Майкъл Крайтън
Джурасик парк (2)

Пролог
Ухапването на раптора

Тропическият дъжд се лееше като из ведро, шибаше ламаринения покрив на клиниката, шумно се стичаше по металните водосточни тръби и се плискаше по земята на потоци. Робърта Картър въздъхна и се загледа навън през прозореца. От клиниката едва се виждаха покритият с ниско стелеща се мъгла плаж и океанът зад него. Лекарката не беше очаквала това, когато дойде да поработи два месеца в рибарското село Баия Анаско на западния бряг на Коста Рика. Беше се надявала на слънце и отмора след двете изнурителни години в клиниката по спешна медицина „Майкъл Рийс“ в Чикаго.

Вече от три седмици беше в Баия Анаско. През цялото това време дъждът не беше преставал.

Иначе всичко бе чудесно. Харесваха й уединеността на Баия Анаско и приветливите му жители. Коста Рика има една от двайсетте най-добри здравни системи в света и дори в това отдалечено крайбрежно селище клиниката беше добре поддържана и разполагаше с всичко необходимо. Помощникът й, Мануел Арагон, беше интелигентен и с добра професионална подготовка. Това позволяваше на Боби да работи на ниво, равно на това на клиниката в Чикаго.

Но този дъжд! Този постоянен, неспирен дъжд!

В другия край на кабинета за прегледи Мануел наклони глава.

— Чувате ли?

— Чувам го, как да не го чувам! — отвърна Боби.

— Но не, заслушайте се.

Тогава го долови. Някакъв друг шум се смесваше с плющенето на дъжда, някакъв дълбок тътен, който постепенно набираше сила, докато накрая стана съвсем ясен: ритмичното боботене на хеликоптер. „Невъзможно е да летят в такова време“, помисли си тя.

Но звукът се приближаваше все повече и накрая хеликоптерът ненадейно изплува от мъглата над океана, прогърмя над главите им, направи завой и се върна към брега. Боби го видя как се люшва над водата близо до рибарските лодки, премества се към разнебитения дървен док и пак се насочва към плажа.

Търсеше място за приземяване.

Беше модел „Сикорски“ с голям търбух и синя ивица отстрани, на която пишеше „Строителство ИнДжен“. Това бе наименованието на строителната компания, която изграждаше нов курортен комплекс на един от крайбрежните острови. Говореше се, че курортът щял да бъде пищен и изисквал много работа. В строежа му, започнал преди повече от две години, участваха доста местни хора. Боби си го представяше — един от онези огромни американски курорти с басейни и тенискортове, където гостите щяха да спортуват и да си пият дайкирито, без никаква връзка с живота в страната.

Боби се зачуди какво толкова неотложно се е случило на острова, та да се налага хеликоптерът да лети в такова време. Видя през стъклото на кабината как пилотът въздъхва от облекчение, когато машината кацна на мокрия пясък. От хеликоптера изскочиха униформени мъже, които отвориха голямата странична врата. Боби дочу неистови крясъци на испански и Мануел я побутна.

Хората търсеха лекар.

 

 

Двама цветнокожи от екипажа носеха към нея безжизнено тяло, а зад тях един бял мъж командваше с креслив глас. Бе облечен в жълта мушама. Изпод бейзболната му шапка се подаваше червена коса.

— Има ли лекар тук? — извика той, докато Боби се приближаваше тичешком.

— Аз съм доктор Картър — отвърна тя.

Тежките дъждовни капки я шибаха по главата и раменете. Червенокосият се намръщи. Лекарката беше облечена в памучна фланела без ръкави и отрязани джинси. На гърдите й висеше стетоскоп, чиято слушалка вече бе ръждясала от соления въздух.

— Казвам се Ед Реджис. Човекът, който ви водим, е много зле, докторке.

— Тогава по-добре го закарайте в Сан Хосе — рече тя.

Сан Хосе беше столицата, само на двайсет минути по въздуха.

— Щяхме да го закараме, но в този дъжд не можем да прелетим над планината. Налага се да го лекувате тук.

Боби подтичваше край ранения, докато го носеха към клиниката. Беше още дете, едва ли имаше осемнайсет години. Тя повдигна подгизналата от кръв риза и видя дълбока рана на рамото му и още една на крака.

— Какво се е случило?

— Злополука на строежа — извика Ед. — Паднал. Прегазила го една от земекопните машини.

Младежът беше пребледнял и трепереше. Бе в безсъзнание.

Мануел стоеше до яркозелената врата на клиниката и махаше с ръка. Мъжете внесоха тялото и го положиха на кушетката в средата на кабинета. Мануел се зае да му слага система, а Боби насочи светлината към момчето и се наведе да прегледа раните му. Веднага прецени, че са доста сериозни. Беше почти сигурна, че момчето ще умре.

Раната на рамото беше дълбока и продължаваше надолу по тялото. Плътта беше разкъсана по краищата. Рамото беше изкълчено и се виждаха белезникавите кости. Второ разкъсване прорязваше плътните мускули на бедрото толкова дълбоко, че под тях се виждаше как пулсира бедрената артерия. Първото впечатление на лекарката бе, че кракът му е бил разпорен.

— Разкажете ми какво е станало — помоли тя.

— Не видях — отвърна Ед. — Казаха ми, че земекопната машина го е повлякла.

— Защото ми прилича на нападение от животно — каза Боби Картър, докато разглеждаше раната.

Както повечето лекари, работили в интензивно отделение, тя си спомняше съвсем ясно пациенти, които бе виждала още преди години. Два пъти бе лекувала подобни разкъсвания, първият случай беше двегодишно дете, нападнато от куче порода ротвайлер, вторият — пиян работник в цирк, натъкнал се на бенгалски тигър. Двете рани си приличаха. Имаше нещо характерно в пораженията, нанесени от животно.

— Животно ли? — учуди се Ед. — А, не. От машина са, наистина.

Докато говореше, облиза устните си. Беше напрегнат, държеше се, като че ли е сбъркал някъде. Боби се запита каква ли е причината. Щом наемат неквалифицирани местни работници за строежа на курортния комплекс, сигурно подобни злополуки не са рядко явление.

— Да направя ли промивка? — попита Мануел.

— Да — отвърна тя. — Но първо спри кръвта.

Боби се наведе още по-ниско и пипна раната с пръсти. Ако е прегазен от багер, дълбоко в раната би трябвало да е проникнала пръст. Но в раната нямаше пръст, само някаква хлъзгава слизеста пяна. Освен това миришеше особено, от нея се носеше отвратително зловоние, мирис на смърт и разложение. Никога преди Боби не бе усещала такава смрад.

— Кога е станало?

— Преди около час.

Тя пак забеляза колко напрегнат е Ед Реджис. Беше от онези нетърпеливи нервни типове. При това не приличаше на технически ръководител на строеж. По-скоро имаше вид на началник. Очевидно се чувстваше като в небрано лозе.

Боби Картър пак се обърна към пострадалия. Усетът й подсказваше, че травмата не е механична. Имаше нещо гнило. Раната не бе замърсена с пръст, нямаше и следи от премазване. При всяка механична травма, била тя от автомобилна катастрофа или от трудова злополука в завод, винаги има някаква степен на премазване. Тук нямаше нищо такова. Кожата на пациента беше разкъсана… разперена… както на рамото, така и на крака.

Наистина приличаше на нападение от животно. Но по тялото на момчето нямаше белези, което пък бе необичайно за този род нещастни случаи.

Лекарката отново огледа главата, ръцете, дланите…

Дланите.

Побиха я тръпки. Китките и ръцете до лактите бяха покрити с множество дребни порязвания и следи от натъртвания. Беше работила в Чикаго достатъчно дълго и знаеше какво означава това.

— Добре — заключи Боби. — Чакайте отвън.

— Защо? — неспокойно запита Ед. Това никак не му хареса.

— Искате ли да му помогна, или не? — сопна се тя, избута го през вратата и я затвори под носа му.

Не й беше много ясно какво става, но този случай не й харесваше. Мануел се поколеба.

— Да продължавам ли промивката? — попита той.

— Да — отвърна тя.

После посегна към малкия си автоматичен фотоапарат „Олимпъс“ и направи няколко снимки на раните от различни ъгли. Наистина приличаха на ухапвания. Момчето простена, тя остави апарата и се наведе над него. Устните му помръднаха и разкриха надебеления език.

— Raptor — прошепна той. — Lo sa raptor…

При тези думи Мануел се вцепени и ужасен, отстъпи назад.

— Какво значи това? — попита Боби.

— Не зная, докторе — поклати глава Мануел. — Lo sa raptor… no es espanol^[1].

— Виж ти! — На нея й звучеше на испански. — Тогава продължавай с промивката, ако обичаш.

— Не, докторе. — Мануел сбърчи нос и се прекръсти. — Мирише лошо.

Боби пак погледна слизестата пяна, покрила раната. Докосна я и я разтри между пръстите си. Много приличаше на слюнка…

— Raptor — пак помръднаха устните на раненото момче.

— Това го е ухапало — с ужас прошепна Мануел.

— Кое?

— Raptor.

— Какво значи „raptor“?

— Hupia.

Боби се намръщи. Костариканците не бяха особено суеверни, но лекарката беше чувала и преди думата hupia в селото. Говореше се, че това били нощни духове, вампири без лица, които отвличали малки деца. Според преданието преди време hupia живеели в планините на Коста Рика, но сега населявали крайбрежните острови.

Мануел се отдалечаваше заднишком, като си мърмореше и се кръстеше.

— Не е нормална тази миризма — каза той. — Това е hupia.

Боби тъкмо се готвеше да му нареди да продължи работата си, когато раненият отвори очи и седна на кушетката. Мануел изпищя от ужас. Младежът простена и завъртя глава, като се озърташе с широко отворени очи. После внезапно повърна голямо количество кръв. Загърчи се, тялото му се разтресе и Боби се опита да го задържи, но момчето се изхлузи от кушетката и падна на бетонния под. Пак повърна. Навсякъде в кабинета имаше кръв. Ед открехна вратата и извика:

— Какво става, по дяволите?

Но щом видя кръвта, се обърна и вдигна ръка към устата си. Боби посегна към една пръчка с намерението да я пъхне между стиснатите челюсти на момчето, ала още преди да го стори, знаеше, че е безсмислено. След един последен спазъм младежът се отпусна и застина неподвижен.

Тя се наведе да му направи изкуствено дишане, но Мануел грубо я сграбчи за рамото и я дръпна назад.

— Недейте — извика той. — Hupia ще се всели във вас.

— За Бога, Мануел…

— Не — пак изкрещя помощникът й, а в погледа му се четеше решителност. — Не бива. Вие не разбирате тези неща.

Боби погледна тялото на пода и реши, че няма смисъл, вече бе невъзможно да му върне живота. Мануел повика двамата мъже, които влязоха в стаята и го изнесоха. Появи се Ед, който измънка, докато бършеше устата си с опакото на ръката:

— Сигурен съм, че направихте, каквото можахте.

Боби се загледа в мъжете, които отнесоха момчето в хеликоптера. След малко чу как се издига в небето с оглушителен шум.

— Така е по-добре — рече Мануел.

Боби мислеше за дланите на момчето. Бяха покрити с порязвания и драскотини, получени според нея при самозащита. Беше повече от сигурна, че смъртта не е настъпила вследствие на трудова злополука. Младежът е бил нападнат и е вдигнал ръце да се защити от нападателя си.

— Къде се намира този остров, от който дойдоха? — попита тя.

— На сто и петдесет-двеста километра навътре в океана.

— Доста е отдалечен за курорт — отбеляза тя.

— Дано никога не се върнат — каза Мануел, загледан в хеликоптера.

Е, помисли си лекарката, поне й оставаха снимките. Но когато се обърна към масата, видя, че апаратът й е изчезнал.

 

 

По-късно същата вечер дъждът най-после спря. Сама в спалнята си зад клиниката, Боби прелистваше опърпания джобен испанско-английски речник. Момчето беше казало „раптор“ и въпреки възраженията на Мануел тя подозираше, че думата е испанска. И наистина я намери. Означаваше „човек, който отвлича; похитител“.

Замисли се. Смисълът на думата беше подозрително близък до значението на hupia. Разбира се, тя не бе суеверна. Освен това никакъв призрак не можеше да издере така дланите на момчето. Какво се бе опитало да й каже то?

От съседната стая се чуваха стонове. Една от селските жени раждаше и местната акушерка Елена Моралес се грижеше за нея. Боби надникна в стаята на родилката и направи знак на Елена да излезе за малко.

— Елена…

— Si, докторе?

— Знаеш ли какво е раптор?

Акушерката беше яка шейсетгодишна жена с посивели коси, която беше много практична и не обичаше празните приказки. В нощта, под звездите тя се намръщи и каза:

— Раптор ли?

— Да. Знаеш ли тази дума?

— Si — кимна Елена. — Това значи… човек, който идва през нощта и открадва дете.

— Похитител?

— Да.

— Hupia ли?

Държането на акушерката внезапно се промени.

— Не изричайте тази дума, докторе.

— Защо?

— Не говорете сега за hupia — отсече Елена и кимна към стаята на стенещата жена. — Не е на добро.

— А знаеш ли дали рапторът хапе и дере жертвите си?

— Да хапе и да дере ли? — учуди се Елена. — Не, докторе. Не прави такива неща. Рапторът е човек, който отвлича новородени. — Изглежда, този разговор не бе приятен на Елена и тя искаше да го приключи час по-скоро. Обърна се и тръгна към клиниката. — Ще ви повикам, когато роди, докторе. Може би след час-два.

Боби вдигна поглед към звездите и се заслуша в кроткото плискане на прибоя. В тъмнината се виждаха сенките на рибарските лодки, закотвени край брега. Всичко беше толкова спокойно, така нормално, че тя се почувства глупачка, загдето приказва за вампири и отвлечени бебета.

Върна се в стаята и си спомни как Мануел е настоявал, че думата не е испанска. От любопитство погледна в малкия английски речник и за своя изненада намери думата и в него:

RAPTOR (от лат.) — грабител; вж. raptus — грабеж, отвличане.