Лили Сейнт Джърмейн
Седем синове (13)

Глава тринадесета

Ако си мислех, че да гледам как убиват Майкъл пред очите ми заради една неволна лъжа, която бях измислила, е лошо, то последствията бяха потресаващи.

Дорнан беше надрусан, кръвта от ръцете му беше измита, но допира му продължаваше да оставя невидими отпечатъци по тялото ми, които изписваха убийца.

Защото вината бе моя. Не трябваше да използвам името на истински човек за миналото на Сами, трябваше да си измисля някое.

Изглежда единственото нещо, което можеше да възбуди Дорнан повече от момиче, което го изчуква на интервюто за работа, беше убийството на бившия й. Часовете, след като уби Майкъл, бяха може би още по-ужасяващи от нощта преди шест години, в която Дорнан и синовете му ме изнасилиха. Защото тогава поне можех да се боря. Можех да крещя.

Тук и сега се чувствах сякаш съм в Ада от който никога няма да се измъкна. Шест изпълнени с кошмари години оживяха пред очите ми в рамките на няколко изключително мъчителни часа.

Дорнан беше надрусан и искаше да чука.

— Какво има, малката? — продължаваше да ме пита отново и отново, а аз лежах неподвижно по гръб, неспособна да помръдна.

Имам само още един въпрос към теб, малката.

След като цялото това мъчение продължи повече от час, прочистих пресъхналото си гърло:

— Спри — замолих.

Но той не спря. Опитах се да избутам топлите му гърди от тялото си. Не можех да дишам. Бях повърнала закуската си под душа, докато гледах как кръвта и парченцата от черепа на Майкъл се стичат по кожата ми и бавно изчезват в канала. Бях изнемощяла и умирах от глад.

За момент си помислих, че ще спре и ще ми позволи да си почина за минута, преди да продължи.

— Моля те, ще спреш ли за момент? — попитах.

Но той продължаваше.

„От наркотиците е“, осъзнах аз. Изглеждаше отчаян. Беше твърд и възбуден, а наркотиците не му позволяваха да получи освобождението, което желаеше толкова силно, за да се успокои.

— Спри! — извиках и бутнах гърдите му с всичка сила. За мое учудване не ме притисна за леглото, както очаквах, че ще направи, а излезе от мен и се изправи, претъркулвайки се настрани. Придърпах колене към гърдите си и го наблюдавах с ужас как извади лъскав черен пистолет от шкафчето до леглото.

Едва сега забелязах как цялото му тяло се тресе, балансирайки несигурно по ръба на предозирането.

— Какво си взел? — попитах спокойно, като застанах в едната страна на леглото. Бях разтревожена. Не можеше да умре, не и сега, преди да е страдал достатъчно за всичко, което ми беше причинил. Щеше да се размине с много малко, ако просто умреше от свръхдоза, преди да съм успяла да го накарам да съжалява, че изобщо бе срещнал баща ми.

Без да ми отговори, започна да крачи из стаята с все още възбуден член, а показалеца му подскачаше нервно върху спусъка на оръжието.

— Дорнан, трябва да се успокоиш — казах все още шокирана, тъй като никак не изгарях от желание да ме застреля. — Взел си нещо.

— Твърде чисто — каза той. — Твърде чисто. Трябва да го смесим, да го смесим…

— Хей! — извиках силно, опитвайки се да прекъсна несвързаният му монолог.

Завъртя се настрани и допря дулото на пистолета в челото ми. Ахнах.

— Защо дойде тук? — попита ме, като дишаше на пресекулки. Беше ядосан. Ядосан и в разгара на наркотичната атака.

„Придържай се към историята.“

— Нямах къде другаде да отида — казах откровено и наистина бе така. Нямах къде другаде да отида.

— Осъзнаваш ли какво направих за теб? Рискът, който поех?

Кимнах.

— Знам. Благодаря ти, че ме пазиш. — Думите се изливаха от устата ми, преди да съм имала шанс да ги осмисля. Бях готова да направя всичко, което поиска, само да махне пистолета от главата ми и да се успокои.

— Рискувах ВСИЧКО шибано заради теб, а ти изглеждаш така, сякаш не ти пука?

„О, боже. О-боже-о-боже-о-боже.“

— Пука ми — казах и направих единственото нещо, което се сетих, че може да го успокои. Хванах пениса му в ръка и започнах да го галя напред-назад, стискайки го здраво в юмрук. Успокои се на секундата, но не свали пистолета от челото ми. Погледнах го през мигли и видях, че лицето му все още е напрегнато, а тялото му трепери от насъбралата се енергия и висококачественият метамфетамин.

Трябваше да направя нещо. Притеглих пениса му към устата си и подразних долната страна на главичката му с върха на езика си. Тялото му продължаваше да се тресе, но този път изпъшка и свали пистолета до страната си, докато ме милваше по косата с другата си ръка.

Продължих да го галя с език, благодарна, че поне не се налагаше да го гледам. Представях си, че бяхме други хора, на някое друго място и това отчасти ми помагаше да продължа. Въздъхнах облекчено, когато чух пистолета да пада на пода и усетих как слага ръцете си от двете страни на главата ми.

— Миличка — изстена, поклащайки бедрата си в ритъм, за да насочи твърдият си пенис.

Поех го целия, доколкото можеше да се отвори устата ми и усетих как изведнъж тялото му се напрегна.

— Оххх — чух го да въздиша, докато топлата сперма се изливаше в гърлото ми. Заключих всяко едно мускулче по тялото си, за да се преборя с рефлекса, който ме караше да се давя. Внезапно се почувствах смазана от усещането за клаустрофобия и затвор, което се спускаше от устата ми чак до стомаха.

Дорнан залитна назад с доволна усмивка на красивото си лице. Преглътнах трудно и се огледах наоколо за нещо — каквото и да е — с което да премахна вкуса му от устата си. Забелязах наполовина изпитото си сутрешно кафе, което си стоеше невинно на нощното шкафче. Нямах представа как се бе озовало там. Грабнах чашата и отпих голяма глътка от студената течност, въздишайки с облекчение, когато сладко-горчивата течност се изля в устата ми. С крайчеца на окото си забелязах нещо върху чашата и погледнах отблизо.

Потръпнах.

Пласт кръв покриваше стиропора на места и аз изпуснах чашата на пода, сякаш ме бе опарила. Обърнах ръката си и видях, че малка част от кръвта бе останала по дланта ми. Отвратена избърсах петната в тъмните чаршафи и погледнах към Дорнан, който в рамките на десет секунди беше припаднал по лице на леглото.

Почистих ръката си и измъкнах чифт тесни дънки и широка черна тениска с щампа на череп и кости от куфара си в края на леглото. Облякох се набързо и излязох на пръсти от стаята по възможно най-тихият начин. Отправих се към покрива, като изкачвах стълбите по две. Имах нужда от чист въздух, иначе щях да закрещя.

 

 

Когато отворих аварийният изход, вече се бях задъхала шумно. Направих две крачки навън, когато осъзнах грешката си да дойда тук — на мястото, където бяха екзекутирали Майкъл. Опитах да се върна обратно и разбрах, че съм забравила да подпра вратата за да остане отворена. Мамка му. Бях залостена тук под изгарящото слънце и при размазаната по земята кръв. Поне бяха махнали тялото.

Не можех да погледна пода, иначе щях да повърна, а в стомаха ми не бе останало нищо. Бетонът все още беше мокър от нечии усилия да измие следите от убийството с маркуч и аз се замислих за кръвта на бедното момче, която сега покриваше на микроскопични детайли целият покрив. Концентрирах се върху морския бриз, блясъкът на следобедното слънце над мен и върху океана на няколко пресечки оттук, който плискаше вълните си мързеливо по пясъчния бряг. Облегната на стигащия до кръста ми парапет, бях забила пръсти в острите ръбове на тухлите и така се бях разсеяла с разкриващата се гледка, че за малко да падна през сградата, когато чух трясък зад мен.

Стресната се обърнах да видя откъде бе дошъл звука. Беше Джейс. Изглеждаше разтревожен. Когато го видях, ми се прииска да заплача, но се сдържах. Преглътнах горчивите сълзи и се обърнах отново към изгледа на Венис Бийч, неспособна или нежелаеща да го гледам — не бях сигурна кое точно.

Усетих как застана до мен и потръпнах, когато размаха нещо пред лицето ми.

— Хей — каза, уравновесявайки ме с лекия допир на ръката си върху рамото ми. — Почистих ти очилата, това е всичко. Не се мятай през покрива, става ли?

Взех очилата и ги сложих, моментално облекчена, че пулсиращата болка от слънчевите лъчи намаля.

— Къде изчезна? — попита той.

Стиснах тухлите с всичка сила, за да не се свлека на земята.

— С баща ти — отсякох.

Сега аз бях тази, която се разтресе. Кожата ми беше влажна от пот, а тялото ми се обливаше в топли вълни, но на мен ми беше студено и зъбите ми тракаха.

— Хей — каза Джейс разтревожено. — Хайде, ела. — Постави дланта си ниско на кръста ми, за да ме отдръпне от парапета, и аз се сепнах, избягвайки допира му. Той вдигна ръцете си в умолителен жест и сви рамене.

— Просто исках да ти помогна да седнеш, това е всичко — каза той. — Гладна ли си? Искаш ли да ти донеса храна?

Храна. Стомахът ми взе решението вместо мен. Последвах го сляпо към оранжерията, препъвайки се с босите си крака в дългите дънки и запристъпвах на пръсти през най-мократа част на бетона — мястото, където кръвта на Майкъл Тревийн беше изтекла.

— Ето — посочи ми един изхабен, тъмнокафяв кожен стол, който не бях видяла вчера. — Седни тук. Ще ти донеса нещо за ядене. По дяволите, мога да чуя как стърже стомахът ти чак от тук.

Потънах в стола, благодарна, че тежестта изчезна от краката ми. Стисках кожените подлакътници, докато времето си минаваше, колко точно не бях сигурна. Единственият ми показател бе слънцето, което се беше преместило пред мен на хоризонта. Предположих, че е не по-късно от пет часа следобед, когато една мисъл се стовари в главата ми като товарен влак.

„Елиът.“

Мамка му. Трябваше да му се обадя. Имах нужда да го видя. И то точно в този шибан момент. Копнежът да побягна от това място пълзеше по тялото ми като нервен тик.

„Искам да се махна. Искам да се махна. Искам-да-се-махна.“

След няколко минути Джейс се появи, балансирайки внимателно чиния, която изглежда беше пълна с печено месо и картофено пюре. Миришеше като от детството ми.

„Мамка му. Не можех да се справя с всичко това.“

— Каръл тъкмо слагаше вечеря на момчетата — каза, подавайки ми чинията и вилица. Взех ги, като гладът надделя над емоциите, бушуващи в мен от факта, че майка ми бе приготвяла това ястие за братята Рос, докато няколко стаи по-надолу аз правих свирка на убиеца на баща ми. Излапах яденето за рекордно време и за момент се зачудих дали да не я оближа. Ако бях сама, определено щях да го направя.

Поставих празната чиния в краката си и се загледах напред с празен поглед.

— Добре ли си? — попита Джейс с примесен от страх глас.

— Не — отговорих.

— Казах ти, че баща ми се вманиачава понякога. Просто… внимавай какво му казваш, разбра ли?

Кимнах неангажиращо и захапах устна.

— Съжалявам за случилото се. Наистина. Братята ми са същите като него. Понякога могат да са същински животни.

„Знам това.“

— Има ли нещо, което мога… да направя за теб? Да ти дам?

Не му отговорих.

— Саманта?

Вдигнах поглед от пода и се загледах в измъчените му очи.

— Искам да се махна от тук — казах накрая. — Само за няколко часа. Просто искам да се успокоя. Можеш ли да ми помогнеш?

Трябваше да се видя с Елиът, преди да е дошъл да ме търси. Щяха да го убият, ако се появи, сигурна бях.

Джейс кимна, видимо облекчен, че бях излязла от вцепенението си, за да му отговоря.

— Да — каза и потупа затворената ми в юмрук ръка, — хайде да се махаме.

Когато не помръднах, размаха ръката си пред погледа ми.

— Земята вика Саманта? — Нежният начин, по който изрече Саманта, накара сърцето ми да прескочи.

— Защо не ми викаш Сами? — попитах, когато протегна ръката си и Джейс ме издърпа на крака.

Той сбръчка вежди объркано.

— Не знам. Саманта е по-изискано. Приляга ти повече.

— Изискано — повторих. — Пффф. Не знам от къде ти хрумна подобно нещо.

Все още беше намръщен и ме погледна със сериозно изражение на лицето.

— Какво? — попитах аз.

Той повдигна небрежно рамене.

— Не принадлежиш на това място. Помислих си го още в момента, в който те видях.

„Нямаш и идея колко грешиш.“

— Израснах на подобно място — отговорих аз. — Точно като вкъщи е.

Не ми отговори, но видях изпълненият му с въпроси поглед. Изпълнен с притеснение. Изпълнен с минало.

— Хайде — казах аз. — Нека се махаме, преди баща ти да се е събудил.