Майкъл Крайтън
Джурасик парк (49)

Контролът

— Добре — каза Арнолд. — Рексът е упоен.

Бутна стола, с усмивка запали последната си цигара и смачка празния пакет. Бяха приключили, бяха направили и последното, което се налагаше да сторят, за да възстановят нормалния живот в парка. Сега им оставаше само да излязат и да го преместят.

— Негодник — изруга Мълдун, загледан в монитора. — Значи все пак съм го улучил. — Той се обърна към Дженаро. — Мина цял час, докато го хване упойката.

— Както е паднал, може да се удави…

Хенри Ву намръщено гледаше екрана.

— Няма да се удави — успокои го Мълдун. — Не съм виждал животно, което да мре толкова трудно.

— Май трябва да излезем и да го отместим — обади се Арнолд.

— Ще го направим — каза Мълдун без особен възторг.

— Това животно е много ценно.

— Зная, че е ценно — рече Мълдун.

Арнолд се обърна към Дженаро. Гласът му прозвуча тържествуващо.

— Бих искал да ви обърна внимание, че сега редът в парка е напълно възстановен. Каквото и да предрича математическият модел на Малкълм, паркът е изцяло под наш контрол.

Дженаро посочи екрана зад Арнолд.

— Какво значи това?

Арнолд се обърна. Беше прозорецът за състоянието на системата в горния ъгъл на екрана. Обикновено беше празен. Затова Арнолд много се изненада, когато видя, че на него проблясва жълт надпис: „СПОМАГАТЕЛНОТО ЗАХРАНВАНЕ Е НИСКО.“ Не разбираше за какво става дума. Откъде накъде спомагателното захранване ще е ниско? Паркът работеше с централно, а не със спомагателно захранване. Арнолд отсъди, че това вероятно е някаква обичайна проверка на спомагателното захранване на системата, може би проверка на нивото на горивото в цистерните или заряда на батериите…

— Хенри — обърна се той към Ву, — я виж!

— Защо си включил спомагателното захранване? — попита Ву.

— Не съм го включвал — отвърна Арнолд.

— Ами, не си!

— Не съм.

— Разпечатай дневника на системата — каза Ву.

Дневникът представляваше набор от данни с информация за работата на системата през последните няколко часа.

Арнолд натисна един клавиш и те чуха как принтерът в ъгъла на залата забръмча. Ву се приближи към него.

Арнолд не откъсваше поглед от екрана. Сега надписът вече не беше жълт, а червен и гласеше: „СПОМАГАТЕЛНОТО ЗАХРАНВАНЕ СЕ ПРЕКРАТЯВА.“ В прозореца започнаха да се появяват цифри, които отброяваха в обратен ред от двайсет до едно.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Арнолд.

 

 

Тим предпазливо измина няколко метра по калната пътека и излезе на слънце. Надзърна иззад водопада и видя, че тиранозавърът е легнал настрани в подножието на водопада, сред пенливите води.

— Дано е мъртъв — каза Лекс.

Тим виждаше, че динозавърът е жив: гръдният му кош се повдигаше, а единият му преден крайник потрепваше конвулсивно. Животното явно не се чувстваше добре. Тогава Тим забеляза белия контейнер, който стърчеше отзад на главата му, близо до вдлъбнатината на ухото.

— Някой го е прострелял — каза момчето.

— Така му се пада — рече Лекс. — Още малко, и щеше да ни изяде.

Както наблюдаваше затрудненото дишане на динозавъра, Тим неочаквано се натъжи. Не му беше приятно да гледа огромното животно повалено и не искаше то да умре.

— Той не е виновен — каза Тим.

— Да де — рече язвително Лекс. — Щеше да ни изяде, но няма никаква вина.

— Той е месояден. За него това е естествено.

— Нямаше да говориш така — каза Лекс, — ако сега беше в търбуха му.

Шумът от водопада ненадейно се промени. Ревът му вече не бе така оглушителен, ставаше все по-тих. Бучащата водна стена изтъня и скоро се превърна в слаба струя…

Накрая съвсем спря.

— Тими, водопадът спря — възкликна Лекс.

Сега от ръба се стичаха отделни капки като от чешма, чийто кран не е затворен докрай. Водата в подножието на водопада се укроти и се превърна в дълбок вир. Двете деца стояха малко под ръба на водопада, във вдлъбнатината, подобна на пещера, пълна с разни машини, и гледаха надолу.

— Водопадите не спират — каза Лекс.

— Сигурно причината е в електричеството… — Тим поклати глава. — Някой е прекъснал захранването.

Помпите и филтрите зад гърба им спираха, светлините им угаснаха и бръмченето на машините утихна. После се чу щракването на електромагнитна ключалка и вратата с надпис „СКЛАД 04“ бавно се отвори.

— Браво, деца — каза Грант, примигвайки на светлината. — Успяхте да отворите вратата.

— Нищо не сме правили — рече Лекс.

— Спря токът — обясни Тим.

— Няма значение — каза Грант. — Елате да видите какво намерих.

 

 

Арнолд потресен оглеждаше залата.

Екраните угаснаха един по един, а след тях и осветлението в залата и тя потъна в тъмнина. Настъпи объркване и всички се разкрещяха. Мълдун вдигна щорите и вътре отново стана светло, а Ву донесе разпечатката.

— Погледнете — каза той.

Час	Събитие	Състояние на системата	[Код]
05:12:44	Безопасност 1 изкл.	Действа	[AV12]
05:12:45	Безопасност 2 изкл.	Действа	[AV12]
05:12:46	Безопасност 3 изкл.	Действа	[AV12]
05:12:51	Команда за изключване	Не действа	[-AVO]
05:13:48	Команда за включване	Не действа	[-AVO]
05:13:55	Безопасност 1 вкл.	Не действа	[-AVO]
05:13:57	Безопасност 2 вкл.	Не действа	[-AVO]
05:13:59	Безопасност 3 вкл.	Не действа	[-AVO]
05:14:08	Команда за включване	Включва — спомаг. захранване	[-AV1]
05:14:18	Монитор — глав.	Действа — спомаг. захранване	[AV04]
05:14:19	Сигурност — глав.	Действа — спомаг. захранване	[AV05]
05:14:22	Команда — глав.	Действа — спомаг, захранване	[AV06]
05:14:24	Лаборатория — глав.	Действа — спомаг. захранване	[AV08]
05:14:29	Телеком-VBB	Действа — спомаг. захранване	[AV09]
05:14:32	Схематичен — глав.	Действа — спомаг. захранване	[AV09]
05:14:37	Визуален контрол	Действа — спомаг. захранване	[AV09]
05:14:44	Проверка степента на контрол	Действа — спомаг. захранване	[AV09]
05:14:57	Внимание: състояние на оградите [NB]	Действа — спомаг. захранване	[AV09]
09:11:37	Внимание: рез. гориво (20%)	Действа — спомаг. захранване	[AVZZ]
09:33:19	Внимание: рез. гориво (10%)	Действа — спомаг. захранване	[AVZ1]
09:53:19	Внимание: рез. гориво (1%)	Действа — спомаг. захранване	[AVZ2]
09:53:39	Внимание: рез. гориво (0%)	Не действа	[-AVO]

— Изключил си системата в пет часа и тринайсет минути тази сутрин и когато си я включил отново, тя е заработила на спомагателно захранване — поясни Ву.

— Боже мой — въздъхна Арнолд.

Централното захранване явно не беше включвано от сутринта. При повторно пускане на системата бе заработило само спомагателното захранване. Арнолд реши, че това е странно, но след малко се досети, че всъщност си е нормално. Точно така трябваше да се случи. И беше напълно логично — генераторът за спомагателно захранване се задействаше пръв и чрез него се пускаше главният генератор, защото за неговото включване имаше нужда от силен пусков ток. Така беше проектирана системата.

Но на Арнолд никога досега не му се беше налагало да изключва главното захранване. И когато осветлението и изображенията на екраните в контролната зала се възстановиха, изобщо не му бе минало през ума, че главното захранване не е включено.

И все пак беше именно така и през цялото време, докато бяха търсили рекса и бяха възстановявали реда, паркът е бил захранван от спомагателния генератор. И това никак не беше добре. Всъщност едва сега Арнолд започваше да осъзнава последствията…

— Какво означава това? — попита Мълдун, като сочеше разпечатката.

05:14:57

Внимание: състояние на оградите [NB]

Действа — спомаг. захранване

[AV09]

— Че до мониторите в контролната зала е изпратено предупреждение за състоянието на системата — обясни Арнолд. — Във връзка с оградите.

— А ти видя ли това предупреждение?

— Не — поклати глава Арнолд. — Сигурно съм разговарял с вас, докато бяхте из парка. Във всеки случай не съм го видял.

— А какво значи „Внимание: състояние на оградите“?

— Всъщност не съм го знаел, но паркът е работел на резервно захранване — каза Арнолд. — Токът от резервния генератор не е достатъчно силен, за да поддържа захранването на оградите, и те са били изключени автоматично.

— Значи оградите с ток са били изключени? — намръщи се Мълдун.

— Да.

— Всичките ли? Още от пет сутринта? През последните пет часа?

— Да.

— Включително и оградите на велоцирапторите?

— Да — с въздишка отвърна Арнолд.

— Боже Господи — извика Мълдун. — Пет часа. Животните сигурно са избягали.

В същия миг отнякъде долетя писък. Мълдун заговори бързо, като обикаляше залата и раздаваше на присъстващите портативните радиостанции.

— Господин Арнолд ще отиде в бункера с генераторите да включи главното захранване. Ти, доктор Ву, ще останеш в контролната зала. Само ти освен Арнолд можеш да се справиш с компютрите. Господин Хамънд, върнете се в хижата. Няма време за спорове. Вървете. Заключете железните врати и стойте вътре, докато ви се обадя. Ще помогна на Арнолд да се справи с рапторите. — Той се обърна към Дженаро. — Готов ли сте пак да се изложите на риск?

— Не особено — отвърна Дженаро. Беше много блед.

— Добре. Тогава вървете с останалите в хижата. — Мълдун се обърна към всички. — Това е всичко. А сега тръгвайте.

— Какво ще правите с животните ми? — завайка се Хамънд.

— Друг е проблемът, господин Хамънд — каза Мълдун. — Проблемът е какво ще направят те с нас?

Той излезе от залата и забърза по коридора към кабинета си. Дженаро го настигна.

— Май променихте решението си — изръмжа Мълдун.

— Имате нужда от помощ — рече Дженаро.

— Може би.

Мълдун влезе в кабинета, на чиято врата пишеше „НАДЗИРАТЕЛ“, грабна сивата пушка и отключи някакъв вграден шкаф зад бюрото. В него имаше шест цилиндъра и шест контейнера.

— Лошото на тези проклети динозаври — обясни Мълдун — е, че имат децентрализирана нервна система. Умират бавно, дори да ги улучиш точно в мозъка. Освен това са много яки. Ребрата им са плътни и трудно можеш да ги уцелиш в сърцето, а е почти невъзможно да осакатиш краката или задните им части. Кръвта им изтича бавно и умират бавно. — Той отваряше цилиндрите един след друг и вадеше контейнерите. После подаде на Дженаро някакъв дебел плетен колан. — Сложете си това.

Дженаро стегна колана около кръста си и Мълдун му подаде ръчните гранати.

— Можем да се надяваме само да ги уцелим с тях и да ги направим на парчета. За жалост разполагам само с шест гранати. В оградения сектор има осем раптора. Да вървим. Не се отдалечавайте. Гранатите ще бъдат у вас.

Мълдун излезе от кабинета и хукна по коридора, като поглеждаше през балкона към пътеката, която водеше към бункера с генераторите. Дженаро го настигна, запъхтян. Стигнаха до приземния етаж, излязоха през стъклените врати и Мълдун спря.

Арнолд беше застанал с гръб към бункера, към него се бяха упътили три раптора. Той размахваше към тях някаква пръчка и крещеше. Рапторите бавно се приближаваха към него и го обграждаха, единият бе в средата, а другите два настъпваха от двете му страни. Движенията им бяха плавни и съгласувани. Дженаро потрепери.

„Така се движат хайка ловци.“

Мълдун вече беше коленичил и нагласяше пушката на рамото си.

— Зареждайте — каза той и Дженаро пъхна гранатата в задната част на пушката.

Чу се някакво пращене, но не и изстрел.

— Боже мой, сложили сте я наопаки — рече Мълдун, като наклони барабана така, че гранатата падна в ръцете на Дженаро.

Той отново я зареди. Рапторите продължаваха злобно да ръмжат, обърнати към Арнолд, когато животното отляво просто се пръсна като зрял домат. Горната част на тялото му хвръкна във въздуха и опръска с кръв стените на бункера, а долната рухна на земята. Краката продължаваха да ритат във въздуха, а опашката пляскаше по земята.

— Това ще ги стресне — каза Мълдун.

Арнолд хукна към вратата на бункера. Велоцирапторите се обърнаха и тръгнаха към Мълдун и Дженаро. Идваха все по-близо и започнаха да ги обграждат. В далечината, някъде откъм хижата, се чуха писъци.

— Това се превръща в катастрофа — каза Дженаро.

— Зареждайте — нареди Мълдун.

 

 

Хенри Ву чу взривовете и хвърли поглед към вратата на контролната зала. Обикаляше пултовете за управление, после спря. Искаше да излезе навън, но знаеше, че трябва да остане в залата. Ако Арнолд успееше да включи захранването… макар и само за една минута… тогава Ву щеше да задейства главния генератор. Длъжен беше да остане в залата.

След малко чу писък. Приличаше на гласа на Мълдун.

 

 

Мълдун усети остра болка в глезена, препъна се в някакъв насип и побягна с всички сили. Хвърли поглед назад и видя, че Дженаро тича в другата посока, към гората. Рапторите не му обръщаха внимание, преследваха Мълдун. Вече бяха на двайсетина метра зад него. Мълдун продължи да бяга и изкрещя с цяло гърло, чудеше се къде ли да се скрие. Знаеше, че ще го настигнат след десет секунди.

Десет секунди.

А може би и по-малко.

 

 

Наложи се Ели да помогне на Малкълм да се обърне, а Хардинг му инжектира морфин. Малкълм въздъхна и се отпусна назад. С всяка изминала минута се чувстваше все по-слаб. По радиостанцията писъците на хората звучаха металически, а експлозиите откъм сградата за посетители се чуваха някак приглушено. В стаята влезе Хамънд.

— Как е?

— Държи се — отвърна Хардинг. — Само от време на време бълнува.

— Няма такова нещо — възрази Малкълм. — Мисълта ми е съвсем ясна. — Всички се заслушаха в звуците по радиостанцията. — Това навън ми прилича на война.

— Избягаха рапторите — обясни Хамънд.

— Ами? — възкликна Малкълм, като дишаше с усилие. — И как така го допуснахте?

— Грешка на системата. Арнолд не е разбрал, че паркът работи на спомагателно захранване и оградите са били изключени.

— Нима?

— Върви по дяволите, надменно копеле — избухна Хамънд.

— Доколкото си спомням — каза Малкълм, — май ви предупредих, че не може да се разчита на оградите.

Хамънд въздъхна и тежко се отпусна на един стол.

— По дяволите — повтори той и поклати глава. — Сто на сто си забелязал, че тук се опитваме да осъществим една изключително проста идея. Преди няколко години ние с колегите решихме, че е възможно да се клонира ДНК на изчезнало животно и това животно да се отгледа. Струваше ни се, че хрумването е чудесно. Всъщност това е един вид пътуване във времето… единственото пътешествие във времето, осъществено досега. Ние, така да се каже, възкресихме тези животни. И тъй като идеята беше толкова вълнуваща и осъществима, решихме да опитаме. Купихме острова и започнахме. Всичко беше толкова просто.

— Просто ли? — извика Малкълм и с мъка седна в леглото. — Значи просто, а? Ти си по-голям глупак, отколкото смятах, а аз те смятах за доста глупав.

— Доктор Малкълм — намеси се Ели и се опита да го накара да легне, но той продължи, като сочеше към радиостанцията, от която се носеха викове и писъци.

— Какво става навън? Това ли е твоята проста идея? Проста била. Създаваш нови форми на живот, за които не знаеш абсолютно нищо. Твоят доктор Ву дори не знае имената на животните, които създава. Няма време да се занимава с разни подробности като например как се казва животното, да не говорим пък за това, какво представлява то. Създаваш много животни за твърде кратко време, без да си научил нищо за тях. И въпреки това очакваш те да ти се подчиняват, защото си ги създал и си си въобразил, че ги притежаваш. Но забравяш, че това са живи, мислещи същества, които могат и да не действат според нарежданията ти. Забравяш и колко малко знаеш за тях и колко си некадърен да се справиш със задачата, която така лекомислено наричаш проста… Божичко… — Той се закашля и се отпусна назад в леглото. — Знаеш ли какво й е лошото на силата, която дава научното знание? — продължи Малкълм. — Тя представлява един вид наследено богатство. А всеки знае какви задници са богаташите по рождение. Това е едно от малкото правила без изключения.

— Какви ги дрънка? — попита Хамънд.

Хардинг му направи знак, че Малкълм бълнува. Малкълм го изгледа под око.

— Ще ти обясня — каза той. — За да се сдобие с някаква сила, човек трябва да жертва много неща. Искат се много години на чиракуване и дисциплина. Към каквото и да се стремиш. Да оглавиш фирма. Да получиш черен колан по карате. Да станеш гуру. Каквато и да е целта ти, трябва да вложиш време, труд и усилия, за да я постигнеш. Трябва да се лишиш от много неща, за да я осъществиш. Тя трябва да бъде изключително важна за теб. И щом веднъж я постигнеш, тя се превръща в твоя сила. Никой не може да ти я отнеме, тя става част от теб. Такъв в общи линии е резултатът от твоята самодисциплина. Но интересното в този процес е, че докато се учиш да убиваш с голи ръце, се научаваш и да не използваш силата си по неразумен начин. Този вид сила предполага вътрешен самоконтрол. Дисциплината, която ти е била нужна, за да придобиеш силата, те е променила така, че да не злоупотребяваш с тази сила. Само че силата на научното знание прилича на наследеното богатство — постига се без дисциплина. Прочиташ какво са направили другите и предприемаш следващата стъпка. Можеш да го направиш още докато си съвсем млад, да напреднеш твърде бързо. Няма нужда от цели десетилетия самодисциплина. Няма овладяване на силата. Старите учени, от които си получил знанието, са забравени. Няма смирение пред силите на природата. Принципите на твоята философия са: забогатей бързо, създай си име веднага. Можеш да мамиш и да фалшифицираш. Всичко е позволено. И за теб, и за колегите ти. Никой няма да те критикува, защото никой не се води от морални принципи. Всички те се опитват да постигнат едно и също — да направят нещо голямо, и то бързо. И тъй като си стъпил на раменете на гиганти, успехът ти наистина ще бъде незабавен. Още дори не знаеш какво точно си открил, но вече си огласил откритието, патентовал си го и си го продал. Купувачът пък има още по-малко дисциплина от теб. Просто купува силата като всяка друга стока. И през ум не му минава, че му е нужна някаква дисциплина.

— Разбирате ли какво приказва? — попита Хамънд.

Ели кимна.

— Аз пък нямам понятие — рече Хамънд.

— Ще го обясня по-просто — продължи Малкълм. — Добрият каратист не убива хората с голи ръце. Не убива жена си само защото се е ядосал. Човекът, който убива, е човек без дисциплина, без задръжки, той е закупил силата под формата на евтин малокалибрен пистолет. А науката позволява и поощрява тъкмо този начин на употреба на силата. Ето защо ти мислиш, че построяването на този парк е проста работа.

— Но то наистина беше просто — настоя Хамънд.

— Тогава защо всичко се обърка?

 

 

Замаян от напрежението, Джон Арнолд отвори вратата на бункера с генераторите и влезе в тъмното помещение. Божичко, бе тъмно като в рог! Трябваше да се сети, че няма ток и осветлението не работи. От помещението, което се спускаше два етажа под земята и зееше пред нозете му като пещера, го лъхна хладен въздух. Трябваше да намери отвесната стълба. И да стъпва внимателно, иначе можеше да си счупи врата.

Стълбата.

Тръгна слепешката, но след малко видя, че така няма да намери нищо. Трябваше по някакъв начин да освети бункера. Върна се при вратата и я открехна няколко сантиметра. Така светлината беше достатъчна, но нямаше как да задържи вратата отворена. Бързо събу едната си обувка и я пъхна в процепа.

После се отправи към стълбата, която сега се виждаше добре. Тръгна по гофрирания метален под, чуваше как единият му крак се влачи. Поне виждаше добре. Отпред беше стълбата, която се спускаше надолу към генераторите. Още десетина метра.

Изведнъж всичко отново потъна в тъмнина.

Светлината беше изчезнала.

Арнолд се обърна и видя, че тялото на един от велоцирапторите препречва светлината. Животното се наведе и внимателно подуши обувката.

 

 

Хенри Ву обикаляше контролната зала. Прокарваше ръце по пултовете за управление на компютрите. Докосваше екраните. Не го свърташе на едно място. Беше почти обезумял от напрежение.

Непрекъснато си повтаряше какво трябва да прави. Трябваше да действа бързо. Щом светнеше първия екран, трябваше да натисне…

— Ву! — изпращя радиостанцията и той се хвърли към нея.

— Да. Тук съм.

— Още ли няма ток?

Обаждаше се Мълдун, но гласът му беше особен. Звучеше някак глухо.

— Няма — отвърна Ву и се усмихна, доволен, че Мълдун е жив.

— Мисля, че Арнолд успя да стигне до бункера, но не знам какво е станало след това.

— Ти къде си?

— Натясно.

— Какво?

— Заврял съм се в една шибана тръба — отвърна Мълдун. — И в момента се радвам на голяма популярност.

 

 

„Заклещил съм се в тръбата, е по-точно казано“, помисли си той. Зад сградата за посетители бяха струпани канализационни тръби и Мълдун се бе наврял заднишком с неимоверни усилия в най-близката. Беше с диаметър само един метър и вътре беше тясно за него, но поне животните не можеха да го стигнат.

Особено след като бе успял да откъсне с пистолета крака на едно от тях, когато нахалният любопитно дойде твърде близо до тръбата. Рапторът с вой се бе отдалечил и сега останалите се държаха на разстояние. Мълдун съжаляваше само, че не е дочакал да види муцуната му в края на тръбата, преди да натисне спусъка.

Все пак имаше вероятност и това да стане, защото край тръбата се навъртаха три-четири велоцираптора, които се зъбеха и ръмжаха ядосано.

— Да, наистина съм много популярен — повтори той.

— Арнолд има ли радиостанция? — попита Ву.

— Май не — отвърна Мълдун. — Не мърдай от залата и чакай.

Не беше успял да види другия край на тръбата. Бе се вмъкнал прекалено бързо, а сега вече не можеше да погледне. Нямаше как да помръдне. Единствената му надежда беше другият край да не е отворен. Хич не му се искаше някой от тези зверове да го захапе за крака.

 

 

Арнолд отстъпваше заднишком към стълбата. Велоцирапторът беше само на три метра и го дебнеше в мрака. Арнолд чуваше потракването на смъртоносните му нокти по металния под.

Все пак животното вървеше бавно. Арнолд знаеше, че то вижда добре в тъмното, но металният под и непознатите миризми на машините го караха да бъде нащрек. „Тази предпазливост е единственият ми шанс“, помисли Арнолд. Ако успееше да стигне стълбата и да слезе на долния етаж…

Защото той беше съвсем сигурен, че велоцирапторите не могат да слизат по стълби. Най-малко по такива тесни и стръмни стълби.

Арнолд хвърли поглед през рамо. До стълбата му оставаше само около метър. Само още няколко крачки…

Ето че най-после стигна! Посегна, хвана се за перилото и бързо заслиза по почти отвесните стъпала. Краката му докоснаха равния бетонен под. Рапторът изръмжа ядосано, застанал на площадката на шест метра над него.

— Надхитрих те, приятелче — каза Арнолд и му обърна гръб.

Вече беше съвсем близо до резервния генератор. Само още няколко крачки и щеше да го види въпреки слабата светлина…

Зад гърба си чу глухо тупване.

Арнолд се обърна.

Рапторът стоеше на бетонния под зад него и ръмжеше.

Беше скочил!

Арнолд бързо затърси с поглед някакво оръжие, но след миг беше повален по гръб на бетона. Нещо тежко притискаше гърдите му, той едва си поемаше дъх. Разбра, че животното е стъпило върху него. Почувства как огромните нокти се впиват в гърдите му, усети противния дъх, идващ от главата, наведена над него, и отвори уста да изкрещи.

 

 

Ели държеше радиостанцията и слушаше. Още двама от местните работници се бяха добрали до хижата. Изглежда, знаеха, че тук са в безопасност. Но през последните няколко минути не бе идвал никой, а навън беше по-тихо.

— Колко време мина, откакто излязохме? — чу се гласът на Мълдун по радиостанцията.

— Четири-пет минути — отвърна Ву.

— Арнолд трябваше вече да го е включил — каза Мълдун. — Ако не му се е случило нещо. Ти какво мислиш?

— И аз не знам какво да мисля — отговори Ву.

— Някакви вести от Дженаро?

— Тук съм — обади се Дженаро.

— Къде сте, по дяволите? — извика Мълдун.

— Отивам в бункера — обясни Дженаро. — Пожелайте ми успех.

 

 

Дженаро се беше свил в един храсталак и се ослушваше.

Точно пред себе си виждаше покритата с трева пътека, която водеше към сградата за посетители. Дженаро знаеше, че бункерът с генераторите се пада някъде на изток. В дърветата чуруликаха птици. Из въздуха се носеше лека мъгла. Един от рапторите изрева, но, изглежда, беше далеч. Ревът бе отекнал някъде вдясно. Дженаро се изправи, пресече пътеката и тръгна през джунглата.

„Готов ли сте пак да се изложите на риск?“

„Не особено.“

Всъщност нямаше никакво желание. Но смяташе, че разполага с план, че знае как да се измъкнат от положението. Ако минеше северно от основната група сгради, щеше да се приближи до бункера откъм задната му част. Всички раптори вероятно се намираха около другите сгради, по на юг. Защо ще обикалят из джунглата?

Той поне се надяваше да е така.

Гледаше да стъпва възможно най-тихо, но разтревожен, установи, че вдига голям шум. Усещаше, че сърцето му бие до пръсване, и се помъчи да забави крачка. Растителността беше толкова гъста, че виждаше само на хвърлей от себе си. Започна да се притеснява, че няма да намери бункера. Накрая видя покрива му — подаваше се над палмите отдясно.

Приближи се и го заобиколи. Намери вратата, отвори я и се промъкна вътре. Беше много тъмно и Дженаро се препъна в нещо.

Мъжка обувка.

Той се намръщи, отвори широко вратата и продължи навътре. Забеляза точно пред себе си отвесна стълба. Внезапно се сети, че всъщност не знае какво да търси. А беше оставил радиостанцията в джунглата.

По дяволите!

Надяваше се, че някъде в бункера ще намери радиостанция. В противен случай просто щеше да търси генератора. Имаше представа как изглежда. Може би се намираше някъде на долния етаж. Откри стълбата, която водеше надолу.

Но на долния етаж беше още по-тъмно, не се виждаше почти нищо. Дженаро тръгна между тръбите слепешком, с протегнати ръце, за да не си удари главата.

Ненадейно чу ръмженето на някакво животно и замръзна на място. Ослуша се, но звукът не се повтори. Продължи предпазливо напред. Нещо капна на рамото му, а после и на ръката му. Беше топло и приличаше на вода. Той го докосна в тъмнината.

Течността беше лепкава и Дженаро я помириса.

Кръв.

Погледна нагоре. Рапторът беше застанал на една от тръбите, само на метър. От ноктите му капеше кръв. За миг Дженаро се почувства като страничен наблюдател и се запита дали животното не е ранено. После хукна да бяга, но рапторът скочи на гърба му и го събори на пода.

Дженаро беше як. Надигна се, блъсна раптора и се затъркаля по бетонния под. Когато се обърна, видя, че животното лежи на същото място и диша тежко.

Да, беше ранено. В крака.

„Убий го.“

Дженаро бързо се изправи и затърси с поглед оръжие. Рапторът все така лежеше на земята и едва си поемаше дъх. Мъжът нетърпеливо се озърташе на всички страни да намери нещо… каквото и да е… с което да убие раптора. Но когато се обърна, животното беше изчезнало.

Чуваше се само ръмженето му, което проехтя в тъмното помещение.

Дженаро се завъртя, като опипваше тръбите с разперени ръце. После усети остра болка в дясната си длан.

В нея се бяха впили зъбите на животното.

Рапторът го хапеше.

Животното тръсна глава, Доналд Дженаро загуби равновесие и падна.

 

 

Малкълм лежеше в леглото, потънал в пот, и слушаше разговорите по радиостанцията.

— Обади ли се някой? — попита Мълдун. — Чу ли нещо?

— Нито дума — отвърна Ву.

— Дявол да го вземе — изруга Мълдун.

И двамата млъкнаха.

— Нямам търпение — с въздишка каза Малкълм — да чуя какво смята да прави.

— Хайде всички да се съберем в хижата и да се прегрупираме — предложи Мълдун. — Но не виждам как ще стане.

— Пред сградата за посетители е спрян джип — каза Ву. — Ако го докарам при тръбите, ще можеш ли да се качиш?

— Може би, но така контролната зала ще остане без човек.

— И без това не мога да направя нищо оттук.

— Така си е — съгласи се Малкълм. — Контролната зала без електричество не е никаква контролна зала.

— Добре де — рече Мълдун. — Да опитаме. Но тая работа никак не ми харесва.

— На мен също — обади се Малкълм от леглото. — Вече прилича на катастрофа.

— Вероятно рапторите ще ни преследват до хижата — каза Ву.

— Все пак имаме някаква преднина — рече Мълдун. — Да вървим.

Радиостанцията изпука и замлъкна.

 

 

Малкълм затвори очи и задиша бавно, за да пести силите си.

— Просто се отпуснете — каза му Ели. — Не се притеснявайте за нищо.

— Знаете ли за какво става дума тук? — попита Малкълм. — Всички тези опити за контрол… Става дума за западния начин на мислене, който се е зародил преди петстотин години, когато Флоренция е била най-важният град в света. Тогава се появява представата, че учените могат да разглеждат действителността в нова светлина, че светът е обективен и не зависи от вярата или от националността ти, че той е подчинен на разума. По онова време тази представа е била новаторска и напредничава. Тя е вдъхвала надежда за бъдещето и е унищожила стария средновековен светоглед, господствал векове наред. Средновековният свят на феодална политика, религиозни предразсъдъци и омразни суеверия се е сринал пред силата на науката. Но всъщност е претърпял крах, защото е спъвал развитието. Не е можел да функционира нито икономически, нито интелектуално и е бил непригоден за зараждащия се нов свят. — Малкълм се закашля. — Но сега — продължи той — науката пак не е нищо друго освен остаряла система от вярвания. И подобно на предшествалата я средновековна система, тя става непригодна за новия свят. Придобила е толкова голяма мощ, че вече очевидно е неприложима в практиката. Главно благодарение на нея милиарди хора живеят в един малък, гъсто населен свят и общуват чрез средствата за комуникация. Но науката не може да ни помогне да решим какво да правим с този свят или как да живеем в него. Науката може да ни каже как да построим ядрен реактор, но не и да не го строим. Науката може да създаде пестициди, но не и да ни каже да не ги използваме. А целият свят — и въздухът, и водата, и почвата — се замърсява заради неуправляемата наука. — Малкълм въздъхна. — Това поне е ясно за всеки.

Настъпи тишина. Малкълм лежеше със затворени очи и дишаше тежко. Никой не продума и на Ели й се стори, че Малкълм най-сетне е заспал, но той изведнъж седна в леглото.

— Наред с това вече я няма великата интелектуална подбуда за съществуването на науката. Още от времето на Нютон и Декарт тя ни обещава недвусмислено, че един ден ще подчиним напълно природата. Учените тръбяха наляво и надясно, че усвоим ли законите на природата, ще станем нейни господари. Но през XX век тази заблуда беше окончателно разсеяна. Най-напред принципът на неопределеността на Хайзенберг доказа, че няма как да научим какво става вътре в атома. Чудо голямо, казваме ние. Никой от нас не живее в атома. Той няма практическо значение за живота ни. После теоремата на Гьодел постави подобни ограничения в математиката, официалния език на науката. Едно време математиците си въобразяваха, че езикът им притежава някаква особена, присъща само на него истинност, която произтича от законите на логиката. Сега вече знаем, че онова, което наричаме „разум“, е само една условност. Той не е онова специално нещо, за каквото го мислехме. А сега теорията на хаоса доказва, че непредсказуемостта е неделима част от всекидневието ни. Тя е нещо толкова обикновено, колкото и дъждовната буря, която не можем да предскажем. И така, през нашия век рухна огромната заблуда отпреди столетия, мечтата, че с помощта на науката ще станем господари на природата. И заедно с нея и повечето основания науката да върши онова, което върши. Както и причините да й се подчиняваме. Науката винаги е твърдяла, че сега може и да не знае всичко, но все някой ден ще го узнае. Днес се убеждаваме, че това не е истина. Че е празно самохвалство, толкова глупаво и погрешно, както твърдението на детето, че може да лети, и разперило ръце, скача от сградата.

— Изпадаш в крайности — поклати глава Хамънд.

— Свидетели сме на края на научната епоха. Науката, както другите остарели системи, се саморазрушава. Колкото по-силна става тя, толкова по-неспособна е да управлява своята сила. Защото в наши дни нещата се развиват много бързо. Преди петдесет години всички бяха пощурели по атомната бомба. Тя олицетворяваше силата. Никой не можеше да си представи по-голямо откритие. И въпреки това само след десет години започнахме да опознаваме силата на генетиката. А тя е много по-мощна от силата на атома. И ще бъде достъпна за всеки. Ще бъде част от екипировката на любителите градинари. Ще се използва при опитите в училище. Терористите и диктаторите ще разполагат с нея в евтини лаборатории. И това ще принуди всеки да си зададе същия въпрос: какво да правя с моята сила? Единственият въпрос, на който науката не може да отговори.

— Какво ще стане тогава? — попита Ели.

— Ще настъпи промяна — сви рамене Малкълм.

— Каква промяна?

— Всички големи промени приличат на смъртта — каза той.

— Не можеш да видиш от другата страна, докато не се озовеш там.

Малкълм затвори очи.

— Горкият човек! — поклати глава Хамънд.

Малкълм въздъхна.

— Даваш ли си сметка — промълви той — колко малка е вероятността ти или някой от нас да се измъкне жив от острова?