Лили Сейнт Джърмейн
Седем синове (12)

Глава дванадесета

На сутринта се събудих сама в леглото. Слава на бога за малките радости. След великолепния ден, който бях прекарала с Джейс, последното, до което исках да отворя очи, бе кошмарният му баща. Бях нервна с присвит стомах и имах осезаемото чувство, че нещо не бе наред. Зачудих се дали не е, защото Елиът вероятно се опитваше да се свърже с мен на безполезния ми разбит телефон.

Някой почука леко на вратата и аз се надигнах, напрягайки се от мисълта кой може да е по това време, и ми се прииска да имах пистолет. Отдъхнах си, когато видях главата на Джейс да се подава през открехнатата врата.

— Будна ли си?

— Да — отговорих и се протегнах мързеливо. Станах от леглото и засиях, когато видях, че носи табла с две чаши кафе.

— Баща ми се връща обратно — каза той. — Трябва да пристигне всеки момент. Искаш ли закуска? — попита и повдигна кафява хартиена торбичка. — Взех гевречета.

„Обичах гевречета.“

— Определено — казах. — Нека само се преоблека.

— Ще те чакам на покрива — каза и остави кафето ми върху скрина до вратата.

Отпивах малки глътки, докато обличах тюркоазната рокля без ръкави, която беше обсипана с малки дантелени детайли по ръбовете. Когато ми сложиха силикона, се наложи да си подновя гардероба изцяло. Не се побирах в нито една от старите си дрехи, което донякъде беше добре. Нови дрехи за нова самоличност.

Обух джапанките с прозрачна лента и вдигнах косата си в разхвърлян кок. Грабнах слънчевите очила и кафето и се отправих към покрива.

Бурята вече беше отминала и открилата се гледка към океана беше поразителна. Джейс бе намазал с масло две боровинкови гевречета и ги бе сложил върху хартиения плик на високия до кръста ми парапет в края на сградата.

— Благодаря за закуската — казах и отхапах парче от намасленото геврече, след което отпих глътка топло лате. — Щях да мина и със зърнена закуска и нес кафе, но това е чудесно.

Джейс се усмихна.

— Няма проблем. Първата е безплатна.

— О, така ли? — попитах игриво. — А какво ще ми струва следващата?

Отвори уста да ми отговори, но преди да успее, аварийният изход се отвори с трясък и няколко от братята му се появиха. Едва не се задавих с хапката в устата ми.

— Тук горе са! — провикна се Чад надолу по стълбите.

Стоях, без да мърдам, и за всеки случай оглеждах за възможно оръжие. Не знаех какво са намислили. Не вярвах на никой от тях дори и за секунда.

Освен на Джейс.

Най-големият ми кошмар се появи на върха на стълбите, завързан, окървавен и със запушена уста.

„Мамка му.“

Дорнан избута клетото момче напред и аз изтичах до тях, започвайки да превъртам от тревога.

„Това е лошо. Много, много лошо.“

— Миличка — провикна се Дорнан, превъзбуден от адреналин и явно надрусан с някакъв вид наркотик, вероятно метамфетамин. — Донесъл съм ти подарък!

— Дорнан — заекнах, — какво правиш?

Той премахна кърпата от устата на момчето и хващайки го за врата, насочи погледа му към мен.

— Помниш ли я, шибаняко?! — извика Дорнан и пръски слюнка се разхвърчаха от устата му право върху лицето на момчето.

— Дорнан, не е това, което си мислиш!

— Затваряй си устата — сряза ме той. — Остави го да говори.

„Господи. Какво да правя?“

— Дорнан, той не е този, за който го…

— Чад, накарай я да млъкне най-накрая! — Той посочи към мен и преди да успея да помръдна, Чад ме хвана в мечешка прегръдка и запуши устата ми с ръка.

Пъшках, неспособна да извикам с глас. Погледнах към Джейс, чиято спокойна закуска беше помрачена от заобикалящата ни врява.

— Тате — каза бавно Джейс, — какво става? Кое, по дяволите, е това момче?

— Как се казваш, синко? — попита Дорнан. — Говори!

— М-Майкъл.

Майкъл Тревийн.

Имам само още един въпрос към теб, малката.

Момчето беше ужасено. Едното му око беше подуто, целият бе в кръв и аз се зачудих колко от времето по пътя обратно за Ел Ей беше прекарано в пребиването му.

В ъгъла на окото ми се заформиха сълзи, когато резултата от обсебването на Дорнан по мен, ме удари с пълна сила. Остави ме тук заради това. Беше ме попитал кой е бившият ми, за да пропътува през цялата страна и да отвлече едно невинно момче от дома му. Момче, което никога не ме бе виждало през живота си и което случайно бях намерила онлайн и бях използвала като история за живота на Сами. Момче, което сега бе пред мен с опряно дуло в главата.

Борех се с хватката на Чад, но беше безсмислено. Имаше едра структура и най-вероятно беше смъркал с баща си по пътя насам.

Ухапах ръката му и той я отдръпна с вик.

— Той не ми е бивш! — извиках, съпротивлявайки се срещу силната хватка на Чад.

Дорнан ме погледна като обладан от зъл дух. Като мъж с мисия.

— Излъгах — задъхах се аз и продължих да се мятам. — Никога не съм го виждала. Моля те, просто го пусни.

Дорнан свали оръжието и ме изгледа от горе до долу.

— Няма нужда да се страхуваш повече от него.

Вдигна оръжието и постави пръст на спусъка.

— Моля те! — изкрещях.

Но молбите ми останаха нечути.

Той дръпна спусъка.

Оръжието изтрещя и куршумът, който излетя от пистолета на Дорнан, се вряза в главата на момчето. В следващата секунда бях обляна от плътна кървава струя, примесена с остатъци от черепа на Майкъл Тревийн.

Момчето лежеше неподвижно на земята. Червената локва кръв около главата му нарастваше бързо, достигайки върха на джапанките ми. Извиках и Чад ме освободи, оставяйки ме да се свлека на пода. Пропълзях през кръвта и парченцата череп до мъртвото момче и го взех в обятията си. Беше тежък, отпуснат… и мъртъв. По моя вина.

Повдигнах главата му върху скута си и видях, че очите му все още бяха отворени.

„Мамка му.“

С треперещи пръсти се пресегнах и спуснах клепачите надолу.

Усетих нечии ръце да ме дръпват за рамото и с всички сили се заборих срещу порива да ритам, дращя и хапя Дорнан, докато ме отвеждаше далеч от трупа. Той ми свали дрехите и ме вкара под душа, където се свих на кълбо и се загледах във фугите, които разделяха всяка една бяла плочка.

Няма нужда да се страхуваш повече от него.

Изплаках сподавено, но от гърлото ми не се чу нищо повече от пресъхнал жалък писък.

Дорнан ме издърпа, уви ме в хавлия и ме съпроводи до леглото си, на което ме сложи да седна.

— Сега разбираш ли колко много ме е грижа за теб? — попита с дрезгав глас. Ръцете му бяха навсякъде по тялото ми, трескави за допир, и аз не се съпротивих, когато ме притисна към леглото и откопча колана си.

— Знаеш ли защо го направих? — издиша в ухото ми, като хвана бедрата ми и се плъзна в мен.

Въздухът заседна в гърлото ми, когато започна да се движи с тласъци, и усетих как една сълза се претърколи отстрани на лицето ми.

— Защото съм твоя — прошепнах в тъмнината.