Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим (9)

IX.

Всичко изглеждаше така: онези, които не знаеха нищо за кралския род на Фолкунгите, биха си помислили, че се готвеха да напуснат Арнес и да тръгнат на война. Но дори и тези, които ги познаваха добре, знаеха, че това не е невъзможно.

На двора се бе струпала огромна тълпа. Между каменните стени ехтяха удари от конски копия, пръхтене на коне, тракане на оръжия и нетърпеливи гласове. Слънцето скоро щеше да изгрее и денят щеше да бъде студен, но нямаше да вали сняг и пътищата щяха да са проходими. Две тежко натоварени каруци бяха изтикани през портата върху скърцащи, обковани с желязо дъбови колела, за да направят място за всички ездачи. Очакваха първия човек от рода, който се молеше в залата на високата кула. Някои се шегуваха, че послушникът стои зад всичко това. За да запазят топлината на телата си и да се освободят от нетърпението, четирима от хората на Магнус от Арнес започнаха да се бият с мечове и щитове, докато уплашените крепостни държаха неспокойните им жребци, а родствениците весело им подвикваха и им даваха добри съвети.

Арн се помоли заедно с баща си, чичо си Биргер Бруса и брат си Ескил, тъй като за това пътуване им бе нужна защитата на Бога и на светците, защото то можеше да свърши добре, но можеше да навлече на Западна Готаланд опустошителна война.

Когато Арн излезе на двора и видя четиримата биещи се с мечове мъже, той се сепна и застана сякаш поразен, защото според него тези мъже, които трябваше да са сред най-добрите от хората на баща му, не можеха да се бият с меч. Никога не би могъл да си представи нещо подобно. Макар и да бяха възрастни и облечени в тежки, дълги до коленете ризници в цветовете на кралския род, те изглеждаха като малки момченца, които едва ли знаеха нещо за мечовете и щитовете.

Магнус, който видя, че синът му зяпаше като слабоумен биещите се хора, реши, че Арн се е изплашил от дивите им игри, спокойно положи ръка върху рамото му и го утеши, като каза, че човек не трябва да се бои от тези хора, докато те се бият за него. Те са велики воини и това е добре за Арнес.

За пръв път Арн изглеждаше така, сякаш бе изостанал от света и не разбираше нищо. Тогава му хрумна някаква мисъл, той погледна баща си подозрително, увери го, че не се страхува от биещите се мъже и се чувства сигурен, щом те са облечени в цветовете на кралския род. Не искаше да нарани баща си, като му каже, че тези мъже не могат да си служат с мечовете си. Беше започнал да проумява, че е по-мъдро невинаги да казваш истината.

Стана по-лошо, когато Магнус разбра, че Арн е взел със себе си дадения му от монасите меч, който можеше да предизвика само подигравки. Той веднага се отправи към оръжейната, взе един добър и красив норвежки меч, който искаше да предложи на Арн. Арн отказа рязко по същия начин, по който бе заявил, че иска да язди мършавия си манастирски кон вместо мъжествен северен жребец.

Магнус започна да му обяснява, че трябваше да яздят изключително бързо, за да всеят страх у врага и да го накарат да поиска мир, че Арн, който също бе облечен в цветовете на кралския род, трябваше да не изостава от другите и да не става за посмешище. А щеше да се стигне дотам, ако синът на главата на рода носи меч, подходящ за жена, и язди кон, който не става за нищо.

Арн явно дълго се колеба, но след това отговори. Предложи да язди някой от бавните черни жребци, но ако не може да задържи своя меч, няма да вземе друг. Магнус се огъна пред това, не съвсем примирен, но все пак доволен, че поне синът му няма да язди кон, който е истинско посмешище.

След това голямата свита можеше да напусне Арнес и да се отправи към съвета на готите. Така наричаха народния съвет, в който крал Карл Сверкершон щеше да участва за пръв път от две години насам. На този съвет той щеше да реши дали ще има война или мир.

Най-отпред яздеше предвождащият, който държеше герба на рода, закачен на дълго копие. След него яздеха Биргер Бруса и Магнус Фолкесон, облечени в сребристо и синьо, загърнати в широки сини палта от бялка, и с тесни, ярки шлемове на главите. Отдясно, зад седлото, бяха поставили щитовете си, върху които златният лъв смело се бе изправил за битка. След тях яздеха Ескил и Арн, облечени и въоръжени също като най-изтъкнатите хора в рода си, след което следваха двама по двама хората на Магнус. Те носеха копия със знамената на кралския род, които се вееха из въздуха.

Много техни родственици от южната и западната част на страната се присъединиха към тях, а извън Скара те се обединиха с рода на Ерик, за да покажат ясно, когато пристигнат на съвета, че една война би коствала на Карл скъпо и кралският род, и родът на Ерик да се превърнат в негови врагове. А тези два рода бяха обединени не само чрез кръвта, а и чрез волята си никога да не бъдат подчинени. Съветът на всички готи щеше да се състои извън кралския двор при Аксевала.

По принцип двама млади мъже, стига това да не бяха Ескил и Арн, по време на половината път щяха да разговарят за борбата за власт, в която самите те щяха да вземат участие. Но Ескил по-скоро искаше да говори за търговията си в Норвегия.

Арн все още беше замислен и унил, какъвто бе след завръщането си от Варнхем. След нощта, която бе прекарал в Хюсабю, той бе яздил като луд до Варнхем, за да се изповяда на отец Хенри. Когато най-накрая се бе завърнал вкъщи, той поправи двата шлема, за които бе разбрал, че са предназначени за него и за брат му. Това, което промени, не се виждаше, шлемът му и този на Ескил бяха подплатени и топли от вътрешната страна, така че ушите им нямаше да мръзнат в студа.

Двама братя не могат да яздят, без да обелят и дума, мислеше си Ескил. Той реши, че е най-добре ако разчупи леда и заговори за онова, което изпълваше мислите му. Така неусетно можеха да стигнат до онова, което потискаше Арн.

Ескил разказа за търговията с норвежците, която беше минала много добре. Те успели да донесат със себе си в Арнес огромно количество норвежко сребро. Най-хубавото било, че продавали, без да предизвикат недоволство и спорове.

Размислите на Ескил се въртяха около нещо друго — сушената риба, която в Норвегия наричаха сушена треска. Горе из северните части на Норвегия имаше големи пасажи морска риба. Край нещо, което наричаха Лафутен, ловяха риба в огромни количества, много повече от това, което можеха да изядат или да продадат из цяла Норвегия и поради това сушената треска беше в изобилие и можеха да я купят на ниска цена и да я превозят до Арнес, без да се налага да я слагат във вода. Идеята на Ескил бе да купят всичката риба, която беше останала, и след това да я продадат в Готаланд. Имаше много периоди на пости, най-дългият, от които беше през четиридесетте дни преди Великден и тогава бе грехота да се яде месо. Рибата, която можеха да уловят из езерата и моретата в Западна Готаланд по това време, не беше достатъчна, особено за многолюдните семейства и хората, които не живееха близо до езерата и морето, където се въдеше рибата, както беше за хората от Скара и Линшьопинг.

Ескил се изненада, Арн знаеше за какво става въпрос, макар че не наричаше рибата треска, a kabalao, каквато често бе ял, и то не само по време на пости. Подобна риба от дълго време се ядеше в манастира. Арн смяташе, че само трябва да накарат хората да разберат колко е полезно да се хапва сушена риба. Според него това нямаше да бъде никак лесно. Онзи, който успееше да ги убеди, щеше да спечели огромно количество сребро. Тъй като наистина тази риба беше невероятно вкусна и можеше да се съхранява лесно, а нуждата от добра храна понякога беше ужасно голяма посред пости или пък през твърде дългите зими. Или пък ако човек живее в манастир.

Ескил се зарадва много, бе убеден, че е научил нещо ново, което със сигурност щеше да му донесе много сребро. Той вече виждаше пред себе си орди от купувачи, които поглъщат риба в огромни количества. Веднага реши да изпрати хора, които да преговарят с норвежките им родственици, и да направи огромна поръчка. Сушената риба определено беше обещаваща идея.

Огромната свита на кралския род пристигна при църквата във Форшхем. Ако човек погледнеше към първия ездач, погледът му не стигаше до последния. Часовникът на църквата във Форшхем зазвъня, сякаш в знак на тревога или на празник, а селяните стояха наредени от двете страни на пътя, за да станат свидетели на този спектакъл. Бяха тихи и наплашени, защото не знаеха дали тази военна сила идваше, за да навлече на страната им нещастие, или за да запази мира. Не можеха да разберат това просто ей така. За един обикновен селянин свитата на кралския род беше гледка, която вдъхваше по-скоро страх, отколкото надежда.

След като бяха приключили почивката си по средата на пътя и щяха да срещнат родствениците си, за да стане свитата им двойно по-голяма, Ескил внимателно започна да подпитва Арн за това, какво го караше да се чувства толкова унил, че дори изглеждаше мрачен, както и каква бе причината да се върне във Варнхем и да се подложи на десетдневно изкупление на греховете, като яде само хляб и вода и носи риза от конски косъм, нещо, което Арн се опитваше да скрие, ала Ескил бе забелязал. Побърза да добави, че не иска да прониква зад сакралната тайна на изповедта, но все пак му е брат и трябва да може да говори с него за проблемите, а не само за риба и сребро.

Арн разказа без увъртания как бе съгрешил, като се бе напил и повръщал и как през нощта в Хюсабю е бил с жена и двамата са сторили това, което е част от брака, и че съжалява за извършените глупости.

Ала Ескил не беше обезпокоен от думите му. Даже се засмя високо, така че накара баща им да се обърне и да го погледне строго, понеже кралският род не се бе отправил към съвета, за да присъства на пиршество.

По-тихо, но бодро Ескил каза, че всичко му е ясно, не беше много трудно да разбере какво се е случило. Това, че е повръщал от многото погълнати храна и пиво впрочем не беше нещо, заради което трябва да се безпокои. Показваше само, че човек оценява пиршеството, както си му е обичаят. Но после с Катарина, защото трябва да е била тя? Е, макар че още нищо не беше сигурно, но вероятно или той самият, или Арн щяха да бъдат обвързани с брачен съюз или с Катарина, или със Сесилия. Ала понеже Алгот Полсон от Хюсабю беше натясно и нямаше сребро и все пак през цялото време трябваше да раздава сребро, а не разбираше от подобни неща, то нищо чудно най-накрая земите му да попаднеха във владение на Арнес. Това очакване бе създало напрежение горе край Хюсабю, а онова, което Катарина бе сторила, чисто и просто е било един опит да изпревари Божиите планове в това отношение. Колкото до нея, по-скоро би се изсмял, отколкото да се разтревожи.

Арн не можеше да се разсмее, защото както и да преценяваше нещата, не можеше да избегне отговорността пред Бога за това, което бе сторил по собствена воля. Макар и тя да бе повлияна от изпитото количество пиво. Подобно на Ескил, и отец Хенри погледна по-нехайно на случилото се, отколкото Арн предполагаше, и след като го поразпита, за кратко време той достигна до същите изводи като Ескил: Една хитра и алчна жена искаше да примами Арн с пиво и с такива трикове, които жените използват, когато са хитри като змии. А Арн беше девствен в повече от едно отношение и заради това трудно можеше да противостои на подобни интриги.

Именно заради това той се измъкна само с десет дни изкупление на греховете си и след това бе освободен от греха си пред Бог. Макар и все още да му бе трудно да се зарадва на това, което би трябвало да му изглежда като огромно облекчение. Като че втори път той бе съгрешил тежко и отново не бе получил сурово наказание, което никак не го радваше, както очакваха Ескил и отец Хенри. Споходи го тежката мисъл, че грехът му, макар и опростен, все още бе някъде вътре в него. Доколкото си спомняше, на Катарина не й се бе наложило дълго време да го убеждава.

* * *

Крал Карл Сверкершон стоеше подпрян на края на зида на Аксевала заедно с най-приближените си хора и видя как свитите на кралския род Фолкунги и рода на Ерик яздеха заедно към мястото на съвета. Като че едно огромно синьо небе прииждаше, тъй като цветовете на кралския род бяха синьо и сребристо, а на рода на Ерик синьо и златисто, а заострените върхове на пиките им с веещите се сини знамена бяха като гора, която се простираше, докъдето ти стигат очите. Те не бяха дошли само с няколко дузини мъже, а с добре въоръжена войска и не бе никак трудно да се разбере скритото послание. А най-лошото беше, че сред яздещите мъже бяха не само Йоар Йедвардсон и зет му Магнус Ериксон, а и Биргер Бруса от Биелбо. Лесно бе да разбере и това послание. Родът от Биелбо, който бе най-силният клон от кралския род, бе станал част от врага.

Единственото добро бе това, че младият Кнут Ериксон, синът на краля Ерик Йедвардсон, не бе заедно със синята армия. В противен случай мирът на съвета трудно би могъл да бъде опазен. Отсъствието на Кнут Ериксон бе знак на добра воля за запазване на мира.

Крал Карл сега трябваше само да се посъветва с хората си. Всички те бяха видели и разбрали едно и също. Плановете му да се обяви за крал на цяла Западна Готаланд на този съвет трябваше да се отложат за в бъдеще, тъй като това нямаше да стане, защото Фолкунгите и родът на Ерик щяха да бъдат против и явно го демонстрираха, тъй като идваха въоръжени.

Не трябваше да показва и слабост, а да прокара резервния си план, а именно, да накара съвета да признае първородния му син, малкия Сверкер, който още беше пеленаче, за ярл на Западна Готаланд.

След което можеха да се надяват на успешен завършек на спора между Емунд Улвбане и Магнус Фолкесон. Тъй като там имаше добре заложен капан и Магнус в известен смисъл бе най-слабата брънка в кралския род, ако накараха тази брънка да се пръсне, то щяха да спечелят много.

Точно на юг от мястото за провеждане на съвета Фолкунгите и родът на Ерик издигнаха лагер, който изглеждаше като военен, ако човек го погледнеше от голямо разстояние. Такъв беше и умисълът.

След като издигнаха палатките и разтовариха каруците, дойде родът на Сверкер с родствениците си, носеха и кралския син, който бе полубрат на Кол и Болеслав от източната част на страната. На юг от мястото за провеждане на съвета всичко искреше в синьо, златисто и сребристо. А на изток от мястото всичко беше в червено, златисто и черно.

На север и на запад се струпваха родовете, които не вземаха страна по проблема. Там цветовете бяха по-бледи и по-смесени, тъй като повечето от хората от Западна Готаланд бяха дошли на съвета, както си му е редът, без да бъдат въоръжени.

Съветът нямаше да започне преди обяд, когато слънцето беше най-нависоко, така че имаха достатъчно време, за да обсъдят нещата. Над най-голямата палатка на лагера се развяха знамето на кралския род със златния лъв, както и новото знаме на рода на Ерик, върху което бяха изобразени три златни корони върху синьото небе. Това знаме можеше да се възприеме и като обида към крал Карл Сверкершон, тъй като по този начин родът на Ерик показваше, че уважава Ерик Йедвардсон като свой крал, понеже всички знаеха, че трите корони бяха неговият и ничий друг знак. Онзи, който уважаваше Ерик Йедвардсон и се перчеше с това пред крал Карл Сверкершон, показваше враждебност. А тази враждебност ставаше още по-открита, защото всички знаеха със сигурност, че именно Карл Сверкершон стоеше зад убийството на Ерик Йедвардсон и че нещастният датчанин Магнус Хенриксен е бил само оръдие в ръцете на Карл и е бил загубен в мига, в който Ерик Йедвардсон е паднал мъртъв на земята. Защото в мига, в който Магнус Хенриксен се е почувствал победител в Източен Арос, тъй като в краката му е лежал един мъртъв крал, подкрепата от страна на Карл Сверкершон бе секнала и той бе нарушил всички клетви, а в момента даже беше тръгнал да води война с предишния си довереник — кралеубиеца.

Така Карл Сверкершон бе завоювал кралската корона. А според слуховете човекът, когото бе изпратил, за да помогне на Магнус Хенриксен за убийството, бе Емунд Улвбане и именно той бе онзи, който с меча си бе отделил главата на Ерик Йедвардсон от тялото му.

Ако този слух беше верен, то Магнус беше в разпра с един кралеубиец и заради това трябваше да внимава при разрешаването й, тъй като това засягаше не само земите на границата между Арнес и земите, които полубратът на краля Болеслав скоро бе дал на Емунд.

Ако разсъждаваха трезво и не се напрягаха или разгорещяваха, както със сигурност щяха да направят, щяха да спечелят тази игра без никакви трудности. Тъй като самият законотворец Карле Ескилсон, който бе внук на законотвореца Карле от Едсвера, след женитбата си бе станал част от рода. Беше дошъл на съвета и сега беше в палатката на Фолкунгите.

Вътре в палатката бяха и Йоар Йедвардсон, Биргер Бруса, Магнус и двамата му синове, както и четиримата предводители на свитите на кралския род и на рода на Ерик.

Трябваше да обсъдят две неща и щом законотворецът Карле бе най-изтъкнатият човек в палатката, то той щеше да ръководи разговора. Той рязко и директно подхвана темата, за да не загубят нито миг. Беше ясно, че ако крал Карл Сверкершон се обявеше за крал и на Западна Готаланд, каквото навярно беше неговото намерение, то хората от кралския род и тези от рода на Ерик щяха да се надигнат срещу него. В такъв случай никой законотворец и никой епископ не би могъл да го обяви за крал, тъй като нямаше да може да постигне одобрение. Ако слуховете бяха верни, крал Карл можеше да поиска от съвета вместо това да признае сина му Сверкер за ярл на Западна Готаланд. Какво щяха да сторят в такъв случай?

Биргер Бруса каза, че според него това може да се окаже нещо добро. Крал Карл нямаше да се опозори, а и това щеше да намали желанието му за война. Западна Готаланд щеше да си остане свободна, тъй като той нямаше да има кралска власт над нея. Пък щом иска да обяви едно пеленаче за ярл на Западна Готаланд, което може и да е добре за самочувствието му, то на практика нямаше никакво значение. Чак след много години един подобен ярл можеше да играе някаква роля, но сега това си беше чисто и просто гола дума. По този начин щяха да избегнат война между двама равностойни противника, което си беше най-лошият възможен сблъсък.

Йоар Йедвардсон и Магнус Фолкесон веднага се съгласиха с казаното от Биргер Бруса. И те смятаха, че войната между равностойни противници е нещо, което трябва да се избягва, докато има възможност за това. Който и да спечелеше в тази война, то малцината оживели щяха да платят прескъпо и да живеят, обградени от вдовици и сираци в опустошени и обгорени земи.

Законотворецът Карле реши, че са стигнали до единодушие по този въпрос и никой не се възпротиви.

Тогава започнаха да обсъждат следващия въпрос — спора за имот между Магнус и човека на младия Болеслав Емунд Улвбане. В този спор имаше нещо. Просто проблемът беше твърде дребен, за да предизвика истински спор, а още по-странно щеше да бъде да го решават чак в народния съвет. Изглежда намерението бе да подхванат спор, който като пожар да прерасне във война. Зад Емунд Улвбане се криеше полубратът на крал Карл Болеслав. Болеслав пък беше само едно дете, дори още не бе възмъжал, тъй че подобни мисли за войни не го интересуваха. Зад Болеслав обаче се криеше крал Карл и точно той имаше полза от тези спорове.

Законотворецът Карле каза, че добре разбира, че този спор трябва да бъде разрешен по най-лесния начин, ако искаха да запазят мира, защото и двете страни в спора можеха да съберат много воини, ако се наложи, но спорът нямаше да се разреши така, както повелява законът. Тогава какво друго можеха да направят? Какво мислеше самият Магнус по този въпрос?

Той се изказа мъжествено и кратко. Обясни, че и той смята, че ако се стигне дотам и двете страни да призовават свои хора, то спорът няма да бъде разрешен, а ще бъде върнат в самото му начало. Той смяташе да предложи за помирение тридесет къса сребро за земите, за които спореха. Даваше десет къса повече, отколкото бе цената на тези земи, но според Магнус това не бе много, ако по този начин успееха да заличат спора. Купеха ли мир за страната само за десет къса сребро, то цената наистина щеше да бъде твърде ниска.

Законотворецът Карле кимна замислено и одобрително, после обясни, че според него е най-добре да положат клетва за това, че спорът не може да се реши. Едва тогава Магнус щеше да предложи тридесетте къса сребро, като поиска помирение, както сам бе обяснил. Тогава всички законотворци с лека ръка щяха да отсъдят помирение и никой нямаше да успее да възпрепятства това.

Съветът приключи и всички се разотидоха доволни, за да си поговорят със своите родственици.

Ескил и Арн се разходиха заедно, като разгледаха коне и оръжия, поздравяваха хора от своя род, които Ескил познаваше, докато Арн не, както и хора от рода на Ерик, които никой от двамата не познаваше, а Ескил обясняваше на Арн как се провежда съвет. Арн трябваше да знае, че няма право да влиза с меч в рамките на белия варосан кръг, който представляваше границата на самия съвет, а когато трябваше да положи клетва, трябва да знае думите и да ги изговаря свободно и ясно, без да се замисля или да заеква, или пък да прави нещо, което да се възприеме като недопустимо. Думите бяха:

„Тъй както боговете бяха тъй милостиви към мен, тъй говоря и истината.“

Арн веднага повтори думите, но възрази, че те погазват първата от десетте Божии заповеди, тъй като кои са тези богове, които трябва да бъдат милостиви? Как така човек да се закълне пред всички богове?

Ескил се засмя на тревогите му и му обясни, че думите в клетвата са още от времето на дедите им, тъй че според него се има предвид не някой друг, а Бог, и за да убеди Арн, рече, че най-първият закон на готите разяснява проблема, а той гласи:

„Христос е най-важният в нашия закон. След това са християнската вяра и всички християни: кралят, селяните, хората от градовете, епископът и всички учени люде.“

Арн беше доволен от тези думи и се пошегува, че според този закон Ескил е селянин, а той самият е един от учените люде. Важното бе, че дотук законът беше на тяхна страна.

Когато стана време да започват, дойде епископ Бенгт от Скара, благослови съвета, а законотворецът Карле каза гръмко, че е време за начало, а този, който наруши мира на съвета, е вандал. След това хилядите мъже започнаха да шумят от напрежение, като видяха как крал Карл бавно се запъти към най-високото място, където стоеше законотворецът. Скоро щяха да разберат как ще бъде разрешен проблемът — дали ще има война или не.

Когато кралят се качи достатъчно високо, та всички можеха да го видят, всички забелязаха, че той носеше в ръцете си пеленаче и разбирайки какво ще се случи, въздъхнаха от облекчение. Мирът беше спасен, тъй като крал Карл Сверкершон нямаше да поиска короната на Западна Готаланд с меч в ръка.

След това всичко мина така, както очакваха Карле и Биргер Бруса. Карл Сверкершон вдигна пеленачето високо над главата си, тъй че всички можеха да го видят, и помоли съвета да поздрави новия ярл Сверкер от Западна Готаланд. От страната, в която се беше скупчил родът на Сверкер и покрай струпалите се около полубратята на Карл Сверкершон Кол и Болеслав веднага се чуха възгласите, „Да“, а след това те обърнаха напрегнато поглед към другата част от съвета, която блестеше в синьо, а най-отпред стояха Йоар Йедвардсон, Магнус Фолкесон и Биргер Бруса.

Биргер Бруса изсъска с усмивка на лице, че трябва да почакат мъничко. Послушаха го и стояха застинали като всички хора зад тях. Шумът изчезна и скоро се чуваше само вятърът. Тогава тримата най-изтъкнати от рода протегнаха ръце към небесата, а след това зад тях се издигна гора от ръце. Тогава всички се успокоиха и се чуха викове на радост. Епископ Бенгт можеше да благослови новия ярл, който ревеше толкова силно, че церемонията по-скоро приличаше на кръщене, а не на обявяване на пеленачето за ярл.

След това трябваше да разгледат проблеми, които засягаха малцина — като убийства, вреди, после трябваше да обсъдят обесванията на хората, дръзнали да окрадат църкви. Заради това чак през късния следобед се стигна до разрешаването на проблема между Магнус Фолкесон и кралеубиеца Емунд Улвбане. Когато дойде ред и на този въпрос, над народния съвет повя вятър, изпълнен с напрежение, а хората, облечени в одежди, обагрени в цветовете на Сверкер, заприиждаха от всички посоки. Навярно очакваха нещо голямо, макар и да спореха за нещо незначително.

В началото всичко вървеше така, както очакваха хората от кралския род. Извикаха по дванадесетина доблестни мъже от всяка засегната страна, като всички те заявиха след полагане на клетва, че така, както е вярно, че боговете са милостиви към тях, е вярно, че тази земя от прастари времена принадлежи на човека, чието право защитават.

След това всичко вървеше, както бяха очаквали. Магнус Фолкесон извади среброто и обясни, че е готов да потърси помирение и че моли противника му да го приеме, тъй като цената, която предлага, е добра, а мирът между съседи е далеч по-ценен от сребро. Емунд Улвбане твърдоглаво отказа, но законотворецът Карле и хората му, без да се замислят, отсъдиха, че трябва да се стигне до помирение. Тогава напрежението стихна, всички разбраха, че проблемът беше разрешен и нямаше да се стигне до разправии.

Но в този момент Емунд Улвбане излезе отпред, презрително стъпи с крак върху среброто, което му беше отсъдено, и повдигна дясната си ръка в знак, че иска да каже нещо. На мига всички притихнаха в очакване, изпълнени с напрежение, защото погледът на Емунд Улвбане бе пълен с гняв и презрение.

— Аз като всеки друг човек трябва да зачета решението на съвета — започна той с кънтящ глас, тъй като си беше огромен човек. — Ала среброто не е по-важно от честта и от правдата. Мъчно е да се помириш с човек като Магнус Фолкесон, който не знае що е чест, тъй като ти, Магнусе, не си човек на честта, не си истински мъж, а синовете ти са също толкова жалки, като единият от тях си е чиста монахиня, а другият е пияндур.

Тогава Емунд Улвбане даде знак на хората си да се приближат, да вземат среброто, докато той самият застана с ръце на кръста, а хората му хвърляха презрителни погледи наоколо да търсят врага из тълпата. Този, който пръв отвърна на погледа на Емунд Улвбане от вражеската тълпа, беше млад мъж с идиотски невинен поглед, който го гледаше като че без разсъдък, без да изпитва страх, което като че събуди у Емунд Улвбане както учудване, така и състрадание.

След това настъпи истинска безредица, чуха се крясъци, а мнозина от хората побързаха да напуснат мястото, тъй като явно мирът беше застрашен.

Мъжете се събраха в шатрата на кралския род, всички бяха притеснени, тъй като и Йоар Йедвардсон, и Биргер Бруса, които разбираха от закони, рекоха, че законът повелява човек да отмъсти на онзи, който най-открито е обидил него или негов родственик с такива ужасни, грозни думи. Този път не можеха да се бранят, като предложат сребро.

Докато чакаха идването на законотвореца Карле, който трябваше да им прочете закона, настъпи ужасяваща тишина. Ескил намери каца с пиво, раздаде чаши на всички, но мъжете започнаха да пият, без да кажат и думичка.

Когато законотворецът Карле пристигна, шатрата като че бе натежала от всичката тревога и проблемите, които бяха надвиснали над хората от кралския род. А и на Карле му личеше, че е притеснен. Поздрави накратко, след което веднага премина към проблема, без да казва излишни неща.

— Родственици, всички знаете какво повелява законът за обидните думи, които бяха казани на съвета. Ще ви река и след това вие ще прецените как трябва да се действа, тъй като аз не мога да кажа какво трябва да се направи. Но обидните думи на Емунд бяха толкова ясни, че си мисля, че самият той не би могъл да ги подреди тъй прецизно, и най-вероятно зад това се крие потаен замисъл. Та нека чуем какво повелява законът. Веднага ще ви го прочета.

Той забеляза, че са сервирали пиво, прекъсна речта си, взе бокал с пиво, изпи няколко глътки, като през това време май си мърмореше тихичко закона. След това остави бокала, изтри устните си с опакото на ръката си и зачете с висок, напевен глас текста на закона:

— „Ако някой отправи към другите обидните думи: «Ти не си истински мъж», тогава следва отговорът: «Аз съм също толкова мъж, колкото си и ти». Това, което ще последва, зависи от това как двамата ще се изправят един срещу друг. Ако този, който е отправил обидните думи, дойде, а онзи, към когото са били отправени обидните думи, не се появи, то навярно в обидата има истина. Но ако този, към когото е била отправена обидата, се появи, а онзи, който е отправил обидните думи, не дойде, то всички извикват три пъти «Вандал» и издълбават в земята специален знак. Така той е още по-лош от това, в което е обвинен от другия, и е страхливец. Тогава двамата се изправят един срещу друг на двубой. Ако падне този, който е бил обиден, то той е изплатил вината си. Ала ако падне онзи, който е отправил обидата, то той е извършил най-огромния грях и следва да му бъде отрязан езикът.“

Всички се умълчаха за известно време, като обмисляха закона. Законотворецът Карле, който беше седнал, посегна към своя бокал с пиво. Скоро след това всички погледи се насочиха към Биргер Бруса, който седеше с наведена глава. Той забеляза, че всички го гледат, и разбра, че навярно той щеше да е този, който щеше да коментира, тъй като брат му Магнус беше пребледнял и вцепенен.

Той започна с въздишка:

— Да се срещна в двубой с Емунд Улвбане, който според мнозина е добър човек, даже по-добър от всички ни, е равно на сигурна смърт. Това явно е внимателно обмислено от крал Карл Сверкершон и съветниците му, тъй като неслучайно те отстъпиха земите си до Арнес на Емунд. Това е било намерението им. Но брат ми Магнус трябва да избира между това да се изправи срещу Емунд Улвбане с меч в ръка или да загуби честта си, което аз не бих пожелал и на най-лошия си враг. Фактите са такива и аз не мога да сторя нищо.

Магнус не рече нищо, а и не даваше вид, че иска да каже нещо. Вместо него Йоар Йедвардсон взе думата.

— Крал Карл се изсмя на желанието ни да избегнем война — рече той тежко. — Рано или късно ще се стигне до война. Карл Сверкершон ясно показа намерението си. Всички, които сме в тази зала, разбираме много добре това. Причината претендентът за кралската корона Кнут Ериксон да не присъства на съвета бе именно тази — да опази мира. Ала Карл Сверкершон чрез измама лиши Кнут от кралската корона и бащиния му живот. Тъй че скоро ще трябва да водим война. Заради това нека ви попитам, родственици мои, какво бихме спечелили от това Магнус да пожертва живота си? Всички тук знаем, че основната цел на Карл Сверкершон е да убие главата на кралския род, преди войната да е започнала. Така ние ще загубим много, а той ще спечели. Мнозина биха последвали Магнус Фолкесон в битка, но простете ми за честността, не вярвам, че също толкова от нас ще последват Ескил Магнусон. Ако на Магнус му е съдено да загине за каузата, то поне нека загине на бойното поле, тъй като войната скоро ще бъде факт. Така че всички ние от кралския род и рода на Ерик можем да си тръгнем. Ние показахме, че сме заедно и че имаме своя кауза. Това мисля аз.

— Мъдро, скъпи мой родственико — рече Биргер Бруса, но по лицето му се четеше очевидна неприязън. Всички, които го познаваха, разбраха, че казва точно обратното на това, което в действителност мисли. — Ала законът е ясен. Ако Магнус не се изправи срещу Емунд, то той е страхливец, човек без чест. Такъв човек не може да ръководи хората от кралския род. Това никога не се е случвало и не ще се случи. Знаем това. Знае го и Карл Сверкершон. Знаят го и съветниците му, които ни вкараха в тази беля. Магнус може да избира между две неща и ми е мъчно да река това като негов брат. Но аз трябва да кажа истината. Или той ще избяга и ще запази живота си, но като безчестник, или ще се изправи срещу Емунд и ще се надява на чудо, което да спаси живота му. Второто е по-добрият вариант. Тъй като изходът на никоя битка не може да бъде предсказан. Но този, който избяга най-страхливо, е обречен вовеки. Такива са фактите.

Законотворецът Карле се надигна тежко и заяви, че няма какво повече да прибави към казаното, защото всичко е казано понятно и ясно в закона, и че трудното решение, което трябва да вземат трите глави на рода, нямало да стане по-леко, ако хората около тях са повече. И излезе от палатката, клатейки тъжно глава.

Възцари се мълчание. Всички очакваха какво ще каже самият Магнус, защото неговата дума бе решаваща, ако не и единствена, понеже ставаше дума не само за неговия собствен живот, но и за честа на Фолкунгите, кралския род.

— Реших — промълви той най-накрая, когато очакването вече ставаше нетърпимо. — Утре, на разсъмване, ще изляза там, където се пресичат трите пътя, за да се сражавам с Емунд, както го изисква законът. И нека Бог да ми помага, а и вие се молете за мен! Нямаме друг избор, защото никой от рода ни няма да избере пътя на безчестието, а също така е вярно и че никой няма да тръгне след човек без чест.

Ескил и Арн седяха един до друг в ъгъла на палатката и старците не обръщаха внимание на юношите. Сега, след като баща им се бе изказал, обричайки се на смърт, Ескил въздъхна на пресекулки и видът му бе такъв сякаш аха-аха и щеше да се разплаче. Никой не възрази на Магнус в тягостната тишина и това означаваше, че всички са съгласни с него и възнамеряват да принесат живота му в жертва. Тогава се надигна Арн и заговори с мъжеството на отчаянието.

— Простете ни, че и ние, неговите синове, също се намесваме в това — започна той малко неуверено. — То обаче ни засяга толкова, колкото и всички останали. Във всеки случай, аз мисля така. Та нали ни оскърбиха и нас, както и баща ни Магнус, когато Емунд ни нарече кучи синове или както бе там?

— Точно така. Вярно е — отговори му мрачно Биргер Бруса. — Вие с Ескил бяхте оскърбени точно толкова, колкото и баща ви Магнус. Негова работа е обаче да защитава честта ви.

— Нима обаче и ние нямаме законното право да защитим честта си наравно с баща си? — попита Арн с детска наивност, така че по-възрастните не можаха да сдържат усмивките си, въпреки сериозността на момента.

— Няма да е кой знае каква честта на Магнус, ако вместо да се защити, както подобава на мъж, изпрати на заколение някого от тези младежи — изръмжа кисело Биргер Бруса и излезе от палатката, оставайки останалите в мълчание.

След като се поколеба малко, Арн излезе след него.

Вгледа се в тъмнината, която се бе сгъстила рано след краткия зимен ден и докато бяха седели в палатката, след което тръгна решително напред — направо към брата на баща си, който през това време се облекчаваше по малка нужда. Арн му заговори властно и с убеденост в гласа:

— Трябва да ти кажа нещо много важно, скъпи чичо. А ти трябва да ми повярваш, защото е настъпил часът, когато няма място за празни приказки. Проблемът не е само в това, че аз владея най-добре меча от всички оскърбени, а и в това, че съм сигурен, че с лекота ще победя не само този Емунд, но и теб или когото и да е от нашите воини. Поради това трябва да организираш всичко така, че именно аз, а не бедният ми баща да участва в този двубой.

Биргер Бруса просто изгуби дар слово и замря, едва вдигнал панталоните си. Малкото, което знаеше за Арн, предизвикваше всеобщи насмешки, а и Емунд Улвбане също го бе нарекъл монахиня. И сега този вярващ в Бог и много сериозен млад човек стоеше пред него и говореше нещо такова, на което бе невъзможно да се повярва, само че по лицето му нямаше и сянка от лъжа. Биргер Бруса не знаеше какво да си мисли и въпреки че думите на младежа му се бяха сторили безумни, самият Арн не приличаше на луд. Съмнението на чичо му бе толкова очевидно, че Арн направи нетърпелив жест с ръка и внезапно продължи:

— Скъпи чичо, ти си значително по-силен от мен, също като този Емунд — говореше разпалено Арн, разпалвайки се още повече от някаква идея. — Хвани ме за ръката и да застанем един до друг! — продължи той и протегна ръка на Биргер Бруса, който, сам не очаквайки това, я пое и се учуди на силата й.

През това време Арн се обърна така, че вече стояха по диагонал един спрямо друг, както когато ставаше премерване на силите.

— Точно така! — възкликна весело Арн. — Опитай се сега да ме събориш! Нали си по-силният!

Биргер Бруса направи неуверен опит, който нямаше никакъв ефект и само разсмя Арн. Тогава той опита по-решително, но в следващия миг се просна в калта. Станал учудено отново на крака, той отново хвана силната ръка на Арн. И отново се търколи на земята. Това момче го въртеше като играчка. След третия опит Арн вдигна ръце, спирайки чичо си.

— Сега ме чуй! — каза той. — Точно така мога да се справя с Емунд или с когото и да е и ще ти кажа защо. През всичките онези години в манастира аз се упражнявах ежедневно, повече от когото и да било другиго. Да владея оръжието ме учеше човек, който преди това е бил тамплиер в Светите земи. Кълна се в светата Дева и в свети Бернар, които са мои небесни покровители, че владея меча по-добре от всички вас, и ти трябва да знаеш, че в такъв сериозен момент няма да излъжа никого, а още по-малко роднините си.

Биргер Бруса усети как убедителността и искреността на Арн му се предадоха и на него и сякаш го озариха със светлина. Изведнъж разбра, че всичко казано от Арн е самата истина. Като поразмисли още малко, той засия и прегърна радостно Арн. Биргер Бруса, който имаше остър ум, особено за онова, което се отнасяше до борбата за власт, разбра най-сетне, че черното можеше да стане бяло за Фолкунгите, при това независимо кой щеше да спечели двубоя на разсъмване — Арн или Емунд Улвбане. Арн щеше или да спечели, или да изгуби, но с повече чест, отколкото Магнус. И тогава победата на Емунд щеше да бъде смятана за срамна.

Предварително скърбящите роднини обаче се усъмниха и останаха недоволни, когато Биргер Бруса се върна в палатката и обяви, че Арн е човекът, който ще се сражава с Емунд Улвбане, което трябва да се съобщи на всички, защото е бил оскърбен повече от останалите, тъй като Емунд не само го бе обидил, но и бе произнесъл хула срещу Божия дом, в който е възпитан Арн.

Разкъсваният от съмнения Магнус възрази на Биргер Бруса. Той виждаше, че животът му е спасен, въпреки че бе започнал да се прощава с него, но едновременно с това разбираше, че ще изгуби сина си, и се жалваше, че не му подобава да постъпи така, защото възрастният мъж трябва лично да защитава честта си и да не изпраща на сигурна смърт своя незрял син. Не прие сериозно и предпазливите уверения на Арн, че е по-разумно да бъде изпратен на двубой онзи, който владее по-добре меча.

Разстроен, той остави Фолкунгите да нощуват и се оттегли заедно с четиримата си воини. Видът им бе смутен, докато, свели погледи, се прощаваха, молейки за Божия благословия върху младия Арн, който все още имаше мъх по бузите.

След като Фолкунгите останаха най-сетне сами, Магнус предложи да се молят през цялата нощ — кой колкото издържеше. Арн реши, че предложението е добро, но колко се учудиха роднините му, когато започна да се моли за Емунд Улвбане, за греховете му и за високомерието му.

* * *

Настъпи утрото, а с него започна онзи ден, който никой в Западна Готаланд нямаше да забрави. Мястото, на което двамата противници щяха да се срещнат, бе там, където се провеждаше съветът. Така мирът приключваше. Малцина се бяха отправили към дома си предната вечер, тъй като малцина биха се отказали да станат свидетели на двубоя, който щеше да разреши изхода на войната.

Никой от кралския род и от рода на Ерик не си бе тръгнал, тъй като трябваше да покажат, че онзи, който убие техен близък, си спечелва враг в лицето на всеки един от родствениците му. Още по-важно беше да застанат зад онзи, който щеше да жертва живота си заради честта си и честта на рода. Човек трябва да стои зад родствениците си от деня на раждането им до деня на смъртта им. А сега смъртта се приближаваше.

Най-отпред в редиците на кралския род вървяха Биргер Бруса, Магнус Фолкесон и двамата му сина, като всички бяха облечени в сини палта от бялка. Всички носеха шлемове, върху които се виждаше лъв, готов за битка. Сега четиримата застанаха пред мълчаливите си родственици и зачакаха. Емунд и свитата му нарочно закъсняха.

Времето беше студено и когато слънцето се показа, небето се обагри в червено като от кръв. Всички смятаха, че това беше добър ден за среща със смъртта.

А когато слънцето се показа, Емунд Улвбане хвърли настрана палтото си, извади меча си и излезе в средата.

Това, което се случи, никой не беше очаквал. По-малкият от синовете на Магнус Фолкесон, когото всеки наричаха „послушника“ или пък „монахинята“, пусна палтото си на земята, свали шлема си, извади меча си, целуна го и изрече тихичко клетва, която никой не разбра. След това той се прекръсти и бавно, но без да показва колебание, излезе срещу Емунд.

Чак тогава хилядите събрали се мъже притихнаха, а след това започнаха да мърморят недоволно. Едва сега всички видяха, че послушникът дори не носи ризница, така че и най-незначителният удар можеше да го повали мъртъв на земята. Той остави и шлема си.

Според Емунд Улвбане това си беше чиста обида, тъй като навярно искаха от него или да отмени битката, или да убие един невинен послушник. Това момче показваше смелост, показваше, че е готово да жертва собствения си живот, за да спаси живота на баща си.

Емунд реши да не се бави и да свърши с тази битка колкото се може по-бързо. Той решително нападна Арн и искаше още в началото да му отсече главата.

Но пропусна и се просна на земята. Момчето май не разсъждаваше и не сложи веднага край на битката, а стоеше спокойно встрани и чакаше врагът му да се надигне и да го нападне отново.

Емунд се опита да го удари три пъти, Арн се въртеше около него, като дори не нападаше. Тези, които стояха отстрани, първо помислиха, че Емунд си играе на котка и мишка с момчето. А онези, които стояха най-отпред, забелязаха, че не е точно така.

Хората от кралския род и рода на Ерик започнаха да се смеят, като се подиграваха на Емунд, че не може да улучи въпреки всичките си опити.

Арн почувства увереност, тъй като противникът му не бе тъй опасен както брат Гилберт, а и не бе никак сръчен. Но Арн не забравяше, че трябва да пощади живота на Емунд, че не трябва да позволява на високомерието да го завладее. И когато Емунд се приближи към него, го нападна. Арн не се целеше в главата на Емунд, а в ръката му, която не беше защитена от ризницата.

Колкото по-дълго той се въртеше около Емунд, толкова по-често слабото му място се откриваше, но той изчака, докато се откри наистина добра възможност. Тогава той нападна за пръв път, използвайки цялата си сила.

Хилядите събрани мъже се ужасиха, щом видяха как дясната ръка на Емунд падна на земята.

Емунд безмълвно се срина на колене, хвърли щита си и протегна лявата си ръка към раната, опитвайки се да спре кръвта.

Арн отиде при него, насочи меча си към врата му, като всички го зачакаха да нанесе решителния удар.

Вместо това младежът взе червения щит на Емунд, обърна му гръб, вдигна собствения си щит от земята и се върна при баща си, предавайки му щита на Емунд.

Някои от хората на кралския брат Болеслав изтичаха при Емунд и бързо го понесоха нанякъде.

Магнус Фолкесон се просълзи от гордост и облекчение, тъй като бе завоювал червения щит, след което го вдигна към небесата в знак на триумф, а хората от кралския род извадиха мечовете си и заудряха по щитовете си, тъй че настана неистов шум.

Никой, който присъстваше там, нямаше да забрави този ден. А онези, които не бяха видели случилото се, щяха да чуят куп разкази за него, щеше да им се иска да бяха присъствали и да бяха го видели със собствените си очи.