Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Atlas Shrugged, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
elda (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2014)

Издание:

Айн Ранд

Атлас изправи рамене

Първа част. Не им противоречи

 

Американска, първо издание 2009

 

Превод от английски: Петьо Ангелов

Редактор: Искра Ангелова

Коректори: Вера Гьорева, Людмила Атанасова

 

ИК „МаК“, София, 2009

Издателство „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Ayn Rand

Atlas Shrugged. A Signet Book

Published by New American Library, a division of Penguin Putnam Inc., 375 Hudson Street, New York, New York, 10014, USA

Copyright (c) 1957 by Ayn Rand Copyright (c) renewed 1985 by Eugene Winick, Paul Gitilin, and Leonard Peikoff

 

ISBN: 9789543216048

 

 

Издание:

Айн Ранд

Атлас изправи рамене

Втора част. Дали-или

 

Американска, първо издание 2009

 

Превод от английски: Петьо Ангелов

Редактор: Искра Ангелова

Коректори: Вера Гьорева, Людмила Атанасова

 

ИК „МаК“, София, 2009

Издателство „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Ayn Rand

Atlas Shrugged. A Signet Book

Published by New American Library, a division of Penguin Putnam Inc., 375 Hudson Street, New York, New York, 10014, USA

Copyright (c) 1957 by Ayn Rand Copyright (c) renewed 1985 by Eugene Winick, Paul Gitilin, and Leonard Peikoff

 

ISBN: 9789543216215

 

 

Издание:

Айн Ранд

Атлас изправи рамене

Трета част. А е А

 

Американска, първо издание, 2009

 

Превод от английски: Петьо Ангелов

Редактор: Искра Ангелова

Коректори: Вера Гьорева, Людмила Атанасова

 

ИК „МаК“, София, 2009

Издателство „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Ayn Rand

Atlas Shrugged. A Signet Book

Published by New American Library, a division of Penguin Putnam Inc., 375 Hudson Street, New York, New York, 10014, USA

Copyright (c) 1957 by Ayn Rand Copyright (c) renewed 1985 by Eugene Winick, Paul Gitilin, and Leonard Peikoff

 

ISBN: 9789543216291

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Атлас изправи рамене от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Атлас изправи рамене
Atlas Shrugged
АвторАйн Ранд
Първо издание10 октомври 1957 г.
САЩ
ИздателствоRandom House
Оригинален езиканглийски
ЖанрФилософски роман
Научна фантастика
ВидРоман

ПреводачПетьо Ангелов
ISBNISBN 9789548585132
ISBN 978-954-8585-14-9
ISBN 978-954-8585-15-6
Атлас изправи рамене в Общомедия

Атлас изправи рамене (на английски: Atlas Shrugged) е роман от Айн Ранд, публикуван за първи път в САЩ през 1957 г. Това е нейният четвърти и най-значим роман. Съдържа романтични, мистериозни и научно-фантастични художествени елементи, и изразява най-обширно становището на Айн Ранд за обективизма.

Книгата излиза на българския книжен пазар в три тома през 2009 г., публикувана от издателска къща МаК [1] и издателство Изток-Запад [2].

Сюжет

Романът е антиутопия, разказваща как в целия свят, както и в САЩ, където се развива действието, идват на власт социалистически правителства. Започва целенасочено преследване на едрия (а след това и на дребния) бизнес, последвано от постепенно унищожаване на свободния пазар, който отстъпва позициите си на плановата икономика, страната постепенно потъва в хаос. Главни герои на романа са едри капиталисти – Ханк Риърдън (производител на стомана, собственик на мини и металургични заводи, изобретател) и Дагни Тагарт (вицепрезидент на железопътна компания). Те се опитват да се противопоставят на директивите, но търпят неуспех. Икономиката на страната рухва и настъпва глад.

На власт идва диктатура, която се опитва да регулира икономиката с планови методи, но това още повече влошава ситуацията. Редица известни предприемачи и творчески настроени хора започват да изчезват безследно. Оказва се, че те се преместват в изолирана долина в планините, един вид модерна Атлантида, основана от философа и изобретател Джон Голт.

Обяснение на заглавието

Авторката прави ясен паралел между гръцкия мит за Атлас и съвременните „Атласи“. В нейния роман това са хората, които поддържат (или „държат на раменете си“) основните движещи сили на човечеството – производството, съзиданието и творчеството. По нейно мнение, именно благодарение на „Атласите“, героите на романа, е възможно самото съществуване на човечеството. Те не са много на брой, но когато „изправят рамене“ (престанат да носят товара си и един след друг започнат да изчезват в неизвестността), започва всемирна катастрофа. Това води човечеството към гибел.

Оценки

Лудвиг фон Мизес пише на 23 януари 1957 г. писмо до Айн Ранд, в което я поздравява за това, че е написала не просто роман, а е направила „убедителен анализ на основното зло и чумата на обществото“, „разрушителното въздействие на моралните канибали, псевдоучените и академичните празнодумци, реализиращи анти-промишлена революция“[3].

Интересни факти

  • Три дни след началото на продажбите „Атлас изправи рамене“ попада на 6 позиция в списъка на бестселърите на Ню Йорк Таймс.[4] Остава в списъка в продължение на 21 седмици.
  • Според допитване до общественото мнение, проведено през 1991 г. от Библиотеката на Конгреса на САЩ и „Book of the Month Club“ „Атлас изправи рамене“ е втората книга след Библията, довела до промени в живота на американските читатели[5].
  • Една от често споменаваните фрази е

Кой е Джон Голт?

В оригинал
Who is John Galt?
  • Ключовият пасаж от романа – речта на Джон Голт по радиото – авторката пише в продължение на 2 години. Пасажът обхваща 90 страници в българското издание.

Екранизация

Филмовата адаптация на книгата е в три части и първата излиза по екраните в САЩ на 15 април 2011 г. [6], [7]. Филмът получава негативни отзиви от професионалните критици. [8]

Втората част излиза на 12 октомври 2012 [9], без специално излъчване за критиците. Премиерно филмът е показан във всички щати едновременно в 1012 киносалона, но общите приходи от 1 милион долара са същите по размер като при премиерата на първата част, но в 300 киносалона.

Третата част от трилогията излиза на 12 септември 2014 г.[10] Филмът е показан в 242 киносалона и достигна приходи от 461 197 долара в началото на уикенда.[11] Общите приходи възлизат на 851 690 долара при бюджет от 5 000 000 долара.[12]

Източници

  1. „Атлас изправи рамене“, Издателска къща МаК Архив на оригинала от 2016-03-09 в Wayback Machine.
  2. „Атлас изправи рамене“, Издателство Изток-Запад Архив на оригинала от 2011-07-29 в Wayback Machine.
  3. ((en)) Писмо от Лудвиг фон Мизес до Айн Ранд
  4. ((en)) История на „Атлас изправи рамене“ Архив на оригинала от 2014-02-10 в Wayback Machine., Институт Айн Ранд.
  5. ((en)) Michael Shermer, The Mind of the Market. (2008). Times Books. ISBN 0-8050-7832-0, p. XX
  6. ((en)) Atlas Shrugged Movie, официален сайт
  7. ((en)) Atlas Shrugged: Part I (2011) в Internet Movie Database
  8. ((en)) Atlas Shrugged: Part I Reviews, Ratings, Credits, and More – Metacritic
  9. ((en)) Atlas Shrugged II: The Strike в Internet Movie Database
  10. Bond, Paul. 'Atlas Shrugged: Who Is John Galt?' Sets Sept. 12 Release Date (Exclusive) // The Hollywood Reporter, 26 март 2014. Посетен на 21 септември 2014.
  11. Atlas Shrugged Part III: Who is John Galt? // Movie Mojo.
  12. Atlas Shrugged Part III: Who is John Galt? // The Numbers. Посетен на 19 октомври 2014.

Вижте също

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Атлант расправил плечи“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XX
Знакът на долара

Тя стоеше до прозореца на влака с отметната назад глава, неподвижна, имаше желание никога да не й се налага да мърда отново. Телеграфните стълбове профучаваха покрай прозореца, но влакът изглеждаше изгубен в празнотата — между кафявата линия на прерията и солидната маса на ръждивите, сивеещи облаци. Сумракът източваше небето през раната на залеза — изглеждаше като угасването на анемично тяло, от което изтичат последните капки кръв и светлина. Влакът се движеше на запад, сякаш преследваше потъващите лъчи и щеше тихо да изчезне от света. Тя седеше неподвижно, без желание да се съпротивлява на това.

Щеше й се да не чува звука от колелетата. Те потропваха равномерно, всяко четвърто тракане беше по-силно, и й се струваше, че сред бързия тропот на някакво безполезно бягство на стадо животни ритъмът на силните удари беше като стъпките на противник, който се движи към някаква неумолима цел.

Никога преди не беше изпитвала такова предчувствие при гледката на прерията — чувство, че релсите са само една слаба нишка, опъната в огромна празнота, като износен нерв, готов да се скъса. Никога не беше очаквала, че тъкмо тя, която се беше чувствала като движещата сила на влака, сега ще иска — като дете или като дивак — влакът да се движи, да не спира, да я закара навреме, и то ще го иска не като волеви акт, а като молба към мрачната неизвестност.

Мислеше си каква промяна беше настъпила само за един месец. Беше го видяла по лицата на хората по гарите. Железничарите, стрелочниците, майсторите, които винаги я бяха поздравявали навсякъде по линията, а бодрите им усмивки изразяваха гордост, че знаят коя е, сега я гледаха с каменни изражения, извръщаха се, с уморени и затворени лица.

Искаше да им изкрещи извинението си: „Не съм аз тази, която ви го причини!“ — сетне си спомняше, че го беше приела и сега те имат право да я мразят, че тя е едновременно роб и надзирател, както и всяко човешко същество в страната, и омразата беше единственото нещо, което хората можеха да изпитват един към друг.

Беше намерила утеха, за два дни, в гледката на градовете, които преминаваха покрай прозореца й — фабриките, мостовете, електрическите надписи, билбордовете, надвиснали от покривите на домовете: претъпканото, мръсно, активно, живо стълпотворение на промишления Изток.

Но градовете бяха останали назад. Сега влакът прекосяваше прериите на Небраска, а тропотът на сцепките звучеше така, сякаш трепери от студ. Тя виждаше самотните силуети, които някога са били ферми, в празните парцели, които някога са били поля. Но огромният изблик на енергия на Изток, поколения назад, беше пръснал бляскави капки из празнотата — някои бяха изчезнали, но някои още бяха живи.

Тя се сепна, когато светлините на малък град прелетяха покрай вагона й и с изчезването си го оставиха още по-тъмен от преди. Тя не мръдна, за да запали лампата. Седеше неподвижно и гледаше редките градчета. Когато някой електрически лъч преминеше по лицето й, то беше като мигновен поздрав.

Тя ги гледаше как минават покрай нея, написани по стените на скромни сгради, по почернели от сажди покриви, по тънки комини, по извивките на цистерни: Комбайни „Рейнълдс“ — Цимент „Мейси“ — Пресована люцерна „Куинлън и Джоунс“ — Домът на дюшеците „Крофърд“ — Зърно и фураж „Бенджамин Уайли“ — думите се издигаха като знамена към празния мрак на небето, като неподвижни форми на движение, на усилие, на кураж, на надежда, паметници на това колко много е било постигнато на самата граница с празнотата на природата от хора, които някога са били свободни да постигат. Тя видя домове, построени нарядко и в уединение, малки магазинчета, широки улици с електрическо осветление, като няколко светли линии, които се пресичат по черния лист на пустите земи; видя призраците между останките от градове, скелетите на фабрики с порутени комини, труповете на магазини със счупени витрини, наведени стълбове с парчета от кабели; видя внезапен блясък, рядката гледка на бензиностанция, лъскав бял остров от стъкло и метал под огромната черна тежест на празнотата и небето. Видя фунийка за сладолед, направена от светещи тръби, окачена на един уличен ъгъл, потрошена кола, паркирана отдолу, с младо момче до вратата и момиче, което излизаше с лятна рокля, развята на летния вятър… тя потрепери и заради двама им с мисълта: не мога да ви гледам, защото знам какво е било необходимо, за да ви се даде вашата младост, за да ви се даде тази вечер, тази кола и фунийката сладолед, която ще си купите за четвърт долар. Видя на един ъгъл в края на града една сграда, която просветваше с редици бледосини светлини, индустриалните светлини, които обичаше, със силуетите на машини в прозорците и билборд в мрака на покрива… и внезапно тя орони глава върху ръката си и остана така — разтреперана, викайки беззвучно на нощта, на себе си, на всичко човешко, което беше останало във всяко живо същество: не позволявай да изчезне! Не позволявай да изчезне!

Скочи на крака и включи осветлението. Остана неподвижна, борейки се да си възвърне самоконтрола, осъзнала, че тези моменти бяха най-голямата опасност за нея. Светлините на града бяха отминали, прозорецът й сега беше само празен правоъгълник, и тя чу в тишината хода на силните почуквания — стъпките на врага, които напредваха, без да се ускоряват, но и без да спират.

Имаше отчаяна нужда да зърне някаква жива дейност и реши да не поръчва вечеря във вагона си, а да отиде до вагон-ресторанта. Сякаш подчертавайки и подигравайки се на самотата й, един глас непрекъснато се връщаше в съзнанието й: „Но не можеш да управляваш влакове, ако са празни“ Забрави го! — каза си тя ядосано и побърза да отиде до вратата на вагона си.

Когато наближи коридора, чу с учудване някакви гласове наблизо. Когато дръпна вратата, чу вик:

— Махай се, мамка ти!

Възрастен скитник се беше подслонил в ъгъла на коридора. Седеше на пода, а позата му признаваше, че няма сили да се вдигне и че не го интересува дали ще го хванат. Гледаше кондуктора с наблюдателен, напълно съзнателен, но лишен от всякаква реакция поглед. Влакът забавяше заради лоша отсечка от коловоза, кондукторът беше отворил вратата под студените пориви на вятъра и махаше към забързаната черна празнота:

— Махай се! Слизай, както си се качил, или ще те изритам с главата напред!

По лицето на скитника нямаше учудване, нямаше протест или гняв, нито пък надежда, гледаше така, сякаш отдавна беше изоставил всякаква преценка за всички човешки действия. Той се надигна послушно, а ръката му търсеше слепешком нитовете по стената на вагона. Тя го видя да я поглежда и после да отклонява поглед, сякаш беше просто поредният неодушевен предмет. Не изглеждаше да осъзнава присъствието й, както не осъзнаваше и своето собствено, беше безразличен и готов да се подчини на тази заповед, която, в неговото състояние, означаваше сигурна смърт.

Тя погледна кондуктора. Не прочете по лицето му нищо, освен сляпата злоба на болката, някакъв дълго потискан гняв, който се изливаше върху първото попаднало му нещо, почти без да осъзнава какво е. Двамата мъже вече не се отнасяха един към друг като човешки същества.

Костюмът на скитника беше маса от внимателно зашити кръпки по тъкан, която беше толкова твърда и излъскана от износване, че човек очакваше да се счупи като стъкло, ако се огъне; но тя забеляза яката на ризата му: беше сивкавобяла от често пране и все още запазваше останки от формата си. Той се беше изправил с мъка на крака, гледаше безразлично към черната дупка, отворена към милите необитаема пустош, където никой нямаше да види тялото или да чуе гласа на смазан човек, но единственият жест на загриженост, който направи, беше да хване по-здраво малък, мръсен вързоп, сякаш за да се подсигури, че няма да го изпусне, когато скочи от влака.

Именно праната яка и този жест към последното от нещата, които притежаваше — жестът на чувство за собственост — я накараха да изпита емоция, внезапно, горещо преобръщане вътре в нея.

— Чакайте — каза тя.

Двамата мъже се обърнаха към нея.

— Нека бъде мой гост — каза тя на кондуктора, отвори вратата пред скитника и нареди: — Влизай.

Скитникът я последва, подчинявайки се все така замаяно, както щеше да се подчини и на кондуктора. Той застана в средата на вагона, сграбчил вързопа си, и се огледа със същия наблюдателен, лишен от реакция поглед.

— Седни — каза тя.

Той се подчини и я погледна, сякаш чакаше по-нататъшни заповеди. В поведението му имаше някакво достойнство, почтеността на откритото признание, че не може да претендира за нищо, да се моли за нищо, да пита за каквото и да е, че сега трябва да приема всичко, което правят с него и е готов да го приеме. Изглеждаше на петдесет и няколко, структурата на костите му и увисналият костюм подсказваха, че някога е бил мускулест. Безжизненото безразличие в очите му не можеше да скрие, че някога са били интелигентни; бръчките, които прорязваха лицето му като спомен от някаква невъобразима горчивина, не бяха изтрили напълно факта, че някога е притежавало добротата, така характерна за почтеността.

— Кога си ял за последно? — попита тя.

— Вчера — каза той и добави: — Така мисля.

Тя позвъни на келнера и поръча да донесат от вагон-ресторанта вечеря за двама. Скитникът я беше наблюдавал мълчаливо, но когато сервитьорът излезе, той предложи единственото възнаграждение, на което беше в състояние:

— Не искам да се забърквате в неприятности, госпожо.

Тя се засмя.

— Какви неприятности?

— Пътувате с някой от ония железопътни магнати, нали?

— Не, сама.

— Тогава сте жена на някого от тях?

— Не.

— Аха — тя видя усилието му да я погледне с нещо като уважение, сякаш за да се извини за това, че е изтръгнал някакво неприлично признание, и се разсмя.

— Не, и това не съм. Предполагам, че аз самата съм един от магнатите. Казвам се Дагни Тагарт и работя за тази компания.

— О… мисля, че съм чувал за вас, госпожо — едно време — беше трудно да се определи какво значи за него „едно време“, дали е месец, година или колкото време беше изтекло, откакто се беше отказал. Гледаше я с някакъв интерес в минало време, сякаш мислеше, че е имало време, когато е щял да я смята за човек, който си заслужава да се види. — Вие бяхте жената, дето управляваше железница — каза той.

— Да — каза тя. — Бях.

Той не показа и следа от учудване от това, че е решила да му помогне. Изглеждаше така, сякаш се е сблъсквал с толкова много бруталност, че се е отказал дори да се опитва да разбира, да вярва или да очаква нещо.

— Кога се качи на влака? — попита тя.

— На гарата, госпожо. Вратата ви не беше заключена — и добави: — Помислих си, че може би никой няма да ме забележи до сутринта, защото това е частен вагон.

— Къде отиваш?

— Не знам — после, сякаш осъзна, че това вероятно звучи твърде много като молба за милост, той добави: — Предполагам, че просто исках да продължа да се движа, докато не видя някое място, където бих имал шанс да си намеря работа.

Това беше неговият опит да поеме отговорността за цел, вместо да хвърли товара на безцелността си на нейната милост — опит от същия порядък като яката на ризата му.

— Каква работа търсиш?

— Хората вече не търсят определена работа, госпожо — безстрастно отговори той. — Те търсят просто работа.

— Какво място се надяваш да намериш?

— О… ами… където има фабрики, предполагам.

— Не се ли движиш в погрешната посока? Фабриките са на изток.

— Не — каза го твърдо, знаеше със сигурност. — На изток има твърде много хора. Фабриките се наблюдават твърде добре. Мислех си, че има по-голям шанс някъде, където има по-малко хора и закони.

— Охо, бягаш? Беглец от закона, така ли?

— Не в смисъла от едно време, госпожо. Но при сегашното положение май е така. Искам да работя.

— Какво искаш да кажеш?

— На изток няма никаква работа. А и човек не може да ти даде работа, дори и да иска — ще иде в затвора. Наблюдават го. Можеш да получиш работа само чрез Комисията по унификация. А комисията по унификация си има банда от свои приятелчета, които чакат на опашка за работа, а тия приятелчета са повече от роднините на милионер. А аз нямам нито приятели, нито роднини.

— Къде си работил за последно?

— Скитам из страната вече шест месеца, не, май са повече, почти година, вече не знам. Повечето работа беше за по ден-два. Най-вече във ферми. Но вече няма полза. Знам как те гледат фермерите — не обичат да виждат човек, който умира от глад, но и те са на стъпка от гладната смърт, нямат работа, нямат храна, и каквото са спестили, ако не го приберат бирниците, го прибират бандитите — знаете, бандите, които бродят из цялата страна, дето им викат дезертьори.

— Мислиш ли, че на запад е по-добре?

— Не. Не мисля.

— Тогава защо отиваш там?

— Защото не съм опитвал преди. Това е единствената останала възможност. Място, на което да отида. Просто да продължа да се движа… Знаете ли — внезапно добави той, — не мисля, че ще има някаква полза. Но на изток не може да се прави нищо, освен да седя до някоя ограда и да чакам да умра. Не мисля, че би ме притеснило много умирането. Знам, че ще бъде много по-лесно. Само си мисля, че е грях да седиш и да оставиш живота си да си отиде, без дори да се опиташ да го спасиш.

Тя се сети изведнъж за онези модерни, заразени от колежите паразити, които добиваха отвратителното изражение на престорената и морална праведност всеки път, когато произнасяха стандартните баналности за грижата си за благото на другите. Последното изречение на скитника беше едно от най-дълбоко моралните твърдения, които тя някога беше чувала, но човекът не го знаеше, беше го казал с безстрастния си, угаснал глас, просто, сухо, като обикновен факт.

— От коя част на страната идваш? — попита тя.

— Уисконсин — отговори той.

Сервитьорът влезе, носейки вечерята. Той сложи масата и вежливо придърпа два стола, без да показва учудване от същността на обстоятелствата. Тя погледна масата — помисли си, че великолепието на свят, в който хората могат да си позволят времето и лесната грижа за такива неща като колосаните покривки и подрънкващите кубчета лед, предлагани на пътниците заедно с храната им на цена от няколко долара, е остатък от една епоха, когато да поддържаш живота си не е било престъпление, а храната не е била състезание със смъртта — останка, която щеше скоро да изчезне, като бялата бензиностанция на ръба на плевелите на джунглата.

Тя забеляза, че скитникът, който беше изгубил сили да стои прав, не беше изгубил уважението си към нещата, изложени пред него. Не се нахвърли върху храната, бореше се да запази движенията си бавни, да разгъне кърпата си, да вземе вилицата си в същото темпо като нея, с трепереща ръка, сякаш още знаеше, че това, независимо какви унижения са им наложени, е правилното човешко поведение.

— Къде работехте едно време? — попита тя, след като сервитьорът си тръгна. — Във фабрика, нали?

— Да, госпожо.

— Какъв беше занаятът ви?

— Старши стругар.

— Къде работихте последно?

— В Колорадо, госпожо. За фабриката за автомобили „Хамънд“.

— О…!

— Госпожо?

— Не, нищо. Дълго ли работихте там?

— Не, госпожо. Само две седмици.

— Как така?

— Ами бях чакал цяла година, висях из Колорадо, само за да получа тази работа. И те си имаха списък с чакащи във фабриката на Хамънд, само дето не вървяха по приятелска линия или по старшинство, а се интересуваха от професионалната биография на човека. Моята беше добра. Но две седмици, след като получих работата, Лорънс Хамънд напусна. Напусна и изчезна. Затвориха фабриката. След това се появи граждански комитет, който я отвори отново. Извикаха ме обратно. Но всичко трая само пет дни. Започнаха уволнения заради липсата на работа, почти веднага. Назначен последен, трябваше да си ходя. Чух, че гражданският комитет е издържал около три месеца. Затвориха завода завинаги.

— Къде си работил преди това?

— Почти във всеки град на изток, госпожо. Но никога за повече от месец-два. Заводите затваряха непрекъснато.

— И това е ставало на всяка твоя работа?

Той я погледна така, сякаш разбираше въпроса й.

— Не, госпожо — отговори той и за пръв път тя долови лек оттенък на гордост в гласа му. — Задържах се на първата си работа двайсет години. Не на една и съща работа, но бях на едно и също място, стигнах до началник на цех. Това беше преди дванайсет години. Тогава собственикът на фабриката почина, наследниците му я поеха и я изравниха със земята. Времената бяха лоши тогава, но именно оттогава насам нещата започнаха да се разпадат навсякъде, все по-бързо и по-бързо. Оттогава изглежда, че накъдето и да се обърна — мястото се разрушава и загива. Първо си мислехме, че това е само в един или друг щат. Много от нас мислеха, че Колорадо ще издържи. Но и той рухна. Каквото и да пипнех, каквото и да опитвах — разпадаше се. Накъдето и да погледнех — работата спираше, фабриките спираха, машините спираха… — той добави бавно, с шепот, сякаш виждаше някакъв таен свой страх: — … двигателите… спираха.

Гласът му се издигна:

— О, Боже, кой е… — и спря.

— … Джон Голт? — попита тя.

— Да — отговори той и поклати глава, сякаш за да прогони някакво видение, — само дето аз не обичам да казвам това.

— И аз не обичам. Ще ми се да знаех защо го казват и откъде е тръгнало.

— Това е, госпожо. От това ме е страх. Може и от мен да е тръгнало.

— Какво?

— От мен или от шест хиляди като мен. Може ние да сме го започнали. Май така стана. Дано да греша.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами в онази фабрика, където работих двайсет години, стана нещо. Беше когато старецът умря и наследниците му поеха работата. Бяха трима, двама сина и една дъщеря, и въведоха нов план за управление на завода. Позволиха ни и на нас да гласуваме, и всички — почти всички — гласувахме за него. Не знаехме. Мислехме, че е добър. Не, не е вярно. Мислехме, че трябва да мислим, че е добър. Планът беше всеки във фабриката да работи според способностите си, а да му се плаща според нуждите му. Ние… какво има, госпожо? Защо гледате така?

— Какво беше името на фабриката? — попита тя, а гласът й едва се чуваше.

— Фабрика за двигатели „Двайсети век“, госпожо, в Старнсвил, Уисконсин.

— Продължавай.

— Гласувахме за този план на едно голямо събрание, на което присъствахме всички, шест хиляди души, всеки, който работеше във фабриката. Наследниците на Старнс произнасяха дълги речи за него, не беше много ясно, но никой не задаваше въпроси. Никой от нас не знаеше как ще проработи планът, но всички си мислеха, че съседът до тях знае. А ако някой от нас се е съмнявал, накараха го да се почувства виновен и да си мълчи — защото изглеждаше така, сякаш всеки, който се противопостави на плана, е убиец на деца по сърце и е по-низш от човешко същество. Казаха ни, че този план ще постигне благороден идеал. А ние как да си помислим нещо друго? Нали сме го чували цял живот — и от родителите си, и от учителите, и от министрите, и от всеки вестник, който някога сме чели, от всеки филм и всяка публична реч? Не са ли ни казвали винаги, че това е честно и справедливо? Е, може би има някакво извинение за онова, което направихме на събранието. И все пак ние гласувахме за плана, и онова, което получихме, си го заслужихме напълно. Знаете ли, госпожо, ние сме белязани хора — тези от нас, които преживяха четирите години на плана във фабриката „Двайсети век“. Знаете ли как изглежда адът? Като зло — просто, голо, самодоволно зло, нали? Е, тъкмо това видяхме и помогнахме да се построи, и мисля, че сме прокълнати, всеки един от нас, и може би никога няма да ни се прости…

Знаете ли как работеше планът и какво причини на хората? Опитайте се да сипвате вода в резервоар, на дъното на който има тръба, която го източва по-бързо, отколкото вие наливате, и с всяка ваша кофа тръбата се разширява с един инч, и колкото повече работите, толкова повече се иска от вас, стоите и наливате кофа след кофа четирийсет часа седмично, после четирийсет и осем, после петдесет и шест — за обяда на съседа си, за операцията на жена му, за шарката на детето му, за инвалидната количка на майка му, за ризата на чичо му, за училището на племенника му, за бебето на съседите, за бебето, което предстои да се роди, за всеки един около вас, защото те имат право да получат всичко, от пелени до изкуствени зъби, а вие трябва да работите, от изгрев до залез, месец след месец, година след година, и да не можете да покажете нищо като резултат, освен потта си, да гледате единствено тяхното удоволствие, през целия си живот, без почивка, без надежда, без край… От всекиго според способностите, всекиму — според потребностите…

Всички сме едно голямо семейство, казваха те, всички сме заедно в това. Но не всички работят с ацетиленова горелка десет часа на ден — заедно, и не получават колики — заедно. Кой преценява чии способности и чии нужди са на първо място? Когато всичко е в едно гърне, не можеш да позволиш на всеки да решава какви са нуждите му, нали? Ако го направиш, може да реши, че има нужда от яхта, и ако трябва да се водиш само от чувствата му, той току-виж го доказал. Защо не? Ако не е правилно аз да имам кола, докато не се поболея от работа, за да изкарам кола за всеки безделник и всеки дивак по земята, защо да не може да поиска и яхта от мен, ако все още имам достатъчно способности, за да не рухна? Не? Не може ли? Тогава защо да може да иска да не слагам сметана в кафето си, докато не смени тапетите във всекидневната си?… Както и да е, беше решено, че никой няма право да преценява собствените си нужди или способности. Гласувахме за това. Да, госпожо, гласувахме на открити събрания, два пъти годишно. Как иначе можеше да се направи? Можете ли да си представите какво се случваше на такива събрания? Трябваше ни само едно събрание, за да открием, че сме станали просяци — прогнили, мрънкащи, сополиви просяци, всичките, защото никой не можеше да изиска заплатата си като справедливо заслужена, нямаше права, нямаше заслуги, работата му не му принадлежеше, принадлежеше на „семейството“, а те не му дължаха нищо в замяна, така че единствената му претенция към тях беше неговата „нужда“, така че трябваше да проси публично облекчение на нуждите си, като всеки въшлив лентяй, да изброява всичките си проблеми и нещастия, чак до кърпените си гащи и главоболията на жена си, с надеждата, че „семейството“ ще му подхвърли милостиня. Трябваше да изброява нещастия, защото именно нещастията, а не работата, бяха станали разменна монета в нашето царство, така че това се превръщаше в състезание между шест хиляди просяка, всеки от които твърдеше, че неговата нужда е по-страшна от тази на брат му. Как иначе можеше да стане? Можете ли да си представите какво стана, кои хора мълчаха и се чувстваха засрамени, и кои си тръгнаха с джакпота?

Но това не беше всичко. Имаше и още нещо, което открихме на същото това събрание. Производството на фабриката беше спаднало с четирийсет процента през тази първа половин година, така че се взе решение, че някой не работи „според способностите си“. Кой? Как да разбереш? „Семейството“ гласува и за това. Гласуваха кои хора са най-добри, и тези хора бяха осъдени да работят извънредно всяка нощ през следващите шест месеца. Извънредно и без заплащане, защото не ти се плаща за усилия или за работа, а само за нужда.

Да ви казвам ли какво се случи след това и в какви същества започнахме да се превръщаме, ние, които някога бяхме хора? Започнахме да крием всяка своя способност, да се бавим и да внимаваме като соколи никога да не работим по-бързо или по-добре от съседа си. Какво друго можехме да направим, когато знаехме, че ако направим най-доброто, на което сме способни, за „семейството“, ще получим не благодарности и награди, а наказание? Знаехме, че за всеки смрадливец, който повреди партида двигатели и струва на компанията пари — било то поради немарливостта си, било то защото не му е пукало или поради обикновена некомпетентност, — ние бяхме тези, които ще плащат с нощите и неделите си. Така че правехме най-доброто, за да не сме добри.

Имаше едно момче, което започна изпълнено с плам за благородния идеал, блестящо хлапе, без никакво образование, но с невероятна глава на раменете. През първата година проектира работен процес, който ни спести хиляди човекочасове. Предаде го на „семейството“, не поиска нищо за него — така или иначе не можеше да поиска, но за него нямаше проблем. Това е за идеала, казваше той. Но след като беше избран с гласуване за един от най-способните и осъден на нощна работа, защото не сме получавали достатъчно от него, той си затвори и устата, и ума. Можете да се обзаложите, че не предложи никакви идеи през втората година.

Какво ни разправяха за порочната конкуренция на системата за печалба, където всеки човек трябва да се състезава за това кой ще свърши по-добре работата? Порочно, нали? Е, трябваше да видят какво е, когато всички се състезавахме помежду си кой ще свърши работата възможно най-зле. Няма по-сигурен начин да разрушиш един човек от това да го насилиш да цели да не постига най-доброто, на което е способен, да се бори да върши работата си зле, ден след ден. Това ще го довърши по-бързо от пиенето, безцелността или бандитският живот. Но нямаше какво друго да правим, освен да се преструваме на неспособни. Единственото обвинение, от което се бояхме, беше да заподозрат, че сме способни. Способността беше като ипотека върху теб, която никога не можеш да платиш. А и за какво да работим? Знаехме, че ще ни дадат минималната милостиня така или иначе, независимо дали работим или не, „издръжката за дом и храна“, така я наричаха, а освен нея нямахме шанс да получим друго, независимо колко усилено се опитваме. Не можехме да разчитаме да си купим нов кат дрехи следващата година — можеше да ни дадат „издръжка за дрехи“, но можеше и да не ни дадат, в зависимост от това дали някой не си е счупил крака, не се нуждае от операция или не е родил повече бебета. А ако няма достатъчно пари за нови костюми на всички, не можеш и ти да получиш.

Имаше един човек, който беше работил усилено през целия си живот, защото винаги беше искал да изпрати сина си в колеж. Е, момчето завърши гимназия през втората година на плана, но „семейството“ не пожела да даде на бащата „издръжка“ за колеж. Казваха, че синът му не може да отиде в колеж, докато няма достатъчно, за да могат синовете на всички да отидат в колеж, и че първо трябва да изпратим децата на всички в гимназия, а ние нямахме достатъчно дори и за това. Бащата умря на следващата година при сбиване с ножове в някаква кръчма, за което нямаше особена причина — такива сбивания започнаха да се случват през цялото време.

Имаше и един възрастен тип, вдовец без роднини, който имаше едно-единствено хоби: грамофонни записи. Май това беше единственото, което беше взел от живота. По едно време не се хранеше редовно, само за да си купи някой нов запис на класическа музика. Е, не му дадоха никаква „издръжка“ за записи — „личен лукс“, така им викаха. А на същото събрание Мили Буш, нечия дъщеричка, злобно, грозно осемгодишно хлапе, получи чифт златни скоби за щръкналите си зъби — това било „медицинска нужда“, защото психологът на персонала казал, че горкото дете ще получи комплекс за малоценност, ако не й се изправят зъбите. Старецът, който обичаше музиката, се пропи. Така се пропи, че вече никой не го видя напълно трезвен. Но изглежда е имало нещо, което така или иначе не е могъл да забрави. Една нощ ходел, залитайки по улицата, видял Мили Буш, размахал юмрук и избил зъбите й. Всичките, до един.

Разбира се, всички се пропивахме, някои повече, други по-малко. Не питайте откъде взимахме пари за това. Когато всички прилични удоволствия са забранени, винаги можете да си доставите порочните. Не разбиваш бакалии след мръкване, не пребъркваш джобовете на другарите си, за да си купиш симфонии или въдица, но ако е за да се напиеш като пън и да забравиш — става. Въдици? Ловни пушки? Фотоапарати? Хобита? Нямаше „издръжка за забавление“ за никого. „Забавлението“ беше първото нещо, което отмениха. Не трябва ли винаги да те е срам да възразяваш, когато някой иска от теб да се откажеш от нещо, което ти доставя удоволствие? Дори и „издръжката за тютюн“ беше орязана до две кутии цигари на месец — и това, разправяха, било защото парите трябвало да отидат във фонда за мляко на бебетата. Бебетата бяха единствената стока, която произвеждахме безотказно, като количеството порасна и продължи да расте, май защото хората нямаха какво друго да правят, а и защото не трябваше да полагат грижи, бебетата не бяха техен товар, а на „семейството“. Всъщност най-добрият шанс за увеличение на заплатата и за това да дишаш по-леко за малко бяха „детските надбавки“. Или това, или тежко заболяване.

Не ни отне много време, за да разберем как работи всичко. Всеки, който се опитваше да играе честно, трябваше да се откаже от всичко. Губеше вкуса си към всякакви удоволствия, беше му гадно да изпуши тютюн за няколко стотинки или да дъвче дъвка, от притеснение, че някой има по-голяма нужда от тези стотинки. Беше го срам от всяка хапка, която поглъща, чудейки се чии уморени нощи допълнителна работа са я платили, със съзнанието, че храната не му принадлежи по право, с нещастното желание да бъде мамен, вместо да мами, да бъде нещастник, но не и кръвопиец. Нямаше да се ожени, нямаше да помага на своите у дома, нямаше да поставя допълнителен товар на плещите на „семейството“. Освен това, ако още му беше останало чувство на отговорност, нямаше да се жени или да създава деца, понеже не можеше да планира, да обещава или да разчита на каквото и да е. Но некадърниците и безотговорните бяха на първа линия. Хранеха бебета, забъркваха момичета в неприятности, мъкнеха всеки безполезен роднина от цялата страна, всяка неомъжена бременна сестра, за допълнителна „издръжка за инвалидност“, взимаха повече болнични, отколкото всеки доктор можеше да оспори, съсипваха дрехите си, мебелите, домовете си, какво пък, нали „семейството“ плаща! Изнамираха повече начини да изпаднат в „нужда“, отколкото ние, останалите, можехме да си въобразим — развиха специална способност за това, която всъщност беше и единствената тяхна способност.

Господ да ни е на помощ, госпожо! Разбирате ли какво видяхме? Видяхме как ни беше даден закон, по който да живеем, наричаха го морален закон, който наказваше тези, които го спазваха, само защото го спазват. Колкото повече се опитваше човек да живее според него, толкова повече страдаше; колкото повече го избягваше, толкова по-голяма награда получаваше. Почтеността беше като инструмент, оставен на милостта на другия. Почтените плащаха, непочтените прибираха. Почтените губеха, непочтените печелеха. Колко дълго можеш да останеш добър при такъв закон за добротата? Бяхме прилични хора, когато започнахме. Нямаше много мошеници сред нас. Знаехме си работата, гордеехме се с нея и работехме за най-добрата фабрика в страната, където старият Старнс наемаше само цвета на работната сила. След година при новия план сред нас нямаше останал и един почтен човек. Това беше злото, адското зло, с което проповедниците ни плашеха, но никога не сме мислили, че ще го видим на живо. Не че планът окуражаваше неколцина копелдаци; той превръщаше свестните хора в копелета, а не можеше и да направи нещо друго — и го наричаха морален идеал!

И заради какво трябваше да работим? От любов към братята си? Какви братя? За мързеливците, некадърниците, безделниците, които виждахме навсякъде около себе си? И независимо дали те мамеха или просто бяха некомпетентни, дали не искаха или не можеха — какво значение имаше за нас? Ако бяхме обвързани с живота на нивото на тяхната негодност — фалшива или истинска, — колко още можеше да ни е грижа да издържим? Нямаше как да разберем какви са способностите им, не можехме да контролираме нуждите им, знаехме само, че сме товарни животни, които се борят слепешком на едно място, което беше полуболница, полусклад, място, в което царяха единствено неспособностите, катастрофите, болестите — ние бяхме зверове, сложени там, за да облекчат всяко нещо, което някой решеше да определи като някаква нужда.

Любов към братята си? Тогава за пръв път в живота си се научихме да мразим братята си. Започнахме да ги мразим за храната, която поглъщаха, за всяко малко удоволствие, на което се наслаждаваха, за новата риза на един, за шапката на жената на друг, за излет със семейството, за новата боя на къщата — това беше отнето от нас, бяхме платили за него с лишенията си, с отказите си, с глада си. Започнахме да се шпионираме, всеки се надяваше да хване другите, че лъжат за нуждите си, за да се ореже „издръжката“ им на следващото събрание. Започнаха да се появяват доносници, които донасяха за хората — че някой е взел контрабандно пуйка за семейството си, една неделя, и че вероятно я е платил с пари от хазарт. Започнахме да се месим в живота на другите. Предизвиквахме семейни скандали, само за да изхвърлим нечии роднини. Всеки път, когато виждахме, че някой има сериозна връзка с някое момиче, правехме живота му невъзможен. Разрушили сме много годежи. Не искахме никой да се жени, не искахме повече да изхранваме никакви деца.

Едно време празнувахме, ако на някого му се родеше бебе; събирахме пари и помагахме за сметките от болницата, ако беше притеснен в момента. Сега, ако се родеше бебе, не говорехме с родителите седмици наред. За нас бебетата бяха станали това, което са скакалците за фермерите. Едно време помагахме на човек, в чието семейство имаше тежко болен. Сега — е, ще ви разкажа само един случай. Ставаше въпрос за майката на човек, който беше с нас от петнайсет години. Тя беше една мила стара дама, весела и мъдра, познаваше всички ни по малко име и всички я харесвахме — така де, преди я харесвахме. Един ден се подхлъзнала по стълбите към мазето, паднала и си счупила таза. Знаехме какво означава това на нейната възраст. Лекарят в завода каза, че ще трябва да я пратят в болница в града за скъпо и продължително лечение. Възрастната дама умря в нощта, когато трябваше да тръгне за града. Така и не установиха причината за смъртта. Не, не знам дали е била убита. Никой не го каза. Никой не говореше за това. Знам само — и не мога да го забравя, — че съм се улавял как искам да умре. Това, да ни прости Господ, беше братството, сигурността и изобилието, които планът трябваше да постигне за нас.

Имаше ли някаква причина този ужас да бъде проповядван от някого? Имаше ли някой, който да извлече някаква печалба от него? Имаше. Наследниците на Старнс. Надявам се да не ми припомняте, че са пожертвали цяло състояние и са ни дали фабриката като подарък. И от това бяхме заблудени. Да, дадоха ни фабриката. Но печалбата, госпожо, зависи от това какво преследваш. А никакви пари на света не могат да купят онова, което преследваха наследниците на Старнс. Парите са твърде чисти и невинни за това.

Ерик Старнс, най-младият, беше една медуза, която нямаше куража да преследва каквото и да е. Накара да го изберем за директор на отдела по връзки с обществеността, който не вършеше нищо, само дето имаше персонал, за да не върши нищо, така че дори не трябваше да си дава зор да се мотае в кабинета. Заплатата, която получаваше — не бива да я наричам „заплата“, никой от нас не получаваше „заплата“; милостинята, която му бяха гласували, беше доста скромна, около десет пъти по-голяма от онова, което получавах аз, но пак не беше много. Ерик не се интересуваше от пари — така или иначе не знаеше какво да прави с тях. Прекарваше си времето да виси заедно с нас и да ни показва колко е дружелюбен и демократичен. Май искаше да го обичат. Начинът, по който го постигаше, беше като ни напомня непрекъснато, че ни е дал фабриката. Не можехме да го търпим.

Джералд Старнс беше директор производство. Така и не научихме какъв е размерът на комисионата — така де, издръжката му. Трябваше цял екип счетоводители, за да го установят, и цял екип от инженери, за да разберат как се излива, пряко или непряко, в кабинета му. Уж нищо от това не беше за него — беше за фирмени разходи. Джералд имаше три коли, четири секретарки, пет телефона и често организираше такива приеми с шампанско и хайвер, каквито никой от магнатите-данъкоплатци в страната не можеше да си позволи. За една година похарчи повече пари, отколкото баща му беше направил като печалба през последните две години от живота си. Намерихме сто фунта — сто фунта, претеглихме ги — списания в кабинета на Джералд, пълни със статии за нашата фабрика и благородния ни план — с големи снимки на Джералд Старнс, — които го наричаха велик социален кръстоносец. Джералд обичаше да идва в цеховете нощем, облечен официално, с блестящи диамантени копчета за ръкавели, големи колкото монета, и да ръси пепел от пурата си навсякъде. Всеки евтин фукльо, който може да парадира единствено с парите си, е достатъчно зло, само дето той не се церемони особено и можеш да го зяпаш с отворена уста или не, както искаш, и най-често не го правиш. Но когато копеле като Джералд Старнс организира сценки и продължава да декламира, че не се интересува от материално богатство, че само служи на „семейството“, че цялата пищност не е заради него, а заради нас и за общото благо, защото е необходимо да поддържаме престижа на компанията и на благородния план в очите на обществеността — тогава се научаваш да мразиш това същество така, както никога не си мразил човек.

— Но сестра му Айви беше още по-лоша. Тя наистина не се интересуваше от материалното богатство. Издръжката, която получаваше, не беше по-голяма от нашата, и тя се мотаеше наоколо с някакви подобни на чехли обувки и мърляви рокли, само за да ни покаже колко е себеотрицателна. Тя беше директор по разпределението. Тя отговаряше за нуждите ни. Тъкмо тя ни държеше за гърлата. Разбира се, разпределението трябваше уж да се решава чрез гласуване, с гласа на хората. Но когато хората са шест хиляди ревящи гърла, които се опитват да решават без критерий, разбирателство или разсъдък, когато играта няма правила и всеки може да поиска всичко, но няма право на нищо, когато всеки контролира живота на всички, освен своя собствен, тогава става така, че гласът на хората е Айви Старнс. В края на втората година ние захвърлихме преструвката със „семейните събрания“ в името на „ефективното производство и пестенето на време“, защото едно събрание траеше по десет дни — и всички искания за нужди просто се изпращаха в кабинета на госпожица Старнс. Не, не ги изпращахме. Трябваше да й бъдат изказвани лично от всеки молител. След това тя правеше списък за разпределение, който ни четеше, за да го одобрим с гласуване, на събрание, което траеше три четвърти час. Одобрявахме го. Имаше предвидени десет минути за обсъждане и възражения. Не правехме възражения. Вече се бяхме научили. Никой не може да раздели прихода на една фабрика между хиляди хора без някакъв вид мярка, която да определя стойността им. Нейната мярка беше блюдолизничеството. Себеотрицателна ли? По времето на баща й и всичките му пари нямаше да му дадат възможност да говори и на най-въшливия си блюдолизец по този начин и да му се размине. А тя говореше така на най-кадърните ни работници и на техните жени. Имаше светли, рибешки очи, студени и мъртви. И ако някога поискате да видите чистото зло, трябва да видите как проблясваха тези очи, когато наблюдаваше някой, който някога си е позволил да й отговори, а сега е чул името си в списъка на хората, които получават само основната милостиня. И когато видите това, разбирате истинския мотив на всеки човек, който проповядва лозунга „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите“.

Това беше цялата тайна. В началото не спирах да се чудя как е възможно образованите, културните, прочутите хора в света да направят такава колосална грешка и да проповядват като справедливост подобно извращение, при условие, че пет минути мислене биха им показали какво би станало, ако някой се опита да приложи на практика проповедите им. Сега знам, че не са го направили по погрешка. Грешки с подобни размери никога не се правят невинно. Ако хората защитават някаква порочна лудост, при условие, че няма как да я накарат да работи, че нямат причина, която да обясни избора им, то е защото имат причина, която не искат да кажат. А и ние не бяхме толкова невинни, когато гласувахме за този план на първото събрание. Направихме го не защото смятахме, че изтърканите глупости, които сипеха, са добри. Имахме друга причина, но глупостите ни помагаха да я скрием от съседите си и от самите себе си. Глупостите ни даваха шанса да прокараме като добродетел нещо, което иначе щяхме да се срамуваме да признаем. Сред гласувалите нямаше човек, който да не си е помислил, че при такъв замисъл той ще изтръгне печалбата от тези, които са по-способни от него. Нямаше човек, колкото и богат и умен да беше, който да не си помисли, че някой е по-богат и по-умен, и че този план ще му даде парченце от богатството и ума на по-добрия. Но докато си мислеше, че ще получи незаслужени ползи от хората над него, забравяше за хората отдолу, които също щяха да получат незаслужени ползи. Забравяше за тези под него, които щяха да се втурнат да го използват, точно както той се надяваше да използва онези над него. Работникът, който харесваше идеята, че нуждата му дава право на лимузина като тази на шефа му, забравяше, че всеки скитник и просяк на земята ще дойде да вие, че неговата нужда пък му дава право на хладилник като неговия. Това беше истинският ни мотив, когато гласувахме, това беше истината, но ние не искахме да мислим за това, така че колкото по-малко ни харесваше, толкова по-силно крещяхме за любовта си към общото благо.

Е, получихме онова, което поискахме. Когато разбрахме, че тъкмо това сме поискали, беше вече твърде късно. Бяхме в капан и нямаше къде да ходим. Най-добрите сред нас напуснаха фабриката в първата седмица на плана. Изгубихме най-добрите си инженери, управители, майстори, най-умелите си работници. Човек със самоуважение няма да се превърне в дойна крава за когото и да било. Някои от способните се опитаха да се задържат, но не можаха да го понесат още дълго. Продължихме да губим хората си, те продължаваха да бягат от фабриката като от чумна яма, докато най-накрая останаха само хората с нужди, но не и хората със способности.

А малцината от нас, които още ставаха за нещо и все пак бяха останали, бяха онези, които са били тук твърде дълго. Едно време никой не напускаше „Двайсети век“ и ние някак си не можехме да се накараме да повярваме, че това време си е отишло. След известно време не можехме да напуснем, защото никой друг работодател не искаше да ни наеме — за което не мога да ги обвинявам. Никой не искаше да има нищо общо с нас, нито един почтен човек или фирма. Всички малки магазинчета, в които пазарувахме, започнаха бързо да се изнасят от Старнсвил, докато накрая ни останаха само кръчми, зали за хазарт и разни мошеници, които ни продаваха боклуци на чудовищни цени. Издръжките продължаваха да падат, но разходите ни се качваха непрекъснато. Списъкът с нуждаещите се във фабриката ставаше все по-дълъг, докато този с клиентите се смаляваше. Имаше все по-малко и по-малко приход за разпределяне сред все повече и повече хора. Едно време казваха, че марката „Двайсети век“ е добра като белега за каратите на златото. Не знам какво са си мислили наследниците на Старнс, ако изобщо са мислили, но предполагам, че като всички социални плановици, а и като диваците, са си мислели, че марката е някакъв вълшебен знак, който върши работа с някаква вуду сила и който ще продължи да им носи богатство, както го е правил за баща им. Е, нашите клиенти започнаха да забелязват, че никога не доставяме поръчка навреме, никога не произвеждаме двигател, в който да няма нещо нередно, и вълшебният знак започна да работи обратно: хората не искаха двигатели от „Двайсети век“, дори да им ги подаряваха. Стигна се до там единствените ни клиенти да са хора, които никога не плащаха и никога не са и възнамерявали да плащат сметките си. Но Джералд Старнс, замаян от собствената си реклама, стана раздразнителен, обикаляше наоколо с вид на морално превъзходство и изискваше бизнесмените да дават поръчки на нас, не защото двигателите ни са добри, а защото отчаяно се нуждаем от поръчки.

— По това време и селски идиот можеше да види онова, което поколения професори бяха се престрували, че не забелязват. Каква полза от нашата нужда от електроцентрала, чиито генератори спират заради дефектните ни мотори? Каква полза за човек, легнал на операционната маса, когато електричеството спре? Каква е ползата за пътниците в самолет, чийто двигател се повреди във въздуха? И ако купуваха продукта ни не заради стойността му, а заради нашата нужда, какво е доброто, правилното, моралното нещо, което трябва да направи собственикът на електроцентралата, хирургът в болницата, производителят на самолета?

— И все пак това беше моралният закон, който професорите, водачите и мислителите искаха да утвърдят по целия свят. Ако такъв беше резултатът за един-единствен малък град, където всички се познавахме, можете ли да си помислите какво би се случило в световен мащаб? Можете ли да си представите какво е да трябва да живееш и да работиш, свързан с всички нещастия и всички симуланти по земята? Да работиш — и всеки път, когато някой се провали някъде, да трябва да плащаш за това. Да работиш — без шанс да се издигнеш, а храната, дрехите, домът и удоволствието ти да зависят от всяка измама, глад и епидемия по земята. Да работиш — без шанс за допълнителна дажба, докато не нахраниш камбоджанците и не пратиш патагонците в колеж. Да работиш за празен чек, оставен във властта на всяко новородено, на хора, които никога няма да видиш, чиито нужди никога няма да опознаеш, чиито способности, мързел, безхаберие или измама няма как да научиш и нямаш право да поставяш под въпрос, просто да работиш, да работиш, да работиш, и да оставиш на Айвитата и Джералдовците в света да решават чий стомах ще консумира усилията, мечтите и дните от живота ти. И това ли е моралният закон, който трябва да приемем? Това ли е моралният идеал?

— Е, опитахме го — и се научихме. Агонията ни отне четири години, от първото до последното събрание, и свърши по единствения възможен начин: с банкрут. На последното ни събрание Айви Старнс беше единствената, която се опита безсрамно да замаже нещата. Произнесе кратка, гадна, хаплива реч, в която каза, че планът се е провалил, защото останалата част от страната не го е приела, че един-единствен град не може да успее сред себичен, алчен свят, а планът бил благороден идеал, ама човешката природа не била достатъчно добра за него. Едно младо момче — същото, което беше наказано за това, че ни беше дало полезна идея през първата година — стана, докато всички седяхме и мълчахме, и отиде право при Айви Старнс на подиума. Не каза нищо. Заплю я в лицето. Това беше краят на благородния план и на „Двайсети век“.

Мъжът беше говорил така, сякаш товарът от годините мълчание изведнъж се беше смъкнал от гърба му. Тя знаеше, че това е неговият знак на почит към нея: не беше реагирал на любезността й, изглеждаше невъзприемчив за човешката ценност или надежда, но нещо в него беше докоснато и отговорът му беше тази изповед, този дълъг, отчаян вик на бунт срещу несправедливостта, сдържан с години, но избликнал в знак на признателност пред първия човек, пред когото призивът за справедливост нямаше да е безнадежден. Сякаш животът, от който всеки момент щеше да се откаже, му се връщаше чрез двете основни неща, от които имаше нужда: чрез храната и присъствието на мислещо същество.

— Ами Джон Голт? — попита тя.

— О… — каза той, припомняйки си. — О, да…

— Щеше да ми кажеш защо хората са започнали да задават този въпрос.

— Да… — той гледаше встрани, сякаш към нещо, което беше изучавал с години, но което оставаше непроменено и неразрешимо, лицето му имаше странен, въпросителен израз на ужас.

— Щеше да ми кажеш кой е този Джон Голт, ако изобщо някога е имало такъв човек.

— Надявам се да не е имало, госпожо. Тоест надявам се да е просто съвпадение, изречение, което няма значение.

— Имаш нещо на ум. Какво е?

— Беше… беше нещо, което стана на първото събрание във фабриката „Двайсети век“. Може би това беше началото, а може би не. Не знам… Събранието се проведе една пролетна вечер преди дванайсет години. Шестте хиляди работници бяхме събрани на открити скамейки до най-големия хангар в завода. Тъкмо бяхме гласували за новия план и бяхме доста изнервени, вдигахме твърде много шум, радвахме се на победата на народа, заплашвахме някакви непознати врагове и се надъхвахме за бой, като побойници с нечиста съвест. Към нас светеха бели прожектори, ние се чувствахме някак раздразнителни и груби, и в този момент бяхме грозна, опасна тълпа. Джералд Старнс, който беше председател, продължаваше да тропа с чукчето за ред и успя да успокои неколцина, но не много, и цялата зала се движеше неспокойно насам-натам, като вода в тенджера. „Това е изключителен момент в историята на човечеството“ — викаше Джералд Старнс. „Помнете, че сега никой не може повече да напуска това място, защото всеки от нас принадлежи на всички останали според морален закон, който всички приемаме“. „Аз не го приемем“ — каза един човек и стана. Той беше един от младите инженери. Никой не знаеше почти нищо за него. Винаги е бил доста саможив. Когато се изправи, ние изведнъж застинахме. Беше заради начина, по който държеше главата си. Беше висок и слаб, и си спомням, че всеки от нас можеше да му счупи врата без усилие, но онова, което всички чувствахме, беше страх. Той стоеше като човек, който знае, че е прав. „Ще сложа край на това, веднъж завинаги“ — каза той. Гласът му беше ясен и без никакво чувство. Само това каза и тръгна да излиза. Мина през целия хангар, под бялата светлина, без да бърза и без да забелязва когото и да е от нас. Никой не мръдна, за да го спре. Джералд Старнс извика изведнъж след него: „Как?“ Онзи се извърна и отговори: „Ще спра двигателя на света“. После излезе. Никога не го видяхме отново. Не чухме какво е станало с него. Но години след това, когато видяхме светлините да угасват една след друга в големите фабрики, които бяха устояли поколения наред, солидни като планини, когато видяхме порталите да се затварят, конвейерите да спират, когато видяхме пътищата да се изпразват и потокът коли да пресъхва, когато започна да изглежда така, сякаш някаква мълчалива сила спира генераторите на света, а светът се срутва тихо, като тяло, чиито дух си е отишъл, тогава започнахме да се чудим и да задаваме въпроси за него. Започнахме да си ги задаваме помежду си — тези от нас, които го бяха чули да казва това. Започнахме да мислим, че е удържал на думата си, че той, който беше видял и опознал истината, която ние отказвахме да разберем, беше отмъщението, което бяхме повикали, отмъстителят, човекът на онази справедливост, която бяхме предизвикали. Започнахме да мислим, че ни е осъдил и че няма измъкване от присъдата му, че никога няма да можем да се измъкнем от него, и това беше още по-ужасно, защото той не ни преследваше, а ние бяхме тези, които изведнъж започнахме да го търсим, а пък той просто беше изчезнал безследно. Не намерихме никъде отговор за него. Чудехме се с каква невъзможна сила може да е сторил онова, което беше обещал. Нямаше отговор. Започнахме да мислим за него всеки път, когато виждахме още нещо в света да рухва, нещо, което никой не можеше да обясни, всеки път, когато понасяхме нов удар, когато губехме още една надежда, когато се чувствахме приклещени в тази мъртва, сива мъгла, която слиза навсякъде по земята. Може би хората са ни чували да крещим този въпрос и не са знаели какво искаме да кажем, но са познавали твърде добре чувството, което ни е карало да го крещим. И те са чувствали, че нещо си е отишло от света. Може би заради това и са започнали да го казват всеки път, когато не е имало надежда. Ще ми се да мисля, че греша, че тези думи не значат нищо, че няма съзнателно намерение, няма отмъстител, който да стои зад края на човешката раса. Но когато ги чувам да повтарят този въпрос, изпитвам страх. Мисля за човека, който каза, че ще спре двигателя на света. Разбирате ли, името му беше Джон Голт.

* * *

Тя се събуди, защото звукът на колелетата се беше променил. Ритъмът беше неравномерен, с внезапни скърцания и къси, остри пропуквания, звук като от накъсан истеричен смях, при който вагонът подскачаше на пресекулки. Тя разбра, преди още да погледне часовника си, че това е коловозът на „Канзас Уестърн“ и че влакът е започнал дългото си отклонение на юг от Кърби, Небраска.

Влакът беше наполовина празен, малцина рискуваха да прекосят континента на първия „Комет“ след катастрофата в тунела. Тя беше уредила спално място на скитника и беше останала сама с неговата история. Искаше да мисли за нея, за всички въпроси, които възнамеряваше да му зададе на следващия ден, но умът й беше замръзнал и неподвижен — като зрител, който гледаше спектакъл и беше неспособен да действа, а само да гледа вторачено. Чувстваше се така, сякаш знаеше какъв е смисълът на спектакъла — знаеше го без да задава допълнителни въпроси, и трябваше да избяга от него. Да се движи — това бяха думите, които пулсираха в главата й със странна неотложност, — да се движи, сякаш движението беше станало цел само по себе си — абсолютна, съдбоносна и обречена.

През тънкия пласт на съня звукът на колелетата продължи да препуска заедно с нарастването на напрежението в нея. Продължаваше да се буди с безпричинна паника, изправяше се в тъмнината и мислеше объркано: какво стана? Сетне си казваше, успокоена: движим се… все още се движим.

Коловозът на „Канзас Уестърн“ беше по-лош, отколкото се беше надявала, мислеше си тя, заслушана в колелетата. Влакът сега я отнасяше на стотици мили от Юта. Беше почувствала отчаяно желание да слезе от влака на основната линия, да зареже всички проблеми на „Тагарт Трансконтинентал“, да намери самолет и да отлети право при Куентин Даниълс. Трябваше да направи мрачно усилие на волята си, за да остане във вагона си.

Лежеше в тъмнината, слушайки колелетата, и си мислеше, че само Даниълс и неговият двигател все още стоят като пламъче в далечината и я дърпат напред. От каква полза щеше да е сега двигателят за нея? Нямаше отговор. Защо беше толкова сигурна в отчаяната нужда да се бърза? Нямаше отговор. Да стигне до него навреме — това беше единственият ултиматум, останал в съзнанието й. Беше се заловила за него, без да задава въпроси. Знаеше без думи истинския отговор: двигателят беше нужен не за да задвижва влакове, а за да държи самата нея в движение.

Вече не чуваше четвъртото почукване в разбърканото скърцане на метала, не чуваше стъпките на врага, с който се състезаваше, само безнадеждното, паническо бягство… Ще стигна навреме, мислеше си, ще стигна първа, ще спася двигателя. Има един двигател, който той няма да спре… няма да спре… няма да спре… Няма да спре — помисли си тя, когато се събуди от рязко разтърсване и главата й падна от възглавницата. Колелетата бяха спрели.

За миг остана неподвижна, опитвайки се да осъзнае необичайната тишина около себе си. Почувства я като невъзможен опит да създаде сетивен образ на небитието. Наоколо нямаше никакви свойства на реалността, които да може усети, а само тяхното отсъствие: нямаше звук, сякаш беше сама във влака; нямаше движение, сякаш това не беше влак, а стая в сграда; нямаше светлина, сякаш това не беше нито влак, нито стая, а просто празно пространство; нямаше и знак от насилие или физическа катастрофа, сякаш беше в състояние, в което дори катастрофите вече не бяха възможни.

В момента, в който осъзна същността на неподвижността, тя се изправи с едно-единствено движение, незабавно и яростно, като вик на протест. Силното изскърцване на завесата на прозореца проряза като нож тишината, когато тя я вдигна. Навън нямаше нищо, освен безименни парчета от прерията; силен вятър разгонваше облаците и лъч лунна светлина ги пронизваше, но попадаше върху полета, които изглеждаха също толкова мъртви, колкото онези, от които идваше той.

Посегна към ключа на лампата и към звънеца, за да извика шафнера. Електрическата светлина я върна към рационалния свят. Тя погледна часовника си: беше няколко минути след полунощ. Погледна към задния прозорец: видя правата линия на коловоза и червените фенери, оставени на земята, съвестно разположени, за да пазят задната част на влака. Гледката беше успокояваща.

Тя натисна звънеца още веднъж и зачака. Излезе в коридора, отключи вратата и се наведе навън, за да погледне напред по линията на влака. Няколко прозореца светеха по дългата, светеща стоманена лента, но не видя никакви фигури, никаква следа от човешка дейност. Затръшна вратата, върна се и започна да се облича, изведнъж движенията й бяха станали спокойни и ловки.

Никой не отговори на звънеца. Когато мина забързано през следващия вагон, не почувства нито страх, нито несигурност, нито отчаяние, нищо, освен неотложната нужда от действие. В коридора на следващия вагон нямаше шафнер, както и в този след него. Тя бързаше из тесните коридори, но не виждаше никого. Няколко врати на купета бяха отворени. Пътниците седяха вътре, облечени или полуоблечени, и мълчаха, сякаш чакаха. Гледаха крадешком как тича, сякаш знаеха какво гони, сякаш очакваха някой да дойде и да се изправи срещу това, което те не искаха да видят. Тя продължи да бяга по гръбначния стълб на мъртъв влак, осъзнавайки странната комбинация от осветени купета, отворени врати и празни коридори: никой не беше рискувал да излезе. Никой не беше пожелал да зададе първия въпрос.

Тя пробяга през единствения спален вагон на влака, където някои пътници спяха в разкривени пози на изтощение, докато други, будни и неподвижни, седяха прегърбени, като животни, очакващи удар, без да се мръднат, за да го избегнат. Във вестибюла на спалния вагон спря. Видя човек, който беше отключил вратата и се навеждаше навън, гледайки внимателно напред през тъмнината, готов да слезе. Той се обърна при звука от стъпките й. Тя разпозна лицето му: беше Оуън Келог, човекът, който беше отказал бъдещето, което тя някога му беше предложила.

— Келог! — ахна тя, а звукът на смеха в гласа й беше като вик на облекчение при внезапната поява на човек в пустинята.

— Здравейте, госпожице Тагарт — отговори той с учудена усмивка, която съдържаше недоверчива радост, но и тъжен копнеж.

— Не знаех, че сте на борда.

— Хайде — нареди тя, сякаш той още беше служител на компанията. — Мисля, че сме на замразен влак.

— Така е — каза той и я последва послушно и дисциплинирано, с готовност за действие. Не бяха нужни обяснения. Сякаш с някакво неизказано разбиране се отзоваваха на призив на дълга — и изглеждаше естествено, че от стотиците хора на борда именно те двамата трябваше да са партньори в опасността.

— Някаква представа от кога не се движим? — попита тя, докато минаваха бързо през следващия вагон.

— Не — каза той. — Вече бяхме спрели, когато се събудих.

Минаха през целия влак, без да открият нито шафнери, нито сервитьори във вагон-ресторанта, нито спирачи или кондуктор. От време на време се поглеждаха, но продължаваха да мълчат. Знаеха историите за изоставените влакове, за екипажите, които изчезваха във внезапни изблици на бунт срещу робството. Стигнаха до предния край на влака, без нищо наоколо им да помръдне, освен вятъра срещу лицата им, и се изкачиха ловко в локомотива. Фарът светеше, протегнат като обвинителна ръка в празнината на нощта. Кабината беше празна. Викът й на отчаян триумф избликна в отговор на шока от гледката:

— Браво! Те са човешки същества!

Тя спря, поразена, сякаш някой друг беше извикал. Забеляза, че Келог стои и я наблюдава с любопитство, с намек за усмивка. Локомотивът беше стар, парен, най-добрият, който железопътната компания беше в състояние да намери за „Комет“. Горящите въглища бяха натрупани зад решетката, парната клапа беше затворена и в големия прозорец пред тях фарът осветяваше линия от траверси, които трябваше да тичат срещу тях, но вместо това стояха неподвижно, като стъпала на стълба, преброени, номерирани и мъртви.

Тя посегна към журнала и погледна имената на последния екипаж. Механикът беше Пат Лоугън. Тя отпусна бавно глава и затвори очи. Помисли си за първото пътуване по синьо-зелените релси — за което трябва да си е мислил и Пат Лоугън, през дългите часове на последното му пътуване по някакви релси.

— Госпожице Тагарт? — меко каза Оуън Келог.

Тя вдигна рязко глава.

— Да — каза тя — да… Добре — гласът й беше безцветен, извън металическия оттенък на решимостта, — ще трябва да намерим телефон и да извикаме друг екипаж — тя погледна часовника си.

— При скоростта, с която се движехме, мисля, че трябва да сме на около осемдесет мили от щатската линия на Оклахома. Мисля, че Брадшоу е най-близката централа, в която да се обадим. Намираме се на около трийсет мили от нея.

— Има ли други влакове на „Тагарт“ зад нас?

— Следващият е №253, трансконтинентален товарен, но ще пристигне тук чак към седем сутринта, и то ако се движи по разписание, в което се съмнявам.

— Само един влак за седем часа? — той го каза неволно, с възмущение и лоялност към великата железопътна компания, на която някога се гордееше, че служи. Устните й се раздвижиха в нещо като усмивка.

— Трансконтиненталният ни трафик вече не е такъв, какъвто беше по твое време.

Той кимна бавно.

— Сигурно няма и никакви влакове на „Канзас Уестърн“ тази вечер?

— Не мога да си спомня веднага, но мисля, че не.

Той погледна стълбовете покрай линията.

— Надявам се, че хората на „Канзас Уестърн“ поддържат телефоните си.

— Искаш да кажеш, че най-вероятно не го правят, ако съдим по състоянието на линията им. Но ще трябва да опитаме.

— Да.

Тя понечи да тръгне, но се спря. Знаеше, че е безполезно да коментира, но думите дойдоха неволно:

— Знаеш ли — каза тя — тъкмо фенерите, които хората ни са оставили зад влака, за да ни защитят, са най-трудното за приемане нещо. Те… са чувствали повече грижа за живота на другите хора, отколкото нашата страна им е показала за техния.

Бързият му поглед към нея беше като преднамерено ударение върху думите му, сетне той отговори сериозно:

— Да, госпожице Тагарт.

Докато слизаха по стълбата на локомотива, видяха купчинка пътници, събрани до линията, и все повече фигури, които изникваха от влака и се присъединяваха към тях. По някакъв свой си инстинкт хората, които седяха, знаеха, че някой се е заел, поел е отговорността и сега е безопасно да проявяват признаци на живот. Докато се приближаваше, всички я гледаха с очакване. Неестествената бледност на лунната светлина сякаш размиваше разликите между лицата им и подчертаваше общото им изражение: внимателна преценка — отчасти страх, отчасти молба, отчасти временно сдържана безочливост.

— Има ли някой, който да иска да говори от името на пътниците? — попита тя.

Те се спогледаха. Отговор не последва.

— Добре — каза тя. — Не е необходимо да говорите. Аз съм Дагни Тагарт, оперативен вицепрезидент на тази железопътна компания, и — групата прошумя в отговор, в полудвижение, полувъздишка, сякаш с облекчение — и аз ще говоря. Намираме се на влак, изоставен от екипажа си. Не е имало инцидент. Локомотивът е непокътнат. Но няма кой да го управлява. Вестниците наричат това замразен влак. Всички знаете какво означава това, както и какви са причините. Може би сте знаели причините дълго преди да бъдат открити от хората, които са ви изоставили тази нощ. Законът им забрани да дезертират. Но това няма да ви помогне сега.

Изведнъж една жена изпищя, с изискваща сприхавост и истерия:

— Какво ще правим?

Дагни млъкна за миг и я погледна. Жената се блъскаше напред, за да се набута в тълпата, да препречи с няколко човешки тела гледката на огромния вакуум — равнината, която се простираше и се разтваряше в лунната светлина, в мъртвото фосфоресциране на безсилна, взета назаем енергия. Жената беше наметнала палто върху халата си, палтото се беше разтворило и коремът й прозираше под тънкия плат на халата, с онзи нехаен цинизъм, който предполага, че „всяко саморазкриване на човешкото е грозно и няма нужда да се крие“. За миг Дагни съжали, че трябва да продължи.

— Ще тръгна по линията да търся телефон — продължи тя с глас, ясен и студен като лунната светлина. — Има аварийни телефони на всеки пет мили. Ще се обадя да изпратят тук друг екипаж. Това ще отнеме време. Моля останете във влака и поддържайте целия ред, на който сте способни.

— Ами бандите разбойници? — попита друг нервен женски глас.

— Вярно — каза Дагни. — По-добре някой да дойде с мен. Кой иска да дойде?

Беше разбрала погрешно мотивите на жената. Отговор не последва. Нямаше погледи, насочени към нея или към някого от хората. Нямаше очи — само влажни овали, които блещукаха на лунната светлина. Ето ги, мислеше си тя, хората на новата ера, тези, които искат и приемат саможертвата. Тя беше поразена от гнева в мълчанието им — гняв, който казваше, че тя трябва да им спестява подобни моменти, и с чувство на непозната за самата нея жестокост, тя продължи да мълчи напълно съзнателно.

Забеляза, че и Оуън Келог чака, той обаче не наблюдаваше пътниците, а нейното лице. Когато се увери, че от тълпата няма да дойде отговор, той каза спокойно:

— Аз ще дойда с вас, разбира се, госпожице Тагарт.

— Благодаря.

— Ами ние? — сопна се нервната жена.

Дагни се извърна към нея и отговори с официалния, монотонен тон на бизнесмен:

— Не е имало случаи на разбойнически нападения върху замразени влакове — за съжаление.

— Къде сме по-точно? — попита един пълен човек с твърде скъпо палто и твърде отпуснато лице, гласът му беше предназначен за слуги, които не можеше да си позволи да наеме. — В коя част на кой щат?

— Не знам — отговори тя.

— Колко време ще ни държат тук? — попита друг с тон на кредитор, на когото се е натрапил неизправен длъжник.

— Не знам.

— Кога ще пристигнем в Сан Франсиско? — попита трети като шериф, който разпитва заподозрян.

— Не знам.

Възмущението и исканията започваха да се развихрят — на малки, бързи изблици — като кестени, които се пукат в тъмната фурна на умовете, които сега бяха сигурни, че някой е поел грижата за тях и са в безопасност.

— Това е абсолютно възмутително! — изпищя една жена и подскочи напред, запращайки думите си в лицето на Дагни. — Нямате право да позволявате това да се случва! Нямам намерение да ме държат да чакам в средата на нищото! Очаквам транспорт!

— Затваряй си устата — каза Дагни — или ще заключа вратите на влака и ще ви оставя, където сте.

— Не можете да го направите! Вие сте просто превозвач! Нямате право да ме дискриминирате! Ще се оплача на комисията по унификация!

— Ако ви дам влак, за да стигнете до тая ваша комисия — каза Дагни, докато се обръщаше. Видя Келог да я гледа, а погледът му сякаш поставяше точката на нейното изречение.

— Намери фенерче отнякъде, докато отида да си взема чантата, и после тръгваме.

Когато тръгнаха да търсят телефон, преминавайки покрай смълчаната редица вагони, видяха още една фигура да слиза от влака и да тръгва бързо насреща им. Тя разпозна скитника.

— Проблеми, госпожо? — спря и попита той.

— Екипажът е дезертирал.

— Аха. Какво трябва да се направи?

— Отивам да търся телефон, за да се обадя на разпределителната гара.

— Не можете да ходите сама, госпожо. Не и в тия времена. По-добре да дойда с вас.

Тя се усмихна.

— Благодаря, но ще се справя. Господин Келог ще дойде с мен. Всъщност как се казваш?

— Джеф Елиън, госпожо.

— Слушай, Елиън, работил ли си някога в железопътна компания?

— Не, госпожо.

— Е, вече работиш. В момента си заместник-кондуктор и пълномощник на оперативния вицепрезидент. Работата ти е да се погрижиш за този влак в мое отсъствие, да съхраниш реда и да предпазиш добитъка да не се разбяга. Кажи им, че аз съм те назначила. Няма да ти трябва доказателство. Ще се подчинят на всекиго, който изисква подчинение.

— Да, госпожо — твърдо и с разбиращ поглед отговори той. Тя си спомни, че парите в джоба на човека се превръщат в увереност в ума му, взе банкнота от сто долара от чантата си и я плъзна в ръката му.

— Като аванс.

— Да, госпожо.

Вече беше тръгнала, когато той извика след нея:

— Госпожице Тагарт!

— Да? — обърна се тя.

— Благодаря ви — каза той.

Тя се усмихна, вдигна леко ръка за сбогуване и продължи напред.

— Кой е това? — попита Келог.

— Един скитник, когото хванаха да се вози гратис.

— Мисля, че ще свърши работа.

— Със сигурност.

Минаха мълчаливо покрай локомотива и продължиха в посоката, показвана от фара му. В началото, докато пристъпваха от траверса на траверса, а силната светлина ги удряше в гърбовете, те все още се чувстваха така, сякаш са си у дома, в нормалния свят на железницата. След това откри, че наблюдава светлината по траверсите под краката си, че я гледа как бавно намалява, че опитва да я задържи, че иска да продължава да вижда отслабващите й отблясъци, докато осъзна, че лекото блещукане по дървото е просто лунна светлина. Не можа да предотврати тръпката, която я накара да се извърне и да погледне назад. Фарът още се виждаше зад тях, като сребърния глобус на планета, измамно близо, но все пак част от друга орбита и друга система.

Оуън Келог вървеше мълчаливо до нея и тя беше сигурна, че и двамата мислеха за едно и също.

— Нямаше да може. Боже, нямаше да може! — изведнъж каза тя, без да осъзнава, че е започнала да говори на глас.

— Кой?

— Натаниел Тагарт. Нямаше да може да работи с хора като тия пътници. Нямаше да може да пуска влакове за тях. Нямаше да може да ги взима на работа. Нямаше да ги използва изобщо — нито като клиенти, нито като работници.

Келог се засмя.

— Искате да кажете, че нямаше да забогатее, ако ги експлоатира ли, госпожице Тагарт?

Тя кимна.

— Те… — той чу лекото трепване на гласа й, което беше едновременно от любов, болка и възмущение — разправят от години, че се е издигнал, като е пречел на способностите на другите, като не им е давал шанс, и че… човешката некомпетентност е била обект на себичния му интерес… Но той… не е изисквал подчинение от хората.

— Госпожице Тагарт — каза той със странна, напрегната нотка в гласа си, — просто си спомнете, че той е представлявал един кодекс за съществуване, който за един съвсем кратък отрязък от човешката история е изхвърлил робството от цивилизования свят. Спомнете си го, когато се почувствате объркана от същността на неговите врагове.

— Чувал ли си някога за жена на име Айви Старнс?

— О, да.

— Не спирам да си мисля, че тъкмо това би й доставило удоволствие — гледката на пътниците тази вечер. Тъкмо това преследва. Но ние — ние не можем да живеем така, и ти, и аз, нали? Никой не може да живее така. Не е възможно да се живее така.

— Какво ви кара да мислите, че целта на Айви Старнс е животът?

Някъде в периферията на съзнанието си, като струите, които беше видяла да плават отвъд предела на прерията — нито лъчи, нито мъгли, нито облаци — тя почувства някакъв силует, който не можеше да улови, подсказан наполовина, но изискващ да бъде разбран. Тя не говореше и — като верига, която се размотава сред мълчанието им — ритъмът на стъпките им продължи да отеква, определян от разстоянието между траверсите, отмерван от сухото, бързо тракане на токовете по дървото. Тя нямаше време да мисли за него, освен като за другар в компетентността, подарен от случайността — сега го погледна със съзнателно внимание. Лицето му беше все така ясно и твърдо, каквото си го спомняше от миналото. Но беше станало по-спокойно, сякаш по-ведро и мирно. Дрехите му бяха износени. Носеше старо кожено яке и дори в тъмнината тя можеше да различи големите драскотини и петна по кожата.

— Какво правиш, откак си напуснал „Тагарт Трансконтинентал“? — попита тя.

— О, много неща.

— Къде работиш сега?

— Обикновено по специални задачи.

— Какви?

— Всякакви.

— Значи работиш за железопътна компания?

— Не.

Острите, кратки звуци сякаш се разгъваха в красноречиво описание. Той знаеше защо го разпитва.

— Келог, ако ти кажа, че нямам нито един първокачествен човек по системата на „Тагарт“, ако ти предложа всяка работа, условия или пари, които поискаш, би ли се върнал при нас?

— Не.

— Беше шокиран от загубата на трафик. Не мисля, че имаш представа какво ни причини загубата на хора. Не мога да ти опиша през каква агония преминах преди три дни, опитвайки се да намеря някой, който да може да построи пет мили временен коловоз. Трябва да построя петдесет мили през Скалистите планини. Не виждам начин да го направя. Но трябва да се направи. Прерових страната за хора. Няма такива. А след това се натъквам на теб изведнъж, намирам те тук, в обикновен вагон, когато бих дала половината система за един служител като теб — разбираш ли защо не мога да те пусна да си вървиш? Избери си каквото поискаш. Управител на район? Или помощник оперативен вицепрезидент?

— Не.

— Още работиш, за да се издържаш, нали?

— Да.

— Май не изкарваш кой знае колко.

— Изкарвам достатъчно за нуждите си — и за ничии други.

— Защо си готов да работиш за всички други, но не и за „Тагарт Трансконтинентал“?

— Защото няма да ми дадете работата, която искам.

— Аз ли? — тя спря. — За Бога, Келог! Не разбра ли? Бих ти дала всяка работа, която поискаш.

— Добре. Кантонер.

— Какво?

— Общ работник. Чистач на локомотиви — той се усмихна, като видя лицето й. — Не? Ето, виждате ли, че няма.

— Да не искаш да кажеш, че би приел работа на надница?

— Във всеки един момент.

— Но нищо по-добро?

— Точно така, нищо по-добро.

— Не разбираш ли, че имам твърде много хора, които могат да вършат тези неща, но нищо по-добро?

— Аз го разбирам, госпожице Тагарт. А вие?

— Онова, от което имам нужда, е твоят…

— … ум ли, госпожице Тагарт? Моят ум вече не е на пазара.

Тя стоеше и го гледаше, а лицето й ставаше все по-сериозно.

— Ти си един от тях, нали?

— От кои?

Тя не отговори, вдигна рамене и продължи.

— Госпожице Тагарт — попита той, — колко време още ще искате да сте просто превозвач?

— Няма да предам света на онова същество, което цитираш.

— Отговорът, който дадохте на нея, беше много по-реалистичен.

Веригата от стъпките им продължи да се размотава в продължение на много мълчаливи минути, преди тя да попита:

— Защо застана до мен тази вечер? Защо реши да ми помогнеш?

Той отговори с лекота, почти весело:

— Защото няма нито един пътник във влака, който да се нуждае да стигне там, закъдето е тръгнал, по-спешно от мен. Ако влакът може да тръгне, никой няма да спечели повече от мен. Но когато имам нужда от нещо, не седя и не чакам транспорт, като споменатото създание.

— Така ли? Ами ако всички влакове спрат?

— Тогава няма да разчитам на това да организирам важно пътуване с влак.

— Къде отиваш?

— На запад.

— По „специална задача“?

— Не. На едномесечна почивка с приятели.

— На почивка? И това ли е важно за теб?

— По-важно от всичко друго на света.

Изминаха още две мили и стигнаха до малката сива кутия на един стълб до линията — в нея беше спешният телефон. Кутията висеше на една страна, откъсната от бурите. Тя я отвори със замах. Телефонът беше там — познат, успокояващ предмет — и блещукаше на лъча на фенерчето на Келог. Но тя разбра, в момента, в който притисна слушалката до ухото си, а той го разбра, щом видя пръста й да тропа рязко по вилката, че телефонът е мъртъв. Тя му подаде слушалката, без да продума. Хвана фенерчето, докато той преглеждаше набързо инструмента, после го изтръгна от стената и разгледа жиците.

— Кабелът е наред — каза той. — Има ток. Просто слушалката не работи. Има шанс следващата да работи — и добави: — Следващата е на пет мили оттук.

— Да вървим — каза тя.

Далеч зад тях фарът на локомотива още се виждаше, но вече не беше планета, а малка звезда, която блещукаше през мъглата в далечината. Пред тях релсите потъваха в синкава празнина, и нищо не отбелязваше края й. Тя разбра колко често е поглеждала назад към фара — докато още го виждаше, й се струваше, че е като обезопасително въже, което ги държи в безопасност — сега трябваше да го пререже и да се гмурне… извън тази планета. Забеляза, че и Келог стои и гледа назад към фара. Спогледаха се, но не казаха нищо. Едно камъче под подметката й изпука като фойерверк в тишината. Със студено, преднамерено движение той ритна слушалката и я изпрати да се търкаля в канавката: яростта на шума разтърси вакуума.

— Дяволите да го вземат — равно каза той, без да повишава глас, с отвращение отвъд всяка емоция. — Сигурно не е чувствал, че му се работи, и понеже е имал нужда от заплатата си, никой не е имал право да иска от него да поддържа телефоните в изправност.

— Хайде — каза тя.

— Можем да си починем, ако се чувствате уморена, госпожице Тагарт.

— Добре съм. Нямаме време да чувстваме умора.

— Това е огромната ни грешка, госпожице Тагарт. Трябва да си починем някой ден.

Тя се изкикоти, стъпи на една траверса в отговор, и двамата продължиха напред. Беше трудно да вървят по траверсите, но когато се опитаха да вървят до коловоза, откриха, че това е още по-трудно. Почвата, беше песъчлива и потъваше под краката й, като мек, податлив пласт, който нито е течен, нито е твърд. Продължиха да стъпват от траверса на траверса — беше почти като да стъпват от камък на камък насред река.

Тя си мислеше какво огромно разстояние са станали изведнъж пет мили и че една гара на трийсет мили вече е недостижима — след ерата на железници, построени от хора, които са мислели за хиляди трансконтинентални мили. Тази мрежа от релси и светлини, която се простираше от океан до океан, висеше на един кабел, на прекъснатата връзка в ръждясал телефон — не, мислеше си, на нещо много по-мощно и много по-крехко. Висеше на връзките в умовете на хората, които знаеха, че съществуването на кабел, на влак, на работа, на самите тях и техните действия е абсолют, от който не трябва да се бяга. Когато такива умове си тръгнеха, един двестатонен влак оставаше на милостта на мускулите на краката й.

Уморена ли? — мислеше си тя. Дори напрежението от ходенето е ценност, малко парче действителност в неподвижността наоколо. Чувството за усилие беше специфично преживяване, беше болка и не можеше да бъде нищо друго — сред пространство, което не беше нито светло, нито тъмно, по почва, която нито поддаваше, нито оказваше съпротивление, в мъгла, която нито се движеше, нито висеше неподвижно. Напрежението беше единственото доказателство за движението им: нищо не се променяше в празнотата около тях, нищо не приемаше форма, за да отбележи напредъка им. Тя винаги се беше чудила с недоверие и презрение на сектите, които проповядваха унищожението на Вселената като идеал, който да бъде постигнат. Ето, мислеше си, ето го онзи свят, който стана реален заради съдържанието на мозъците им.

Когато една зелена светлина на семафор се появи по линията, им даде точка, до която да стигнат и край която да минат, но понеже не беше на мястото си сред целия този разпад, не им донесе чувство за облекчение. Семафорът сякаш идваше от един отдавна изчезнал свят — като звездите, чиято светлина остава дълго след смъртта им. Зеленият кръг светеше в празното пространство, уведомяваше за чиста линия, приканваше към движение на място, в което нямаше какво да се движи. Кой беше онзи философ, който твърдеше, че движението съществува без никакви движещи се обекти? Това беше и неговият свят.

Тя продължаваше да напредва с нарастващо усилие, срещу някакво съпротивление, което не беше като натиск, а като засмукване. Поглеждайки Келог, тя видя, че и той върви така, сякаш се бори с бурен вятър. Почувства се така, сякаш двамата бяха единствените оцелели от… от реалността, помисли си, две самотни фигури, които се борят не с буря, а с нещо по-лошо: с небитието.

Келог погледна назад и тя проследи погледа му: зад тях вече нямаше фар. Не спряха. Загледан право напред, той посегна разсеяно към джоба си, тя беше сигурна, че движението му е неволно, извади кутия цигари и я протегна към нея. Тя тъкмо щеше да си вземе цигара, когато изведнъж грабна ръката му и изтръгна кутията. Беше чисто бяла, а единственото нещо, отпечатано на нея, беше знакът на долара.

— Дай ми фенерчето! — нареди тя и спря да върви. Той спря послушно и насочи лъча на фенерчето към кутията в ръката й. Тя зърна лицето му: изглеждаше малко учуден и много развеселен. По кутията нямаше нищо друго — нито марка, нито адрес, само знакът на долара, отпечатан в златно. На цигарите имаше същия знак.

— Откъде взе това? — попита тя.

Той се смееше.

— Ако знаете достатъчно, за да ме питате, госпожице Тагарт, трябва да знаете също така, че няма да отговоря.

— Знам, че това означава нещо.

— Знакът на долара ли? Означава много. Стои върху дрехите на всяка дебела, подобна на свиня фигура във всеки комикс, за да я бележи като мошеник, рушветчия, негодник, като стопроцентова марка на злото. Означава също така — както парите в свободна страна — достижения, успех, способности, съзидателната сила на човека, и тъкмо поради това се използва и като запазен знак за безчестие. Отпечатана е на челото на човек като Ханк Риърдън, като белег за обреченост. А да знаете случайно откъде идва този знак? От инициалите на Съединените щати.

Той изключи фенерчето, но не тръгна напред, тя можеше да различи леката му, горчива усмивка.

— Знаете ли, че Съединените щати са единствената страна в историята, която е използвала собствения си монограм като знак за безчестие? Запитайте се защо. Запитайте се колко дълго може да се надява да оцелее страна, която е направила това, страна, чиито морални стандарти са я разрушили. Това е единствената страна в историята, където богатството не е постигнато с кражба, а с производство, не със сила, а с търговия, единствената страна, чиито пари са символ на правото на човека върху собствения му ум, собствената му работа, собствения му живот, собственото му щастие, върху самия него. Ако това е зло по сегашните световни стандарти, тогава ние — които преследваме и правим долари — ги приемаме и сме съгласни да бъдем проклинани от този свят. Съгласни сме да носим знака на долара по челата си, гордо, като благороднически герб, за който искаме да живеем, и, ако се наложи — да умрем.

Той протегна ръка за кутията. Тя му я подаде така, сякаш пръстите й не искаха да я изпуснат, но се предаде и я сложи в дланта му. Подчертано бавно, за да подсили значението на жеста си, той й предложи цигара. Тя я взе и я постави между устните си. Той също взе една, извади кибрит, запали ги и двамата продължиха напред.

Вървяха по гнили трупи, които потъваха, без да окажат съпротива, в меката почва, сред огромен, подвижен облак от лунна светлина и кълба от пара, с две пламъчета жив огън в ръка и два кръга светлина по лицата си. „Огънят, опасна сила, опитомена на върховете на пръстите…“ спомни си тя думите на възрастния мъж, който беше казал, че тези цигари не се произвеждат никъде по света. „Когато човек мисли, в ума му има живо пламъче и следва да има и пламъчето на цигарата като негово изражение“.

— Бих искала да ми кажеш кой ги произвежда — каза тя с безнадежден и умоляващ тон.

Той се засмя добродушно.

— Мога да ви кажа само това: прави ги мой приятел, продава ги, но понеже не е просто превозвач, ги продава само на приятелите си.

— Продай ми кутията, става ли?

— Не мисля, че можете да си го позволите, госпожице Тагарт, но добре, щом искате.

— Колко струва?

— Пет цента.

— Пет цента? — удивено повтори тя.

— Пет цента — каза той и добави: — В злато.

Тя спря и се вторачи в него.

— В злато?

— Да, госпожице Тагарт.

— Добре де, какъв е обменният курс? Колко прави това в обикновени пари?

— Няма обменен курс, госпожице Тагарт. Никаква сума във физическа или духовна валута, чийто единствен ценностен стандарт са решенията на господин Уесли Мауч, не може да купи тези цигари.

— Разбирам.

Той бръкна в джоба си, извади кутията и й я подаде.

— Ще ви ги дам, госпожице Тагарт, защото сте си ги заслужили многократно и защото имате нужда от тях за същата цел, за която и ние.

— Каква цел?

— Да ни напомнят, в моменти на обезкуражаване, в самотата на изгнанието, за истинската ни родина, която винаги е била и ваша, госпожице Тагарт.

— Благодаря — каза тя. Прибра цигарите в джоба си и забеляза, че ръката й трепери.

Когато достигнаха четвъртия от петте километрични камъка, вече бяха мълчали много дълго — не им бяха останали сили за друго, освен за да движат краката си. Далеч напред видяха една светла точка, твърде ниско над хоризонта и твърде ясна, за да е звезда. Продължиха да я наблюдават, докато вървяха, и не казаха нищо, докато не се увериха, че е мощен електрически прожектор, който блести сред празната прерия.

— Какво е това? — попита тя.

— Не знам — каза той. — Изглежда като…

— Не — рязко го прекъсна тя. — Не може да е това. Не и тук.

Тя не искаше да го чува да назовава надеждата, която тя самата беше сдържала през изминалите минути. Не можеше да си позволи да мисли или да осъзнае, че мисълта й всъщност е надежда.

Намериха телефонната кутия на петия километричен камък. Прожекторът висеше като яростен, студен огън, на по-малко от половин миля на юг. Телефонът работеше. Тя чу бръмченето по жицата, като дъх на живо същество, когато вдигна слушалката. Сетне един провлачен глас отговори:

— Джесъп, в Брадшоу — звучеше сънено.

— Аз съм Дагни Тагарт и се обаждам от…

— Кой?

— Дагни Тагарт, от „Тагарт Трансконтинентал“, обаждам се от…

— О… да… разбирам… Да?

— Обаждам се от авариен телефон №83. „Комет“ спря на седем мили на север от тук. Влакът е изоставен. Екипажът дезертира.

Последва пауза.

— Добре де, аз какво да направя?

Тя млъкна на свой ред, за да осъзнае какво чува.

— Вие ли сте нощният диспечер?

— Аха.

— Тогава ни изпратете веднага друг екипаж.

— Пълен екипаж за пътнически влак?

— Разбира се.

— Сега?

— Да.

Последва пауза.

— Правилата не казват нищо за това.

— Свържете ме с главния диспечер — каза тя, задушавайки се.

— Във ваканция е.

— Тогава управителят на района.

— Отиде до Лоръл за няколко дни.

— Свържете ме с някой, който отговаря за района.

— Аз отговарям.

— Слушайте — бавно каза тя, опитвайки се да е търпелива, — разбирате ли, че има влак, пътнически експрес, изоставен в средата на прерията?

— Да, ама откъде да знам какво трябва да направя по въпроса? Правилата не го предвиждат. Ако е станала катастрофа, ще пратим аварийния влак, но ако няма катастрофа… нямате нужда от авариен влак, нали?

— Не. Нямаме нужда от авариен влак. Трябват ни хора. Разбирате ли? Живи хора, които да управляват локомотив.

— Правилата не казват нищо за влак без хора, или за хора без влак, нито за събиране на пълен екипаж посред нощ и изпращането му да търси влак някъде си. Никога не съм чувал за това.

— Сега чувате. Не знаете ли какво трябва да правите?

— Кой съм аз, че да знам?

— Не знаете ли, че работата ви е да държите влаковете в движение?

— Работата ми е да се подчинявам на правилата. Ако изпратя екипаж, при условие, че не трябва, само Бог знае какво ще стане! Ами Комисията по унификация и всичките й наредби — кой съм аз, че да ги навличам на главата си?

— А какво ще стане, ако оставите влак, спрял на линията?

— Вината не е моя. Аз нямам нищо общо. Не могат да ме обвиняват. Нищо не съм могъл да направя.

— Сега трябва да направите.

— Никой не ми е наредил.

— Аз ви нареждам!

— Откъде да знам, дали можете да ми нареждате? Не би трябвало да даваме екипажи на „Тагарт“. Вие трябва да си работите с ваши екипажи. Така са ни казали.

— Но това е извънредна ситуация!

— Никой не ми е казвал нищо за извънредна ситуация.

Тя имаше нужда от няколко секунди, за да си възвърне контрола. Видя как Келог я наблюдава с горчиво веселие.

— Слушайте — каза тя в телефона, — знаете ли, че „Комет“ трябваше да пристигне в Брадшоу преди повече от три часа?

— О, естествено. Но никой няма да причинява неприятности по този въпрос. Няма влак, който да се движи по разписание в наши дни.

— Значи възнамерявате да ни оставите да блокираме линията ви завинаги?

— Не очакваме нищо преди №4, пътнически влак от Лоръл на север, в осем и трийсет и седем сутринта. Можете да почакате до тогава. Дневният диспечер ще е застъпил. Можете да говорите с него.

— Идиот такъв! Това е Комет!

— Мен какво ме интересува? Тук не е „Тагарт Трансконтинентал“. Вие, хора, очаквате доста за парите си. Причинявате ни само главоболия с цялата допълнителна работа без допълнително плащане за малките хора — гласът му преминаваше в нагло скимтене.

— Не можете да ми говорите така. Мина времето, когато можехте да говорите на хората така.

Тя никога не беше вярвала, че има такива хора, с които един определен метод, който никога не беше използвала, би проработил — такива хора не получаваха работа в „Тагарт Трансконтинентал“ и тя никога преди не беше принудена да си има работа с тях.

— Знаете ли коя съм аз? — попита тя със студен, изпълнен с превъзходство тон на лична заплаха. Проработи.

— Май… май да — отговори той.

— Тогава нека ви кажа, че ако не ми намерите екипаж веднага, ще изхвърчите от работа до един час, след като стигна до Брадшоу, което ще стане рано или късно. По-добре се погрижете да стане рано.

— Да, госпожо — каза той.

— Съберете пълен екипаж за пътнически влак и им наредете да ни закарат до Лоръл, където имаме наши хора.

— Да, госпожо — и добави: — Ще кажете ли в централата, че вие сте ми наредили?

— Да.

— И че вие отговаряте за това?

— Да.

Последва пауза, сетне той попита безпомощно:

— Ами как ще извикам хората? Повечето от тях нямат телефони.

— Имате ли куриер?

— Да, но ще дойде чак на сутринта.

— Има ли някой в депото в момента?

— Да, чистачът.

— Изпратете него да събере хората.

— Да, госпожо. Не затваряйте.

Тя се облегна на телефонната кутия и зачака. Келог се усмихваше.

— И предлагате да управлявате железопътна компания — трансконтинентална при това — с такива хора? — попита той.

Тя вдигна рамене. Не можеше да отдели поглед от прожектора. Изглеждаше толкова близо, толкова лесен за достигане, на една ръка разстояние. Тя усети сякаш някаква неизказана мисъл да се бори яростно срещу самата нея, пръскайки парчета от тази битка из цялото й съзнание: човек, който е в състояние да обуздае неудържим източник на енергия, човек, който работи по двигател, който ще направи всички други двигатели безполезни… можеше да говори с него, с подобен ум, след няколко часа… само след няколко часа… Ами ако вече нямаше нужда да бърза към него? Тя искаше да го направи. Това беше всичко, което искаше… Работата й ли? Каква е работата й — да продължи напред, към възможно най-пълноценното, най-строго използване на ума си, или да прекара остатъка от живота си, мислейки вместо човек, който не става и за нощен диспечер? Защо беше избрала да работи? Дали за да остане там, където беше започнала — като нощен оператор на гара Рокдейл, не, по-ниско, защото някога беше по-добра от този диспечер, дори в Рокдейл — нима това щеше да е крайният резултат: край, по-нисък от началото? Нямаше причина да бърза ли? Тя беше причината… Имат нужда от влаковете, но не и от двигателя? Тя имаше нужда от двигателя… Неин дълг ли? Към кого?

Диспечерът изчезна за дълго време, когато се върна, гласът му звучеше мрачно:

— Ами чистачът каза, че можем да съберем хората, но няма полза, защото… как да ви ги пратя? Нямаме локомотив.

— Нямате локомотив?

— Не. Управителят взе един, за да отиде до Лоръл, а другият е в цеха, от седмици е там, а пък маневреният дерайлира тази сутрин и ще работят по него до утре следобед.

— А локомотивът на аварийния влак, който предлагахте да ни изпратите?

— Той е на север. Вчера е станала катастрофа. Още не се е върнал.

— Имате ли дизел?

— Никога не сме имали. Не и тук.

— Имате ли моторна дрезина?

— Да. Това го имаме.

— Пратете ги с дрезината.

— Ами… да, госпожо.

— Кажете на хората си да спрат тук, при авариен телефон №83, за да качат господин Келог и мен — тя продължаваше да гледа прожектора.

— Да, госпожо.

— Обадете се на началника на гарата на „Тагарт“ в Лоръл, докладвайте за закъснението на „Комет“ и обяснете какво се е случило.

Тя сложи ръка в джоба си и внезапно сключи пръсти: почувства кутията цигари. — Слушайте, какъв е този прожектор на около половин миля от тук?

— От там, където сте? Ами трябва да е аварийното летище на „Флагшип Еърлайнс“.

— Разбирам… Добре, това е всичко. Пратете хората си веднага. Кажете им да приберат господин Келог от телефон №83.

— Да, госпожо.

Тя затвори. Келог се усмихваше широко.

— Летище, нали? — попита той.

— Да.

Тя стоеше и гледаше прожектора, а ръката й още стискаше цигарите в джоба й.

— Значи ще приберат господин Келог, така ли?

Тя се извърна към него, осъзнавайки до какво решение е стигнал умът й, без да го осъзнае.

— Не — каза тя — не, не исках да ви изоставям тук. Само дето и аз имам жизненоважна работа на запад, трябва да побързам, така че си мислех да се опитам да хвана самолет, но не мога да го направя и не е необходимо.

— Хайде — каза той и тръгна към летището.

— Но аз…

— Ако имате за вършене нещо по-спешно от това да прислужвате на тия кретени, давайте.

— Много по-спешно от всичко на света — прошепна тя.

— Ще се погрижа за това вместо вас и ще докарам „Комет“ до вашия човек в Лоръл.

— Благодаря… Но ако се надяваш… Знаеш, че не дезертирам.

— Знам.

— Тогава защо ми помагаш с такава готовност?

— Просто искам да видите какво е да направите нещо, което искате, поне веднъж.

— Няма голям шанс да имат самолет на това летище.

— Има голям шанс да имат.

На края на пистата имаше два самолета — единият беше наполовина овъглена останка от катастрофирала машина, която не си струваше да се дава дори и за скрап, а другият беше моноплан на Дуайт Сандърс, чисто нов, машина, за каквато хората напразно се молеха из цялата страна. Имаше един сънлив пазач, млад, пълен, и — с изключение на лекия колежански мирис в подбора на думите — брат по ум на нощния диспечер в Брадшоу. Не знаеше нищо за двата самолета: били там, когато поел работата преди година. Никога не беше задавал въпроси за тях, нито той, нито някой друг. В тихото рухване на далечната централа, в бавното разпадане на една велика авиокомпания, монопланът на Сандърс е бил забравен — подобни активи биваха изоставяни навсякъде… както и моделът на двигателя беше забравен в купчина боклук, и макар че беше оставен напълно открит, не беше разкрил нищо на наследниците си…

Нямаше правила, които да укажат на младия пазач дали трябва да пази самолета на Сандърс или не. Решението му беше взето заради резките, уверени маниери на двамата непознати, на авторитета на госпожица Дагни Тагарт, вицепрезидент на железопътна компания, заради кратките намеци за тайна, спешна мисия, която му прозвуча като нещо, свързано с Вашингтон, заради споменаването на договорка с най-високопоставените началници на авиокомпанията в Ню Йорк, чиито имена той никога не беше чувал, заради чек за хиляда и петстотин долара, написан от госпожица Дагни Тагарт като залог за връщането на самолета, и заради друг един чек, за двеста долара, за негова лична употреба.

Той зареди самолета, провери го, доколкото можа, намери карта на летищата в страната и тя видя, че една писта в околностите на Афтън, Юта, е отбелязана като все още действаща. Тя беше толкова напрегната, забързана и енергична, че не почувства нищо, докато в последния момент, когато пазачът запали светлините, когато се готвеше да се качи на борда, тя спря за миг, погледна празното небе, а сетне и Оуън Келог. Той стоеше, сам под бялата светлина, с широко разтворени крака, здраво стъпил върху циментово островче, сред пръстен от ослепителни светлини, а зад пръстена имаше само безнадеждна тъмнина. И тя се зачуди кой от двама им поема по-голям риск и се изправя пред по-ужасяваща празнина.

— Ако нещо се случи с мен — каза тя, — ще кажеш ли на Еди Уилърс в кабинета ми да даде работа на Джеф Алиън, както обещах?

— Да… Само това ли искате да направя… ако нещо стане?

Тя се замисли, усмихна се тъжно, когато го осъзна с учудване.

— Да, май това е всичко… Освен това кажи на Ханк Риърдън какво е станало и че аз съм те помолила да му кажеш.

— Добре.

Тя вдигна глава и каза твърдо:

— Но все пак не очаквам нищо да стане. Когато стигнеш в Лоръл, обади се в Уинстън, Колорадо, и им кажи, че ще съм там утре към обяд.

— Да, госпожице Тагарт.

Тя искаше да протегне ръка за сбогом, но това й се стори неадекватно. После си спомни какво беше казал той за моментите на самота. Тя извади кутията и мълчаливо му предложи една от собствените му цигари. Усмивката му беше израз на пълно разбиране, и малкото пламъче на кибритената клечка, с което запали двете цигари, беше най-здравото им ръкостискане.

Сетне тя се качи на борда и следващото, което обхвана със съзнанието си, не бяха отделни моменти и движения, а преминаването на едно-единствено движение и на една-единствена единица време — развитие, което образуваше едно цяло, като нотите на музикално произведение — от допира на ръката й до стартера, през резкия звук на двигателя, който разруши, като лавина, всякакъв контакт с времето зад нея, през кръговото движение на острие, което изчезна в крехкия проблясък на завихрения въздух, който прорязваше пространството отпред, през тръгването за пистата, през кратката пауза, последвана от скок напред, през дългото, рисковано ускоряване, което не биваше да се натъква на препятствия, по права линия, за да набере мощ с все по-голямо усилие, права линия към цел — та чак до незабележимия момент, когато земята пропада и линията, без да се прекъсва, се издига в пространството в просто и естествено движение.

Тя видя как телеграфните жици се плъзват край краката й. Земята пропадаше надолу и тя се чувстваше така, сякаш тежестта напуска глезените й, сякаш земята ще се свие до размерите на топка — на гюле от оковите на осъден, което е влачила и което е изгубила. Тялото й се люлееше, опиянено от шока на откритието, и самолетът й се тресеше заедно с него, докато земята се разгъваше отдолу с всеки тласък — откритието, че нейният живот сега е в собствените й ръце, че няма нужда да спори, да обяснява, да учи, да се моли, да се бори — само да гледа, да мисли и да действа. Земята се втвърди в широка, черна плоскост, която ставаше все по-голяма, докато тя вървеше и се издигаше нагоре. Когато погледна надолу за пръв път, светлините на летището бяха угаснали, беше останал само един прожектор, който изглеждаше като огънчето от цигарата на Келог, проблясващо за сбогом в тъмнината.

После останаха само светлините от таблото и килимът от звезди отвъд стъклото. Нищо друго не я подкрепяше — само пулсът на двигателя и умовете на хората, направили самолета. Но какво друго поддържа човека, където и да е другаде? — мислеше си тя. Курсът й беше на северозапад, по диагонал през Колорадо. Знаеше, че е избрала най-опасния маршрут, твърде дълга отсечка през най-страшната планинска бариера, но това беше най-краткият път, нависоко беше в безопасност, а и никакви планини не изглеждаха опасни в сравнение с диспечера в Брадшоу.

Звездите бяха като пяна и небето изглеждаше изпълнено с плаващо движение — движение на образуващи се мехурчета, на кръгли вълни, без развитие. Искрица светлина пробягваше по земята от време на време и изглеждаше много по-ярка от неподвижната синева отгоре. Но искрата увисваше сама, между чернотата на пепелта и синевата на гробницата, бореше се за крехкото си оцеляване, сбогуваше се и изчезваше. Бледата лента на река започна бавно да се издига от празнотата и в продължение на много време остана пред погледа й, плъзгайки се недоловимо към нея. Изглеждаше като фосфоресцираща вена, пробила кожата на земята, деликатна вена без кръв.

Когато видя светлините на някакъв град, като шепа златни монети, захвърлени в прерията — силни светлини, захранвани от електрически ток, — те изглеждаха толкова далечни, колкото и звездите, а и вече също толкова недостижими. Енергията, която ги беше запалила, си беше отишла, силата, която беше създала електроцентрали в празните прерии, беше изчезнала, и тя не знаеше как може да я върне. И все пак това бяха нейните звезди, мислеше си тя, докато гледаше надолу, това беше нейната цел, нейният прожектор, стремежът, който я подтикваше да се движи нагоре. Онова, което другите претендираха, че чувстват, когато погледнат звездите — отдалечени безопасно на милиони години, без да налагат някакво задължение за действие, а само безсмислен, суетен блясък — тя изпитваше при вида на електрическите крушки, които осветяват улиците на някакъв град. Именно земята под нея беше висотата, която искаше да достигне, и се чудеше как е стигнала до там да я загуби, кой я е превърнал в топка от веригата на осъден, която трябва да влачи през калта, кой е превърнал обещанието за величие във видение, което никога не може да бъде достигнато. Но градът отмина и тя трябваше да гледа напред, към планините на Колорадо, които се издигаха на пътя й. Малката стрелка на таблото показваше, че се издига.

Звукът на двигателя, който пулсираше в металната черупка под нея и караше щурвала в ръцете й да вибрира, подобно на пулса на сърце, ускорен от тържествено усилие, й показваше с каква мощ я носи над върховете. Сега земята беше смачкана скулптура, която се люлееше насам-натам, с формата на експлозия, с внезапни изблици, които се опитваха да достигнат самолета. Тя ги виждаше като зъбати, черни възвишения, раздрали млечното покривало на звездите, право пред нея, все по-нашироко. С ум, слял се с тялото й, с тяло, сляло се със самолета, тя се бореше с невидимата фуния, която я засмукваше надолу, бореше се с внезапните повеи, които повдигаха земята така, сякаш щеше да се навие като килим в небето и да повлече половината планина. Сякаш се бореше със замръзнал океан, където досегът с едно-единствено течение щеше да бъде фатален.

Имаше мигове на почивка, когато планините се снижаваха над долините, пълни с мъгла. Сетне мъглата се вдигаше по-високо, поглъщаше земята и тя оставаше увиснала в пространството, сякаш неподвижна, ако шумът на двигателя не й подсказваше обратното.

Но нямаше нужда да вижда земята. Таблото сега заместваше зрението й — то беше концентрираното зрение на най-добрите умове, които можеха да я водят по пътя й. Тяхното сгъстено, кондензирано зрение, което й беше предоставено и изискваше единствено да може да го разчете. Как ли са им платили на тези хора, дарителите на зрение? От кондензирано мляко, през концентрирана музика до концентрирано зрение, предоставено от прецизни инструменти — какво богатство са дали на света, а какво са получили в замяна? Къде ли бяха сега? Къде беше Дуайт Сандърс? Къде беше изобретателят на нейния двигател?

Мъглата се вдигаше и през една пролука тя видя капка огън сред скалите. Не беше електрическа светлина, а самотен пламък сред мрака на земята. Знаеше къде е и какъв е този пламък: беше Факелът на Уайът. Наближаваше целта си. Някъде зад нея, на североизток, беше върхът, под който минаваше тунелът на „Тагарт“. Планините се плъзгаха бавно надолу към по-стабилната почва на Юта. Тя се снижи по-близо до земята. Звездите започваха да изчезват, небето потъмняваше, но в стената от облаци на изток започваха да се появяват тънки пукнатини — първо като нишки, сетне като малки петънца отразена светлина, после прави линии, които още не бяха розови, но вече не бяха и сини — в цвета на бъдещата светлина, пръв намек за предстоящия изгрев. Непрекъснато се появяваха и изчезваха, ставаха все по-светли, а небето все по-тъмно, сетне се разтваряха по-широко, като обещание, което се бори да бъде изпълнено. Тя чу музика да пулсира в ума й, мелодия, която рядко си припомняше: не петият концерт на Ричард Хали, а четвъртият, викът на измъчена борба, а акордите му бяха като далечно видение, което трябваше да достигне.

Видя отдалеч летището на Афтън, първо като квадрат от искри, сетне като сноп бели лъчи. Беше осветено за самолет, който се канеше да излети, и тя трябваше да изчака с приземяването. Докато кръжеше в тъмнината над пистата, тя видя сребристото тяло на самолет, който се издигаше като феникс сред белите пламъци, и се насочваше на изток по права линия, оставяйки за миг светла следа в пространството зад себе си.

След това тя се спусна надолу на негово място и се гмурна в светещата фуния от лъчи — видя циментовата лента да се втурва към лицето й, усети удара на колелетата, които я спряха навреме, след това забавянето на движението, докато самолетът се укротяваше до безопасната скорост на кола, докато рулираше гладко, след като беше напуснал пистата.

Беше малко частно летище, което обслужваше слабия трафик на няколко индустриални концерна, които бяха останали в Афтън. Тя видя един самотен пазач, който бързаше да я посрещне. Скочи на земята в момента, в който самолетът застана неподвижно, а часовете полет бяха пометени от ума й от нетърпението да изчака още няколкото протяжни минути.

— Мога ли да намеря някъде кола, която да ме закара веднага до Технологичния институт? — попита тя. Пазачът я погледна озадачено:

— Ами да, предполагам, госпожо. Но… за какво? Там няма никого.

— Господин Куентин Даниълс е там.

Пазачът поклати бавно глава, после размаха пръст на изток към стопяващите се светлини на самолета:

— Ето го господин Даниълс.

— Какво?

— Тъкмо тръгна.

— Тръгна ли? Защо?

— Замина с мъжа, който долетя за него преди два-три часа.

— Какъв мъж?

— Не знам, никога не съм го виждал преди, но, човече, имаше невероятен самолет!

Тя се върна на щурвала, ускори надолу по пистата, издигна се във въздуха, самолетът й беше като куршум, насочен към две червени искри, червена и зелена, които се отдалечаваха в небето на изток, и не спираше да повтаря:

— О не, няма да го направят! Няма! Няма! Няма!

Веднъж завинаги, мислеше си тя, сграбчила щурвала така, сякаш той беше врагът, когото не биваше да изпуска, а думите й бяха като отделни експлозии с огнени следи в ума й, които ги свързваха, веднъж завинаги… да срещне унищожителя лице в лице… той няма да отнесе двигателя в мрака на чудовищната, скрита неизвестност… този път няма да избяга…

На изток се надигаше светла лента, сякаш идваше от земята, като дълго сдържан и накрая изпуснат дъх. В дълбоката синева над нея самолетът на непознатия изглеждаше като самотна искра, която сменяше цвета си и проблясваше ту вляво, ту вдясно, като махало в мрака, което отмерва времето. Кривата на разстоянието караше искрата да слиза по-близо до земята и тя даде газ докрай, за да не я изпусне от поглед, да не й позволи да докосне хоризонта и да изчезне. Светлината плуваше в небето, като донесена от земята от самолета на непознатия. Самолетът летеше на югозапад и тя го преследваше в настъпващия изгрев.

От прозрачната зеленина на леда небето се стопи в бледо златно, а златното се разпростря като езеро под крехко покритие от розово стъкло — цветът на онази първа забравена сутрин, която тя беше видяла за пръв път на земята. Облаците се разпръскваха в дълги парчета замъглена синева. Тя не отделяше очи от самолета на непознатия, сякаш погледът й беше верига, която тегли нейния кораб. Другият самолет се беше превърнал в малко черно кръстче — като стопяващ се белег в светлика на небето.

Тя забеляза, че облаците не се разпръскват, а стоят скупчени на самия ръб на земята, и осъзна, че самолетът се е насочил към планините на Колорадо, че битката срещу невидимата буря й предстои още веднъж. Забеляза го без емоция, не се питаше дали самолетът или тялото й имат сили да се опитат да го направят още веднъж. Докато беше в състояние да се движи, щеше да се движи и да преследва петънцето, което се изплъзваше с последната останка от нейния свят. Тя чувстваше единствено празнотата, останала след огъня на омразата и гнева, и отчаяния импулс да се бие до смърт; те се бяха слели в едно-единствено ледено острие, в решимост да преследва непознатия, който и да е той, където и да я заведе, да го преследва и… тя не добави нищо на ум, но, без да го изкаже, онова, което лежеше на дъното на празнотата, беше: да даде живота си, ако първо може да отнеме неговия.

Като инструмент, настроен за автоматичен контрол, тялото й извършваше действията по управлението на самолета, планините пробягваха в синкава мъгла отдолу, а назъбените върхове се издигаха на пътя й като задимени сгради в смъртоносно синьо. Забеляза, че разстоянието до самолета на непознатия е намаляло: той беше нагодил скоростта си към опасния терен, докато тя беше продължила направо, без да осъзнава опасността, като единствено мускулите на ръцете й краката й се бореха да поддържат самолета във въздуха. Рязкото изопване на устните й беше най-многото, което можеше да направи, за да се усмихне: той караше самолета й вместо нея, той й беше дал силата да го следва с безпогрешността на сомнамбул.

Сякаш отговаряйки самостоятелно на неговия контрол, стрелката на високомера й бавно се движеше нагоре. Тя се издигаше и продължи да се издига, питайки се кога дробовете и витлото й ще откажат. Той се движеше на югоизток, към най-високите планини, които стояха на пътя на слънчевите лъчи. Самолетът му потъна в първия лъч. Проблесна за миг, като избликнал бял пламък, а от крилете му се лееше светлина.

Сетне дойде редът на планинските върхове: тя видя слънчевата светлина да достига снега в процепите, после да се процежда по гранитните склонове — очертаваше резки сенки по издатините и придаваше на планините окончателна, жива форма. Летяха над най-дивата част на Колорадо, необитавана, необитаема, недостъпна за хората било пеша, било със самолет. На стотици мили нямаше къде да се приземи самолет, тя погледна към стрелката на горивото: оставаше й половин час. Непознатият се насочваше право към друга, по-висока верига. Тя се чудеше защо е избрал курс, по който нито един самолет не е и не би летял. Искаше й се веригата да е зад нея — това беше последното усилие, което можеше да се надява да направи.

Самолетът на непознатия внезапно забави скорост. Губеше височина точно тогава, когато тя очакваше да се изкачва. Гранитната бариера се издигаше пред него, пресрещаше го, пресягаше се към крилата му, но дългата, гладка посока на движението му се плъзгаше надолу. Тя не можеше да установи повреда, нестабилност, никакъв знак за механична авария — изглеждаше като равно, преднамерено движение. С внезапно проблясване на слънчева светлина по крилата самолетът навлезе в дълга крива, а лъчите се отърсваха като вода от корпуса му, сетне навлезе в широка, гладка спирала, сякаш подхождаше за кацане на място, където не можеше да се кацне.

Тя наблюдаваше, без да се опитва да го обясни, без да вярва на това, което вижда, очакваше издигането, което да го върне обратно по курса. Но спокойните, плъзгащи се кръгове продължаваха да се снижават към писта, която не можеше да види и за която не смееше да мисли… Като останки от счупени челюсти, редиците гранитни зъби стояха между неговия и нейния самолет, тя не можеше да различи какво лежи на края на спираловидното му движение. Знаеше само, че не изглежда като самоубийство, но със сигурност беше такова.

Видя слънцето да проблясва по крилата за миг. Сетне, като тялото на човек, който се гмурка напред с протегнати ръце, ведро оставил се на полета надолу, самолетът се снижи и изчезна зад скалните гребени. Тя продължи да лети, почти очаквайки го да се появи отново, неспособна да повярва, че е станала свидетел на ужасна катастрофа, която се е случила толкова просто и спокойно. Продължи да лети към мястото, където беше паднал самолетът. Беше някаква долина сред пръстен от гранитни стени. Тя стигна до долината и погледна надолу. Нямаше възможно място за кацане. Нямаше и следа от самолет.

Дъното на долината изглеждаше като парче земна кора, откъснато по времето, когато земята се е охлаждала, и останало недостъпно оттогава насетне. Беше поредица от струпани скали, с големи блокове, висящи на опасни гроздове, с дълги, тъмни пукнатини и няколко изкривени борови дървета, които растяха почти водоравно във въздуха.

Нямаше равно парче земя дори с размерите на носна кърпичка. Нямаше място, където да се скрие самолет. Нямаше и останки от самолет. Тя наклони машината, започна да кръжи над долината, като се снижи малко. Заради някаква игра на светлината, която тя не можеше да обясни, дъното на долината изглеждаше много по-ясно видимо от останалия терен. Можеше да го различи достатъчно добре, за да се увери, че самолетът не е там — но това беше невъзможно.

Тя продължи да кръжи и да се снижава. Огледа се наоколо и за един ужасяващ миг си помисли, че е тиха лятна сутрин, че е сама, изгубена в район на Скалистите планини, който никой самолет не би рискувал да доближи, и с последните изпарения на горивото си търси самолет, който никога не е съществувал, преследва унищожител, който е изчезнал така, както винаги е изчезвал; може би само призракът му я беше довел тук, за да бъде самата тя унищожена. В следващия момент обаче поклати глава, сви устни и продължи да се снижава. Мислеше си, че не може да изостави такова несметно богатство като ума на Куентин Даниълс по някоя от скалите долу, ако е още жив и тя е в състояние да му помогне. Беше влязла в кръга на стените на долината. Летенето ставаше опасно, пространството беше твърде тясно, но тя продължи да кръжи и да се снижава, животът й висеше на силата на зрението й, а то прескачаше между две задачи: да претърсва дъното на долината и да наблюдава гранитните стени, които сякаш всеки момент щяха да откъснат крилата й.

Познаваше опасността само като част от работата. Тя вече нямаше лично значение. Дивата емоция, която изпитваше сега, беше радост. Това беше последната ярост на изгубена битка. Не! — крещеше тя на ум, крещеше на разрушителя, на света, който беше напуснала, на годините зад гърба си, на дългата история на пораженията — Не! Не! Не!

Очите й преминаха през таблото и тя остана неподвижна, задъхана. Последният път, за който си спомняше, високомерът показваше 11 000 фута. Сега беше на 10 000. Но дъното на долината не се беше променило. Не беше се приближило. Оставаше все така далеч, като при първия й поглед надолу. Знаеше, че цифрата 8 000 обозначава нивото на терена в тази част на Колорадо. Не беше забелязала дължината на захода си. Не беше забелязала, че земята, която изглеждаше твърде ясна и близка от височината, сега беше замъглена и далечна. Гледаше същите скали от същата перспектива, не бяха станали по-големи, сенките им не бяха помръднали, а странната, неестествена светлина продължаваше да виси над дъното на долината.

Помисли си, че високомерът е изключен, и продължи да кръжи надолу. Видя стрелката да слиза надолу, гранитните стени да се качват нагоре, пръстенът на планините да се извисява, а върховете им да се приближават в небето — но дъното на долината оставаше непроменено, сякаш пропадаше в кладенец, чието дъно не можеше да достигне. Стрелката продължаваше да се движи — 9 500, 9 300, 9 000, 8 700.

Лъчът светлина, който я удари, нямаше източник. Сякаш въздухът във и извън самолета експлодира в ослепителен, студен огън, внезапен и беззвучен. Шокът я отхвърли назад, ръцете й пуснаха щурвала и покриха очите й. Само след миг, когато отново грабна щурвала, светлината вече я нямаше, но самолетът й се въртеше надолу, ушите й бучаха от тишината, а витлото стоеше изправено пред нея: двигателят беше угаснал. Тя се опита да дръпне щурвала назад, за да се издигне, но самолетът продължаваше да пропада, и онова, което видя да лети към лицето й, не бяха скупчени скали, а зелената трева на поле, на място, където преди нямаше поле.

Нямаше време да види останалото. Нямаше време да търси обяснения. Нямаше време да излезе от спиралата. Земята беше зелена стена, която пропадаше към нея, на няколкостотин бързо стопяващи се фута разстояние. Подмятана наляво-надясно, като счупено махало, вкопчена в щурвала, наполовина седнала в седалката, наполовина на колене, тя се бореше да издърпа самолета в планиран полет, опитваше се да го приземи по корем, докато зелената стена се въртеше все по-близо, първо около нея, после отдолу, спиралите се стесняваха. Ръцете й дърпаха щурвала без да знае дали може да успее, а пространството и времето й свършваха. Тя усети, в проблясък на неговата пълна, яростна чистота, онова специално чувство за съществуване, което винаги й беше принадлежало. В този миг на отдаване на любовта си, на въставащо отрицание на катастрофата, на любовта й към живота и към несравнимата ценност, която тя представляваше, тя почувства страстно гордата увереност, че ще оцелее.

И в отговор на земята, която летеше срещу нея, тя чу в ума си, като подигравка над съдбата, като вик на предизвикателство, думите на изречението, което мразеше — думи на поражение, на отчаяние и на молба за помощ: „О, по дяволите! Кой е Джон Голт?“.