Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рицарят тамплиер — Арн Магнусон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vägen till Jerusalem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Ян Гиу. Рицарят Тамплиер Пътят към Йерусалим

Шведска. Първо издание

Редактори: Румяна Георгиева, Пламен Тотев

Коректор: Митка Пенева

Технически редактор: Йордан Янчев

Художествено оформление на корицата: Елена Събева

Издателска къща Персей, 2008 г.

ISBN: 978-954-9420-53-1

История

  1. — Добавяне

IV.

Нерядко всичко става по-различно от планираното. Онова, което недоверчивите наричат незначителни случайности, а вярващите — Божия воля, понякога може да обърне хода на събитията, така, както никой човек не е могъл да предположи. Става въпрос за силни мъже, които вярват, че сами коват щастието си, хора като Ерик Йедвардсон. Но става въпрос и за хора, които са по-близо до Бога от останалите и би трябвало по-добре да могат да разберат пътищата му, хора като отец Хенри от Клерво. А за тези двама мъже Божиите пътища през последните години наистина бяха неведоми.

Когато отец Хенри, седмината му спътници и момчето пристигнаха в Роскилде, пътувайки на юг, той бе силно решен да извърви целия път до центъра на Цистерцианския монашески орден в Цито, за да представи проблема с отлъчването на Ерик Йедвардсон и съпругата му Кристина. Беше въпрос на принципи от голяма важност, тъй като това бе първият път, когато монасите от Цистерцианския орден бяха принудени да напуснат манастир поради прищявката на някой в по-малка или по-голяма степен значим крал. Беше въпрос от решаващо значение за целия християнски свят. Кой ще управлява църквата? Самата църква или кралската власт? Дълго се водеха борби по този въпрос и тази северна варварска кралица трябваше да получи урок, задето е невежа по въпроса.

На всяка цена трябваше да си върнат Варнхем. По този въпрос не бе възможен компромис.

Ако отец Хенри и спътниците му бяха пристигнали в Роскилде няколко години по-рано или пък няколко години след това, всичко щеше да стане не както са го планирали. Нямаше съмнение по този въпрос.

Но отец Хенри и спътниците му пристигнаха в Роскилде в момент, когато десетгодишната гражданска война бе свършила, и нов род поемаше властта. Новият крал се казваше Валдемар и когато му дойдеше времето, щеше да получи прозвището Валдемар Велики.

Той бе успял да убие двамата си конкуренти Кнут и Свен и преди решителната битка бе обещал, че при победа и ако Бог му позволи да победи, ще построи манастир за монасите от Цистерцианския орден. Неговият архиепископ, Ескил от Лунд, добре знаеше за това обещание, тъй като бе принуден да присъства и да благослови войната преди решителната победа. А архиепископ Ескил бе стар личен приятел не на някой друг, а на самия светец свети Бернар. А именно при свети Бернар в Клерво той бе станал и добър приятел на отец Хенри.

Когато сега двамата се срещнаха в Роскилде, точно в момента, когато датската църква бе свикала синод, те не само се зарадваха от повторната си среща. Бяха развълнувани от това колко мъдро Бог направлява всяка човешка стъпка чак до най-малкия детайл.

Всичко пасваше с великолепна точност. Цистерцианският игумен пристигаше точно в момента, когато новият крал трябваше да изпълни или пък да забрави дадената на Бога клетва за построяването на нов манастир. Вместо да започне дългогодишна кореспонденция с Цито, всичко можеше да се уреди веднага, понеже в Роскилде се намираха и архиепископът, и игуменът.

И самият крал Валдемар ясно разбра силата на Божията воля, когато архиепископът му съобщи, че дадената от него клетва може да се изпълни незабавно, тъй като Бог е уредил нещата.

Крал Валдемар отдели малка част от наследената от баща си земя за построяването на манастир: нос, който се врязваше във фиорда Лим в Юлен, и се казваше Витскьол. Синодът, който на практика вече бе свикан в Роскилде, благослови начинанието и отец Хенри веднага можеше да продължи пътуването си, сякаш бе останал само да си почине малко в Роскилде. Ала сега той продължи в напълно различна посока от манастирите Клерво и Цито.

Станалото принципно не промени въпроса за Варнхем и отлъчването от църквата на Кристина и Ерик Йедвардсон. Но имаше малка практическа промяна, тъй като сега въпросът трябваше да се обсъжда чрез кореспонденция и заради това навярно щеше да отнеме повече време. Отец Хенри трябваше да напише няколко важни писма, преди да отпътува към Витскьол, но бързо се справи със задачата си. Писа на двадесет и двамата си монаси във Варнхем да вземат говедата и най-вече всички книги със себе си и да се отправят към строящия се манастир във Витскьол. Ала петима трябвало да останат във Варнхем, поемайки непосилната задача да опазят манастира от опустошения, а същевременно да разправят на всекиго за бъдещото отлъчване на Кристина и Ерик Йедвардсон, каквито и да са последиците.

След това написа две писма до центъра на Цистерцианския орден и до светия отец Адриан IV, в които описа как неморалният и развратен Ерик Йедвардсон иска да се нарече крал, макар и да е позволил на съпругата си да оскверни манастир. След това бе готов да отпътува към Витскьол, накъдето Всевишният несъмнено го бе повел.

А където Всевишният водеше отец Хенри, водеше и Арн.

* * *

Скоро Ерик Йедвардсон усети силата на църквата. След като завладя една от трите кралски корони, към които се стремеше, той изпрати посредници, които да преговарят със старейшините и в Западна, и в Източна Готаланд. Но отговорите, които получи, бяха обезсърчителни. Там долу, Варнхем действаше като тлеещо и димящо огнище, а димът му се простираше и над двете области: Ерик Йедвардсон и съпругата му Кристина щели да бъдат отлъчени от църквата. Никой не искаше отлъчен крал.

За щастие свеите не знаеха какво се говори там долу, или пък не разбираха какво означава отлъчване от църквата. Засега Ерик не биваше да се тревожи, че може да загуби титлата си на крал на свеите.

Но трябваше да свърши две неща. Едното бе лесно, а другото — трудно. Лесното бе да изпрати група за преговори при френския монах, който сега се намираше някъде в Дания, и писмено да се унижи, да приеме обратно монасите и да ги помоли да се върнат във Варнхем, да им обещае кралската си подкрепа, да помоли Варнхем да бъде собственост на Църквата, в която да погребва роднините си, и да увери монасите, че ще даде на Варнхем още земи и каквото друго можеше да се сети. Неговият архиепископ Хенрик, който беше практичен Божи човек, го увери, че алтернативата би била далеч по-страшна от тази. Тогава трябваше да броди пеш чак до Рим, да навлече чувал и да изгори края му, да ходи бос и да се хвърли в краката на светия отец. Това беше не само неприятно и отнемаше много време, ала и беше несигурно, тъй като нямаше гаранция, че нещо подобно би омилостивило папата. И би било ужасяващо да стори всичко това напразно.

Много по-лесно беше да омилостиви монасите, понеже можеше да го стори с няколко писма, няколко мили думи и малко земи, които не бяха нищо в сравнение с всички земи, които кралят притежаваше. Това беше лесната част.

Трудната част касаеше друго: да сложи край на мълвата за него като неблагочестив крал. Старата идея на Ерик за кръстоносен поход до Финландия бе възродена и епископ Хенрик я намираше за много добра. Един крал, който същевременно е и Божи воин в името на правата вяра, ще бъде приветстван от всички. Явно пътят към оставащите две корони минаваше през Финландия.

Свеите, които бяха войнствен народ, и от доста време не бяха доказвали това на самите себе си и на другите, с радост се присъединиха към плановете на новия крал за военен поход до Финландия с цел плячкосване. Независимо от всичко останало, имаха стари сметки за разчистване, понеже финландците и естонците опустошаваха селищата им по продължение на бреговете на Свеаланд, а народната памет все още пазеше спомена за това как бяха ограбили и опожарили Сигтуна.

Две години войната вървеше добре. Свеите взеха добра плячка.

Естествено, повечето финландци, срещу които се изправяха, вече бяха християни, но нямаше да навреди да ги накарат да избират между меча и това да бъдат покръстени от архиепископа на свеите. През втората година от войната дълбоко във вътрешността на страната все пак бяха открили и някакви езичници.

Един ден воините на Ерик, които се бяха отклонили от пътя на войската, за да открият селяни и да плячкосат храни, се натъкнаха на стара магьосница. Най-странното беше, че жената говореше почти същия език както в Свеаланд, и изобщо не се изплаши, когато я отведоха в плен. Вместо това тя смело замоли да я отведат при предводителя на войската, тъй като щяла да му направи предложение, на което не можел да откаже. Ако воините не я послушат, щяла да ги омагьоса на вечно страдание.

По-скоро от любопитство, отколкото от страх воините направиха така, както искаше.

Когато Ерик Йедвардсон чу за случилото се, той си помисли, че това може да е забавно прекъсване за вечерта и нареди да доведат магьосницата, щом вдигнат лагера за през нощта.

Тогава той заповяда да извикат палача в кралската шатра, както и да приготвят пън и брадва. Най-приближените му хора от войската се събраха в очакване на забавлението, доведоха магьосницата и я хвърлиха на колене пред краля.

— Е, магьоснице! Щяла си да ми направиш предложение, на което аз, кралят, нямало да мога да откажа! Нека чуем! — извика силно Ерик на мръсната, окована и коленичила жена, усмихна се весело на хората си и те се разсмяха.

— Да — изсъска жената дрезгаво, тъй като един воин я бе хванал за гърлото, — ще ти направя предложение, на което един мъдър крал не би отказал.

— Нека чуем, но знай, че палачът не е тук просто така, тъй че помисли дали ще ти откажа — отговори Ерик също така развеселен.

— Нека тогава се изправя и ме пусни, така че да мога да говоря. Ако откажеш на предложението ми, веднага ще ида при палача ти — отговори жената бързо и уверено.

Ерик даде знак на хората си да я пуснат и със същата развеселеност, както преди малко, показа, че е готов да я изслуша. Мъжете наоколо неимоверно се забавляваха от случващото се.

Жената с достойнство оправи косата си и се изкашля, преди да проговори:

— Предложението ми е следното, кралю Ерик. Нека ти гледам на ръка и да ти кажа кой си и какво е бъдещето ти. Ако сметнеш, че греша, или пък ако не повярваш на това, което ти говоря, можеш веднага да ме дадеш палача. Ако пък повярваш на казаното, ще ме отведеш с кон и кола до дома ми, откъдето бях отвлечена.

Ерик веднага се замисли, а смехът на хората му премина в шепот. Всички разбраха, че щом жената е така убедена в пророчеството си, че залага главата си за истинността му, то тя трябва наистина да вижда бъдещето. Но не всеки иска да узнае бъдещето си, тъй като нещастията могат да започнат още на следващия ден. Може да те застигне стрелата на ловък стрелец, който никой не би забелязал, или пък копие, хвърлено погрешка в края на битката, когато риск вече не съществува. А би ли искал да узнаеш точно сега, че семейството ти ще бъде застигнато от епидемия? Трябва смелост, за да надникнеш в бъдещото си.

Ерик сметна, че е проява на малодушие направо да изпрати измамницата при палача. Ако пък първо я изслушаше и след това наредеше да я обезглавят, всичко щеше да изглежда по-добре.

— Съгласен съм — рече Ерик Йедвардсон. — Ще изслушам думите ти. Ако ги сметна за верни, имаш кралската ми дума, че ще се върнеш у дома си с кон и кола. Ако ли не, веднага ще наредя на палача да се погрижи за теб. Нека чуем какво имаш за казване!

— Добре — поколеба се жената. — Трябва да идем в шатрата ти, така че ти единствен да чуеш думите ми.

Сред хората се разнесе изпълнен с ужас шепот. Не беше мъдро да тръгне сам с една магьосница. Ерик усети уплахата на хората си и тя го вбеси също толкова, колкото и дързостта на магьосницата.

— А ако откажа на предложението ти, ако ти кажа да говориш тук и сега! — изрева той с грубия си заповеднически глас.

— Тогава няма да разбереш кой си и накъде отиваш, тъй като бъдещето ти принадлежи само на теб и навярно ще сметнеш, че не е правилно то да стане достояние на всички. След това може да разкажеш само това, което сметнеш за добре. Но само ако си го чул — отговори жената с такава увереност, сякаш вече знаеше, че Ерик ще приеме предложението й.

И той го стори. Жената бе претърсена от безочливите ръце на воините, за да се убедят, че не носи нищо остро. Ерик се обърна и влезе в шатрата си, а воините грубо набутаха жената след него.

Вътре в шатрата тя веднага коленичи пред краля, помоли да види едната му длан и се загледа мълчаливо в нея.

— Виждам Англия… — започна тя колебливо. — Някой от рода ти… баща ти, произлиза от Англия. Виждам Рим и онзи човек, когото наричат папа… Не, линията спира дотук. Ти си на път към Рим… бос… как така? Не, пътуването спира… хм, бъдещето ти наистина е интересно.

Ерик Йедвардсон бе изтръпнал до краен предел, когато чу верните думи за английския си произход и как почти е бил принуден да се отправи пеш към Рим. Вече бе убеден.

— Жено, знам кой съм, кажи ми бъдещето ми без много шум! — заповяда той, без гласът му да трепне.

— Виждам… виждам три кралски корони. Виждам ново кралство с три корони като хералдически знак и този знак ще съществува в цялото кралство в продължение на хиляда години. Поколение след поколение, крал след крал вовеки ще се запази хералдическият ти знак. Трите корони означават три страни, обединени в едно могъщо кралство и след хиляда години тези три корони все още ще бъдат знак на това кралство. Навсякъде, по всички печати, на всички документи.

— А какво ще се случи с онзи папа? — запита Ерик Йедвардсон разтърсен и с почти шепнещ глас.

— Виждам лика ти навсякъде… — измърмори жената тихо. — Навсякъде ликът ти, главата ти… като на светец, главата ти в злато на синьо небе. В началото ти си навредил на своя Бог… онова прекъснато пътуване към Рим… След това ще сториш добро и заради това името ти ще живее навеки.

— А какво ще кажеш за смъртта ми? — запита Ерик Йедвардсон внимателно.

— Смъртта ти… смъртта ти. Наистина ли искаш да знаеш? Малцина искат да узнаят нещо подобно.

— Да, кажи ми!

— Не виждам ясно… — промърмори жената, която изведнъж изглежда се уплаши да изрече онова, което бе видяла напълно ясно. Но се съвзе и гласът й отново зазвуча убедено: — Името ти ще живее навеки и никой човек, роден от жена, както и никоя жена в Свеаланд или в двете готски страни няма да успеят да те убият или дори да те наранят — каза тя бързо и се надигна.

Ерик Йедвардсон, който сега бе преизпълнен с увереност, че всичките му мечти ще се изпълнят и че освен това нито един от евентуалните му врагове няма да успее да го погуби, излезе от палатката и на висок глас заповяда да отведат жената с кон и кола у дома й и никой да не я докосва или да дръзва да й говори непристойно, тъй като тя е помилвана от краля.

След това Ерик Йедвардсон се отправи към дома си в Източен Арос, зарадван от бляскавото бъдеще, в което сега бе така убеден, тъй като не се страхуваше от никого от Свеаланд, Западна или Източна Готаланд.

Но Магнус Хенриксен не бе мъж, роден от жена в Свеаланд, Западна или Източна Готаланд. Беше датчанин.

Той бе един от многото велики мъже, които ветровете на войната бяха разпилели като листа по целия свят, след като Валдемар най-накрая бе спечелил дългата битка за датската корона. Бягайки от Дания, той бе отплавал нагоре по Балтийско море, известно време бе останал в Линшьопинг и бе провел няколко разговора с крал Карл Сверкершон, за които никой не бе разбрал, и след това бе продължил нагоре по брега, по Меларен и рекичката Фюрис.

Той нападна Ерик Йедвардсон, разчитайки на изненадата, и лично отсече главата му, която според магьосницата от Финландия щеше да се превърне във вечен символ на бъдещото кралство.

Той се обяви за нов крал, тъй като бе убил стария, което по онова време беше обичайният начин да вземеш властта на Север, както и понеже по майчина линия беше пряк наследник на крал Инге Стария.

Магнус Хенриксен живя година. Ерик Йедвардсон щеше да живее вовеки.

* * *

Четенето е в основата на всяко познание. Отец Хенри бе твърдо убеден, че дори и хора като него, които основно се занимаваха с текстове, пишеха ги или пък ги преписваха, трябваше да отделят поне два часа от денонощието за такова четене, което беше развиване на душата, един вид позволено удоволствие.

Заради това правилата за четене на текстове във Вигскьол бяха строги. Дори и тези монаси, които основно работеха с ръцете си, като например провансалските готвачи, послушниците, които постоянно се занимаваха със зидарска дейност или пък с изглаждането на камъни, брат Гилберт и неговите чираци в ковачницата или пък брат Люсиен, който се грижеше за растенията в градината, трябваше ежедневно да четат за неща, които не се отнасяха само до дейностите, с които се занимаваха.

Това задължение бе различно за малкия Арн. Първите четири-пет години от обучението му всъщност не бяха предназначени за други цели, освен да се шлифова начинът му на изразяване. Поради тази причина той винаги трябваше да говори латински с отец Хенри, френски — с Гилберт и езика на Севера — с норвежките монаси. Текстовете, с които се занимаваше през първите години, бяха най-вече текстовете на църковните химни, понеже той все пак трябваше да ги научи. Имаше много красиво сопрано, което ако бъдеше използвано за водещ глас, щеше да придаде още повече красота преди всичко на ранните сутрешни и вечерни богослужения.

На петата година църквата на манастира във Витскьол най-после беше завършена и щеше да бъде осветена от архиепископ Ескил, който бе тръгнал от Лунд. Щом църквата бъдеше осветена, манастирът щеше да получи името си. Всички манастири на Цистерцианския орден имаха свои имена. Отец Хенри отдавна бе решил, че манастирът във Витскьол ще получи името Vitae Schola — „Школата на живота“.

Арн, естествено, имаше пръст в избора на името. По принцип вече не приемаха облати в манастирите и заради това той бе единственото дете в обкръжението им. Дори и все още да бе невъзможно да кажат защо Бог бе довел това дете при братята от Цистерцианския орден, бе лесно да се види, че „Школата на живота“ бе име, което буквално пасваше на Арн. Всичко важно в живота му той щеше да научи тук.

И сега, когато момчето започна да овладява езика, отец Хенри го допусна в света на великата литература. Арн ежедневно трябваше да се занимава със задължително четене, точно както всички останали.

Отец Хенри бе убеден, че светската литература бе също толкова важна за духовното оформяне на един млад човек, колкото и църковната, но това изискваше известна доза внимание от страна на отец Хенри, тъй като в началото Арн се промъкваше без контрол в стаята за преписване на ръкописи и често намираше книги, които не бяха подходящи за малки момчета.

Четейки Овидий, целта естествено беше да се концентрира върху „Метаморфозите“ — около двеста страници за магически преобразявания, текстове, които даваха на читателя си много знания за легендите и културния облик на Римската империя. За сметка на това последва неуспех, когато момчето открадна „Ars armatoria“ („Изкуството на любовта“). Отец Хенри се натъкна на Арн, докато той четеше тази книга в един от ъглите на кухнята. Освен това момчето беше нездраво възбудено по начин, който човешката природа не можеше да скрие.

Естествено, тогава отец Хенри определи подходящо наказание — студена баня, определен брой молитви и други подобни неща, но самият не гледаше на проблема толкова строго, колкото се преструваше. Напротив, той бодро разказа на брат Гилберт, който доста се посмя на греха, за който момчето и не подозираше.

Неподходящите в известен смисъл текстове на Овидий бяха отнесени в килията на отец Хенри, а от този момент изборът на литература за свободните занимания по четене на Арн бе внимателно и предпазливо наблюдаван.

Да се прочете „Германите“ на Тацит например подхождаше прекрасно на едно момче, което беше с подобен варварски произход. Според отец Хенри Тацит навярно е имал една или друга причина от вътрешнополитически характер, за да описва тези германи за пример на поквареното римско население. Но всички познания за миналото на различните народи, дори и познанията, които се отнасяха до езическите времена и езическите обичаи, според отец Хенри можеха да послужат като пояснение. Писмата на Хораций или пък най-вече „За поетическото изкуство“ бяха отлични примери за това кои от древните писатели бяха смятани за подходящи за образованието. Навярно понякога ставаше въпрос за нещо теоретично, но тогава просто трябваше да минат към Вергилий, най-вече към „Енеида“, с която момчето се занимаваше в момента. Арн с пламнали страни бе дошъл и разказал за картагенската кралица Дидона и за последвалия епизод, в който Еней слязъл в подземния свят и видял бъдещето на Рим.

Четенето е в основата на познанието и на всички чисти и мъдри помисли. Всички бяха на едно мнение по този въпрос. Това беше нещо естествено. Но отец Хенри навярно се отличаваше по нещо от многото си колеги, а именно в това, че според него дори малките момчета трябваше да се запознаят с тези текстове навреме, преди да са затънали в теологическата наука и никога повече да не могат да прочетат дори и ред от някой текст, без да се държат така, сякаш става въпрос за Светото писание и да се питат дали текстът следователно трябва да се разбира буквално, алегорично, морално или аналогично, които бяха четирите начина за тълкуване на Библията.

От друга страна, естествено, не трябваше да занемаряват теологическото образование на Арн. Засега имаха само два примера за най-четената книга във „Vitae schola“, инструкцията как трябва да се чете Библията, „Glossa Ordinaria“ или „Простият език“, в която всички братя ходеха да правят справки през цялото време. Но отец Хенри се погрижи Арн да има възможно най-голям достъп до този текст.

И за да се предотврати появата на неловки ситуации като онази с неподходящия текст на Овидий, Арн трябваше да получава всички книги направо от ръката на отец Хенри. Освен това монахът всеки ден можеше да отделя поне по един работен час, за да научи момчето кое е лесно и кое не за разбирането на Светото писание.

Тайно отец Хенри изпитваше не малка радост от жаждата, с която Арн идваше, подтичвайки, за да получи нови заръки за четене или за да бъде изпитан върху вчерашния пасаж от Библията. Целта все пак беше момчето да получи както физически, така и духовни умения. Тъй като Божиите намерения за него все още не бяха ясни, този подход със сигурност не можеше да бъде погрешен.

Тогава навярно и без много да се ядосват от това, щяха да разберат, че времето при брат Гилберт за Арн беше доста по-приятно от времето, прекарано в стаята за препис на ръкописи. По същия начин му беше приятно и времето, прекарано с послушниците, които строяха зидовете. Арн им помагаше да замажат местата, където един възрастен човек не можеше да се провре. Това време бе доста по-приятно за него от онова, което трябваше да прекарва в кухнята. А и часовете долу, в пристанището и на фиорда заедно с рибарите бяха по-притегателни за него от тези, в които трябваше да упражнява гласа си за следващата голяма литургия.

Отец Хенри се замисляше, че като дете навярно бе ценял тези много различни отговорности по напълно различен начин. А той не забелязваше нещо подобно в малкия Арн. Като че момчето с една и съща енергия се впускаше във всичко, което фактически означаваше името на манастира: „Школата на живота“.

Това момче можеше да се превърне във всякакъв мъж. Доколкото отец Хенри разбираше, той можеше да завърши дните си като игумен на манастир. Можеше да стане и напълно различен, в подкрепа, на което брат Гилберт бе разказал тайно нещо, за което според отец Хенри изобщо не биваше да говорят на висок глас. Но проблемът бе, че нямаше яснота по въпроса относно Божиите планове за Арн. Затова трябваше да продължават както досега, да дадат на духа, каквото му се полага, и на ръката това, от което има нужда.

Отец Хенри се уединяваше да чете и размишлява в галерията със сводове до градината. Често седеше дълбоко погълнат от някой класически богословски въпрос. Примерно защо, щом дяволът чрез змията в Рая е довел до греха хората, Бог е трябвало да се прероди в човешки облик, да бъде измъчван и да умре заради човеците. Защо не е използвал всемогъщата си сила?

Дяволът, естествено, е примамил човека чрез коварство, като крадец. А крадецът няма права.

Но дори и да се премахне дяволът от уравнението, оставаше човешката вина спрямо Бога. Защо тогава Бог не бе пратил един от своите ангели, за да разрешат проблема?

Най-вече защото никой от Божиите ангели не можеше да се постави на мястото на човеците и следователно не можеше да изплати човешката вина спрямо Бога. А и защото дори и да можеше, след това хората щяха да са вовеки признателни на Божия ангел вместо на самия Бог. Само поставяйки се на мястото на човеците, което можеше да стори само Бог, Той можеше да изплати вината им и да ги избави от греха им.

Дотук беше логично и ясно. Засега отец Хенри смяташе, че обяснението бе елегантно, понеже разрешаваше всички стари спорове по отношение на правата на дявола.

Но обяснението не бе достатъчно. Имаше една слабост в него. Тъй като е милостив, Бог можеше да прости на човеците. Изглежда далеч по-просто бе да им опрости греха, че са вкусили от забранения плод в Райската градина, отколкото да позволи Божият син да умре в мъки на кръста вместо Варава.

Ако сега Бог избереше да слезе сред хората и да приеме човешки образ, то той можеше да стори това и да уреди всичко за по-малко от седмица. Но вместо това той бе избрал да се роди като човек и да изживее дълъг живот, достигащ до решителната жертва. Затова животът на Иисус на земята трябваше да бъде от значение, от огромно значение.

Та нали Божият син бе изживял цял един живот на земята като пример за хората! Така трябва да е! От целия му живот хората можеха да видят как трябва да живеят, да чуят словата му и да се поучат от тях. Колко по-бедно щеше да бъде Светото писание без думите на Всевишния!

Отец Хенри усети, че го залива вълна на вътрешен покой, като че топлина прониза тялото му, когато той леко и без да бърза си бе проправил път до истината. Подобни моменти бяха най-приятните.

Когато Арн дойде при него, той бързаше, а краката му бяха мокри, понеже идваше директно от стаята за препис на ръкописи. Да се преминава от физическа към духовна дейност без първо да се пречисти в стаята за препис на ръкописи, бе нарушение на правилата. Последните два часа бе участвал в зидарските работи горе, при камбанарията на манастирската църква, защото накрая имаха доста повече работа, отколкото си мислеха, когато бяха определили датата за освещаване на църквата. Строителните съоръжения трябваше да бъдат махнати, когато архиепископ Ескил дойде да я освети.

Но щом започнаха да махат строителните съоръжения, можаха да огледат готовата църква. Брат Гилберт и брат Ришар стояха долу и откриваха ту една, ту друга дупка, която трябваше да бъде запълнена, или пък нещо не беше направено прецизно. Като малка бялка Арн се катереше насам-натам, за да изпълни всичките им нареждания, за да могат най-накрая да оправят всичко. Тъй като беше така мъничък в сравнение с всички останали, Арн бе единственият, който, без да изпитва страх или някакви затруднения, можеше да се изкачи там, без да използва дървените подпори. Височината не го плашеше, понеже той бе убеден, че Бог не би позволил да му се случи нещо лошо, тъй като бе само едно дете, а и освен това помага за завършването на строеж в Негова прослава. Поне така каза, когато някой от монасите го попита тайничко дали се страхува от високото.

Навярно отговорът му не беше напълно искрен. Не че лъжеше. Във „Школата на живота“ никой не лъжеше. Та това би било грубо нарушение на манастирските правила. Но Арн още от най-ранните си години бе захранван с убеждението, че Бог има определени намерения за живота му и че тези намерения едва ли се изчерпват с това да зазижда камъни през годините от детството си, а след това да загуби равновесие, да падне, да се пребие или да умре — съдба, която бе сполетяла двама монаси по време на строежа. Заради това той не чувстваше страх.

Но ако го попитаха и той отговореше така, би било равностойно на това да покаже самонадеяност. Би било самонадеяно да говори за убеждението си, че превъзхожда останалите. А и беше тежък грях, навярно по-тежък и от лъжата.

Веднъж бе паднал от висока кула. Самият той не си спомняше много за това, но бе прочел разказа в един препис от книгата на манастира горе във Варнхем, и отец Хенри бе говорил с него за това как би трябвало да тълкуват случилото се. Бог искаше той да остане жив, за да може да изпълни някаква задача, някаква важна мисия. Това беше най-важното в разказа и всеки можеше да го разбере.

След няколко години четенето все повече и повече се насочваше именно към това как да разбира Светото писание и сега Арн идваше, подтичвайки, леко закъснял и запъхтян, именно за един такъв урок. Току-що пречистените му крака се хлъзгаха по излъсканата варосана настилка в галерията със сводовете, където беше отец Хенри.

Но отец Хенри не го смъмри и изглежда беше в доста добро настроение. Той седеше отнесен надалече, като че бе погълнат от мислите си, усмихваше се доволно и само погали момчето по избръснатата му главица, замълча известно време и после заговори.

Арн, който седна на каменната пейка, видя, че Glossa Ordinaria стоеше отворена пред отец Хенри, и макар да беше седнал твърде надалеч, за да може да види текста, той доста добре можеше да познае къде горе-долу бе отворена книгата.

— И така — рече отец Хенри след известно време, когато почти против волята си той напусна света на мислите си. — Ако започнем точно с този текст, който ще трябва да изпееш солово в края на литургията… как би го изтълкувал? Между другото, изпей ми първите строфи: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на златни пасбища и ме води на тихи води. Подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име.“

Арн покорно го изпя с ясното си сопрано. Но го изпя така, че монасите, които работеха в градината, се надигнаха от работата си, която извършваха клекнали, подпряха се на инструментите си и заслушаха с благи усмивки. Всички обичаха пеенето на момчето.

— Прекрасно, прекрасно, нека спрем дотук — рече отец Хенри. — А сега ще разтълкуваме този текст. Морално или пък буквално трябва да го тълкуваме? Не, естествено, че не, ала как?

— Става въпрос за откровено алегоричен текст — рече Арн и си пое дъх. Нуждаеше се от повече въздух, тъй като беше пял, докато все още бе леко задъхан.

— Значи смяташ, че ние на практика не сме овце. Така ли, синко? Да, това е очевидно, но защо тогава е това сравнение?

— Очевидно е, лесно е за разбиране — размишляваше Арн, а една малка бръчица се появи на челото му. — Всички сме виждали овце и пастири и точно както овцете се нуждаят от защитата и грижите на своя пастир, така ние се нуждаем от Бог, макар и да сме хора, а не овце. Бог е нещо като наш пастир.

— Мхм — каза отец Хенри. — Дотук беше лесно. Но какво значи тогава „Подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име“? Овцете имат ли душа?

— Не — рече Арн замислено. Предполагаше, че това е една от многото логически клопки на отец Хенри, но вече беше казал, че текстът трябва да се тълкува алегорично. — Тъй като алегорията е очевидна от самото начало… имам предвид това, че овцете представляват нас, така… че този момент в текста трябва да се тълкува буквално. Отецът наистина направлява душите ни.

— Да, така е — измърмори отец Хенри и се подсмихна леко лукаво, както когато залагаше логическа клопка. — Но пък как стои въпросът с текста по-нататък: „Той ме води по правилните пътеки“? За какви пътеки става въпрос? Съдържанието на текста буквално ли е или алегорично?

— Не зная — отвърна Арн. — Не може ли да са и двете?

— Какво?! Текст, който да трябва да се тълкува и буквално, и алегорично? Сега ще трябва да обясниш всичко, синко.

— На горния ред се казва, че Бог направлява душите ни. Тук буквално се говори за нас, а не за овцете — започна Арн, за да спечели малко време, докато мислеше толкова трескаво, колкото можеше. — Но може ли Бог буквално да ни води по пътя на правдата? Пътищата по земята, видимите, по които вървят кон, каруци, теглени от волове, и хора. Ако Бог иска, той може да ни води по правия път към Рим, например?

— Мхм — рече отец Хенри и изглеждаше някак строго. — Навярно не ти е убегнало, че пътищата са най-често срещаните метафори в Светото писание? Щом Божиите пътища са неведоми, то едва ли се имат предвид такива, обвити в мъгла, нали така?

— Да, това е напълно ясно, под правия път се разбира нещо като път далеч от грях, път към спасение и така нататък. Следователно е алегорично разбиране на текста.

— Добре. До къде бяхме стигнали? Как звучи следващият стих? Не, не го пей! Така братята в градината само ще мързелуват! Е?

— „Където и да ходя в долината на смъртната сянка, не се страхувам от нищо, тъй като Ти си с мен“ — рече Арн бързо. — Мисля, че съдържанието е изразено като постулат. Ако се намирам в голямо затруднение, ако съм близо до смъртта, както горе на камбанарията, когато зидахме, аз не се страхувам от нищо, понеже Бог е с мен. Думите „смъртна сянка“ трябва да са алегорични, понеже смъртта не хвърля сянката си някъде, а и няма някаква долина, в която да бъда застрашен от смъртната сянка. А дори да имаше, напълно теоретично, то едва ли щеше да бъде на мястото, където мога да почувствам утеха. Не трябва да се отчайвам дори и в най-тъмната долина, това ще рече в най-мрачните моменти, в тъга или когато съм обхванат от ужас. Нали така?

* * *

В деня, в който Арн стана голям за стария лък, моментално бе сложен край на малкото удоволствие, което все пак в неговия случай се броеше за труд. Мястото за упражнения беше извън ковачницата и той излизаше от време на време в обичайните почивки по време на работата, за да постреля, докато стоманата се охладеше или запалеха отново огън. Обаче един ден брат Гилберт излезе и видя как момчето, без да се двоуми, но и без да изглежда особено заинтригувано от задачата, изстреля дванадесет стрели поред в движещата се цел — струпани на едно място ленени парцалчета със завързани около тях каишки, които се люлееха насам-натам по едно тънко въже.

Следователно бе дошло време да започнат отново работа. Понеже колкото и брат Гилберт да смяташе, че лъкът, който поставеше в ръцете на Арн, трябваше да приляга на неговите височина и сила, то толкова важно бе и това той винаги да се упражнява с пълния капацитет на мисълта си. Ако му беше прекалено лесно, то упражнението щеше да му доскучае и да има отрицателен ефект. Това брат Гилберт с мъка обясняваше дори и на възрастни мъже. На Арн не се наложи да обяснява толкова много, а и нямаше нужда, понеже подчинението бе едно от основните правила в манастира.

Намериха тисово дърво за материал за новия лък и ясен за стрелите, защото когато се променяше лъкът, трябваха и нови стрели. Всичко трябваше да бъде в правилно съотношение, за да действа в единство, което движенията на ръцете и мощта на мисълта трябваше да бъдат в равновесие.

Отне им дълго време да измайсторят новия лък и стрелите — от студената пролет, когато само капките топящ се сняг се показваха навън, та чак до началото на лятото, когато лалетата бяха образували дълги червени редици покрай галерията със сводовете. Арн трябваше да участва и да усвои всеки момент. Как дървото трябва да се изсуши на тъмно и да стане умерено хладно, как трябва да направи покритие от различни части на дървото, да ги съедини в правилната форма, да ги скрепи с рибен клей, да ги постави в пресата, за да може след това да ги изглади наново. Въпросът със стрелите беше по-прост. Работата бе същата както преди, само че новите стрели бяха с различна дължина. Правенето на остриета спадаше към по-простите задачи, с които Арн можеше да се справи без помощ.

Когато най-после настъпи денят да се изпробва новото оръжие, брат Гилберт промени и разстоянието към целта от осемнадесет човешки стъпки на двадесет пет. През първите дни Арн се чувстваше, като че започва отначало. Беше му трудно и напрегнато да опъва новия лък и напрежението се отразяваше на посоката на стрелите и той понякога не уцелваше. Когато Арн покажеше, че е обезсърчен, брат Гилберт веднага идваше и започваше да го кори, задето е показал леност и задето не показва увереност, а първият грях бе също толкова тежък колкото и вторият. И Арн за наказание трябваше да каже няколко пъти „Отче наш“, коленичил пред лъка и стрелите, преди отново да започне с упражненията.

В такива моменти на Гилберт му се искаше да каже на момчето колко добре стреля, без съмнение по-добре от повечето възрастни и добре обучени стрелци. Но Арн никога не можеше да се сравнява с някого другиго, освен със самия Гилберт, като че в целия свят съществуваха само двама човека, които можеха да стрелят с лък. Гилберт никога не говореше за миналото си и за това, което го бе накарало да прекара остатъка от живота си в постоянно покаяние в цистерциански манастир. Отец Хенри му бе забранил да разкаже историята си на Арн.

Няколко години след това Гилберт и Арн си имаха своята малка алея за стреляне с лък извън стените на манастира, някои от които бяха вече готови, а други все още се строяха, понеже неколцина монаси смятаха, че е неприятно такива занимания да се извършват пред очите им вътре в двора на манастира.

Но един ден група воини, които се връщаха у дома си от Фюн, всички в добро настроение, тъй като някаква война бе свършила и най-накрая щяха да видят отново любимите си, се спряха пред манастира на мястото, където Арн се упражняваше. Първо им се стори смешно, че един малък монах с обръсната глава, кафява монашеска качулка и развени къдрици около ушите държи в ръката си лък. Това като че беше нереална гледка, нещо, което бе невероятно да бъде действителност.

Изрекоха няколко груби шеги, но след това спряха, за да наблюдават малкия и навярно да продължат с шегите си. Брат Гилберт, който стоеше до Арн и го направляваше, се преструваше, че не разбира северния език или че поне не чува коментарите.

Но воините бързо замлъкнаха. Тъй като това, което видяха, очите смятаха за вярно, ала разумът не можеше да приеме. Малкият монах стоеше на осемнадесет стъпки разстояние и изстреля стрелите една след друга в мишена, която беше като половин длан, а когато пропуснеше целта си на около един инч разстояние, изглеждаше тъй кисел, че молеше учителя си за извинение и напрягаше допълнително сетивата си за следващия изстрел. Воините тихо си тръгнаха. Отдалечавайки се на известно разстояние, те започнаха на висок глас да се карат за нещо.

Брат Гилберт много добре разбираше недоумението на стъписаните воини, тъй като никой от тях, както и самият той, нямаше как да са виждали момче с подобни способности. Но Арн нито тогава, нито по-късно разбра нещо от това, тъй като за него съществуваха само той самият и брат Гилберт, а в сравнение с него Арн беше най-лошият стрелец с лък на света.

Отец Хенри често не искаше да обсъждат темата. Той смяташе, че Арн е усърден в четенето и достатъчно разумен, колкото може да се очаква от момче, чийто глас все още не е мутирал… Ах, този ден, който щеше да дойде! Но нито по-рано или по-късно от този ден! Отец Хенри не си се спомняше като някой гениален ум като дете! Горе-долу се виждаше, както виждаше Арн сега! Най-важна все пак беше страстта, с която и той, и Арн учеха, и той с усмивка се сещаше как като дете бе попаднал на литература, която не е предназначена за деца, бе хванат и наказан горе-долу по същия начин, по който бе наказал Арн. Но важно беше вдъхновението за четене, усърдието да се учиш и издръжливостта. Бог даваше на всички приблизително еднакъв разум и беше отговорност на всекиго да изпълни този разум със съдържание, да постигне максималното, на което е способен.

Но брат Гилберт имаше леко възражение по тази логика. Тъй като според нея Бог даваше всекиму способността да владее лък или меч еднакво добре, а не някои, които да бъдат по-добри в тази област. Гилберт твърдеше, че Арн е по-способен от всички млади или стари мъже, на които се бе натъквал през живота си.

Това твърдение накара отец Хенри да се замисли, тъй като никой жив мъж не бе срещал толкова много други мъже с оръжие в ръка както Гилберт. Това все пак беше добро начало. От друга страна, монахът Гилберт не би лъгал своя игумен.

Все пак отец Хенри се чувстваше угнетен от тази тема и с Гилберт стигнаха до решение, което ще рече, че му беше забранил да пълни главата на момчето с глупости. И така Арн никога не разбра кога се е справил много добре с лъка, а само узнаваше или по-скоро рязко му натякваха, когато не уцелеше.

Все още не позволяваха на момчето да използва истински меч за упражненията си. Но нямаше и нужда, защото монахът Гилберт съзнаваше какво би се случило по-късно, когато ръцете му заякнеха и той сменеше дървената сопа със стомана.

По отношение на владеенето на меча пъргавината на окото и мисълта, равновесието на краката и усещането в ръката бе много по-важно от силата в рамената. От малкото, което Гилберт бе видял за това как северняците използват меча, той знаеше, че техниката им се крепи почти изцяло на силата. Мечовете им бяха къси, понеже те никога не воюваха на кон. Странно, но смятаха, че конете не стават за сражения. И понеже стояха по права линия един срещу друг като древните римляни и гърци преди хиляда години, макар и да не наричаха разположението си фаланга, то техниката им винаги се състоеше в това да нападат полегато, отгоре, отляво или пък отдясно. Тъй като всеки мъж, който поне има нещо подобно на щит, както и да притежава минимален инстинкт за самосъхранение, можеше да отблъсне подобен удар, без да трябва много да му мисли и да се мести. Така тези воини продължаваха, докато някоя от страните се измореше и другите малко или много по погрешка удареха врага в черепа. При подобни обстоятелства бе нещо естествено, че най-накрая печелеше този с по-силните ръце.

Първоначално, през първите три-четири години, Арн се обучаваше с дървена пръчка, а брат Гилберт методически се опитваше да научи момчето на тривременния текст, така че момчето да го научи и да не го забравя никога. Висок удар отляво, нисък удар отдясно и след това удар направо или пък нов удар отстрани. Отново и отново.

Първото, което Арн научи по този начин, бяха ритъмът и преместването. Второто, което научи, бе да владее гнева си, тъй като брат Гилберт го удряше точно в третия момент. През първите три години винаги ставаше така. Едва на третата година Арн бе овладял краката си, преместването и такта, като че беше песен, винаги да може да отблъсне и третия, болезнен удар.

На четвъртата година брат Гилберт изработи нормално тежък дървен меч, към който внимателно прикрепи кухо метално острие. Беше важно дървеният меч да има същата тежест в съотношение с малките ръце на момчето, както щеше да бъде с истински меч по-късно в живота му. По същия начин и лъкът лека-полека трябваше да става по-тежък, така че брат Гилберт трябваше да се потруди доста, преди всичко да си пасне.

Именно при упражненията с меча, брат Гилберт откри, че момчето по същия начин, както при работата в ковачницата, използваше лявата си ръка със същата лекота като дясната. Във всеки друг случай учителите на Арн щяха да се опитат да го откажат да използва нечистата си ръка по същия начин, по който постоянно му натякваха в стаята за препис на ръкописи. Но на брат Гилберт това му се струваше някак различно. Той се допита до съвестта си и се посъветва с Бога. Не искаше да намесва отец Хенри в този проблем.

Скоро стигна до извода, че не ставаше въпрос за обичайно използване на лявата ръка, макар да имаше и такива хора, а някога, в предишния си живот брат Гилберт се бе изправял в двубой с меч срещу такъв противник. И знаеше, че не беше лесно. Всичко, което човек знаеше, се обръщаше.

Заради това още от началото той учеше Арн да използва и двете си ръце, да ги сменя ден за ден или седмица за седмица. Но той никога не забеляза някаква съществена разлика в техниката, освен това, че лявата му ръка изглежда беше по-силна от дясната. Но още от самото начало трябваше и да вгради една тайна в техниката на момчето. Той можеше изведнъж да подхвърли меча от едната ръка в другата и след това да започне да го върти около съперника си по посока на, а не срещу часовниковата стрелка. Ако съперникът му не беше добре обучен и му липсваше стабилна основа, то тази внезапна смяна на тактиката щеше да има унищожителен ефект.

Брат Гилберт добре знаеше, че подобни мисли навярно са греховни. Той се изповяда на отец Хенри, но обясни, че докато задачата му се състои само в това да обучава момчето, то той не може да прави друго, освен да стори това възможно най-добре. Тъй като Бог все още не ги бе уведомил за желанията си относно житейската задача на момчето, на практика нямаше разлика между това то тайно и с пламнали бузи да чете Овидий и да държи меча в лявата си ръка.

Когато отец Хенри се допита до Бога, той получи отговора, че докато момчето показваше същата страст за четене, както и при военните игри на брат Гилберт, всичко е както трябва. Но щеше да стане лошо, ако започнеше да предпочита стрелите и меча пред Glossa Ordinaria. Добре, че засега Арн не показваше подобни наклонности.

И докато отец Хенри винаги проповядваше притежание и дисциплина, чистота и молитва, брат Гилберт винаги проповядваше движение, движение и усърдие. Беше също така важно, като, подобно на такта в музиката, да се научиш кога стрелата трябва да се отправи към мястото пред подвижната мишена, за да може там да я уцели. Също толкова важно беше през цялото време да движиш краката си, никога да не заставаш неподвижен в очакване на удара на противника, трябваше да бъдеш на някое друго място, когато противникът нанесе удара, за да може след това да нападнеш и ти.

Усърдие и дисциплина. Подвижност и молитви. Движение, движение, движение и усърдие. Арн следваше всички тези правила със същата лекота, с която спазваше правилата да бъде покорен и да обича всички монаси в братството, които бяха двете изконни правила в манастира, винаги да казва истината, което беше третото правило, а след това всички онези правила, по-маловажни и понякога неразбираеми, като тези за вечерята и лягането.

Все пак за него не бе никак трудно да следва този божествен ред. Точно обратното, правеше го с радост. Понякога размишляваше за това какъв е животът на децата в обикновения свят. Имаше слаби спомени за шейната, обръча и другите детски игри. Навярно това му липсваше, когато всяка вечер в края на времето за молитва се молеше за душата на майка си, искаше да усети диханието и, гласа й, ръцете й. Молеше се и за брат си Ескил и си спомняше как, ридаещи, двамата бяха откъснати един от друг. Но той разбираше, във всеки случай смяташе, че разбира, че най-голямата радост за едно момче бе да може да раздели времето си между красотата, която предлагаха книгите, и физическия труд с пот и сълзи, предизвикани от болка, който предлагаше брат Гилберт.

* * *

Магнус се бе заклел пред Бог, че ще носи траур пет години заради Сигрид, преди да се ожени отново. Това решение бе посрещнато с почуда в рода му, тъй като не бе уместно мъж, който все още бе здрав и имаше само един законен син за наследник, да не иска толкова дълго да създаде други синове и да укрепи позициите на рода си с нови връзки.

Магнус се утешаваше в известна степен със Суом и тя му роди извънбрачно дете. Но Арнес се превърна в мрачна крепост, където рядко настъпваха някакви промени. След смъртта на Сигрид Магнус се чувстваше празен, не можеше да открива нови идеи за търговията и сделките си. Всичко тръгна по нанадолнището.

Част от строежа му бе готов, бе построил зидовете и бе прокарал пътя нагоре към Тиведен. Да се прокарват пътища бе богоугодно деяние и той се бе заклел, че ще осъществи този строеж, когато за пръв път посети гроба на Сигрид, помоли се за нея във Варнхем и поръча молитви за нея.

Мислеше си, че надали щеше да навреди, ако обедини това, което бе богоугодно, с това, което бе благоприятно за бъдещата търговия. В деня, в който бъде прокаран път до Тиведен, той щеше да търгува на север със свеите, които бяха невежи хора и не разбираха много-много, но пък имаха добра стомана и търгуваха с красиви кожи, които щяха да му донесат доста сребро, ако ги получеше по проходими пътища.

За мрачното настроение в Арнес допринасяше и собствената му майка, Тора Гутормсдотер, която бе дошла от дома си в Норвегия, за да поеме грижите, които бяха отредени на съпругата му, докато той се оженеше отново. Но тя беше жестока с крепостните и искаше да върши всичко по стар норвежки обичай, а на Магнус, подобно на мнозина други мъже, му беше трудно да постави майка си на мястото й. И това, да стане пълновластен господар в собствения си дом, бе добра причина да си намери нова жена. Според Магнус щеше да е добре да се сроди с рода Поле от Хюсабю, тъй като земите му граничеха с техните. В такъв случай благополучна зестра, която някоя от дъщерите на рода Поле щеше да донесе в новото си гнездо, би била дъбовите гори, които растяха срещу хълма Кинекуле. Несъмнено, неомъжените дъщери на Поле бяха още деца, но младостта беше качество, което бързо преминава.

Ескил му беше и радост, и тайна тъга. Той беше като него самия, а и много приличаше на майка си Сигрид, тъй като, изглежда, беше наследил нейния разум. Повече от всичко Ескил искаше да последва баща си при търговските му пътувания, да се среща с чуждестранни търговци и да се учи от техните стоки и цени как най-добре да пресмята обменната цена на два варела свинско месо за пшеница или пък кожи или необработено желязо за сребро.

Скоро той щеше да стане възрастен мъж, който е неспособен да хвърли копие или да се бие с меч, както в тази възраст е нормално за човек с неговото потекло. Беше вярно, че в това Магнус в известна степен приличаше на по-големия си син.

Само веднъж, откакто бе станал господар на Арнес, Магнус бе принуден да тръгне на война. Това стана, когато датчанинът Хенриксен се бе обявил за крал на свеите, след като позорно бе отсякъл главата на Ерик Йедвардсон горе, в Източен Арос. Ако това бе станало след голямата литургия в църквата „Света Троица“, както твърдяха някои, то Ерик Йедвардсон бе загинал смело пред превъзхождащия го противник, а от мястото, където бе паднала главата му, бе бликнал извор.

Или пък ако бе така, както казваха враговете на Ерик Йедвардсон, или както твърдеше и Карл Сверкершон, Ерик бе умрял безпомощно, тъй като е бил твърде пиян от пивото, за да може да се защитава като мъж.

Все пак не беше толкова важно как е бил убит Ерик. На всяка цена трябваше да има война. Знаеше се, че свеите бяха възмутени от това, че един датчанин бе дошъл и убил техния крал. Бяха изпратили призив за война чак до Хелсингланд и из най-тъмните гори на Свеаланд и скоро огромна войска бе на път към Източен Арос. Но въпросът бе как ще реагират в Западна и Източна Готаланд, дали ще оставят свеите да си оправят сметките с датчанина кралеубиец, или пък щяха да участват във войната.

За крал Карл Сверкершон и хората му в Линшьопинг това не беше трудно решение. Той трябваше да избира дали да тръгне на война с най-голямата мощ, която можеше да събере, и след това сам да спечели короната на свеите, или пък да ги остави да победят сами, след това да изберат нов крал, който можеше да бъде всеки измежду вождовете и старейшините на свеите. За Карл Сверкершон изборът беше лесен.

Когато се събраха на родовия съвет в Биелбо в Източна Йоталанд, скоро стигнаха до извода, че нямат много алтернативи за избор. Лично братът на Магнус — Биргер, когото наричаха Усмихнатия, тъй като винаги бе засмян, скоро след това убеди съвета. Войната е неизбежна за всички в Източна Готаланд, бе казал Биргер Бруса, и това е война срещу датчанина кралеубиец. Но другите войни, които можеха да последват, бяха ненужни. За източните готи единственият правилен избор бе да подкрепят крал Сверкершон в това му начинание. Вероятно победата му щеше го направи крал на свеите. А победата бе сигурна, тъй като дори войската, която бе събрана в Свеаланд, сама по себе си бе достатъчна, за да се случи това. Дните на датчанина Магнус Хенриксен бяха преброени. Сега трябваше да насочат вниманието си към това какво щеше да стане след смъртта му.

За хората от рода бе от огромно значение да не се разцепват и да не бъдат поставени на различни страни във войната. Ако крал Карл спечелеше кралската корона в Свеаланд, то той скоро щеше да изиска и да бъде признат за крал в Западна Готаланд. И ако трябваше, щеше да постигне това с меч в ръка. Тогава родствениците щяха да се изправят един срещу друг, род от източните земи щеше да се противопостави на род от западните.

В такъв случай беше най-добре да премахнат всички проблеми с една-единствена война, западните и източните готи да се съюзят и подкрепят крал Карл в неговата война. Това щеше да доведе до обединението на трите страни. Но изборът така или иначе щеше да бъде направен, макар и по-късно, но с цената на кръвопролития, като в най-лошия случай щяха да се изправят брат срещу брата си.

Никой на родовия съвет не можеше да възрази на Биргер Бруса по този въпрос. И оттук нататък трябваше да стане така, както Биргер Бруса бе казал.

Магнус участва във войната с войската си така, както смяташе за най-добре. Той и хората му не влязоха в сраженията, преди войната вече да беше предрешена, а задълженията им се състояха най-вече в това да екзекутират последните датчани и да вземат заложници, за които можеха да получат откуп. Магнус се завърна в Арнес като победител, който не бе загубил и един мъж в сраженията, но бе станал по-богат с 50 сребърни монети и заради това жените го харесваха, а мъжете — уважаваха.

Когато бе тръгнал на военния поход, той бе оставил Ескил в Арнес, макар че момчето протестираше и плачеше. Ескил все още не бе станал мъж по времето, когато трябваше да се отмъсти заради Ерик Йедвардсон и да се запази мирът в Западна Готаланд. Освен това той бе неговият първороден син и наследник и не можеше да бъде заменен, от който и да е воин.

Магнус се бе опитал да забрави по-малкия си син, който Бог му бе отнел, макар и жив. Но тъй като знаеше, че Арн бе синът, за когото Сигрид милееше повече, то той не можеше да го забрави, както друг би го сторил заради душевния си покой. Не можеше да забрави и Сигрид през петте години на траур, с които се бе наказал, след като Всевишният му я бе отнел. Тайно той си повтаряше, че Сигрид бе човекът, когото ценеше най-много от всички, които познаваше. Повече от всичките си хора, повече и от брат си Биргер Бруса.

Но подобни мисли пазеше само за себе си. Ако бе казал нещо такова на висок глас, всички щяха да го презират или да го сметнат за луд. Не можеше да признае, че мисли така за една жена дори и пред Ескил, макар че тази жена бе майка на момчето.

Докато ледовете все още не се бяха разтопили, в Биелбо отново бе свикан родов съвет и Магнус отпътува с хората си и Ескил, който за пръв път щеше да участва в съвета на мъжете и заради това бе предупреден да не се меси, да не пие много, да не казва нищо, а да слуша и да се учи.

В голямата кула на Биелбо имаше много зали, които можеха да поберат съвета, и това беше едно от местата в цяла Източна Готаланд, в което се отдаваха най-вече на подобни занимания. Забелязваше се още по начина, по който крепостните приемаха пристигащите, настаняваха ги и им съобщаваха как и кога ще се състоят срещите. В Биелбо това бе обикновена работа. В Биелбо се говореше за власт така, както в Арнес се говореше за злато.

Биргер Бруса прие брат си и племенника си с огромна топлота и още от началото бе тъй гостоприемен към тях, както към никой друг от родствениците си. Магнус не можеше да определи дали това бе заради братската любов или пък бе продиктувано от плановете на Биргер по въпросите, по които трябваше да спорят или да се обединят. Но му харесваше да се отнасят с него като с достоен мъж, макар и обкръжението им в момента да се състоеше от мнозина мъже, които бяха велики воини с рани от много битки, нещо, което във времето се цени много повече от златото, понеже и най-мазният архиепископ можеше да притежава огромни количества злато, без това да го прави велик мъж.

През първите дни можеха да се отдадат на радостите на пира и на воля да обсъждат разни клюки, например за родственици, които не можеха да дойдат, норвежките роднини, които в момента бяха на война — тяхното всекидневие. Така изчакаха и тези, които дойдоха малко по-късно заради някой зимен път, който не е бил проходим, или пък заради ледовете, които са били изключително несигурни. Така никой нямаше да закъснее за разговор, по време на който вече се е стигнало до важно решение, докато самият той, ругаейки и пъшкайки, се е борил със счупената или преобърнатата шейна.

Когато всички се събраха, в най-голямата зала на кулата започна съвет. За учудване на мнозина, между които Магнус и Ескил, съветът започна в долната зала на кулата веднага след обедната молитва, без преди това да са се нахранили. Едва бяха започнали да обръщат печеното месо и то нямаше да е готово, преди да минат часове.

Биргер Бруса, който въведе този странен нов ред, смяташе, че бащината традиция да се похапва, да се пие и едновременно с това да се държат речи, имаше своите добри страни. Понякога бе добре, че пивото развързва езиците и никой не се стеснява да вземе думата, когато се обсъждат проблеми, които касаят всички. Но понякога езиците така се развързваха, че не се стигаше до разумно решение, във всеки случай на следващия ден човек не помнеше до какво решение са стигнали или пък родственици се разделяха като врагове.

Съветът започна в студена зала, в която бяха внесени няколко запалени факли. Трябваше да седят загърнати в наметалата си.

Големият въпрос беше верността на рода към Карл Сверкершон. Никой не го смяташе за силен крал. Никой не смяташе, че той може да опази кралството, ако датчаните или грабителите от другата страна на Балтийско море нападнат страната. Още по-малко, пък ако дойдеха норвежците, но както обикновено те бяха погълнати от задачата да се избиват взаимно. Дали не беше дошло време собственият им род да се намеси в борбите за кралската корона?

Биргер Бруса изрази увереността си, че това време ще дойде, но не сега. Родът имаше по-силни позиции в Източна Готаланд, отколкото в Западна Готаланд, но пък Източна Готаланд бе и страната, където крал Карл имаше най-голяма подкрепа и най-много родственици, особено в Линшьопинг и областите наоколо. За да победят, трябваше да накарат западните готи да излязат от съюза със Сверкершон и да излязат на война за една или друга кралска корона, от която повечето от тях не се интересуваха. Това нямаше да стане.

Ето защо бе най-добре за момента да запазят добрите си отношения, да подкрепят крал Карл и да не позволят никой да заподозре, че тази подкрепа навярно ще свърши като гръм от ясно небе, ако обстоятелствата го позволяват.

Вместо това щяха търпеливо да укрепват рода по начина, по който винаги са го правили — чрез разумни женитби. А сега имаха изгоден случай, тъй като самият Биргер Бруса не можеше да изклинчи от това си задължение, колкото и приятно да беше да живее като млад господар, без да поема отговорност за това, което Бог докарва на всеки мъж рано или късно.

— Заради брат ми Магнус — продължи Биргер Бруса, и сега всички слушаха внимателно, не се чуваха викове, похърквания или оригвания, — родът ни влезе в съюз с норвежкия крал Магнус Сигурдсен. Все пак крал Магнус бе победен от Харалд Гиле и кралската власт, както изглежда, ще бъде поета от синовете на Харалд. Така смятат всички, които разбират от делата на норвежците. Макар и, стане ли дума за норвежците, човек никога да не може да бъде сигурен, тъй като всичко може да се промени с един-единствен удар с меч, който може да превърне роднината крал в роднина беглец.

Сега Биргер Бруса предложи да се отправят на пътуване към Норвегия, за да се обвържат, с която и да е от дъщерите на Харалд Гиле — Солвейг или Бригида. Това щеше да укрепи връзките на рода с Норвегия, дори и норвежците да продължаваха да се избиват помежду си, тъй като в такъв случай те щяха да бъдат обвързани с брачен съюз и с рода на Харалд Гиле, а покрай Магнус бяха обвързани и с рода на Магнус Сигурдсен.

Известно време разглеждаха проблема от различни страни. Друга възможност беше да влязат в брачен съюз с някого от рода на Карл Сверкершон. Но това нямаше да бъде само късмет, а и глупост, понеже в деня, в който синът на Карл евентуално наследеше короната, те щяха да присъстват само като роднини. Не, да засилят съюза с Норвегия бе по-предпазлив, а с течение на времето щеше да се окаже и по-мъдър ход. С това въпросът бе решен и женитбата не трябваше да се обсъжда повече.

След това заговориха за това, че сега Магнус трябва да си избере жена. Времето на траур заради Сигрид бе изминало, а той бе добра партия с многото си земи и голямо богатство, което винаги улесняваше нещата. Но въпросът бе кое бе най-мъдро.

Първо Магнус получи правото сам да каже как гледа на проблема. Неуверен в гласа си или в това как да подбере думите си, той започна. Ако се оженеше за някоя от рода Поле в Хюсабю, още един род в Западна Готаланд щеше да се присъедини към Биелбо. Освен това бе добро съвпадение, че неговите земи и земите на рода Поле граничеха едни с други и заради това евентуалната женитба би помогнала голяма част от бреговете на Венерн да попаднат в негово владение. Това означаваше, че щяха да контролират търговията в дяла Западна Готаланд, понеже през по-голямата част от годината езерото Венерн бе най-важният път както към Льодьосе, така и към Дания и Норвегия. Родът в Хюсабю имаше две дъщери. И двете бяха хубавки, но пък доста млади.

Когато седна, Магнус разбра по смотолевянията и шепота на родствениците си, че според тях той бе говорил добре, но все още те не бяха достатъчно убедени. Заради това той предположи, че някой друг навярно имаше планове за него и в такъв случай не бе трудно да предположи кой сега щеше да вземе думата.

Естествено, Биргер Бруса поиска думата и първо заговори приятелски и с благодарност за по-големия си брат, заслугите му, находчивостта в сделките му и желанието му да намери изгодна партия, за да заздрави рода и да угоди на родствениците си.

Но скоро той смени тона си и накратко и грубо каза, че тук има по-дръзки и по-важни за всички им съюзи, които могат бъдат сключени. Родът на Ерик не се е предал в борбата за короната, Биргер има информация за това. Противната вдовица на Ерик Йедвардсон е в Норвегия, крои планове за отмъщение и възпитава синовете си като бъдещи претенденти за кралския престол. Родът на Ерик е силен на запад от Скара и има разклонения в земята на свеите. Това е род, който никой не би искал за враг, а по-скоро за съюзник.

В земите извън Ериксберг господар е братът на Ерик Йедвардсон — Йоар, а той има дъщеря, която е най-голямата от дъщерите му, макар и не така красива, за да се ожени за някой господар на крепост.

Магнус въздъхна, когато чу брат си да излага мнението си по въпроса. Вече знаеше какво щеше да стане. Собствената му кръв щеше да се използва, за да се сродят с някой важен бъдещ враг или важен бъдещ съюзник. На това той трудно би отговорил по друг начин, освен че звучеше мъдро и че така трябва да стане.

Ескил, комуто бе малко трудно да види логиката в това да се избират родственици сред тези, които се избиват, вместо измежду тези, които притежават нужните богатства, гледаше баща си печално. И Ескил разбираше какво щеше да стане. Скоро щеше да има друга майка, за която не знаеше нищо, освен че навярно не бе особено хубава.

* * *

Арн никога не бе виждал брат Гилберт така щастлив, както в деня, в който пристигнаха новите коне. Имаше един жребец, две млади кобили и едно почти пораснало жребче. Веднага ги вкараха в заградената площ, така че да не се смесят със северните коне. Изглежда бяха в чудесно състояние. Пътуването им явно бе било леко през този сезон, който предлагаше много пасбища и вода по пътя. Бяха пристигнали с отец Хенри след едно от постоянните му пътувания до центъра в Цито и тъй като отец Хенри и придружаващите го монаси от братството през по-голямата част от времето вървяха пеша, както са правели винаги, а двете тежки коли с провизии се теглеха от магарета, конете, както изглежда, бяха напълно отпочинали.

Завръщането на отец Хенри от центъра на ордена винаги бе голямо събитие за манастира, но не само защото всички монаси се подчиняваха предано или заради в повечето случаи честно прилаганото правило за взаимната обич, а и заради другите неща — новините, писмата, новите книги, вестите за това, което се случваше навън в света, както и в църковния свят, както и заради всички зърна, семена и присадки, на които брат Люсиен веднага се нахвърли с нетърпеливостта на дете, започна да ги изучава и да обяснява за тях на чираците си. Очакваха го и заради голямото количество сирена и каци вино, без което бургундските монаси не можеха да живеят, както провансалските готвачи с мъка си представяха манастирския живот, ако не можеха да се сдобият с някои подправки, които брат Люсиен все още не бе успял да отгледа в суровия датски климат.

Мнозина от монасите с мъка показаха необходимите дисциплина и уважение, тъй като първо трябваше да отслужат литургията в чест на завръщането на отец Хенри. А тя продължи изключително дълго, понеже хорът бе упражнявал нови песнопения, а освен това изпълни и стари, но на нови гласове, завърналите се пък благодариха дълго за това посрещане. И Арн, който все още имаше красиво сопрано, бе имал важна роля в тази литургия.

След това монасите излязоха от църквата, като бръщолевеха весело като малки момченца в очакване на церемонията, водена от отец Хенри, която започна, щом той разопакова огромния багаж. Отец Хенри четеше и отбелязваше с отметка в списъка си Божиите дарове, а някои монаси пошепваха и се кикотеха от удоволствие, когато получеха лелеяното томче в ръцете си. Други пък възхваляваха Бога с по-голямо достойнство. Така правеха и тези, които получиха нещо ново за работата в градината или в кухнята.

Но скоро брат Гилберт се измъкна с Арн, прегърнал го с едната от мощните си, широки ръце, за да му покаже най-красивия дар от всичките, който никой от другите монаси не би оценил — новите коне.

Когато пристигнаха в заграденото място на конете, Арн наистина се напрегна, за да разбере кое вълнуваше така силно иначе толкова въздържания брат Гилберт. За окото на Арн тези коне със сигурност се отличаваха доста от обикновените. Бяха по-стройни и по-игриви. Движеха се през цялото време, като че не можеха да търпят това, че са затворени. Подскачаха насам-натам с гъвкавите движения на котка, а опашките им бяха високо повдигнати. Лицата им бяха по-широки, с по-триъгълна форма, отколкото лицата на северните коне, а очите им бяха много големи и мъдри. Цветът им бе различен. Едната от кобилките безспорно бе червеникавокафява като много други коне, но имаше огромно сиво петно на гърба си, докато малкото жребче бе почти бяло, но цветът му преливаше в сиво. Жребецът и другата кобилка бяха обагрени в сиви петна.

Но Арн все още не можеше да ги оцени, макар и да бе помагал доста във втората по важност работилница на брат Гилберт — ковачницата. Арн можеше да подкове кон, без брат Гилберт или някой от помощниците му да трябваше след това отново да довършва работата му.

Брат Гилберт тихо стоеше приведен над оградата, а очите му бяха пълни със сълзи, докато наблюдаваше кончетата, като че бе някъде далеч в мислите си. Неразбиращият Арн тръпнеше в очакване.

За негово учудване брат Гилберт внезапно заговори на жребеца на език, от който Арн не разбра ни дума. Но като че ли жребецът веднага се заслуша. Спря се и насочи ушите си нагоре към брат Гилберт, а след кратко колебание спокойно закрачи към тях. Брат Гилберт отърка по неуместен начин лицето си в муцуната на коня и отново му заговори на мекия чужд език.

— Ела, момчето ми! Двамата с теб ще пояздим. Ти вземаш жребчето — рече брат Гилберт и с едно завъртане се прехвърли от другата страна на оградата и дръпна Арн след себе си.

— Но жребчето… то все още не е обяздено — възрази Арн с явно съмнение в гласа си.

— Ела, ще ти покажа. Не е нужно да е обяздено! — рече брат Гилберт и повика при себе си малкото жребче, което веднага изприпка при него.

Това, което последва, се стори на Арн като чудо. Брат Гилберт погали жребчето по муцуната и страните, после по шията и наново му заговори на чуждия език, който конете изглежда разбираха по-добре от френски и латински. След мъничко той само повдигна Арн като памук с едната си ръка, така че Арн яхна кончето и несъзнателно хвана гривата му, за да се задържи отгоре, когато то започне да беснее. Той бе яздил няколко пъти, но никога преди конят да бъде обязден.

В следващия момент отец Гилберт с едно-единствено гъвкаво движение скочи на коня така, като че литна, и жребецът веднага побягна в див галоп край оградата. Брат Гилберт бе възседнал неоседлания кон, бе се хванал само с една ръка за гривата на жребеца, а на най-стръмните завои дръзко се накланяше ниско напред и подвикваше на неразбираемия език разни думи на коня.

Жребчето на Арн скоро се зарази от радостта и също започна да подскача, макар и с по-резки и детински движения. Скоро и двамата препускаха все по-бързо и в насладата си Арн се опита да подражава на чуждия език на брат Гилберт. Беше опиянен от скоростта и вятъра по голата си глава и твърде дългите си развени къдрици около ушите си.

С известна доза срам Арн призна пред себе си, че в този момент изпитваше чисто и истинско щастие, което нямаше да пропусне да спомене в следващата си изповед при отец Хенри. Чувстваше се така, като че ли животът и силата на жребчето го изпълваха, макар и то да бе младо и все още не истински кон. И ако то не бе обяздено, което със сигурност бе така, ако никога досега то не бе носило човек на гърба си, това наистина трябваше да бъде чудо.

— Нали разбираш, мой малки chevalier[1] — рече брат Гилберт по-късно, когато славеите бяха започнали да пеят вечерната си песен и скоро щеше да стане време за вечеря, а те седяха в тревата на ограденото място и се наслаждаваха да гледат новите коне, — че конят наистина е най-добрият приятел на човека. Но тези нови коне, както навярно си разбрал, не са като останалите. Те са най-благородните, най-мъдрите, най-бързите и най-издръжливите коне от Светите земи.

Лицето на брат Гилберт почервеня от възбудата и той все още дишаше тежко от продължителната демонстрация на огромните възможности на коня.

Арн вече бе започнал да разбира какво отличаваше тези коне от другите не само по отношение на външния им вид и начина, по който се движеха, а и по отношение на това за какво щяха да ги използват. Но въпреки това той попита и получи отговора, който очакваше.

Тези коне бяха коне за битки. Това, което се отнасяше за меча, се отнасяше и за конете. Движение, движение и отново движение.

— Тъй като мъжете тук горе, във варварския Север, все още не са усвоили изкуството да се бият на кон — продължи брат Гилберт, — то те искат силни, бавни коне, които да могат да носят тежкия товар до бойното поле. Там обаче северняците слизат от конете си, връзват ги и след това влизат в битката пеш. Ако християните бяха се опитали да излязат така срещу проклетите сарацини, Йерусалим никога нямаше да бъде освободен.

Но навсякъде другаде по света водят битките си на кон и само във варварския Север не могат да го разберат. И заради това простата и ясна цел на брат Гилберт бе да разпространи тези коне в Дания и да въведе техниката, присъща на новите коне, и така да спечели много сребро за манастира. Както изковаваше по-добри мечове за норвежците. Едното бе също толкова логично и доходоносно като другото.

Все така обзет от вятъра в косите си и бързината на коня, Арн нетърпеливо и без необходимата смиреност помоли брат Гилберт да го научи да се бие на кон, както правят християните в големия цивилизован свят.

Брат Гилберт се засмя тихичко, шеговито хвана Арн за обръснатата част от главицата му и му обясни, че точно това е правил. През цялото време. Всичко, което Арн е научил за конете още от първия ден, през който е започнал да се труди, е целяло само това.

На първо място бе нужно равновесие и пак равновесие. Както Арн се бе упражнявал с дървен меч, понякога с по един меч във всяка ръка, сякаш оре, а няколко кожени чували, пълни с пясък, се олюляваха напред-назад отгоре и всеки момент можеха да го съборят на земята. По същия начин той се бе упражнявал, яздейки конете, винаги неоседлани от самото начало. Всичко това заради равновесието, за да може винаги да остане върху коня, каквито и да бяха движенията му.

Сега първо трябваше да обязди жребчето, отначало дори без седло. Трябваше да го опознае, да му говори, да го гали и винаги да го гледа в очите. А името му трябваше да бъде тайна, естествено, че не тайна за Всевишния, но инак трябваше да остане между двама им. Щеше да се казва Шамсиин, което беше името на пустинен вятър, който може да вее в продължение на петдесет дни, а силата му да не намалява. Двете кобилки щяха да се казват Айша и Кадия, а жребецът щеше да се казва Назир. Брат Гилберт не му обясни имената, а само рече, че това са имена на тайния език на конете и че не засягат другите монаси в манастира, а само тях двамата, които бяха chevaliers.

Щяха да оседлаят Шамсиин, щом порасне, но дотогава трябваше да положат основите: доверие, любов и равновесие.

Чуха камбанения звън за вечерня и се забързаха към стаята за препис на ръкописи. Когато оставиха конете зад себе си, Арн запита дали и той може да научи тайния език на конете. Щом говори три езика, щеше да проговори и четвърти! Брат Гилберт се усмихна и отговори някак неясно, че и този ден ще дойде. Но не каза нищо повече.

Арн винаги бе смирен. Обичаше монасите от братството така, както обичаше книгите. Обичаше тежкия труд, както лекия. Обичаше да гради зида на камбанарията, както и да лови риба на фиорда. Обичаше да се труди с меч и лък, както и с помощта на „Glossa Ordinaria“ да се труди и стих по стих да напредва по пътя на вярата в Светото писание. Навярно обичаше Аристотел по-малко, а Овидий повече, тъй като от време на време тайничко имитираше неуместните стихове, които бе успял да прочете, преди да му отнемат книгата и да я заключат. Естествено, след това се изповядваше и понасяше наказание за греха, но все пак си струваше. Какво бе да повториш „Отче наш“ няколко пъти, щом страните му се изчервяваха и той усещаше как горещи вълни преминават през цялото му тяло при мисълта за Овидий?

На отец Хенри не му бе никак трудно да толерира липсата на интерес у Арн към Аристотел и някак прекомерния му интерес към подобни писания, които бяха неуместни за малки момчета. Що се отнасяше до Овидий, то в обкръжението на отец Хенри имаше не един и не двама богоязливи мъже, които и на младини, а и като възрастни, наблягаха на тези учебни занимания повече, отколкото бе подходящо.

Това не бе нещо, за което да се вдига шум, а и самият той спадаше към тази категория, ако се върнеше назад към времето си като послушник. Това бяха колебанията на нормалния живот и нищо повече, а Бог в мъдростта си бе създал живота така, че непрестанно да настъпват промени. Какво да стори, щом момчето не смяташе Аристотел за достатъчно интересен, което то показваше от време на време с наглите си възражения, особено по отношение на логическата постройка? Но най-забележителното бе, че ако това на практика бе грях, момчето споделяше този грях например с брат Люсиен. Тъй като брат Люсиен, който бе отдаден на изкуството си в името Господне допълнително да пълни света с растения, които да попадат на човешката трапеза или да лекуват разни болежки, или пък само да изглеждат красиви в човешките очи, също не искаше да чете философа. Но отец Хенри никога не би и помислил заради това да гледа на брат Люсиен като на по-недостоен монах в братството, който не трябва да бъде обичан като другите.

По съответния начин би помислил, ако на шега построеше логическа връзка подобно на философа, че момчето спада към посветените около просветителския кръг на брат Люсиен. Трудът, който се криеше зад това да се покаже каква красота може да сътвори Бог на земята с помощта на верните монаси от братството, бе щателен и дребнав, но важен. Първо поникваха кокичетата, като че се промъкваха през все още твърдата и негостоприемна черупка на зимата. След това с топлината идваха жълтите и бели нарциси и лалетата. Всичко това бе ново за варварския Север и смайваше посетителите, които, като дойдеха в подходящо време, сякаш оставаха омагьосани от белите цветове на овошките — непознатите на варварите ябълкови дървета, круши и череши. Продажбите през последните години вървяха блестящо, а между другото именно Арн помагаше на брат Люсиен да приема стоките и да ги превежда на северния език. Но вътре в себе си Арн поддържаше равновесие във всичко, което научеше, и изобщо не трябваше да се безпокоят за това, защото не споделяха мнението на някои по-непреклонни монаси, че мечът и копието нямат нищо общо с труда в името Господне на земята. Но монасите, които смятаха така, не бяха достатъчно запознати с общия им баща, свети Бернар, който все пак бе основател на Ордена на тамплиерите в по-голяма степен, отколкото папата или който и да е друг човек на религията.

Но сега вече имаше проблем с момчето. Откакто пристигнаха новите коне, то като че загуби разсъдъка си. Не би било напълно несправедливо, ако дори се каже, че се бе сдобил с порок или влечение, интерес, който засенчваше всичко останало. И тогава въпросът, който възникваше в една по-висша и стратегическа перспектива, бе дали Бог наистина желаеше това или пък искаше да види своя избраник порицан. А в една по-тактическа перспектива трябваше да се реши как един умен отец би постъпил с това порицание.

Отец Хенри няколко пъти извика брат Гилберт при себе си, за да разискват проблема. Но като че ли добрият Гилберт искаше да омаловажи всичко с фрази от сорта, че момчетата са си момчета и за какво самият той щял да мисли или да прави на тази възраст и че трябвало да разберат удоволствието от непознатото. А и освен това то било част от образованието, което Гилберт му давал.

Навярно бе истина. Но въпреки това увлечението на момчето бе тъй силно, че открито рискуваше, най-малкото случайно, да засенчи дори и интереса му към книгите. Като изповедник на Арн отец Хенри знаеше много повече по въпроса от брат Гилберт, тъй като Арн не можеше да лъже, когато се изповядваше на своя игумен.

Именно заради това момчето усещаше, че трябва да се изповяда, да признае греховността си и след това да се покае. Но той не подозираше, че това тревожи отец Хенри, което би го натъжило и засрамило. Засега получаваше само обичайните дребни наказания да повтори молитвите няколко пъти или пък някой и друг ден да бъде на хляб и вода, горе-долу същите наказания, които бе получил, след като бе прочел греховните стихове на Овидий, или още по-лошо, след като бе писал собствени стихове, които наподобяваха тези на Овидий.

Но когато Шамсиин порасна, така че вече не беше жребче, а истински кон, любовта между Арн и жребеца нарасна. Лятото пък бе в разцвета си, така че нощите с папагалите в Юлен бяха светли и прохладни. Арн се събуждаше само след няколко часа сън след богослужението в полунощ и се промъкваше в обора, вземаше седло и оглавник, прошепваше няколко думи в тъмнината на нощта и Шамсиин веднага идваше при него, навеждаше се напред и поемаше горещите целувки и ласки на момчето по меката си муцуна.

След това Арн го възсядаше и внимателно се прокрадваше до оградата, която Шамсиин оставяше зад себе си с един мек и подобно на котка тих подскок. След това продължаваха да се движат леко известно време, след което се засилваха толкова, че бяха най-бързият кон и водач, които някога са препускали из датските земи. Шамсиин все пак произлизаше от род, за който препускането из огромни полета бе нещо напълно различно от мудното движение на северните коне на кратки разстояния.

Като конниците на Апокалипсиса те се втурваха напред през издигащия се като на талази пейзаж и редките букови гори. През някои нощи стигаха чак до морето, рискувайки да поддържат същата скорост и на връщане, за да пристигнат навреме за сутрешното богослужение.

Скоро из местността тръгна слух за призрачен рицар конник, знамение, зъл знак, дух, който язди, както никой човек не може дори и на сън, създание с ужасяващо остри зъби и меч, който проблясва като огън.

Мечът все пак беше от дърво със стоманено острие по средата, което бяха поставили заради тежестта. Но във фантазиите си Арн яздеше с меч, който можеше да бъде от огън, и го въртеше напред-назад в лявата си ръка, насред подскока хващаше меча с ръката, с която бе държал юздите, и след това хващаше меча с дясната си ръка. Макар и мечът да не бе най-важното. Той успокояваше съвестта си, като вършеше по-късно повече работа, защото бе яздил за удоволствие, вместо да спи съня на добродетелния човек, който освен всичко друго е наложен от Всевишния.

Пленяваше го скоростта. Шамсиин, колкото и да беше млад, притежаваше сила във вихъра си, каквато нямаше никой друг кон, който Арн беше яздил. Момчето си фантазираше, че Шамсиин е носен напред от неземна сила, като че тази бясна скорост бе нещо, което единствено Бог можеше да сътвори, като че самият той се доближаваше до Бог, най-вече в моментите, когато яздеше Шамсиин.

Това бе греховна мисъл. Арн прозря това, каза молитвите си и се лиши от онова, което беше необходимо, за да получи опрощение.

Но какво препускане само, мислеше си той. Бе срамно, че си мислеше такива неща и в часовете на най-голямо покаяние.

Бележки

[1] Chevalier — рицар (фр.). — Б.пр.