Айн Ранд
Атлас изправи рамене (8)

Глава VIII
Линията „Джон Голт“

Работникът се усмихна, докато гледаше Еди Уилърс от другата страна на масата.

— Чувствам се като беглец — каза Еди Уилърс. — Предполагам знаеш защо не съм идвал тук от месеци? — той посочи подземното кафене. — Предполага се, че сега съм вицепрезидент. Оперативен вицепрезидент. За Бога, не го приемай на сериозно. Удържах колкото можах, а после трябваше да избягам, дори и само за една вечер… Първият път, когато слязох тук за вечеря, след така нареченото ми повишение, всички ме зяпаха толкова много, че не посмях да се върна. Е, нека зяпат. Не, ти не. Радвам се, че за теб няма значение… Не, не съм я виждал от две седмици. Но говоря с нея по телефона всеки ден, понякога и два пъти на ден… Да, знам как се чувства: харесва й. Какво чуваме по телефона — звукови трептения, нали? Е, гласът й звучи така, сякаш се превръща в светлинни трептения, ако разбираш какво имам пред вид. Харесва й да води тази ужасна битка сама и да побеждава… О, да, побеждава! Знаеш ли защо не си чел нищо за линията „Джон Голт“ по вестниците от известно време насам? Защото се развива толкова добре… Само дето… релсите от риърдънов метал ще бъдат най-невероятният коловоз, строен някога, но каква ще е ползата, ако нямаме никакви двигатели, достатъчно мощни, за да се възползват от него? Виж закърпените локомотиви на въглища, които ни останаха — едва успяват да се влачат достатъчно бързо и по старите трамвайни релси… И все пак има надежда. „Юнайтед локомотив уъркс“ банкрутира. Това беше най-добрият ни пробив през последните няколко седмици, защото заводът им беше купен от Дуайт Сандърс. Той е блестящ млад инженер, който има единствената добра фабрика за самолети в страната. Трябваше да продаде фабриката на брат си, за да може да поеме „Юнайтед локомотив“. Това е заради Закона за изравняване на възможностите. Разбира се, това е просто договорка помежду им, но можеш ли да го обвиняваш? Както и да е, сега вече от „Юнайтед локомотив уъркс“ ще започнат да произвеждат дизели. Дуайт Сандърс ще започне работа… Да, тя разчита на него. Защо питаш? Да, жизненоважен е за нас. Тъкмо подписахме договор с него, за първите десет дизелови локомотива, които ще произведе. Когато й се обадих, че договорът е подписан, тя се засмя и каза: „Виждаш ли? Има ли причина да се страхуваме?“ Каза го, защото знае — никога не съм й го казвал, но все пак знае — че ме е страх… Да, така е… Не знам… Нямаше да ме е страх, ако знаех от какво, можех да направя нещо за това. Но тук… Кажи ми, нали не ме презираш наистина, задето съм оперативен вицепрезидент? Не виждаш ли, че е извратено? Каква почест? Не знам какво съм всъщност: клоун, призрак, дубльор или долнопробен актьор. Когато седя в кабинета й, на стола й, на бюрото й, се чувствам още по-зле: чувствам се като убиец… Естествено, знам, че трябва да бъда неин дубльор, и че това е чест, но… се чувствам така, сякаш по някакъв ужасен начин, който не мога да схвана съвсем, аз дублирам Джим Тагарт. Защо й трябва да има дубльор? Защо да се крие? Защо я изхвърлиха от сградата? Знаеш ли, че трябваше да се премести в една нищожна дупка в задния двор, точно срещу товарния вход? Трябва да го видиш някой ден — това е офисът на „Джон Голт Инкорпорейтид“. И все пак всички знаят, че тя още управлява „Тагарт Трансконтинентал“. Защо трябва да крие великолепната работа, която върши? Защо не й вярват? Защо крадат достижението й, а аз съм прекупвачът на крадената стока? Защо правят всичко, което могат, за да не успее, при условие че тъкмо тя е всичко, което стои между тях и разрухата? Защо я измъчват като благодарност, че е спасила живота им? Какво ти става? Защо ме гледаш така? Да, предполагам, че разбираш… Във всичко това има нещо, което не мога да определя, и това нещо е лошо. Ето защо ме е страх… Не мисля, че човек може да продължи да живее с него… Знаеш ли, странно е, но мисля, че и те го знаят — Джим и неговата банда, а и всички други в сградата. Има нещо виновно и подло в цялото това място. Виновно и подло, и мъртво. „Тагарт Трансконтинентал“ сега е като човек, който е изгубил душата си… който е предал душата си… Не, не й пука. Последния път, когато беше в Ню Йорк, дойде неочаквано — аз бях в кабинета си, в нейния кабинет — и изведнъж вратата се отвори и тя влезе с думите: „Господин Уилърс, търся си работа като оператор на гара, ще ми дадете ли шанс?“ Исках да пратя всички по дяволите, но трябваше да се засмея, беше ми толкова приятно, че я виждам и че тя се смее толкова щастливо. Беше дошла направо от летището — носеше спортни панталони и пилотско яке — изглеждаше чудесно, беше почерняла от вятъра, изглеждаше като с тен, сякаш се връщаше от почивка. Накара ме да остана на мястото си, в нейния стол, а тя седна на бюрото и заговори за новия мост по линията „Джон Голт“… Не, не, никога не съм я питал защо е избрала това име… Не знам какво значи то за нея. Някакво предизвикателство, предполагам… Не знам към кого… О, няма значение, така или иначе не значи нищо, няма никакъв Джон Голт, но ми се щеше да не беше го използвала. Не ми харесва, а на теб? Харесва ти? Не звучиш много доволен, като го казваш.

Прозорците на офиса на линията „Джон Голт“ гледаха към тъмна алея. Поглеждайки нагоре от бюрото си, Дагни не можеше да види небето, само стената на една сграда, която се издигаше отвъд зрителното й поле. Това беше страничната стена на огромния небостъргач на „Тагарт Трансконтинентал“.

Новият й щаб се състоеше от две стаи на приземния етаж в полуразрушена сграда. Конструкцията още стоеше, но горните й етажи бяха заковани с дъски, защото бяха опасни за обитаване. Наемателите, които приютяваше, бяха наполовина банкрутирали — съществуващи, както и самата сграда, заради инерцията на предишна мощ.

Тя харесваше новото си място: пестеше пари. Стаите не съдържаха излишни мебели или хора. Мебелите си набавяше от битпазара. Хората бяха най-добрите, които беше успяла да намери. При редките си посещения в Ню Йорк нямаше време да забележи стаята, в която работеше — забелязваше само, че обслужва целта й.

Тя не знаеше какво я накара да спре тази вечер и да погледне тънките ивици дъжд по стъклата на прозореца и стената на сградата от другата страна на алеята.

Минаваше полунощ. Малкият й персонал си беше тръгнал. Тя трябваше да е на летището в три сутринта, за да лети със самолета си до Колорадо. Оставаше й малко за вършене, само да прочете няколко от докладите на Еди. Внезапно прекъсване на напрежението от бързането я спря, неспособна да продължи. Докладите изглежда изискваха надвишаващо възможностите й усилие. Беше твърде късно, за да се прибере и да спи, и твърде рано, за да тръгне за летището. Мислеше си: уморена си — и наблюдаваше настроението си със строга, надменна безпристрастност, знаейки, че ще отмине.

Беше пристигнала в Ню Йорк неочаквано, без предупреждение, скачайки зад рула на самолета си двадесет минути, след като беше чула нещо по новините. Гласът от радиото беше казал, че Дуайт Сандърс се е оттеглил от бизнеса — внезапно, без причина или обяснение. Тя се беше втурнала към Ню Йорк, надявайки се да го намери и да го спре.

Но докато летеше през целия континент, почувства, че няма да намери и следа от него.

Пролетният дъжд сякаш висеше неподвижно във въздуха зад прозореца, като тънка мъгла. Тя седеше и гледаше отворената порта на багажния вход на терминала на „Тагарт“. Вътре имаше голи крушки, които висяха сред стоманените трегери на тавана, и няколко купчини багаж по износения бетон на пода. Мястото изглеждаше изоставено и мъртво.

Тя погледна една назъбена пукнатина на стената на кабинета си. Не чуваше и звук. Знаеше, че е сама в руините на сградата. Изглеждаше, като че ли е сама в целия град. Почувства нещо, което беше сдържала с години: самота, далеч отвъд този момент, отвъд тишината на стаята и отвъд мократа, лъщяща празнота на улицата — самотата на сива пустош, където нищо не си заслужаваше да бъде достигнато; самотата на нейното детство.

Тя се изправи и отиде до прозореца. Като притиснеше лицето си до рамката можеше да види цялата сграда на Тагарт, чиито очертания се срещаха рязко в далечния й връх в небето. Тя погледна към тъмния прозорец на стаята, която някога беше неин кабинет. Чувстваше се така, сякаш е в изгнание, от което няма да се върне, сякаш беше разделена от сградата чрез нещо много по-голямо от парчето стъкло, завесата дъжд и периода от няколко месеца.

Тя стоеше в стая от ронещ се гипс, притисната към един прозорец, взряна в недостижимите форми на всичко това, което обичаше. Не познаваше същността на самотата си. Единствените думи, които я описваха, бяха: това не е светът, който очаквах.

Веднъж, когато беше на шестнадесет, гледаше към една дълга отсечка от коловоз на Тагарт и към релсите, които се събираха като линиите на небостъргач в една точка в далечината, беше казала на Еди Уилърс, че винаги се е чувствала така, сякаш релсите държаха ръката на някакъв човек отвъд хоризонта — не, не баща й или който и да е от хората в кантората — и че някой ден тя ще го срещне.

Тя разтърси глава и се отдалечи от прозореца. Върна се на бюрото. Опита се да вземе докладите, но изведнъж рухна върху масата, с глава върху ръката, си. Недей, мислеше си, но не мръдна, за да се изправи — нямаше значение, нямаше кой да я види.

Това беше копнеж, който никога не беше си позволявала да признае. Сега се изправяше срещу него. Ако емоцията е начинът, по който човек отговаря на нещата, които светът му предлага, ако тя обича релсите, сградата, и нещо повече — ако тя обича любовта си към тях, то все още има един отговор, най-големият, който тя е пропуснала. Да открие чувство, което ще трае — като техен сбор, като тяхно окончателно изражение — причина за всички неща, които обича на света… Да намери съзнание като нейното, което да стане смисъл на нейния свят, както тя — на неговия… Не, не Франсиско д’Анкония, нито Ханк Риърдън, нито един от мъжете, които беше срещала или на които се беше възхищавала… Мъж, който съществуваше единствено в нейната увереност в способността й да изпита емоция, която никога не беше усещала, но която би й дала цял нов свят, който да изживее… Тя се изви с бавно, леко движение, с гърди, притиснати към бюрото, чувстваше копнежа в мускулите си, в нервите в тялото си.

Това ли искаш? Толкова ли е просто? — мислеше си тя, но знаеше, че не е просто. Имаше някаква нерушима връзка между любовта й към работата и желанието на тялото й; сякаш едното й даваше право на другото, право и смисъл, сякаш едното беше допълнение на другото — и желанието никога нямаше да бъде удовлетворено, освен ако не е също така велико.

Притисна лице към ръката си, раздвижи глава и я поклати бавно в знак на отрицание. Никога нямаше да го намери. Нейната собствена представа за онова, което животът можеше да представлява, щеше да е единственото, което ще получи от света, който е желала. Само мисълта за този свят — и няколко редки момента, няколко светлинки от неговото отражение по пътя й — да знае, да издържи, да следва до края…

Тя вдигна глава. На паважа на алеята, пред прозореца й, видя сянката на човек, който стоеше на вратата на кабинета й. Вратата беше на няколко крачки, тя не можеше да го види на светлината на уличната лампа — само сянката му върху камъните на паважа. Той стоеше неподвижно. Беше толкова близо до вратата, сякаш се канеше да влезе, и тя чакаше да го чуе да чука. Вместо това тя видя сянката да се дръпва рязко, сякаш беше разтърсена от нещо, сетне да се обръща и да се отдалечава. На земята бяха останали само очертанията на шапката и раменете му, когато той спря. Сянката остана неподвижна за миг, поколеба се и започна да се удължава по пътя обратно.

Тя не чувстваше страх. Стоеше до бюрото си, неподвижна, гледайки с неразбиращо учудване. Той спря до вратата, после се дръпна от нея — беше някъде в средата на алеята, крачеше неспокойно, а после пак спря. Сянката му се люлееше като неправилно махало по паважа, описвайки развитието на беззвучна битка: това беше човек, който се бореше със себе си — дали да влезе през тази врата или да избяга.

Тя продължи да гледа безучастно. Нямаше сила да реагира, само да наблюдава. Тя се чудеше онемяла и вдървена: кой беше той? Дали я е наблюдавал от тъмнината? Дали я е видял рухнала върху бюрото през голия, осветен прозорец? Беше ли видял отчаяната й самота, както сега тя виждаше неговата? Не чувстваше нищо.

Те бяха сами сред мълчанието на един мъртъв град — струваше й се, че той е на мили далеч, отражение на страдание без самоличност, още един оцелял, чийто проблем е толкова далечен за нея, както нейният би бил за него.

Той премина, излизайки от полезрението й и се върна отново. Тя седна и продължи да наблюдава по лъскавия паваж на тъмната алея сянката на непознато мъчение. Сянката изчезна за пореден път. Тя чакаше. Не се върна.

Тогава тя скочи на крака. Искаше да види изхода от битката; сега, когато той беше спечелил или загубил, тя беше обзета от внезапна, неотложна нужда да разбере самоличността и мотивите му. Изтича през тъмното преддверие, отвори със замах вратата и погледна навън.

Алеята беше празна. Паважът блещукаше в далечината, като мокро огледало под няколко разпръснати светлинки. Не се виждаше никой. Тя видя тъмната дупка на счупен прозорец на изоставен магазин. След нея бяха вратите на няколко къщи със стаи под наем. От другата страна на алеята потоците дъжд блестяха на светлината на лампа, която висеше над черната пещера на отворения портал към подземните тунели на „Тагарт Трансконтинентал“.

* * *

Риърдън подписа документите, бутна ги през бюрото и погледна встрани, мислейки, че никога няма да трябва да се сеща отново за тях, копнеейки да се пренесе в бъдещето, когато настоящият момент ще е останал далеч зад него.

Пол Ларкин колебливо се протегна за листовете, изглеждаше предразполагащо безпомощен.

— Това са само законови технически подробности, Ханк — каза той. — Знаеш, че винаги ще смятам тези мини за твои.

Риърдън бавно поклати глава — само с движение на вратните си мускули, — лицето му изглеждаше непоклатимо, сякаш говореше на непознат.

— Не! — каза той. — Или притежавам едно нещо, или не.

— Но… но ти знаеш, че можеш да ми вярваш. Не трябва да се притесняваш за доставките си на руда. Сключихме споразумение. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

— Не го знам. Надявам се да мога.

— Но аз ти дадох дума.

— Никога не съм се оставял на милостта на нечия дума досега.

— Защо… защо казваш това? Ние сме приятели. Ще направя всичко, което искаш. Ще получиш цялото производство. Мините са още твои — все едно са твои. Няма от какво да се боиш. Аз ще… Ханк, какво има?

— Не говори.

— Но… какво има?

— Не обичам уверенията. Не искам да се преструвам, че съм в безопасност. Не съм. Сключихме споразумение, спазването на което не мога да наложа. Искам да знаеш, че напълно разбирам позицията си. Ако възнамеряваш да спазиш думата си, не говори за това, а го направи.

— Защо ме гледаш така, сякаш вината е моя? Знаеш колко зле се чувствам. Купих мините само защото мислех, че ще ти помогне — тоест мислех, че предпочиташ да ги продадеш на приятел, вместо на напълно непознат. Вината не е моя. Не харесвам проклетия закон за изравняването, не знам кой стои зад него, не съм и сънувал, че ще го приемат, за мен беше такъв шок, когато…

— Няма значение.

— Но аз само…

— Защо настояваш да говориш за това?

— Аз… — гласът на Ларкин беше умоляващ. — Дадох ти най-добрата цена, Ханк. Законът казва „разумна компенсация“. Моето предложение беше по-високо от всички останали.

Риърдън погледна документите, които още лежаха на бюрото. Мислеше си за парите, които тези листовете му даваха за неговите мини. Две трети от сумата бяха пари, които Ларкин беше получил като заем от правителството — новият закон предвиждаше подобни заеми, „за да се дадат справедливи възможности на новите собственици, които никога не са имали шанс“.

Две трети от останалото беше заем, който самият той беше дал на Ларкин ипотека, която беше приел за собствените си мини… А правителствените пари, внезапно си помисли той, парите, които му бяха дадени като заплащане за собствеността му, откъде бяха дошли? Чий труд ги беше набавил?

— Не бива да се притесняваш, Ханк — каза Ларкин с тази неразбираема, настойчива нотка на молба в гласа. — Това е просто една формалност на хартия.

Риърдън се чудеше мрачно какво иска от него Ларкин. Чувстваше, че онзи чака нещо отвъд физическия факт на продажбата, някакви думи, които той, Риърдън, трябваше да произнесе, някакво милостиво действие, което се очакваше да допусне. Очите на Ларкин, в момента на най-големия му късмет, го гледаха с противния поглед на просяк.

— Защо се ядосваш, Ханк? Това е просто нов вид правна бюрокрация. Просто ново историческо обстоятелство. Никой не може да го промени, ако е историческо обстоятелство. Никой не може да бъде обвиняван за него. Но винаги има начин да се справим. Виж всички други. Нямат нищо против. Те…

— Поставят подставени лица, които контролират, за да управляват имуществото им, принудително иззето от тях.

— Ама защо използваш такива думи?

— Мога да ти кажа също така — а мисля, че и ти го знаеш, — че не съм добър в такива игри. Нямам нито време, нито нерви да измислям някаква форма на изнудване, за да те вържа и да притежавам собствените си мини чрез теб. Собствеността е нещо, което не споделям с другите. И не искам да си я запазя заради милостивото ти малодушие, чрез непрекъснати усилия да те надхитря и да те заплашвам. Не правя бизнес по този начин и не работя със страхливци. Мините са твои. Ако искаш да даваш първо на мен всичката руда, която произвеждат — ще го направиш. Ако искаш да ме прецакаш — също можеш.

Ларкин изглеждаше наранен.

— Това е много несправедливо от твоя страна — каза той, в гласа му имаше суха нотка на справедлив упрек. — Никога не съм ти давал повод да не ми вярваш.

Той побърза да грабне документите. Риърдън ги видя да изчезват във вътрешния джоб на палтото му. Видя и накриво разтвореното палто, гънките на жилетка, опъната върху отпуснатото шкембе и петно от пот на ризата под мишницата.

Нежелан в паметта му изплува образът на едно лице, което беше видял преди двадесет и седем години. Това беше лицето на проповедник на един ъгъл на улицата, покрай когото беше минал, в един град, който вече не си спомняше. Само тъмните стени на бараките бяха останали в паметта му, дъждът на есенната вечер, и справедливата злонамереност в устата на човека — малка уста, разчекната в крясък в мрака: „… най-благородният идеал — човекът да живее за благото на братята си, силният да работи за слабия, способният да служи на неспособния…“.

Сетне видя момчето, което е било Ханк Риърдън на осемнадесет. Видя напрежението на лицето, скоростта на походката, пиянската веселост на тялото, опиянено от енергията на безсънните нощи, гордо вдигнатата глава, ясните, твърди, безмилостни очи, очите на човек, който се движи безмилостно към онова, което иска. Видя и какво трябва да е представлявал Пол Ларкин по това време — младеж с лице на състарено бебе, с подкупваща, безрадостна усмивка, просеща пощада, молеща вселената да й даде шанс. Ако някой беше показал този младеж на Ханк Риърдън по онова време и му беше казал, че това ще бъде крайната цел на неговия път, получателят на цялата енергия от болящите го сухожилия, какво щеше да…

Това не беше мисъл, а нещо като юмручен удар в черепа му.

Когато отново можеше да мисли, Риърдън разбра какво би почувствало момчето, което е бил: да настъпи гнусната твар, която беше Ларкин, и да заличи всяко мокро петно от нея. Никога не беше изпитвал подобно чувство. Отне му няколко мига да разбере, че хората наричат това омраза. Забеляза, че докато се надигаше и мърмореше някакво сбогуване, Ларкин имаше наранен, укорителен вид, сякаш той, Ларкин, беше пострадалият.

Когато продаде въглищните си мини на Кен Данагър, който притежаваше най-голямата въгледобивна компания в Пенсилвания, Риърдън се чудеше защо почти не беше изпитал болка. Не чувстваше омраза. Кен Данагър беше над петдесетте, с кораво, затворено лице, беше започнал кариерата си като миньор. Когато Риърдън му подаде договора за новата му придобивка, Данагър каза безстрастно:

— Май не съм ти казал, че въглищата, които ще купуваш от мен, ще са на производствена цена.

Риърдън го погледна учудено.

— Това е противозаконно — каза той.

— Кой ще разбере какви пари съм ти дал в собствения ти хол?

— Говориш за подбиване на цената.

— Така е.

— Това е против сто закона. Ще те ударят по-здраво и от мен, ако те хванат.

— Естествено. Така се защитаваш, за да не останеш на милостта на добрата ми воля.

Риърдън се усмихна — беше щастлива усмивка, но той затвори очи, сякаш го удряха. После поклати глава:

— Благодаря — каза той. — Но аз не съм един от тях. Не очаквам някой да работи за мен без печалба.

— И аз не съм един от тях — ядосано каза Данагър. — Виж, Риърдън, да не мислиш, че не знам какво получавам, без да съм го заслужил? Парите не те обезщетяват. Не и в наши дни.

Не си дошъл доброволно да наддаваш за моята собственост. Аз те помолих да я купиш. Иска ми се да има и някой като теб в рудния бизнес, за да вземе мините ми. Няма такъв. Ако искаш да ми направиш услуга, не ми предлагай отстъпки. Дай ми шанса да ти плащам повече, отколкото всеки друг би предложил, изстискай ме както можеш, само за да мога да съм първият, който ще получи въглищата. Аз ще се справя с моята част. Само ми давай въглищата.

— Имаш ги.

Риърдън се зачуди за миг защо не чуваше нищо от Уесли Мауч. Обажданията му до Вашингтон оставаха без отговор. После получи писмо, състоящо се от едно-единствено изречение, което го уведомяваше, че господин Мауч напуска длъжността си. Две седмици по-късно прочете във вестниците, че Уесли Мауч е назначен за помощник-координатор на Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси.

Недей постоянно да мислиш за това, мислеше си Риърдън в тишината, на многото вечери, борейки се с внезапния изблик на едно ново чувство, което не искаше да изпитва — има отвратително зло по света, знаеш го, и няма смисъл да задълбаваш в детайлите му. Трябва да работиш малко по-усилено. Просто малко по-усилено. Не ги оставяй да победят.

Гредите и подпорите за моста от риърдънов метал излизаха всекидневно от леярната и се изпращаха на строежа на линията „Джон Голт“, където първите форми от синьо-зелен метал висяха в пространството и обхващаха каньона, блестейки на първите лъчи на пролетното слънце.

Нямаше време за болка, нито енергия за гняв. След няколко седмици всичко свърши — заслепяващите пристъпи на омраза спряха и не се върнаха повече. Той имаше отново уверен самоконтрол вечерта, когато се обади на Еди Уилърс:

— Еди, аз съм в Ню Йорк, в „Уейн-Фолклънд“. Ела да закусим заедно утре сутрин. Има нещо, което искам да обсъдя с теб.

Еди отиде на срещата с тежко чувство за вина. Не беше се възстановил от шока от Закона за изравняване на възможностите — той беше оставил у него тъпа болка, като синина от удар. Не харесваше вида на града: сега сякаш криеше заплахата от някакво непознато зло. Той се ужасяваше да се изправи срещу една от жертвите на закона: чувстваше се така, сякаш той, Еди Уилърс, носи част от отговорността по някакъв ужасен начин, който не можеше да определи.

Когато видя Риърдън, чувството изчезна. Нямаше и намек за жертва във вида му. Зад прозорците на хотелската му стая ранното сутрешно пролетно слънце блестеше и по другите прозорци на града, небето беше светлосиньо и някак младо, офисите бяха още затворени, а градът не изглеждаше така, сякаш е пропит от някакво зло, а сякаш е радостен, обнадежден и готов да се хвърли в действие, също както Риърдън. Той изглеждаше освежен от спокойния сън, носеше халат и беше нетърпелив да се облече, не искаше да отлага вълнуващата игра с бизнес задълженията си.

— Добро утро, Еди. Извинявай, че те извадих толкова рано. Това е единственото време, с което разполагам. Трябва да се върна във Филаделфия веднага след закуска. Можем да говорим, докато се храним.

Халатът, който носеше, беше от тъмносин плат с бели инициали „Х. Р.“ на джоба отпред. Изглеждаше млад, отпочинал, като у дома си в тази стая и в света. Еди гледаше как един сервитьор търкаляше масата за закуска в стаята с експедитивност, която го накара да се почувства стегнат. Улови се, че се наслаждава на колосаната свежест на бялата покривка и на слънчевата светлина, играеща по среброто, на двете купи с натрошен лед, в които имаше чаши с портокалов сок — не беше подозирал, че такива неща могат да му доставят такова освежаващо удоволствие.

— Не исках да се обаждам на Дагни точно за това — каза Риърдън. — Има си достатъчно работа. Можем да го уредим за няколко минути само двамата.

— Стига да е по силите ми.

Риърдън се усмихна.

— Със сигурност е.

Той се наведе над масата:

— Еди, какво е финансовото състояние на „Тагарт Трансконтинентал“ в момента? Отчаяно?

— По-лошо, господин Риърдън.

— В състояние ли сте да посрещате плащанията си?

— Не съвсем. Запазихме го в тайна от вестниците, но мисля, че всички го знаят. Забавяме плащания по цялата система и Джим няма повече извинения.

— Знаеш ли, че първото плащане за риърдънов метал трябва да се направи следващата седмица?

— Да, знам.

— Добре, нека се договорим за мораториум. Аз ще ти дам отсрочка — няма да трябва да ми плащаш нищо, преди да изтекат шест месеца от пускането на линията „Джон Голт“. Еди Уилърс остави чашата с кафе с остро изтракване. Не можеше да каже нито дума. Риърдън се разсмя:

— Какво има? Имаш власт да приемеш, нали?

— Господин Риърдън… Не знам… какво да ви кажа.

— Ами просто „добре“ е достатъчно.

— Добре, господин Риърдън — гласът на Еди едва се чуваше.

— Ще приготвя документите и ще ти ги изпратя. Можеш да кажеш да Джим и да го накараш да ги подпише.

— Да, господин Риърдън.

— Не обичам да си имам работа с Джим. Ще изгуби два часа, за да се убеди, че ме е убедил, че ми прави услуга, като приема.

Еди седеше неподвижно и гледаше в чинията си.

— Какво има?

— Господин Риърдън, аз искам… да ви благодаря… но няма никаква форма на благодарност, достатъчно голяма, за да…

— Виж, Еди. Имаш заквасата на добър бизнесмен, така че е по-добре да си кажем някои неща направо. Няма никакви благодарности в подобни ситуации. Не го правя за „Тагарт Трансконтинентал“ Това е проста, практична, себична постъпка от моя страна. Защо да прибирам парите си от вас сега, когато това може да се окаже смъртоносен удар за твоята компания? Ако фирмата ти не ставаше за нищо, щях да си ги поискам, и то бързо. Не се занимавам с благотворителност и не залагам на некомпетентни хора. Но вие все още сте най-добрата железопътна компания в страната. Когато линията „Джон Голт“ бъде завършена, ще бъдете и финансово най-стабилната. Така че имам солидна причина да чакам. Освен това сте загазили заради моите релси. Имам намерение да ви видя как побеждавате.

— Все пак ви дължа благодарност, господин Риърдън… за нещо много по-голямо от благотворителност.

— Не. Не разбираш ли? Тъкмо получих много пари… които не исках. Не мога да ги инвестирам. Нямам каквато и да е полза от тях… Така че един вид ми харесва, че мога да обърна тези пари срещу същите хора в същата битка. Самите те направиха възможно да мога да ви дам отсрочка и да ви помогна да се борите с тях.

Видя как Еди потръпва, сякаш е бръкнал в раната.

— Именно това е ужасното.

— Кое?

— Онова, което ви сториха — и това, което вие правите в отплата. Искам да кажа… — той спря. — Простете ми, господин Риърдън. Знам, че за бизнес не се говори така.

Риърдън се усмихна.

— Благодаря, Еди. Знам какво имаш пред вид. Но забрави. Да вървят по дяволите.

— Да. Само… Господин Риърдън, може ли да ви кажа нещо? Знам, че е напълно неуместно и не говоря като вицепрезидент.

— Давай.

— Не е необходимо да ви казвам какво означава вашето предложение за Дагни, за мен, за всеки честен човек в „Тагарт Трансконтинентал“. Знаете го. И знаете, че можете да разчитате на нас. Но… но мисля, че е ужасно, дето Джим също ще извлече полза, че тъкмо вие сте човекът, който ще го спаси, него и хората като него, след като те…

Риърдън се засмя.

— Еди, какво ни пука за хора като тях? Ние караме експрес, а те се возят на покрива и вдигат шум, че те били лидерите. Защо трябва да ни интересува? Имаме достатъчно сили, за да ги мъкнем със себе си, нали?

* * *

— Няма да издържи.

Лятното слънце пръскаше огнени петна по прозорците на града и малки искри по праха на улиците. Потоци топлина се изливаха във въздуха, издигайки се от покривите до белия циферблат на календара. Устройството продължаваше да работи, отбелязвайки последните дни на юни.

— Няма да издържи — казваха хората. — Когато пуснат първия влак по тая линия „Джон Голт“, релсите ще се разцепят. Никога няма да стигнат до моста. И да стигнат, мостът ще рухне под локомотива.

Товарни влакове смъкваха релсите на „Финикс-Дюранго“ от хълмовете на Колорадо на север към Уайоминг и към главната линия на „Тагарт Трансконтинентал“, на юг към Ню Мексико и към главната линия на „Атлантик Саутърн“. Композиции от цистерни се разпръскваха като лъчи във всички посоки — от нефтените полета на Уайът до промишлените обекти в далечни щати. Никой не говореше за тях. Доколкото обществеността беше в течение, влаковете с цистерни се движеха тихо, като лъчи, и като лъчи ги виждаха едва когато се превръщаха в светлина на електрически лампи, в топлина на пещи, в движение на мотори, но сами по себе си те бяха незабележими, като даденост.

Железопътната компания „Финикс-Дюранго“ трябваше да спре да работи на 25 юли.

— Ханк Риърдън е алчно чудовище — казваха хората. — Вижте какво богатство е натрупал. Да е дал някога нещо в замяна? Да е показал и следа от обществено съзнание? Пари, само това преследва. Ще направи всичко за пари. Какво му пука, че хората ще изгубят живота си, ако мостът му рухне?

— Семейство Тагарт са банда лешояди поколения наред — говореха хората — В кръвта им е. Спомнете си само, че родоначалник на това семейство е Нат Тагарт, най-отявлено антисоциалният негодник, който някога е живял, който е изпил кръвта на страната, за да изстиска от нея богатството си. Можете да сте сигурни, че един Тагарт няма да се поколебае да рискува живота на хората, за да изкара печалба. Купили са долнокачествените релси, защото са по-евтини от стоманените — какво им пука за катастрофите и разкъсаните човешки тела, след като са си прибрали парите?

Хората го казваха, защото други хора го бяха казали. Не знаеха защо се говори и чува навсякъде. Не предлагаха и не търсеха причината. „Причината, им беше казал доктор Причът, е най-наивното от всички суеверия“.

— Източникът на общественото мнение? — каза Клод Слейгънхоп в една реч по радиото. — Общественото мнение няма източник. То е спонтанно всеобщо. То е отражение на колективния инстинкт на колективния разум.

Орън Бойл даде интервю за „Глоуб“, новинарско списание с голям тираж. Интервюто беше посветено на сериозната социална отговорност на металурзите и подчертаваше факта, че металът изпълнява толкова много жизненоважни функции, че човешкият живот зависи от неговото качество.

— Според мен никой не бива да използва човешките същества като опитни мишки при пускането на пазара на нов продукт — каза той, без да споменава имена.

— Ами не, не казвам, че мостът ще рухне — каза главният металург на „Асошиейтед Стийл“ по телевизията. — Изобщо не казвам това. Казвам само, че ако имах деца, нямаше да ги пусна да пътуват с първия влак, който ще прекоси този мост. Но това е само лично предпочитание, нищо повече, просто защото съм твърде привързан към децата.

„Не твърдя, че измишльотината на Риърдън и Тагарт ще се срине — писа Бъртрам Скъдър в «Бъдещето». — Може да стане, а може и да не стане. Не това е важното. Важното е: каква защита има обществото срещу арогантността, себичността и алчността на двама разюздани индивидуалисти, в чиито биографии очевидно липсват каквито и да било обществено значими действия? Очевидно тези двамата се стремят да изложат на риск живота на техните другари заради самонадеяните си представи за способността си за съждение. Те са против мнението на поразително мнозинство от признати експерти. Трябва ли обществото да позволи това? Ако това нещо се срути, няма ли да е твърде късно да се взимат предпазни мерки? Няма ли да е като да заключваме обора, след като конят вече е избягал? Авторът на тази рубрика винаги е вярвал, че някои коне трябва да бъдат държани спънати и заключени съгласно общите социални принципи“.

Група, която се беше нарекла „Комитет на безкористните граждани“, събираше подписи под петиция с искане за едногодишно проучване на линията „Джон Голт“ от страна на правителствени експерти, преди да се разреши на първия влак да премине по нея. В петицията се твърдеше, че подписалите я нямат друг мотив, освен „чувство за граждански дълг“. Първите подписи бяха на Балф Юбанк и Морт Лиди. На петицията беше предоставено доста пространство и коментари във всички вестници. Беше приета с уважение, тъй като идваше от безкористни хора.

Вестниците не обърнаха никакво внимание на напредъка по изграждането на линията „Джон Голт“. Нито един репортер не беше изпратен на място. Цялостната политика на пресата беше изразена от един прочут редактор пет години преди това.

— Не съществуват обективни факти — беше казал той. — Всяко отразяване на факти е просто нечие мнение. Следователно е безполезно да пишем за фактите.

Неколцина бизнесмени смятаха, че трябва да се помисли за възможността риърдъновият метал да има търговска стойност.

Предприеха разследване на въпроса. Не наеха металурзи, които да изследват проби, нито пък инженери, които да посетят строителната площадка. Направиха проучване на общественото мнение. Десет хиляди души, гарантирано представителни за всеки възможен тип мислене, отговориха на въпроса: „Бихте ли пътували по линията «Джон Голт»“? Отговорът в огромното си мнозинство беше „Неееее!“ В обществото не се чуваха никакви гласове в защита на риърдъновия метал. И никой не придаваше значение на факта, че акциите на „Тагарт Трансконтинентал“ се вдигат, много бавно, почти тайно.

Имаше хора, които наблюдаваха и играеха на сигурно. Господин Моуън купи акции на „Тагарт“ на името на сестра си. Бен Нийли купи на името на братовчед си. Пол Ларкин ги купи под псевдоним.

— Не вярвам в предизвикването на противоречия — каза един от тези хора.

— О, да, разбира се, строежът върви по план — каза Джеймс Тагарт, вдигайки рамене, на борда на директорите. — Естествено, че можете да се чувствате напълно сигурни. Скъпата ми сестра не е човешко същество, а двигател с вътрешно горене, така че не бива да се чудим на успеха й.

Когато Джеймс Тагарт чу слух, че някакъв трегер на моста се е сцепил и е паднал, убивайки трима работници, той скочи на крака и изтича до кабинета на секретарката си, нареждайки й да се обади в Колорадо. Чакаше, притиснат в бюрото й, сякаш търсеше защита — очите му изглеждаха разфокусирани от паниката. И все пак той размърда уста в нещо като усмивка и каза:

— Бих дал всичко, за да видя лицето на Хенри Риърдън точно сега.

Когато чу, че слухът е лъжлив, каза:

— Слава Богу! — но в гласа му имаше нотка на разочарование.

— Голяма работа — каза Филип Риърдън на приятелите си, когато чуха същия слух. — Може би и той може да се провали някой път. Може би великият ми брат не е чак толкова велик, колкото си мисли.

— Скъпи — каза Лилиан Риърдън на съпруга си, — спорила съм за теб вчера, на чай, когато жените казаха, че Дагни Тагарт ти е любовница… О, за Бога, не ме гледай така! Знам, че е абсурдно, и им го върнах тъпкано. Просто глупавите кучки не могат да си представят никаква друга причина, която да накара една жена да се изправи срещу всички заради твоя метал. Естествено, аз разбирам. Знам, че тази Тагарт е напълно лишена от сексуалност и не дава и пукната пара за теб — и, скъпи, знам, че ако някога имаш кураж за нещо подобно, какъвто нямаш, няма да хукнеш след някаква изчислителна машина в костюм, ще хлътнеш по някоя руса, женствена певица, която… ама Хенри, аз само се шегувам! Не ме гледай така!

— Дагни — плачливо каза Джеймс Тагарт, — какво ще стане с нас? „Тагарт Трансконтинентал“ е станала толкова непопулярна!

Дагни се засмя, наслаждавайки се на момента, на всички моменти, сякаш радостното настроение беше непрестанно в нея и беше нужно съвсем малко, за да бликне навън. Смееше се с лекота, с отпусната и широко отворена уста. Зъбите й бяха прекалено бели на фона на загорялото от слънцето лице. Очите й гледаха с онзи поглед, който човек придобива сред природата — сякаш се взираха надалеч. При последните й няколко посещения в Ню Йорк той беше забелязал, че тя го гледа така, сякаш не го вижда.

— Какво ще правим? Обществото е изцяло срещу нас!

— Джим, помниш ли историята, която разправят за Нат Тагарт? Бил казал, че завижда само на един от конкурентите си, на онзи, дето рекъл „Да върви по дяволите обществото!“ Щяло му се това да са негови думи.

През летните дни, в тежката неподвижност на вечерите над града, имаше и моменти, когато някой мъж или жена — на пейката в парка, на ъгъла на улицата, на отворения си прозорец — прочиташе в някой вестник кратко съобщение за напредъка на линията „Джон Голт“ и поглеждаше града с внезапен прилив на надежда. Те бяха или най-младите, които чувстваха, че тъкмо това е събитието, което копнеят да видят да се случва на този свят, или най-старите, които вече бяха видели един свят, в който подобни събития се случват. Не се интересуваха от железопътните компании, не знаеха нищо за бизнеса, знаеха само, че някой се бори в една неравнопоставена битка и побеждава. Не се възхищаваха на целта на борците, вярваха на гласа на общественото мнение — и все пак, докато четяха, че линията расте, усещаха искрицата на мига и се чудеха защо тя правеше проблемите им да изглеждат по-малки.

Мълчаливо, неизвестно на никого, освен на склада на „Тагарт Трансконтинентал“ в Шайен и на офиса на линията „Джон Голт“ в тъмната алея, товарите пристигаха и поръчките за вагони се трупаха — за първия влак, който щеше да премине по линията Джон Голт. Дагни Тагарт беше обявила, че първият влак няма да е пътнически експрес, натоварен със знаменитости и политици, както обикновено, а специален товарен влак.

Товарът идваше от ферми, от складове за дървен материал, от мини из цялата страна, от отдалечени места, чиито последни шансове за оцеляване бяха новите фабрики в Колорадо. Никой не пишеше нищо за тези клиенти, защото те не бяха безкористни.

Линията „Финикс-Дюранго“ трябваше да затвори на 25; първият влак на линията „Джон Голт“ трябваше да тръгне на 22 юли.

— Ами това е положението, госпожице Тагарт — каза делегатът на Съюза на локомотивните инженери. — Не мисля, че ще ви позволим да пуснете този влак.

Дагни седеше на очуканото си бюро пред мръсната стена на офиса си. Каза, без да бърза:

— Изчезвайте.

Това беше изречение, което човекът никога не беше чувал в лъскавите офиси на изпълнителните директори на железопътните компании. Изглеждаше шашнат.

— Дойдох да ви кажа…

— Ако имате нещо да ми казвате, започнете отначало.

— Какво?

— Не ми казвайте какво няма да ми позволите.

— Ами исках да кажа, че няма да позволим на хората ни да карат вашия влак.

— Това е друго.

— Това решихме.

— Кой го реши?

— Комитетът. Това, което правите, е нарушаване на човешките права. Не можете да насилвате хората да излизат и да умират, когато този мост падне, само за да изкарват пари за вас.

Тя взе празен лист хартия и му го подаде.

— Напишете го и ще подпишем договор за това.

— Какъв договор?

— Че нито един член на вашия съюз няма да бъде наеман когато и да е да управлява локомотив по линията „Джон Голт“.

— Защо… Почакайте малко… Не съм казал?

— Не искате да подписвате такъв договор?

— Не, аз…

— Защо не, ако знаете, че мостът ще падне?

— Искам само…

— Знам какво искате. Искате да имате мъртва хватка върху хората си с помощта на работата, която аз им давам, както и върху мен, с помощта на хората си. Искате да предложа работата, но искате да направите невъзможно за мен да предложа работа. Сега ви давам избор. Този влак ще тръгне. Нямате избор за това. Но можете да изберете дали ще бъде каран от вашите хора или не. Ако изберете да не им позволите, влакът пак ще тръгне, дори и да трябва сама да карам локомотива. Сетне, ако мостът рухне, така или иначе няма да е останала никаква железопътна компания. Но ако не падне, нито един член на вашия съюз няма да получи когато и да е работа по линията „Джон Голт“. Ако мислите, че аз имам по-голяма нужда от вашите хора, отколкото те от мен, направете съответния избор. Ако знаете, че аз мога да карам влак, но те не могат да построят железопътна линия, съобразете избора си с това. А сега, ще забраните ли на хората си да карат този влак?

— Не съм казал, че ще им забраним. Нищо не съм казал за забрана. Но… не можете да принуждавате хората да рискуват живота си за нещо, което никой не е пробвал преди това.

— Няма да принуждавам никого да се качва.

— Какво ще направите?

— Ще си потърся доброволец.

— А ако никой от тях не пожелае?

— Тогава това ще бъде мой проблем, не ваш.

— Е, трябва да знаете, че ще ги посъветвам да откажат.

— Давайте. Посъветвайте ги каквото искате. Кажете им каквото решите. Но ги оставете да изберат. Не се опитвайте да им забранявате.

Циркулярът, който се появи във всяко депо по системата на Тагарт, беше подписан с „Едуин Уилърс, оперативен вицепрезидент“. Той изискваше инженерите, които искат да управляват първия влак по линията „Джон Голт“, да уведомят за това бюрото на господин Уилърс не по-късно от единадесет сутринта на 15 юли.

Беше единадесет без четвърт, сутринта на петнайсети, когато телефонът в кабинета й иззвъня. Беше Еди, обаждаше се от горните етажи на сградата на „Тагарт“ пред прозореца й.

— Дагни, май е по-добре да дойдеш — гласът му звучеше странно.

Тя изтича през улицата, по мраморните подове на фоайетата, до вратата, на чието стъкло все още стоеше надписът „Дагни Тагарт“.

Отвори вратата.

Преддверието на кабинета беше пълно. Хората стояха притиснати един към друг между масите, до стените. Когато тя влезе, те всички свалиха шапките си във внезапно настъпилата тишина. Тя видя посивелите им коси, мускулестите рамене, видя усмихнатите лица на персонала си по бюрата и лицето на Еди Уилърс в края на стаята. Всички знаеха, че няма нужда да се казва нищо.

Еди стоеше до отворената врата на нейния кабинет. Тълпата се разтвори, за да я пропусне. Той посочи стаята, а после и купчината писма и телеграми.

— Дагни, всеки един — каза той. — Всеки един инженер на „Тагарт Трансконтинентал“. Тези, които можаха, дойдоха тук, някои чак от чикагския клон.

Той посочи пощата.

— Това са останалите. Ако трябва да сме точни, само трима не са се обадили: единият е на почивка в горите на север, един е в болница, а един е в затвора за неразумно шофиране — на колата си.

Тя погледна мъжете. Видя сподавените усмивки на тържествуващите им лица. Тя склони глава в знак на признание. Остана така за момент, с наведена глава, сякаш приемаше присъда, знаейки, че присъдата ще се изпълни и над нея, и над всеки човек в стаята, и над света отвъд стените на сградата.

— Благодаря ви — каза тя.

Повечето от мъжете я бяха виждали много пъти. Загледани в нея, докато изправяше глава, много от тях си помислиха — за първи път и с удивление, — че лицето на техния оперативен вицепрезидент е лице на жена — и е красиво.

Някой отзад в тълпата изведнъж извика бодро:

— По дяволите Джим Тагарт!

Отговорът беше като експлозия. Мъжете се смееха, радваха се, избухнаха аплодисменти. Отговорът изобщо не беше пропорционален на изречението. Но изречението им беше дало повода, който търсеха. Изглежда аплодираха този, който го беше казал, с дръзко незачитане на авторитета. Но всички в стаята знаеха много добре кого всъщност поздравяват.

Тя вдигна ръка.

— Твърде рано е — каза с усмивка. — Изчакайте още седмица. Тогава трябва да празнуваме. И, повярвайте ми, ще празнуваме.

Теглиха чоп за първия курс. Тя извади парче хартия от купчинка, съдържаща имената на всички. Победителят не беше в стаята, но беше един от най-добрите в системата, Пат Лоугън, инженер на „Тагарт Комет“ в Небраска.

— Обадете се на Пат и му кажете, че е понижен да кара товарен влак — каза тя на Еди и добави безгрижно, сякаш го е решила в последния момент, но не успя да заблуди никого: — А, да, кажете му, че ще пътувам с него в кабината на локомотива по време на този курс.

Един стар инженер до нея каза с усмивка:

— Така си и мислех, госпожице Тагарт.

* * *

Риърдън беше в Ню Йорк в деня, когато Дагни му се обади от кабинета си.

— Ханк, ще дам пресконференция утре.

Той се засмя високо:

— Не!

— Да — гласът й звучеше искрено, но опасно и прекалено искрено. — Вестниците внезапно са открили, че съществувам и задават въпроси. Аз ще им отговоря.

— Приятно прекарване.

— Ще бъде. Ще бъдеш ли в града утре? Ще ми се да дойдеш там.

— Добре. Не искам да го пропусна.

Репортерите, които дойдоха на пресконференцията в офиса на линията „Джон Голт“ бяха млади хора, които бяха обучени да мислят, че работата им се състои в това да прикриват от света същността на явленията. Тяхно всекидневно задължение беше да служат като публика на някоя обществена фигура, която прави изявления за общественото благо, с изречения, внимателно подбрани така, че да не изразяват никакъв смисъл. Тяхната всекидневна работа беше да нахвърлят заедно думи, в каквато комбинация им харесва, стига думите да не попадат в някаква последователност, която да казва нещо конкретно. Не можеха да разберат интервюто, което в момента получаваха.

Дагни Тагарт стоеше зад бюрото си в кабинет, който изглеждаше като мазе на коптор. Носеше тъмносин костюм с бяла блуза, с красива кройка, внушаващ вид на официална, почти военна елегантност. Седеше изправена с маниер на строго достойнство, съвсем малко преувеличено.

Риърдън седеше в един от ъглите на стаята, изтегнат на счупен фотьойл, дългите му крака бяха преметнати през едната му страна, а тялото му беше опряно на другата. Поведението му беше приятно неофициално, съвсем малко преувеличено.

С ясния, монотонен глас на човек, който дава военен рапорт, без да поглежда в никакви документи, с поглед, прикован към хората, Дагни рецитираше технологичните факти за линията „Джон Голт“, давайки точни данни за същността на релсите, за капацитета на моста, за метода на строеж, за разходите. След това, със сухия тон на банкер, тя обясни финансовите перспективи на линията и назова огромните печалби, които очакваше да направи.

— Това е всичко — каза тя.

— Всичко? — каза един от репортерите. — Няма ли да направите изявление за обществеността?

— Това е моето изявление.

— Но, по дяволите, искам да кажа, няма ли да се защитите?

— От какво?

— Не искате ли да ни кажете нещо, с което да оправдаете линията си?

— Казах го.

Мъж с уста, застинала в постоянна подигравателна усмивка, попита:

— Ами аз искам да знам, както и Бъртрам Скъдър каза, каква защита имаме ние в случай, че вашата линия не е толкова добра?

— Не се возете на нея.

Друг попита:

— Няма ли да ни кажете какви са мотивите ви, за да построите тази линия?

— Казах ви ги: печалбата, която смятам да добия.

— Госпожице Тагарт, не казвайте това — извика младо момче. Той беше нов, още беше честен в работата си и чувстваше симпатии към Дагни Тагарт, без да знае защо. — Това е грешен отговор. Точно това казват всички за вас.

— Нима?

— Сигурен съм, че нямахте пред вид точно това, което прозвуча, и… и съм сигурен, че искате да го уточните.

— Ами добре, щом искате. Средната печалба на железопътните компании е два процента от инвестирания капитал. Индустрия, която прави толкова много, а печели толкова малко, трябва да се смята за неморална. Както обясних, стойността на линията „Джон Голт“ във връзка с трафика, който ще поема, ме кара да очаквам печалба от не по-малко от петнайсет процента от инвестицията. Разбира се, в наши дни всяка индустриална печалба над пет процента се смята за незаконно лихварство. Все пак аз ще направя всичко възможно да накарам линията „Джон Голт“ да изкарва печалба от двайсет процента за мен, ако е възможно. Това беше моят мотив, за да построя линията. Сега ясна ли съм?

Момчето я гледаше безпомощно.

— Нямате пред вид печалба за себе си, нали, госпожице Тагарт? Разбира се, искате да кажете печалба за акционерите? — с надежда подсказа то.

— Нищо подобно. Случайно аз съм един от най-големите акционери на „Тагарт Трансконтинентал“, така че моят дял от печалбата ще бъде един от най-големите. Господин Риърдън е в много по-благоприятна позиция, тъй като той няма акционери, с които да дели — или по-скоро бихте желали да направите собствено изявление, господин Риърдън?

— Да, с удоволствие — каза Риърдън. — Тъй като формулата на риърдъновия метал е моя лична тайна, и с оглед на факта, че производството на метала струва много по-малко, отколкото вие, момчета, можете да си представите, очаквам да одера от обществото печалба от двадесет и пет на сто през следващите няколко години.

— Какво искате да кажете с това, че ще одерете обществото, господин Риърдън? — попита момчето. — Ако е вярно това, което съм чел в рекламите ви, че вашият метал ще надживее три пъти всеки друг и ще бъде на половин цена, няма ли обществото да получи много изгодна сделка?

— А, значи сте го забелязали? — каза Риърдън.

— Вие двамата осъзнавате ли, че говорите за публикация? — попита човекът с подигравателната усмивка.

— Но господин Хопкинс — каза Дагни с възпитано учудване, — има ли друга причина да си говорим с вас, ако не беше за публикация?

— Искате ли да цитираме всичко, което казахте?

— Надявам се да мога да ви се доверя, че със сигурност ще го цитирате. Ще ми направите ли услугата да го запишете дословно? — тя направи пауза, изчака ги да приготвят моливите си и започна да диктува: — Госпожица Тагарт казва — кавички — очаквам да направя куп пари от линията „Джон Голт“. Спечелила съм си ги. Затворете кавичките. Благодаря.

— Някакви въпроси, господа? — попита Риърдън.

Нямаше въпроси.

— Сега трябва да ви кажа за откриването на линията „Джон Голт“ — каза Дагни. — Първият влак ще тръгне от гарата на „Тагарт Трансконтинентал“ в Шайен, Уайоминг, в четири следобед на двадесет и втори юли. Ще бъде специален товарен влак, състоящ се от осемдесет вагона. Ще бъде задвижван от дизелов локомотив с четири двигателя и осем хиляди конски сили, който заемам от „Тагарт Трансконтинентал“ за случая. Ще се движи без да спира до железопътния възел на Уайът в Колорадо и ще пътува със средна скорост от сто мили в час. Моля? — попита тя, чувайки дълго, тихо изсвирване.

— Какво казахте, госпожице Тагарт?

— Казах „сто мили в час“ — с наклоните, завоите и всичко.

— Но не трябва ли по-скоро да намалите скоростта под нормалната, вместо да… Госпожице Тагарт, изобщо ли не взимате пред вид общественото мнение?

— Напротив, правя го. Ако не беше общественото мнение, и средна скорост от шестдесет и пет мили в час щеше да е напълно достатъчна.

— Кой ще управлява влака?

— Имах си някои проблеми с това. Всички инженери на „Тагарт“ искаха да го направят. Както и огнярите, спирачите и кондукторите. Трябваше да теглим жребий за всяко място в екипажа на влака. Инженерът ще бъде Пат Лоугън, от „Тагарт Комет“, огнярят е Рей Макким. Аз ще пътувам в кабината на локомотива с тях.

— Не е възможно!

— Заповядайте на откриването. На двадесет и втори юли е. Пресата получава специална покана. Обратно на обичайната ми политика, преследвам публичност. Наистина. Искам да има прожектори, микрофони и телевизионни камери. Предлагам да разположите няколко камери около моста. Падането му ще ви предостави някои интересни кадри.

— Госпожице Тагарт — попита Риърдън, — защо не споменахте, че и аз ще пътувам с локомотива?

Тя го погледна през стаята и за миг те бяха сами, издържайки погледите си.

— Да, разбира се, господин Риърдън — отговори тя.

* * *

Не го видя повече, докато не се погледнаха през перона на гарата на „Тагарт“ в Шайен на 22 юли. Тя не търсеше никого, когато стъпи на перона: чувстваше сякаш сетивата й са се слели, така че не могат да различат небето, слънцето или звуците на огромната тълпа, а възприемат само усещането за шок и светлина. И все пак той беше първият човек, когото видя, и не можеше да каже за колко време беше и единственият. Той стоеше до локомотива на влака на „Джон Голт“ и говореше с някого извън обхвата на съзнанието й. Беше облечен в сив панталон и риза, изглеждаше като опитен механик, но лицата наоколо се пулеха, защото той беше Ханк Риърдън от „Риърдън стийл“. Високо над него тя видя буквите ТТ на сребристата предница на локомотива. Очертанията на машината бяха наклонени назад, прицелени в пространството.

Помежду им имаше разстояние и тълпа, но очите му се спряха върху нея в момента, в който тя излезе. Погледнаха се и тя разбра, че и той се чувства като нея. Това нямаше да бъде сериозен риск, от който да зависи бъдещето им, а просто денят на тяхната радост. Работата им беше свършена. За момент бъдеще не съществуваше. Бяха си спечелили настоящето.

Само ако човек се чувства изключително важен, беше му казала тя, може да се чувства наистина лек. Каквото и да означаваше движението на влака за останалите, за тях двамата единствено техните личности имаха значение в този ден. Каквото и да търсеха другите в живота — правото им върху това, което чувства ха сега, беше единственото, което те двамата искаха да намерят. Сякаш си го казваха един на друг през перона.

Сетне тя се извърна от него. Видя, че и тя е обект на наблюдение, че около нея има хора, че се смее и отговаря на въпроси. Не беше очаквала толкова голяма тълпа. Хората изпълваха перона, коловозите, площада зад гарата — бяха се качили по покривите на товарните вагони на страничните линии, по прозорците на всяка къща наоколо. Нещо ги беше привлякло тук, нещо във въздуха, което беше накарало в последния момент Джеймс Тагарт да пожелае да присъства на откриването на линията „Джон Голт“. Тя беше забранила.

— Ако дойдеш, Джим — беше казала, — ще трябва да те изхвърля от собствената ти гара. Това събитие няма да видиш.

След това беше избрала Еди Уилърс да представлява „Тагарт Трансконтинентал“ на откриването.

Гледаше тълпата и почувства едновременно учудване, че я гледат — след като това събитие беше толкова лично нейно, че нямаше как да бъде предадено — и усещането за съответствие — те би трябвало да са тук, че би трябвало да искат да го видят, защото гледката на достижението е най-големият дар, който едно човешко същество можеше да предложи на другите.

Не чувстваше гняв към никого на света. Нещата, които беше понесла бяха избледнели в някаква мъгла отвъд, като болка, която все още съществува, но няма силата да наранява. Тези неща не можеха да се изправят срещу реалността на този момент, значението на този ден беше толкова блестящо и безмилостно ясно, колкото слънчевата светлина, плиснала се по сребристите повърхности на локомотива — всички трябваше да го разберат сега, никой не можеше да се усъмни и тя нямаше кого да мрази.

— Еди Уилърс я наблюдаваше. Той стоеше на перона, заобиколен от директорите на „Тагарт“, началниците на отдели, лидерите на гражданските организации и всички онези местни чиновници, които бяха убеждавали, подкупвали или заплашвали, за да им дадат разрешение да прекарат влак със сто мили в час през градските зони. За първи път на този ден, за това събитие, титлата му на вицепрезидент му подхождаше и той я носеше умело. Но докато говореше с хората около себе си, очите му продължаваха да следят Дагни в тълпата. Тя беше облечена в син панталон и риза, не осъзнаваше официалните си задължения, беше ги оставила на него, влакът беше единствената й грижа сега, сякаш тя беше единственият член на екипажа му.

Тя го видя, приближи се и стисна ръката му — усмивката й изразяваше всичко, което нямаше нужда да си казват.

— Е, Еди, сега ти си „Тагарт Трансконтинентал“.

— Да — тържествено и тихо каза той.

Имаше репортери, които задаваха въпроси и които я повлякоха надалеч от него. И на него му задаваха въпроси.

— Господин Уилърс, каква е политиката на „Тагарт Трансконтинентал“ по отношение на тази линия?

— Значи „Тагарт Трансконтинентал“ е просто неутрален наблюдател, нали, господин Уилърс?

Той отговаряше доколкото можеше. Гледаше слънцето по дизеловия локомотив. Но онова, което всъщност виждаше, беше слънцето на една полянка в гората и дванадесетгодишното момиче, което му казваше, че един ден той ще трябва да й помага да управлява железопътна компания.

Той гледаше отдалеч, докато екипажът на влака се подреди пред локомотива, за да посрещне батареята от камери. Дагни и Риърдън се усмихваха, сякаш позираха на фотосесия, посветена на летните ваканции. Пат Лоугън, инженерът, нисък, жилест мъж с посивяла коса и надменно, загадъчно лице, позираше с вид на забавно безразличие.

Рей Макким, огнярят, плещест млад гигант, се усмихваше едновременно от притеснение и превъзходство. Останалите от екипажа изглеждаха сякаш щяха да намигнат на камерите. Един фотограф каза през смях:

— Не можете ли да изглеждате малко по-обречени? Знам, че редакторът иска това.

Дагни и Риърдън отговаряха на въпроси за пресата. В отговорите им вече нямаше подигравка, нямаше горчивина. Наслаждаваха се. Говореха така, сякаш въпросите бяха зададени добронамерено. Непреодолимо беше и в един момент, който никой не отбеляза, стана вярно.

— Какво очаквате да се случи на този курс? — попита репортер един от спирачите. — Мислите ли, че ще стигнете?

— Мисля, че ще стигнем — каза спирачът, — както и ти, братче.

— Господин Лоугън, имате ли деца? Направихте ли някаква допълнителна осигуровка? Просто си мисля за моста…

— Не пресичайте моста, преди да съм стигнал до него — презрително отговори Пат Лоугън.

— Господин Риърдън, откъде знаете, че релсите ви ще издържат?

— Човекът, който е научил хората да правят печатарски преси — каза Риърдън — той откъде е знаел?

— Кажете ми, госпожице Тагарт, какво ще поддържа влак от седем хиляди тона върху мост от три хиляди тона?

— Моята преценка — отговори тя.

Хората от пресата, които ненавиждаха собствената си професия, не знаеха защо й се радват днес. Един от тях, млад мъж със забележителни успехи зад гърба си и циничен поглед на два пъти по-възрастен, каза изведнъж:

— Знам какво искам да бъда: искам да отразявам новините!

Стрелките на часовника на гарата показваха 3,45. Екипажът тръгна към служебния вагон в далечния край на влака. Движението и шумът на тълпата затихваха. Без да имат съзнателно намерение, хората започнаха да се умълчават.

Диспечерът беше получил потвърждение от всеки местен оператор по линията, която прорязваше планината до нефтените полета на Уайът на триста мили разстояние. Той излезе от гарата, погледна Дагни и даде сигнал, че коловозът е чист. Застанала до локомотива, Дагни вдигна ръка и повтори жеста му в знак, че е получила и разбрала нареждането.

Дългата редица товарни вагони сякаш се протягаше надалеч, на отделни, правоъгълни звена, като гръбначен стълб. Когато кондукторът махна с ръка във въздуха в края й, тя направи знак с ръка в отговор. Риърдън, Лоугън и Макким стояха мълчаливо, като почетен ескорт, оставяйки я да се качи на борда първа. Когато започна да се изкачва по стъпалата отстрани на локомотива, един репортер се сети за въпрос, който не беше задал.

— Госпожице Тагарт — викна след нея, — кой е Джон Голт?

Тя се обърна, хванала се за една метална тръба с едната си ръка, увиснала за миг над главите на тълпата.

— Ние — отговори тя.

Лоугън я последва в кабината, после и Макким, Риърдън се качи последен, след това вратата на локомотива се затвори безвъзвратно като пломбиран метал.

Светофарите на моста, очертан на фона на небето, светеха в зелено.

Между релсите, ниско над земята, също имаше зелени светлини, които се губеха в далечината, където релсите завиваха, и един друг зелен светофар стоеше на завоя, на фона на летните зелени листа, които също изглеждаха като светофари.

Двама мъже държаха бяла копринена лента, опъната през коловоза пред локомотива. Това бяха управителят на колорадския клон и главният инженер на Нийли, който беше останал на работа. Еди Уилърс трябваше да пререже лентата и така да открие новата линия. Фотографите го поставиха внимателно, с ножица в ръка, с гръб към локомотива. Обясниха му, че трябва да повтори церемонията два или три пъти, за да им даде възможност да изберат снимки — бяха приготвили нов топ лента. Той тъкмо щеше да се съгласи, но спря.

— Не — каза изведнъж. — Няма да бъде нагласено.

Със спокоен, авторитетен глас, глас на вицепрезидент, той нареди, сочейки фотоапаратите:

— Дръпнете се назад, много назад. Снимайте, докато режа, след това бързо се махнете от пътя.

Те се подчиниха, бързайки да се отдалечат напред по линията. Имаше само минута. Еди се обърна с гръб към камерите и застана между релсите с лице към локомотива. Държеше ножиците над бялата лента. Свали шапката си и я хвърли настрани. Гледаше нагоре към машината. Лек вятър разрошваше русата му коса. Локомотивът беше като огромен сребърен герб с емблемата на Нат Тагарт.

Еди Уилърс вдигна ръка, тъкмо когато стрелката на часовника на гарата достигна четири часа.

— Отваряй я, Пат! — извика той.

В момента, в който машината тръгна напред, той преряза бялата лента и отскочи от пътя й.

От страничния коловоз видя как прозорецът на локомотива преминава покрай него и как Дагни му маха в отговор на поздрава му. Сетне локомотивът замина, а той остана да гледа претъпкания перон, който се появяваше и изчезваше, докато товарните вагони потракваха покрай него.

* * *

Синьо-зелените ленти на релсите като че тичаха да ги посрещнат, като две струи, изригнали от една-единствена точка отвъд хоризонта. Траверсите се сливаха, като ги приближаваха, в гладка струя, която изтичаше под колелата. Една размазана ивица се придържаше отстрани на локомотива, ниско над земята. Дърветата и телеграфните стълбове изникваха пред погледа рязко и отминаваха, сякаш изтласкани назад. Зелените равнини се разливаха в бавен поток. На ръба на небето дълга планинска верига преобръщаше движението и сякаш следваше влака.

Тя не чувстваше колелата под пода. Движението беше като гладък полет върху крилете на незатихващ импулс, сякаш локомотивът висеше над релсите и се носеше по течението. Не усещаше скоростта. Изглеждаше странно, че зелените сигнали на семафорите продължаваха да се приближават срещу тях и да изчезват на всеки няколко секунди. Знаеше, че семафорите са през две мили.

Стрелката на скоростомера пред Пат Лоугън сочеше сто.

Тя стоеше на стола на огняря и от време на време поглеждаше към Лоугън. Той стоеше леко прегърбен, отпуснат, с ръка леко положена върху дросела — сякаш случайно, но очите му бяха приковани в коловоза отпред. Имаше лекотата на специалист — толкова самоуверен, че изглеждаше незаинтересован, но това беше лекотата след огромна концентрация върху една работа, която е абсолютно безмилостна. Рей Макким седеше на пейката зад тях. Риърдън стоеше в средата на кабината, с ръце в джобовете, разкрачен, стегнат, за да устои на движението, вторачен напред. Нямаше какво да го заинтересува встрани от коловоза: той гледаше релсите.

Собственост, мислеше си тя, поглеждайки назад към него, нямаше ли хора, които не знаеха нищо за същността й и се съмняваха в реалността й? Не, тя не се състои от документи, печати и разрешителни. Ето я — в очите му.

Звукът, изпълващ кабината, изглеждаше като част от пространството, което прекосяваха. В него се смесваха ниското бучене на двигателите, острото тракане на множество части, които звънтяха със звуците на различни парчета метал, и високия, лек звън на вибриращите прозорци.

Наоколо профучаваха предмети — цистерна, дърво, колиба, силоз за зърно.

Движеха се като чистачки на стъкло — издигаха се, описваха крива линия и изчезваха назад. Телеграфните жици се състезаваха с влака, издигайки се и падайки от стълб до стълб, в равномерен ритъм, като кардиограма на стабилен пулс, изписана в небето.

Тя погледна напред, в маранята, където релсите и хоризонтът се сливаха — мараня, която можеше да се разкъса всеки миг от някакво нещастие. Чудеше се защо се чувства по-сигурна от всеки друг път, когато е била във вагон зад локомотива — беше по-сигурна тук, където, ако се появи препятствие, гърдите й и предното стъкло щяха първо да се размажат в него. Тя се усмихна, проумяла отговора: беше сигурността да си пръв, да виждаш и да осъзнаваш напълно посоката си — не сляпото чувство, че някаква непозната сила отпред те влачи към неизвестността. Това беше най-великото чувство в живота: не да вярваш, а да знаеш.

Стъклата по прозорците на кабината караха разстилащите се поля да изглеждат още по-необятни — земята изглеждаше така отворена за движението, както за погледа.

И все пак нищо не беше далеч, всичко можеше да бъде достигнато. Едва беше зърнала проблясъка на езерото, миг по-късно вече беше до него и го отминаваше.

Това беше странен ракурс между зрението и допира, между желанието и удовлетворяването му, между — думите щракнаха остро в съзнанието й след моментно сепване — духа и тялото. Първо гледката — после физическото й изражение. Първо мисълта — после целенасоченото движение по правата линия на един коловоз към набелязаната цел. Можеше ли едното да има значение без другото? Не беше ли лошо да искаш, без да се движиш — или да се движиш без цел? Чия зла воля бродеше по света, опитвайки се да отдели двете и да ги насочи едно срещу друго?

Тя поклати глава. Не искаше да мисли или да се чуди защо светът зад нея беше такъв. Не я интересуваше. Тя летеше надалеч от него със скорост сто мили в час. Наведе се да отвори прозореца до себе си и почувства вятъра от скоростта да отвява косата от челото й. Облегна се назад, осъзнавайки единствено удоволствието, което изпитваше.

Но умът й продължаваше да препуска. Счупени парченца от мисли прелитаха през вниманието й, като телеграфни стълбове по линията. Физическо удоволствие ли? Това е влак, направен от стомана… движещ се по релси от риърдънов метал… задвижван от енергията на горящ петрол и електрически генератори… това е физическо усещане за физическо движение през пространството… но дали това е причината и значението на онова, което усещам сега? Не го ли наричат низка, животинска радост — това чувство, че въобще не ми пука, ако релсите се строшат на парчета под нас? Няма, но пак нямаше да ми пука, само защото съм преживяла това? Низко, физическо, материално, унизително телесно удоволствие?

Тя се усмихна със затворени очи, а вятърът препускаше в косата й.

Отвори очи и видя, че Риърдън гледа надолу към нея. Беше същият поглед, с който наблюдаваше коловоза. Почувства силата на волята си повалена с един-единствен тъп удар, който сякаш я лиши от способността да се движи. Издържа погледа му, облегната в стола си, докато вятърът притискаше тънкия плат на ризата към тялото й.

Той погледна встрани, а тя се съсредоточи отново върху гледката — земята се разтваряше главоломно пред тях. Не искаше да мисли, но звукът на мисълта й продължаваше, като бученето на двигателите сред звуците на локомотива. Погледна кабината около себе си. Фината стоманена мрежа на тавана, редицата нитове в ъгъла, които съединяваха листата стомана — кой ги е направил? Грубата сила на човешките мускули? Кой е направил така, че да е възможно четирите стрелки и трите лоста пред Пат Лоугън да издържат невероятната мощ на шестнайсетте двигателя под тях и да я подчиняват на ръката на един човек, който ги контролира без усилие? Тези неща и способността, от която произлизаха — това ли беше стремежът, който хората схващаха като зло? Това ли наричаха долен интерес към материалния свят? Това ли беше да си роб на материалното? Това ли беше отстъплението на човешкия дух пред тялото?

Тя разтърси глава, сякаш искаше да изхвърли въпроса през прозореца и да го остави да се разбие на парчета някъде край линията. Погледна слънцето и летните поля. Нямаше нужда да мисли, защото тези въпроси бяха само подробности — парченца от една истина, която тя знаеше и винаги е знаела. Нека отминат като телеграфните стълбове. Нещата, които знаеше, бяха като жиците, които летяха в непрекъсната линия. Думите, които изразяваха това — и пътуването, и чувствата й, и целия човешки свят, бяха: толкова е просто и правилно!

Погледна пейзажа. От известно време забелязваше човешки фигури, които профучаваха на странно правилни интервали покрай коловоза. Но те отминаваха толкова бързо, че не можеше да схване значението им, докато, като квадратите на филм, кратките кадри се сляха в едно и тя го разбра. Беше накарала да охраняват линията след завършването, но не беше наела тази верига от хора, която виждаше да се ниже до релсите. По една самотна фигура стоеше на всеки километричен камък. Някои бяха млади момчета, ученици, други — толкова стари, че силуетите на телата им изглеждаха приведени на фона на небето. Всички бяха въоръжени с каквото бяха намерили — от скъпи ловни пушки до стари мускети. Всички носеха железничарски шапки. Това бяха синовете на служителите на „Тагарт“ и старите железничари, които се бяха пенсионирали след цял живот в служба на Тагарт. Бяха дошли, без да ги повикат, за да охраняват влака. Когато локомотивът минаваше покрай тях, всеки заставаше мирно и вдигаше пушката си за почест.

Когато го разбра, тя избухна в смях — внезапно, като вик. Тя се разтърси от смях като дете — звучеше като ридание от облекчение. Пат Лоугън кимна с лека усмивка — отдавна беше забелязал почетната гвардия. Тя се наведе към отворения прозорец и размаха ръка с широко, триумфално движение поздравявайки мъжете край коловоза.

На склона на един далечен хълм видя голяма група хора, с размахани ръце на фона на небето. Сивите къщи на едно село бяха пръснати из долината под тях, сякаш захвърлени там и забравени — покривите бяха изкривени, хлътнали, а годините бяха отмили цвета на стените. Може би много поколения бяха живели там, и нищо не бележеше отминаването на дните им, освен движението на слънцето от изток на запад. Сега тези хора се бяха качили на хълма, за да видят една сребърна комета, която прорязва долините им, като звук на сигнална тръба сред дългата и тежка тишина.

Когато къщите започнаха да се виждат по-често, по-близо до линията, тя видя хора по прозорците, по верандите, по далечните покриви. Видя тълпи, блокирали пътищата по прелезите. Пътищата прелитаха отстрани като перки на вентилатор и тя не можеше да различи човешките фигури — само ръцете им, които поздравяваха влака като клони, разлюлени от вятъра на скоростта му. Те стояха под люлеещите се червени светлини на предупредителните сигнали, под табелите с надпис „Спри, огледай се, ослушай се“.

Гарата, покрай която прелетяха, докато преминаваха през един град със сто мили в час, беше като люлееща се скулптура от хора — от пероните до покрива. Тя зърна размаханите ръце, хвърлените във въздуха шапки, както и нещо, което хвърлиха по локомотива — оказа се букет цветя.

Докато навъртаха милите, градовете отминаваха покрай тях, с гарите, на които не спираха, с тълпите хора, които бяха дошли само да видят, да се радват и да се надяват. Тя виждаше гирлянди от цветя под изцапаните със сажди стрехи на старите гари и знамена в червено, бяло и синьо по проядените от времето стени. Беше като картините, които беше виждала и на които беше завиждала в учебниците по история на железниците — картини от ерата, когато хората са се събирали, за да се поздравят с първия курс на нов влак. Беше като в епохата, когато Нат Тагарт е обикалял страната и всички спирки по пътя му били белязани от хората, копнеещи да видят как изглежда едно достижение. Тази ера, мислеше тя, е отминала — поколенията са се сменяли, без да има събитие, което да посрещнат, без да има какво друго да видят, освен удължаващите се пукнатини по стените, построени от Нат Тагарт, година след година. И все пак хората дойдоха отново, както идваха и по негово време, движени от същия импулс.

Погледна Риърдън. Той стоеше, облегнат на стената, без да забелязва тълпите, безразличен към възхищението. Той гледаше работата на коловоза и на влака с концентрацията на специалист, който има професионален интерес — поведението му издаваше, че ще отхвърли като маловажна всяка мисъл „Те го харесват“, докато мисълта, която пробягваше в ума му, беше „Работи!“.

Високото му тяло, в простото сиво на панталона и ризата, изглеждаше така, сякаш е голо, готово за действие. Панталонът подчертаваше дългите линии на краката му, леката, стабилна стойка — сякаш той беше готов да се втурне напред всеки момент, късите ръкави подчертаваха гъвкавата сила на ръцете му, а разтворената риза оголваше стегнатата кожа на гърдите му.

Тя се извърна, внезапно разбрала, че се обръща към него твърде често. Но този ден не беше свързан с миналото или бъдещето — мислите й бяха свободни от всякакви заключения, — така че тя не видя никакво друго значение в това. Само мигновената сила на чувството, че е затворена с него, слепени са в това кубче въздух, а близостта на присъствието му съпровожда усещането й за този ден, също както релсите съпровождат полета на влака.

Тя се обърна решително и погледна назад. Той я гледаше. Той не се извърна, а издържа погледа й, студено и напълно съзнателно. Тя се усмихна предизвикателно, без да си дава сметка за пълното значение на усмивката си, знаейки само, че това е най-силният удар, който може да нанесе по каменното му лице. Изпита внезапно желание да го види да трепери, да изтръгне вик от него. Обърна глава, бавно, усещайки безразсъдна радост, чудейки се защо й е толкова трудно да диша.

Седеше, облегната на стола си, гледаше напред, знаейки, че той я усеща така, както и тя него. Намираше удоволствие в особеното самоосъзнаване, което това й носеше. Когато кръстосваше крака, когато се облягаше на ръката си на рамката на прозореца, когато отмахваше косата от челото си — всяко движение на тялото й беше съпроводено от едно чувство, което тя не искаше да признае: дали той го вижда?

Градовете останаха назад. Линията се катереше из все по-мрачни и труднодостижими местности. Релсите продължаваха да изчезват зад завоя, а хребетите на хълмовете продължаваха да се приближават, сякаш долините бяха надиплени като плисета. Плоските каменни плата на Колорадо приближаваха линията, а далечните небесни простори се гушеха във вълните от синкави планини.

Далеч напред те видяха мъгла от дим на фабрични комини, после мрежа от кабели на електроцентрала и самотната кула на стоманена конструкция. Приближаваха Денвър.

Тя погледна Пат Лоугън. Той се беше навел малко повече напред, тя видя, леко стягане в пръстите на ръцете и в очите му. И той, и тя знаеха каква е опасността от прекосяването на град със скоростта, с която пътуваха.

Беше само за няколко минути, но ги удари като монолитно цяло. Първо видяха самотните силуети на фабриките да преминават покрай прозорците, сетне силуетите се стопиха в неясните очертания на улиците, после делтата от релси се разпростря пред тях — като устата на фуния, която ги всмуква в гарата на „Тагарт“, защитени единствено от малките зелени мъниста светлина, пръснати по земята. От височината на кабината виждаха товарните вагони на страничните коловози да преминават покрай тях като плоски ивици покриви, черната дупка на влаковото депо да прелита покрай лицата им, те профучаха през експлозия от звук — колелата тракаха срещу стъклените плоскости на свода, тълпата надаваше одобрителни викове, които се плискаха като вода в мрака между стоманените колони, а те летяха към блестящата арка и зелените светлини, увиснали в небето отвъд — зелени светлини, като дръжки на врати в пространството, които отваряха пред тях врата след врата. След това видяха задръстените улици, които се изгубваха зад тях, отворените прозорци, натъпкани с човешки фигури, писъка на сирените, и — от покрива на един далечен небостъргач — облак от конфети, трептящ във въздуха, хвърлен от някой, който е видял прелета на един сребърен куршум през един град, застинал неподвижно, за да го наблюдава.

Отново бяха навън, на ръба на едно скалисто плато, и ужасно бързо планините се оказаха пред тях — сякаш градът ги беше хвърлил право срещу гранитна стена, и някакъв тънък перваз ги беше уловил навреме. Катереха се по склона на отвесна пропаст, земята се търкаляше под тях и надолу, изчезваше, а огромните редици от скални блокове се издигаха нагоре и препречваха слънцето, оставяйки ги да летят през синкавия сумрак, без да виждат земя или небе.

Завоите на релсите станаха като серпентини сред стените, които се приближаваха към тях, сякаш за да ги смачкат. Но понякога линията ги пробиваше и планините се разделяха, разтваряха се като две крила на края на релсите — едното зелено, покрито като с плътен килим от отвесните игли на боровете, а другото — червеникавокафяво, от гола скала.

Тя погледна надолу през отворения прозорец и видя сребърната стена на локомотива да виси в празното пространство. Далеч отдолу тънката нишка на един поток падаше от една издатина на друга, а папратите, наведени към водата, бяха всъщност трептящите върхове на брези. Видя опашката от товарни вагони на локомотива да се извива покрай един гранитен склон, под него — мили разкривен камънак, видя спиралата от синьо-зелени релси да лъкатуши зад влака.

Една скална стена изникна пред тях, изпълни предния прозорец, затъмни кабината — беше толкова близо, сякаш нямаше да могат да я избегнат за останалото им време. Но тя чу скърцането на колелата по завоя и светлината избухна отново — тя видя открит отрязък от релси на тесния ръб. Ръбът завършваше в празното пространство. Носът на локомотива сочеше право в небето. Нямаше нищо, което да ги спре, освен двете релси от синьо-зелен метал, които завиваха по ръба.

Да поемат ударната тежест на шестнайсет двигатели, мислеше си тя, натиска на седем хиляди тона стомана и товар, да ги издържат, да ги овладеят и да ги завъртят по завоя — това беше невъзможно постижение, извършено от две метални ивици, не по-широки от ръката й. Какво правеше това възможно? Каква сила беше дала мощ на невидимата подредба на молекулите? Мощ, от която зависеха живота им и живота на всички хора, които чакаха осемдесетте товарни вагона? Тя видя лицето и ръцете на един мъж, осветени от една лабораторна пещ, над бялата течност от металната проба. Почувства напора на емоция, която не можеше да сдържи, сякаш нещо изригна в нея. Тя се обърна към вратата на машинното отделение, отвори я с остро изскърцване и се втурна сред горещината на двигателите.

За миг почувства сякаш е сведена до едно-единствено сетиво — слуха, и онова, което остана от слуха й, беше един дълъг, извисяващ се и спадащ крясък. Тя стоеше в люлеещата се, затворена метална камера, гледайки огромните генератори. Искаше да ги види, защото чувството й за триумф беше свързано с тях, с любовта й към тях, с причината за труда на живота й, който беше избрала. В противоестествената яснота на силната си емоция, тя почувства, че е на път да проумее нещо, което никога не е знаела и което трябва да знае. Тя се разсмя силно, но не чу звука — нищо не можеше да се чуе от непрекъснатата експлозия.

— Линията „Джон Голт“ — извика тя, за да се наслади на прииждащия от устните си глас.

Тръгна бавно покрай двигателите, по тесен проход между тях и стената. Чувстваше се нескромно, като натрапник — сякаш се беше промъкнала в някакво живо същество, под сребърната му кожа, и наблюдаваше как животът му пулсира в сиви метални цилиндри, в извити серпентини, в запечатани тръби, в конвулсивното въртене на остриетата в металните клетки. Огромната сложност на формата над нея беше прокарана по невидими канали, а мощта, която беснееше вътре, беше доведена до крехките стрелки на стъклените циферблати, до зелените и червените мъниста, светещи на таблата, до високите, тесни шкафове с шаблонен надпис „Високо напрежение“.

Защо винаги изпитваше това радостно чувство на увереност, когато гледаше машини? Имаше два аспекта, считани за нечовешки, които явно отсъстваха в тези гигантски форми: безпричинността и безцелността. Всяка част от моторите беше въплътен отговор на „защо?“ и „заради какво?“, като стъпките на един живот, избран от онзи вид ум, който тя обожаваше. Двигателите бяха морален кодекс, излят от стомана.

Те са живи, мислеше си тя, защото са физическата форма на действието на жива сила — на разум, който е бил в състояние да схване цялата им сложност, да предопредели целта й, да й придаде форма. За миг й се стори, че двигателите са прозрачни и че вижда мрежата на нервната им система. Това беше мрежа от връзки, по-сложни и по-важни от всичките им кабели и вериги: рационалните връзки, създадени от този човешки ум, който за първи път беше създал всяка една тяхна част.

Те са живи, мислеше си, но душата им се управлява дистанционно. Душата им е у всеки човек, който има способността да достигне подобно постижение. Ако душата изчезнеше от света, двигателите щяха да спрат, защото това е силата, която ги поддържа в движение, а не горивото под краката й. Ако душата изчезне, горивото би станало отново първичен разтвор, а стоманените цилиндри биха се превърнали в петна ръжда по стените на пещерите на треперещи диваци. Това беше силата на живия разум, силата на мисълта, избора и целта.

Тя си проправяше път обратно към кабината, усещайки, че иска да се смее, да коленичи или да вдигне ръце, искайки да освободи онова, което чувства, знаейки, че то няма форма или израз.

Спря. Видя Риърдън да стои до стъпалата на вратата на кабината. Гледаше я така, сякаш знаеше защо е избягала и какво чувства. Стояха неподвижни, телата им се превърнаха в погледи, които се срещнаха в тесния проход. Пулсът й беше в хармония с пулса на двигателите, и тя чувстваше, че и двата сякаш произлизат от него — ритъмът на сърцето й заличаваше волята й. Върнаха се обратно в кабината мълчаливо, знаейки, че това е бил един миг помежду им, който не бива никога да се споменава.

Скалите отпред бяха от блестящо, течно злато. Дългите сенки се протягаха в долините отдолу. Слънцето слизаше към върховете на запад. Те се движеха на запад и нагоре, към слънцето.

Небето вече беше потъмняло до синьо-зеления цвят на релсите, когато видяха комините в една далечна долина. Беше един от новите градове в Колорадо, градовете, които бяха израснали като лъчи от нефтените полета на Уайът. Видя острите очертания на модерни къщи, плоските покриви, огромните прозорци. Беше твърде далеч, за да различи хората. В момента, в който си помисли, че едва ли наблюдават влака от такова разстояние, измежду сградите излетя ракета, издигна се високо над града и се пръсна като водопад от златни звезди в потъмняващото небе. Хората, които не можеше да види, виждаха ивицата на влака на склона на планината и изпращаха салют, самотен огнен изблик в полумрака, символ на радостта или вик за помощ.

Отвъд следващия завой, сред внезапно отворилото се пространство, тя видя две точки от електрическа светлина, бяла и червена, ниско в небето. Не бяха самолети тя видя конусите на металните кули, които ги поддържаха — и в мига, в който разбра, че това са кулите на „Уайът Ойл“, видя, че релсите тръгват надолу, че земята се разтваря, сякаш планините са се отдръпнали встрани, а в дъното, в подножието на хълма на Уайът, от другата страна на пролома на каньона, тя видя моста от риърдънов метал.

Летяха надолу, тя забрави за внимателно изчисления наклон, за огромните завои и постепенното спускане, чувстваше се така, сякаш влакът се гмуркаше надолу, с главата напред, и виждаше как мостът расте, за да ги посрещне — малък, квадратен тунел от метална дантела, с няколко кръстосани във въздуха греди, синьо-зелени и блестящи, осветени от дълъг лъч слънчева светлина от залеза, през някакъв процеп в преградата от планини. До моста имаше хора, тъмните вълни на тълпата, но те сякаш изпаднаха извън периферията на съзнанието й. Тя чуваше повишаващия се, ускоряващ се звук на колелетата, а някаква музикална тема в техния ритъм се опитваше да пробие мозъка й. Ставаше все по-силна, избухна внезапно в кабината, но тя знаеше, че беше само в нейния ум: Петият концерт на Ричард Хали, мислеше си тя, за това ли го е написал? Дали е познавал това чувство? Движеха се по-бързо — тя си мислеше, че бяха напуснали земята, запратени от планините като от трамплин, и сега плуваха из пространството. Това не е честно изпитание, помисли си, изобщо няма да докоснем моста, видя лицето на Риърдън над себе си, издържа погледа му и главата й падна назад, така че лицето й застана точно под неговото, чуха звънтенето на метала, чуха дрънчене под краката си, диагоналите на моста се мяркаха неясно през прозорците, издавайки звук на метална тръба, която се удря в колчетата на някаква ограда — сетне прозорците изведнъж станаха ясни, неудържимото им движение напред след гмуркането ги извеждаше нагоре по хълма, кулите на „Уайът Ойл“ се люлееха пред тях, Пат Лоугън се обърна, погледна Риърдън с нещо като намек за усмивка и Риърдън каза:

— Това е.

Надписът на края на един покрив гласеше „Железопътен възел «Уайът»“. Тя го гледаше, усещайки, че в него има нещо странно, докато разбра какво е: надписът не се движеше. Най-силното сътресение за това пътуване беше осъзнаването, че локомотивът не се движи. Тя чу някъде гласове, погледна надолу и видя, че на перона има хора. После вратата на кабината се отвори — знаеше, че трябва да слезе първа и стъпи на ръба.

В тази секунда тя чувстваше крехкостта на собственото си тяло, лекотата да стои изправена в цял ръст по течението на въздуха. Залови се за металните тръби и тръгна надолу по стълбата. Беше на половината път, когато усети дланите на мъжки ръце да обхващат силно ребрата и кръста й, да я откъсват от стъпалата, да я понасят във въздуха и да я свалят на земята. Не можеше да повярва, че момчето, което се смееше в лицето й, беше Елис Уайът. Напрегнатото, присмехулно лице, което помнеше, сега имаше чистотата, енергията и радостната добронамереност на дете, попаднало в онзи свят, за който той беше предназначен.

Тя се облегна на рамото му — чувстваше се нестабилно на неподвижната земя, на ръката му, която я беше прегърнала, смееше се, слушаше нещата, които той казваше, отговаряше му.

— Нима не знаеше, че ще го направим?

След миг видя лицата, които ги заобикаляха. Това бяха акционерите на линията „Джон Голт“, хората, които стояха зад двигателите „Нилсън“, автомобилите „Хамънд“, леярната „Стоктън“ и всичко останало. Тя стискаше ръцете им, речи нямаше. Стоеше до Елис Уайът, леко отпаднала, отмахвайки косата от очите си, оставяйки следи от сажди по челото си. Стискаше ръцете на мъжете от екипажа на влака, без думи, с отпечатъка на усмивки по лицата им. Около тях блестяха светкавиците на фотоапаратите, а някакви хора им махаха от съоръженията на нефтените кладенци по склоновете на планините. Над главата й, над главите на тълпата, буквите ТТ на сребърния герб бяха осветени от последните лъчи на залязващото слънце.

Елис Уайът беше поел контрола. Водеше ги нанякъде, проправяше пътека през тълпата с ръка, когато един от мъжете с фотоапаратите си проби път до нея.

— Госпожице Тагарт — извика той, — ще направите ли изявление за обществеността?

Елис Уайът посочи дългата редица товарни вагони.

— Вече го направи.

След това тя седеше на задната седалка на открита кола, движеща се по извивките на планински път. Мъжът до нея беше Риърдън, а шофьорът — Елис Уайът.

Спряха до една къща на ръба на една скала. Наоколо не се виждаха други жилища, а само всичките нефтени кладенци, разпръснати по склоновете под нея.

— Разбира се, и двамата ще останете в дома ми за през нощта — каза Елис Уайът, докато влизаха. — Къде очаквахте да спите?

Тя се засмя.

— Не знам, изобщо не бях помислила за това.

— Най-близкият град е на час път с кола. Там отиде екипажът ти — момчетата в местната служба организират парти в тяхна чест. Както и целият град. Но казах на Тед Нилсън и на другите, че за теб няма да организираме банкети и речи. Освен ако не искаш?

— За Бога, не! — каза тя. — Благодаря, Елис.

Беше тъмно, когато седнаха на масата за вечеря в една стая с големи прозорци и няколко скъпи мебели. Вечерята беше сервирана от мълчалива фигура с бяло сако — единственият друг обитател на къщата, възрастен индиец с каменно лице и вежливи маниери. Няколко светлинки бяха пръснати из стаята, пред нея и зад прозорците — свещите на масата, светлините на сондажните кули и звездите.

— Да не мислиш, че ръцете ти сега са пълни? — казваше Елис Уайът. — Дай ми само година и ще ти дам нещо, което да те държи заета. Два влака с цистерни на ден ли, Дагни? Ще бъдат четири или шест, или колкото искаш да напълня.

Той посочи светлинките по планините. — Това ли? Това е нищо в сравнение с онова, което съм приготвил.

Той посочи на запад.

— Проходът „Буена Есперанса“ На пет мили от тук. Всички се чудят какво правя с него. Има петролни шисти. Преди колко време се отказаха да опитват да извличат петрол от шисти, защото било твърде скъпо? Чакай само да видиш процеса, който съм развил. Това ще бъде най-евтиният петрол, който ще плисна в лицата им, при това в неограничени количества — безкраен запас, който ще накара и най-големият петролен басейн да прилича на кална локва. Поръчах ли тръбопровод? Ханк, двамата ще трябва да построим тръбопроводи във всички посоки до… О, моля за извинение. Дори не се представих, когато си говорихме на гарата. Дори не съм ти казал името си.

Риърдън се усмихна леко.

— Вече го отгатнах.

— Съжалявам, не исках да бъда небрежен, но бях твърде развълнуван.

— За какво беше развълнуван? — попита Дагни с присвити от насмешка очи.

Уайът издържа погледа й за миг, отговорът му съдържаше тържественост и напрежение, които се изразяваха странно, чрез усмивка в гласа му.

— За най-красивия шамар, който съм получавал и който си заслужих.

— Искаш да кажеш за първата ни среща?

— Искам да кажа за първата ни среща.

— Недей. Беше прав.

— Така беше. За всичко, освен за теб. Дагни, да открия изключение след години на… Да вървят по дяволите! Искаш ли да пусна радиото и да чуем какво говорят за вас двамата тази вечер?

— Не.

— Добре. Не искам да ги слушам. Да се задавят с речите си. Сега всички искат да се примъкнат на печелившата страна. Ние сме печелившата страна.

Той погледна Риърдън.

— На какво се смееш?

— Винаги съм бил любопитен да видя какво представляваш.

— Никога не съм имал шанса да бъда онова, което представлявам, освен тази вечер.

— Нима живееш тук сам, просто така, отдалечен на мили от всичко?

Уайът погледна прозореца.

— Аз съм само на няколко крачки от всичко.

— Ами хората?

— Имам стаи за гости за онези хора, които идват да ме видят по работа. Искам да има колкото се може повече разстояние между мен и всички други видове хора.

Той се наведе напред, за да напълни чашите им с вино.

— Ханк, защо не се преместиш в Колорадо? Да върви по дяволите Ню Йорк и Източното крайбрежие! Това е столицата на Възраждането. На второто Възраждане — не на картините с маслени бои и на катедралите, а на нефтените кули, електроцентралите и двигателите от риърдънов метал. Имало е каменна епоха и желязна епоха, а сега ще я нарекат епохата на риърдъновия метал — защото няма граници за онова, което металът ти направи възможно.

— Ще купя няколко квадратни мили в Пенсилвания — каза Риърдън! — Тези около завода. Щеше да е по-евтино да построя клон тук, както исках, но знаеш защо не мога, така че да вървят по дяволите! Така или иначе ще ги победя. Ще разширя завода, и ако тя може да ми предостави тридневен товарен превоз до Колорадо, ще се състезавам с теб за това кой ще създаде капитала на Възраждането!

— Дай ми година — каза Дагни — да пускам влакове по линията „Джон Голт“, дай ми време да възстановя системата на „Тагарт“, и ще ти дам тридневен товарен превоз през целия континент, по релси от риърдънов метал, от океан до океан!

Чудеше се какво харесва в звука на смеха на Уайът. Гласовете им, дори нейният собствен, криеха нотка, която тя не беше чувала никога преди. Когато станаха от масата, тя забеляза с учудване, че свещите бяха единственото осветление в стаята — беше се чувствала сякаш седеше под силна светлина.

Елис Уайът вдигна чашата си, погледна ги в лицата и каза:

— За света такъв, какъвто изглежда сега! — и изпразни чашата си с едно-единствено движение.

Тя чу трясъка от строшеното в стената стъкло в същия момент, в който видя въртеливото движение — извивката на тялото му, замаха на мишницата му, страховитата сила на ръката му, която беше хвърлила чашата през стаята. Това не беше обикновен жест, който се прави на празник, а жест на буен гняв; яростен жест — движение, което замества вика на болка.

— Елис — прошепна тя, — какво има?

Той обърна поглед към нея. Със същата внезапност очите му се бяха изяснили, лицето му беше спокойно, онова, което я уплаши, беше, че го видя да се усмихва нежно.

— Съжалявам — каза той. — Няма значение. Ще се опитваме да мислим, че ще трае дълго.

Земята долу беше набраздена от лунната светлина, когато Уайът ги поведе по външното стълбище към втория етаж на къщата, към откритата галерия пред вратите на стаите за гости. Пожела им лека нощ и чуха стъпките му да слизат по стълбите. Лунната светлина сякаш поглъщаше звука, точно както поглъщаше цвета. Стъпките потънаха в далечното минало, и когато замряха, тишината се превърна в самота, която е траяла дълго — като че никъде не беше останал нито един човек.

Тя не се обърна към вратата на стаята си. Той не помръдна. На нивото на краката им нямаше нищо освен тънък парапет и празното пространство. Ъгловатите очертания на къщата се губеха някъде долу, сенките повтаряха стоманения силует на кулата, пресечен от острите, черни парчета блещукаща скала. Няколко светлини, в бяло и червено, трептяха в ясния въздух, като капки дъжд, уловени по краищата на стоманените трегери. Някъде далеч три от малките капчици бяха зелени, подредени в редица покрай коловоза на „Тагарт“.

Отвъд тях, в края на пространството, увиснал на бяла дъга, висеше мрежестият правоъгълник на моста. Тя почувства някакъв ритъм, без звук или движение, усещане за пулсиращо напрежение, сякаш колелата на линията „Джон Голт“ продължаваха да се движат. Бавно, отговаряйки и съпротивлявайки се на неизречен призив, тя се обърна и го погледна.

Изразът, който видя на лицето му, я накара да разбере за първи път, че винаги е знаела какъв ще бъде краят на пътуването. Изразът не беше такъв, какъвто хората са се научили да го представят — нямаше отпуснати мускули, увиснали устни и безмозъчен глад. Чертите на лицето му бяха силно обтегнати и му придаваха особена непорочност, с остра прецизност на формите, правеха го чисто и младо. Устата му беше напрегната, устните — леко присвити, подчертавайки формата й. Само очите му бяха замъглени, с подути клепачи, а погледът беше съсредоточен в изражение, което сякаш изразяваше омраза и болка.

Шокът премина в скованост, която се разливаше по тялото й — тя чувстваше напрежение в гърлото и в стомаха си, осъзнаваше единствено тихата конвулсия, която й пречеше да диша. Но това, което чувстваше, без да има думи за него, беше — да, Ханк, да, сега, защото това е част от същата битка, по начин, който не мога да назова… защото това е нашата същност, изправена срещу тяхната… нашата велика способност, заради която те ни измъчват, способността да изпитваме щастие… Сега, ето така, без думи или въпроси… защото го искаме…

Беше като акт на омраза, като прерязващия удар на бич, увит около тялото й: тя почувства ръцете му около себе си, усети краката си привлечени напред към него, гърдите си — притиснати към неговите, устните му върху нейните.

Ръката й премина от раменете му към кръста, после към краката, изразявайки непризнатото желание, което беше изпитвала при всяка среща с него. Когато откъсна устни от неговите, тя се смееше беззвучно, триумфално, сякаш казваше: „Ханк Риърдън — суровият, недостъпен Ханк Риърдън с монашеския си офис, с бизнес разговорите си, с трудните си пазарлъци — помниш ли ги сега? А аз мисля за тях, заради удоволствието да знам, че аз те доведох до тук“. Той не се усмихваше, лицето му беше изопнато, това беше лице на враг, той отметна главата й и се впи отново в устните й, сякаш й нанасяше рана.

Тя го усети да трепери и си помисли, че това е онзи вик, който беше искала да изтръгне от него — капитулация сред останките от измъчената му съпротива. И в същото време все пак знаеше, че победата беше негова, че смехът беше нейната подвластност, че презрението й беше подчинение, че целта на цялата й огромна сила беше единствено да направи неговата победа възможно най-велика — той притискаше тялото й към своето, сякаш подчертавайки желанието си да я накара да разбере, че сега е само инструмент за удовлетворяването на неговото желание, — а неговата победа, тя го знаеше, беше нейното желание да го остави да я принизи до там. Каквото и да съм, мислеше си тя, каквато и лична гордост да имам — гордостта от моята смелост, от моята работа, от моя ум и моята свобода, — всичко това ти предлагам да използваш за да доставиш удоволствие на тялото си, това искам да ти служи, а че ти искаш то да ти послужи, е най-голямата награда, която мога да получа.

В двете стаи зад тях горяха светлини. Той я хвана за китката, повали я в стаята си, а жестът му означаваше, че няма нужда от знак на съгласие или съпротива. Заключи вратата, гледайки лицето й. Изправена, устоявайки на погледа му, тя протегна ръка към лампата на масата и загаси светлината. Той се приближи. Запали отново лампата, с едно-единствено надменно движение. За пръв път го видя да се усмихва — бавна, присмехулна, чувствена усмивка, която подчертаваше целта на действието му.

Държеше я наполовина излегната на леглото, разкъсваше дрехите й, докато лицето й беше притиснато към неговото, устните й се движеха надолу по линията на врата му, по рамото му. Тя знаеше, че всеки неин жест на желание към него му действа като удар, че в него има тръпка от недоверчив гняв, и все пак никакъв жест не може да задоволи напълно ненаситността му да получава още и още доказателства за нейното желание.

Той стоеше и гледаше надолу към голото й тяло, наведе се и тя чу гласа му — беше по-скоро изказ на надменен триумф, отколкото въпрос:

— Искаш ли го?

Нейният отговор беше повече задъхване, отколкото дума, очите й — затворени, устните — отворени:

— Да.

Знаеше, че онова, което усеща с кожата на ръцете си, е платът на ризата му, знаеше, че устните, които усеща върху своите, са неговите, но в останалата част от нея нямаше разлика между неговото и нейното същество, сякаш нямаше никакво разделяне между тяло и дух. През всичките изминали години те бяха правили своите стъпки в избраната посока — посоката, избрана със смелостта на една-едничка вярност — тяхната любов към живота. Избрана със съзнанието, че нищо няма да им се даде даром, че човек трябва да сътвори собственото си желание и всяка форма на неговото осъществяване — през оформянето на метала, релсите, двигателите — те двамата винаги са били движени от силата на мисълта, че човек преобразява света заради собствената си наслада, че човешкият дух дава смисъл на неодушевената материя, като я моделира така, че да служи на избраната цел. И този път ги беше довел до момента, когато в отговор на най-високите човешки ценности, в момент на възхищение, което не може да се изрази чрез никакъв друг знак на почит, духът прави така, че тялото да стане знак на почит, като му дава нова форма — на доказателство, на подтик, на награда, — в едно-единствено усещане за такава силна радост, която прави всеки друг подтик ненужен за съществуването. Той чу стенанието в дъха й, тя усети потръпването на тялото му — в един и същи момент.