Майкъл Крайтън
Джурасик парк (8)

Брегът на вътрешното море

Алън Грант беше клекнал с нос само на няколко сантиметра от земята. Температурата беше над 40 градуса. Коленете го боляха въпреки плътните предпазни наколенки. Белите му дробове изгаряха от пронизващия алкален прах. По челото му се стичаше пот и капеше по земята. Грант обаче не усещаше неудобствата. Бе изцяло погълнат от квадратното парче спечена пръст пред себе си с размери петнайсет на петнайсет сантиметра.

Като работеше търпеливо с ланцетка и четка с камилски косъм, той разкри малка част от челюстна кост с форма на буквата Г. Парчето беше дълго само три сантиметра и не по-дебело от кутрето му. Зъбите представляваха поредица от миниатюрни остриета и имаха характерен наклон. Докато Грант копаеше, се отлюспиха парченца кост. Той спря за момент, за да покрие костта с укрепващо лепило, и пак продължи да рови. Нямаше никакво съмнение, че това е челюстна кост от новороден месояден динозавър, умрял преди седемдесет и девет милиона години на възраст около два месеца. Ако имаше късмет, Грант щеше да намери и останалата част от скелета. И това щеше да бъде първият открит цялостен скелет на новороден месояден динозавър.

— Ей, Алън!

Той вдигна поглед и примижа от силното слънце. Сложи си слънчевите очила и изтри чело с опакото на ръката.

Беше клекнал в подножието на ерозирал склон сред безплодната местност край Снейкуотър, щата Монтана. Под огромния и син небесен купол във всички посоки се простираха заоблени хълмове, оголени скали от ронлив варовик. Нямаше нито дръвче, нито храст, само голи скали, жарко слънце и виещ вятър.

Туристите намираха местността потискащо мрачна, но когато Грант гледаше този пейзаж, той виждаше нещо съвсем друго. Безплодната земя беше мъничкото, останало от един друг, съвсем различен свят, изчезнал преди осемдесет милиона години. Грант си представяше, че се е върнал там, в топлата мочурлива местност край брега на огромно вътрешно море, широко хиляда и петстотин километра и разпростряно между наскоро образувалите се Скалисти планини чак до острите зъбери на Апалачите. Целият американски запад попадаше под водите му.

В онези времена небето било покрито със слоести облаци, затъмнявани от пушеците на близките вулкани. Атмосферата била по-гъста, по-богата на въглероден двуокис. Морето било обградено от пищна растителност. Във водите му нямало риба, само миди и охлюви. Птерозаври се спускали да загребат от повърхността му морски водорасли. Хищни динозаври бродели между палмите из блатистите брегове на езерото в търсене на плячка. А край брега имало малък остров с площ около един хектар. Обграден с гъста растителност, този остров представлявал сигурно убежище, където стада тревопасни динозаври с муцуни, наподобяващи патешки човки, снасяли яйцата си в общи гнезда и отглеждали писукащата си челяд.

В течение на милиони години зеленикавото алкално езеро ставало все по-плитко и най-сетне пресъхнало. Оголената земя се нагънала и напукала от горещината. А крайбрежният остров с яйцата на динозаврите се превърнал в ерозиралия склон в Северна Монтана, на който Алън Грант сега правеше разкопки.

— Ей, Алън!

Грант се изправи. Беше широкоплещест, брадат четирийсетгодишен мъж. Чу пухтенето на преносимия генератор и далечния тропот на пневматичния чук, който се врязваше в твърдата скала на съседния хълм. Видя момчетата, които работеха около чука — изнасяха големите скални отломки, след като ги проверяваха за изкопаеми. В подножието на хълма се виждаше лагерът, състоящ се от шест вигвама, една по-голяма палатка, в която се помещаваше столът, и фургонът, който им служеше за полева лаборатория. Видя и Ели, която му махаше, застанала в сянката на лабораторията.

— Имаме посетител! — извика тя и посочи на изток.

Грант зърна облак прах и син форд, който се друсаше по неравния път към лагера. Погледна часовника си — посетителят беше точен. Момчетата на другия хълм любопитно вдигнаха глави. В Снейкуотър не идваха много хора и те отдавна се чудеха защо този юрист от Агенцията за защита на околната среда иска да се срещне с Алън Грант.

Грант обаче знаеше, че през последните години палеонтологията, науката за изчезналите живи организми, е придобила неочаквано голямо значение за съвременния свят, който бързо се променяше, и някои неотложни въпроси, свързани с климата, обезлесяването, глобалното затопляне или озоновия слой, често пъти намираха отговор с помощта на информацията от миналото. Информация, с която разполагаха палеонтолозите. През последните няколко години два пъти бяха викали Грант да свидетелства като вещо лице.

Той тръгна надолу по хълма да посрещне госта.

 

 

Посетителят се закашля от белия прахоляк, докато затваряше вратата на колата.

— Боб Морис от Агенцията за защита на околната среда — представи се той и протегна ръка. — Аз съм от управлението в Сан Франсиско.

Грант също се представи и рече:

— Май ви е горещо. Искате ли бира?

— О, с удоволствие.

Морис наближавайте трийсетте, беше с вратовръзка и панталон от официален костюм. Носеше куфарче с документи. Пръстта захрущя под спортните му обувки, щом двамата се отправиха към фургона.

— Когато прехвърлих последния хълм, помислих, че съм попаднал в индиански резерват — каза Морис, като посочи вигвамите.

— Не — рече Грант. — Просто това е най-добрият начин да се живее тук.

После му обясни, че през 1978, първата година от разкопките, тук вдигнали възможно най-модерните тогава осемстенни палатки марка „Норт Слоуп“. Само че вятърът непрекъснато ги събарял. Опитвали и с други видове палатки със същия резултат. Накрая започнали да строят вигвами, които били по-просторни отвътре, по-удобни и по-устойчиви на вятъра.

— Това са вигвами на племето блакфут и се строят около четири пръта — обясни Грант. — Сиуксите опъват вигвамите си около три пръта. Но едно време това е било територия на блакфутите и затова решихме…

— Ъхъ — съгласи се Морис. — Много подходящо. — Той хвърли поглед към безрадостния пейзаж и поклати глава. — От колко време сте тук?

— От около шейсет каси — отвърна Грант. Понеже Морис очевидно не го разбра, той обясни: — Измерваме времето в бира. Започнахме през юни с наличност от сто каси. Досега сме изпили около шейсет.

— По-точно шейсет и три — допълни Ели Сатлър, когато мъжете стигнаха фургона.

На Грант му стана забавно, като видя, че Морис се зазяпа в нея. Ели бе облечена в срязани дънки и работна риза, завързана над талията. Беше двайсет и четири годишна и силно загоряла от слънцето, а русите си коси носеше прибрани назад.

— Без Ели трудно бихме се оправили — представи я Грант. — Много е добра в работата си.

— А с какво се занимавате? — запита Морис.

— Палеоботаника — отвърна Ели. — Освен това извършвам първична обработка на находките.

Тя отвори вратата и тримата влязоха във фургона.

Климатичната инсталация смъкваше температурата само до трийсет градуса, но след пладнешката жега вътре им се стори хладно. Във фургона имаше редица дълги дървени маси, а върху тях бяха наредени малки костни екземпляри, всеки от които бе с етикет. По-нататък имаше керамични блюда и вани. От тях се носеше силна миризма на оцет.

— Мислех, че динозаврите са били големи животни — каза Морис, докато разглеждаше костите.

— Така е — рече Ели, — но всичко, което виждате тук, е от новородени. Снейкуотър е важно място най-вече защото тук са гнездели динозаври. Преди да започнем работа на този обект, останки от новородени динозаври почти не е имало. Едно-единствено гнездо беше открито преди това в пустинята Гоби. Ние намерихме десетина различни гнезда, пълни с яйца и кости на новородени.

Грант отиде да донесе бирата от хладилника, а тя показа на Морис ваните с оцетна киселина, която трябваше да разтвори варовика, полепнал по фините кости.

— Приличат на кости от пиле — каза Морис, надзъртайки в керамичните блюда.

— Да — съгласи се Ели. — Наистина приличат на птичи кости.

— Ами онези? — запита Морис и посочи през прозореца на фургона към купчините едри кости навън, опаковани в плътен найлон.

— Нещо като брак — обясни Ели. — Това са кости, които са били прекалено раздробени, когато сме ги извадили от земята. Едно време просто ги изхвърляхме, но сега ги изпращаме за генетичен анализ.

— Какво означава генетичен анализ? — поинтересува се Морис.

— Заповядайте — каза Грант и пъхна в ръката му една бира. Другата подаде на Ели. Тя надигна своята и изви назад дългата си шия. Морис пак се загледа в нея.

— Тук не държим много на официалностите — рече Грант. — Искате ли да идем в кабинета ми?

— Разбира се — рече Морис.

Грант го поведе към дъното на фургона, където имаше изтърбушена кушетка, паянтов стол и очукана ниска масичка. Грант се отпусна на кушетката, която изскърца и изпусна валмо тебеширенобял прах. Облегна се, вдигна краката си на масичката и покани с жест Морис да седне на стола.

— Разполагайте се.

Грант беше професор по палеонтология в Денвърския университет и един от най-изявените изследователи в тази област, но никак не беше обигран в светските обноски. Смяташе се за човек, свикнал да живее непретенциозно, и знаеше, че истинската работа в палеонтологията се върши на открито и със собствените ти ръце. Трудно понасяше кабинетните учени, уредниците на музеите. Такива хора той наричаше „паркетни ловци на динозаври“. Затова полагаше известни усилия да се разграничи в облеклото и поведението си от паркетните ловци на динозаври и дори изнасяше лекциите си по дънки и маратонки.

Наблюдаваше как Морис старателно избърса седалката на стола, преди да седне. Гостът разтвори куфарчето, прехвърли документите в него и пак погледна към Ели, която, без да им обръща внимание, вадеше с пинцета костите от киселинните вани в дъното на фургона.

— Сигурно се чудите защо съм тук.

— Доста път сте били, господин Морис — кимна Грант.

— Тогава — започна Морис — да минем направо на въпроса. Агенцията за защита на околната среда е загрижена във връзка с дейността на фондация „Хамънд“. А вие получавате средства от нея.

— Трийсет хиляди долара годишно — кимна Грант. — През последните пет години.

— Какво знаете за тази фондация? — попита Морис.

Грант сви рамене.

— Тя спонсорира щедро учените. Финансира изследвания из целия свят, включително и няколко учени, специалисти по динозаврите. Зная, че подпомага Боб Кери от музея „Тирел“ в Албърта и Джон Уелър в Аляска. Може да има и други.

— Знаете ли защо фондация „Хамънд“ подпомага толкова изследвания, свързани с динозаврите? — запита Морис.

— Разбира се. Защото старият Джон Хамънд е побъркан на тема динозаври.

— Срещали ли сте се с Хамънд?

— Един-два пъти — сви рамене Грант. — Идвал е тук за малко. Доста е възрастен. И особняк, както понякога става с богатите хора. Винаги прелива от ентусиазъм. Защо питате?

— Всъщност фондация „Хамънд“ е доста загадъчна организация. — Морис измъкна ксерокопие на карта на света, по която беше отбелязал нещо с червени точки, и я подаде на Грант. — Това са разкопките, финансирани от фондацията миналата година. Забелязвате ли нещо особено? Монтана, Аляска, Канада, Швеция… Всички обекти са на север. Няма нито един под четирийсет и петия паралел. — Морис измъкна още карти. — И така е от години. Разкопките на останки от динозаври на юг, в Юта, Колорадо или в Мексико не получават нито цент. Фондация „Хамънд“ финансира само разкопки в студени райони. Иска ни се да узнаем каква е причината.

Грант набързо прегледа картите. Ако наистина фондацията финансираше разкопки само при студен климат, то това беше доста странно, понеже някои от най-добрите специалисти по динозаврите работеха при горещ климат и…

— Освен това има и други загадки — продължи Морис. — Например, каква е връзката между динозаврите и кехлибара?

— Кехлибар ли?

— Да. Вкаменена жълта смола от дървета…

— Зная какво е — прекъсна го Грант. — Но защо питате?

— Защото през последните пет години Хамънд е закупил огромни количества кехлибар от Америка, Европа и Азия, включително и някои екземпляри с музейна стойност. Фондацията е похарчила седемнайсет милиона долара за кехлибар. Сега притежава най-големите частно съхранявани запаси от този материал в света.

— Нищо не разбирам — каза Грант.

— Не само вие — рече Морис. — Наистина нещо не се връзва. Кехлибарът лесно се синтезира. Няма причина да се трупат запаси от него. Хамънд обаче прави точно това, и то от години.

— Кехлибар — повтори Грант и поклати глава.

— Ами островът му в Коста Рика? — продължи Морис. — Преди десет години фондация „Хамънд“ нае от правителството на Коста Рика един остров. Вероятно за да направи резерват.

— Не съм чул нищо — рече Грант и се намръщи.

— И аз не успях да разбера много — каза Морис. — Островът се намира на около сто и петдесет километра от западния бряг. Много е скалист и е в такава част на океана, където ветровете и теченията се съчетават така, че островът непрекъснато е обвит в мъгла. Едно време са го наричали Облачният остров. Исла Нублар. Очевидно костариканците са били много учудени, че някой го иска. — Морис пак започна да рови в куфарчето си. — Споменавам го — каза той, — защото според документите са ви плащали като на консултант във връзка с този остров.

— Така ли? — учуди се Грант.

Морис му подаде някакъв лист. Беше ксерокопие на чек, издаден през март 1984 година от „ИнДжен“ АД, Фаралън Роуд, Пало Алто, щата Калифорния. Според чека на Алън Грант бе преведена сумата от дванайсет хиляди долара. В долния ъгъл беше отбелязано „КОНСУЛТАНТСКИ УСЛУГИ, КОСТА РИКА, ХИПЕРПРОСТРАНСТВО ЗА ПОДРАСТВАЩИ“.

— А, да — сети се Грант. — Спомням си. Беше много странна история. Но нямаше нищо общо с какъвто и да било остров.

 

 

Алън Грант откри първото люпило динозаврови яйца в Монтана през 1979 година, а през следващите две години намери още много, но така и не се накани да публикува откритията си до 1983 година. Докладът му с описанието на стадо от десет хиляди тревопасни динозавъра, които живеели по крайбрежието на огромно вътрешно море, дълбаели общи гнезда за яйцата си в тинята и заедно отглеждали своите малки, изведнъж го превърна в знаменитост. Твърдението, че огромните динозаври са имали майчински инстинкт, както и рисунките на симпатичните новородени, подали муцунките си от яйцата, се харесаха на целия свят. Грант беше отрупан с покани за интервюта и лекции, предлагаха му да напише книга. Както можеше да се очаква, той отказа всички тези предложения, понеже единственото му желание бе да продължи разкопките си. Но именно в онези трескави дни в средата на осемдесетте години към него се обърна корпорация „ИнДжен“ с молба да й бъде консултант.

— Преди това бяхте ли чували за „ИнДжен“? — попита Морис.

— Не.

— Как се свързаха с вас?

— Обадиха се по телефона. Някакъв човек на име Джепаро или Дженино, вече не помня.

— Доналд Дженаро — кимна Морис. — Това е юрисконсултът на „ИнДжен“.

— Както и да е. Искаше информация за навиците на хранене при динозаврите. Предложи ми да напиша доклад срещу възнаграждение. — Грант отпи от бирата и остави кутийката на пода. — Дженаро проявяваше особен интерес към младите динозаври. Новородени и подрастващи. С какво са се хранели. Сигурно очакваше да съм наясно по въпроса.

— А вие наясно ли бяхте?

— А, не. И му го казах. Бяхме открили доста костен материал, но имахме много малко данни за храненето. Дженаро обаче заяви, че бил убеден, че не сме публикували всичко, което знаем, и искаше цялата информация, с която разполагаме. Предложи невероятна сума. Петдесет хиляди долара.

Морис извади от куфарчето касетофон и го сложи на масичката.

— Имате ли нещо против?

— Не, няма проблеми.

— Значи Дженаро ви се е обадил през 1984 година. А какво стана после?

— Ами нали виждате как работим тук? — продължи Грант. — Петдесет хиляди щяха да ни обезпечат две цели лета разкопки. Казах му, че ще направя каквото мога.

— Значи се съгласихте да подготвите доклада?

— Да.

— За навиците на хранене на малките динозаври?

— Да.

— Срещнахте ли се с Дженаро?

— Не. Само говорехме по телефона.

— Дженаро каза ли ви защо му е тази информация?

— Да — отвърна Грант. — Имали намерение да построят музей за деца и в него да представят малки динозаври. Каза ми, че освен мен бил наел и други консултанти, и ги назова. Между тях имаше и палеонтолози като мен, един математик от Тексас, който се казва Иън Малкълм, и двама еколози. Един аналитик на компютърни системи. Изобщо добър екип.

— Тоест приехте да станете консултант — заключи Морис, като си водеше бележки.

— Да. Съгласих се да му изпратя кратък отчет за работата ни: какво знаем за навиците на тревопасните хадрозаври, които бяхме открили.

— И каква информация му изпратихте? — попита Морис.

— Всякаква — места за гнездене, предпочитани територии, хранителен режим, поведение. Всичко.

— А как се държеше Дженаро?

— Непрекъснато се обаждаше. Понякога дори посред нощ. Ядат ли динозаврите това? Ядат ли онова? Дали да включим в експозицията не знам какво си? Изобщо не ми беше ясно защо е толкова запален. Тоест и аз смятам, че динозаврите са важно нещо, но чак пък толкова! Все пак са измрели преди шейсет и пет милиона години. Според мен все можеше да почака до сутринта и тогава да се обажда.

— Ясно — каза Морис. — А какво стана с петдесетте хиляди?

— Писна ми от Дженаро и се отказах от цялата работа. Разбрахме се да ми плати дванайсет хиляди. Трябва да е било към средата на 1985 година.

— Ами „ИнДжен“? — попита Морис, след като си записа нещо. — Имали ли сте други контакти с тях?

— След 1985 година не.

— А кога фондация „Хамънд“ започна да финансира изследванията ви?

— Трябва да проверя — каза Грант. — Но беше там някъде. Средата на осемдесетте.

— И познавате Хамънд само като богаташ, любител на динозаври?

— Да.

Морис пак си записа нещо.

— Вижте какво — започна Грант, — ако вашата агенция е толкова загрижена за Джон Хамънд и дейността му — разкопките за динозаври на север, покупките на кехлибар, острова край Коста Рика, — защо просто не попитате самия него за всичко това?

— Все още не можем — отвърна Морис.

— Защо да не можете? — поинтересува се Грант.

— Защото нямаме никакви доказателства за закононарушение — обясни другият. — Но лично аз смятам за очевидно, че Джон Хамънд заобикаля закона.

 

 

— Най-напред се обадиха — продължи Морис — от Службата за трансфер на технологии. Тя контролира износа на американски технологии, които могат да бъдат използвани за военни цели. Свързаха се с нас да ни уведомят, че „ИнДжен“ вероятно осъществява незаконен трансфер на технологии в две области. Корпорацията първо изнесла по море три броя „Крей Екс Ем Пи“ за Коста Рика. „ИнДжен“ го обяснява като трансфер в рамките на самата фирма и уверява, че пратката не подлежи на препродажба. Само че от Службата за трансфер на технологии не могли да разберат за какво, по дяволите, на някого в Коста Рика му е притрябвал такъв мощен компютър.

— Три броя „Крей“ — повтори Грант.

— Много мощни суперкомпютри — кимна Морис. — За да ви е по-ясно, никоя частна компания в САЩ не притежава такава компютърна мощност. А „ИнДжен“ изпраща тези машини в Коста Рика. Естествено е човек да се учуди.

— Предавам се. Но вие знаете ли защо го правят?

— Никой не знае. А изпращането на машините „Худ“ е още по-обезпокоително — продължи Морис. — Това са автоматични генни секвентори — уреди за определяне на гениите последователности. Изобретени са съвсем наскоро и още не са включени в списъка на стоките, забранени за износ. Всяка лаборатория по генно инженерство вероятно разполага с такъв уред, стига да може да си позволи цената от половин милион долара. — Той прелисти бележките си. — Излиза, че от „ИнДжен“ са изнесли двайсет и четири секвентора „Худ“ за своя остров край Коста Рика. И пак са казали, че това е трансфер между поделения на фирмата, а не износ — обясни Морис. — От Службата не могли да направят почти нищо. Официално не се интересуват за какво се използват изнесените стоки. Само че „ИнДжен“ очевидно е създала една от най-мощните лаборатории по генно инженерство в света, и то не другаде, а в затънтена централноамериканска страна. Държава без закони в тази област. Вече се е случвало и преди.

Имало случаи американски биоинженерингови компании да работят в чужди държави, за да не се съобразяват с американските закони. Най-скандалният случай, обясни Морис, бил този с разпространението на бяс от компанията „Биосин“.

През 1986 година генетичната корпорация „Биосин“ със седалище в Кюпъртино изпробвала ваксина против бяс, изработена с биоинженерингови методи, в стопанство в Чили. Фирмата не уведомила чилийското правителство, нито работниците във фермата. Просто пуснала ваксината.

Тя представлявала жив вирус на бяса, генетично приспособен да бъде безопасен. Само че вирулентността му не била изследвана. В „Биосин“ не били сигурни дали вирусът все още може да причини бяс. И нещо повече, този вирус бил модифициран. По принцип не можеш да се заразиш от бяс, освен ако не си ухапан от животно. Но в „Биосин“ приспособили вируса на бяса така, че да прониква в белодробните алвеоли. Тоест човек се заразява само като го вдиша. Хората на „Биосин“ пренесли този жив вирус на бяса в Чили с пътнически самолет, в ръчен багаж. Морис често се питал какво би станало, ако капсулата се е счупила по време на полета. Всички в самолета можели да се заразят с бяс.

Това било донемайкъде възмутително и безотговорно. Истинска проява на престъпно нехайство. Но срещу „Биосин“ не били предприети никакви мерки. Чилийските фермери, несъзнателно рискували живота си, били невежи селяни. Чилийското правителство си имало достатъчно грижи с икономическата криза. А в американското законодателство нямало закон, по който да бъдат съдени виновниците. И така, Луис Доджсън, генетикът, провел опита, още си работел в „Биосин“. Самата фирма направо се била развихрила. Освен това други американски компании се надпреварвали да основават лаборатории в чужди държави, на които липсвал опит в генетичните изследвания, държави, където смятат генното инженерство за поредното постижение на техническия прогрес и затова с радост го приемат на територията си, без да са наясно с възможните опасности.

— Ето защо започнахме разследване на дейността на „ИнДжен“ — завърши Морис. — Преди около три седмици.

— Но какво всъщност сте открили? — попита Грант.

— Не много — призна Морис. — Когато се върна в Сан Франсиско, сигурно ще се наложи да прекратим разследването. Мисля, че и тук приключих. — Той започна да прибира документите в куфарчето си.

— А, между другото, какво означава „хиперпространство за подрастващи“?

— Просто си измислих заглавие на доклада — обясни Грант. — Хиперпространство е термин, означаващ многомерно пространство. Ако трябва да разгледате всички страни в поведението на дадено животно — храненето, движението и съня, можете да поставите животното в рамките на многомерното пространство. Някои палеонтолози смятат, че поведението на животното проличава именно в екологично хиперпространство. „Хиперпространство за подрастващи“ просто показва, че става дума за поведението на младите динозаври, та формулировката на доклада да е възможно най-точна.

Телефонът в другия край на фургона иззвъня. Ели вдигна слушалката.

— В момента при него има човек. Може ли да ви се обади след малко?

Морис затвори куфарчето и се изправи.

— Благодаря ви за помощта и за бирата — каза той.

— Няма защо — отвърна Грант.

Докато Грант го изпращаше до вратата на фургона, Морис попита:

— Хамънд искал ли е някога да му изпратите някакви материали от вашия обект? Кости, яйца или нещо подобно?

— Не — рече Грант.

— Доктор Сатлър спомена, че и тук се занимавате с генетичен анализ…

— Не е точно така — каза Грант. — Когато извадим фосили, изкопаеми, които са раздробени или по някаква друга причина са неподходящи за музейни експонати, изпращаме костите в една лаборатория, където ги смилат и се опитват да извлекат от тях протеини. После ги класифицират и ни изпращат заключението.

— Коя е тази лаборатория? — попита Морис.

— „Медицински биологични изследвания“ в Солт Лейк Сити.

— Защо се спряхте именно на нея?

— Дадоха най-изгодното предложение.

— И тя няма нищо общо с „ИнДжен“?

— Поне аз не знам да има — отвърна Грант.

Стигнаха до вратата на фургона. Грант я отвори и усети горещия полъх отвън. Морис се спря да си сложи слънчевите очила.

— И един последен въпрос — каза той. — Да допуснем, че „ИнДжен“ всъщност не прави музейна експозиция. Има ли нещо друго, за което фирмата би могла да използва информацията от вашия доклад?

— Естествено — засмя се Грант. — Ви могла да храни новороден хадрозавър.

— Новороден хадрозавър — усмихна се и Морис. — Би било интересна гледка. Колко големи са били всъщност?

— Горе-долу толкова — отговори Грант, като разпери ръце на около петнайсет сантиметра. — Колкото катерица.

— И за колко време достигат максималния си ръст?

— Приблизително за три години — отвърна Грант.

— Отново ви благодаря за помощта — каза Морис и протегна ръка.

— Карайте внимателно на връщане — посъветва го Грант.

Проследи с поглед Морис, докато той стигна при колата, после затвори вратата на фургона.

— Какво мислиш? — попита ученият.

— Наивно е — сви рамене Ели.

— Как ти се струва Джон Хамънд в ролята на архизлодей? — засмя се Грант. — Джон Хамънд е почти толкова зловещ, колкото и Уолт Дисни. Всъщност кой се обади?

— Някаква жена — отвърна Ели. — Казва се Алис Левин. Работи в Медицинския център на Колумбийския университет. Познаваш ли я?

— Не — поклати глава Грант.

— Става дума за класифицирането на някакво мъртво животно. Помоли веднага да й позвъниш.