Лили Сейнт Джърмейн
Седем синове (6)

Глава шеста

Той не проговори. Не помръдна. Изведнъж се почувствах зле, че го бях потърсила.

— Съжалявам — казах, спускайки роклята си надолу и слязох от кушетката. — Не трябваше да идвам.

Опитах се да си тръгна, но той ме хвана за лакътя и ме обърна към него.

— Чакай — каза Елиът. — Моля те, не искам да си отиваш. Просто съм малко… шокиран. Не съм те виждал от три години.

Стоях на едно място и се чувствах напълно жалка.

— Джулиет — каза мрачно, — какво правиш тук?

— Разглеждам забележителности — отговорих безизразно.

Пусна лакътя ми и се отправи към предната част на студиото. Обърна висящия надпис на вратата на „Затворено“, заключи и спусна щорите, за да не може никой да ни види.

— Апартаментът ми е на горния етаж — каза и ме погледна така, сякаш самото ми присъствие му причиняваше физическа болка. — Мисля, че трябва да поговорим.

— И след това ще ме татуираш? — попитах с надежда.

Изглеждаше така, сякаш водеше вътрешна битка със себе си.

— Ако ми кажеш защо искаш да покрия тези белези, тогава със сигурност ще ти направя най-хубавата шибана татуировка, която си виждала.

— Ще ти кажа, само ако обещаеш, че няма да се опитваш да ме разубеждаваш.

Изведнъж доби уморен вид.

— Нека просто се качим горе — предложи той. — Преди някой друг да разбере, че си тук.

Огледах пустата стая, объркана кой точно щеше да ме открие в заключеното студио, но въпреки това го последвах по стълбите.

Останах приятно изненадана, когато влязох в апартамента. Беше пълна противоположност на крещящо бялото студио и изключително просторен. Декорацията беше в ретро стил, в черно и червено, с тук-там леки нюанси на яркожълто. Стените бяха покрити с плакати на групи, сред които разпознах Рамоунс, Ролинг Стоунс и Ред Хот Чили Пепърс. Ламинат от полиран дъб покриваше пода под краката ми. Два черни кожени дивана с ниски облегалки бяха разположени един срещу друг със стъклена масичка за кафе между тях, а закътана встрани, стоеше лъскава черна кухня.

Елиът изчезна зад кухненския плот и след няколко секунди се появи с две отворени бутилки Будвайзер.

— Добра идея — казах и приех подадената ми бутилка.

Седна срещу мен, и не можех да спра спомените за първия път, когато го бях видяла в Небраска, след като баща ми бе починал.

 

 

Повръщах. Отначало баба го взе за стомашен вирус и ме задържа в леглото цяла седмица. Но едната седмица бързо се превърна в две, след това три, а аз все още се чувствах зле. Продължавах да лежа в леглото по цял ден и най-накрая докторът потвърди това, от което тя тайно се бе страхувала, а аз не бях и предполагала.

Една вечер, когато не успях да заспя, я чух да разговаря по телефона с внука си.

— Трябва да си дойдеш — замоли се тя, — Зле е, скъпи. Наистина зле.

Тя знаеше всичко. Беше наясно с това, което ми бяха причинили, и сега знаеше, че носех трайно доказателство за коварната им постъпка.

Елиът пристигна на следващия ден и седеше до мен, докато аз повръщах в една стара ламаринена кофа. Държеше русата ми коса назад и пристискаше студена мокра кърпа до врата ми. Грижеше се за мен така, както бях копняла някой да го прави.

— Какво искаш да правиш? — попита ме. Дори тогава, когато бях само на петнадесет, а той едва на двадесет и три, се държеше с мен така, сякаш бях най-важния човек на света.

— Искам просто да се махне — отговорих. — Можеш ли да го махнеш?

Стисна ръката ми и двамата се озовахме в кошмар, от който нямаше събуждане.

— Да — каза той, яростно стиснал челюст. — Мога да го махна.

Пътувахме към клиниката, без да обелим и дума. Елиът попълни документите вместо мен и използва фалшива лична карта, за да не разбере никой истинското ми име. Държа ръката ми през цялото време, докато ме съветваха, докато ме подготвяха за операционната зала и докато изсмукваха остатъците от лицемерието на Дорнан от утробата ми. Приклекнал до леглото ми, докато ревях и кървях, галеше косата ми и се кълнеше, че ще убие Дорнан Рос и синовете му за това, което ми бяха причинили. Кълнеше се, че ще ги накара да си платят.

За всичко.

 

 

Отърсих се от ужасния спомен, нахлул в съзнанието ми, и се фокусирах върху настоящето.

— Цял ден ли ще ме зяпаш? — попитах го нежно, опитвайки се да се усмихна.

Удари бутилката с бира в стъклената масичка и пяната потече по ламинирания под.

— В студиото ми влиза проклет призрак, желаещ да се татуира — каза грубо той. — Извини ме, че ми е нужна минута да го осмисля.

Погледнах към пода.

— Призрак е някой, който е умрял. Аз не съм умряла.

— Не — поклати глава. — Но всеки един в този град мисли, че си.

Отпих от бирата, докато изучавах сложната мрежа от татуси върху Елиът, които започваха от китките, продължаваха по раменете и се скриваха под тениската.

— Защо си се върнала, Джулс? — попита той и ме загледа внимателно. Сърцето ми се късаше, като гледах как треперят ръцете му.

— Хей — казах, оставих бирата си и сложих ръце върху неговите. — Извинявай. Не исках да те изплаша.

— Мамка му — каза горчиво. — Последният път, когато те видях…

— Успокой се — прекъснах го. — Никой не знае, че съм тук, заклевам се.

Взех бутилката от ръцете му, поставих я до моята на масата и се преместих да седна до него.

— Спомняш ли си последното нещо, за което говорихме? — прошепнах и взех ръцете му в своите. След толкова години се чувствах така, сякаш бяха минали пет минути, откакто ме бе държал по същия начин и се бе клел, че ще отмъсти.

Поклати главата си.

— Не.

— Да, помниш — настоях твърдо. — Обеща, че ще ги накараш да си платят.

Очите му се разшириха, когато най-накрая разбра за какво бях дошла.

— Джулс, не…

— Да, Елиът — промърморих. — Време е. Време е да платят за греховете си.

Той се отдръпна от мен, изправи се и застана до прозореца. В апартамента беше приятно хладно и притъмнено в сравнение с изгарящата жега отвън. Погледнах към айфона си, осъзнавайки че трябва да съм в жилищната сграда на клуба след четири часа, а исках татус, който щеше да отнеме пет. И все пак бях търпелива, защото се притеснявах, че ако притисна Елиът твърде много, щеше да откаже да ми помогне изцяло. И наистина можех да отида при някой друг татуист, който да скрие белезите ми.

Но в град, управляван от Дорнан Рос, не можех да рискувам някой да види страховитото му дело. Защото, ако някой разбереше коя съм, бях мъртва.

А имах да върша още много неща.

— Аз трябва да съм този, който да го направи, Джулс, не ти.

Проговорих нежно:

— Баба ми каза за дъщеричката ти.

За момент изглеждаше стреснат, а очите му се изпълниха със страх.

— Това, което искам да кажа, е — добавих бързо, — че разбирам защо не си успял да направиш нищо за… — Внезапно останах без думи. — Е, знаеш за кое.

Елиът потърка очи и се зачудих колко ли безсънни нощи бе прекарал, откакто ме бе срещнал в бежовата стая на спешното отделение преди шест години. Или откакто ме бе напуснал преди три години?

Той продължи да клати глава.

— Не трябваше да се връщаш — каза, — трябваше да стоиш настрана.

Станах от дивана.

— Имам четири часа да скрия белезите си. Ще го направя със или без теб. Смяташ ли да ми помогнеш, или да си търся друг татуист, който да покрие тези лайна?

Обърна се, шокиран от решителността в гласа ми.

— Дорнан познава татуистите в целия град. Не можеш просто така да си показваш… — Гласът му се пречупи. — … белезите наоколо.

— Елиът — казах твърдо, — мечтала съм за това от години. Учех се да танцувам в тъмното така, както знаех, че ще ми потрябва. Запомних всеки един детайл, отнасящ се до Дорнан Рос и го съхраних дълбоко в паметта си. Ще го направя със или без помощта ти.

Обърнах се да си тръгна, след като избухнах така. Блъфирах, но той не знаеше това. Спомних си последния път, когато бяхме заедно преди три години, и не можех да понеса спомена за това как ме бе напуснал.

 

 

Беше топло и прашно. Мамка му, винаги беше топло и прашно. Бяха изминали години, откакто бях „умряла“, откакто бях измъкната от болничната стая, обкръжена от мъжете, които искаха да ме убият, и доведена тук в безопасност на хиляди километри, далеч от всичко, което познавах.

Елиът беше моята опора. Беше мил и внимателен, слушаше ме как говоря за всичките си демони, които заплашваха да ме задушат, да ме убият. Държеше ме, докато ревях, и бършеше сълзите ми.

И тогава неочаквано се влюби в мен.

Изчакахме доста време, преди да направим нещо повече от това да се закачаме, но веднъж щом предприехме финалната стъпка, аз бях негова тялом и духом. Обичах го. Той бе целият ми свят.

Само че не беше достатъчен да прогони демоните. Нищо не можеше да го направи.

През първите три години след бягството ми бях счупена черупка, която се опитваше да оцелее, да забрави. Белезите бяха едно постоянно напомняне. Звуците от мотор. Допира до някоя кожена дреха. Затворените пространства.

Бях счупена, разрушена и въпреки че се опитваше, Елиът не можеше да ме поправи.

Първият път, когато се опитах да се самоубия, бях погълнала цяло шише с болкоуспокояващи от шкафчето в банята на баба му. Не се получи. Събудих се и все още бях жива. Елиът ме умоляваше да му обещая, че никога повече няма да опитвам подобно нещо. Обещах, а на следващия ден закачих маркуч към ауспуха на колата му, заключих гаража и зачаках сладкото избавление.

Разбира се, той ме откри, разбивайки вратата на гаража с брадва, и спаси жалкия ми задник.

Третият път бях толкова отчайващо ясна, че ме откри във ваната още преди да успея да прокарам бръснарското ножче по китките си.

След третия път той си замина. Аз не бях нищо повече от тъмнина, в която той потъваше, и всеки път, когато се опитваше да ме измъкне, аз го завличах все по-надолу с мен.

Разбирах го. Животът му през последните три години се бе въртял около избавлението ми, но не можеше да направи нищо повече за мен.

— Нямам нищо друго, което да ти дам. — Беше ми казал това, преди да се качи в колата и да замине.

След като си тръгна, разбрах че съм гледала погрешно на нещата. Това, за което наистина копнееше душата ми, не беше спасение и прошка.

Веднага щом се настроих за мъст, животът ми придоби смисъл.

Но тогава бе станало твърде късно за мен и Елиът. Времето ни отмина. Той беше с друго момиче, което носеше детето му. Затова останах в Небраска и се учих да танцувам, докато мечтаех за отмъщението си.

 

 

— Чакай — каза той.

Спрях с лице към вратата, която водеше към долния етаж.

Той въздъхна силно.

— Ще го направя, ако обещаеш да ми кажеш какво си намислила.

Завъртях се към него и не успях да скрия широката си усмивка.

— Казах ти — отговорих аз, хилейки се като идиот. — Ще ги отстраня. Дорнан Рос ще лежи в затвора до живот, а синовете му ще страдат.

Елиът ме погледна въпросително.

— Ченгетата не успяха да намерят нищо, което да лепнат на Рос или синовете му. Защо си мислиш, че ти ще успееш?

Засмях се.

— Е, аз съм мъртвото момиче, нали? Ще намеря касетата, на която ме засне, и ще я изпратя на всяка една телевизия в страната. Няма да имат друг избор, освен да го обвинят в убийството ми.

Елиът кимна и бавна, приятна усмивка разтегли лицето му. Прекоси разстоянието между нас с три крачки и ме обгърна в толкова силна мечешка прегръдка, че едвам си поех дъх.

— Липсваше ми — каза, притискайки ме силно.

Замислих се как преди бяхме просто едни непознати, събрани заедно от обстоятелствата и от изгарящото желание да оцелеем. Как, въпреки че не бяхме се виждали от толкова време, Елиът бе единственият човек на тази земя, който разбираше мен и моето минало.

— И ти ми липсваше — промърморих тъжно, като ми се искаше обстоятелствата да не бяха такива, но вътре в себе си знаех, че нямаше друг начин.