Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим (8)

VIII.

Господарят Магнус седеше в голямата зала посред бял ден, наливаше се с пиво и очевидно беше в лошо настроение. Мъчеше го това, че не можеше да заобича по-малкия си син Арн, който все пак беше най-скъпото нещо, което покойната му съпруга Сигрид беше имала приживе.

На Магнус му беше трудно да признае пред самия себе си, макар и да се принуждаваше, наливайки се с пиво, че има двама пораснали синове, които не благославяха дома му с честта, достойна за рода им. Каква полза от това, че във вените им течеше кралска кръв, щом хората ги сочеха с пръст и им се подиграваха.

Що се отнася до Ескил, Магнус преди доста време се беше примирил с фактите, макар и на обикновените хора още да им беше трудно да разберат, че именно търговията, новите методи за обработването на земята и за множенето на среброто в ковчежетата са бъдещето. А Ескил беше вещ по такива въпроси и навярно щеше да остави след себе си двойно по-голямо наследство от това, което някой ден щеше да получи. Онези, които се присмиваха на Ескил, задето не се интересуваше от мъжки занимания, бяха невежи. Те не разбираха нищо от това, което Бог беше отредил за хората по време на земния им път. А Ескил щеше да се издигне много в тези неща, които наистина бяха от огромно значение. Той щеше да се превърне в мъдър и богат господар на Арнес. В това отношение нямаше капчица съмнение.

Магнус можеше да живее с мисълта, че Ескил не беше човек на оръжието, а и не му пречеше фактът, че той ще живее дълго, без да си служи с мечове и щитове, което си беше предимство.

Но повече от това го болеше, че другият му син не притежаваше никакви мъжки добродетели. Магнус бе чул как някои от хората му шепнат и го наричат Арн Монахинята от Варнхем, но предпочете да преглътне обидата и да се престори, че не е чул, вместо да я превръща в проблем. Лошото беше, че по този въпрос те наистина имаха право, тъй като никак не му беше лесно да види и да разбере какво са сторили монасите с малкото момче — в смътните му спомени бодро мъжле, което се беше научило да стреля с лък още в невръстните си години. Откакто Арн се бе завърнал у дома, молитвите на вечеря бяха станали по-красиви, но домът на Магнус не се бе сдобил с повече достойнство.

Момчето си беше дошло у дома в един красив есенен ден, възседнало мършав кон, който будеше присмех, а на всичко отгоре Арн носеше меч, сякаш създаден за жени, ако човек изобщо може да си представи подобен меч. Той беше прекалено дълъг, прекалено лек, изкован несръчно и блестеше изключително силно. Магнус веднага се погрижи да приберат меча горе в оръжейната, така че хората му да не се присмиват злобно на невинното момче.

Бащата трябва да обича законородените си деца. Това е абсолютна Божия повеля. Въпросът беше колко разочарования и срам щяха да разяждат тази любов, докато се стигне дотам, че тя вече не може да се нарече обич.

Друг важен въпрос беше този дали изобщо ще успее да направи мъж от момчето. Изглежда то беше прекарало толкова дълго време сред монасите, че се бе превърнало в един от тях. Друго, което не будеше само радост, бе и това, че на вечеря в дома им имаше свещеник и не можеха да говорят свободно за онова, което спохождаше мислите им, трябваше да обмислят думите си, за да не му се сторят нечестиви.

Арн не пиеше много. Разбраха това още на първата софра за посрещането му, която си беше истински пир. Както при притчата от Светото писание за завръщането на блудния син, Магнус бе наредил да заколят и изпекат теле, макар че всъщност поднесоха печено прасенце, тъй като беше по-вкусно. Всички се бяха нагиздили като за празник, а Арн се облече в старите умалели дрехи на Ескил, защото той бе едър като прадядо си Фолке Дебелия.

Тази вечер всички до един забелязаха, че Арн не беше истински мъж, тъй като изпи само два бокала с пиво за цялата вечер и си похапна от месото, като вземаше придирчиво с пръст като жена. И макар да се мъчеше да участва в разговора, той като че никога не разбираше за какво говореха, не схващаше шегите, не можеше да завърже разговор с онези, които искаха да му помогнат да се приобщи. Той изглежда по никакъв начин не беше наследил бързата мисъл и острия език на майка си.

Тъй като опиянението развързва мисълта по същия начин, по който развързва езика, на Магнус му хрумна, че там, сред монасите Арн се е превърнал в жена, макар и подобни истории за греховете на монасите разказваха само слабо верните или неверниците.

Със замъгления си разсъдък Магнус се опита да разбере дали Арн се чувства добре сред жени най-вече заради разврата в манастира или пък това, че той се разбираше по-добре с жените, отколкото с мъжете, на практика сочеше точно обратното.

По-скоро е първото, мислеше си първоначално той.

Или може подобни клети мъже по-скоро бяха като жени и може би заради това се чувстваха по-добре в компанията на жени.

Или пък по-скоро обратното, поправи се той. Защото ако човек е пропаднал, като се сношава с жени, без да е сключил брак, то той едва ли би търсил именно тяхната компания.

Не, не беше женчо. Което би било най-големият срам, който можеше да донесе в бащиния си дом и на рода си. Ако беше, трябваше незабавно да го убият, за да могат да си върнат изгубената чест.

Магнус извика бясно на изплашените си крепостни да му донесат още пиво, при което те се подчиниха, без да кажат дума, и веднага изпълниха желанието му.

След като изпи половин чаша пиво и си спомни за какво бе мислил, Магнус бе споходен от чувства и избухна в сълзи. Той мислеше толкова лоши неща за своя собствен син, който беше любимец на обичната му съпруга Сигрид. Каква е била целта на Бог с всичко това?

Първо Арн като дете бе изпратен в служба на Бога, тъй като всички знаци за това бяха налице и не можеха да ги подложат на съмнение. Да, ако Арн беше останал в манастира до края на живота си, всичко щеше да бъде наред, тъй като Магнус не беше от онези мъже, които отричаха всичко добро, което монасите бяха донесли със себе си в Западна Готаланд. Напротив, той разправяше на всички, че много от нещата, които в Арнес бяха по-добре направени, отколкото в други стопанства, бе факт заради уменията на монасите.

Но какъв беше смисълът да върне Арн в неговия някогашен дом като получовек-полумонах, вместо да го остави да живее сред монасите? Онези, които казваха, че неведоми са пътищата Божии, казваха истината.

Най-лошото обаче беше, че момчето настояваше да работи като крепостен. Само няколко дни след завръщането на Арн у дома навсякъде се строеше и се вдигаха нови стени. Нищо не излезе от обяснението на Магнус, че на Арн не е нужно да се бъхти, тъй като има достатъчно крепостни, които могат да вършат работата. Не знаеше какво ще излезе от това, но щеше да бъде глупаво да каже „Не“, преди да узнае какво ще стане.

Едно нещо бе спечелило признанието на всички, дори и на най-подигравателно настроените от хората му. Арн можеше да язди всички коне в Арнес и беше успял да изкове нови подкови — с нокът, който стърчеше от предната страна на копитото, тъй че подковите да не падат. Магнус запита и хората си, и някои крепостни. Всички бяха на едно мнение.

Това беше нещо добро, тъй като всички подобрения в Арнес носеха само добро. Това мнение споделяха и Магнус, и Ескил. Най-ужасяващото беше, че собственият му син се трудеше като вол из мръсотията и пушека, сякаш бе някой крепостен. А и не се срамуваше от това. Даже когато казваше молитвата на вечеря, той благодареше на Бога за успешната работа през деня.

В това отношение Ескил беше далеч по-категоричен и казваше, че човек няма право да не признава добрите умения. А и сръчността с ръцете, която брат му Арн беше научил от монасите, можеше да предаде и на останалите. Ако той обучеше крепостните, то те на свой ред щяха да поемат работата. Но първо някой трябваше да ги обучи и това беше Арн. А и не беше правилно да ненавиждат този труд, който тласкаше имението напред.

Всяка крачка напред си беше предимство.

Може би все пак, утеши се Магнус, Арн носеше със себе си толкова много новости от света на монасите, че това щеше да направи Арнес още по-добро и охолно място. Макар че трябваше да направят всичко възможно Арн да обучи крепостните колкото се може по-бързо, и да не се налага да ги наобикаля и да се опозорява, като се поти като крепостен.

Все пак беше добре, мислеше си Магнус, тъй като пивото го беше разчувствало, че Арн се разбираше с мащехата си Ерика Йоаршдотер. Магнус не знаеше какво точно правеха Арн и Ерика в кухнята, тъй като никога не стъпваше там, но Ерика изглеждаше доволна и щастлива от това, което явно ставаше. А и за Ерика беше добре, че някой от Арнес се отнасяше с грижа към нея. Ескил трудно се оправяше с нея, а и самият Магнус няколко пъти я бе направил майка, тъй като така трябваше да стане, ала чак третия път тя му роди син. Магнус беше решил, че това момче няма да попадне сред монаси, а ще бъде обучено още от малко от собствените му хора.

Ерика имаше дефект, който всички забелязваха. Тя беше мършава и веднага щом отвореше уста, започваше да говори така, сякаш думите й идваха от носа, а не от устата. По-некултурните хора веднага прихваха да се смеят, поради което Ерика никога не говореше с непознати, а и не приказваше, когато организираха пир и тя трябваше да се погрижи за настроението на жените на гостите. Магнус с мъка понасяше съпругата си и често се замисляше за Сигрид, която му бе по-близка от всеки друг човек. Нещо, което можеше да признае само пред себе си или пред Бога.

Но не биваше да забравя, че Ерика бе племенница на крал, че във вените й течеше кралска кръв и че двете й дъщери и синът й също бяха с кралско потекло. При това по две линии — и от страна на майка си, и от страна на баща си.

* * *

В Арнес бе дошъл ангел. Всичко, до което се докоснеше, ставаше по-добро или някак по-красиво. Той беше единственият човек, когото Ерика Йоаршдотер бе срещала и който й говореше така, сякаш и тя имаше разсъдък като всички останали. Никога не казваше, че тя говори ужасно, понякога дори се извиняваше, че още не е свикнал с езика от детството си, тъй като е говорил най-вече с датчани по време на израстването си. И никога той не постъпи като брат си Ескил, който постоянно й показваше, че е чужденка в този дом, заела мястото на майка им.

Още в ранни зори, точно след зазоряване, докато мъжете още спяха след вчерашния пир по посрещането му, бодрият и измит Арн влезе в кухнята, където Ерика и крепостните й започваха да се трудят. Той я помоли любезно с мили думи да му покаже всичко, което използва в домакинската работа, и двамата обходиха всички изби и кухни. От въпросите, които беше поставил, Ерика разбра, че той знаеше повече от обикновените мъже за това как се суши, опушва и съхранява месо или пък как се вари риба. А и никак не се срамуваше от това.

След това всичко започна да се променя, тъй като той й позволяваше да участва и да определя всичко, като я хвана за ръка, разведе я наоколо и й обясни какво може да се направи и кое щеше да отнеме по-дълго време.

Арнес от две страни беше обграден от реки. В най-външния край на селището при Венерн, се намираха крепостта и защитните стени, точно там, където двете русла на реките се стесняваха и образуваха ров. Ала нечистотиите от работилниците за щавене на кожи, от тоалетните, от кланиците и пивоварните попадаха и в двете реки и според Арн цялата тази нечистотия бе причината за това много от децата на крепостните да са със зачервени очи и с грозни обриви по лицето. Много от тях умираха в първите дни след раждането си.

Решението беше да изхвърлят нечистотиите само в източния ръкав край Арнес, докато западният ръкав трябваше да се опази чист. Така, обясни й Арн, като нарисува нещо в пясъка и сочеше с пръст, щяха да успеят да прокарат вода от чистия ръкав, като тази вода щеше да обслужва кухните и след това отново да се излива при мръсната вода. Чрез течението на водата щяха да спечелят много време, а и кухните винаги щяха да бъдат чисти, храната — по-вкусна. Щяха да внесат и други подобрения, като сложат върху пода камъни под известен наклон, така че остатъците по земята да се оттичат.

Подобни подобрения щяха да отнемат време. Щеше да стане по-бързо да построят градина между двете кухни. Арн беше започнал да почиства пространството между домовете на крепостните от боклуците, които натоварваше и превозваше до градината, като или превръщаше част от тях в тор, или ги гореше, ако не ставаха за това. Той се погрижи да убеди Ерика да стори всичко нужно, тъй че всички да го слушат и да помагат, защото искаше всичко да изглежда така, сякаш тя е господарката и тя взема всички решения.

Най-трудно му беше да реши за човешките изпражнения, тъй като според Арн те бяха също толкова добър тор колкото изпражненията на животните, но беше много по-неприятно, ако те попаднеха в храната или във водата. За да не се стигне дотам, Арн реши, че е най-добре да принудят всички да използват специални помийни шахти за изхождане, а онзи, когото хванат да ходи по голяма нужда на някое друго място, го чакаше порицание.

Крепостните доста се противяха на тези промени, но Ерика Йоаршдотер показа, че е строга господарка, защото вярваше на Арн повече, отколкото на всеки друг.

Тъй като бе прекарала пет години като послушничка в манастир, преди баща й внезапно да реши да я изкара от там, за да я ожени, тя познаваше много от нещата, за които Арн й говореше. Навярно си е мислела, че в манастира условията са други, че този по-добър ред е част от по-висшия свят, че всичко там вътре трябва да е по-красиво от нещата навън, като че чистотата имаше някаква духовна стойност. Именно заради това, преди Арн да дойде и да й отвори очите, тя никога не си бе мислила, че може да пренесе реда от манастира във всекидневния живот. Изчерви се, като си спомни грешката си, поздравявайки Арн за пръв път с няколко фрази на латински, които си беше измислила предварително, като че латинският щеше да изглади дефекта й и думите щяха да звучат красиво. А Арн й отговори с дълги и бодри изречения, от които тя разбра само половината и се престори, че разбира всичко. Когато Арн откри смущението й, заговори на народен език, ала високо рече, че тъй като само те двамата говорят латински в Арнес, би било жестоко да изключват всички останали от разговора.

Сега, след като го познаваше добре и си бяха говорили дълго всеки ден за известен период от време, тя му припомни за грешката си и двамата се засмяха. Той й разказа, че е било далеч по-забавно първия път, когато е срещнал свещеника във Форшхем. Според него, когато човек среща свещеник, е нормално да заговори на църковния език. Той бил поздравил любезно, представил се и казал, че се радва да се завърне в църквата от своето детство, както и други подобни неща. Тъй като наоколо имало хора, свещеникът отвърнал, сякаш наистина говорел латински, макар и да не било така. Арн изимитира нещо, което звучеше горе-долу като Рах vobiscum hummelidumdum, pater noster er Ave Maria k rusilirum hokuspokusum, hijnsum et gesum per aspera ad adstra.

Той имитираше толкова забавно, че двамата се смяха още повече. И Арн продължи да обяснява как навярно е погледнал шокирано, щом чул измисления латински на свещеника. Но свещеникът реагирал бързо и рекъл на хората наоколо, че да, да, латинският не е лесен за научаване, след което се извинил, смигнал на Арн и тръгнал да върши други неща из църквата.

Двамата се смееха така, че за малко да се разплачат, прегърнаха се и тя майчински го погали по бузата. Тогава той се изплаши и се отдръпна от нея, като засрамено помоли за извинение.

С пристигането на Арн в Арнес дните на Ерика Йоаршдотер станаха по-хубави, а отговорността й на домакиня вече не бе товар и тя се събуждаше в добро настроение още в ранни зори. И след като се оказа, че храната, сервирана на мъжете, бе станала по-вкусна, те почнаха да я хвалят както никога преди. Най-вече им харесваше печеният бут.

Арн донесе със себе си малко наденички и пушени бутове от Варнхем и макар че повечето бяха изядени още на пира по случай посрещането му, никой не се сещаше за храната от манастира, но тя го беше запитала как се приготвя. Скоро след това той се бе захванал да изгради помещение за опушване на месо от намазана с катран дървесина. Когато постройката беше готова, той се опита да опуши няколко парчета свинско месо, след което й показа всичко, което бе приготвил и съвсем скоро и тя, и крепостните й можеха да опушват свинското месо така, сякаш беше приготвено в манастира.

* * *

А през това време Арн замисляше нещо друго и й обясняваше, че ако за едно обикновено помещение за опушване на месо са достатъчни само насмолени трупи, то за много други неща в стопанството са необходими тухли. И изчезна за известно време, занимавайки се със строителството на работилница за изпичане на тухли. На източния бряг, който бе над дъбилната, имаше много глина, която бе подходяща за това. На Арн му се наложи да изгуби цяла седмица, за да обясни на крепостните как трябва да месят глината в дървените форми, за да се получават тухли с еднакви размери, и как след това трябва да се изпичат, сякаш се пече хляб, въпреки че за това се изискваха повече време и повече огън, отколкото за ковашките мехове. И скоро до кухнята започна да се издига нов тухлен склад. Арн взимаше често Ерика със себе си, показваше й строителството и дори се изкачваше с нея в гората, за да й обясни всичко и да й опише как ще взимат лед от езерото Венерн, за да изстудяват продуктите в склада през горещите летни дни. Отначало тя само му се надсмиваше, защото всеки знаеше, че през лятото не може да се намери лед по езерото. И тогава Арн й се стори за пръв път обиден, като сведе мълчаливо глава, сякаш сдържайки се да не каже нещо гневно. А след това внимателно и търпеливо й обясни как щеше да се съхранява ледът и че в това, че можеше да се използва такъв и през лятото, няма никакво чудо.

През вечерните си молитви Ерика, благодареше неуморно на Бог, че й е изпратил този блуден син, който, без да й е роднина, се отнасяше с нея като към майка и бе направил живота й в Арнес радостен и изпълнен със смисъл. Тя обаче не се осмеляваше да си признае пред Бог онова, за което мислеше всеки ден, а именно, че Арн се бе появил в Арнес като ангел.

* * *

Ескил бе стъписан и просто не знаеше какво да си мисли за по-малкия си брат, който в един прекрасен ден се бе появил изведнъж в имението, яздейки ужасната си кранта.

Първото чувство, което изпита Ескил, бе братска любов. Той си спомняше много добре деня, през който се бе разделил с по-малкия си брат пред вратата на къщата и през който бе тичал след каруцата, откарваща Арн, и бе плакал, падайки по пътя от коловоз в коловоз, гледайки през пелена от сълзи и прах как брат му изчезва завинаги по някакво Неясно Божие повеление.

И когато прегърна върналия се Арн на същото място, където някога се бяха разделили, отначало си помисли колко е крехък брат му, сякаш бе изтощен. След това обаче усети мечешката прегръдка на Арн, който го обхвана така, че Ескил едва не спря да диша. Това бе миг на истинска радост.

Още на празничната трапеза през първата вечер обаче Ескил усети смътно безпокойство за по-малкия си брат, който сякаш не пируваше заедно с всички, отказвайки неучтиво угощението, пиейки малко, като жена, и държейки се леко странно във всичко останало.

Това безпокойство се усили, след като бащата и по-големият брат се отдръпнаха от Арн, а той, на свой ред, усети неприязънта им, но вместо да общува с мъжете, започна да търси компанията на стопанката и крепостните. Дружинниците се нацупиха първи и въртейки очи, щракаха насмешливо с пръсти зад гърба на Арн. Тогава у Ескил се появи желанието да поговори строго с брат си, но не се реши, защото и самият той изпитваше същите чувства, каквито изпитваха и недоволните воини.

Баща им се изказваше за Арн едносрично и единственият разумен извод, до който стигнаха двамата с Ескил, бе това, че засега трябваше да се изчака. Нека Арн временно се занимава с работите на жените и крепостните, а след това може да бъде уговорен и да се заеме с нещо друго.

Между тях сякаш се спусна завеса — нито светлина, нито тъмнина — всеки бе зает със своите си работи и нито Магнус, нито Ескил не си правеха труда да проверят с какво се занимаваше Арн с крепостните в кухнята, намираща се в южната част на Арнес, където самите те наминаваха рядко.

Не бе възможно обаче да не се забележат промените. На трапезата се появяваха нови месни блюда и на Ескил особено му хареса пушеният бут, който не бе такъв сух, твърд и солен като от запасите за зимата, а необикновено сочен и дори му потичаха слюнки само при мисълта за него. Не можеше също така да не се забележи и как се бе променила стопанката на имението Ерика, която говореше вече високо и без стеснение, въпреки езиковия си дефект, и как се смееше и радваше на трапезата, докато отговаряше на въпросите за новите блюда за обед.

Ескил бе винаги за промените и много скоро започна да разбира, че майка му Сигрид бе значително по-разумна от баща му. Ако бяха от полза, промените носеха богатство, а ако не бяха от такава, то нали самите те можеха да бъдат променени. Изглежда, че винаги бе било така в Арнес и именно поради това тяхното имение бе по-богато и по-добро от останалите, в които не се променяше нищо.

Поради това Ескил не можа да се стърпи и помоли Арн да му покаже какво ново е направено. Арн се зарадва и бе толкова щастлив, че бе готов да скочи направо от трапезата, за да покаже на по-големия си брат всичките си нововъведения.

Обиколиха цялото имение и онова, което видя Ескил, го накара да промени мнението си за брат си. Арн съвсем не бе глупав, знаеше ясно какво прави и на Ескил му се наложи да си признае пред самия себе си, че бе постъпил неразумно, бързайки да съди по-малкия си брат.

След като се приближиха до помещенията на крепостните, Ескил откри, че и там всичко бе вече променено, като боклуците и нечистотиите бяха махнати и всичко бе изчистено като обор през зимата. Можеше дори да не гледа под краката си, страхувайки се да не стъпи в някаква мръсотия.

Отначало Ескил се пошегува, че, видиш ли, всичко изглеждало толкова красиво, но не си струвало да се позволява на крепостните да живеят по-добре от останалите, и веднага съжали за шегата си, защото Арн му отговори сериозно, че сега, когато наоколо е чисто, крепостните боледуват по-малко и оцеляват повече техни деца, а здравите крепостни са, разбира се, по-добри от болните, както живите са по-добри от мъртвите. И още, че заразата от болните крепостни може да се разпространи из цялото имение, поради което чистотата е от полза за всички. След това Арн разказа на брат си за състоянието на двата водни потока и това, че единият трябва да стане чист, както и за помийните ями, в които да се трупат отпадъците, които може да се използват като тор и също така да са от полза, а не във вреда.

Сериозността, с която Арн разсъждаваше за толкова незначителни неща като мръсотията на крепостните, произведе двойствено впечатление върху Ескил. От една страна, това изглеждаше смешно, почти шега, но от друга — звучеше толкова убедително, че просто му се замая главата. Нима промените към по-добро можеха да произлизат от толкова обикновени неща? И наистина, от такава дреболия — толкова полза, която нямаше да струва нито един сребърник!

След като стигнаха до кухнята, Арн показа как торта подобрява почвата върху малки участъци от зеленчуковата градина, където можеше да се отглежда лук и други зеленчуци, от които Ескил не разбираше почти нищо. След като влезе в кухнята и видя как полагат пода, преди всичко се учуди защо бе необходимо да се създава такава красота там, където работеха само крепостните и жените. Тогава обаче Арн се усмихна за пръв път и сякаш слънчев лъч проби най-сетне през облака на сериозността му, след което обясни, че това не се прави, за да е красиво, и не е заради крепостните, а е за чистота и по-вкусна храна на масата и ще е от полза за всички без изключение.

А след като Еркил видя новото помещение за опушване на месо и Арн му разказа как се опушват там бутовете, а също и тухлената постройка, която щеше да е новият хладилен склад, в който през лятото ще се поддържат студ и полумрак, той бе така развълнуван, че в очите му се появиха сълзи. Повече не се съмняваше за нищо. Бе съвсем сигурно, че Арн се е научил на различни премъдрости в манастира, въпреки че не бе станал мъж, достоен за уважение от воините. Благодарение на знанията му, в Арнес сега щяха да бъдат извършени полезни промени. Честно казано, дълги години там не бе имало никакъв прогрес и въпреки че работите в имението вървяха по-добре, отколкото при останалите, все пак липсваше движение напред.

Ескил прегърна Арн и на мига му поиска прошка за това, че не е познал веднага в него своя истински брат, който бе такъв, какъвто и самият той. Арн побърза да го успокои и самият той едва не се просълзи, защото и двамата бяха твърде чувствителни. Минаващите наоколо крепостни се взираха изумено към тях.

Щом Ескил забеляза това, веднага се изправи и изгледа строго крепостните, които побързаха да се отдалечат. И той предложи на Арн да се качат в кулата и да пийнат халба две пиво.

Отначало Арн се опита да измърмори нещо за заетост, за работа, за това, че само в края на деня може да се наслаждава на плодовете на ръцете си, придобити с пот на челото, но веднага промени намерението си, разбирайки, че не трябва да налага правилата на манастирския живот на брат си. Та нали самият той бе чакал това признание, бе се молил за него и бе страдал, усещайки студенината и неприязънта от страна на брат си и баща си. И се бе надявал, че с течение на времето ще разберат, че е прав. Така че нямаше да е голямо прегрешение да изпие халба пиво с брат си, макар и в разгара на работния ден.

* * *

Магнус търсеше оправдания за това, че не бе взел със себе си Арн в Норвегия, където трябваше да се реши проблем с наследствени земи. При норвежкия род бе опасно да се води дори и Ескил, защото, посрещайки гости, норвежците се хващаха бързо за оръжието, щом само силното им пиво започваше да оказва въздействието си, и онзи, който бе недостатъчно чевръст и ловък или пък недостатъчно стар, за да се откаже от младежките забави, рискуваше живота си в схватка с домакините си. Въпреки това, той все пак искаше да вземе със себе си Ескил, защото проблемът бе сложен и необичаен, а дори и след много халби пиво Ескил запазваше трезва мисълта си и можеше да изчисли кое колко ще струва в сребро. Обсъдиха подробно въпроса и решиха, че ще е по-разумно да се продаде норвежкото наследство, дори и това да не бе по вкуса на някого. В Норвегия, както и в Западна Геталанд, се смяташе за чест да запазиш наследството си цяло и да не позволиш да се раздели сред останалите роднини, обаче ползата от имение на брега на голям фиорд не бе голяма, особено ако не живееш в него. Ако пък се живееше постоянно в Норвегия, можеше да се използва това, че фиордът не замръзваше през цялата година, поради което там бе по-изгодно да се върти търговия, отколкото покрай езерото Венерн.

Разбира се, можеше да се назначи наместник в имението или пък там да се постави норвежки роднина, но Магнус и Ескил предполагаха, че това ще превърне владенията им в съвсем губещо начинание и ще им остане да се задоволят само с правото си на собственост, докато нямаше да получават нищо, защото нито един норвежки роднина нямаше да е в състояние да плаща изгодна аренда на собствениците.

Ако имението се продадеше, за него можеше да се получи сребро, което да се изхарчи за нещо по-стойностно. Защото сега, след като Арн се бе върнал вкъщи, трябваше да се мисли за бъдещото му наследство. И в такъв случай нямаше да е зле да се купят земи близо до Агнес или на границата с Ериковия род, на юг от Скара. Или пък защо да не се купи земя от рода Поле, намиращ се край Хюсабю? Всяка една такава възможност щеше да е със сигурност по-добра и по-надеждна за Арн, отколкото живот в имение сред войнствени норвежци.

Същевременно въпросът какво да се каже на Арн за пътуването до Норвегия, за да не се обиди той, отпадна от само себе си. През есента крепостният Сварте и синът му Кол бяха отишли на лов за елени и глигани. Върнаха се вкъщи със значителна плячка и работата на Арн и Ерика в помещението за опушване се увеличи, защото първият бе сигурен, че е по-добре месото на дивите животни да се опушва, а не да се осолява или суши. И точно преди заминаването за Норвегия, когато наближаваше неприятният разговор между Магнус и Арн за това, че не е разумно да се показва на норвежците мекушав син, Арн сам дойде при баща си. Поиска да съпровожда Сварте и Кол на лов, за да изучи и това изкуство.

Магнус се зарадва много, защото със сигурност избягваше мъчителните обяснения по повод на норвежките роднини, пивото, мечовете и секирите. А освен това Арн за пръв път проявяваше интерес към онова, което касаеше живота на Фолкунгите. Добрият ловец се ползваше с голямо уважение, дори и да бе крепостен.

Всъщност Магнус не таеше особени надежди, че Арн, който бе наполовина монах, ще успее да се научи на сложното и чисто мъжко изкуство на лова.

Сварте също не го вярваше, но се подчини. Научил, че трябва да вземе със себе си по-малкия син на господаря си, той разбра веднага какво го чакаше. Веднъж, преди две есени, го бяха накарали да вземе на лов по-големия син, Ескил, който тогава още не се бе окръглил като буре за пиво, но все пак бе пишман ловец, поради което ловът им не се увенча с успех. Не бе лесно да се разбере с господарския син, който се захващаше с онова, от което не разбираше нищо.

По-малкият син Арн предизвикваше още повече съмнения у Сварте, отколкото господарят Ескил, който все пак приличаше на баща си. Останалите крепостни говореха много за Арн, отбелязвайки, че бил сръчен човек и умеел много неща, които не умеели самите господари, а освен това бил с мек нрав. Не вдигал срещу никого ръка, не заповядвал да нашибат с пръчка никого и дори не разговарял грубо с никого.

Сварте предполагаше, че тази му особеност бе някак си свързана със странната вяра на господарите му, а съвсем не с онова, за което си шепнеха воините. А вярата на господарите му бе много неразбираема. Имаха толкова много богове, че не можеш да ги запомниш, и те постоянно наказваха хората за нищо, а което бе най-странното, дори и за помисли. Като че ли боговете можеха да подслушат какво си мисли човек! И сякаш, дори и да са дочули нещичко, щяха да започнат да раздават наказания за всяка лъжлива мисъл!

А що се отнасяше до самия Арн, то Сварте помнеше добре, как още като момче бе стоял горе на кулата и бе зяпал гаргите, след което бе паднал оттам, но му бе провървяло и се бе приземил в пряспа. Разбира се, момчето бе известно време в безсъзнание и господарите бяха молили боговете си да запазят живота му, обещавайки им възможното и невъзможното, и всичко бе свършило с това, че го бяха изпратили в манастир, наказвайки по този начин себе си или пък и него. На Сварте му бе трудно да разбере кое бе истината.

Сега наказанието бе свършило и Арн се бе върнал у дома, но бе станал различен от останалите. Сварте го видя как работеше в ковачницата и трябваше неволно да си признае, че лично той нямаше на какво да научи този момък, въпреки че бе смятан за най-добрия ковач и Арнес. Честно казано, това бе дори обидно и не бе лесно да се преглътне тази обида.

Докато се подготвяха заедно за лова, се случиха още много неща, които озадачиха Сварте. Понеже с тях тръгваше и господарският син, им бе позволено да си изберат оръжие от кулата. Наблюдавайки как Арн си избираше лък, пробвайки тетивата, при това без каквото и да било усилие, Сварте разбра, че синът на господаря му е свикнал да държи оръжие в ръцете си. Решил кой точно лък да вземе, Арн бе започнал да си подбира старателно стрели. Сварте имаше съвсем смътни представи с какво се занимаваха вярващите в Белия Христос в манастирите си и това, че те съвсем определено можеха да стрелят с лък, явно не съвпадаше с пиперливите шегички по техен адрес, които пускаха и Сварте, и останалите крепостни.

След като изведоха яздитните коне, за да ги оседлаят, Кол намекна предпазливо, че Арн, като господарски син, има правото да си избере кон по свой вкус и той със сигурност щял да бъде по-добър, отколкото неугледната му манастирска кранта. Арн обаче само се изсмя в отговор, всъщност без злоба, и каза, че щом излязат на открито място, ще им покаже, че това въобще не е кранта.

Сварте разбираше от коне не повече, отколкото останалите, но и не по-малко от тях. Обикновено той подковаваше конете в Арнес, сега вече с новите подкови, които, честно казано, бяха значително по-добри от предишните, и яздеше, както и всички останали — свободни хора или крепостни, селяни или воини. Така обаче, както яздеше Арн, Сварте не умееше и веднага си го призна. След като се отдалечиха от Арнес на известно разстояние, Арн започна да прави с коня си такива неща, каквито никой друг не би могъл, и по този въпрос Сварте и Кол стигнаха бързо до съгласие. Кончето му, което изглеждаше неугледно, докато стоеше мирно, се оказа на практика силно и бързоного, щом само Арн го яхна, и гледайки го, човек неволно го сравняваше с коня на Один.

На ловците невинаги им бе лесно да разберат Арн и често се съветваха помежду си, което ги смущаваше, така че през първите часове яздеха почти без да разговарят.

Щом само стигнаха дъбравите на Кинекуле край Хюсабю, се изясни, че Арн все пак не е никакъв ловец, както и брат му. От господаря Ескил обаче го отличаваше това, че разбираше, когато грешеше, извиняваше се и разпитваше какво и как трябва да се прави.

Така се случи и когато се приближиха за пръв път близо до елени, почиващи си на една горска поляна. Силният вятър духаше в лицата на ловците и шумолеше със сухите есенни листа. Това измами острия слух на животните и на ловците се удаде да се приближат до тях на разстояние от един изстрел. Сварте и Кол ги бяха забелязали отдавна, но Арн ги видя изведнъж и заговори възбудено. Чули гласа му толкова ясно, колкото и Сварте и Кол, животните скочиха на мига и побягнаха.

Вечерта край огъня Арн задаваше множество детински въпроси. Сварте и Кол отговаряха търпеливо на юношата, без да показват какво мислят всъщност. Да, ловецът трябва винаги да се промъква към дивеча срещу вятъра, защото в противен случай елените и глиганите, а и всички останали животни, ще го усетят. Да, ако наоколо е тихо и безветрено, те чуват човека на разстояние полет на стрела. В противен случай — по средата на разстоянието. Не, не трябва да се убиват елени с рога, защото те са най-лоши на вкус, особено по това време, когато току-що е отминало разгонването. Да, разгонване е, когато самците покриват самките, и тогава месото им мирише силно на урина. Същото се отнасяло и за глиганите. Не трябва да се убиват големите диви прасета, а по-добре — глиганчетата със средни размери. Добре е да се уцели свиня майка с прасенца, защото, след като умира, около нея се събират всичките прасенца и ако им провърви и боговете помогнат, може да бъдат убити и прасенцата, а месото им е най-хубаво на вкус.

Докато седяха до огъня и отговаряха на наивните въпроси на господарския син, се чу страшен рев в близката дъбова гора. Арн скочи уплашено и грабна лъка си, поглеждайки въпросително към Сварте и Кол. Те обаче седяха и се усмихваха мълчаливо. Видял, че те не са уплашени, Арн седна учудено на мястото си.

Сварте му обясни, че простите хора наричат този рев по всякакъв, който им хрумне, като се почне от войнствения боен вик на планинския крал и се свърши с крясъците на троловете, които си отмъщават на хората. Разбира се, всичките тези нечисти сили съществуват, но на практика така реве стар елен самец. Звукът му плаши мнозина, защото е най-силният в гората, но за ловеца е голям късмет да го чуе, защото това означава, че след няколко часа, когато замъждука разсъмването, може да бъдат открити кошутите, след които тича старият самец. Ако се следва еленът — неговият силует в тъмнината, особено през ранна есен, може да се добереш до кошутите с еленчетата, месото им е годно за печене, за солене и веене.

Малко преди разсъмване навлязоха тихо и предпазливо в гората, за да се ослушат и да се опитат да определят къде се намира старият елен и неговите кошути. Трудно бе да се върви тихо, защото през нощта бе застудяло и под краката им шумоляха замръзналите дъбови и букови листа и жълъди, дори и при безшумното придвижване на Сварте и Кол. Когато пък пристъпваше Арн, като че ли през гората се придвижваше цяла дружина в пълно бойно снаряжение. Ловците си мислеха, без да смеят да го изкажат на глас, че тропотът на Арн сигурно прилича на гръм за финия еленов слух.

Сварте не се реши да се приближат до елените и ловците излязоха на една поляна в дъбовата гора, намираща се до малко езеро. Срещу тях подухваше слаб вятър, защото Сварте, а още повече Кол винаги вървяха срещу вятъра. Езерото обаче се намираше от другата страна на поляната, по посока на вятъра, и от водата се издигаше плътна мъгла, поради което ловците можеха да чуват призивния рев на стария самец съвсем близо до тях, но едва различаваха кошутите, които от време на време се мяркаха в мъглата. Бяха твърде далече и не можеше да се направи нищо. Ако ловците направеха опит да се прокраднат по-близо и да излязат на поляната, те щяха да се издадат веднага. Оставаше им да не мърдат от мястото си и да се надяват на по-добър късмет.

Измина малко време и поучилият се вече от горчивия си опит Арн попита, колкото се може по-тихо, защо не стрелят. В отговор ловците му прошепнаха, че разстоянието е твърде голямо и трябва да се съкрати наполовина, за да попадне в целта изстреляната стрела. Поглеждайки ги недоверчиво, Арн възрази, че може да улучи и оттук.

Сварте понечи да поспори с него, но разсъди благоразумно, че е по-добре Арн да се учи от собствените си грешки, отколкото да се съгласи с крепостен, и само повтори накратко онова, за което бе говорил предната вечер край огъня. А именно да се цели в белите дробове под лопатката. Тогава, при точен изстрел, еленът остава на място, защото под лопатката се намира сърцето му. И ако бъде улучен, еленът подскача от страх, а този страх се предава и на останалите животни. Когато обаче стрелата попадне в белите дробове, еленът замира на място и има възможност да се застреля поне още едно животно.

Арн постави стрела на тетивата, притисна я с палеца на лявата си ръка и се прекръсти. Ловците замръзнаха в очакване.

И ето че след известно време, което се стори на Арн по-дълго, отколкото на останалите двама, в мъглата се очертаха контурите на три елена, които се вслушваха внимателно в горските шумове. Виждаха се добре и Арн докосна леко Сварте по рамото, питайки го с поглед. Сварте прошепна тихо, че елените са застанали добре, но са твърде далече. Арн кимна, давайки знак, че е разбрал.

След това опъна силно тетивата, прицели се в еленчето, което бе най-близо, и без да се колебае, стреля. Ловците чуха как стрелата попадна в целта, а еленчето стоеше неподвижно, сякаш не бе разбрало, че смъртта вече го е настигнала. Арн стреля отново. И пак, без да се бави нито минута. Сега вече се чу, че елените побягнаха.

Арн понечи да се втурне веднага към езерото, в мъглата, за да види какво се бе случило там. Кол обаче го хвана за ръкава, уплашвайки се сам от жеста си. Арн обаче съвсем не се разгневи и само кимна в знак на съгласие. Наложи им се да чакат още дълго, докато най-накрая слънчевите лъчи разсеяха този танц на елфите, както наричаха мъглата сред народа.

Сварте и Кол се настаниха до едно дърво и задрямаха. Арн седна близо до тях, но не можеше да заспи. Стреля с точността, на която само той бе способен, и знаеше със сигурност, че първите две стрели бяха попаднали в целта, но се съмняваше в третия си изстрел, усещайки, че нещо с него не бе наред. Може би бе избързал или пък бе нервничил твърде много. Сърцето му туптеше толкова силно, че му се струваше, че елените чуват ударите му.

След като слънцето се издигна високо и прогони мъглата, Сварте се събуди и разбуди сина си. Отправиха се всички заедно към поляната, за да видят убитите елени.

Еленчето, което Арн бе застрелял първо, лежеше там, където го бе настигнала стрелата. Друго не можеше и да се очаква, обясни Сварте, взирайки се дълбокомислено в трупа. Стрелата бе минала през белите дробове и бе излязла от другата страна. Поради това еленчето бе паднало там, където бе стояло. Не бе почувствало болка и не бе успяло да избяга.

Кошутата не се виждаше, но Сварте и Кол откриха веднага кървава следа. Огледали кръвта, те си кимнаха взаимно. Кол каза на Арн, че тази кошута е била улучена също в белите дробове и сигурно лежи някъде наблизо, така че скоро ще я намерят. Кол заби в земята стрела — там, където бяха видели кръвта — след което заедно с баща си, бавно и навели се към земята, стигнаха до мястото, където, доколкото си спомняха, бе стоял третият елен, когато Арн бе изпратил стрела по него. Върху тревата имаше кръв и ловците я разтриха между пръстите си, помирисаха я и се спогледаха разбиращо.

Сварте поясни, че тази кошута не е била убита, а смъртно ранена и сега се мята някъде в агония, поради което може да отидат и без да бързат, да вземат конете си, защото не си струва да се отправят толкова рано да я търсят. Тя трябва да умре спокойно.

Всичко се оказа точно така, както бяха казали ловците. Втората кошута, която Арн бе поразил с последния си изстрел, лежеше мъртва на голямо разстояние от поляната. Сварте посочи, че стрелата на Арн бе минала твърде ниско, но когато той започна да се извинява, не можа да скрие усмивката си. Сварте обясни сериозно, че дори и еленът да стои на удобно за ловеца място, все пак животното може да направи малка крачка напред в момента на изстрела или докато стрелата лети. Именно това се беше случило.

Чак докато започна да се стъмва, те ловуваха елени, но безуспешно. Както каза Сварте, вятърът бе стихнал и сега животните усещаха отдалече всичките движения на хората.

Въпреки това, когато настъпи нощта, ловците бяха в добро настроение и трите убити елена висяха в редица на здрав дъбов клон. Късметът все пак се бе усмихнал на ловците.

Вече край огъня Сварте и Кол, надявайки се, че господарският син няма да разбере с какво се занимават, принесоха в жертва на своите богове сърцата на елените, обърнали се с гръб към Арн и мърморейки над огъня нещо на своя си език. Когато решиха да си приготвят вечеря, Кол донесе жилави орехови клони и ги окачи над вече гаснещия огън, нанизвайки върху тях парченца от черен дроб и бъбреци заедно с лука, който Сварте бе извадил от кожената си торба. Сварте и синът му се съмняваха, че Арн ще ги опита, защото на всички е известно, че такова ядене не става за господари. За голямо учудване на крепостните обаче, Арн веднага изяви желание да опита от храната им и яде с такъв апетит, с какъвто го правеха и двамата ловци, че си поиска и допълнително, оставяйки настрана сланината си. След съвместната трапеза ловците започнаха да се стесняват значително по-малко от господарския син.

Нахранили се, те лежаха доволни до огъня, завити с плащовете си, и тогава Сварте се осмели да попита наистина ли е възможно да се научиш да стреляш с лък в манастира на Белия Христос. Разбрал, че ловецът одобрява изстрелите му, Арн се развесели. Помисли си за това, че бе имал късмет да взима уроци от такъв учител като брат Гилберт, и отговори, че се случва, но рядко. Монасите обикновено не стрелят с лък, но на самия него му било провървяло, защото имал изкусен учител. Сварте и Кол се разсмяха добродушно и Кол добави, че биха искали и те да срещнат такъв учител. След като обаче Арн им отговори все със същия весел тон, че такава среща е възможна, ако Сварте и Кол приемат светото кръщение, двамата крепостни се намръщиха и се взряха мълчаливо в огъня.

Опитвайки се да заглади неловката ситуация, Арн ги увери, че каквото и да си мислят за манастира на Белия Христос, той е свят, в който няма крепостни и всеки представлява еднаква ценност и има достойнство като останалите хора. Отговор на това бе мълчанието. На него обаче не му се искаше да сменя темата и той попита, опитвайки се да се изразява разбираемо и просто, защо Сварте и Кол продължават да са крепостни, както и по времето на далечното му детство, докато мнозина други вече са станали свободни хора.

Сварте бе принуден да отговори нещо и много неохотно поясни, че онези крепостни, които се занимават с обработване на земя, получават свободата си по-лесно, отколкото онези, които строят или ловуват. Селяните са, за да разорават нови земи за Арнес, и получават свобода, като крепостничеството се заменя с аренда. Ловът — осигуряването на кожи през зимата и на месо през есента — обаче се отнася непосредствено към воденето на стопанството в самото имение, поради което е невъзможно да станеш свободен човек, ако си ловец, защото се налага да се трудиш постоянно за Арнес. Същото се отнася и за дърводелците, и за ковачите. Решил сякаш, че е отишъл твърде далече и е заговорил неподобаващо му смело, Сварте добави, че не се оплаква и че мнозина дърводелци са в същото положение.

Ловците чакаха мълчаливо какво ще им отговори господарският син и помислил, Арн каза, че смята тази система за несправедлива, защото, ако е разбрал правилно, хермелиновите и самсарените кожи носят толкова добра печалба, колкото и ечемикът, ряпата и пшеницата. Тогава Кол му се изсмя направо в лицето и когато Арн го попита защо се смее, онзи му отговори с язвителен глас, че, за съжаление, е трудно да се намери начин да се направи крепостничеството справедливо. Сварте го побутна с крак, за да го накара да замълчи.

Арн обаче въобще не се разсърди на дръзките думи на Кол и дори, обратното, кимна мълчаливо замислен и помоли за прошка, че е сгрешил. Самият той никога не е желал и никога няма да поиска да има крепостни.

Сварте и Кол не намериха какво да му отговорят и разговорът им приключи. Арн прочете за всички вечерната молитва, зави се със своите плащ и кожа и бе видно, че и преди бе спал под открито небе и знае как да се подготви, за да не замръзне. Направи се, че не чува за какво си шепнеха ловците помежду си.

А Кол и Сварте не можеха по никакъв начин да заспят. Лежаха, притиснати един до други, за да запазят по-дълго топлината си, и продължаваха да разговарят за този странен господарски син и за неговите странни богове.

* * *

Поради нощния студ станаха рано, още преди разсъмване и закусиха с чорбата, която Кол бе започнал да готви от вечерта и която бе вряла през цялата нощ над огъня. Редувайки се, Сварте и Кол бяха добавяли дърва в огъня и доливали вода в котленицата. С чорбата, сварена от лук и еленово шкембе, те ядяха едрозърнест кафяв хляб и скоро топлината се върна в телата им.

Утрото бе прекрасно и те се спускаха с тежко натоварените коне надолу по покритите с дъбови гори склонове на Кинекуле, а под краката им се разстилаше целият Арнес от край до край. Ловците препускаха под лъчите на изгряващото слънце, което оцветяваше езерото Венерн първо в сребро, а след това и в злато. Арн вдишваше радостно свежият въздух. Той забеляза как блестеше в далечината църквата на Форшхем и успя да намери с поглед мястото, където се намираше тяхното имение, въпреки че то все още не се виждаше.

По планинските склонове се точеха гъсти дъбови и букови гори, а в полите на планината лежаха обширни пасища. Сега ту бяха черни, ту леко посребрени от скреж. Арн яздеше и си мислеше, че светът нямаше да е толкова красив, ако Бог не бе създал с любов всичките тези гори, дъбрави и поля. Той дори запя от радост, но забелязал, че това плашеше Сварте и Кол, престана скоро. Преодоля желанието си да ги попита защо не им харесва пеенето му и защо се боят от Белия Христос. Сдържаше се, защото разбираше, че трябва да се запаси с търпение при общуването си с тях, защото тези хора си оставаха вътрешно крепостни и свободата по-скоро ги плашеше, отколкото примамваше.

Докато се придвижваха, изгряващото слънце разтопи скрежа и железните подкови на конете вече не чаткаха толкова звънко. Вълните на Венерн станаха сини, но ловците вече се бяха спуснали от планината и езерото бе изчезнало от погледите им.

Пристигнаха в Арнес около пладне и бяха посрещнати с радостни възгласи, защото след толкова кратък лов караха три елена със себе си! Всичките слуги се радваха, че именно Арн бе застрелял елените и вдигаха нагоре всичко, което се намираше в ръцете им — различни паници и черпаци — и ги удряха над главите си, крещейки. Така крепостните изразяваха ликуването си. Виждайки как ги посрещат, Арн не можеше да не се преизпълни с гордост, но веднага се обърна към свети Бернар с молба за помощ и избавление от опасно високомерие.

Ловците одраха бързо кожите на елените и нарязаха месото. Кожите бяха отнесени в дъбилната. Сега вече не бяха в гората, където Арн им бе ученик, съвсем не, защото сега ставаше въпрос за месото и вече всичко се решаваше само от Арн. Сварте и Кол го бяха научили да търси кървави следи и да стъпва предпазливо по замръзналата земя, а той можеше да ги научи как трябва да се увесва и да се опушва месото, поради което смяташе за съвсем естествено да се разпорежда еднолично.

Бутовете и лопатките бяха изпратени в помещението за опушване, а гръбнаците бяха увесени по нареждане на Арн на новичките железни куки в новия тухлен склад. Онова, което бе останало от сърцата, черните дробове, бъбреците и шкембетата, Арн изпрати, без да се колебае, в дома на Сварте и Кол. След това описа подробно пред Ерика и слугите й колко време е необходимо за опушването на бутовете и лопатките и колко — за месото. След като всичките заповеди бяха издадени, той попита учтиво Сварте и Кол дали не е по-добре да се отправят отново на лов, защото така ще успеят да се доберат до гората до вечерта и може да половуват още на следващата сутрин. Крепостните го изгледаха учудено и кимнаха в знак на съгласие. Кол взе със себе си нови овчи кожи и прясно изпечен хляб и тръгнаха отново на път.

По пътя към Кинекуле Арн попита предпазливо дали не са тръгнали прекалено бързо към гората и дали ловците не са се готвели да пренощуват у дома си, в топлите си постели, или и те искат да половуват още. Крепостните отговориха уклончиво на Арн и той разбра, че те съвсем не бяха жадували да се отправят толкова скоро отново на път. Досети се, че уклончивостта им бе предизвикана от това, че никога и с никого не бяха говорили честно и искрено. И си помисли, че не могат да се променят изведнъж. Самият той трябваше да им дава добър пример и това бе единственият правилен начин. Не можеше да спаси душите им със строги заповеди.

След като стигнаха до склоновете на Кинекуле, ловците забелязаха в далечината глиганско стадо. Сварте видя пръв глиганите, спря коня си и посочи с пръст към тях. Арн дълго се взира в дъбовата гора, преди да види животните, като те се оказаха значително по-близо, отколкото предполагаше. Глиганите стояха тихо, обърнали се към ловците, сякаш бяха почувствали опасността и изчакваха какво ще предприеме врагът. Около тях растяха нарядко могъщи дъбове, така че имаше пространство за конете.

Яхнал своя Шимал, Арн се приближи плътно до силния северен жребец на Сварте и го попита дали не трябва да стрелят по глиганите още сега. Сварте се постара да му отговори колкото се може по-вежливо, че ако се приближат по-близо, ще подплашат животните. Арн възрази нетърпеливо, че разбира всичко това, но нима малките глиганчета бягат по-бързо от конете?

Чул този глупав въпрос, Сварте се напрегна, за да запази вежливостта си, и Арн забеляза това по тежкото му дишане. Сякаш обяснявайки на дете, Сварте каза, че в равнината може и кон да догони глиган, особено ако е такъв, какъвто е на Арн, но тук е гора. И второ, дори и да догони глиган, какво ще направи след това, щом язди коня си?

Арн се заусмихва и свали мълчаливо лъка от гърба си. Опъна с лекота тетивата, сякаш това не бе най-натегнатият лък в целия Арнес, извади от колчана си няколко стрели и ги пъхна под мишницата на ръката си, с която държеше лъка, след което свали от коня си част от багажа си и го даде на Сварте. След това попита по кои глигани е по-добре да стреля, след като ги догони. Сварте наведе глава и хапейки незабележимо устните си, за да не се разсмее, отговори, че е по-добре да убива онези, които са със средни размери или дори по-малки.

Арн му кимна и пусна спокойно коня си в тръст направо към глиганите, сякаш си мислеше, че те така и ще стоят на мястото си, очаквайки смъртта. Сварте и Кол си размениха мълчешком насмешливи погледи и свиха рамене.

И в този миг конят на Арн се стрелна напред така, че изглеждаше сякаш излита над земята. Сварте и Кол успяха да забележат как Арн изстреля първата си стрела, яздейки, и как тя попадна в целта. А след това се чуваха само чаткане на конски копита, шумолене на окапалите дъбови листа по планинския склон и глиганско квичене.

На Сварте и Кол им трябваше известно време, за да разберат какво става. Двамата видяха как Арн застреля първия глиган, намериха убитото животно и бързо го одраха и изкормиха. След това обаче им се наложи да се потрудят, за да накарат младия господар да им разкаже къде се бе намирал, къде бе стрелял и в каква посока бе побягнал раненият глиган. Арн бе възбуден и не можеше да обясни смислено какво се бе случило. След като обаче се стъмни, и трите глигански трупа вече висяха на клона, както се полагаше.

На ловците им се наложи да разположат лагера си значително по-ниско по склона на Кинекуле, отколкото бяха мислили, но това бе оправдано. Та нали толкова успешно и леко бяха застреляли цели три глигана! И те трябваше да бъдат откарани колкото се можеше по-бързо в Арнес, защото глиганското месо се разваляше значително по-бързо от еленското.

Край огъня им бе отново трудно да започнат разговор, но в края на краищата Сварте сведе поглед и призна онова, което не можеше да не бъде признато, а именно че нито един човек не би могъл да препуска по-бързо и едновременно с това да стреля с лък, както го бе направил Арн, и то в гората. Това можело да стане само с помощта на магия.

Отначало Арн се изплаши, защото смяташе, че магьосничеството е също толкова тежък грях според езичниците, колкото и според християните. Впусна се в продължителни разсъждения, че никога не би прибягнал до такова средство, защото е грешно. Много скоро обаче разбра, че крепостните на баща му съвсем не смятаха магьосничеството за грях и дори обратното, проявяваха любопитство и желание да се занимават с такова, щом то е по-скоро полезно за лова. За тях магьосничеството бе нещо добро.

Направил това откритие, Арн се замисли какво да им отговори. Най-накрая заговори, опитвайки се да обясни, че дълги години се е упражнявал в стрелба от гърба на отлични бегачи, такива като Шимал, и че го е учил отличен познавач на конете, поради което може да стреля толкова добре, докато язди.

Скоро обаче усети, че крепостните не му вярваха. Кол, който бе по-откровен от баща си при общуването си с Арн, заговори със загадки, сякаш смяташе, че Арн просто не искаше да сподели тайните си, но това било разбираемо, защото той, Кол, и баща му са крепостни, докато Арн е господар.

Арн просто не намери какво да отговори на това и само, мълчейки продължително, се молеше в душата си, обръщайки се към свети Бернар да направи така, че все някога Сварте и Кол все пак да разберат истината и тази истина да бъде далеч от всякакви съмнения.

* * *

Алгот Полсон от Хюсабю притежаваше много земи и гори, но според него самия той имаше само две истински богатства. Това бяха двете му дъщери Катарина и Сесилия, които вече се превръщаха в жени и напъпваха като разцъфнали нежни цветя. И двете имаха неговите светли очи, което той често изтъкваше на висок глас. Тъй като и двете показваха признаци на буен темперамент и пакостливост, особено по-голямата — Катарина, те му бяха и голяма тревога. За това обаче той никога не говореше на висок глас.

Когато Катарина бе на дванадесет години, за малко щеше да я сгоди за Магнус Фолкесон от Арнес и това щеше да бъде голям успех за него, като пламъче в живота, което щеше да измести целия мрак, надвиснал над дома им след смъртта на съпругата му Доротея Рьориксдотер, която бе починала при раждане, а с нея си бе отишъл и синът, който тя носеше в утробата си.

Да ожени по-голямата си дъщеря за някого от кралския род на Фолкунгите си беше истинско попадение, особено като се вземат предвид всички земи и територии, които бяха обградени или от земи, принадлежащи на кралския род, или от земи, принадлежащи на рода на Ерик. Подобна женитба бе по-изгодна отколкото брак с някого от рода на Карл Сверкершон. Макар че в момента той да бе на служба при крал Карл Сверкершон, а Хюсабю — кралски земи. За него това, да се грижиш за кралско владение, си беше въпрос на чест. А Хюсабю бе далеч по-красиво и от Кинекуле изглеждаше далеч по-внушително от другите владения на краля.

Но това, да се обвържеш тъй тясно с крал Карл Сверкершон в Западна Готаланд, криеше известни рискове, защото колкото и силен да беше родът Сверкер в Източна Готаланд, толкова слаб беше в Западна Готаланд. Карл Сверкершон не смееше да се обяви за крал по тези земи, а се наричаше ярл на Западна Готаланд, като срещу това нито кралският род, нито родът на Ерик имаха нещо против. Дори и най-безразсъдният човек, който предпочита да очаква само добри неща от бъдещето си, би се замислил, имайки предвид всичко, което се бе случило. Но в деня, когато крал Карл бъде убит от някого от враговете си, вече нямаше да е никак лесно за Алгот да живее в Хюсабю и да бъде един от хората му.

Заради това щеше да е най-добре, ако Катарина се омъжи за някого от Арнес. Алгот искаше да има свои хора навсякъде. Който и род да вземеше кралската власт, той щеше да бъде сроден с него и така животът и земите му щяха да са защитени.

Всичко се беше провалило, тъй като Магнус Фолкесон бе предпочел да вземе жена от рода на Ерик. Алгот не можеше да обвинява Магнус за мъдрата му постъпка, само можеше да оплаква собственото си нещастие. Понеже беше разговарял по проблема, той знаеше, че двамата мислят еднакво и смятат, че е от голяма важност имотите им да граничат един с друг.

Все още не беше късно да се подсигури, тъй като Магнус имаше син, който беше на възрастта на Катарина и Сесилия и този син Ескил след време щеше да стане господар на Арнес. С малко добра воля едно подобно решение на проблема можеше да се приеме за по-изгодно, защото инак на времето щеше да ожени невръстната Катарина за мъж на години.

Той имаше и проблем с буйния характер на девойките. Защото в общуването си с млади мъже те не показваха свенливостта, която един баща би изисквал от тях, рискуваха подобно поведение да навреди на репутацията им, а в най-лошия случай Алгот нямаше да успее да ги ожени. Заради това той беше решил да ги раздели една от друга. Когато Катарина беше у дома, Сесилия живееше като послушничка в манастира „Божия дом“. А когато Сесилия се върнеше у дома, беше ред на Катарина, за да получи опрощение на греховете, да се учи на добродетелност и още на много полезни неща, които щяха да бъдат от полза на съпругата на господаря на Арнес. На това не биваше да се гледа с лошо око, тъй като то издигаше достойнството на дъщерите му, макар те да не показаха признателност за това, че ги бе разделил една от друга и се редуваха в манастира. Сега отново Катарина трябваше да се отправи към „Божия дом“ и тя изобщо не изричаше добри думи за предстоящото заминаване.

Струваше му купища сребро, за да държи дъщерите си при монахините в „Божия дом“. Струва си, мислеше си Алгот, тъй като това, което плащаше сега, щеше да му се върне седемкратно, щом им намери добри съпрузи. А и без това му се бе отворила възможност да търгува с Магнус Фолкесон, който изглежда имаше огромно количество сребро в хазната си. Като продаде дъбовите си гори на Арнес, Алгот получи среброто, от което се нуждаеше, както и възможността след сключване на спогодбата да обясни, че парите ще бъдат използвани, за да научи дъщерите си на обноски. Така той бе напомнил на Магнус за нарушения обет за сключване на брачен съюз и че Катарина и Сесилия все още можеха да бъдат омъжени за някого от Арнес.

Алгот Полсон само бе чул някакъв неясен слух за по-малкия син на Магнус Фолкесон, който бе изпратен в манастир като дете и се беше върнал в Арнес. Това, което казваха за момчето, нямаше нищо общо с воинската чест, тъй като то просто си беше наполовина монах.

А Арн, както му беше името, бе дошъл на кон две седмици преди големия народен съвет в Аксевала. С него дойдоха и двама крепостни, натоварени с еленско и глиганско месо, което искаха да дадат на Алгот, тъй като то беше частта на Хюсабю от лова, на който бяха ходили. Магнус Фолкесон и Алгот имаха споразумение, когато хора от Арнес ловуват из земите на Алгот, които през някои сезони бяха по-добри за ловуване, понеже глиганите през есента търсеха жълъдови гори, то една четвърт от отстреляното трябваше да се предаде на Алгот от Хюсабю като отплата.

Ловът им явно беше твърде успешен, тъй като всичко, което носеха със себе си, щеше да бъде разтоварено в Хюсабю. След като сториха това, те искаха да си тръгнат за вкъщи по тъмно, тъй като по-възрастният от крепостните казваше, че може да открие пътя и през нощта.

Алгот веднага възрази. Щеше да бъде неприлично да позволи на онези, които бяха дошли с толкова вкусно месо, да се прибират през нощта. Освен това, прозря той веднага, навярно провидението ги бе довело тук, тъй като можеше да събере Катарина с единия от синовете от Арнес, пък бил той и по-нежеланият от двамата. Все едно, мислеше си Алгот, макар че май тя би предпочела по-големия.

Така че организираха малък пир в Хюсабю, малко преди Вси светни, когато зимата наближаваше. Преди това конете бяха разседлани и вкарани в обора, месото бе прибрано, за да може единият от готвачите в Хюсабю да се погрижи за него, а крепостните, дошли с Арн, бяха изпратени в постройките при събратята си. Катарина дойде при баща си и му рече, че няма да е добре да оставят госта си да спи в основната сграда заедно с всички останали, тъй като хората от Арнес са свикнали на по-изящна обстановка и обноски. Младият Арн можел да спи в една от малките къщички, които щяха да затворят за през зимата. Алгот се съгласи набързо, без да разбере или дори без да поиска да разбере какви бяха намеренията на Катарина.

Арн изпитваше свян, тъй като никога преди не бе гостувал на някого и не знаеше как трябва да се държи. От хората в Арнес знаеше, че не се гледа с добро око на това човек, който яде и пие твърде малко и заради това той реши, въздишайки тежко, че ще яде и пие като свиня, за да не се стигне дотам, че баща му да се срамува от него и извън Арнес. Все пак бе добре, че не беше ял от часове. Тъй че той беше гладен.

Щеше да се опита да пие и яде като свиня, макар и да му бе тежко, че трябваше да стори нещо тъй нехристиянско. Той излезе на двора, където стояха крепостните, за да се измие, и веднага разбра, че е сторил нещо не както трябва, тъй като крепостните се хихотеха ужасно, дърпаха се назад и го сочеха с пръст, щом се обърнеше.

Хайде, няма да успея да се измия, рече си той. Макар и да трябваше да яде като свиня, той не искаше да мирише като свиня.

Легна си, за да си почине малко в малката дървената къщичка, която му бяха дали. Лежеше, вперил очи в тавана, където виждаше само елени и глигани. Беше радостен, че бе сторил нещо, което щеше да накара баща му да погледне на него с по-добри очи. Той заспа с тази утешителна мисъл и с дивите животни пред очите си.

Когато един крепостен дойде и внимателно го събуди, навън беше непрогледен мрак и навярно бяха минали часове, откакто бе заспал. Той подскочи подплашено при мисълта, че домакинът може да си е помислил, че е отказал да присъства на пира, а подобно нещо хората не гледаха с добро око. Крепостният го успокои, като му рече, че пирът тепърва ще започне и той просто трябва да го последва. Беше им отнело много време да изпекат месото.

Когато влезе в тъмното помещение в Хюсабю, като че се бе върнал в прастари времена. Дългата мрачна зала се крепеше на два реда колони. Арн предположи, че покривът е натежал от пръстта и тревата и навярно се нуждае от подобна опора. По протежение на билото на покрива имаше три отвора със заслони над всеки един от тях, но въпреки това по него капнаха няколко капчици дъжд, когато преминаваше покрай камината в средата на залата. Квадратните колони бяха декорирани с оцветени в червено лъкатушещи фигури на дракони и герои от сагите. Така изглеждаше и престолът, както и местата за почивка, които се намираха в дъното на залата, в ъгъла между дългата и късата стена. На Арн това място му се стори езическо, мрачно и студено.

Когато узна, че Алгот, дъщеря му Катарина и другите четирима непознати мъже се бяха облекли в празнични одежди, той се почувства неудобно, тъй като носеше дрехи за лов от груба вълна и еленска кожа. Не можеше да стори нищо, за да поправи това. Тогава всички впериха поглед в него, сякаш очакваха да стори нещо, а той благослови Божия мир, поклони им се, като първо се поклони на гостите и на дъщерята Катарина. Забеляза, че тя се усмихваше някак подигравателно и си помисли, че може би е трябвало да каже още нещо.

Алгот Полсон не смяташе, че има причина да удължава страданието на госта си, който беше несръчен, но важен човек. Веднага се изправи от престола си, хвана Арн за ръката и го поведе към мястото от дясната му страна, което беше мястото за специалния гост. След това заповяда да донесат рога с пиво, който според преданията беше в Хюсабю още от времето на Улуф Шьотконунг, и го подаде празнично на Арн, като по този начин започнаха пира.

Арн не се сдържа и известно време разглеждаше рога, след което отпи. Първоначално не мислеше за това колко бе тежък, а мислеше за всички езически картини, които бяха изрисувани отгоре му, като християнският кръст изглежда бе добавен значително по-късно, за да не ги обвинят в грях. Разбра, че навярно очакват от него да се налива с пиво като животно, пое си дълбоко въздух, след което даде най-доброто от себе си, застана отстрани, надигна бързо рога и отпи. Тогава другите започнаха да удрят с длани по масата в знак на това, че гостът им ще почете дома, като изпие рога до дъно. Арн вече знаеше, че едва ли ще си спомня тази вечер с радост.

После внесоха печеното месо и още пиво, наляха на всички, а месото беше еленско, печено на шиш, както и свинско, приготвено по същия начин. Както Арн очакваше, еленското месо беше жилаво и сухо. А и не беше овкусено, макар че му бяха сложили много сол. Явно бяха опекли животно, което тази сутрин още е било живо, нещо, което брат Руджеро би сметнал за грях и за богохулство. Арн си обеща да се усмихва, да не се оплаква и веднага да похвали домакина за доброто месо. Изпи пивото си, после измляска доволно, защото така правеха другите. Но му беше трудно да се сети за нещо, което да каже, така че Алгот трябваше да му задава въпроси за лова, защото запиташ ли някой мъж за лов, той на мига става приказлив като бард, пък бил той по принцип и мълчалив човек.

Арн не знаеше какво трябва да стори, когато хората очакват от него да се хвали. Отговори кратко и само с няколко думи, след което похвали своите крепостни, като ги нарече по-сръчни ловци, което домакините не приеха добре. Като начало разговорът вървеше мъчително и много бавно. Когато накрая Алгот попита Арн дали той самият е застрелял някое от животните, което си беше дързък въпрос, тъй като гостът винаги можеше да си измисли нещо, без другите да си помислят нещо лошо за него. Арн наведе глава и рече тихо, че е застрелял шест елена и седем глигана, но веднага добави, че крепостните му застреляли почти също толкова. Всички на масата замълчаха и Арн не разбра, че просто не му вярваха и наистина смятаха, че можеше да поизлъже мъничко, но не да стигне дотам, че думите му да изпъкнат като гигантска лъжа.

Един млад мъж, чиято роднинска връзка с Алгот Арн не знаеше, го запита подигравателно дали няколко пъти е пропускал целите си или пък е бил такъв късметлия, че винаги е улучвал от първия път. Арн, който не видя клопката в този въпрос, отговори напълно вярно, че е застрелял всички животни още от първия опит. Ала тогава младият мъж се засмя подигравателно, без да се крие, и помоли всички да вдигнат чаши и да пият в чест на този тъй ловък стрелец. Арн отпи сериозно, но бузите му пламтяха, тъй като бе съзрял присмех и подигравка в очите на другите. Лесно се досети, че не бе отговорил мъдро на въпросите, които му бяха задали. Тъй като беше казвал само истината, нима щеше да е по-мъдро да излъже? Не успя да понесе тази мисъл, тъй като в момента беше по-добре да ги бе излъгал мъдро, за да не му се подиграват.

Алгот Полсон се опита да се притече на помощ на Арн, като започна да говори за това, че е чул за някои нови растения в манастирите. Навярно Арн можеше да разкаже нещо. Но младият мъж, който се беше подигравал на Арн, не искаше да го остави на мира, а хвърляйки многозначителни погледи на Катарина, рече, че е лошо хора, които се хвалят прекалено много, да получават хубави жени, които не заслужават. По скрития смисъл на думите му Арн реши, че враждебно настроеният мъж навярно е влюбен в Катарина, но това не го засягаше.

Алгот отново се опита да насочи разговора към спокойната тема за манастира, като го отклони от темата за стрелянето, която само щеше да им навлече беля. Само че Торд Геирсон, както беше името на подигравчията, искаше да надвие Арн, за да се покаже силен пред Катарина. Тогава той предложи да вземат лък и да се състезават, понеже залата бе достатъчно дълга. Арн побърза да се съгласи, защото забеляза, че Алгот Полсон притаи дъх и искаше да предотврати подобно състезание.

Бързо изпратиха крепостните да донесат лъкове и мишени, поставиха ги до вратата на залата, като трябваше да стрелят от двадесет и пет стъпки разстояние. Торд Геирсон взе лъка и стрелите и рече на висок глас, че от такова разстояние няма да е никак трудно да се стреля по глигани, тъй че господарят Арн, който е тъй сръчен, може да покаже първо как се прави, пък той самият щял да стреля след това.

Арн усети студена увереност в себе си и веднага се изправи. Не харесваше ситуацията, в която го бе поставила неговата честност, но искаше това да свърши, а имаше само един начин да го постигне. С дълги крачки той отиде при Торд Геирсон, взе лъка от ръката му, бързо се концентрира, избра три стрели, държеше две от тях в ръката си, а третата опъна до краен предел, за да използва цялата сила на стрелата, след което стреля. Стрелата почти уцели средата. Тогава всички надигнаха глави и започнаха да шепнат. Арн вече знаеше как се стреля с този лък, внимателно се подготви за другите два изстрела, не бързаше и уцели по-добре. След това подаде лъка на Торд Геирсон и седна.

Торд Геирсон пребледня, зяпаше стрелите върху мишената. Разбра, че е загубил, но не знаеше как да се отърве от безизходицата, в която сам се бе забъркал. От всички пътища, които знаеше, всички до един бяха позорни, а и той не избра най-добрия, понеже хвърли лъка в пристъп на гняв и напусна залата, без да каже нищо, докато гръмкият смях на другите кънтеше в ушите му.

Арн тихичко се помоли за него, помоли се яростта му да притихне и той да се е поучил от високомерието си. За себе си той се помоли на свети Бернар да му припомни, че трябва да се пази от високомерие и че не бива да приема този единичен случай за нещо повече, отколкото той е.

Когато Алгот Полсон се съвзе от изненадата си, той се зарадва и веднага всички около масата искрено пиха в чест на Арн, който бе много сръчен стрелец и го бе доказал. Донесоха още вино и Арн се почувства по-спокоен, а после дори и жилавото еленско месо му се услади. Опита и да пие пиво като истински мъж.

Катарина се зае сама да му налива пиво, показваше любезност, нещо, което тя трябваше да стори още в самото начало, тъй като седеше на мястото на съпругата, а той беше почетен гост. Първоначално той й се бе сторил твърде свит и незначителен. Сега й се струваше обещаващ и значим.

Скоро тя стана от мястото до баща си и седна до Арн. Седна така близо, че той усещаше тялото й, докато тя разговаряше с него. Говореше с него пламенно и му даваше да разбере, че според нея е казал мъдри неща. Ръцете й от време на време докосваха неговите, като че в това нямаше никакъв умисъл.

От това Арн се оживи още. Всеки път, щом поднесяха пиво, той отпиваше и се радваше на Катарина, която в началото, когато бе влязъл в залата, го бе гледала със студени и презрителни очи, а сега му се усмихваше с такава топлина, че той усещаше как тя обхваща и него.

Ако Алгот Полсон бе сторил това, което трябва, той щеше да постави дъщеря си на мястото й, особено като се имаше предвид това, че той смяташе нея и сестра й за пакостливи девойки. Но той си мислеше, че има разлика дали недопустимото поведение на дъщерите му е насочено към бедняка Торд Геирсон или към младия господар на Арнес. Затова не стори това, което би направил един добър баща и не постави дъщеря си на мястото й, а погледна на нещата твърде лекомислено.

От всичкото погълнато пиво скоро главата на Арн се завъртя и той разбра твърде късно, че трябва да повърне и хукна през залата, за да не измърси мястото, където ядяха. Когато студеният въздух го удари в лицето, щом излезе навън, той се хвърли напред, за да повърне нещо, което приличаше на жилаво еленско месо и огромно количество пиво. Той горчиво съжали за стореното, ала не можеше да се помоли, преди да приключи с това.

После избърса внимателно устата си и на няколко пъти си пое дълбоко въздух, после си каза, че се държи глупаво, каквото и да се опитва да прави, и влезе, за да пожелае на останалите лека нощ. Без да се връща на трапезата, пожела им Бог да ги дари с мир, благодари им за храната, след което с бързи и решителни стъпки излезе от залата, мина през двора и кладенеца, който беше като че забравен на двора, обгърнат от тъмнина и мъгла. Наплиска лицето си със студена вода, влезе в малката си къщурка, намери леглото си в тъмнината и падна върху му като заклан вол.

Когато всички в основната зала заспаха и се чуваха само похъркванията им, Катарина внимателно излезе навън в нощта. Алгот Полсон, който не можеше да спи добре заради многото пиене, чу как тя излиза навън и разбра накъде се бе запътила. Като добър баща той трябваше да я спре и да я смъмри подобаващо.

Като добър баща, успокояваше се той, може и да не стори това, надявайки се най-после някоя от дъщерите му да заживее в Арнес.