Лили Сейнт Джърмейн
Седем синове (5)

Глава пета

Едва се бях измъкнала жива от Ел Ей.

Ако Елиът не ме бе извел тайно от града и не ме бе завел в Небраска, щях да съм мъртва още същата вечер, в която лежах в болницата пребита и окървавена. Докато Елиът ме бе разпитвал, Дони, вторият син на Дорнан, е бил на път към болницата да инжектира смъртоносна доза хероин във вената ми.

— Кой ти причини това? — попита младият полицай нежно.

Погледнах в нищото, неспособна да отроня и дума.

— Предпочитам да остана жива — казах най-накрая и поклатих глава.

Наведе се близо до мен и прошепна толкова близо, че можех да усетя мириса на кафе в дъха му.

— Беше Дорнан Рос, нали?

Страхът, появил се в очите ми, сигурно е потвърдил съмненията му.

— Мисля, че смятат да те убият, без значение дали ще ми кажеш нещо, или не — каза настоятелно. — Цял следобед се въртят около стаята ти и чакат да си тръгна.

Цялото ми тяло се скова болезнено и сърцето ми започна да бие толкова бързо, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми и да опръска бежовите стени в червено.

Елиът погледна към малката количка в ъгъла на стаята, в която се слагаше прането. Повдигна капака и надникна вътре, след което с два пръста извади оцапано с кръв зелено болнично облекло. Бързо и експедитивно се съблече по боксерки, което щеше да бъде доста травматизиращо за мен, ако не знаех, че го прави, за да ми помогне. Навлече горнището през глава и заподскача наоколо, опитвайки се да нахлузи долнището възможно най-бързо.

Върна се обратно до леглото и откачи венозната система от стойката. Към физиологичния разтвор имах прикачена и банка морфин с малък бутон, който можех да натискам на всеки петнадесет минути, за да облекча болките си. Елиът натисна бутона и задържа, инжектирайки ме с максимално позволената доза, и почти веднага усетих как се унасям вцепенена.

— Наведи се напред — каза, оглеждайки се зад себе си. Повдигна ме по възможно най-внимателният начин, но аз пак изкрещях от болка заради счупените ми кости.

— Съжалявам — каза той, покривайки устата ми, за да не се чуе и звук от писъка ми. Обърна ме отстрани на леглото, така че краката ми да висят и бавно ме постави върху количката за пране. Пропълзях надолу, хапейки юмрука си, за да не закрещя от болка, и се настаних така, че капака да може да се затвори над мен.

— Вземи — каза той, подаде ми пистолета си и в този момент всяко подозрение, което бях изпитвала към него, изчезна.

— Ако нещо се обърка и някой друг отвори капака… стреляй, без да спираш, разбра ли?

Кимнах с глава.

— Знаеш ли как да използваш оръжие?

Кимнах отново със стичащи се сълзи по бузите. Допреди няколко седмици баща ми беше президента на най-известният и всяващ респект моторен клуб в Съединените Щати. Разбира се, че знаех как да боравя с пистолет.

— Ще те измъкна оттук хлапе, обещавам.

Така и направи.

Шест години по-късно Елиът вече не бе полицай. Всъщност беше напуснал отряда веднага, след като ме бе преместил на сигурно при баба си в Небраска. В медицинския доклад на болницата пишеше, че Джулиет Портланд е починала от вътрешен кръвоизлив в нощта, в която Елиът ме изнесе тайно, и макар да мислехме, че Дорнан е повярвал на историята, бе напълно възможно все още да продължава да се оглежда за мен.

Стоях пред сградата с надпис „Lost City Tattoos“ отпред на фасадата, мръсните ми дрехи бяха заменени с бяла лятна рокля до коленете с тънки презрамки, на фона на която тенът ми се открояваше перфектно. Бях прекарала последният час в банята на хотелската си стая, търкайки всеки сантиметър от тялото си. В действителност не бях отседнала в евтин хотел за студенти. Бях наела стая в елитния квартал Бел Еър. Реших, че преди да се преместя да живея в клуба тази вечер, можех да се порадвам на няколкото часа свобода, които ми оставаха.

Отворих вратата и на мига бях ударена от студения въздух в стаята. Климатикът беше същинско блаженство за зачервената ми кожа, която бе започнала да настръхва миг след като влязох. Вътре беше толкова приятно хладно, че си помислих как не бих искала никога да си тръгна. Очаквах да бъда посрещната от бръмченето на пистолета за татуировки, но наоколо не се чуваше и звук. Огледах стаята, но не видях никой.

— Здравейте — извиках и закачах отговор.

— Здрасти — стресна ме глас зад мен.

Обърнах се и видях Елиът. Беше все така разкошен, както последният път, когато го бях видяла, само че сега изглеждаше по-възрастен и имаше татуси, които покриваха всеки видим сантиметър от тялото му. Бе облечен с бяла тениска, тъмносиви панталони до коленете и бе обул чифт светлосини маратонки. Лицето му беше единственото нещо, което ме убеди, че това наистина бе той. Изучавах го и се зачудих дали ме е познал, но след това реших, че няма как да се е досетил.

— Не знаеш коя съм, нали?

Веднага придоби подозрителен вид.

— Не. Трябва ли?

Поклатих глава и казах с изкуствен южняшки акцент:

— Няма значение. Дойдох, защото имам нужда от татус, а всички казват, че ти си най-добрият.

Усмихна се, облизвайки устни и за част от секундата забелязах обецата на езика му.

— Заповядай — каза и ме поведе към една от твърдите кожени кушетки.

— Каква татуировка искаш да си направиш?

— Някоя, която да скрие белег — казах, прехапвайки устна.

Той кимна и потупа върху кушетката. Повдигнах се и се загледах напрегнато в лицето му. Помислих си, че той беше най-милият човек, когото съм срещала. Наистина бе рискувал живота си да ме спаси.

— Добре — каза и се усмихна. — Къде е белегът ти?

Преглътнах шумно, събрах роклята си в юмрук и я повдигнах така, че да може да види. Лицето му се изкриви измъчено. Погледна към мен, след това белезите и после пак към мен.

— Джулс? — прошепна. Загледа се в косата ми, в кожата ми, в сините ми очи, новия ми нос и се отдръпна назад, сякаш бе ужасен.

— Сега съм Саманта — казах без акцент, а въздухът заседна в гърлото ми. — И имам нужда от помощта ти.