?

— Ще почакам и ще видя.

Господин Моуън го погледна със съмнение, не беше сигурен дали отговорът се отнасяше за него или за младия мъж. Но вниманието на събеседника му беше съсредоточено върху работата му, не поглеждаше надолу.

Той продължи към покрития силует на следващия вагон и господин Моуън го последва, гледайки нагоре, спорейки с нещо в пространството:

— Имам права, нали? Роден съм тук. Очаквах старите компании да са тук, когато порасна. Очаквах да управлявам завода като баща си. Човек е част от общността си, има право да разчита на нея, нали? Нещо трябва да се направи за това.

— За кое?

— О, да, знам, мислиш, че е невероятно, нали? Бумът на Тагарт и риърдъновият метал и златната треска в Колорадо, и празничните запои там, когато Уайът и неговата банда разширяват производството си като чайници, които прекипяват! Всеки мисли, че е невероятно, само това се чува навсякъде, хората са се побъркали от щастие, правят си планове като шестгодишни през ваканцията, човек би си помислил, че е някакъв национален меден месец или някакъв вечен четвърти юли!

Младият мъж не каза нищо.

— Е, аз пък не мисля така — каза господин Моуън и снижи глас. — Вестниците не казват така, обърни внимание, вестниците не казват нищо.

Господин Моуън не чу отговор, само тракането на веригите.

— Защо всички бягат в Колорадо? — попита той. — Какво имат там, което ние нямаме?

Младият мъж се усмихна.

— Може би е нещо, което вие имате, а те нямат.

— Какво?

Младият мъж не отговори.

— Не разбирам. Това е назадничаво, примитивно, непросветено място. Дори нямат модерно правителство. Това е най-лошото правителство от всички щати. Не прави нищо — само поддържа съдилищата и полицията. Не прави нищо за хората. Не помага на никого. Не виждам защо всичките ни най-добри компании искат да избягат там.

Младият мъж го погледна, но не отговори. Господин Моуън въздъхна.

— Това не е правилно — каза той. — Законът за изравняване на възможностите беше смислена идея. Трябва да има шанс за всекиго. Позор е хора като Куин да се възползват нечестно от него. Защо не остави някой друг да започне да произвежда сачмени лагери в Колорадо? Ще ми се хората от Колорадо да ни оставят на мира. Леярната на Стоктън там няма право да влиза в бизнеса със стрелки и семафори. Това е моят бизнес от години, имам право на старшинство, не е честно, това е вълча конкуренция, на парвенютата не бива да се разрешава да си пробиват път с мускули. Къде ще продавам стрелки и семафори? Имаше две големи железници в Колорадо. Сега „Финикс-Дюранго“ си тръгна, така че остана само „Тагарт трансконтинентал“. Не е честно да карат Дан Конъуей да напуска. Трябва да има конкуренция… А аз чаках шест месеца за поръчка на стомана от Орън Бойл, а сега той ми казва, че не може да ми обещае нищо, защото риърдъновият метал е съсипал пазара му, металът се търси навсякъде, Бойл трябва да намали производството. Не е честно да се позволява на Риърдън да разрушава пазарите на другите хора по този начин… И аз искам малко риърдънов метал, трябва ми, но само се опитай да си намериш! Опашката при него е три щата дълга — никой не може да получи и болт от него, с изключение на старите му приятели, хора като Уайът, Данагър и разни други такива. Не е честно. Това е дискриминация. Аз съм също толкова добър, колкото и следващият. Имам право на моята част от този метал.

Младият мъж погледна нагоре.

— Миналата седмица бях в Пенсилвания — каза той. — Видях завода на Риърдън. Там се работи здраво! Строят четири нови открити пещи и подготвят още шест… Нови пещи — той погледна на юг. — Никой не е строил нови пещи по атлантическото крайбрежие през последните пет години…

Той стоеше на фона на небето, върху покрития двигател, и гледаше в полумрака с лека усмивка, с готовност и копнеж, както човек гледа далечното видение на любимата си.

— И са толкова натоварени… — каза той.

Сетне усмивката му изведнъж изчезна, а начинът, по който разтърси скобата на веригата, беше първият пробив в гладката вещина на движенията му. Изглежда го разтърси гняв.

Господин Моуън погледна хоризонта, линията, колелата, пушека — пушека, който се стелеше тежко, мирно във вечерния въздух, разтегляйки се в дълга мараня чак до Ню Йорк, някъде отвъд залеза, и се почувства успокоен от мисълта за Ню Йорк и пръстена му от свещени огньове — пръстена от комини, цистерни, кранове и високоволтови далекопроводи. Почувства как сякаш приток на мощ потече по мръсните постройки на познатата му улица, харесваше тялото на младия мъж над себе си — имаше нещо успокояващо в начина, по който работеше, нещо, което се сливаше с небето… И все пак господи Моуън се чудеше защо някъде нараства пукнатина и разяжда солидните, вечни стени.

— Нещо трябва да се направи — каза господин Моуън. — Един мой приятел напусна бизнеса миналата седмица — петролния бизнес. Имаше няколко кладенеца в Оклахома, но не можеше да се състезава с Елис Уайът. Не е честно. Трябва да оставят шанс на малките хора. Трябва да сложат лимит на производството на Уайът. Не бива да му се разрешава да произвежда толкова много, че да помита всеки друг от пазара… Вчера закъсах в Ню Йорк, трябваше да оставя колата си там и да си дойда с проклетия местен влак, не можах да намеря бензин за колата, казват, че в града има недостиг на гориво… Нещата не са както трябва. Нещо трябва да се направи за това…

Гледайки към небето, господин Моуън се чудеше каква е безименната заплаха за „това“ и кой е неговият унищожител.

— Какво искате да направите? — попита младият мъж.

— Кой, аз? — каза господин Моуън. — Няма как да знам. Аз не съм голяма клечка. Не мога да решавам национални проблеми. Просто искам да си изкарвам прехраната. Знам само, че някой трябва да направи нещо за това… Нещата не са както трябва… Слушай… как ти е името?

— Оуън Келог.

— Слушай, Келог, какво мислиш, че ще стане със света?

— Не бихте искали да знаете.

От една далечна кула прозвуча свирка — сигналът за нощната смяна — и господин Моуън осъзна, че става късно. Въздъхна, закопчавайки палтото си, и се обърна да си ходи.

* * *

Дагни стоеше на прозореца на всекидневната си и гледаше града. Беше късно и лампите бяха като последните искри, останали да блещукат върху тъмните останки на лагерен огън. Тя се чувстваше умиротворена и й се щеше да може да укроти ума си, за да остави емоциите си да я настигнат, да огледа всеки миг от месеца, който беше профучал покрай нея. Нямаше време да почувства, че се е върнала в собствения си кабинет в „Тагарт трансконтинентал“ — имаше толкова много за вършене, че тя беше забравила завръщането си от изгнанието. Не беше забелязала какво беше казал Джим при завръщането й и дали изобщо беше казал нещо. Имаше само един човек, за чиято реакция искаше да знае — беше се обадила в хотел „Уейн-Фолклънд“, но й казаха, че сеньор Франсиско д’Анкония се е върнал в Буенос Айрес.

Тя си спомни момента, когато се подписа в долния край на някакъв дълъг документ — в този миг линията „Джон Голт“ беше закрита. Сега това отново беше линията „Рио Норте“ на „Тагарт трансконтинентал“ — само дето хората от екипажите на влаковете не искаха да се откажат от името. На нея също й беше трудно да се откаже, насилваше се да не я нарича „Джон Голт“ и се чудеше защо това й коства усилия и защо чувства лека болка и тъга.

Една вечер, при внезапен импулс, тя беше минала зад ъгъла на сградата на „Тагарт“, за да погледне за последно офиса на „Джон Голт Инкорпорейтид“ в алеята, не знаеше какво иска — просто да го види, си помисли.

Покрай тротоара имаше дървена ограда: разрушаваха старата сграда, най-сетне се беше предала. Тя се беше покатерила през дъските и беше погледнала през прозореца на бившия си кабинет, на светлината на уличната лампа, която някога беше хвърлила сянката на непознатия по паважа. От приземния етаж не беше останало нищо, стените бяха съборени, от тавана висяха счупени тръби, а на пода имаше купчина чакъл. Нямаше какво да се види.

Беше попитала Риърдън дали е идвал там една нощ миналата пролет и дали е стоял пред прозореца й, борейки се с желанието да влезе. Но тя знаеше, още преди той да отговори, че не е. Не му каза защо го пита. Не знаеше защо този спомен понякога още я тревожеше.

Отвъд прозореца на всекидневната осветеният правоъгълник на календара висеше като малък етикет на куфар в черното небе. На него пишеше „2 септември“. Тя се усмихна предизвикателно, спомняйки си за състезанието, което беше водила срещу неговите сменящи се страници — сега вече нямаше крайни срокове, мислеше си, нямаше бариери, заплахи, граници.

Тя чу ключа да се превърта в ключалката на апартамента й — беше чакала и беше искала да чуе тъкмо този звук тази вечер.

Риърдън влезе, както беше влизал много пъти, с ключа, който тя му беше дала като единствена покана. Той хвърли шапката и палтото си на един стол с жест, който й беше станал близък, носеше официален вечерен костюм.

— Здравей — каза тя.

— Все още чакам вечерта, в която няма да те намеря тук — отговори той.

— Тогава ще трябва да се обадиш в офиса на „Тагарт трансконтинентал“.

— Всяка вечер? Никъде другаде ли?

— Ревнуваш ли, Ханк?

— Не. Любопитно ми е какво ли е чувството.

Той стоеше и я гледаше от другия край на стаята, без да си позволи да я доближи, съзнателно удължавайки удоволствие то от мисълта, че може да го направи, когато поиска. Тя носеше тясната сива пола на делови костюм и блуза от прозрачна бяла тъкан, скроена като мъжка риза, блузата се разширяваше от талията нагоре, подчертавайки плоските й бедра, на светлината на лампата зад нея, той можеше да види крехкия силует на тялото й в греещия кръг на блузата.

— Как беше банкетът? — попита тя.

— Добре. Избягах веднага, щом можах. Защо не дойде? Беше поканена.

— Не исках да те виждам на публично място.

Той я погледна, сякаш искаше да наблегне, че разбира пълното значение на отговора й, сетне чертите на лицето му се размърдаха, намеквайки за весела усмивка.

— Изпусна много. Националният съвет на металургичната индустрия няма да рискува да ме покани за почетен гост отново. Не и ако могат да го предотвратят.

— Какво е станало?

— Нищо. Само няколко речи.

— Беше ли изпитание за теб?

— Не… Да, донякъде… Наистина исках да му се насладя.

— Да ти налея ли питие?

— Да, моля.

Тя се обърна. Той я спря, сграбчвайки раменете и отзад, наведе главата й назад и я целуна. Когато той се изправи, тя го дръпна обратно с нетърпящ възражение жест на господство, сякаш подчертаваше правото си да го направи. После се отдалечи.

— Остави питието — каза той. — Всъщност не го искам, с изключение на това, че искам да те видя да ми сервираш.

— Ами тогава нека ти сервирам.

— Не.

Той се усмихваше, изтягайки се на кушетката, с ръце, кръстосани под главата. Чувстваше се у дома си — това беше първият дом, който някога беше намирал.

— Знаеш ли, най-лошото на банкета беше в това, че единственото желание на всеки присъстващ беше да свърши — каза той. — Не мога да разбера защо изобщо са искали да го правят. Не трябваше. Със сигурност не и за мен.

Тя вдигна кутия цигари, протегна я към него, сетне задържа пламъка на запалката до върха на неговата цигара, с подчертан маниер на сервитьорка. Засмя се в отговор на неговия кикот, после седна на облегалката на един стол на другия край на стаята.

— Защо прие поканата им, Ханк? — попита тя. — Винаги си отказвал да се присъединиш към тях.

— Не исках да отхвърлям предложение за мир, при условие, че съм ги победил и те го знаят. Никога няма да се присъединя към тях, но поканата да се появя като почетен гост — е, помислих си, че умеят да губят. Реших, че е щедро от тяхна страна.

— От тяхна страна?

— Би казала, че е от моя ли?

— Ханк! След всичко, което направиха, за да те спрат…

— Победих, нали? Така че си мислех… Знаеш ли, не ги обвинявах, че не са могли да видят стойността на метала по-рано — така или иначе най-сетне я видяха. Всеки учи по свой си начин и в подходящия за него момент. Разбира се, знаех, че там има много малодушие, завист и лицемерие, но си мислех, че това е само на повърхността, че сега, когато съм доказал правотата си, и то така красноречиво, мислех си, че истинският им мотив да ме поканят е това, че оценяват по достойнство метала и…

Тя се засмя в кратката пауза — знаеше кое изречение се беше въздържал да каже: „… и заради това бих простил всичко на всекиго“.

— Но не беше така — каза той. — И не можех да си представя дори какъв е мотивът им. Дагни, не мисля, че изобщо са имали някакъв мотив. Не организираха този банкет, за да ми доставят удоволствие, или за да спечелят нещо от мен, или пък за да спасят достойнството си за пред публиката. Нямаше никаква цел, никакъв смисъл. Изобщо не ги интересуваше, когато оплюваха метала, не ги интересува и сега. Не се боят, че ще ги изритам от пазара — дори и това не ги интересува. Знаеш ли какъв беше банкетът? Сякаш бяха чули, че има някакви ценности, които човек трябва да почита, и че точно така се почитат, така че те бяха извършили съответните движения — като призраци, движени от някакъв далечен отзвук от по-добри времена. Аз… не можах да го понеса.

Тя каза с напрегнато изражение:

— И не мислиш, че ти си щедър!

Той погледна нагоре към нея, очите му светнаха весело.

— Защо те ядосват толкова?

Тя каза тихо, за да прикрие нежността в гласа си:

— Искал си да прекараш добре…

— Може би точно така е трябвало да стане. Не биваше да очаквам нищо. Дори не знам какво точно очаквах.

— Аз знам.

— Никога не съм харесвал такива събития. Не знам защо очаквах този път да е различно… Знаеш ли, отидох там с чувството, че металът е променил всичко, дори хората.

— О, да, Ханк, знам!

— Така или иначе, това беше грешното място да търся каквото и да е… Помниш ли? Веднъж каза, че честванията трябва да бъдат само за онези, които имат какво да празнуват.

Пламъчето на запалената й цигара увисна във въздуха, тя седеше неподвижно. Никога не беше му говорила за онзи прием или за каквото и да е, свързано с дома му. След миг отговори тихо:

— Спомням си.

— Знам какво имаше пред вид… Още тогава го знаех.

Гледаше право в нея. Тя сведе очи.

Той остана безмълвен, когато отново проговори, гласът му беше весел.

— Най-важното нещо за хората не са обидите, които раздават, а комплиментите. Не можах да понеса тези, които изсипаха тази вечер, особено когато не спряха да говорят как всички имат нужда от мен — те, градът, страната и сигурно целият свят. Очевидно тяхната идея за висотата на славата е да се занимават с хора, които се нуждаят от тях. Не мога да понасям хора, които имат нужда от мен.

Той я погледна.

— Ти имаш ли нужда от мен?

Тя отговори искрено:

— Отчаяно.

Той се засмя.

— Не. Нямам пред вид така. Не го казваш по същия начин, по който и те.

— Как го казах?

— Като търговец, който плаща за онова, което иска. Те го казват като просяци, които използват тенекиена купички, молейки за милостиня.

— Аз… плащам ли, Ханк?

— Не се прави на невинна. Знаеш точно какво имам предвид.

— Да — прошепна тя с усмивка.

— Я да вървят по дяволите — щастливо каза той, изпъвайки крака, докато се настаняваше по-удобно на кушетката, подчертавайки разкоша на това отпускане. — Не ставам за публична личност. Така или иначе вече няма значение. Не бива да ни интересува какво виждат или какво не виждат. Ще ни оставят на мира. Коловозът е чист. Каква е следващата стъпка, господин вицепрезидент?

— Трансконтинентална линия от риърдънов метал.

— За кога я искаш?

— За утре сутрин. Ще я получа след три години.

— Мислиш ли, че ще можеш да я направиш за три години?

— Ако линията „Джон Голт“… „Рио Норте“ продължи да работи така, както работи сега.

— Ще работи и по-добре. Това е само началото.

— Изработила съм план за финансиране. Когато започнат да пристигат парите, ще започна да махам основните релси, секция по секция, и да ги заменям с релси от риърдънов метал.

— Добре. Можем да започнем, когато кажеш.

— Ще продължа да местя старите релси към страничните линии — така или иначе няма да изтраят още дълго, ако аз не се справя. След три години ще пътуваш по собствения си метал до Сан Франсиско, ако някой иска да ти направи там банкет.

— След три години ще имам фабрики за риърдънов метал в Колорадо, Мичиган и Айдахо. Това е моят официален план.

— Твои собствени фабрики? Клонове?

— Аха.

— Ами Законът за изравняване на възможностите?

— Не мислиш, че ще съществува след три години, нали? Направих им такава демонстрация, че целият този боклук ще бъде изметен. Цялата страна е с нас. Кой ще иска да спира нещата сега? Кой ще слуша глупостите им? Имам добри лобисти, които работят във Вашингтон точно в момента. Ще отменят закона за изравняване на възможностите на следващата сесия.

— Аз… надявам се.

— Беше ми ужасно трудно през последните седмици, докато пусках новите пещи, но сега всичко е готово, строят се, аз мога да се облегна назад и да карам по-спокойно. Мога да седя на бюрото си, да събирам парите, да се мотая като скитник, да гледам как се сипят поръчките за метал и да бъда любимец навсякъде… Слушай, кога е първият ти влак за Филаделфия утре сутринта?

— О, не знам.

— Не знаеш? Каква е ползата от оперативен вицепрезидент? Трябва да съм във фабриката в седем сутринта. Да имате нещо към шест?

— Мисля, че първият е в пет и половина.

— Ще ме събудиш ли навреме, за да го хвана, или ще поръчаш да го задържат заради мен?

— Ще те събудя.

— Чудесно.

Тя седеше и го гледаше, докато той мълчеше. Изглеждаше уморен, когато влезе, а сега бръчките на изтощението бяха изчезнали от лицето му.

— Дагни — изведнъж попита той, тонът му се беше променил, имаше някаква скрита, настойчива нотка в гласа му, — защо не искаш да ме виждаш на публични места?

— Не искам да бъда част от твоя… официален живот.

Той не отговори, но след миг попита нехайно:

— Кога за последно си взе отпуска?

— Мисля, че беше преди две… не, преди три години.

— И какво прави?

— Отидох до Адайръндекс за месец. Върнах се след седмица.

— Аз го направих преди пет години. Само че отидох в Орегон.

Той лежеше по гръб и гледаше тавана.

— Дагни, хайде да си вземем отпуска заедно. Да вземем моята кола и да отпътуваме за няколко седмици, където и да е, просто да караме, по черните пътища, където никой не ни познава. Няма да имаме адрес, няма да поглеждаме вестници, няма да докосваме телефони — изобщо няма да имаме официален живот.

Тя се изправи. Приближи се до него, застана до кушетката, погледна го, докато светлината на лампата беше зад гърба й; не искаше той да види лицето й и усилието, което правеше, за да не се усмихне.

— Можеш да се махнеш за няколко седмици, нали? — каза той.

— Сега нещата са уредени и вървят. Безопасно е. Няма да имаме друг шанс през следващите три години.

— Добре, Ханк — каза тя, насилвайки се да звучи спокойно и безизразно.

— Ще го направиш ли?

— Кога искаш да тръгнем?

— В понеделник сутрин.

— Добре.

Тя се обърна и се опита да се отдалечи. Той я сграбчи за китката, дръпна я надолу и извъртя тялото й, просна я върху себе си, хвана я здраво, неудобно, както беше паднала, едната му ръка беше в косата й, притискаше устни към нейните, а другата му ръка се движеше от раменете под тънката блуза към кръста й, към краката й. Тя прошепна:

— А ти казваш, че нямам нужда от теб…

Тя се изтръгна от него и се изправи, отмахвайки косата от лицето си. Той лежеше неподвижно, загледан в нея, с присвити очи, примигващи с жив интерес, напрегнат и леко присмехулен. Тя хвърли поглед надолу: едната презрамка на комбинезона й се беше скъсала и той висеше диагонално от едното й рамо. Той гледаше гърдите й под прозрачния воал на блузата. Тя вдигна ръка да оправи презрамката. Той я плесна. Тя се усмихна разбиращо, отговаряйки с все същата подигравка. Тръгна бавно, решително през стаята и се наведе над една масичка с лице към него, с ръце, впити в ръба на масата, с извити назад рамене. Той харесваше точно този контраст — строгостта на дрехите й и полуголото й тяло — директорът на железопътната компания, и жената, която той притежаваше.

Той се изправи и седна, беше се облегнал удобно на кушетката, с кръстосани и опънати напред крака, с ръце в джобовете, гледайки я така, сякаш преценява собствеността си.

— Не казахте ли, че искате трансконтинентална линия от риърдънов метал, господин вицепрезидент? Ами ако не ви я дам? Сега мога да избирам клиентите си и да искам всякаква цена. Ако това беше преди година, щях да искам да спиш с мен в замяна.

— Де да беше.

— Щеше ли да го направиш?

— Разбира се.

— Като бизнес? Като продажба?

— Ако ти си купувачът. Щеше да ти хареса, нали?

— А на теб?

— Да — прошепна тя.

Той се приближи до нея, сграбчи раменете й и притисна устните си към гърдите й през тънката тъкан. След това, без да я пуска, се вгледа мълчаливо в нея, един дълъг миг.

— Какво направи с гривната? — попита той.

Никога не бяха го споменавали — тя трябваше да изчака за момент, за да си възвърне твърдостта на гласа.

— У мен е.

— Искам да я носиш.

— Ако някой я разпознае, ще бъде по-лошо за теб, отколкото за мен.

— Носи я.

Тя извади гривната от риърдънов метал. Протегна му я без думи, гледайки право към него, докато синьо-зелената верижка блестеше в дланта й. Той издържа на погледа й и закачи гривната на китката й. В момента, в който закопчалката щракна под пръстите му, тя наведе глава към тях и целуна ръката му.

* * *

Земята плуваше под двигателя на колата. Магистралата, която се виеше по завоите на хълмовете на Уисконсин, беше единствената следа от човешка ръка — нестабилен мост, опънат сред море от храсти, плевели и дървета. Морето се движеше бавно, сред потоци от жълто и оранжево, сред няколко червени струи, изригнали по склоновете на хълмовете, сред езерцата в зелено в падините, под чистото, синьо небе. Сред тези цветове като на пощенска картичка капакът на колата изглеждаше като бижу, по чиято хромирана стомана блещукаше слънцето, а черният лак отразяваше небето.

Дагни се наведе към страничния прозорец, с опънати напред крака, харесваше й широкото, удобно пространство на седалката на колата и топлината на слънцето по раменете й, мислеше си, че природата е красива.

— Това, което ми се иска да видя — каза Риърдън, — е билборд.

Тя се засмя: той беше отговорил на неизказаната й мисъл.

— Какво и на кого да продава? Не сме виждали нито кола, нито къща поне от час.

— Тъкмо това не ми харесва — той се наведе малко напред, с ръце на волана, намръщен. — Виж този път.

Дългата ивица бетон беше избледняла до пепеляво сивия, цвят на кости, оставени в пустинята, сякаш слънцето и снеговете бяха разяли всички следи от гуми, масло и въглища — лъскавият лак на движението. Зелени бурени се подаваха от острите пукнатини в бетона. Никой не беше използвал пътя, нито го беше поправял от много години, но пукнатините бяха малко.

— Това е добър път — каза Риърдън. — Направен е да трае. Човекът, който го е построил, трябва да е имал добро основание да очаква, че ще понесе тежък трафик в бъдеще.

— Да…

— Не ми харесва видът му.

— И на мен.

После тя се усмихна:

— Но я си помисли колко често сме чували хората да се оплакват, че билбордовете развалят вида на пейзажа. Ето, има и недокоснат пейзаж, на който да се възхищават — и добави: — Мразя такива хора.

Тя не искаше да усеща безпокойството, което почувства като тънка пукнатина, която растеше зад наслаждението от деня. Чувстваше го от време на време, през последните три седмици, при вида на местността, която прелиташе покрай капака на колата. Тя се усмихна: тъкмо капакът беше неподвижната точка в зрителното й поле, докато земята минаваше покрай нея, тъкмо капакът беше центърът, фокусът, сигурността в един замъглен, разтварящ се свят… капакът пред нея и ръцете на Риърдън на волана до нея… Тя се усмихна и си помисли, че й харесва това да е формата на нейния свят.

Една сутрин, след първата седмица от тяхното скиталчество, докато караха напосоки, оставили се на късмета на непознатите кръстопътища, той й беше казал, когато тръгваха:

— Дагни, трябва ли почивката да бъде безцелна?

Тя се беше засмяла и беше отговорила:

— Не. Коя фабрика искаш да видиш?

Той се беше усмихнал — на вината, която не трябваше да поеме, на обясненията, които не трябваше да дава, и беше отвърнал:

— Изоставена мина около залива Саджино, за която съм чувал. Казват, че е изчерпана.

Бяха минали през Мичиган и бяха стигнали до мината. Бяха минали през терасите на празна галерия, с останките от кран като скелет, наведен над тях на фона на небето, и нечия ръждясала кутия за обяд, дрънчаща под краката им. Тя почувства пробождащо безпокойство, по-остро от тъга, но Риърдън каза весело:

— Изчерпана, глупости! Ще им покажа колко тона и долара мога да измъкна от това място!

По пътя им обратно към колата той беше казал:

— Ако можех да намеря правилния човек, бих му купил тази мина утре сутринта и бих го накарал да я разработи.

На следващия ден, когато пътуваха на запад и на юг, към равнините на Илинойс, той изведнъж беше казал, след дълго мълчание:

— Не, ще трябва да почакам да отменят закона. Човекът, който може да разработи тази мина, няма да има нужда аз да го уча. Човекът, който би имал нужда от мен, няма да струва пукната пара.

Можеха да говорят за работата си, както правеха винаги, с пълната увереност, че ще бъдат разбрани. Но никога не говореха за себе си. Той се държеше така, сякаш страстната им интимност беше безименен физически факт, който не може да се определи в общуването между две съзнания. Всяка нощ тя сякаш лежеше в ръцете на непознат, който й позволяваше да вижда всяка тръпка на чувство, която преминаваше през тялото му, но никога нямаше да й позволи да разбере дали сътресенията довеждаха до някакъв трепет вътре в него. Тя лежеше гола до него, но на китката й беше гривната от риърдънов метал.

Тя знаеше, че той мразеше задължението да се подписват като „господин и госпожа Смит“ в регистрите на мизерните крайпътни хотели. Имаше вечери, когато тя забелязваше леко присвитите му от гняв устни, сякаш той подписваше очакваните имена под очакваната измама — гняв към онези, които правеха измамата необходима. Тя забелязваше с безразличие изпълненото с разбиране лукавство в поведението на хотелския персонал, което изглежда предполагаше, че персоналът и клиентите са съучастници в някаква срамна вина: вината да се търси удоволствие. Но тя разбираше, че за него това няма значение, когато са сами — когато я държеше притисната към себе си за миг и тя виждаше, че очите му са живи и лишени от вина.

Минаваха през малки градове, по мрачни странични пътища, през места, каквито не бяха виждали от години. Тя чувстваше неудобство при вида на градчетата. Изминаха дни, преди да разбере какво й липсва най-много: гледката на прясна боя. Къщите бяха като мъже в измачкани костюми, които бяха изгубили желание да стоят изправени: корнизите им бяха като отпуснати рамене, изкривените стъпала бяха като разкъсани подгъви, счупените прозорци — като кръпки, съшити с дъски. Хората по улиците гледаха новата кола не просто като рядка гледка, а така, сякаш блестящият черен силует беше невъзможно видение от друг свят. Имаше няколко коли по улиците и повечето от тях бяха теглени от коне. Тя беше забравила прозаичния облик и употреба на конската сила — не й хареса да я види да се завръща.

Не й беше смешно и през онзи ден на железопътния прелез, когато Риърдън се разсмя и посочи нещо, а тя видя влака на малката местна железница да се олюлява иззад един хълм, теглен от древен локомотив, който кашляше черен дим през дългия си комин.

— За Бога, Ханк, не е смешно!

— Знам — каза той.

Вече бяха се отдалечили на седемдесет мили и на час път от него, когато тя каза:

— Ханк, представяш ли си „Тагарт Комет“, теглен през континента от такъв локомотив на въглища?

— Какво ти става? Стегни се.

— Съжалявам… Просто продължавам да мисля, че няма да има никаква полза от целия ми нов коловоз и новите ти пещи, ако не намерим човек, който да е в състояние да произвежда дизелови локомотиви. Ако не го намерим бързо…

— Тед Нилсън от Колорадо е твоят човек.

— Да, ако намери начин да отвори новия си завод. Затвори повече пари, отколкото трябваше, в облигации на линията „Джон Голт“.

— Оказа се доста печеливша инвестиция, нали?

— Да, изправи го на крака. Сега е готов да продължи напред, но не може да намери инструменти. Няма откъде да се купят инструменти за машиностроене — никъде, на никаква цена. Получава само обещания и отсрочки. Претърсил е цялата страна, рови за стари боклуци в затворените фабрики. Ако не започне скоро…

— Ще започне. Кой ще го спре сега?

— Ханк — изведнъж каза тя, — можем ли да отидем на едно място, което искам да видя?

— Разбира се, където кажеш. Къде е това място?

— В Уисконсин. Там имаше великолепна компания за двигатели по времето на баща ми. Имахме разклонение, което я обслужваше, но закрихме линията преди около седем години, когато затвориха фабриката. Мисля, че сега това е един от тези западнали райони. Може би там все още има някакви машини, които Тед Нилсън да може да използва. Може да са ги пропуснали — мястото е забравено и до него няма никакъв транспорт.

— Ще го намеря. Как се казваше фабриката?

— Компания за двигатели „Двайсети век“.

— Ама разбира се! Беше една от най-добрите фирми за двигатели, когато бях млад, може би най-добрата. Май си спомням, че имаше нещо странно в начина, по който напуснаха бизнеса… не мога да си спомня какво беше.

Отне им три дни разпитване, но накрая откриха избелелия, изоставен път, и сега караха през жълтите листа, които блестяха като море от златни монети, към Компанията за двигатели „Двайсети век“.

— Ханк, какво ще стане, ако нещо се случи с Тед Нилсън? — изведнъж попита тя, докато пътуваха мълчаливо.

— Защо трябва да му се случва нещо?

— Не знам, но… виж случая с Дуайт Сандърс. Той изчезна. „Юнайтед Локомотивс“ вече не съществува. А другите фабрики не са в състояние да произвеждат дизели. Спрях да слушам обещания. А… каква полза има от железопътна линия без двигателна сила?

— В този ред на мисли, каква полза има от каквото и да е без нея?

Листата искряха, люшкайки се от вятъра. Те се бяха разстлали на мили разстояние наоколо — по тревата, по храстите, по дърветата — движеха се и имаха цветовете на огъня — сякаш празнуваха някаква постигната цел, изгаряйки в необуздано, непокътнато охолство.

Риърдън се усмихна.

— Има какво да се каже за пустошта. Започвам да я харесвам. Нова земя, която никой още не е открил.

Тя се съгласи весело.

— Почвата е добра — виж как расте всичко. Бих разчистила този храсталак и бих построила…

Изведнъж спряха да се смеят. Трупът, който видяха сред плевелите до пътя, беше един ръждив цилиндър с парчета стъкло — бяха останки от бензинова колонка. Това беше единственото нещо, което се виждаше наоколо. Няколкото обгорени стълба, бетонната плоча и блещукащите строшени стъкла, които някога са били бензиностанция, бяха погълнати от храстите и бяха незабележими, освен ако не се вгледаш внимателно — след година нямаше да се виждат изобщо.

Отклониха поглед. Продължиха напред, без да искат да знаят какво друго се криеше под тези безкрайни бурени. Чувстваха един въпрос, като тежест в тишината помежду им: чудеха се колко много бяха погълнали плевелите и колко бързо го бяха направили.

Пътят внезапно свърши зад завоя, под един хълм. Онова, което беше останало, бяха няколко парчета бетон, стърчащи от дълга яма, пълна с катран и кал. Бетонът беше разбит от някого и изнесен, дори и плевелите не можеха да растат върху ивицата земя, останала след него. На хребета на далечен хълм един самотен телеграфен стълб стоеше наведен на фона на небето, като кръст над обширен гроб.

Отне им три часа и спукана гума, за да се промъкнат на първа скорост по недокосната глина, през оврази и коловози, останали от колелета на каруци, за да достигнат селището, което лежеше в долината, оттатък хълма с телеграфния стълб.

Няколко къщи още стояха в скелета на онова, което някога е било индустриален град. Всичко, което е можело да се движи, си беше тръгнало, но няколко човешки същества бяха останали. Празните конструкции бяха просто изправени отломки — бяха проядени, но не от времето, а от хората — дъските бяха изтръгвани безразборно, липсваха парчета от покриви, в изкормените мазета бяха оставени дупки. Изглеждаше сякаш някакви слепи ръце са грабили, каквото им е било нужно в момента, без идея за следващия ден.

Няколко обитаеми къщи бяха пръснати безразборно сред руините — пушекът от комините им беше единственото видимо движение в града. Една бетонна черупка, която някога е била училище, стоеше като череп в покрайнините — с прозорците си без стъкла — като празни орбити, и със скъсаните си жици — като кичури коса.

От другата страна на града, на един далечен хълм, беше фабриката на компанията за двигатели „Двайсети век“. Стените, очертанията на покривите и комините й изглеждаха спретнати, непревземаеми като крепост. Щеше да изглежда непокътната, ако не беше сребристият резервоар за вода, който беше наклонен на една страна.

Не видяха никаква следа от път до фабриката сред оплетените дървета и хълмовете. Стигнаха до вратата на първата къща, която видяха — от нея се издигаше немощна струйка дим. Вратата беше отворена. Една възрастна жена излезе, влачейки крака, при звука на двигателя. Беше прегърбена и подута, боса, облечена в дреха от брашнен чувал. Погледна колата без учудване и без любопитство — това беше празният поглед на същество, което беше загубило способността да изпитва друго чувство, освен изтощението.

— Можете ли да ми посочите пътя за фабриката? — попита Риърдън.

Жената не отговори веднага, гледаше така, сякаш не можеше да говори английски.

— Коя фабрика? — попита тя.

— Ето тази — посочи Риърдън.

— Затворена е.

— Знам, че е затворена. Но има ли начин да се стигне там?

— Не знам.

— Някакъв път?

— Има пътища в гората.

— Проходими за кола?

— Сигурно.

— Добре, кой би бил най-добрият път?

— Не знам.

През отворената врата можеха да видят вътрешността на къщата й. Имаше една безполезна газова печка, фурната й беше натъпкана с парцали и служеше за скрин. В друг ъгъл имаше каменна печка с няколко цепеници, които горяха под стар котел, а дългите ивици сажди се издигаха по стената. Някакъв бял предмет лежеше облегнат на краката на масата: беше порцеланов умивалник, изтръгнат от стената на някоя баня, пълен с увехнало зеле. Една лоена свещ беше забучена в бутилка на масата. По пода не беше останала боя — дъските му бяха изжулени до прогизнало сиво, което сякаш изразяваше болката в костите на човека, който се беше навеждал и беше ги търкал, губейки битката с мръсотията, просмукала се вече в структурата на дъските.

Домочадието от парцаливи деца се беше събрало на вратата зад жената — мълчаливо, едно по едно. Те зяпаха колата не с живото любопитство на деца, а с напрежението на диваци, готови да изчезнат при първия знак за опасност.

— Колко мили са до фабриката? — попита Риърдън.

— Десет мили — каза жената и добави: — Може би пет.

— Колко далеч е следващият град?

— Няма следващ град.

— Все някъде има други градове. Колко далеч са?

— Да. Някъде.

На празното място встрани от къщата те видяха някакви избелели парцали, висящи на простор, който беше направен от парче телеграфна жица. Три пилета кълвяха сред лехите на рехава градина със зеленчуци, а четвъртото седеше на един прът, който беше всъщност парче от водопроводна тръба. Две прасета се въргаляха в локва с кал и боклуци, а камъните за стъпване през тора им бяха от парчета бетон от магистралата.

Чуха стържещ звук в далечината и видяха един мъж да вади вода от един кладенец с помощта на въжена макара. Гледаха го докато слизаше бавно по улицата. Носеше две кофи, които изглеждаха твърде тежки за слабите му ръце. Не можеше да се каже на колко е години. Той се приближи и спря, гледайки колата. Очите му стрелнаха чужденците, сетне се отместиха, подозрителни и лукави. Риърдън извади десетдоларова банкнота и му я протегна с въпроса:

— Бихте ли ни показали пътя за фабриката?

Мъжът погледна парите с мрачно безразличие, без да мръдне, без да вдигне ръка към тях, все още сграбчил кофите. Ако можеше някога да се намери един човек, лишен от алчност, мислеше си Дагни, то това беше той.

— Тук не ни трябват пари — каза той.

— Не работите ли, за да живеете?

— Аха.

— Е тогава какво използвате вместо пари?

Мъжът остави кофите, сякаш току-що му беше хрумнало, че не е необходимо да се превива под тежестта им.

— Не използваме пари — каза той. — Просто разменяме неща помежду си.

— Как търгувате с хората от други градове?

— Не ходим в други градове.

— Май не ви е лесно тук.

— Вас какво ви засяга?

— Нищо. Просто любопитство. Защо стоите тук тогава?

— Моят старец имаше бакалия тук. Само дето фабриката затвори.

— Защо не се преместихте?

— Че къде?

— Където и да е.

— За какво?

Дагни гледаше двете кофи: бяха квадратни тенекии с дръжки от въже. Бяха кутии от бензин.

— Слушайте — каза Риърдън, — можете ли да ни кажете дали има път до фабриката?

— Има много пътища.

— Има ли такъв, по който да може да мине кола?

— Предполагам.

— Кой?

Мъжът съсредоточено обмисляше въпроса.

— Ами, значи, ако завиете наляво след училището и продължите до кривия дъб, оттам има път нагоре, който е добър, ако не е валяло от няколко седмици.

— Кога валя за последно?

— Вчера.

— Има ли друг път?

— Ами можете да минете през ливадата на Хенсън и през гората — оттатък има добър, солиден път, чак до поточето.

— Има ли мост над това поточе?

— Не.

— Какви са другите пътища?

— Ако търсите път за кола, има един от другата страна на парцела на Милър, павиран е, това е най-добрият път за кола, просто завивате надясно след училището и…

— Но този път не води до фабриката, нали?

— Не, не е до фабриката.

— Добре — каза Риърдън. — Предполагам, че сами ще намерим пътя.

Той вече беше натискал стартера, когато голям камък се удари с все сила в предното стъкло. Стъклото беше нечупливо, но по него се появи мрежа от пукнатини. Видяха един парцалив малък хулиган да изчезва зад ъгъла, кикотейки се и чуха невъздържания смях на другите деца, които му отговориха иззад няколко прозореца и пукнатини.

Риърдън преглътна една ругатня. Мъжът погледна вяло по улицата, мръщейки се леко. Старата жена продължи да зяпа, без да реагира. Тя беше стояла там мълчаливо, наблюдавайки, без интерес или цел, като химическа съставка на фотографска лента, абсорбирайки видимите форми само защото трябва да бъдат абсорбирани, но неспособна да оформи каквато и да е преценка спрямо предметите в полезрението си.

Дагни я изучаваше от няколко минути. Подутата безформеност на тялото й не беше следствие от възрастта и немарата: май беше бременна. Това изглеждаше невъзможно, но вглеждайки се по-внимателно Дагни видя, че пепелявата й коса не е побеляла и че по лицето й има само няколко бръчки — празните очи, превитите рамене и провлачените движения й придаваха видът на старица.

Дагни се наведе и попита:

На колко сте години?

Жената я погледна — не беше засегната, а просто отговори, както се отговаря на безсмислен въпрос.

— На трийсет и седем.

Бяха минали през няколко някогашни пресечки, когато Дагни проговори.

— Ханк — ужасено каза тя, — онази жена е само с две години по-възрастна от мен!

— Да.

— Господи, как изобщо се докарват до това състояние?

Той сви рамене.

— Че кой е Джон Голт?

Последното нещо, което видяха, когато напускаха града, беше един билборд. Плакатът още си личеше по олющените дъски, отпечатан в мъртвешко сиво, което някога е било цвят. Рекламираше перална машина.

В далечно поле оттатък града видяха една човешка фигура, която се движеше бавно, изкривена от грозно физическо усилие отвъд възможностите на човешкото тяло: той буташе плуг на ръка.

Стигнаха до фабриката на компанията за двигатели „Двайсети век“ след две мили и два часа. Още докато се изкачваха по хълма те знаеха, че търсенето им е безполезно. Ръждив катинар висеше на вратата на главния вход, но огромните прозорци бяха разбити и мястото беше отворено за всички: за горските птици, за зайците и сухите листа, които лежаха на купчини вътре.

Фабриката беше изкормена отдавна. Големите машини бяха изнесени с някакви цивилизовани средства — добре оформените дупки от основите им още се виждаха в бетона на пода. Остатъкът беше отмъкнат от случайни бандити. Не беше останало нищо, освен боклук, който и най-закъсалият скитник би сметнал за безполезен: купища усукани, ръждиви парчета метал, дъски, гипс и парчета стъкло — и стоманеното стълбище, строено здраво, което все още се издигаше на подредени спирали към покрива.

Те спряха в голямата зала, където един лъч светлина падаше диагонално през отвор в тавана, а ехото от стъпките им кънтеше около тях, отмирайки някъде далеч сред редиците от празни стаи. Една птица се стрелна измежду стоманените покривни греди и изчезна в небето, със свистящ плясък на крила.

— По-добре да огледаме, за всеки случай — каза Дагни. — Ти поеми цеховете, аз ще видя страничните помещения. Да го направим колкото се може по-бързо.

— Не ми харесва да те оставям да скиташ наоколо сама. Не знам колко безопасни са тези подове и стълбища.

— Глупости, мога да се оправя във фабрика или в корабокруширал кораб. Да започваме. Искам да се махна оттук.

Докато вървеше из тихите дворове, където още висяха стоманените мостове, очертавайки съвършени геометрични линии в небето, нейното единственото желание беше да не гледа, но се насили да го прави. Беше като да правиш аутопсия на любимия си. Тя движеше поглед като автоматичен прожектор, със стиснати зъби. Вървеше бързо — нямаше нужда да спира където и да е.

И все пак спря в една стая, която някога е била лаборатория. Намотан кабел я накара да спре. Намотката стърчеше от купчина боклук. Тя никога не беше виждала подобна подредба на кабелите, и все пак й изглеждаше позната, сякаш докосваше някакъв спомен, слаб и много далечен. Тя се протегна към нея, но не успя да я помръдне — изглеждаше като част от някакъв предмет, заровен в купчината.

Стаята изглеждаше така, сякаш е била експериментална лаборатория, ако тя беше познала правилно предназначението на изтръгнатите останки, които виждаше по стените — много електрически контакти, парчета тежки кабели, оловни тръби, стъклени тръби, вградени шкафове без рафтове и врати. Имаше много стъкло, гума, пластмаса и метал в купчината боклук, както и тъмносиви трески, които някога са били черна дъска. Листове хартия шумоляха сухо по пода. Имаше и останки от неща, които не бяха донесени тук от собственика на стаята: опаковки от пуканки, бутилка от уиски, църковно списание.

Тя се опита да измъкне намотката от купчината боклук. Тя не помръдваше — беше част от някакъв голям предмет. Тя коленичи и започна да рови в боклука. Когато стана и погледна предмета, който беше извадила, беше се порязала и беше цялата покрита с прах. Това се оказаха потрошените остатъци от модел на двигател. Повечето му части липсваха, но беше останало достатъчно, за да даде представа какви са били първоначалната му форма и предназначение.

Никога не беше виждала такъв двигател или каквото и да е подобно на него. Не можеше да разбере особения дизайн на частите му или функциите, които те са били проектирани да изпълняват. Тя огледа потъмнелите тръби и странните връзки. Опита се да разбере целта им, докато в ума си преглеждаше всеки вид двигател, който познаваше и всяка възможна работа, която частите му можеха да изпълняват. Нито един не пасна на модела. Изглеждаше като електродвигател, но не можеше да се разбере за какво гориво е бил предназначен. Не беше проектиран за пара, бензин или каквото и да е друго, което да може да назове.

Внезапно тя изпъшка, това не беше звук, а сътресение, което я накара да се хвърли върху купчината боклук. Беше на колене и длани, пълзеше из боклуците и грабваше всяко парче хартия, което видеше, после го хвърляше и продължаваше да търси. Ръцете й трепереха.

Намери част от онова, което се надяваше да е оцеляло. Беше тънко снопче напечатани на машина листа, защипани заедно — останки от ръкопис. Началото и краят липсваха, но парчетата хартия, останали под кламера, показваха значителния брой страници, който някога е съдържал. Хартията беше пожълтяла и суха. Ръкописът беше описание на двигателя.

От празния двор на електроцентралата на завода Риърдън я чу да крещи:

— Ханк!

Звучеше като вик на ужас. Той хукна по посока на гласа. Видя я да стои в средата на една стая, с кървящи ръце, скъсани чорапи, изцапан с прах костюм, сграбчила снопче листа.

— Ханк, това на какво ти прилича? — попита тя, сочейки към странна отломка в краката си, а гласът й беше напрегнат, екзалтиран, като на човек зашеметен от шок, откъснат от реалността.

— На какво ти прилича?

— Нарани ли се? Какво стана?

— Не! О, няма значение, не гледай мен! Аз съм добре. Виж това. Знаеш ли какво е?

— Какво си си причинила?

— Трябваше да го изкопая оттам. Добре съм.

— Трепериш.

— И ти ще се разтрепериш след малко. Ханк! Погледни го. Просто го погледни и ми кажи какво мислиш, че е.

Той погледна надолу, после се вгледа внимателно — и след миг седеше на пода и проучваше внимателно предмета.

— Странен начин да сглобиш двигател — намръщено каза той.

— Прочети това — каза тя и му протегна листовете.

Той се зачете, погледна нагоре и каза:

— Боже Господи!

Тя седеше на пода до него и за миг и двамата не можеха да кажат нищо.

— Намотката беше — каза тя. Имаше чувството, че умът й препуска и не може да догони всички неща, които внезапен взрив беше разкрил пред очите й, и думите й се блъскаха една о друга. — Намотката беше първото, което забелязах, защото бях виждала такива скици, не точно същите, но подобни, преди години, когато бях в училище — бяха в една стара книга, бяха се отказали от тях, бяха ги сметнали за невъзможни, много, много отдавна, но на мен ми харесваше да чета всичко, което можех да намеря за железопътните двигатели. Според тази книга е имало времена, когато хората са мислели за това, работели са върху него, прекарвали са години в експерименти, но не са могли да намерят решение и са се отказали. Било е забравено поколения наред. Не мислех, че някой жив учен мисли вече за това. Но някой го е направил. Някой е намерил решение, сега, днес! Ханк, разбираш ли? Тези хора, някога отдавна, са се опитали да изобретят двигател, който да извлича статичното електричество от атмосферата. Не са успели да го направят. Отказали са се.

Тя посочи счупената форма.

— Но ето го тук.

Той кимна. Не се усмихваше. Седеше и гледаше останките, съсредоточен върху някаква своя мисъл, обаче не изглеждаше щастлив.

— Ханк! Разбираш ли какво означава това? Това е най-голямата революция в двигателите след откриването на двигателя с вътрешно горене — дори по-велика от нея! Тя помита всичко и прави всичко възможно. Да върви по дяволите Дуайт Сандърс и всички останали! Кой би погледнал вече дизел? Кой би се тревожил за петрол, въглища или станции за презареждане? Виждаш ли онова, което и аз? Чисто нов локомотив, наполовина колкото единичен дизел, с десет пъти по-голяма мощност. Самостоятелен генератор, който работи с няколко капки гориво, без ограничения в енергията. Най-чистото, бързо, евтино двигателно средство, измисляно някога. Виждаш ли какво ще направи това с нашата транспортна система и със страната — за около година?

По лицето му нямаше искра на вълнение. Той каза бавно.

— Кой го е проектирал? Защо е бил оставен тук?

— Ще открием.

Той претегли замислено листовете в ръката си.

— Дагни — попита той, — ако не намериш човека, който го е направил, ще можеш ли да възстановиш този двигател само от онова, което е останало?

Тя направи голяма пауза, след това думата сякаш потъна:

— Не.

— Никой няма да може. Той е успял, вярно. Работело е, съдейки по това, което пише тук. Това е най-великото нещо, което съм виждал. Било е. Не можем да го накараме да проработи отново. За да заместим онова, което липсва, ще ни трябва ум, велик като неговия.

— Ще го открия, дори и да трябва да зарежа всичко друго, което правя.

— И ако е още жив.

Тя долови несигурност в тона на гласа му.

— Защо го казваш така?

— Не мисля, че е жив. Ако беше, щеше ли да остави такова изобретение да гние в купчина боклук? Щеше ли да изостави такова достижение? Ако беше още жив, щяхме да имаме локомотиви със самостоятелни генератори още преди години. И нямаше да трябва да го търсиш, защото сега целият свят щеше да знае името му.

— Не мисля, че този модел е направен отдавна.

Той погледна хартията на ръкописа и ръждивия корпус на мотора.

— Преди около десет години, мисля. Може би малко повече.

— Трябва да го намерим или да намерим някой, който го е познавал. Това е по-важно…

— … от всичко, притежавано или произвеждано от когото и да е днес. Не мисля, че ще го намерим. И ако не го намерим, никой няма да е в състояние да повтори неговото постижение. Никой няма да реконструира двигателя му. Не е останало достатъчно от него. Това е просто следа, неоценима следа, но ще трябва ум като тези, които се раждат веднъж на всеки век, за да се завърши. Да виждаш съвременните ни изобретатели да се опитват да го постигнат?

— Не.

— Не е останал нито един първокласен изобретател. Няма нови идеи за двигателите от години. Това е професия, която умира — или е вече мъртва.

— Ханк, знаеш ли какво би означавал този двигател, ако беше създаден?

Той се разсмя.

— Бих казал — около десет години, прибавени към живота на всеки един човек в тази страна, ако вземеш пред вид колко неща би направил по-евтини и лесни за производство, колко часа човешки труд щеше да освободи за друга работа и колко повече щеше да носи на всеки неговата работа. Локомотиви? Ами автомобили, кораби, самолети с такива двигатели? И трактори. И електроцентрали. Всички те — свързани към източник на енергия без гориво, за което да се плаща, с изключение на няколко цента, за да се движи конверторът. Този двигател щеше да задвижи и да запали цялата страна. Щеше да осигури електрически крушки във всяка дупка, дори и в домовете на онези хора, които видяхме в долината.

— Щеше? Ще го направи. Ще намеря човека, който го е направил.

— Ще се опитаме.

Той се изправи рязко, но спря, за да погледне към потрошените останки и каза с тъжен смях:

— Това е бил двигателят на линията „Джон Голт“.

След това заговори с безцеремонния маниер на началник.

— Първо ще се опитаме да намерим офиса на персонала им тук. Ще прегледаме документите, ако са останали някакви. Имаме нужда от имената на изследователите и инженерите им. Не знам кой е собственикът на това място сега и предполагам, че собствениците ще са трудни за откриване — иначе нямаше да го оставят да стигне до тук. После ще минем през всяка стая в лабораторията. По-късно ще докараме няколко инженери и ще преровим останалото.

Те тръгнаха да излизат навън, но тя спря за миг на прага.

— Ханк, този двигател е бил най-ценното нещо в тази фабрика — тихо каза тя. — Бил е по-ценен от цялата фабрика и всичко, което някога е съдържала. И все пак е бил зарязан и изоставен. Бил е единственото нещо, което никой не е сметнал за достатъчно ценно, че да си даде труд да го вземе.

— Точно това ме плаши — отговори той.

Кабинетите на персонала не им отнеха много време. Намериха ги по надписа на вратата, но само той беше останал. Вътре нямаше мебели, документи — нищо, освен парчета от счупените прозорци. Върнаха се обратно в помещението с двигателя. Пълзейки на колене, претърсиха всяко парче боклук по пода. Имаше малко неща за намиране. Отделиха документите, които изглежда съдържаха лабораторни записки, но никой от тях не се отнасяше до двигателя, а сред тях нямаше страници от ръкописа. Опаковките от пуканки и бутилката от уиски свидетелстваха що за нашественически орди са минали през стаята — като вълни, отмили останките от разрушението в незнайни дълбини.

Отделиха няколко парчета метал, които можеше да са част от двигателя, но те бяха твърде малки, за да имат някаква стойност. Двигателят изглеждаше така, сякаш части от него са били изтръгнати, може би от някой, който е мислел, че може да им намери някакво по-обичайно приложение. Онова, което беше останало, беше твърде непознато, за да заинтригува някого.

Стоейки на болящите си колене, с длани, опрени о зърнестия под, тя чувстваше как ядът я кара да трепери — раняващ, безпомощен гняв, който се ражда при допир със светотатство. Чудеше се дали нечии кърпи не висят на простор, направен от липсващите кабели на двигателя, дали колелата му не бяха станали геранило над селски кладенец, дали цилиндърът му не беше ваза със здравец на перваза на любимата на човека с бутилката от уиски.

На хълма беше останала малко светлина, а синкава мъгла падаше над долините, а червеното и златното на листата се стелеше чак до небето, сред ивиците на залеза.

Беше тъмно, когато свършиха. Тя се изправи и се облегна на празната рамка на прозореца, за да почувства докосването на хладния въздух по челото си. Небето беше тъмносиньо. „Можеше да задвижи и да запали цялата страна“. Тя погледна двигателя. После погледна и пейзажа навън. Изведнъж простена, сякаш поразена от дълга тръпка, и отпусна глава на рамото си, притисната към рамката.

— Какво има? — попита той. Тя не отговори. Той погледна навън. Далеч долу, в долината, в сгъстяващата се нощ, трептяха няколко бледи петънца — светлините на лоените свещи.