Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рицарят тамплиер — Арн Магнусон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vägen till Jerusalem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Ян Гиу. Рицарят Тамплиер Пътят към Йерусалим

Шведска. Първо издание

Редактори: Румяна Георгиева, Пламен Тотев

Коректор: Митка Пенева

Технически редактор: Йордан Янчев

Художествено оформление на корицата: Елена Събева

Издателска къща Персей, 2008 г.

ISBN: 978-954-9420-53-1

История

  1. — Добавяне

III.

Зимата държеше Арнес в желязната си хватка. Всички пътища на запад бяха непроходими от коледната литургия насам и дори ледовете на езерото Венерн криеха опасности, ако човек минеше отгоре с широка шейна, тъй че по-добре изобщо да не си правеше труда. Това, което Магнус искаше да продаде там, в Льодьосе, щеше да върви на двойна цена към края на зимата, когато запасите в много от складовете привършеха.

В Арнес работата в избите, кланицата и солницата продължаваше постарому, както и в женските работилници, където приготвяха вълна и лен, тъчаха и дебел плат, и драперии за радост и на Бога, и на хората.

Суом бе името на една сръчна тъкачка, която се отличаваше от останалите крепостнички с косата си — права и руса, а не черна и къдрава, а и беше добре сложена и хубавка. Все още не беше раждала и изглеждаше като че ли страни от останалите или пък като че ли има мечти в този живот, макар и да беше само крепостна. Като че никога не чуваше грубите думи и подмятания, които й подхвърляха, когато с изправен гръб минаваше покрай огнището в ковачницата или избите. Тя беше една от крепостните, които Сигрид харесваше най-много, и двете често бяха заедно в тъкачниците, където през цялото време измисляха нови изображения за тъкане. Суом свенливо и изплашено бе отказала, когато Сигрид един път я бе попитала дали иска да се покръсти в името Господне. След това Сигрид не бе питала отново, но се учуди как една езичница може да твори толкова красиви християнски изображения на Божии воини и храмове, побеждаващи тъмните сили, огньовете в преизподнята, както и бляскави Божии църкви.

Магнус пък известно време беше раздразнен от бездействието, което тежката зима доведе със себе си. Не му беше драго да работи в работилниците, а дълбокият сняг осуетяваше лова. Но той беше започнал да проявява интерес към тъкането на драперии и Сигрид от време пи време виждаше стъпките му в снега пред тъкачницата и забеляза по реакцията на Суом, че тя често потръпваше, сякаш се страхуваше, когато Сигрид влизаше.

Най-накрая Сигрид директно и твърдо я попита какво става. Суом първоначално отричаше упорито и твърде пламенно, но след това покри лицето си с ръце и избухна в сълзи.

Сигрид я успокои, предпазливо я погали по гърба, докато обмисляше ситуацията. Ако Суом беше свободна жена, Магнус щеше да си е навлякъл вина, задето я бе превърнал в блудница. Но този проблем не съществуваше. Ако господарят иска да преспи със слугите си, това му е позволено. А и не беше трудно да се разбере, че Суом представляваше голямо изкушение не само за всички крепостни, но и въобще за всички мъже. Освен това до известна степен Сигрид трябваше да вини и самата себе си. Тя знаеше това много добре. Често оказваше съпротива, когато Магнус искаше да изпълни съпружеските си задължения, и причината за това, че му се опъваше, я знаеше само самата тя, докато той никога нямаше да я разбере. Не искаше повече деца, не искаше отново да излага живота си на границата между живота и смъртта.

И сега трябваше да плати цената. Ако развлеченият на Магнус продължаха прекалено дълго, ако се стигнеше до присмех и подигравки, навярно щеше да е принудена да го посъветва да се ограничава малко в удоволствията си. Но засега трябваше да се държи дружелюбно със Суом, така че тя да разбере, че няма да си навлече ревнивата омраза на господарката си, нещо, от което не една или две крепостни са страдали много по времето на дедите им. Сигрид изтръпна при спомена за един разказ на майка й, в който някаква жена, отдавна беше забравила коя, била заповядала да изпекат на шиш похотлива крепостна и да я сервират за вечеря на съпруга й. Според разказа по този начин мъжът завинаги бил изцерен от страстта си.

Все пак скоро в Арнес се разпространи слухът, че надменната Суом си е намерила майстора и повече не може да ходи високомерно и наперено, като че не е докосвана от мъжка ръка. Това накара крепостните мъже да станат още по-дръзки в думите си и най-накрая още по-безочливи, така че почнаха да подмятат как Суом трябвало да търпи хубаво и да пробва истински мъжага, бик, който щял да й го сложи, без много да му мисли и да й се кланя, както и други подобни шеги. Те се разпръснаха като ухание на похот край бедната Суом. Така идващото нещастие вече се задаваше.

Но за момчетата Ескил и Арн суровата зима беше прекрасно време. Техният учител, брат Ерленд от Варнхем, си беше отишъл до манастира точно преди Коледа и все още не беше успял да се предвижи до Арнес в дълбокия сняг, макар че празникът на свети Павел наближаваше. Тъй като дните, в които момчетата трябваше да залягат над латинските текстове за философа Платон и светеца свети Бернар, бяха свободни, те се отдадоха от все сърце на зимни игри и момчешки лудории. Най-забавно им беше да хващат мишки, които живееха долу, в пшеничния склад, след което ги пускаха при крепостните в пералните и превивайки се от смях, бягаха, докато писъците, силните удари и трясъци показваха какво се е случило с мишките.

Веднъж се промъкнаха в портика и взеха два стари кръгли щита, които занесоха при дългия проход нагоре към краварника, край нефа, където струпваха сеното в края на лятото. Седнаха върху щитовете и се спуснаха като малки видри по наклона. Техният гръмък, щастлив смях привлече вниманието и когато баща им дойде и видя какво правят с оръжията на възрастните, побесня и ги подгони, така че те, плачейки, побягнаха при майка си в тъкачницата.

Но дребният инцидент скоро бе забравен. Крепостният Сварте, който беше видял изобретателността на момчетата, отиде в дърводелската работилница, намери няколко средно големи дъски, които съедини в права плоскост. След това, използвайки едната й страна, бавно я изкриви нагоре като предния ръб на желязна шейна и сложи кожен колан, който да държи здраво приспособлението. Скоро след това въздухът отново беше изпълнен с викове и смях, когато момчетата започнаха да се спускат в снежните преспи.

Но когато децата на Сварте видяха какво е направил за господарските, и те поискаха същото. Той възрази, че имало разлика между господарските и децата на крепостните. Но синът му Кол увисна на раменете му и след това той прекара целия ден в работилницата. Обаче шейните на собствените му деца не бяха така изящни.

В началото на Магнус му бе неприятно да гледа синовете си да се въргалят в снега, играейки си щастливо с децата на крепостните. Не смяташе, че това е нормално. Ескил и Арн трябваше да израснат като господари на крепостните, а не като техни другари.

Сигрид пък смяташе, че децата са си деца и че различията между възрастните нямаше да им убегнат, щом станат малко по-големи, независимо дали са деца на крепостни или на господари. И без това пропускаха латинския.

Тя се усмихна по нейния си двусмислен начин, когато изрече последното. Това, че момчетата трябваше да учат латински, беше също толкова естествено за нея, колкото неразбираемо за Магнус. Тя смяташе, че това е езикът на бъдещето. Той пък мислеше, че само монасите и свещениците се нуждаят от подобни познания и че в Льодьосе със сигурност може да се търгува с чужденци от далечни земи на северен език, макар и понякога да се стигаше до трудности и да трябваше да започват пазаренето отначало. Все пак веднага щом свещеникът се върнеше от Варнхем, за да поднови занятията с момчетата, щеше да бъде сложен край на съжителството с крепостните.

Но зимата не искаше да отпусне хватката над Арнес и по-щастлива зима от тази Ескил и Арн не бяха имали, защото така можеха да бъдат по-дълго време с момчетата на крепостните. Построиха крепост от сняг, която Ескил и Арн се редуваха да защитават, докато другият трябваше да я превземе, като всеки имаше толкова крепостни, колкото и другият. Ескил и Арн държаха в ръцете си малки дървени мечове, докато останалите трябваше да се задоволят със снежни топки, тъй като бяха крепостни и не им беше позволено да носят оръжие. Последваха малко рев и няколко синини.

Господарските синове помагаха и на Кол, сина на Сварте, който беше на същата възраст като тях, да хваща живи мишки, които после Сварте слагаше в клопките за сибирските белки. Кожите на сибирските белки бяха много ценни, четири такива кожи струваха колкото един крепостен.

Когато вълците нагло започнаха да се навъртат около Арнес, Сварте изнесе остатъците от кланицата и ги постави на входа на най-отдалечения хамбар, за да пази през нощите, когато имаше пълнолуние, а времето беше спокойно и тихо.

Ескил безразсъдно увери Арн, който пък кимаше нетърпеливо в знак на одобрение, че баща им е казал, че ако искат, могат да стоят на пост, само че трябва да бъдат тихи като мишки. Сварте се усъмни, но не смееше да иде и да попита господаря Магнус дали наистина им е позволил.

Когато времето беше подходящо, Ескил и Арн се измъкваха през нощта, наметнати с дебели овчи кожи под мишниците, за да седят със Сварте, който беше приготвил два арбалета и чакаше вълка. Тъй като Сварте се беше изпуснал у дома си, скоро дойде и Кол, така че трите момчета стояха край него с искрящи очи и нетърпеливо биещи сърца и чакаха, опитваха се да не шумолят в сеното и оглеждаха покритата със сняг шир и купчината с остатъци от месо, при която всяка вечер идваха лисици.

Най-накрая една вечер, когато луната вече се беше смалила наполовина, но времето беше ясно и спокойно, дойдоха вълците. Чуха предпазливите им стъпки в тъмнината, още преди да ги съзрят с очи. Сварте превъзбудено даде знак на момчетата да запазят пълна тишина, да не шумолят и изобщо да не помръдват. В разпалеността си той показа знак през врата си какво строго наказание ги очаква в противен случай. В този момент той забеляза широко отворените и изпълнени с почуда очи на Ескил и Арн. Никога през живота си не ги бе заплашвал крепостен, дори и само на шега. Но сега те все пак кимнаха нетърпеливо и притиснаха палците и показалците си един към друг в знак, че се заклеват да не издават ни най-малък звук.

Сварте се движеше непоносимо бавно, обтягайки арбалета, без да издаде какъвто и да е звук. След това приведе единия в готовност и подготви другия. Беше готов за изстрел.

Но вълците бяха подозрителни. Сега се виждаха като черни сенки някъде там, в снега. Изчакаха малко, преди да се приближат, а Сварте трябваше да свали арбалета, за да не се изморят ръцете му. Най-накрая първият вълк дойде, налапа малко месо и бързо изчезна от обсега, след това бе последван от другите вълци. Извън полезрението на момчетата се чу ръмженето на вълците, които се биеха за храната. Но те се успокоиха, заприиждаха един по един и лапаха, ръмжейки и издавайки тъпи гърлени звуци. Момчетата смятаха, че напрежението е неудържимо и се чудеха защо на Сварте му е нужно толкова много време.

Той отново им даде знак да не издават нито звук, този път далеч по-учтиво, след което повдигна единия арбалет и внимателно се прицели. В момента, в който пусна стрелата към целта й, той посегна към другия арбалет, постави го в готовност, прицели се бързо и отново стреля. Там, долу в снега, сега се чуваше жалко скимтене.

Когато Сварте се повдигна шумно, момчетата вече се зарадваха бурно и след това се заблъскаха и спореха кой пръв ще иде да погледне през отвора. Там долу лежеше един вълк и риташе в снега. Сварте наблюдаваше тихо над главите на момчетата. След това каза, че те не трябва да тръгват с него, тъй като единият от вълците е избягал ранен. Трябвало или да се прибират, или да останат защитени тук горе, докато той слезе долу, за да види какво се е случило. Те обещаха да останат тук и да не отиват никъде.

Когато Сварте слезе на мястото под тях, той носеше само една стрела в ръката си, наведе се и внимателно разгледа снега малко по-нататък. Не мислеше за вълка, който лежеше там и вече не риташе с крака. След това откри кървавата следа и с тежки стъпки тръгна в дълбокия сняг.

Момчетата дълго стояха и се ослушваха в тишината, започваха да измръзват жестоко. Най-накрая чуха страшен рев в мрака навън, след това гърлено ръмжене, което звучеше така, както когато вълците ядяха. Ескил, Арн и Кол седяха бледи и мълчаха, бяха изплашени и изпълнени с очакване. После напрегнаха слуха си и чуха, първо едва доловимо, но после все по-ясно, тежките стъпки и тежкото дишане на Сварте някъде там навън.

— Татко носи втория вълк на гърба си и заради това върви така тежко — реши Кол с лошо изиграна убеденост. Ескил и Арн кимнаха разбиращо.

* * *

Нещастието на Суом дойде, както се очакваше. Старата крепостна Урд, която беше сръчна шивачка, макар и жена, имаше син, който бе глуповат и се казваше Сюле. Беше силен като бик и можеше да върши дневна работа, в която не се искаше много акъл, например, когато трябваше да приберат реколтата и сеното трябваше да се подреди и да се събере на купчини. Ето защо господарите му си затвориха очите за това, че той не беше от полза през цялото време.

Той дълго беше заглеждал Суом и беше усещал възбудата на другите крепостни повече със сетивата си, отколкото с ума си, а и беше чул всички тези дръзки думи, чиято цел донякъде схващаше.

Седмица преди празника на свети Павел той влетя в тъкачницата привечер с еректирал член и вдигната нагоре риза, като че ли и без това не се виждаше. Мнозина го видяха и веднага завикаха за помощ.

Той се отнесе грубо със Суом и, както се разбра, я бе изнасилил. Когато Сигрид дойде, Сюле вече беше повален, завързан с каиши и изхвърлен в снега на двора. Господарката само го подмина и побърза да влезе при Суом, която не беше на себе си, макар и да дишаше. Сигрид заповяда Суом веднага да бъда заведена в най-топлата пералня и след това настойчиво каза на старата Сут да се погрижи добре за нея, използвайки всичките си умения, за които Сигрид не искаше да знае нищо, само и само младата жена да дойде на себе си. А Скюле нареди да го затворят в една от избите и да го охраняват строго.

След вечерната молитва в нефа се възцари неимоверна тишина. Крепостните се движеха бавно и плахо и смееха само да шепнат един на друг. Нямаше и следа от безочливите им понякога смехове.

И в голямата зала, където вечеряха Магнус, Сигрид и двамата им сина, настроението беше мрачно и те почти не обелиха дума. Щом разбра за случилото си, което потискаше всички, Магнус само го зачекна с няколко думи. Измърмори, че никога не са му допадали екзекуциите на крепостни.

Сигрид не се тревожеше особено по въпроса. Естествено, че Скюле трябваше да плати с живота си. Някой щеше да поеме задълженията му след това. Но не трябваше да внуши на Магнус чувството, че тя, а не той, взима това решение. Защото неговите развлечения със Суом нямаха нищо общо с проблема, а той не биваше да смята, че жена му знае за тях, а още по-малко, че изпитва ревност. Затова Сигрид реши, че не трябва да казва каквото и да било и най-добре е да го остави сам да стигне до някакво решение, каквото и да бъде то.

Магнус пък на свой ред се надяваше, че умната му съпруга ще го освободи от вътрешните му колебания, като бързо вземе всички решения и предложи какво трябва да се направи. Точно в този момент той би приветствал подобна помощ.

И така, двамата съпрузи не си казаха почти нищо. Ескил и Арн усетиха настроението и не смееха да направят някоя пакост на масата, а ядяха мълчаливо и си мислеха за спускането с шейните и вълците.

Най-накрая Магнус все пак трябваше да разреши проблема. Той се прокашля и отмести печеното месо в знак, че вече е сит, и поиска още пиво, което незабавно му бе донесено от една от тихите като привидения крепостни.

— Да, доста време отмина, откакто за последен път убихме крепостен в Арнес. Та ние дори не ги държим изкъсо — започна той с решителност, която скоро се изпари, понеже жена му не даваше вид, че иска да каже нещо.

— Сам ли ще го убиеш, татко? — запита Арн трескаво.

— Да, синко, това е тежката отговорност на господаря — отговори Магнус и крадешком погледна към Сигрид, която не срещна погледа му.

Така той продължи да отговаря на сина си, макар в действителност думите му да бяха насочени към съпругата му:

— Разбираш ли, синко, и ти също Ескил, че тук, в Арнес, цари строг ред. Нашите крепостни живеят добре и се хранят добре. Ясно им е, че им е позволено да почитат езическите си божества, защото живеят тук, а не някъде другаде. Но аз съм техен господар и техен закон. Законът трябва да бъде строг. Той трябва да се спазва. Законът на господаря също. Мъжът, изнасилил жена, трябва да умре. Друг изход няма. Не е лека задача да обезглавиш крепостен, но трябва да го направим, за да запазим реда и сигурността в Арнес.

Замлъкна, тъй като осъзна, че говореше на малките си синове с тон и думи, които не бяха подходящи за тях. Но вече се беше омотал в любопитството и ужаса на момчетата.

— Сам ли ще го обезглавиш, татко? — запита Арн наново.

— Да, сам — въздъхна Магнус. — На много други места си имат човек, който да върши тези работи, но аз никога не съм смятал това за необходимо. Какво би правил този човек, когато не обезглавява или пребива някой от своите? А и след като това, което ви разказах, се случи, често тези хора биват тайно убивани от своите. Не, никога не съм искал да имам подобен човек. Това е моя отговорност и тя е тежка. Ала човек не може да избегне отговорността си, дори и ако става дума за това да убива. Трябва да го знаеш, Ескил, защото ти ще се изправиш лице в лице с много подобни решения през живота си.

Разговорът замря също така бързо, както бе започнал. Нямаше какво повече да се каже по проблема. И никоя друга тема не можеше да даде нови сили на мъчителния разговор.

На следващата сутрин Магнус нареди на дванайсетте си мъже, стотината си крепостни и свободни, ако се броят и децата им, да се строят на най-високата точка на крепостния двор, тъй че всички да могат да гледат надолу, където той чакаше с широкия си меч.

Беше спал лошо през нощта, но не бе разменил и дума със Сигрид. Бе взел решението сам. Нямаше да нареди да измъчват крепостния, нямаше да го изтезават, нямаше да отрежат онази част от тялото му, с която беше съгрешил най-много, нямаше да го окачи за порицание, а само щеше да отнеме живота му. И щеше да го стори сам и с меча си. Така щеше да се покаже като добър господар, особено като използва меча, което си беше благосклонност, която не беше отредена на покварените крепостни.

Когато изведоха Скюле, той трепереше от студ, а устните му бяха посинели. Нощта без топлещите кожи или връхна дреха в килера го беше измъчила. Но той все пак изглежда не разбираше какво го чака. Когато видя господаря си да стои в снега с огромния меч и със смърчови клонки, описващи венец около краката му, Скюле започна да рита и да се дърпа така, че снегът около краката му се пръсна. Изу обувките си, без да иска, и посинелите му от студ, мръсни крака оставяха следи в снега, докато неумолимо го мъкнеха напред.

Ескил и Арн стояха заедно с майка си пред хората на Магнус, които на свой ред стояха пред крепостните и тези, които бяха извоювали свободата си. Лицето на Сигрид не трепна, бе студено като лед от господарска чест. Ала Ескил и Арн шепнеха и сочеха, бяха превъзбудени, така че майка им трябваше да ги хване внимателно за малките им вратлета, което никой не забеляза, да ги притисне здраво и да им се скара, за да млъкнат. Магнус настоятелно бе изискал момчетата да присъстват, защото трябва да се научат, че да си господар не означава само удоволствия, а също и тежки задължения, които трябва да се изпълняват.

С мъка накараха Скюле да държи главата си неподвижно, защото той бясно движеше горната част на тялото си нагоре-надолу и ридаеше. Двамата крепостни, които трябваше да го държат, на няколко пъти попадаха на опасно разстояние от повдигнатия меч. Но най-накрая Магнус се прицели и удари на точното място.

Главата на Скюле падна в клонките, с лицето нагоре, така че цялата тълпа можеше да види всички леки потрепвания, като че устните искаха да кажат нещо, а очите зад трепкащите клепачи искаха да видят нещо. Тялото на Скюле залитна в спазъм, а кръвта пръскаше от отсечения врат на две струйки, които постепенно отслабнаха.

Арн гледаше право в голите мръсни крака в снега, които отначало ритаха, но след това спряха. Тогава с наведена глава и силно стиснати очи той тихо замоли Бог да го пощади и никога повече да не вижда подобни неща.

Но Бог не му отговори, тъй като бе писано никой друг мъж в земята на свеите или на готите да не се сблъска с толкова много подобни гледки както малкият Арн.

След това на момчетата не им бе позволено да общуват с децата на крепостните. Държаха ги сами в нефа, където самата Сигрид бе започнала да им преподава латински, докато чакаха брат Ерленд, който все още се бавеше заради обилния снеговалеж.

* * *

На празника на свети Павел, когато зимата се бе преполовила, мечките се връщаха в бърлогите и до края щеше да падне също толкова сняг, колкото досега, Магнус беше наредил да разчистят пътя долу до църквата Форшхем, така че той и най-приближените му хора да могат да посетят литургията за пръв път от доста време насам.

Времето беше приятно, имаше слънце и лек ветрец, а и не беше по-студено, отколкото когато капките по покривите замръзваха. Пътуването с шейната из набраздения път беше приятно. Магнус можеше да чуе как момчетата, които бяха добре завити в дядовите огромни вълчи кожи, викаха и се смееха отзад в шейната, когато тя се накривеше на една страна и той пришпорваше двата си величествени червеникавокафяви коня да тичат по-бързо. Толкова много обичаше да чува виковете на двете момченца. Позволи си това удоволствие и защото усещаше идването на лоши новини, макар и да не можеше да каже защо. Обаче остави половината си свита в Арнес, заради което хората му мърмореха, понеже след дългите зимни месеци, прекарани в самота в Арнес, от суета искаха да се появят сред събраното множество в църквата. Това беше повече по вкуса им, отколкото да идат в църквата като християни, за да чуят Божието слово.

Дошлите стояха на групички, говореха тихо и не се бяха смесили, както си беше обичаят, а всеки стоеше близо до собствения си род и много от мъжете носеха ризници под палтата си — облекло, което бе присъщо на смутните времена. Църквата щеше да се напълни, тъй като бяха пристигнали всички съседи от южните, западните земи и от Хюсабю. Но от изток не бе дошъл никой, освен освободените му крепостни, които стояха сами на известно разстояние и се притесняваха, като че ли все още не бяха свикнали да се държат като свободни люде. При нормални обстоятелства Магнус би ги потърсил, за да поговори с тях за времето и ветровете на висок глас, за да им покаже какво означава свободата. Ала сега не му бе до подобни грижи. Щом Сигрид и момчетата излязоха от шейната, той остави впряга на хората си и заедно със семейството си веднага закрачи към най-добронамерените си съседи, рода Полон от Хюсабю, за да разбере какво се е случило. Крал Сверкер бил убит по пътя за коледната литургия в църквата Толанд и вече бил погребан до съпругата си Увилд в Алвастра. Знаели кой е извършил престъплението. Собственият коняр на краля от Хюсабю, който избягал, навярно в Дания.

Но въпросът не бе кой е държал меча, а кой го е направлявал. Някои смятаха, че трябва да е бил Ерик Йедвардсон, който сега бе при свеите горе, в Източен Арос, и който според слуховете бил избран за техен крал край скалите на Мура. Други пък смятаха, че поръчителят трябва да се търси в Дания, че е бил Магнус Хенриксен, който имал претенции към кралската корона, понеже бил син на внучката на крал Инге Стария.

В Линшьопинг крал Сверкершон вече се бил самопровъзгласил за крал и свикал съвета, за да потвърди статуса му. Въпросът беше кого ще изберат за крал в Западна Готаланд? Карл Сверкершон или Ерик Йедвардсон? Но този въпрос не можеше да се разреши мирно и тихо.

Когато камбаната извести началото на литургията и присъстващите се втурнаха в Божия храм, за да притъпят безпокойството си и да охладят възбудата си с Божието слово, Магнус започна да мисли за напълно други неща, а не да се очисти от всички светско, както си му бе редът. Навярно и повечето мъже с потекло и собствен хералдически знак също като Магнус си мислеха, че това навярно е последният път, когато се срещат в една и съща църква като приятели. Само Бог знаеше какво ще им донесе бъдещето и кои родове ще се изправят един срещу друг. Готите не бяха принуждавани да воюват едни срещу други откакто крал Сверкер бе завзел властта, а тогава Магнус бе още малко момче. Но сега този час не бе далеч.

Когато литургията свърши, Магнус бе така потънал в размисли, че не забеляза, че е време да си тръгват, докато Сигрид не го сръчка лекичко от едната страна. Все пак внимателно бе премислил какво трябва и какво не трябва да казва.

В продължителните разговори, които започнаха между мъжете, докато жените и децата им, все по-нетърпеливо и мръзнейки, чакаха в шейните, Магнус през цялото време подбираше внимателно думите си. Той разказа, че Ерик Йедвардсон е посетил Арнес точно преди убийството, но уточни, че жената на Ерик Кристина създава доста неприятности заради Варнхем. Така че родът му хем бил за, хем против Ерик Йедвардсон.

Разказа и че Сигрид била доста близка на крал Сверкер, но че кралят не гледал с добро око на рода на майка си, която била с норвежко потекло. Така че родът му хранел противоречиви чувства към Сверкеровия род.

Другите заеха по-ясни позиции. Както изглежда, повечето бяха за Сверкеровия род, но Магнус не искаше да се обвързва и по този начин да направи някой от присъстващите свой бъдещ враг. Не би било мъдро, каквото и да станеше. Рано или късно щеше да се изправи с меч в ръка срещу враговете, които Бог му отредеше, независимо от казаното като мигновен импулс в двора на църквата.

Но по обратния път към дома бе мрачен и навъсен, а когато приближиха Арнес, той се огледа неспокойно, като че ли вече очакваше обсадата, макар и снегът все още да пазеше Арнес от войски от север и от изток. Когато се прибраха у дома, той нареди веднага да донесат още дърва в ковачниците, да запалят огнищата, да извикат всички крепостни ковачи и да ги впрегнат в работа на духалото и наковалните, за да изковат толкова остриета за стрели и копия, колкото можеха. Ала грубото желязо, което имаха в Арнес, не ставаше за мечове.

Още на другия ден двете тежки шейни на Магнус бяха натоварени, за да потеглят към Льодьосе и да донесат всичко, което бе нужно за започващата война.

* * *

Зимата бавно отпускаше хватката, в която държеше Арнес, а нямаше никакви новини за въоръжаването на войски, било то в Източна Готаланд или Свеаланд. Настроението на Магнус се подобри и той замени работата в ковачниците и дърводелците с по-всекидневни занимания. Освен това Сигрид го успокои, че засега войната едва ли ще стигне до Арнес. Ако Ерик Йедвардсон бъде провъзгласен за крал на свеите, а Карл Сверкершон за крал на Източна Готаланд, двамата трябваше да се разправят помежду си, ако изобщо имаха такива намерения.

Тук, в Западна Готаланд, трябваше само да приветстват победителя.

Магнус бе съгласен с нея само наполовина. Но той също смяташе, че е възможно единият от тях първо да се обърне към Западна Готаланд, за да си подсигури още една от трите корони, които Ерик Йедвардсон бе казал, че иска да притежава. А в такъв случай трябваше да вземат решение. Ако Ерик Йедвардсон дойдеше пръв с това искане? Или пък ако крал Сверкершон беше пръв? И двете алтернативи му изглеждаха еднакво възможни.

Сигрид смяташе, че в никакъв случай не могат да повлияят на събитията, ако стоят в Арнес, наливат се с пиво до посред нощите и просто си говорят. Рано или късно всичко щеше да бъде ясно и тогава, ала едва тогава, щеше да дойде времето да решават. Засега и Магнус се задоволи с тази мисъл.

Но след като цяла седмица топящият се сняг капеше от покривите, а ледовете се разчупиха, над Арнес надвисна друга беда, която бе още по-огромна от тази, която би ги връхлетяла, ако единият или другият от двамата крале ги посетеше, за да поиска да му се закълнат във вярност.

През повечето време момчетата бяха тихи, спокойни и сдържани, тъй като брат Ерленд се бе върнал в Арнес веднага след литургията Бло. От ранна утрин до вечерня те седяха край огнището в един ъгъл в залата на нефа, където брат Ерленд тъпчеше с разум противящите им се главици. И двете момчета смятаха работата си за къртовски труд, понеже текстовете, които Ерленд бе донесъл със себе си от Варнхем, бяха малко и касаеха въпроси, които изобщо не могат да заинтригуват малки момчета, та дори и възрастни мъже в Западна Готаланд. Те най-вече представляваха различни трактати на Аристотел за елементите и физиката. Но целта не беше да изучат философа, за което бяха прекалено малки, а да заучат граматическите правила. Никое познание не бе възможно без граматиката. Светът не би бил отворен за разбиране, ако не бе граматиката, повтаряше Ерленд и въздъхвайки, момчетата отново навеждаха покорно глави над текстовете.

Естествено, брат Ерленд не роптаеше. Но и той можеше да се сети за по-важен изказ на призванието си към Бога, или във всеки случай за по-приятна работа от тази да набива знания в противящите се главици на тези малки момчета. Но той никога не би и помислил да поставя под въпрос заръките на преподобния отец Хенри. А и навярно, мислеше си понякога меланхолично, тази задача бе тежко изпитание, което той трябваше да изтърпи, или продължително наказание за греха, който бе сторил в земния си живот, преди да открие призванието си.

Но неделята бе свободен ден и за момчетата, които през останалото време само се трудеха над латинския. През почивния си ден двамата излизаха след сутрешната молитва и изчезваха от полезрението на родителите си като непослушни катерички. Магнус и Сигрид бяха на мнение, че трябва да ги оставят да правят каквото си искат, да ходят насам-натам, както се полага в почивен ден, отреден от Бога.

Синът на крепостните Кол имаше питомна гарга и можеше да я накара да кацне на рамото му, където и да ходеше. Той обеща на Ескил и на Арн, че заедно ще тръгнат да ловят малките на гаргите, веднага щом короните на дърветата станат големи в началото на лятото.

Качиха се горе на дърветата, за да видят колко гнезда има там и дали гаргите вече бяха снесли яйца. Оказа се, че яйца няма, ала видяха, че птиците вече бяха започнали да подготвят гнездата си за годината и това им изглеждаше обещаващо.

Ескил искаше да заеме гаргата на Кол и тя да кацне на рамото му, а Кол, естествено, не възрази, макар да вметна, че гаргата навярно ще се уплаши от чужди хора.

И точно както Кол се опасяваше, гаргата изведнъж напусна рамото на Ескил и отлетя. След това кацна върху вишката над рова, като че наблюдаваше цялото птиче пространство около себе си и смяташе да избяга от робството си. Ескил не смееше да направи нищо, за да предотврати бягството, тъй като се страхуваше от високото. И Кол не смееше да стори нищо, тъй като се притесняваше да не изплаши птицата, която бе на границата между небето и земята. Но Арн се промъкна внимателно до насипа и протегна ръка, за да хване конеца, който бе завързан около едното краче на гаргата. Не го стигна и трябваше да изчака повече до покрития със сняг стрелкови процеп, но се изправи на пръсти и посегна още малко и още малко. Когато достигна конеца и внимателно го хвана, гаргата се издигна с крясък и сякаш го повлече със себе си в рова. На момчетата им се стори, че мина цяла вечност, докато чуят тъпия звук от тупването на Арн долу на земята.

Скоро Арнес се изпълни с викове и стенания, когато безжизненият Арн внимателно бе докаран на няколко напречни греди в пералнята, която Суом тъкмо беше напуснала, след като се бяха погрижили за нея. Положиха го долу и видяха, че нямаше никаква надежда. Лежеше съвсем блед и неподвижен, без да диша.

Когато Сигрид дотича от нефа, тя първо не бе на себе си като всяка майка при гледката на сина си, който е паднал и се е наранил, но когато видя, че този, който лежеше там, действително беше Арн, тя застина на място, млъкна и лицето й се изпълни със съмнение. Като че това, което виждаше, не можеше да е вярно. Арн не можеше да умре така млад. Винаги е била убедена в това, още от часа, когато той се бе родил с було на главата, което значеше, че ще има късмет.

Но той лежеше безжизнен и лицето му беше бледо. Не дишаше.

Когато малко по-късно Магнус се свлече на колене до нея, той вече знаеше, че няма никаква надежда. Отчаяно той отпрати всички, освен брат Ерленд, тъй като не искаше да излага сълзите си на показ пред крепостните и прислугата.

Вече изглежда нямаше смисъл да се молят за живота на Арн, по-добре беше да се помолят за опрощение на всички грехове, с които очевидно си бяха навлекли Божието наказание, смяташе Магнус. Ерленд не посмя да сподели какво мисли по въпроса.

Докато сълзите се стичаха по лицето й, Сигрид се обърна към двамата и каза, че трябва да продължат да вярват и да се молят за чудо. И те мълчаливо приеха това, понеже чудесата понякога се случват и човек не можеше да знае нещо със сигурност, преди да се е помолил за него.

Магнус предложи да се помолят на Дева Мария, понеже тя имала най-голяма роля за зачеването на момчетата.

Сигрид пък усещаше, че Дева Мария, светата Божия майка, бе загубила търпение спрямо нея, след което помисли трескаво известно време, докато не я застигна прозрението, че светецът, който бе най-близък до Арн, бе свети Бернар, който беше сравнително нов светец и чиито сили никой тук, на Север, не познаваше.

Ерленд веднага прие предложението и заизрича молитва след молитва пред коленичилите родители. За самия Ерленд бе естествено най-близкият до Арн светия да бъде свети Бернар.

Когато настана мрак, Арн все още не бе показал признак на живот. Но те не се предадоха, макар и в един момент Магнус да бе промърморил, че вече няма надежда, че трябва да приемат Божието наказание с мъка, достойнство и покаяние.

Но в този момент Сигрид се закле пред свети Бернар и Бога, че ако Арн бъде спасен, то ще го дадат в служба на Бога сред хората по земята. И тя повтори клетвата си и накара Магнус да я повтори още веднъж заедно с нея.

Тогава Арн се повдигна на единия си лакът и объркано се огледа наоколо, като че се бе събудил от нощния си сън, а не се бе завърнал от царството на мъртвите. Изскимтя, че го боли другата ръка и че не може да се подпира на нея. Но тримата възрастни не го чуха, понеже бяха така погълнати от благодарствените си слова, които бяха най-чистите и откровени молитви, които бяха отправяли към Бога.

Арн веднага тръгна заедно с майка си, хванал я за дясната й ръка, към топлината на нефа, където оправиха леглото му близо до огнището, което беше до фронтона. Но тъй като все още го болеше дясната ръка, повикаха Сут и я накараха да използва само лекове, да не опетнява Божието чудо с магьосничество или нечисти лечебни способи. Сут леко притисна ръката на Арн и провери кога го болеше най-много, което не беше лесна задача, понеже Арн искаше да се изкара смелчага и не желаеше да признае, че го боли, когато толкова много хора го гледаха, а между тях бе и баща му.

Но така той не заблуди Сут. Тя взе изсушена коприва, свари каша, която постави около ръката му и я обви с ленен плат. След това поговори със Сварте, който отиде в дърводелницата, поработи там известно време и се върна с две леко издълбани от едната страна борови летви, които премери, преди отново да изчезне, за да довърши работата така, както искаше Сут.

Когато Сварте беше готов, Сут превърза двете летви около ръката на Арн с нови ленени кърпи и накара него и Сигрид да придържат ръката неподвижна, тъй като била лошо навехната. След това му даде отвара от крехки изсушени листа и корени от коча билка, тъй като трябваше да поспи, без да има треска.

И скоро Арн похъркваше със спокойно лице, като че нищо лошо не се беше случило и не чудо му бе върнало живота. Сигрид и Магнус дълго седяха и наблюдаваха спящия си син, и двамата преизпълнени от чудото, което Бог бе сътворил в техния дом.

По-малкият им син Арн беше спасен от смъртта. В това никой не можеше да се съмнява. Но въпросът бе дали спасението на Арн зависеше от това, че Бог искаше да покаже добротата си към тези, които отправяха към него молитви със същите сълзи, които в най-трудните моменти биха пролели всички майки и бащи. Или пък беше така, както Сигрид казваше, че усеща в себе си, че Бог има важна задача за Арн, когато той стане мъж.

За това не можеше да знаят нищо, понеже Божиите пътища често надминават фантазиите на хората. Те само можеха да възприемат чудото в Арнес с всичките си сетива и отново да се молят от благодарност.

* * *

Брат Ерленд дълго бе зает със святата си задача. Той трябваше внимателно и без да пропусне и най-малкия детайл, да напише разказа за чудото в Арнес. Тъй като свети Бернар не бе умрял преди много години, навярно това бе първото чудо в Западна Готаланд, което можеше да се свърже именно с него, и заради това беше от голямо значение. А и Ерленд смяташе, че много ще зарадва отец Хенри с този разказ. И навярно прилежността и старанието, които вложи в създаването на разказа, щяха да съкратят чакането му да бъде приет като пълноправен брат в Цистерцианския монашески орден. Нямаше да му навреди, ако донесеше и важни новини.

В Арнес не произвеждаха пергамент, но пък правеха тънка телешка кожа, която беше изгладена от едната страна, и господарят Магнус я продаваше за облекло. Ерленд можеше да използва остатъците от материала за упражненията по писане с момчетата.

Но сега той по-често грижливо пишеше разказа си за чудото, отколкото учеше с момчетата в ъгъла на залата на нефа. А момчетата нямаха нищо против тази промяна, защото и на двамата им се отдаваше да пишат с перо и владееха цветовете. Те се занимаваха основно с пренаписване върху остатъчните кожи на текста, който Ерленд съчиняваше на латински и след това се опитваха да го преведат на рунически на долния ред. Господарят Магнус строго бе казал, че ако трябва да пишат на църковен език, то би било също толкова добре да овладеят и бащиния си начин на писане. За всеки бъдещ търговец това не бе само ненужно знание.

При първото упражнение по писане Ерленд забеляза, че малкият Арн, който все още не можеше да използва дясната си ръка, пишеше, съчиняваше и рисуваше малки картинки също толкова лесно и с лявата. Преди момчето да бъде ранено, Ерленд не се безпокоеше за това. Инак не е добър знак, че някой предпочита нечистата си ръка. Но когато Арн отново можеше да използва дясната си ръка, той работеше и с двете. Като че не правеше разлика, като че ли най-вече зависеше в какво настроение е или с коя ръка първо хващаше гъшето перо.

Когато Ерленд след много пренаписвания, упорство и молитви сметна, че е готов с разказа си, той неотложно трябваше да намери извинение, за да се отправи към Варнхем, което обясни със службата си в манастира, а именно че през някои празнични дни всички послушници трябва да присъстват там, иначе ги чака наказание. Изпълнен с очакване, той тръгна към Варнхем за Благовещение — деня, когато жеравите се завръщат в Западна Готаланд.

Момчетата не тъгуваха за заминаването му. Когато настъпи пролетта и из дворовете и другите пространства между постройките в Арнес нямаше сняг, за всички деца настъпваше времето на игрите. Една необикновена игра в Арнес беше да вземат обръч от каците и след това да бягат с него. Той се търкаляше, докато през цялото време те го направляваха и засилваха с ръжен. Играта се бе развила дотам, че трябваше да се опитват да отнемат обръча един от друг, макар и само с помощта на ръжена, и да го търкалят пред себе си към стената на двора. Когато някой успееше да удари стената на двора с обръча, той печелеше. Което не беше никак лесно, защото всички останали, които нямаха обръч под ръжените си, правеха всичко възможно, за да възпрепятстват победата.

Арн, естествено, не беше от най-големите момчета, но скоро се оказа, че той винаги успяваше най-добре в тази игра, макар и да бе толкова малък. Беше хитър като невестулка, но и притежаваше нещо друго, което останалите не можеха да правят, а именно бързо да прехвърля обръча от лявата в дясната си ръка, като внезапно сменя посоката му, така че всички момчета да се втурнат в грешната посока. Можеха да го спрат само ако му подложеха крак или го дръпнеха за ризата, или пък го хванеха здраво. Желанието на по-големите момчета да използват подобни методи се засилваше, но и находчивостта на Арн се увеличаваше. Най-накрая Ескил, който беше единственият, който би посмял, започна да го спира, като при всяка възможност го удряше в лицето.

Тогава на Арн му омръзваше, отиваше на една страна и се цупеше.

Магнус намери начин да го утеши, нареди да изработят лък и стрели в нормална големина, заведе Арн на една страна и започна да го учи да стреля. Не мина много време и Ескил дотича, като поиска и той да участва. Но за негово раздразнение, всеки път брат му уцелваше много по-добре от него самия и скоро братята отново се спречкаха. Магнус за пореден път ги разтърва и реши, че ако ще се карат така, то ще могат да стрелят само когато и той е там. Така играта внезапно премина в уроци, горе-долу като тези да седят, да преписват и четат неясния текст за елементите и категориите на Аристотел. И така удоволствието бе разрушено, поне за Ескил, който винаги бе побеждаван и от баща си, и от по-малкия си брат.

Но Магнус видя нещо в синовете си, което го накара да се замисли. Ескил беше като всички момчета, когато се движеше и стреляше с лък, почти както самия него като дете. Но Арн притежаваше нещо, което другите момчета нямаха — способност, която навярно му бе дадена от Бог. Някои от хората, които Магнус попита за съвет, наблюдаваха замислено момчето, докато то стреляше, и кимаха в знак на потвърждение. Какво щеше да излезе от това, никой не знаеше, но дарбата на това момче бе огромна.

През много светли пролетни вечери Магнус говореше със Сигрид за това, след като момчетата си легнеха. Ескил щеше да наследи Арнес, това беше Божията воля, защото той бе първородният им син. Следователно Ескил щеше да се грижи за стопанството и за търговията. Но какви бяха Божиите планове за Арн?

Сигрид бе съгласна, че навярно Бог бе отредил на Арн да бъде воин, но тя не бе напълно сигурна, че това обяснение й допадаше, колкото и естествено да звучеше то. А и я гризеше съвестта, понеже бе обещала на Бога, естествено в момент, когато сълзите се стичаха, а разумът й бе опустошен от отчаяние, но все пак бе обещала на Бога да даде Арн в негова служба сред хората на земята.

Не беше говорила с Магнус за това. Като че ли той потискаше тази клетва в съзнанието си, макар да си я спомняше също толкова добре колкото Сигрид, и макар да бе човек, горд с това, че винаги държеше на думите си. Но точно сега Магнус видя бъдещето на втория си син като могъщ воин в най-предната фаланга на рода им и това видение го радваше повече от идеята Арн да стане епископ в Скара или игумен на някой манастир. Мъжете разсъждават така. Това не бе нищо ново за Сигрид.

Но скоро Бог сурово напомни волята си. Всичко започна от една леко досадна рана, която Сигрид имаше на едната си ръка и която, доколкото помнеше, бе получила от една треска в един от оборите, когато непокорна юница я бе блъснала и тя трябваше да се хване някъде, за да не падне в торта. Раната не искаше да зарасне и ставаше все по-голяма и по-болезнена.

А една сутрин Магнус откри нещо странно по лицето й. Когато отиде до бъчвата с вода и се огледа, тя видя нова рана, подобна на тази на ръката й, а когато я докосна, разбра, че е пълна с водниста течност и слуз.

След това болестта й се разви бързо. Раните по лицето й се множаха и скоро окото, което бе най-близо до първата рана, където сърбеше най-много и тя трябваше да се чеше, ослепя. Започна да покрива лицето си и отправяше настоятелни молитви всеки ден по изгрев, на обед и привечер. Но това сякаш не помагаше. Мъжът и момчетата й започнаха да я гледат със страх.

Когато монахът Ерленд се завърна от Варнхем, той носеше куп добри и лоши новини. Добрата новина, с която започна, беше, че разказът за чудото в Арнес бил приет толкова добре горе във Варнхем, че сега го преписвали на пергамент с красиви букви в библиотеката на манастира.

Лошите новини касаели съпругата на Ерик Йедвардсон Кристина. Тя се появила в един от дворовете на рода си в близост до Варнхем с могъща войска, дадена й от съпруга й Ерик Йедвардсон, който сега бил крал на свеите. Да, това също било вярно. Ерик Йедвардсон бил крал на Свеаланд.

Кристина била сключила не един и два съюза с дявола и насъскала селяните си срещу братството, като дори отвели един свещеник със себе си. Говорела, че манастирът се намирал на несправедливо отнета земя, голяма част от която й принадлежала по право, и ако не се подчинели на исканията й, за тях нямало да има милост, щом крал Ерик дойде в Западна Готаланд.

Веднъж по средата на литургията група жени се промъкнали в манастира само по ленени долни дрехи, танцували и пеели непристойни песни в това безсрамно облекло. След това седнали в средата на манастирския двор и го осквернили. Братята незабавно трябвало да го изчистят и отново да го осветят.

Сега Сигрид разбра строгото Божие напомняне. Тя дръпна мъжа си и Ерленд настрана в залата, изпъди всички крепостни и показа обезобразеното си лице на Ерленд, който пребледня и се изплаши от това, което видя. После тя изрече това, което трябваше да каже.

— Магнус, скъпи мой господарю и съпруже. Със сигурност си спомняш също толкова добре, колкото и аз, какво обещахме на свети Бернар и Светия Отец точно преди Бог да върне живота на Арн. Обещахме да дадем Арн в служба на Светия Отец на земята, ако той оживее. Но след това не сме говорили повече за това. Затова Бог ни показва с какви очи гледа на нашето вероломство. Трябва да съжалим и да се разкаем, нали ме разбираш?

Магнус чупеше ръце и призна, че всъщност много добре си спомня за това обещание, но това все пак е било обещание, дадено в труден момент и Бог трябвало да разбере това.

Сега Сигрид се обърна към Ерленд, който беше далеч по-запознат с божественото, отколкото тя самата и Магнус. Ерленд не можеше да стори нищо друго, освен да се съгласи. Изглежда беше като проказа, трябваше да го каже направо. А в Арнес или някъде в Западна Готаланд епидемия нямаше и заради това не би могло да е предизвикано от нещо друго, освен от Всевишния. И знакът в това, че най-богоугодното деяние на Сигрид, да подари земята на манастира Варнхем, сега беше в опасност, също трябваше да се разбира като ясно предупреждение.

Бог искаше да спазят клетвата си. И наказваше Сигрид за колебанията й по въпроса. Всичко, което се бе случило, не можеше да се тълкува другояче.

На следващия ден мъката тежко надвисна над Арнес. По дворовете не се чуваше смях или караница от играещи деца. Крепостните се промъкваха като мълчаливи сенки в залата и мнозина от тях трудно сдържаха сълзите си.

Магнус бе смутен и се чудеше как да каже тежката новина на по-малкия си син. Но докато Сигрид опаковаше багажа за пътуването, той се качи с момчето горе в кулата, където щяха да бъдат на спокойствие. Арн, който все още не разбираше какво ще се случи с него, изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото изплашен.

Магнус го повдигна да седне на един от стрелковите отвори, за да срещне сина си лице в лице, но се отказа, щом го застигна мисълта, че изборът на място не бе удачен, че Арн навярно ще се уплаши от височината, откъдето бе пропаднал чак до царството на мрака.

Но Арн не показа никакъв страх от височината, а се наклони над перилото, за да погледне право надолу, където бе паднал, понеже баща му бе обзет от мислите си.

Магнус внимателно дръпна Арн обратно, прегърна го и след това започна трудното обяснение. Той посочи земята наоколо, където хората се занимаваха с обработването й. След това рече, че всичко това ще бъде владение на Ескил, когато той самият напусне този свят, но че Арн ще има още по-голямо кралство — Божието кралство на земята.

Момчето сякаш не разбираше думите му, навярно те му звучаха като обикновена църковна реч, когато хората трябваше да бъдат сериозни и изричаха неща, които не значат нищо, малко преди да кажат онова, което значеше нещо. Магнус трябваше да започне наново.

Разказа за тежкия момент, когато Арн вече не бе сред живите, и как той и Сигрид в отчаянието си обещали на Бога да му дадат сина си да му служи на земята, само и само да му върне живота. След това те се подвоумили да изпълнят дадената клетва, но сега Бог ги бил наказал жестоко за непокорството им и трябвало веднага да сторят обещаното.

Арн неспокойно започна да подозира, че нещо лошо ще се случи. И баща му веднага го потвърди, като му каза направо какво трябва да стане. Сега Арн трябвало да се отправи към Варнхем с майка си и Ерленд. Там той щял да постъпи като облат, както наричали децата, които постъпват в служба на Бог. Всевишният със сигурност щял да бди над него, както и неговият светец пазител свети Бернар, тъй като Бог имал големи планове за него.

Сега Арн започна да разбира. Родителите му щяха да го принесат в жертва на Бог. Не както са правели едно време, не както в разказите от езическите времена, но все пак щяха да го принесат в жертва на Бог и той, който беше само едно дете, не можеше да стори абсолютно нищо по въпроса, понеже децата винаги трябва да се подчиняват на бащите и майките си. Заплака, ала не можеше да сдържи сълзите си, колкото и да се срамуваше, че плаче пред баща си.

Магнус го взе в прегръдките си и несръчно се опита да го утеши със слова за Божията добра воля и закрила, за свети Бернар, който ще бди над него и всичко, за което се сети. Но телцето на малкото момче се тресеше от плач в прегръдката му и той усети как сам, опазил Бог, бе на път да покаже тъгата си.

Когато докараха колите, а хората от свитата на Магнус бяха възседнали конете и чакаха на двора пред портата на нефа, първо излезе Сигрид с покрито лице и направо влезе в предната кола. След това излезе Ерленд, огледа се плахо и се шмугна във втората кола.

Най-накрая дойдоха Магнус и двете малки момченца, които плачеха и се бяха хванали за ръка, притискаха се здраво едно към друго, като че ли силата на детските им ръчици би могла да предотврати това, което трябваше да стане. Магнус нежно, но неотстъпчиво ги раздели, повдигна Арн, отведе го до колата, в която седеше Сигрид, и го сложи да седне до нея. След това въздъхна тежко, шибна конете, така че да тръгнат изведнъж, докато той самият се обърна и се отправи обратно към портата, направи несполучлив опит да хване Ескил, но той обаче му се изплъзна.

Магнус влезе вътре и залости портата след себе си, без дори да се обърне. Ескил известно време тича след колите с насълзени очи, но падна, удари се и безпомощно гледаше как главицата на брат му изчезваше в прашния път.

Арн плака горчиво. Беше коленичил и гледаше назад към Арнес, който оставаше все повече и повече в далечината. Разбираше, че никога повече няма да види дома си, а Сигрид не можеше да го утеши.

* * *

За отец Хенри посещението на Сигрид беше неочаквано. Старият му другар и колега от Клерво отец Стефан, който сега беше игумен на Алвастра, бе на посещение във Варнхем, за да обсъдят сложната ситуация, причинена от кралицата, която сееше раздор и насъскваше хората срещу братството във Варнхем. Естествено, отец Стефан бе онзи, с когото отец Хенри най-вече обсъждаше належащите въпроси. Знаеха се още от младежките си години и бяха от първите, получили ужасяващата заръка на самия свети Бернар да се отправят към студения и варварски Север, за да създадат там манастир. Бе последвало едно дълго, страшно студено и мрачно пътуване към северните земи.

Отец Стефан вече бе прочел разказа за чудото от Арнес и по този начин бе запознат с проблема на Сигрид. Несъмнено и в Алвастра, и във Варнхем, както и в Бургундския манастир, вече не приемаха облати, а причината за тази промяна беше логична и лесна за разбиране. Ако вземаха малки деца и ги възпитаваха в манастира, те пренебрегваха принципа на свободната воля, волята да избереш Божия път или пътя на миряните. Подобни деца още на дванадесетгодишна възраст се оформяха като монаси и не знаеха друг живот, освен монашеския. Човек можеше да си помисли, че подобно детство лишава децата от тяхната свободна воля, и заради това бе мъдро да не се приемат повече облати.

От друга страна, чудото в Арнес наистина не можеше да се омаловажи, понеже не бе нещо незначително. Щом родителите са обещали детето си на Бога в труден час, а в това съмнение нямаше, и Бог наистина е сътворил чудо, то на родителската клетва трябва да се гледа като на свещена и тя не може да се наруши.

Но ако пък Божиите слуги сами възпрепятстваха изпълнението на дадената клетва, ако чисто и просто откажеха да приемат момчето, понеже обичаят да се приемат облати бе отменен?

Тогава те навярно освобождаваха родителите от даденото обещание. Но така те самите заради своята мисъл, воля и преценка се поставяха над ясно изразената Божия воля. Не бе възможно. Явно трябваше да приемат момчето.

А какво беше състоянието на госпожа Сигрид? Както изглежда, Бог я бе наказал жестоко за неспазването на обещанието й. Сега тя беше тук и искаше да се покае. Говореше, че ще се храни само с остатъците от манастирската трапеза или нещо подобно.

А как това щеше да повлияе на много по-важния проблем, въпроса дали чисто и просто трябва да предадат Варнхем, да се върнат в Клерво и оттам да се опитат да отлъчат тази Кристина и евентуално съпруга й от църквата, така че да решат проблема и да започнат всичко наново? Та това беше процедура, която заедно с пътуването и всичко останало щеше да отнеме две години.

Двамата мъже седяха на сянка в надстроената галерия със сводове, която свързваше църквата със спалните помещения на монасите. Пред тях на слънцето блестяха култивираните посеви на монаха Люсиен. Отец Хенри бе изпратил Люсиен в малката къщичка в стария двор, където сега се намираха Сигрид и нейният син. А в този миг тежкият и труден разговор на отец Стефан и отец Хенри бе прекъснат от брат Люсиен, който се върна със сбърчено чело.

— Да — каза той въздишайки и седна на каменната скамейка до тях. — Наистина не знам какво да мисля. Не вярвам да е проказа, тъй като засегнатите места са прекалено воднисти и покрити с ранички. По-скоро става дума за треска по свинете, такава, която се причинява от мръсотията на животните. Но заболяването изглежда сериозно и едва ли може да се направи нещо.

— И ако е само някакъв вид треска по свинете, как можеш да помогнеш? — запита отец Хенри заинтригувано.

— Ами… Отче, наистина ли смяташ, че мога да сторя нещо? — учуди се брат Люсиен с известно колебание.

— Как така? — запитаха другите двама в един глас, еднакво учудени.

— Да, тоест мисля, че… ако Всевишният й е пратил тази болест, кой тогава съм аз, та да нарушавам Божията воля?

— Виж, братко Люсиен, не ставай смешен! — изсмя се отец Хенри смутено. — Ти си Божието оръдие и ако се справиш толкова добре, колкото можеш, и Бог хареса стореното от теб, би било добре. Инак нищо не би помогнало и нищо няма значение. Така че какво смяташ да сториш по въпроса?

Монахът, който бе запознат с билките, обясни, че доколкото разбирал, трябвало да почистят и изсушат раните. Първо трябвало да ги почистят със сварена и осветена вода, а след това Сигрид се нуждаела от чист въздух и слънце, което трябвало да почисти циреите от лицето й за около седмица. Поне онези на лицето й, тъй като ръката й била в много по-тежко състояние и в най-лошия случай ставало дума за нещо повече от безобидна треска по свинете.

Отец Хенри кимна в знак на съгласие. Както винаги, когато поставяше първата си диагноза, брат Люсиен звучеше убедително. Това, на което отец Хенри се възхищаваше особено много, бе способността на брат Люсиен да не губи самообладание, изправяйки се пред проблемите, а и никога не хукваше веднага да маже с всевъзможни билки, надявайки се, че ако едната не помогне, то другата може пък да направи това. Според него подобно необмислено поведение само можеше да влоши нещата.

Когато брат Люсиен отиде да се занимае с тази своя най-неотложна задача, отец Стефан наново поде потока си на размисъл и рече, че е напълно ясно, че Бог има особени планове за това момче. Но ако искаше то да бъде само още един монах сред всички останали, то му се струваше някак прекалено да прибегне и до чудо, и до проказа. Та хората ставаха монаси при далеч по-малък натиск.

Отец Хенри избухна в смях от също така драстичната, както и хумористична логика на събрата си. Да, нямаше аргументи срещу това. Явно трябваше да приемат момчето, но да се отнасят с него предпазливо, като крехко растение в градината на Люсиен, пък и да внимават да не прекършат свободната му воля. Навярно някога в бъдеще щяха да прозрат Божието намерение за момчето, макар и за това да бяха на едно мнение през цялото време.

Момчето стана облат, макар и с известно закъснение. А трябваше ли да напуснат Варнхем, то щеше да ги последва. Но всичко с времето си.

Оставаше проблемът с госпожа Сигрид. Най-просто би било за начало да се изповяда и да чуят нейния разказ за случилото се. Отец Стефан отиде в стаята за преписване на ръкописи, за да може още веднъж да прочете разказа за чудото от Арнес, навярно с по-изострено внимание от предния път. С угрижено лице отец Хенри се запъти горе в старата къщичка извън манастирските стени, за да чуе изповедта на Сигрид.

Намери майката и сина в окаяно състояние. В стаята имаше само едно старо легло, в което със затворени очи лежеше горящата от треска Сигрид, а от едната й страна седеше почервеняло от плач момче и държеше отчаяно здравата й ръка. Къщата бе мръсна, пълна с различни отпадъци и ставаше течение. Не беше използвана от много години, а и си имаха по-важни задачи от това да изтъркат мръсотията, навярно защото дървените стени бяха стари и прогнили и не можеше да се дострои нещо ново.

Отец Хенри отиде при Арн и го погали внимателно по главата. Но той изглежда не го забеляза или се престори, че не го забелязва.

Тогава отец Хенри помоли момчето с топъл глас да излезе за малко, докато майка му се изповяда, но то само разтърси глава, без дори да вдигне поглед и още по-силно хвана ръката на майка си.

Тогава Сигрид се събуди, Арн веднага излезе и затвори скърцащата врата против волята си. Сигрид изглежда, се ядоса, но отец Хенри с усмивка положи показалеца си на устните й и й даде знак да се успокои. Тогава я запита дали е готова да се изповяда.

— Да, отче — отговори тя с пресъхнала уста. — Прости ми, отче, понеже съгреших. С помощта на свети Бернар аз и моят господар и съпруг заедно с брат Ерленд чрез най-искрени молитви помолихме за Божията помощ да ни бъде върнат Арн. Но преди да се случи чудото, ние се заклехме пред Бога да му дадем сина си да му служи за делата му сред хората по земята, ако го спаси.

— Знам всичко това. Вярно е и съответства на всяка дума, написана от монаха Ерленд. Между другото латинският ти тече като по вода, упражнявала ли си се напоследък? Но както и да е, да се върнем към изповедта ти, дете мое.

— Да, помагах на момчетата с уроците… — промърмори тя уморено, но пое дълбоко въздух и се замисли напрегнато, преди да продължи.

— Не изпълних свещеното си обещание, което дадох на Господ бог. Преструвах се, че не съм се заклела, и заради това Бог сега ме наказва с проказа, както сам виждате. Искам да се покая, ако човек изобщо може да се покае за подобен тежък грях, и ще живея в този дом като ничия жена, ще се храня само с остатъците от трапезата на монасите, докато съм жива.

— Скъпа моя Сигрид, която направи толкова много за нас, най-прилежните Божии слуги тук във Варнхем, може да се види, че Бог е бил суров с теб — рече отец Хенри замислено. — Но не може и да забравим, че да нарушиш свещена клетва, дадена на Бог, било то и в тежък час, е огромен грях. Та нима ние не даваме най-големи обещания в най-трудните си часове? Ще се погрижим за сина ти така добре, както Бог и самата ти ни помолихте, макар по различен начин. Малкият се казваше Арн, нали? Та аз трябва да знам, нали аз го кръстих! Да, а след това ще се погрижим за раните ти, ще останеш тук и ще се храниш, както самата ти каза, с остатъците от нашата трапеза. Но точно сега не мога да ти опростя греховете. Моля те да не се ужасяваш от това. Просто не знам какво Бог иска да ни каже. Навярно просто е искал да ти напомни за дадената клетва. Кажи двадесет пъти „Отче наш“ и двадесет пъти молитвата на Дева Мария, след това поспи и се чувствай в сигурни, грижовни ръце. Ще изпратя брат Люсиен да се погрижи за раните ти с възможно най-голяма загриженост и ако излезе така, както подозирам, но и в което не съм сигурен, Бог ще те изцери и ще опрости греха ти. Почивай сега, ще взема момчето със себе си долу в манастира.

Отец Хенри се изправи полека и се загледа в обезобразеното лице на Сигрид. Едното й око бе така покрито с гной и нечистотия, че не се виждаше, а другото око бе само наполовина отворено. Той се наведе напред и внимателно помириса раните, поклати глава замислено и тръгна, поставяйки лентата в джоба си.

Навън момчето седеше на един камък, гледаше в земята и не се обърна, когато отец Хенри излезе.

Той известно време стоя и наблюдава момчето, а и то се опита да го погледне крадешком. Тогава отец Хенри се засмя дружелюбно, но в отговор получи горчиво ридание и така момчето отново отмести погледа си.

— Виж, mon fils[1], последвай ме като добро дете — рече отец Хенри толкова мило, колкото можеше, понеже все пак бе свикнал винаги да му се подчиняват. Отиде при него и хвана едната му ръка.

— Не можеш ли да говориш ясно, негоднико? — извика Арн, зарита и се съпротивляваше колкото можеше, когато отец Хенри, който беше доста едър и висок човек, го помъкна към манастира със същата лекота, с която би носил малка кошница с билки от градината на брат Люсиен.

Когато влязоха в галерията със сводовете при манастирската градина, отец Хенри откри своя събрат от Алвастра на същото място, където бяха стояли и разговаряли по-рано.

Отец Стефан засия веднага щом видя малкия непокорен и сърдит Арн.

— Аха! — извика той. — Ето го, охо, нашият jeune oblat[2].

Enfin[3]… В момента никак не е изпълнен с благодарност de Dieu[4], нали така?

Отец Хенри с усмивка кимна с глава в знак на потвърждение, положи Арн незабавно на коленете на колегата си, който без проблем се опази от самонадеяния юмрук на малкия.

— Дръж го, докато можеш, скъпи братко. Аз незабавно трябва да поговоря с брат Люсиен — каза отец Хенри и излезе от градината, за да намери монаха, отговарящ по медицинските въпроси в манастира.

— Не, не ритуй — викаше развеселеният отец Стефан на Арн.

— Казва се „не ритай“! Не „не ритуй“! — изсъска Арн и се опита да се освободи, но скоро разбра, че бе приклещен между силните ръце на монаха, и се отказа.

— Така, ако смяташ, че моят народен език звучи зле в малките ти уши, то навярно може да говорим на език, който е по-подходящ за мен — прошепна отец Стефан на латински, без да очаква някакъв отговор.

— И за двама ни ще е по-добре, защото все пак ти не знаеш езика ни, старче — бясно отвърна Арн на същия език, на който му бе заговорил монахът.

Отец Стефан засия приятно изненадан.

— Ако трябва да бъда искрен, смятам, че с теб ще се разберем. Ти, аз и отец Хенри, и то доста по-бързо отколкото си мислиш, младежо — прошепна отец Стефан в ухото на Арн, като че току-що му бе споделил някаква истина.

— Не искам по цял ден да седя като роб над всички тези скучни стари книги — възнегодува Арн, макар и да не бе така бесен както преди малко.

— А какво би искал да правиш? — запита отец Стефан.

— Искам да си ида у дома, не искам да съм ви пленник и роб — отговори Арн, който не можеше повече да се държи надуто и отново избухна в сълзи, но се наклони към гърдите на отец Стефан, който леко го погали и потупа крехкото му гръбче.

* * *

Както обикновено брат Люсиен бе поставил правилна диагноза. Раните по лицето на Сигрид не бяха от проказа и възстановяването й вървеше добре.

Първо беше изпратил няколко послушника, за да почистят къщичката, да варосат стените и да запушат всички дупки, макар Сигрид да се противеше на подобренията, понеже смяташе, че в нещастието си не заслужава удобство и чистота. Отец Люсиен се бе опитал да й обясни, че не става дума за естетика, а за медицина, но изглежда не стигнаха до съгласие по този въпрос.

Но лицето на Сигрид се възстанови именно със средствата, които брат Люсиен имаше предвид от самото начало: чиста и осветена вода, слънце и пребиваване на проветрени места. Но пък той нямаше особен успех с раните, които се простираха от дланта по продължение на ръката й, която сега изглеждаше сериозно отекла и посиняла. Беше изпробвал няколко балсама, които бяха доста силни, та понякога дори и опасни, но безуспешно. Накрая разбра, че можеше да има само един цяр за такова отравяне на кръвта. Сигурен знак бе в това, тъй като не бе успял да смъкне високата й температура.

Но не искаше да изпълни това на своя глава. Ето защо обясни на отец Хенри какво трябва да се направи. Трябваше да отрежат засегнатата тъкан, да отрежат ръката й. Инак разлагащата се плът скоро щеше да се разпространи от ръката към сърцето. Ако ставаше въпрос за някой от монасите, щяха веднага да извикат брат Гилберт да дойде с голямата секира, но не можеха да подходят така към благодетелката на братството.

Отец Хенри се съгласи с това. Щеше да се опита да го обясни на госпожа Сигрид, колкото може по-ясно, макар сега да имаше други грижи. Брат Люсиен тогава за пръв път се реши да му се противопостави, макар и смирено, тъй като нямаха много време и беше въпрос на живот и смърт.

Все пак отец Хенри отложи малко трудната задача, понеже госпожа Кристина бе тръгнала към манастира с цяла група въоръжени мъже.

Когато Кристина пристигна във Варнхем, тя яздеше пред всичките си хора, като че беше мъж пълководец, и беше облечена в празнични одежди, за да покаже самочувствието си, а на главата си носеше кралска корона.

Отец Хенри и петима от най-приближените му монаси я посрещнаха пред манастирската порта, която демонстративно затвориха след себе си.

Кристина не слезе от коня, тъй като предпочиташе да говори на монасите от високо, и беше презрителна в речта си, казвайки им, че няма друг изход и една от постройките ще бъде съборена, и то веднага, а именно стаята за преписване на ръкописи на отец Хенри. Точно тази постройка се намирала изцяло в земите, които й принадлежали по право.

Кристина знаеше много добре как да изостри положението. Намерението й беше в крайна сметка да накара отец Хенри да загуби търпение и самоконтрол и сега разбра, че е успяла поне с първото. Отец Хенри прекарваше по-голямата част от времето си сред книгите в стаята за преписване на ръкописи. Това бяха най-светлите му часове сред северния мрак и варварщина. Беше тази част от манастира, която му беше най-близка на сърцето, от която и да е друга.

През зъби той обясни, че няма намерение да срути стаята за преписване на ръкописи.

Тогава Кристина отговори, че ако не съборят постройката до една седмица, тя щяла да се върне, но не само с малка свита, а с крепостни, водени от камшиците на хората й, и те щели бързо да свършат, каквото трябва, а и в действията си крепостните щели да бъдат по-груби към монасите, ако те сами не изпълнели желанието й. Трябвало да изберат.

Тогава отец Хенри й отговори, така обезумял, че едва се владееше, че вместо това смята да напусне Варнхем. И това му пътуване щяло да завърши с отправяне на молба към Светия отец в Рим да отлъчат тази жена, а и нейния съпруг, ако той е съучастник в действията й, насочени срещу Божиите служители на земята и Свещената римска църква. Не разбирала ли, че е на път да навлече вечно нещастие на самата себе си и на Ерик Йедвардсон?

Това, с което отец Хенри заплашваше, бе истина. Но Кристина изглежда разбираше проблема също толкова малко, колкото разбираше и как сама вредеше на амбициозните планове на съпруга си. Та един отлъчен от църквата крал не можеше да се надява на много в християнския свят!

Но тя само презрително отметна глава, обърна яростно коня си, така че да принуди и монасите да се отдръпнат, за да не ги събори, и през рамо повтори на тръгване, че след седмица крепостните й, които между другото били езичници, щели да пристигнат за църковната служба.

И така стана ясно, че манастирската дейност във Варнхем ще спре, докато църквата не докаже своята власт и не възстанови реда. Свещената римска църква не можеше да приеме такова престъпление и още повече не можеше да си позволи да загуби започващата битка. Това, че самообявилата се кралица бе така невежа по този въпрос, озадачи отец Хенри.

 

 

Отнасяха се с Арн внимателно и не го принуждаваха да учи граматика повече от четири часа дневно. Първо трябваше да изгладят грешките в латинския му, а след това трябваше да започнат с изучаването на друг език. Първо се почва с инструмента за дадено знание, а след това идва и самото знание.

Но за да облекчат мъката на момчето, отец Хенри искаше то да прекарва голяма част от времето си с брат Гилберт дьо Бон, който можеше да го обучи в други изкуства, освен латинския и пеенето.

Основното занимание на брат Гилберт във Варнхем бе в ковачницата, по-специално в ковачницата за оръжия, която беше най-голямата и най-добре снабдената. Изкованите оръжия бяха за продан и нищо друго, тъй като мечовете, които Гилберт правеше, естествено, надминаваха всички други, създавани в този варварски край на света. А слуховете за монашеските мечове бързо се разпространяваха и заради това изковаването на оръжия скоро донесе солидни количества сребро на манастира.

Каквато беше и целта, Арн бе изкушен от това да наблюдава и даже от време на време да помага на брат Гилберт, който учеше момчето с такава сериозност и прилежност, като че трябваше да го направи ковач. Той го въведе в занаята, запознавайки го с всичко — от най-простите основни правила до възвишеното изкуство.

Но когато след известно време Арн вече не бе така намръщен и поотвори сетивата си за новото, той стана по-дързък във въпросите си за неща, които не касаеха самата работа. Като например дали брат Гилберт някога е стрелял с лък, и ако е, дали иска да си устроят състезание.

За раздразнение на Арт, брат Гилберт намери думите му за толкова смешни, че започна да се смее така, че напълно забрави работата си, хвърли малко парче разтопен материал в едно ведро и седна, като продължаваше да се смее, а очите му се насълзиха.

Най-накрая, когато събра сили и бодро избърса сълзите си, призна, че все пак в определени случаи е използвал лък и че двамата могат да отделят време за подобни игри. След това добави, че, естествено, се страхува да се изправи срещу един така дързък млад воин като Арн de Gothia[5]. И отново избухна в смях.

Щеше да мине доста време, преди Арн да разбере кое бе толкова смешно. В момента той се чувстваше само възмутен. Изсумтя, че навярно брат Гилберт бе страхливец, което накара монаха отново да избухне в смях.

На следващия ден започна дългото пътуване на юг, което първо щеше да мине през Дания. Арн вече знаеше със сигурност, че животът му принадлежи на Бога и че никой човек, добър или зъл, силен или слаб, не може да направи нищо по въпроса.

По пътя той така и не обърна поглед назад.

* * *

Изправена пред избора да отсекат ръката й и навярно да живее, но като недъгава, или пък да умре, Сигрид избра смъртта. Тя прецени, че не може да приеме Божията воля по друг начин. С натежало от мъка сърце отец Хенри я изповяда за последно, опрости всичките й грехове и й даде последно причастие.

В деня на свети Петър, когато лятото достига връхната си точка и бе време за коситба, Сигрид умря горе в малката къщичка.

По същото време отец Хенри трябваше да се отправи на път, а седмината монаси щяха да го последват в пътуването му на юг. Погребаха Сигрид в църквата на манастира, най-отпред при олтара, и отбелязаха мястото само с няколко тайни знака, тъй като отец Хенри вярваше, че госпожа Кристина и мъжът й са способни на много долни неща. Двама монаси бяха изпратени в Арнес с новината за смъртта на Сигрид и с покана някога да посетят гроба й.

По време на продължилата четири часа литургия Арн стоя изправен и тих, единствено момче сред всичките монаси. Само небесният химн от време на време караше нещо в него да се пречупи и той не можеше да сдържи сълзите си. Не, не се срамуваше от това, понеже бе забелязал, че не само той плаче.

Бележки

[1] Моето момче (фр.) — Б. пр.

[2] Нашият млад облат (фр.) — Б.пр.

[3] Най-сетне (фр.) — Б.пр.

[4] Към Бога (фр.) — Б.пр.

[5] Арн Готски (фр.) — Б.пр.