Айн Ранд
Атлас изправи рамене (5)

Глава V
Върхът на семейство Д’Анкония

Вестникът беше първото нещо, което забеляза. Еди здраво го беше стиснал, докато влизаше в кабинета й. Тя погледна лицето му — беше напрегнато и озадачено.

— Дагни, много ли си заета?

— Защо?

— Знам, че не обичаш да се говори за него. Но мисля, че тук има нещо, което трябва да видиш.

Тя мълчаливо протегна ръка за вестника.

Историята на първа страница известяваше, че при конфискацията на мините „Сан Себастиан“ правителството на Народна република Мексико открило, че са безполезни — ужасно, напълно, безнадеждно безполезни. Не е имало нищо, което да оправдае пет години работа и похарчените милиони — нищо, освен празни изкопи, направени с огромни усилия. Малкото следи от мед дори не си стрували извличането. Не съществували никакви големи залежи от метал, не можело и да се очаква да съществуват, и нямало никакви индикации, които да позволят някой да бъде заблуден. Правителството на Народна република Мексико провеждало спешни сесии заради това откритие, сред вой от възмущение — чувстваха, че са ги измамили.

Докато я наблюдаваше, Еди беше наясно, че Дагни гледа вестника много след като е свършила да чете. Знаеше, че с право е усещал лек страх, макар да не можеше да обясни какво точно го плаши в тази история.

Той чакаше. Тя вдигна глава. Не го погледна. Очите й бяха неподвижни, съсредоточени, сякаш се опитваха да различат нещо на голямо разстояние.

Той каза тихо:

— Франсиско не е глупак. Какъвто и да е, до каквато и поквара да падне — а аз спрях да се опитвам да разбера защо, — той не е глупак. Не може да направи подобна грешка. Не е възможно. Не го разбирам.

— А аз започвам да схващам.

Тя се изправи с внезапно движение, което премина през тялото й като тръпка. После каза:

— Обади му се в „Уейн-Фолклънд“ и кажи на копелето, че искам да го видя.

— Дагни — тъжно и укорително каза той, — това е Фриско д’Анкония.

— Беше.

* * *

Тя вървеше през ранния здрач на градските улици към хотел „Уейн-Фолклънд“. „Каза по всяко време, когато решиш“, беше й казал Еди. Първите светлини се появяваха в прозорците високо под облаците.

Небостъргачите изглеждаха като изоставени фарове, изпращащи слаби, замиращи сигнали към празното море, в което вече не плаваха кораби. Няколко снежинки паднаха покрай тъмните витрини на празните магазини и се стопиха в калта по тротоарите. Редица червени фенери пресичаше улицата и се изгубваше в мрачната далечина.

Тя се чудеше защо иска да тича, защо трябва да тича, не, не по тази улица, а по един зелен хълм под ослепителното слънце, към пътя на брега на река Хъдсън, в подножието на имението на Тагарт. Тя винаги тичаше така, когато Еди викаше „Идва Фриско д’Анкония!“ и сетне двамата политаха надолу по хълма към колата, която приближаваше по пътя.

Той беше единственият гост, чието пристигане беше събитие в тяхното детство — най-голямото събитие. Тичането, за да го посрещнат, беше станало част от състезанието между тримата. На върха на хълма имаше бреза, на половината път между шосето и къщата, Дагни и Еди се опитваха да минат покрай дървото, преди Франсиско да изтича нагоре по хълма и да ги пресрещне.

През всичките дни на неговите пристигания, през всичките лета, те никога не стигнаха брезата — Франсиско стигаше първи и ги спираше, след като я беше отминал. Франсиско винаги печелеше, както печелеше и във всичко останало.

Родителите му бяха стари приятели на семейство Тагарт. Той беше единствен син и беше израснал по целия свят — говореше се, че баща му искал той да възприема света като свое бъдещо владение.

Дагни и Еди никога не бяха сигурни къде прекарва зимата, но веднъж годишно, всяко лято, суров южноамерикански възпитател го довеждаше за един месец в имението на Тагарт.

За Франсиско беше естествено, че децата на Тагарт бяха избрани за негови другари — те бяха основните наследници на „Тагарт Трансконтинентал“, както той беше на „Д’Анкония мед“. „Ние сме единствената аристокрация, останала в света — аристокрацията на парите — каза той на Дагни веднъж, когато беше на четиринайсет. — Това е единствената истинска аристокрация, ако хората разбират изобщо какво е това, а те не разбират“.

Той имаше своя собствена кастова система: за него децата на Тагарт не бяха Джим и Дагни, а Дагни и Еди. Рядко благоволяваше да забележи съществуването на Джим. Еди го попита веднъж:

— Франсиско, ти си нещо като много високопоставен благородник, нали?

А той отговори:

— Още не. Причината, поради която семейството ми е просъществувало толкова дълго е, че никой от нас не си е позволявал да си въобрази, че е роден Д’Анкония. Трябва да стане такъв.

Той произнесе името си, сякаш искаше слушателите му да бъдат поразени и да паднат на колене само като го чуят.

Себастиан д’Анкония, неговият прародител, беше напуснал Испания преди много векове, когато Испания е била най-силната страна в света, а той е бил една от най-значимите й фигури. Тръгнал си, защото Великият инквизитор не одобрявал начина му на мислене и по време на един дворцов прием предложил да го промени. Себастиан д’Анкония плиснал остатъците от виното си в лицето на Великия инквизитор и избягал, преди да бъде заловен. Изоставил богатството си, имението си, мраморния си палат и момичето, което обичал — и отплавал за един нов свят.

Първото му имение в Аржентина била дървена колибка в полите на Андите. Слънцето осветявало като фар сребърния герб на Д’Анкония, закован над вратата на колибата, докато Себастиан д’Анкония копаел за мед в първата си мина. Прекарал години с кирка в ръка, трошейки скали от изгрев до залез, с помощта на няколко заблудени скитници — дезертьори от армиите на неговите сънародници, избягали престъпници, умиращи от глад индианци.

Петнайсет години след като напуснал Испания Себастиан д’Анкония изпратил да доведат момичето, което обичал — тя го чакала. Когато пристигнала, намерила сребърния герб над входа на мраморен палат, в градините на огромно имение, а планините — прорязани от галерии с червена руда в далечината. Той я пренесъл на ръце през прага на дома си. Изглеждал по-млад от последния път, в който го била видяла.

— Моите и твоите предци — казваше Франсиско на Дагни — са щели да се харесат.

В годините на детството си Дагни живееше в бъдещето — в света, който очакваше да открие, в света, в който нямаше да се налага да чувства презрение или досада. Но за един месец всяко лято беше свободна. Един месец можеше да живее в настоящето. Всеки път, когато се затичаше надолу по хълма, за да посрещне Франсиско д’Анкония, беше като освобождаване от затвор.

— Здрасти, Плужек!

— Здрасти, Фриско!

В началото и двамата мразеха прякорите си. Тя го беше попитала ядосано:

— Какво искаш да кажеш?

А той беше отговорил:

— Ако не знаеш, така се нарича силният огън в котела на локомотива.

— Това пък откъде го разбра?

— От господата по линията на Тагарт.

Той говореше пет езика, а английският му беше без следа от акцент — прецизен, културен английски, нарочно смесен с жаргон. Тя си беше отмъстила, като го беше нарекла Фриско. Той се беше засмял — развеселен и ядосан.

— Ако вие, варвари такива, е трябвало да унизите името на един от великите си градове, поне можете да се въздържите да го правите и с моето.

Но постепенно бяха започнали да харесват прякорите си.

Всичко започна по време на второто им лято заедно, когато той беше на дванайсет, а тя — на десет. Това лято Франсиско започна да изчезва всяка сутрин по причина, която никой не можеше да разбере. Тръгваше с колелото си преди зазоряване и се връщаше навреме, за да се появи пред белия кристален комплект прибори, сложен за обяд на терасата, с изискано точни и прекалено невинни маниери. Смееше се и отказваше да отговаря, когато Дагни и Еди го разпитваха. Веднъж се опитаха да го проследят в студения мрак преди съмване, но се отказаха — никой не можеше да го проследи, ако той не искаше.

След известно време госпожа Тагарт започна да се притеснява и реши да разследва случая. Тя така и не разбра как е успял да заобиколи законите за детския труд, но намери Франсиско на работа — след неофициална сделка с диспечера — като куриер в „Тагарт Трансконтинентал“, в едно подразделение на десет мили от тях. Диспечерът беше втрещен от посещението — нямаше представа, че куриерът му е личен гост на семейство Тагарт. Момчето беше известно сред местните железничари като Франки и госпожа Тагарт предпочете да не ги осветлява за истинското му име. Тя просто обясни, че работи без разрешението на родителите си и трябва да напусне веднага. Диспечерът съжаляваше, че трябва да го загуби — Франки, казваше той, е най-добрият куриер, който са имали.

— Много бих желал да го задържим. Вероятно можем да се споразумеем с родителите му? — предложи той.

— Опасявам се, че не може — меко каза госпожа Тагарт.

— Франсиско — попита го тя, когато го доведе вкъщи, — какво щеше да каже за това баща ти, ако знаеше?

— Баща ми щеше да попита дали съм добър в работата или не. Само това би поискал да знае.

— Стига, говоря сериозно.

Франсиско я гледаше вежливо, а изисканите му маниери говореха за столетия добро възпитание и дворцови приеми, но нещо в очите му я караше да се чувства несигурна за възпитанието.

— Миналата зима — отговори той — плавах като юнга на товарен параход, който караше мед на Д’Анкония. Баща ми ме търси три месеца, но само това ме попита, когато се върнах.

— Значи така прекарваш зимите си? — каза Джим Тагарт. Усмивката му имаше триумфален оттенък, триумф, че е намерил причина, за да изпита презрение.

— Това беше миналата зима — любезно каза Франсиско, без да промени невинния небрежен тон на гласа си. — Зимата преди това прекарах в Мадрид, в дома на херцог Алба.

— Защо си решил да работиш в железница? — попита Дагни.

Те стояха и се гледаха: нейният поглед беше изпълнен с възхита, неговият — с насмешка, но без злоба — това беше смях като за поздрав.

— За да видя как е, Плужек — отговори той, — и да ти кажа, че съм получил работа в „Тагарт Трансконтинентал“ преди теб.

Дагни и Еди прекарваха зимите си в опити да овладеят някое ново умение, за да удивят Франсиско и да го победят поне веднъж. Никога не успяха. Когато му показваха как да удря топка с бухалка — игра, която никога не беше играл преди, — той ги погледа няколко минути и каза:

— Мисля, че схващам идеята. Дайте да опитам.

Взе бухалката и изпрати топката над редицата дъбове някъде в края на поляната.

Когато Джим получи моторница за рождения си ден, те всички стояха на речния кей и наблюдаваха урока, докато инструкторът показваше на Джим как да я управлява. Никой от тях не беше карал моторница преди. Бляскавата бяла машина с форма на куршум продължаваше да се клатушка тромаво във водата, дирята й пазеше спомена за всяко отклонение, моторът й се давеше, докато инструкторът продължаваше да дърпа волана от ръцете на Джим. Без видима причина Джим изведнъж вдигна глава и извика на Франсиско:

— Мислиш ли, че можеш да го направиш малко по-добре?

— Мога.

— Ами опитай!

Когато лодката се върна и двамата й пътници слязоха, Франсиско седна на кормилото.

— Изчакайте минутка — каза той на инструктора, който остана на кея. — Нека хвърля едно око на това.

Сетне, преди инструкторът да успее да мръдне, лодката се озова в средата на реката, сякаш изстреляна от оръдие. Отдалечи се, преди да схванат какво виждат. Докато се смаляваше в далечината и слънчевата светлина, Дагни я виждаше като три прави линии: следата във водата, протяжния вой на двигателя и целта на кормчията.

Тя забеляза странното изражение на лицето на баща си, докато наблюдаваше отдалечаващата се лодка. Не казваше нищо, просто стоеше и гледаше. Тя си спомни, че го е виждала да гледа така само веднъж преди. Когато преглеждаше сложна система от макари, която Франсиско, тогава дванайсетгодишен, беше издигнал, за да направи асансьор до върха на една скала — той учеше Дагни и Еди да се гмуркат от върха на скалата в река Хъдсън. Изчисленията на Франсиско още се валяха по земята, баща й ги вдигна, погледна ги и попита:

— Франсиско, колко години си учил алгебра?

— Две.

— Кой те научи да правиш това?

— А, това е просто нещо, което ми хрумна.

Тя не знаеше, че онова, което баща й държи написано на смачканите листа, е диференциално уравнение в суров вид.

Наследниците на Себастиан д’Анкония съставяха непрекъсната линия от първородни синове, които знаеха как да носят името му. Семейна традиция беше, че човекът, който ще ги опозори, е наследникът, който ще умре, без да остави богатството на Д’Анкония по-голямо, отколкото го е получил. През поколенията подобен позор не беше настъпвал. Една аржентинска легенда гласеше, че ръката на Д’Анкония има чудодейната сила на светците — но не силата да лекува, а силата да произвежда.

Наследниците на Д’Анкония бяха мъже с необичайни способности, но никой от тях не можеше да се сравнява с това, в което Франсиско д’Анкония обещаваше да се превърне. Сякаш вековете бяха пресели качествата на семейството през фино сито, бяха отхвърлили маловажното, непоследователното, слабото и бяха оставили само чистия талант — сякаш случайността, поне веднъж, беше постигнала същност, лишена от случайности.

Франсиско постигаше всичко, с което се заемеше, правеше го по-добре от всеки друг, и при това без усилие. В поведението и съзнанието му нямаше самохвалство, никаква мисъл за сравнение. Държането му не беше сякаш „мога да го направя по-добре от теб“, а просто „мога да го направя“. И онова, което разбираше под „правене“, беше да го направи отлично.

Нямаше значение каква специалност се изискваше, заради взискателния план на баща му за неговото образование, нямаше значение какъв предмет му нареждаха да изучава, Франсиско овладяваше до съвършенство всичко с удоволствие и без усилие. Баща му го обожаваше, но внимателно прикриваше това, както прикриваше и осъзнатата си гордост, че отглежда най-блестящия феномен на едно блестящо родословно дърво.

Говореше се, че Франсиско ще бъде върха на семейство Д’Анкония.

— Не знам какъв девиз имат семейство Д’Анкония на семейния си герб — каза веднъж госпожа Тагарт — но съм сигурна, че Франсиско ще го промени на „Заради какво?“

Това беше първият въпрос, който той задаваше за всяко нещо, което му предложеха да прави — и нищо не можеше да го накара да действа, ако не намереше разумен отговор. Той прелиташе през дните на неговия летен месец като ракета, но ако някой го спреше посред полета му, той винаги можеше да назове целта си във всеки един произволен момент. Две неща бяха невъзможни за него: да стои спокойно или да се движи безцелно.

„Хайде да разберем“ беше мотивът, който предлагаше на Дагни и Еди за всичко, което предприемаше, или „хайде да го направим“ Това бяха единствените му форми на забавление.

— Мога да го направя — каза той, когато строеше асансьора си, залепен за скалата, забивайки метални скоби в камъка, докато ръцете му се движеха с експертен ритъм, а капки кръв се процеждаха незабелязани изпод превръзката на китката му.

— Не, не бива да рискуваме, Еди, не си още достатъчно голям, за да работиш с чук. Просто изхвърли бурените и ми разчисти пътя. Аз ще направя останалото… Каква кръв? О, това е нищо, просто се порязах вчера. Дагни, изтичай до къщата и ми донеси чиста превръзка.

Джим ги наблюдаваше. Те го бяха оставили сам, но често го виждаха да стои на разстояние и да наблюдава Франсиско с особена настойчивост. Той рядко говореше в присъствието на Франсиско, но понякога притискаше Дагни и присмехулно й казваше:

— Само каква важност си придаваш, претендирайки, че си желязна жена със собствено мнение! Ти си безгръбначна пачавра, да знаеш. Отвратителен е начинът, по който оставяш този самомнителен никаквец да те командва. Може да те върти на малкия си пръст. Нямаш никаква гордост. Как тичаш само като ти свирне и му слугуваш! Защо не му лъснеш обувките?

— Защото не ме е накарал — отговаряше тя.

Франсиско можеше да спечели всяка игра във всяко местно съревнование. Но той никога не влизаше в съревнования. Можеше да управлява младежкия клуб. Но той никога не се доближи до сградата им, пренебрегвайки старателните им опити да привлекат най-известния наследник в света. Дагни и Еди бяха единствените му приятели. Не можеха да кажат дали те го притежаваха или той ги притежаваше изцяло — нямаше никаква разлика, — и двете представи ги правеха щастливи.

Тримата започваха всяка сутрин свои собствени приключения. Веднъж един възрастен професор по литература, приятел на госпожа Тагарт, ги видя на върха на една купчина на сметището да разглобяват купето на един автомобил. Той спря, поклати глава и каза на Франсиско:

— Млад човек с вашето положение трябва да прекарва времето си в библиотеките и да попива културата на света.

— Какво мислите, че правя? — попита Франсиско.

В околността нямаше фабрики, но Франсиско научи Дагни и Еди да пътуват гратис във влаковете на Тагарт до далечни градове, където прескачаха оградите на фабрични дворове или висяха по первазите на прозорците, гледайки машините така, както другите деца гледат филми.

— Когато един ден управлявам „Тагарт Трансконтинентал“… — казваше от време на време Дагни.

— Когато един ден управлявам „Д’Анкония мед“… — казваше Франсиско. Те нямаше нужда да си обясняват останалото — те знаеха целите и мотивите си.

Понякога кондукторите ги хващаха. Тогава някой началник-гара се обаждаше на госпожа Тагарт от стотици мили разстояние:

— Тук има трима млади скитници, които твърдят, че са…

— Да — въздишаше госпожа Тагарт, — така е. Моля ви, пратете ги обратно.

— Франсиско — веднъж го попита Еди, докато стояха на коловозите на гарата на Тагарт, — бил си навсякъде по света. Кое е най-важното нещо на земята?

— Това — отговори Франсиско, сочейки емблемата „ТТ“ на предната част на локомотива, и добави: — Ще ми се да можех да срещна Нат Тагарт.

Той забеляза как го гледа Дагни. Не каза нищо, но след няколко минути, докато вървяха през гората по тясна пътечка през влажната пръст, папратите и слънчевата светлина, той каза:

— Дагни, аз винаги ще се прекланям пред гербовете. Винаги ще почитам символите на благородството. Аристократ съм, нали така? Само дето пет пари не давам за проядени от молци кули и еднорозите десета ръка. Днешните гербове са по билбордовете и в рекламите на популярните списания.

— Какво искаш да кажеш? — попита Еди.

— Търговските марки, Еди — отговори той.

През онова лято Франсиско беше на петнайсет години. „Когато управлявам «Д’Анкония мед»…“ „Уча минно дело и минералогия, защото трябва да съм готов за времето, когато ще управлявам «Д’Анкония мед»…“ „Уча електроинженерство, защото електроцентралите са най-добрите клиенти на «Д’Анкония мед»…“ „Ще уча философия, защото ще трябва да защитавам «Д’Анкония мед»…“

— Не ти ли се случва да мислиш за нещо друго освен „Д’Анкония мед“? — веднъж го попита Джим.

— Не.

— Струва ми се, че на света има и други неща.

— Нека другите мислят за тях.

— Това не е ли много себично отношение?

— Така е.

— Какво преследваш?

— Пари.

— Че нямаш ли достатъчно?

— Приживе всеки един от моите предшественици е увеличавал производството на „Д’Анкония мед“ с около десет процента. Аз възнамерявам да го увелича със сто.

— За какво? — попита Джим, саркастично имитирайки гласа на Франсиско.

— Когато умра, се надявам да отида на небето, каквото и по дяволите да е това, и искам да съм в състояние да си позволя цената за вход.

— Добродетелта е цената за вход — високомерно каза Джим.

— Точно това имам предвид, Джеймс. Искам да съм готов да претендирам за най-висшата добродетел — че съм бил човек, който е правел пари.

— Всеки рушветчия може да прави пари.

— Джеймс, някой ден трябва да научиш, че думите имат точно значение.

Франсиско се усмихна — в усмивката му имаше лъчезарен присмех. Докато ги наблюдаваше, изведнъж Дагни си помисли за разликата между Франсиско и брат й Джим. И двамата се усмихваха подигравателно. Но Франсиско изглежда осмиваше нещата, защото виждаше нещо много по-велико. Джим се смееше, защото не искаше нищо да остане велико.

Тя забеляза отново особената усмивка на Франсиско една нощ, докато седеше с него и Еди до лагерния огън, който си бяха стъкнали в гората. Блясъкът на пламъците ги обграждаше със стена от пречупени, движещи се линии — парчета от стъбла на дървета, клони и далечни звезди.

Чувстваше се така, сякаш отвъд тази ограда няма нищо — нищо, освен черна празнота, в която има само полъх от нещо, спиращо дъха, от плашещо обещание… като бъдещето. Но бъдещето, мислеше си, ще бъде като усмивката на Франсиско, това беше ключът към него, предварителното предупреждение за неговото естество — лицето му на светлината на огъня под боровите клонки — и изведнъж тя усети непоносимо щастие, непоносимо тъкмо защото беше толкова пълно и тя не знаеше как да го изрази. Погледна Еди. Той гледаше Франсиско. По някакъв тих свой собствен начин Еди чувстваше същото.

— Защо харесваш Франсиско? — попита го тя седмици по-късно, когато Франсиско си беше тръгнал.

Еди изглеждаше удивен — никога не му беше хрумвало, че чувството му може да се поставя под въпрос. После каза:

— Кара ме да се чувствам в безопасност.

— А мен ме кара да очаквам вълнение и опасност.

Следващото лято Франсиско беше на шестнайсет, в деня, в който тя стоеше сама с него на върха на хълма над реката, а панталоните и тениските му бяха раздрани от катеренето. Стояха и гледаха надолу към Хъдсън — бяха чули, че в ясни дни човек може да види Ню Йорк в далечината. Но видяха само мараня, съставена от три вида светлина, които се сливаха: реката, небето и слънцето.

Тя коленичи на една скала и се наведе напред, опитвайки се да види града, а вятърът духаше косата й в очите. Обърна се и погледна през рамо. Видя, че Франсиско не гледа в далечината — гледаше нея. Беше странен поглед, съсредоточен и без усмивка. Тя остана неподвижна за момент, с ръце, опрени о скалата, с напрегнати мишници, за да понесат тежестта на тялото й, неочаквано погледът му я накара да осъзнае позата си, рамото си, което се подаваше от разпраната тениска, дългите, издрани, загорели крака, провесени от скалата към земята. Изправи се ядосано и се отдръпна от него. И докато, изправяше глава, с негодуване в очите, което да посрещне неумолимостта в неговите, докато беше сигурна, че той я гледа с укор и враждебност, се чу да го пита с весел и предизвикателен глас:

— Какво харесваш в мен?

Той се засмя, а тя се запита ужасена какво я е накарало да го каже. Той отговори:

— Ето какво харесвам в теб — и посочи блещукащите релси на гарата на Тагарт в далечината.

— Те не са мои — разочаровано каза тя.

— Харесва ми това, че ще бъдат.

Тя се усмихна, признавайки победата му — да не скрие, че е очарован. Не знаеше защо я гледа толкова странно, но чувстваше, че беше видял някаква връзка, която тя не можеше да схване, между тялото й и нещо вътре в нея, което щеше да й даде силата да управлява тези линии някой ден.

Той каза изведнъж:

— Нека да видим дали можем да видим Ню Йорк — и я дръпна за ръката до ръба на скалата. Тя си помисли, че не е забелязал как е извил ръката й по особен начин, държейки я плътно до себе си — това я караше да стои, притисната към него, и да чувства топлината на слънцето по кожата на краката му, опрени до нейните. Гледаха в далечината, но видяха единствено облак светлина.

Когато Франсиско си тръгна това лято, тя си помисли, че заминаването му е като прекосяване на граница, с която свършва детството — тази есен той трябваше да отиде в колеж. След това беше неин ред. Чувстваше силно нетърпение, съчетано с вълнение и страх, сякаш той се беше натъкнал на непозната опасност. Беше като един миг преди години, когато за пръв път го беше видяла да се гмурка от една скала в река Хъдсън, беше го видяла да изчезва под черната повърхност на водата и беше стояла там, знаейки, че той ще се появи след миг и че след това ще бъде неин ред да го последва.

Тя отблъсна страха, за Франсиско опасностите бяха просто възможност за още едно блестящо постижение, нямаше битки, които можеше да изгуби, нямаше врагове, които можеха да го победят. И тогава си помисли за една забележка, която беше чула няколко години преди това. Беше странна забележка — и беше странно, че думите бяха останали в съзнанието й, въпреки че навремето ги беше сметнала за безсмислени. Човекът, който беше казал това, беше възрастен професор по математика, приятел на баща й, който дойде в къщата им в провинцията само веднъж. Тя харесваше лицето му и още виждаше особената тъга в очите му, когато една вечер каза на баща й, докато седяха на терасата сред гаснещата светлина, сочейки фигурата на Франсиско в градината:

— Това момче е ранимо. Има твърде голяма способност да се радва. Какво ще прави с нея в свят, където има толкова малко поводи за радост?

Франсиско отиде в страхотно американско училище, което баща му отдавна беше избрал за него. Това беше най-изтъкнатото учебно заведение, останало в света — Кливлъндският университет „Патрик Хенри“.

Той не дойде да я посети в Ню Йорк тази зима, макар и да беше само на една нощ път. Не си пишеха, никога не бяха го правили. Но тя знаеше, че ще дойде отново в провинцията за един месец през лятото.

Тази зима на няколко пъти тя чувстваше неопределено притеснение — думите на професора непрекъснато се връщаха в съзнанието й, като предупреждение, което не можеше да обясни. Тя ги отпъждаше. Когато си мислеше за Франсиско, чувстваше непоклатима увереност, че ще има още един месец като аванс срещу бъдещето, като доказателство, че света, който виждаше пред себе си, е реален, въпреки че не беше светът на останалите.

— Здрасти, Плужек!

— Здрасти, Фриско!

Докато стоеше на склона на хълма, в първия момент, в който го видя отново, тя изведнъж разбра какво общо имаха те двамата срещу всички останали. Беше само моментна пауза, усети памучната си пола, плющяща от вятъра в коленете й, усещаше слънцето върху клепачите си, и надигащата се вълна на такова огромно облекчение, че тя заби крака в тревата със сандалите си, защото си помисли, че ще се издигне, безтегловна, и ще полети с вятъра.

Беше внезапно чувство на свобода и безопасност — защото разбра, че не знае нищо за живота му, никога не беше знаела и нямаше нужда да знае. Светът на промените — на семействата, обедите, училищата, хората, безцелните хора, които носеха товара на някаква неизвестна вина — не беше техен, не можеше да го промени, нямаше значение. Той и тя никога не бяха говорили за нещата, които им се бяха случвали, а само за нещата, които мислеха и които щяха да направят… Тя го погледна мълчаливо, сякаш един глас в нея казваше: не това, което е, а това, което ще направим… Никой няма да ни спре, мен и теб… Прости ми за страха, ако съм си помислила, че мога да те изгубя заради тях, прости ми съмнението, те никога няма да те достигнат, а аз никога няма да се боя за теб отново…

Той също спря и я погледна за секунда, и на нея й се стори, че това не беше поглед след раздяла, а погледът на човек, който е мислил за нея всеки един ден от годината. Тя не можеше да бъде сигурна, беше само миг, толкова кратък, че веднага щом го улови, той вече се обръщаше, за да посочи брезата зад себе си и да каже в тон с детската им игра:

— Ще ми се да се научиш да бягаш по-бързо. Винаги трябва да те чакам.

— А ще ме чакаш ли? — весело попита тя, а той отговори, без да се усмихва:

— Винаги.

Докато се качваха по хълма към къщата, той говореше на Еди, докато тя мълчаливо вървеше до него. Чувстваше, че между тях има някаква нова сдържаност, която — странно — беше и нов вид интимност. Тя не го разпита за университета. Няколко дни по-късно само го попита дали го харесва.

— В момента ни учат на много глупости — каза той, — но има няколко курса, които харесвам.

— Сприятели ли се с някого там?

— С двама.

Не й каза нищо друго.

Джим наближаваше последна година в един колеж в Ню Йорк. Следването му беше придало маниер на странна, трепетна войнственост, сякаш беше открил ново оръжие. Обърна се към Франсиско веднъж, без да го провокира, спря го в средата на моравата, за да каже с агресивна добронамереност:

— Мисля, че след като вече си достигнал възрастта на студент, трябва да научиш нещо за идеалите. Време е да забравиш егоистичната си алчност и да обърнеш малко внимание на социалните си отговорности, защото мисля, че всички тези милиони, които ще наследиш, не са за твое лично удоволствие, те са ти поверени в полза на недостатъчно привилегированите и на бедните, защото мисля, че човек, който не разбира това, е най-презряното човешко същество.

Франсиско отговори възпитано:

— Не е прилично, Джеймс, да изразяваш мнение, което не е поискано от теб. Ще си спестиш смущаващото откритие колко точно струва то за слушателя ти.

Дагни го попита, докато се отдалечаваха:

— Има ли много хора като Джим по света?

Франсиско се засмя.

— Ужасно много.

— Не те ли притеснява?

— Не. Нямам работа с тях. Защо ме питаш?

— Защото смятам, че са някак си опасни… Не знам с какво…

— За Бога, Дагни! Да не очакваш да ме е страх от предмет като Джеймс?

Няколко дни по-късно, когато бяха сами и вървяха през гората на брега на реката, тя попита:

— Франсиско, кое е най-презряното човешко същество?

— Човек без цел.

Тя гледаше изправените стволове на дърветата, които преграждаха огромното неочаквано блестящо пространство отвъд. Гората беше тъмна и хладна, но външните й клони улавяха горещите сребристи слънчеви лъчи от водата. Тя се чудеше защо гледката й харесва, след като никога не беше забелязвала природата около себе си, защо така усеща насладата си, движенията на тялото си, докато ходи.

Не искаше да поглежда Франсиско. Чувстваше, че присъствието му е по-интензивно и истинско, докато държи очите си встрани от него, сякаш подчертаното усещане за самата нея идваше от него — както слънчевата светлина от водата.

— Мислиш, че си добра, нали? — попита той.

— Винаги съм го мислела — предизвикателно отвърна тя, без да се обръща.

— Тогава ми го докажи. Покажи ми докъде ще се издигнеш в „Тагарт Трансконтинентал“. Без значение колко си добра, ще очаквам да изтръгнеш от себе си всичко, което имаш в опит да бъдеш още по-добра. И когато се съсипеш, за да постигнеш някаква цел, ще очаквам да започнеш да гониш друга.

— Защо си мислиш, че ще се опитам да ти доказвам каквото и да е? — попита тя.

— Да отговарям ли?

— Не — въздъхна тя, с поглед, прикован върху другия бряг на реката в далечината. Чу го да се киска и след малко той каза:

— Дагни, нищо няма значение в живота, освен това колко добре си вършиш работата. Нищо друго. Само това. Каквото и друго да си, то ще произлезе от това. Това е единствената мярка за стойността на човека. Всички етични кодекси, които ще се опитат да ти набият в главата, са просто едни хартиени пари, отпечатани от мошеници, за да оскубят достойнствата на хората. Кодексът на компетентността е единствената морална система, която има златен стандарт. Когато пораснеш, ще разбереш какво имам предвид.

— И сега разбирам. Но… Франсиско, защо ти и аз сме като че ли единствените, които го знаят?

— Защо трябва да ти пука за другите?

— Защото обичам да разбирам нещата, а в хората има нещо, което не мога да разбера.

— Какво е то?

— Ами винаги съм била непопулярна в училище и това не ме е притеснявало, но сега вече знам причината. А причината е невъзможна. Те не ме харесват не защото правя нещата зле, а защото ги правя добре. Мразят ме, защото винаги имам най-високите оценки в класа. Дори не ми се налага да уча, винаги получавам отличен. Мислиш ли, че трябва да опитам да изкарам за разнообразие някоя двойка и да стана най-популярното момиче в училище?

Франсиско спря, погледна я и я зашлеви.

Онова, което изпита, се съдържаше в един-единствен миг, докато земята пропадна под краката й сред взрив от емоция. Знаеше, че би убила всеки друг, който я удари, чувстваше бясната ярост, която щеше да й даде сили за това — и също толкова бясно удоволствие, че Франсиско го е направил. Усещаше удоволствие от тъпата, гореща болка в бузата, и от вкуса на кръвта в ъгълчето на устата. Изпитваше удоволствие от онова, което внезапно беше схванала за него, за самата себе си и за подбудите му.

Тя стегна крака, за да спре замайването, изправи глава и застана пред него, осъзнавайки новата си сила — за първи път се чувстваше равна с него и го гледаше с подигравателна, триумфална усмивка.

— Нима чак толкова те нараних? — попита тя.

Той беше изненадан — въпросът и усмивката не бяха на дете. После отговори:

— Да — ако така ти харесва.

— Харесва ми.

— Не го прави никога вече. Не си прави такива шеги.

— Не бъди глупав. Какво те кара да си мислиш, че ми пука за популярността?

— Когато пораснеш, ще разбереш какво отвратително нещо каза.

— И сега разбирам.

Той се обърна рязко, извади кърпичката си и я натопи в реката.

— Ела тук — нареди той.

Тя се засмя и се отдръпна.

— А, не. Искам да си го запазя така. Надявам се да се подуе ужасно. Харесва ми.

Той задържа погледа си върху нея дълго. После каза меко и съвсем открито:

— Дагни, ти си прекрасна.

— Бях убедена, че винаги си го мислел — отговори тя с нагло небрежен тон.

Когато се прибра вкъщи, каза на майка си, че е порязала устната си, падайки върху една скала. Това беше единствената лъжа, която някога изрече. Не го направи, за да защити Франсиско, а защото чувстваше, че по някаква причина, която не можеше да определи, инцидентът беше тайна, твърде ценна за споделяне. Следващото лято, когато Франсиско дойде, тя беше на шестнайсет. Затича се по хълма, за да го посрещне, но рязко спря. Той видя това, спря, и те останаха така за миг, гледайки се през дългата зелена поляна. Този път той тръгна към нея, вървеше бавно, а тя стоеше и чакаше. Когато се приближи, тя се усмихна невинно, сякаш без да осъзнава състезанието — замислено или спечелено.

— Вероятно би искал да знаеш, че имам работа в компанията — каза тя. — Нощен оператор в Рокдейл.

Той се засмя:

— Добре, „Тагарт Трансконтинентал“, съревнованието започва. Хайде да видим кой ще бъде по-голяма чест, ти — за Нат Тагарт, или аз — за Себастиан д’Анкония.

Тази зима тя сведе живота си до полезната простота на геометричен чертеж: няколко прави линии — от и до инженерния колеж в града всеки ден, от и до работата й на гара Рокдейл всяка нощ, и в затворения кръг на стаята й — стая с разпилени чертежи на двигатели, проекти на стоманени структури и влакови разписания.

Госпожа Тагарт наблюдаваше дъщеря си с мрачно смущение. Можеше да прости всеки пропуск, освен един: Дагни не проявяваше никакъв интерес към мъжете, никакво романтично влечение. Госпожа Тагарт не одобряваше крайностите — беше подготвена да се пребори с противоположната крайност, ако е необходимо, но се хвана да мисли, че това е по-лошо. Чувстваше се притеснена, когато трябваше да признае, че нейната дъщеря, на седемнайсет, нямаше нито един обожател.

— Дагни и Франсиско д’Анкония? — казваше тя с унила усмивка в отговор на любопитството на приятелките си. — Не, не е романс, а нещо като международна промишлена конвенция. Май само това ги интересува.

Госпожа Тагарт чу една вечер Джеймс да казва, в присъствието на гости, със своеобразен тон на задоволство:

— Дагни, въпреки че си кръстена на нея, ти всъщност приличаш много повече на Нат Тагарт, отколкото на първата Дагни Тагарт, известната красавица, която е била негова жена.

Госпожа Тагарт не знаеше кое я обижда повече: че Джеймс го казва, или че Дагни го приема с удоволствие като комплимент.

Никога няма да успея да си съставя мнение за собствената си дъщеря, мислеше си госпожа Тагарт. Дагни беше само силует, който бързешком влизаше и излизаше от апартамента — крехка фигура с кожено яке, с вдигната яка, къса пола и дълги крака на танцьорка. Тя минаваше право през стаята, с мъжка, праволинейна рязкост, но имаше някаква чудновата елегантност в движението й, което беше бързо, напрегнато и особено, предизвикателно женствено.

Понякога, поглеждайки лицето на Дагни, госпожа Тагарт улавяше изражение, което не можеше да определи точно — беше много повече от веселост, беше толкова явен израз на недокоснатата чистота на радостта, че й се струваше ненормално: нямаше такова момиче, което да е толкова нечувствително, че да не открива тъга в живота. Дъщеря й, заключи тя, беше неспособна на емоции.

— Дагни — попита я веднъж, — никога ли не ти се иска да се забавляваш?

Дагни я погледна невярващо и отговори:

— Какво мислиш, че правя?

Решението да направи на дъщеря си официален дебют костваше на госпожа Тагарт много главоболия. Не знаеше дали представя на нюйоркското общество госпожица Дагни Тагарт от Социалния регистър или нощния оператор от гара Рокдейл, беше склонна да мисли, че е по-скоро второто, и беше сигурна, че Дагни ще отхвърли идеята за подобно събитие. Беше удивена, когато Дагни прие с необяснима готовност, действайки поне веднъж точно като дете.

Тя беше още по-удивена, когато видя Дагни облечена за приема. Това беше първата женствена рокля, която някога беше носила — рокля от бял шифон с огромна пола, която плуваше като облак. Госпожа Тагарт очакваше Дагни да изглежда нелепо различна — Дагни изглеждаше като красавица. Изглеждаше по-възрастна и по-лъчисто невинна от обикновено — стоейки пред огледалото, тя държеше главата си така, както сигурно го е правила жената на Нат Тагарт.

— Дагни — с нежен упрек каза госпожа Тагарт, — виждаш ли колко красива можеш да бъдеш, когато поискаш?

— Да — каза Дагни без никакво учудване.

Балната зала на хотел „Уейн-Фолклънд“ беше украсена под ръководството на госпожа Тагарт — тя имаше артистичен вкус и декорацията на вечерта беше шедьовър.

— Дагни, има неща, които искам да се научиш да забелязваш — каза тя. — Светлини, цветове, цветя, музика. Те не са толкова достойни за пренебрежение, колкото мислиш.

— Никога не съм смятала, че са — щастливо отговори Дагни. Госпожа Тагарт за пръв път почувства връзка помежду им — Дагни я гледаше с признателното доверие на дете.

— Тези неща правят живота красив — каза госпожа Тагарт. — Искам тази вечер да е много красива за теб, Дагни. Първият бал е най-романтичното събитие в живота.

Най-голямата изненада за г-жа Тагарт настъпи в момента, в който видя Дагни да стои под светлините и да оглежда балната зала. Това не беше дете, не беше момиче, а жена с толкова самоуверена, опасна сила, че госпожа Тагарт я гледаше с потрес и възхищение. В епохата на всекидневна, цинична, посредствена рутина, сред хора, които се държаха така, сякаш не са плът, а месо — поведението на Дагни беше почти неприлично. Защото това беше начинът, по който една жена би се изправила в балната зала преди столетия, когато излагането на полуголото й тяло пред мъжкото възхищение би се считало за акт на дързост, когато това е имало значение, едно-единствено значение и е било възприемано като голямо приключение. А това, мислеше си с усмивка госпожа Тагарт, е момичето, за което мислех, че е лишено от сексуалност. Почувства огромно облекчение и малко се развесели от мисълта, че подобно откритие може да я накара да се почувства облекчена.

Облекчението трая само няколко часа. В края на вечерта тя видя Дагни в ъгъла на балната зала, седнала на парапета като на ограда, люлеейки краката си изпод шифона, сякаш беше облечена в работни панталони. Говореше с неколцина безпомощни младежи, с надменно и празно лице. Нито Дагни, нито госпожа Тагарт продумаха, докато се прибираха заедно. Но часове по-късно, следвайки внезапен импулс, госпожа Тагарт отиде в стаята на дъщеря си. Дагни стоеше до прозореца, още облечена с бялата вечерна рокля — беше като облак, крепящ тяло, което сега изглеждаше твърде слабо, дребно тяло с хлътнали рамене. Зад прозореца облаците посивяваха с първите лъчи на зората.

Когато Дагни се обърна, госпожа Тагарт видя само озадачена безпомощност — лицето й беше спокойно, но нещо в него накара госпожа Тагарт да си пожелае никога да не беше искала дъщеря й да открие тъгата.

— Майко, те наистина ли смятат, че е точно обратното? — попита тя.

Кое? — удивено попита госпожа Тагарт.

— Онова, за което ми говореше. Светлините и цветята. Да не би да очакват тези неща да ги направят романтични, а не обратното?

— Скъпа, какво искаш да кажеш?

— Там нямаше нито един човек, който да се наслаждава — безжизнено каза тя — или който изобщо да мисли или чувства нещо. Те се движеха наоколо и говореха същите глупости, които казват навсякъде. Предполагам, че са си мислели, че светлините ще го направят бляскаво.

— Скъпа, взимаш всичко твърде на сериозно. Човек не трябва да бъде интелектуален на бал. Просто трябва да е весел.

— Как? Като се държи глупаво?

— Искам да кажа… например не ти ли беше приятно да се запознаеш с младите мъже?

— Какви мъже? Там нямаше мъж, когото да не мога да смажа.

Няколко дни по-късно, докато седеше на бюрото си на гара Рокдейл и се чувстваше спокойно като у дома си, Дагни си помисли за партито и потръпна с надменен упрек към собственото си разочарование. Вдигна очи: беше пролет и в тъмнината навън по клоните имаше листа, въздухът беше неподвижен и топъл. Запита се какво е очаквала от приема. Не знаеше. Но го чувстваше отново, тук и сега, докато седеше отпусната над разбитото бюро и гледаше в мрака: чувство на безпредметно очакване, надигащо се в тялото й, бавно, като топла течност. Тя се отпусна на бюрото мързеливо, без да чувства нито изтощение, нито желание за работа.

Когато Франсиско дойде това лято, тя му каза за приема и за разочарованието си. Той слушаше мълчаливо и за пръв път я погледна с безстрастната насмешка, която пазеше за другите, поглед, който сякаш виждаше твърде много. Тя се почувства така, сякаш той е разбрал от думите й повече, отколкото е предполагала, че му казва.

Видя същия поглед и вечерта, когато си тръгна твърде рано. Бяха сами и седяха на брега на реката. Имаше още час до момента, в който трябваше да е на Рокдейл. В небето се виждаха дълги, тънки огнени линии и червени искрици мързеливо плаваха по водата. Той мълчеше вече дълго време, когато тя рязко стана и му каза, че трябва да тръгва. Той не се опита да я спре, облегна се назад, с лакти в тревата, и я погледна, без да мърда — погледът му сякаш казваше, че знае причината. Докато бързаше ядосано нагоре по склона към къщата, тя се чудеше какво я накара да си тръгне, не знаеше — беше внезапно безпокойство, породено от едно чувство, което не беше разпознала досега: чувството на очакване.

Всяка нощ тя изминаваше с кола петте мили от вилата до Рокдейл. Връщаше се призори, спеше няколко часа и ставаше заедно с останалите в дома. Не изпитваше нужда да спи. Докато се събличаше, за да си легне с първите лъчи на зората, тя усещаше напрегнато, радостно, безпричинно нетърпение да посрещне настъпващия ден.

Отново видя подигравателния поглед на Франсиско през мрежата на един тенис корт. Не си спомняше началото на тази игра, те често играеха тенис заедно и той винаги печелеше. Не знаеше кога точно беше решила, че този път ще победи тя.

Когато го осъзна, това вече не беше решение или желание, а тихо настървение, което се надигаше в нея. Не знаеше защо трябва да победи; не знаеше защо това изглежда толкова съдбоносно, неотложно и необходимо; знаеше само, че трябва и че ще го направи.

Изглеждаше лесно да играе, сякаш нейната воля беше изчезнала и нечия друга сила играеше вместо нея. Гледаше тялото на Франсиско — високо и ловко, а загарът на ръцете му беше подчертан от късите ръкави на бялата му тениска. Чувстваше високомерно удоволствие да гледа ловкостта на движенията му, защото тъкмо нея щеше да победи, така че всеки негов изкусен жест се превръщаше в нейна победа и блестящата вещина на тялото му й се струваше триумф за нейното.

Почувства нарастващата болка на изтощението, без да знае, че е болка, усещайки я само като внезапни пробождания, които я караха да си спомни за миг някоя част от тялото си и да я забрави веднага: китката, раменете, бедрата със залепналите по кожата бели шорти; мускулите на краката, когато подскачаше, за да посрещне топката, но не си спомняше дали слиза на земята; клепачите, когато небето стана тъмночервено, а топката летеше към нея през мрака като бял пламък; тънката, нажежена линия, която тръгваше от глезена й, по гърба и продължаваше, стреляйки директно във въздуха, движейки топката към тялото на Франсиско… Чувстваше тържествуващото удоволствие, защото всяко пробождане, започнало в нейното тяло, трябваше да завърши в неговото, защото и той беше изтощен колкото нея, и каквото си причиняваше тя, го причиняваше и на него; ето какво чувстваше той — ето към какво го подтикваше тя, това не беше нейната болка или нейното тяло, а неговите.

В миговете, когато видеше лицето му, виждаше, че той се смее.

Гледаше я така, сякаш разбира. Той играеше не за да спечели, а за да го направи по-трудно за нея — връщаше топката силно, за да я накара да тича; губеше точки, за да я види как извива тяло в агонизиращ бекхенд; стоеше неподвижно, карайки я да мисли, че ще пропусне, само за да изстреля небрежно топката в последния момент и да й я върне с такава сила, че тя да я пропусне. Тя усещаше, че няма да може да мръдне отново, никога вече, и й беше странно как се озовава на другия край на корта, удряйки топката навреме, с такава сила, сякаш иска да я разкъса на парченца, сякаш иска това да е лицето на Франсиско.

Само още веднъж, мислеше си, дори и следващият удар да ми счупи ръката… Само още веднъж, дори и ако въздухът, който вдишваше на пресекулки през стегнатото си, подуто гърло, съвсем спре… Сетне вече не чувстваше нищо — нито болка, нито мускули, само мисълта, че трябва да го победи, да го види изтощен, да го види как рухва, и тогава щеше да е свободна да умре.

Тя победи. Може би смехът му го накара да загуби — за пръв и последен път.

Той отиде до мрежата, докато тя стоеше неподвижно, и хвърли ракетата си в краката й, сякаш знаеше, че тя иска тъкмо това. После излезе от корта и падна на тревата, рухвайки по корем с глава върху ръцете си. Тя бавно се приближи. Стоеше над него и гледаше проснатото в краката й тяло, напоената му с пот тениска и кичурите коса, пръснати по ръката му. Той вдигна глава. Погледът му се плъзна бавно по линията на краката й, по шортите, по блузата, до очите й. Беше подигравателен поглед, който изглежда виждаше през дрехите й и през ума й. И сякаш й казваше, че е победил.

През онази нощ седеше на бюрото си в Рокдейл, сама в старата сграда на гарата, и гледаше небето през прозореца. Точно това време харесваше най-много, когато горните стъкла на прозореца изсветляваха, а релсите на коловозите отвън изглеждаха като неясни нишки от сребро по долните стъкла. Тя угаси лампата и се загледа в гигантското и безмълвно движение на светлината по неподвижната земя. Всичко беше неподвижно, дори и листата не мърдаха по клоните, докато небето бавно губеше цвета си и се превръщаше в шир, като повърхността на сияеща вода.

По това време телефонът й мълчеше, сякаш движението беше спряло навсякъде по системата. Чу отвън да се приближават стъпки — внезапно и близо до вратата. Франсиско влезе. Никога не беше идвал тук преди, но тя не се учуди да го види.

— Защо си буден по това време? — попита тя.

— Не ми се спеше.

— Как стигна до тук? Не чух колата ти.

— Дойдох пеша.

Измина известно време, преди тя да разбере, че не го е попитала защо е дошъл, а и не иска да го пита. Той се мотаеше из стаята, разглеждайки сноповете пътни листове, окачени по стените, календара със снимка на „Тагарт Комет“, уловен в горд устрем към зрителя. Той изглеждаше небрежно, като у дома си, сякаш чувстваше, че мястото им принадлежи, както се бяха чувствали винаги, където и да отидеха заедно. Но като че ли не му се говореше. Зададе няколко въпроса за работата й и после млъкна.

Навън светлината започна да нараства, движението по линията също стана по-интензивно и телефонът започна да звъни в тишината. Тя се върна към работата си. Той седеше в ъгъла, с крак преметнат през страничната облегалка на стола, и чакаше.

Тя работеше умело, чувствайки необикновено ясна мисълта си. Бързата прецизност на ръцете й и доставяше удоволствие. Съсредоточаваше се върху острия, ясен звук на телефона, върху цифрите от номерата на влаковете, вагоните, поръчките. Не забелязваше нищо друго.

Но когато тънък лист хартия плавно се спусна на пода и тя се наведе да го вземе, изведнъж също толкова съсредоточено осъзна и точно този момент, себе си и собственото си движение. Забеляза сивата си ленена пола, навития ръкав на сивата блуза и голата си ръка, протегната за листа. Усети как сърцето й спира безпричинно, както в мигове на трепетно очакване. Вдигна хартията и се обърна отново към бюрото си.

Беше се съмнало почти напълно. Един влак мина покрай гарата, без да спре. В чистотата на утринната светлина дългата поредица от покривите на вагоните се стопяваше в сребърна нишка, а влакът изглеждаше сякаш виси над земята, без да я докосва, изчезвайки във въздуха. Подът на гарата вибрираше, стъклата на прозорците дрънчаха. Тя наблюдаваше полета на влака с развълнувана усмивка. Погледна Франсиско: той наблюдаваше нея със същата усмивка.

Когато дневният оператор пристигна, тя му предаде гарата и двамата излязоха навън, на утринния въздух. Слънцето още не се беше издигнало и въздухът изглеждаше сякаш свети вместо него. Тя не чувстваше изтощение. Чувстваше се така, сякаш тъкмо е станала.

Тя тръгна към колата си, но Франсиско каза:

— Хайде да се приберем пеша.

— Добре.

Тя не се учуди и нямаше нищо против перспективата да върви пет мили. Изглеждаше й естествено — естествено заради специалната истинност на момента — кристалночист, но отделен от всичко останало, непосредствен, но несвързан с нищо, като блестящ остров, обграден от стена от мъгла — извисената, несъмнена реалност, която човек усеща, когато е пиян.

Пътят минаваше през гората. Излязоха от магистралата по една стара пътека, която се виеше сред дърветата в продължение на много мили сред девствената земя. Нямаше следи от човешко присъствие около тях. Стари коловози, обрасли с трева, караха човешкото присъствие да изглежда още по-далечно, добавяйки тежестта на годините към разстоянието, което ги отделяше от света. Светла мъгла продължаваше да се стеле над земята, но в процепите между стъблата на дърветата имаше листа, които висяха на яркозелени снопове и сякаш осветяваха гората. Листата висяха неподвижно. Те вървяха — единственото движение в един неподвижен свят. Изведнъж тя забеляза, че не са промълвили нито дума от много време.

Стигнаха до една полянка. Беше малка падина, обградена от стръмни склонове. През тревата минаваше поточе и клоните се спускаха почти до земята като зелен водопад. Звукът на водата подчертаваше тишината. Далечното парче открито небе правеше мястото да изглежда още по-скрито. Някъде горе, по билото на хълма, едно дърво улавяше първите слънчеви лъчи.

Те спряха и се погледнаха. Тя разбра, едва след като той го направи, че винаги е знаела, че ще го направи. Той я грабна, тя почувства устните му върху своите, усети как ръцете й го сграбчват трескаво в отговор, и за пръв път осъзна колко много е искала той да го стори.

Тя усети моментна съпротива и лек страх. Той я държеше и притискаше цялото си тяло към нея, напрегнато и настоятелно, а ръката му се движеше по гърдите й, сякаш изучаваше интимността да е собственик на тялото й, шокираща интимност, която нямаше нужда от нейното съгласие или разрешение. Тя се опита да се отдръпне, но само се облегна на ръцете му достатъчно дълго, за да види лицето и усмивката му, усмивка, с която й казваше, че му е дала позволение много отдавна. Помисли си, че трябва да избяга — вместо това тъкмо тя наведе главата му, за да намери отново устните му.

Знаеше, че страхът е безполезен, че той ще направи каквото иска, че решението е негово, че не й беше оставил никаква друга възможност, освен тази, която желаеше най-много — да се подчини. Тя не осъзнаваше целта му, смътната й представа беше пометена, нямаше сили да повярва съзнателно в този момент, да повярва, че й се случва, знаеше само, че я е страх — и все пак онова, което чувстваше, сякаш му го крещеше, беше: не ме питай, моля те, не ме питай, просто го направи!

Тя стегна краката си за миг, за да устои, но устните му бяха притиснати към нейните и те легнаха на земята заедно, без да прекъсват целувката си. Тя лежеше вцепенена — като неподвижен, а сетне треперещ участник в действие, което той извърши просто, без колебание, сякаш по право — правото на непоносимото удоволствие, което то им даваше.

Той каза какво значи това и за двама им с първите думи, които произнесе след това.

— Трябваше да го научим един от друг.

Тя погледна стройното му тяло, изпънато в тревата до нея — той носеше черни панталони и черна риза — и очите й спряха на колана, плътно обхванал тънката му талия. Тя усети пробождаща емоция, нещо като въздишка от гордост — гордост, че притежава тялото му. Тя легна по гръб, погледна небето, без да чувства желание да се движи, да мисли или да узнае, че съществува някакво време отвъд този момент.

Когато се прибра вкъщи, когато легна на леглото — гола, защото тялото й се беше превърнало в непозната придобивка — твърде ценна, за да бъде докосвана от нощница; защото й доставяше удоволствие да се чувства гола, сякаш белите чаршафи на леглото й бяха докоснати от тялото на Франсиско. Помисли си, че няма да спи, защото не иска да си почива и да изгуби най-чудното изтощение, което някога беше изпитвала. Последната й мисъл беше за всички онези пъти, когато е искала да изрази, но не е знаела как, мигновеното познание за чувство, по-велико от щастието — чувството за благословия над цялата земя, чувството, че си влюбен във факта, че даден човек съществува в такъв свят, тя си помисли, че актът, чрез който го е научила, е единственият начин, който може да го изрази. Тя не знаеше дали това е мисъл с изключителна важност — нищо не можеше да бъде внушително във вселена, където понятието за болка е изличено; тя не беше там, за да прави заключения; тя спеше, с лека усмивка на лицето, в тиха, лъчиста стая, изпълнена със светлината на утрото.

През това лято тя се срещаше с него в гората, в скришните кътчета покрай реката, на пода на изоставена барака, в мазето на къщата. Това бяха единствените моменти, в които тя се научи да усеща красотата — докато гледаше старите греди или стоманената плоча на климатика, който напрегнато и ритмично бучеше над главите им. Тя носеше шорти или памучни летни рокли, но никога не беше толкова женствена, колкото когато седеше до него, отпусната в ръцете му, оставяща се на всичко, което той поискаше, открито признавайки неговата власт да я доведе до безпомощност с удоволствието, което имаше силата да й достави. Той я научи на всяка проява на чувственост, която можеше да измисли.

— Не е ли чудесно, че телата ни могат да ни доставят толкова голямо удоволствие — веднъж каза той, съвсем простичко. Те бяха щастливи и светеха от невинност. И двамата не можеха да си представят, че радостта може да е грях.

Пазеха тайната си от другите, но не като срамна вина, а като нещо, което беше изцяло тяхно, отвъд правото на който и да е да го обсъжда или оценява. Тя знаеше каква е общоприетата доктрина за секса, поддържана от хората под една или друга форма, доктрината, че сексът е грозна слабост на низката природа на човека, която трябва да се изкупва с разкаяние. Тя изпитваше чувство на непорочност, което я караше да се свива в себе си — но не заради желанията на тялото си, а заради всеки допир с мозъците, които поддържаха тази доктрина.

През зимата Франсиско идваше да я види в Ню Йорк на непредсказуеми интервали. Той долиташе от Кливлънд, без предупреждение, два пъти седмично, или изчезваше за месеци. Тя седеше на пода на стаята, заобиколена от скици и планове, чуваше почукване на вратата и извикваше: „Заета съм!“, след което един подигравателен глас питаше „Нима?“, а тя скачаше на крака, рязко отваряше вратата, за да го види на прага. Отиваха в апартамент, който той беше наел в града — малък апартамент в тих квартал.

— Франсиско — веднъж го попита тя, внезапно учудена — аз съм твоя любовница, нали?

Той се засмя.

— Точно това си.

Тя почувства гордост, каквато една жена обикновено изпитва, когато я титулуват съпруга.

През многото месеци на неговото отсъствие тя никога не се чудеше дали й е верен или не — знаеше, че е. Знаеше го, въпреки че беше твърде млада, за да знае причината — че безразборното желание и непретенциозното му задоволяване са възможни само при онези, които мислят и секса, и себе си за лоши.

Знаеше малко за живота на Франсиско. Това беше последната му година в колежа — той рядко говореше за това, а тя никога не го разпитваше. Подозираше, че работи твърде много, защото понякога виждаше неестествено ведрия му вид, твърде бодър вид, който се получава след изчерпване на енергията отвъд всички граници. Тя му се надсмя веднъж, хвалейки се, че вече е стар служител в „Тагарт Трансконтинентал“, а той дори не е започнал да работи, за да се издържа. Той каза:

— Баща ми отказва да ми позволи да работя за „Д’Анкония мед“, докато не завърша.

— И откога се научи да бъдеш послушен?

— Трябва да уважавам желанията му. Той е собственикът на „Д’Анкония мед“… Но не е собственик на всички медодобивни компании в света.

В усмивката му имаше радостен намек за тайна.

Тя научи цялата история едва следващата есен, когато той вече беше завършили се беше върнал в Ню Йорк, след посещение при баща си в Буенос Айрес. Тогава й разказа, че през последните четири години беше провел два курса на обучение: един в университета „Патрик Хенри“, и друг — в една медна леярна в предградията на Кливлънд.

— Обичам да уча нещата сам и каза той. Беше започнал да работи в леярната като общ работник на пещта, когато беше на шестнайсет, а сега, на двайсет, вече я притежаваше. Той придоби първата си собственост с помощта на една малка лъжа за точната си възраст, в деня, в който получи и университетската си диплома, и изпрати и двете на баща си.

Показа й снимка на леярната. Беше малко, мрачно място, с лоша репутация заради старостта си, очукано от многогодишните изгубени битки, а над входа му, като нов флаг на мачтата на старо корито, висеше знакът на „Д’Анкония мед“.

Пиарът в офиса на баща му в Ню Йорк беше простенал отчаяно:

— Но дон Франсиско, не можете да го направите! Какво ще каже обществеността? Това име на такава развалина?

— Това е моето име — беше отговорил Франсиско.

Когато влезе в кабинета на баща си в Буенос Айрес — широка стая, строга и модерна като лаборатория, със снимки на имотите на „Д’Анкония мед“, единствената украса по стените, снимки на най-големите мини, складове и леярни в света — той видя на почетното място, точно срещу бюрото на баща си, снимка на леярната в Кливлънд с новия знак над портала.

Очите на баща му се преместиха от снимката към лицето на Франсиско, докато той стоеше пред бюрото му.

— Не е ли твърде рано? — попита баща му.

— Не можех да изтърпя четири години само да ходя на лекции.

— Откъде взе парите за първата вноска за този имот?

— Играх на Нюйоркската стокова борса.

— Какво? Кой те научи да го правиш?

— Не е трудно да се прецени кои промишлени начинания ще успеят и кои не.

— Откъде взе парите, с които да играеш?

— От издръжката, която ми изпращахте, сър, и от заплатите си.

— Кога намираше време да следиш борсата?

— Докато пишех дипломната си работа за влиянието на теорията на Аристотел за неподвижния двигател върху по-късните метафизични системи.

Онази есен престоят на Франсиско в Ню Йорк беше кратък. Баща му го пращаше в Монтана като помощник-управител на една от мините на Д’Анкония.

— Е, хубаво — каза той усмихнато на Дагни — баща ми не смята за разумно да ме остави да се издигна твърде бързо. Няма да искам от него да ме приема на доверие. Ако иска фактологично доказателство, ще се подчиня.

През пролетта Франсиско се върна — като ръководител на нюйоркския офис на „Д’Анкония мед“.

През следващите две години не го виждаше често. Никога не знаеше къде е, в кой град или на кой континент, в деня, след като го е видяла. Той винаги идваше при нея неочаквано — и на нея й харесваше, защото това го превръщаше в постоянно присъствие в живота й, като лъч скрита светлина, която може да я огрее във всеки един момент.

Когато го виждаше в кабинета му, тя мислеше за ръцете му, каквито ги беше видяла на волана на една моторница: той управляваше бизнеса си със същата гладка, опасна, уверено направлявана скорост. Но тя запомни шокирана един малък инцидент — не му подхождаше.

Тя го видя да стои до прозореца на офиса си една вечер, наблюдавайки кафявия зимен полумрак над града. Дълго време не помръдваше. Лицето му беше твърдо и изопнато, и изразяваше невъзможна за него емоция — горчив, безпомощен гняв. Той каза:

— Нещо не е наред със света. Винаги го е имало. Нещо, което никой никога не е назовавал или обяснявал.

Не й каза какво е.

Когато го видя отново, в поведението му нямаше и следа от този инцидент. Беше пролет и те седяха заедно на терасата в един ресторант на един покрив, а светлата коприна на вечерната й рокля се рееше от вятъра срещу високата му фигура с официален черен костюм. Гледаха града.

В залата зад тях звучеше музика — етюд от концерт на Ричард Хали. Името на Хали не беше познато на много хора, но те двамата го бяха открили и обичаха музиката му. Франсиско каза:

— Няма нужда да търсим небостъргачите далеч, нали? Вече сме ги достигнали.

Тя се усмихна и каза:

— Май сме ги надминали… Почти ме е страх… Ние се возим на някакъв ускоряващ се асансьор.

— Естествено. Страх от какво? Нека се ускорява. Защо трябва да има граници?

Беше на двайсет и три, когато баща му почина и той отиде в Буенос Айрес, за да поеме имуществото на Д’Анкония, което сега беше негово. Тя не го видя три години. Пишеше й в началото, на неравни интервали. Пишеше за „Д’Анкония мед“, за световните пазари, за нещата, засягащи интересите на „Тагарт Трансконтинентал“. Писмата му бяха кратки, написани на ръка, обикновено нощем.

Тя не беше нещастна по време на отсъствието му. И тя правеше първите си стъпки по пътя към контрола над бъдещото си царство. Сред водещите фигури в индустрията, приятели на баща й, тя чуваше да се говори, че е по-добре да се внимава с младия наследник на Д’Анкония — ако тази медодобивна компания е била грамадна преди, то сега щеше да помете света под онова, в което обещаваше да се превърне под негово ръководство. Тя се усмихваше, без да се учудва. Имаше моменти, в които усещаше внезапен, болезнен копнеж по него, но това беше само нетърпение, а не болка. Тя го отхвърляше с увереното съзнание, че и двамата се борят за бъдеще, което ще им донесе всичко, което са искали, включително и тях самите един на друг. После писмата му спряха.

Тя беше на двайсет и четири в онзи пролетен ден, в който телефонът иззвъня на бюрото й, в един кабинет в сградата на „Тагарт“.

— Дагни — каза един глас, който тя разпозна веднага, — аз съм в „Уейн-Фолклънд“. Ела да вечеряш с мен довечера. В седем.

Каза го, без да я поздрави, сякаш се бяха разделили вчера. Понеже й отне известно време, за да си спомни как се диша, тя разбра за първи път колко много значи за нея този глас.

— Добре… Франсиско — отговори тя. Нямаше нужда да си казват нищо друго. Тя си помисли, докато оставяше слушалката, че завръщането му е естествено и че винаги го е очаквала, само дето не е очаквала внезапната нужда да произнесе името му или пък пронизалото я щастие, което изпита, докато го произнасяше.

Когато влезе в хотелската му стая тази вечер, тя се закова на място.

Той стоеше в средата на стаята и я гледаше — и тя видя усмивка, която дойде бавно, неволно, сякаш той беше загубил способността си да се усмихва и се учудваше, че си я възвръща. Погледна я недоверчиво, несигурен какво е тя или какво чувства самият той. Погледът му беше като оправдание, като вик за помощ на човек, който никога не моли. При влизането й той беше започнал стария им поздрав, беше започнал да казва: „Здрасти…“ но не го довърши. Вместо това след миг каза:

— Красива си, Дагни.

И го каза така, сякаш това го наранява.

— Франсиско, аз…

Той поклати глава, за да не й позволи да каже думите, които никога не си бяха казали, въпреки че знаеха, че и двамата са ги изрекли — и чули — в този момент.

Той се приближи, взе я в ръцете си, целуна устните й и я държа дълго време. Когато тя вдигна поглед към лицето му, той й се усмихваше уверено, насмешливо. Това беше усмивка, с която й казваше, че той се контролира, контролира нея, контролира всичко, и й заповядваше да забрави какво е видяла в първия момент.

— Здрасти, Плужек — каза той.

Без да е уверена в нищо, освен в това, че не бива да задава въпроси, тя се усмихна и каза:

— Здрасти, Фриско.

Можеше да разбере всяка промяна, но не и нещата, които виждаше сега.

По лицето му нямаше нито искрица живот, нито намек за веселост — то беше станало неумолимо. Молбата в първата му усмивка не беше молба от слабост — той беше придобил решителен вид, който изглеждаше безмилостен. Беше придобил вида на човек, който стои изправен под тежестта на непоносим товар. Тя видя нещо, което не беше възможно — по лицето му имаше бръчки на горчивина и той изглеждаше измъчен.

— Дагни, не се учудвай на нищо, което правя — каза той — и на нищо, което може да направя в бъдеще.

Това беше единственото обяснение, което й даде, и след това продължи да се държи така, сякаш нямаше нищо за обясняване.

Тя почувства само леко безпокойство — беше невъзможно да изпитва страх за съдбата му или страх в негово присъствие. Когато той се смееше, тя си мислеше, че са се върнали в гората до река Хъдсън: той не се беше променил и никога нямаше да се промени.

Вечерята беше сервирана в стаята му. Беше й забавно да го гледа през масата, сложена с ледена официалност, подобаваща на прекалено високата й цена, в хотелска стая, обзаведена като европейски дворец. „Уейн-Фолклънд“ беше най-изисканият хотел на всички континенти. Стилът му на вял лукс, с кадифени шалчета, гравирани пана и свещи, изглеждаше в ярък контраст с функцията му — никой не можеше да си позволи гостоприемството му, освен хората, които идваха в Ню Йорк по работа, за да сключват сделки, засягащи целия свят. Тя забеляза, че поведението на сервитьорите, които им поднасяха вечерята, беше по-специално към точно този гост на хотела, и че Франсиско не го забелязваше. Той беше безразличен, сякаш си беше у дома. Отдавна беше свикнал с факта, че е Сеньор Д’Анкония от „Д’Анкония мед“.

Но й се видя странно, че той не говори за работата си. Беше очаквала, че това ще бъде единственият му интерес, първото нещо, което ще сподели с нея. Той дори не я спомена. Вместо това я подведе да говори за собствената си работа, за своя напредък и за това, което чувства към „Тагарт Трансконтинентал“. Тя говореше за това, както винаги му беше говорила, знаейки, че той е единственият, който може да разбере страстната й отдаденост. Той не коментираше, но слушаше внимателно.

Един сервитьор беше пуснал радиото с музика за вечерята, а те не бяха обърнали внимание. Изведнъж експлозия от звуци разкъса стаята, сякаш подземен взрив беше ударил стените и ги беше накарал да треперят. Ударът дойде не от силата на звука, а от неговата същност. Това беше новият концерт на Хали, написан наскоро — четвъртият.

Те стояха мълчаливо и слушаха неговия израз на бунт — химна за триумфа на великите жертви, които отказват да приемат страданието. Франсиско слушаше, загледан в града.

Без преход или предупреждение, той я попита с непривично безстрастен глас:

— Дагни, какво би казала, ако те помоля да напуснеш „Тагарт Трансконтинентал“ и да ги оставиш да вървят по дяволите, което и ще стане, когато брат ти поеме властта?

— Какво бих казала, ако ме помолиш да обмисля идеята за самоубийство? — ядосано попита тя.

Той остана мълчалив.

— Защо го каза? — избухна тя. — Не мислех, че можеш да се шегуваш с това. Не ти прилича.

На лицето му нямаше и сянка от шега. Той отговори спокойно и сериозно:

— Не. Разбира се. Не трябваше.

Тя се накара да го разпита за работата му. Той отговаряше на въпросите, но доброволно не сподели нищо. Тя му повтори коментарите на индустриалците за блестящите перспективи пред „Д’Анкония мед“ под негово ръководство.

— Вярно е — каза той с безжизнен глас.

С внезапно безпокойство, без да знае какво я кара да го стори, тя попита:

— Франсиско, защо дойде в Ню Йорк?

Той отговори:

— За да се видя с приятел, който ме повика.

— Бизнес?

Гледайки встрани от нея, сякаш отговаряше на своя собствена мисъл, с лека, горчива и развеселена усмивка, но със странно мек и тъжен глас, той отговори:

— Да.

Беше късно след полунощ, когато тя се събуди в леглото до него. От града под тях не долитаха никакви звуци. В тишината на стаята животът сякаш беше спрял за миг. Щастливо отпусната и напълно изтощена, тя се обърна мързеливо и го погледна. Той лежеше по гръб, облегнат на възглавницата. Видя профила му на фона на мъглявия отблясък на нощното небе в прозореца. Той беше буден, очите му бяха отворени. Стискаше устни като човек, който понася смирено непоносима болка, без да се опитва да я скрие.

Тя беше твърде уплашена, за да мръдне. Той усети погледа й и се обърна към нея. Сетне изведнъж потръпна, придърпа одеялото, погледна голото й тяло, после се смъкна напред и зарови лице между гърдите й. Обхвана раменете й и конвулсивно увисна на нея. Тя чу приглушените му думи, устата му беше притисната към кожата й:

— Не мога да се откажа! Не мога!

— От какво? — прошепна тя.

— От теб.

— Защо трябва…

— И от всичко.

— Защо трябва да се отказваш?

— Дагни! Помогни ми да остана. Да откажа. Макар че е прав!

Тя попита тихо:

— Какво да откажеш, Франсиско?

Той не отговори, само притисна лицето си по-силно към нея. Тя лежеше неподвижна и осъзнаваше само огромната нужда от предпазливост. Докато главата му беше на гърдите й, а ръката й нежно галеше косата му, тя гледаше тавана на стаята, опитваше се да различи едва видимите в мрака орнаменти и чакаше, онемяла от ужас.

Той простена:

— Правилно е, но е толкова трудно! Господи, толкова е трудно!

След малко той вдигна глава. Изправи се. Беше спрял да трепери.

— Какво е то, Франсиско?

— Не мога да ти кажа — гласът му беше прост, открит, без опит да прикрие страданието, но беше глас, който вече му се подчиняваше. — Не си готова да го чуеш.

— Искам да ти помогна.

— Не можеш.

— Ти го каза — да ти помогна да откажеш.

— Не мога да откажа.

— Тогава нека го споделя с теб.

Той поклати глава. Стоеше и я гледаше, сякаш премисляше въпроса. После отново поклати глава, отговаряйки си сам.

— Не съм сигурен, че аз мога да го понеса — каза, а странната нова нотка в гласа му беше нежност, — как би могла ти?

Тя каза бавно, с усилие, опитвайки се да се сдържи да не изкрещи:

— Франсиско, трябва да знам.

— Ще ми простиш ли? Знам, че си изплашена, и това е жестоко. Но ще направиш ли това за мен — да ме оставиш, просто да ме оставиш и да не ме питаш за нищо?

— Аз…

Само това можеш да направиш за мен. Ще го направиш ли?

— Да, Франсиско.

— Не се бой за мен. Беше само сега. Няма да ми се случи пак. Ще стане много по-лесно… по-късно.

— Ако можех…

— Не. Заспивай, миличка.

Това беше първият път, в който употребяваше тази дума.

На сутринта той я гледаше открито, без да избягва притеснения й поглед, но не казваше нищо. Тя видя и ведростта, и страданието на спокойното му лице — изражение като болезнена усмивка, въпреки че той не се усмихваше. Странно, но това го правеше да изглежда по-млад. Сега не изглеждаше като човек, който е подложен на изтезание, а като човек, който вижда защо си струва да се понася изтезанието.

Тя не му зададе никакви въпроси. Преди да си тръгне, само го попита:

— Кога ще те видя пак?

— Не знам — отговори той. — Не ме чакай, Дагни. Следващия път, когато се срещнем, няма да искаш да ме видиш. Ще имам причина за нещата, които ще направя. Но не мога да ти кажа причината и ще имаш право да ме проклинаш. Не извършвам низостта да те моля да ме приемеш на доверие. Трябва да живееш със собственото си знание и преценка. Ще ме прокълнеш. Ще бъдеш наранена. Опитай се да не оставиш да те нарани прекалено много. Помни, че съм ти казал това, и че е единственото, което съм можел да ти кажа.

Тя не чу нищо от или за него в продължение на година. Когато започна да чува клюки и да чете статиите по вестниците, в началото не повярва, че се отнасят до Франсиско д’Анкония. След известно време трябваше да повярва.

Прочете статия за партито, което организирал на яхтата си в пристанището на Валпараисо — гостите били по бански и изкуствен дъжд от шампанско и цветчета валял непрекъснато по палубите през цялата нощ. Прочете статията за партито в един курорт в алжирската пустиня — построил павилион от тънки блокове лед и подарил на всяка дама хермелинова наметка, като този подарък трябвало да се носи за случая, при условие, че ще свалят наметките си, вечерните рокли и после всичко останало постепенно, с разтопяването на стените. Четеше разчетите на бизнес начинанията му, които той предприемаше през дълги интервали — те бяха грандиозно успешни и съсипваха конкурентите му, но той им даваше отсрочка, сякаш ставаше въпрос за обикновен спорт — нахлуваше изведнъж, а после изчезваше от индустриалната сцена за една-две години, оставяйки „Д’Анкония мед“ на управлението на служителите си.

Тя прочете интервюто, в което той казваше: „Защо да искам да правя пари? Имам достатъчно, за да позволя на три поколения мои потомци да си живеят толкова добре, колкото и аз“.

Видя го веднъж на прием, организиран от един посланик в Ню Йорк. Той й се поклони любезно, усмихна се и й хвърли поглед, в който не съществуваше минало. Тя го дръпна настрани и каза само:

— Франсиско, защо?

— Защо какво? — попита той. Тя се извърна. — Предупредих те.

Тя не се опита да го види отново.

Преживя го. Беше способна да го преживее, защото не вярваше в страданието. Посрещаше с учудване и възмущение грозния факт, че чувства болка и отказваше да му придаде значение. Страданието беше безсмислено премеждие и според нея нямаше място в живота. Нямаше да позволи на болката да стане важна. Тя нямаше име за този вид съпротива, за емоцията, от която се пораждаше тази съпротива, но думите, които я заместваха в съзнанието й, бяха: Това няма значение, то не трябва да се приема на сериозно. Знаеше, че това са думите, дори в моментите, когато в нея не беше останало нищо друго освен вик. Искаше да изгуби способността си да осъзнава, така че умът й да спре да повтаря, че онова, което не можеше да бъде истина е истина. Да не се приема сериозно — някаква непоклатима увереност в нея непрекъснато повтаряше — болката и грозотата никога не бива да се приемат сериозно.

Тя се пребори. Възстанови се. Годините й помогнаха да достигне деня, когато можеше да посрещне спомените си с безразличие, а сетне и деня, в който не чувстваше нужда да се изправя пред тях. Беше свършило и вече нямаше значение за нея.

В живота й нямаше други мъже. Не знаеше дали това я прави нещастна. Нямаше време да разбере. Тя намираше чистия, сияен смисъл на живота както го искаше — в работата си. Някога Франсиско й беше показал същия смисъл — чувството, което присъстваше в работата й и в нейния свят. Мъжете, които беше срещала след това, бяха като онези, с които се беше сблъскала на първия бал.

Беше победила в битката срещу спомените. Но мъчението остана под друга форма, недокоснато от годините, измъчването от въпроса: „Защо?“.

С каквато и трагедия да се беше сблъскал, защо Франсиско беше поел по най-грозния път — този на бягството, — презрян като пътя на някой изпаднал алкохолик? Момчето, което познаваше, не можеше да се е превърнало в безполезен страхливец. Един несравним ум не можеше да насочи изобретателността си към създаването на топящи се бални зали. Но все пак го беше направил и нямаше приемливо обяснение, което да й позволи да го забрави спокойно. Тя не можеше да се съмнява в онова, което той беше; не можеше да се съмнява и в това, в което се беше превърнал; но едното правеше невъзможно другото. От време на време тя почти се съмняваше в собствения си разум и изобщо в съществуването на някакъв разум, но това беше съмнение, което не позволяваше на никого другиго. И все пак нямаше обяснение, нямаше причина, нямаше и следа от някаква приемлива причина — и през всичките тези десет години тя не намери дори и намек за отговор.

Не, мислеше си тя, докато вървеше из сивия полумрак покрай витрините на изоставените магазини към хотел „Уейн-Фолклънд“, не, може би просто няма отговор. Нямаше да го търси. Вече нямаше значение.

Остатъците от ярост, емоцията, която се надигаше в нея като трепет, не бяха към мъжа, когото щеше да види — това беше вик на протест срещу светотатството — срещу разрушаването на онова, което някога е било величие.

В един процеп между сградите тя видя кулите на „Уейн-Фолклънд“. Почувства леко разтърсване, в дробовете и краката си, което я спря за момент. После продължи спокойно.

Докато вървеше през мраморното фоайе към асансьора, а сетне и по широките, застлани с плюшени килими, безшумни коридори на „Уейн-Фолклънд“, тя чувстваше единствено леден гняв, който ставаше все по-студен с всяка стъпка. Беше сигурна, че е разгневена, когато почука на вратата му. Чу гласа му да отговаря:

— Влез.

Тя бутна силно вратата и влезе.

Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан д’Анкония седеше на пода и играеше на топчета.

Никой никога не си беше задавал въпроса дали Франсиско д’Анкония изглежда добре, това беше неуместно — когато той влезеше в някоя стая, беше невъзможно да гледаш когото и да било другиго. Високата му, елегантна фигура излъчваше изисканост, която беше твърде автентична, за да е съвременна, и той се движеше така, сякаш зад него вятърът развяваше пелерина. Хората го описваха, като казваха, че има жизнеността на здраво животно, но смътно си знаеха, че това не е точно. Той имаше жизнеността на здраво човешко същество — нещо толкова рядко, че никой не можеше да го разпознае. Той притежаваше силата на увереността.

Никой не описваше вида му като романски, ако и думата да му пасваше, но не в съвременния, а в оригиналния си смисъл — не от Испания, а от древен Рим. Тялото му изглеждаше създадено след упражнение по съгласуваност на стила — височина, твърда плът, дълги крака и плавни движения. Чертите му имаха прецизността на скулптура. Косата му беше черна и права, прибрана назад. Загарът на кожата подчертаваше удивителния цвят на очите му: те бяха чисто, светлосини. Лицето му беше открито, бързите промени в изражението му отразяваха чувствата му, сякаш нямаше какво да крие. Сините очи бяха спокойни, не излъчваха предизвикателство и никога не издаваха какво мисли.

Той седеше на пода в приемната, облечен в пижама от тънка черна коприна. Топчетата, пръснати по килима около него, бяха направени от полускъпоценните камъни на неговата родина — халцедон и планински кристал. Не стана, когато Дагни влезе. Седеше и я гледаше от пода, а едно кристално топче падна като сълза от ръката му. Той се усмихваше — непроменената, дръзка, блестяща усмивка от детството му.

— Здрасти, Плужек!

Тя се чу да отговаря, неудържимо, безпомощно, щастливо:

— Здрасти, Фриско!

Гледаше лицето му — това беше лицето, което познаваше. Не носеше никакви белези от живота, който беше водил, нито пък от онова, което беше видяла през последната им нощ заедно. Нямаше и помен от трагичност, никаква горчивина, никакво напрежение — само лъчиста присмехулност, зряла и подчертана, вид на опасно непредсказуема веселост, и огромната, невинна ведрост на духа. Но това е невъзможно, мислеше си тя — това беше по-шокиращо от всичко останало.

Очите му я проучваха: смачканото й разкопчано палто, наполовина смъкнато от раменете й, и финото й тяло в сив костюм, който изглеждаше като работна униформа.

— Ако си дошла тук облечена така, за да не ми позволиш да забележа колко си прелестна — каза той, — си сбъркала. Прелестна си. Иска ми се да можех да ти кажа какво облекчение е да видиш интелигентно лице, нищо, че е на жена. Но не искаш да чуеш това. Не за това си дошла.

Думите бяха неуместни по толкова много начини, но бяха казани така спокойно, че я върнаха в реалността, към гнева и целта на посещението й. Тя остана права, гледайки го отгоре, с бледо лице, отказвайки му всяко признание за нещо лично, дори и за силата му да я обиди. Тя каза:

— Дойдох тук да ти задам един въпрос.

— Давай.

— Когато каза на репортерите, че си дошъл в Ню Йорк, за да наблюдаваш цирка, кой цирк имаше предвид?

Той се засмя високо, като човек, който рядко има шанса да се зарадва на нещо неочаквано.

— Точно това харесвам в теб, Дагни. В момента в Ню Йорк има седем милиона души. От тези седем милиона ти си единствената, която се досети, че не говоря за скандала покрай развода на Вейл.

— А за какво говореше?

— Каква алтернатива ти хрумва?

— За катастрофата в Сан Себастиан.

— Това е много по-забавно от развода на Вейл, нали?

Тя каза с официалния, безмилостен тон на прокурор:

— Направил си го съзнателно, хладнокръвно и напълно предумишлено.

— Няма ли да е по-добре да си съблечеш палтото и да седнеш?

Тя разбра, че е сгрешила, като е издала напрежението си.

Обърна се студено, махна палтото си и го хвърли настрани. Той не се изправи да й помогне. Тя седна в едно кресло, а той остана на пода, на известно разстояние, но изглеждаше така, сякаш седи в краката й.

— Какво съм направил напълно предумишлено? — попита той.

— Цялата измама в Сан Себастиан.

— И какъв е бил умисълът ми?

— Точно това искам да знам.

Той се изкиска, сякаш го беше помолила да й обясни на две на три някаква сложна наука, която изисква доживотно изследване.

— Знаел си, че мините „Сан Себастиан“ нямат никаква стойност — каза тя. — Знаел си го още преди да започнеш целия проклет проект.

— Тогава защо съм го започнал?

— Не ми обяснявай, че не си спечелил нищо. Знам го. Знам, че си загубил петнайсет милиона долара свои собствени пари. И все пак е направено нарочно.

— Можеш ли да се сетиш за причина, която да ме накара да го направя?

— Не. Немислимо е.

— Нима? Предполагаш, че имам велик ум, огромни познания и грамадна продуктивна способност, така че всичко, което предприема, по презумпция трябва да е успешно. А след това твърдиш, че нямам желание да положа най-големите си усилия за Народна република Мексико. Немислимо, нали?

— Знаел си още преди да купиш този имот, че Мексико е в ръцете на обирджии. Не е трябвало да започваш минен проект за тях.

— Не, не трябваше.

— Изобщо не ти е пукало за това мексиканско правителство, каквото и да е било положението, защото…

— Тук грешиш.

— … защото си знаел, че рано или късно ще конфискуват тези мини. Онова, което си преследвал, са били американските ти акционери.

— Това е вярно — той гледаше право в нея, не се усмихваше, но лицето му беше искрено. Сетне добави: — Това е част от истината.

— А каква е останалата част?

— Не само това преследвах.

— А какво друго?

— Това трябва да откриеш ти.

— Дойдох тук, защото искам да разбереш, че започвам да схващам целта ти.

Той се усмихна.

— Ако беше така, нямаше да дойдеш тук.

— Така е. Не разбирам и вероятно никога няма да разбера. Просто започвам да виждам част от нея.

— Коя част?

Изчерпал си всяка друга форма на поквара и търсиш нова тръпка, като мамиш хора като Джим и приятелите му, за да ги видиш как се гърчат. Не знам какво развращаване може да накара човек да се наслаждава на това, но тъкмо това си дошъл да видиш в Ню Йорк, и то в точното време.

— Със сигурност направиха показно по гърчене в много голям мащаб. Особено брат ти Джеймс.

— Те са отвратителни глупаци, но в този случай единственото им престъпление е, че ти повярваха. Повярваха на името и репутацията ти.

Тя отново видя честния поглед и отново разбра, че е искрен, когато той каза:

— Да. Така е. Знам го.

— И го намираш за забавно?

— Не, изобщо не го намирам за забавно.

Той продължаваше да си играе с топчетата, отнесено, безразлично, изстрелвайки по някое от време на време. Тя изведнъж забеляза безпогрешната точност на удара му, умелите му ръце. Той просто завърташе китката си и изпращаше камъчето по килима, докато се удари със сухо изтракване о друго камъче. Тя си спомни детството му и предсказанието, че каквото и да направи, ще бъде направено отлично.

— Не — каза той, — не го намирам за забавно. Брат ти Джеймс и приятелите му не знаеха нищо за медодобивната индустрия. Не знаеха нищо за правенето на пари. Не смятаха за нужно и да научат. Смятаха познанието за излишно, а разсъдъка — за маловажен. Те забелязаха, че на света съществувам аз и че за мен е чест да знам. Мислеха, че могат да вярват на честта ми. Човек не предава такова доверие, нали?

— Значи си го предал нарочно?

— Ти трябва да решиш дали е така. Ти говореше за тяхното доверие и моята репутация. Аз вече не вярвам в такива думи — той потръпна и добави: — Пет пари не давам за брат ти Джеймс и неговите приятели. Теорията им не е нова, работи от векове. Но не беше безпогрешна. Имаше само едно нещо, което са пропуснали. Мислеха, че е безопасно да се осланят на моя разум, защото предполагаха, че целта на моето пътуване е богатството. Всичките им изчисления почиваха на предположението, че искам да правя пари. Ами ако не е така?

— Ако не е било така, тогава какво си искал?

— Те така и не ме попитаха. Да не се интересуват от моите цели, мотиви или желания е основна част от тяхната теория.

— Ако не си искал да правиш пари, каква причина може да си имал?

— Безброй причини. Например да ги харча.

— Да харчиш пари за сигурен, пълен провал?

— Откъде можех да знам, че тези мини са сигурен, пълен провал?

— Как си могъл да не забележиш?

— Съвсем просто — като не мислех за това.

— Започнал си този проект, без изобщо да го обмислиш?

— Не, не точно. Но представи си, че съм се подхлъзнал. Та аз съм просто човек. Направих грешка. Провалих се. Не си свърших работата.

Той врътна китката си и едно кристално топче излетя блестейки по пода и се удари с все сила о едно кафяво в другия край на стаята.

— Не го вярвам — каза тя.

— Нима? Но нямам ли правото да бъда онова, което днес се смята за човешко? Трябва ли винаги да плащам за грешките на всички и да нямам право на свои?

— Ти не си такъв.

— Не съм ли? — той се изтегна с цял ръст на килима, мързеливо отпуснат. — Да не би да искаш да ме накараш да забележа, че ако мислиш, че съм го направил нарочно, значи все още вярваш, че имам цел? Все още не можеш да ме възприемеш като нехранимайко? Тя затвори очи. Чу го да се смее — това беше най-веселият звук в света. Тя бързо отвори очи, но по лицето му нямаше и намек за жестокост, само чист смях.

— Причината ли, Дагни? Не мислиш ли, че това е най-простата причина от всички — моментният импулс?

Не, мислеше си тя, не, това не е истина — не и ако се смее така, не и ако гледа така. Способността да изпитваш непомрачена радост, мислеше си, не е свойствена за безотговорните глупаци; ненарушеният душевен мир не е постижение на слабохарактерните хора, да можеш да се смееш така е крайният резултат от най-задълбочено и сериозно мислене.

Почти безстрастно, докато гледаше тялото му, изтегнато на килима в краката й, тя наблюдаваше спомена: черната пижама подчертаваше дългите линии на тялото му, разтворената яка показваше гладката, млада, загоряла кожа — и тя си помисли за фигурата в черни шорти и риза, изтегната до нея в тревата при онзи изгрев. Тогава беше почувствала гордост — гордост от това, че притежава тялото му, още я усещаше. Изведнъж си спомни, съвсем конкретно, и прекалената им интимност — споменът за това сега трябваше да я наранява, но не беше така. Все още беше гордост — без съжаление или надежда, беше емоция, която нямаше силата да я докосне и която тя самата нямаше силата да унищожи.

Без да си дава сметка, по асоциация от чувството, което я удиви, тя си спомни какво наскоро й беше внушило същото усещане за съвършена радост.

— Франсиско — чу се да казва меко, — и двамата обичахме музиката на Ричард Хали…

— Аз още я обичам.

— Срещал ли си го някога?

— Да, защо?

— Случайно да знаеш дали е написал пети концерт?

Той остана съвършено неподвижен, тя смяташе, че е несъкрушим — не беше. Но тя не можеше да разбере защо от всичко, което беше казала досега, това беше първото, което достига до него. Беше само миг, а после той попита спокойно:

— Какво те кара да мислиш, че го е направил?

— Така ли е?

— Знаеш, че има само четири концерта от Хали.

— Да. Но се чудех дали не е написал още един.

— Спрял е да пише.

— Знам.

— Тогава защо питаш?

— Просто случайно ми хрумна. Какво прави той сега? Къде е?

— Не знам. Не съм го виждал отдавна. Какво те кара да мислиш, че има пети концерт?

— Не съм казала, че има. Просто се чудех.

— Защо се сети за Ричард Хали тъкмо сега?

— Защото — тя усети как губи контрол, — защото умът ми не може да прескочи от музиката на Ричард Хали към… към госпожа Джилбърт Вейл.

Той се усмихна облекчено.

— А, това ли? Ако случайно си проследила публичните ми изяви, не си ли забелязала едно забавно малко несъответствие в историята с госпожа Джилбърт Вейл?

— Не чета такива неща.

— А би трябвало. Тя направи такова хубаво описание на последната новогодишна нощ, която сме прекарали заедно в моята вила в Андите. Лунната светлина по планинските върхове и кървавочервените цветя, които висели по лозите през отворените прозорци. Нещо да не е наред с тази картина?

— Аз трябва да те попитам, но няма да го направя — тихо каза тя.

— Няма нищо нередно — само дето на последната Нова година бях в Ел Пасо, Тексас и откривах линията „Сан Себастиан“ на „Тагарт Трансконтинентал“, както вероятно си спомняш, макар да реши да не дойдеш на събитието. Сниман съм, прегърнал брат ти и сеньор Орън Бойл.

Тя рязко си пое дъх — спомни си, че това е истина, както и че е виждала историята на госпожа Вейл във вестниците.

— Франсиско, какво… какво означава това?

Той се засмя.

— Сама си направи изводите… Дагни — лицето му беше сериозно — защо си решила, че Хали е написал пети концерт? Защо не симфония или опера? Защо точно концерт?

— Защо те притеснява това?

— Не ме притеснява — и добави меко: — Още обичам музиката му, Дагни.

После продължи пак лековато:

— Но тя принадлежи към друга епоха. Нашето време предлага други забавления.

Той се обърна по гръб и легна с ръце под главата, сякаш гледаше сцените на някаква комедия да се разиграват по тавана.

— Дагни, не ти ли достави удоволствие да наблюдаваш поведението на Народна република Мексико по отношение на мините „Сан Себастиан“? Чете ли речите на правителството и редакционните статии на вестниците? Казват, че съм безскрупулен измамник, който ги е подвел. Очаквали са да конфискуват успешен минен концерн. Нямал съм право да ги разочаровам така. Чете ли за пъпчивия дребен бюрократ, който искал да ме съди?

Той се смееше, легнал по гръб, ръцете му бяха разтворени на килима и тялото му образуваше кръст, изглеждаше обезоръжен, отпуснат и млад.

— Струваше си всички разходи. Мога да си позволя цената на това представление. Ако го бях организирал нарочно, щях да бия рекорда на император Нерон. Какво е да изгориш един град пред това да махнеш капака на ада и да позволиш на, хората да надникнат?

Той се изправи, все няколко топчета и седна, въртейки ги разсеяно в дланта си — те почукваха с мекия, ясен звук на качествен камък. Тя разбра, че играта с тези топчета не е просто превземка от негова страна — беше нервност, — той не можеше да остане бездеен за дълго.

— Правителството на Народна република Мексико е издало прокламация — каза той, — с която моли народа да бъде търпелив и да понесе трудностите още малко. Очевидно богатството от мед в мините „Сан Себастиан“ е влизало в плановете на Централния планов съвет. Трябвало е да вдигне стандарта на живот на всички и да осигури печено свинско всяка неделя на всеки мъж, жена, дете и изчадие в Народна република Мексико. Сега плановиците молят народа си да не обвинява правителството, а порочността на богатите — защото аз съм се оказал безотговорен плейбой, вместо алчния капиталист, когото са очаквали. Откъде да знаят, питат те, че съм щял да ги предам? Така де, вярно е. Откъде да знаят?

Тя забеляза начина, по който той прехвърляше топчетата в ръката си. Той не го осъзнаваше, гледаше някъде далеч в тъмното, но тя беше сигурна, че движението беше облекчение за него, може би заради контраста. Пръстите му се движеха бавно, усещайки повърхността на камъните с чувствена наслада. Вместо да й се стори грубо, й се виждаше странно привлекателно — сякаш, помисли си изведнъж тя, сякаш чувствеността изобщо не е физическа, а идва от фината способност за съждение на духа.

— И това не е всичко, което не знаят — каза той. — Ще научат повече. Например за селището за работниците от Сан Себастиан. Струваше осем милиона долара. Къщи със стоманени трегери, с водопровод, електричество и охлаждане. Също и училище, църква, болница и кино. Селище, построено за хора, живели в колиби от парчета дърво и снопове слама. Моята награда за неговото построяване щеше да е привилегията да се измъкна само с кожата на гърба си — специална отстъпка, дължаща се на нещастието, че не съм гражданин на Народна република Мексико. Това работническо селище също беше част от техните планове. Отличен пример за прогресивната жилищна политика на държавата. Е, къщите със стоманени трегери са основно от картон, облицовани с добра имитация от шеллак. Няма да издържат и година. Водопроводните тръби, както и повечето от минното ни оборудване, бяха закупени от доставчици, чиито основни източници са градските бунища на Буенос Айрес и Рио де Жанейро. Давам на тия тръби още пет месеца, а на електрическата система — около шест. Чудесните пътища, които построихме сред четирите хиляди фута скали за Народна република Мексико, няма да изтраят повече от няколко зими: направени са от евтин цимент без основа, а мантинелите на острите завои са просто боядисани дъски. Една лавина е достатъчна. Църквата, мисля, ще устои. Ще им трябва.

— Франсиско — прошепна тя, — нарочно ли го направи?

Той вдигна глава — тя беше смаяна, защото видя на лицето му безкрайно изтощение:

— Не виждам каква е разликата — дали съм го направил нарочно или от небрежност, или от глупост. Във всички случаи отсъства едно и също.

Тя трепереше. Въпреки решенията си и контрола, тя плачеше.

— Франсиско! Ако виждаш какво става със света, ако разбираш всичко, което каза, не можеш да се смееш! Тъкмо ти си човекът, който трябва да се бори с тях!

— С кого?

— С мародерите и тези, които правят възможно мародерството над света. Мексиканските плановици и всички като тях.

Усмивката му имаше опасен оттенък.

— Не, скъпа. Ти си човекът, с когото трябва да се боря.

Тя го погледна неразбиращо.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Казвам ти, че работническото селище в Сан Себастиан струваше осем милиона долара — бавно и с твърд глас каза той, наблягайки на всяка дума. — С парите, платени за тези картонени къщи, можеше да се купят и стоманени конструкции. Такава беше и цената за всяко друго нещо. Парите отидоха при хора, които забогатяват по този начин. Такива хора не остават богати за дълго. Парите ще тръгнат по канали, които ще ги доведат не до най-продуктивните, а до най-корумпираните. По стандартите на нашето време човекът, който няма какво да предложи, е човекът, който печели. Парите ще изчезнат в проекти като мините „Сан Себастиан“.

Тя се насили да попита:

— Това ли целеше?

— Да.

— Това ли намираш за забавно?

— Да.

— Мисля си за името ти — каза тя, докато друга част от съзнанието й крещеше, че упреците са безполезни. — Беше семейна традиция всеки Д’Анкония да оставя по-голямо богатство от това, което е наследил.

— О, да, моите предшественици са имали забележителна способност да правят правилните неща в правилния момент, както и да правят правилните инвестиции. Разбира се, „инвестиция“ е относителен термин. Зависи какво искаш да постигнеш. Виж например „Сан Себастиан“. Струваше ми петнайсет милиона долара, но тези петнайсет унищожиха четиридесет милиона на „Тагарт Трансконтинентал“, трийсет и пет на акционери като Джеймс Тагарт и Орън Бойл, и стотици милиони, които ще бъдат загубени при вторичните последствия. Това не е лоша възвръщаемост, нали, Дагни?

Тя седеше изпъната.

— Разбираш ли какво казваш?

— Напълно! Може ли да те изпреваря и да назова последствията, за които ще ме упрекваш? Първо, не мисля, че „Тагарт Трансконтинентал“ ще се възстанови от загубите си по смехотворната линия „Сан Себастиан“. Мислиш, че ще успее, но няма. Второ, „Сан Себастиан“ помогна на брат ти да унищожи „Финикс-Дюранго“, която беше единствената добра железница, останала някъде.

— И разбираш всичко това?

— Както и много повече.

— Дали… — не знаеше защо трябва да го казва, освен заради спомена за лицето с тъмни, яростни очи, което сякаш я гледаше.

— Познаваш ли Елис Уайът?

— Естествено.

— Знаеш ли какво може да му причини това?

— Да. Той ще бъде следващият пометен.

— Намираш ли… това… за забавно?

— Много по-забавно от провала на мексиканските плановици.

Тя стана. Години наред го беше наричала покварен, беше се страхувала, беше мислила, беше се опитвала да го забрави и никога да не мисли за това отново, но никога не беше подозирала колко далеч е стигнала покварата. Не го гледаше, не знаеше, че го казва на глас, цитирайки го:

— … кой ще бъде по-голяма чест, ти — за Нат Тагарт, или аз — за Себастиан д’Анкония…

— Но не разбираш ли, че нарекох тези мини тъкмо в чест на моя велик предшественик? Мисля, че това е чест, която той би харесал.

Отне й миг да възстанови зрението си, никога не беше разбирала думата светотатство или какво чувства човек, като се сблъска с него — сега вече знаеше. Той се беше изправил и стоеше вежливо, усмихвайки се — беше студена усмивка, безлична и прикрита. Тя трепереше, но нямаше значение. Не я интересуваше какво вижда той, какво отгатва или на какво се смее.

— Дойдох тук, защото исках да разбера причината за това, което си направил с живота си — равно и без ярост каза тя.

— Казах ти причината — сериозно отговори той, — но ти не искаш да повярваш.

— Все още те виждах, какъвто беше. Не можех да го забравя. А това, в което си се превърнал, не може да е част от една рационална вселена.

— Нима? А светът около нас може ли?

— Не беше човек, който ще се остави да бъде победен от някакъв си свят.

— Вярно е.

— Тогава защо?

Той вдигна рамене.

— Кой е Джон Голт?

— Стига, не използвай тоя мръснишки език!

Той я погледна. На устните му играеше усмивка, но очите му бяха неподвижни, искрени, и, само за миг, притеснително проницателни.

— Защо? — повтори тя.

Той отговори, също както беше отговорил и онази нощ в хотела преди десет години:

— Не си готова да го чуеш.

Не я изпрати до вратата. Тя сложи ръка на дръжката, обърна се — и спря. Той стоеше в средата на стаята и я гледаше — беше поглед, насочен към цялото й същество, тя знаеше значението му и то я задържа неподвижна.

— Още искам да спя с теб — каза той, — но не съм достатъчно щастлив, за да го направя.

— Не си достатъчно щастлив? — смаяно повтори тя.

Той се засмя.

— Подходящо ли е това да е първото нещо, което ти хрумва да отговориш?

Той изчака, но тя остана безмълвна.

— И ти го искаш, нали?

Тя тъкмо щеше да отговори с: „Не!“, но разбра, че истината е по-лоша.

— Да — отговори тя студено, — но за мен няма значение дали го искам.

Той се засмя с разбиране, оценявайки силата, която й беше необходима, за да го каже. Но не се усмихваше, когато каза, докато тя отваряше вратата:

— Имаш много кураж, Дагни. Някой ден ще имаш достатъчно.

— Какво? Кураж?

Той не отговори.