Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим (10)

Х.

Като буреносен вятър през есента претендентът за кралската корона Кнут Ериксон се завърна от Норвегия в Западна Готаланд. Първо той отиде при чичо си Йоар Йедвардсон, отбеляза коледните пости и отправи благодарствена молитва за завръщането си в църквата на Ериксберг. След това трябваше да навести много роднини и ако не можеше да намери друг претекст, щеше да каже, че е дошъл за лова. В Западна Готаланд се бе спуснал кучи студ. Снегът не бе твърде висок и не пречеше човек да препуска с кон и с уморени крепостни, но бягащият вълк бе в беда. През такива зими много дръзки ловци яздеха из горите и ловуваха. Освен това имаше доста други теми за разговор, които все се въртяха около победата на кралския род и на рода на Ерик на съвета в Аксевала. Кнут имаше да каже много по този въпрос, искаше и да посее доста идеи, за да му е по-лесно да пожъне успехи, когато му дойде времето.

Първата му и най-важна цел по време на тази обиколка из страната беше Арнес. Когато той и хората му пристигнаха, бяха очаквани, тъй като той бе изпратил един воин да предупреди за идването му от предния ден. Магнус вече бе пратил Сварте и Кол заедно с всички крепостни горе, в горите северно от Арнес, за да ловуват вълци, които се срещаха много по тези земи.

Сега в двора му влязоха буйни и силни мъже, половината от които бяха норвежци. Веднага насреща им хукнаха крепостни, за да поемат конете им. Кнут Ериксон скочи от седлото и с отворени ръце тръгна към домакина Магнус. Втория, когото прегърна, беше Арн. Той хвана Арн за раменете, разтърси го приятелски и му рече, че тази среща му е много скъпа, тъй като с него, именно с Арн, той е преживял един от най-силните си детски спомени. Арн първо не разбра какво има предвид, но когато Кнут бодро му напомни за онзи път, когато двамата се бяха промъкнали в залата, в която се намираха сега, за да слушат историите на норвежкия бард, когато бащата на Кнут Ерик бе довел със себе си, а върху тях се беше изпикал не някой друг, а един крал и светец.

Сега Арн си спомни и каза, че несъмнено този спомен е силен, но и е събитие, което е далеч по-приятно като спомен, отколкото е бил тогава. И двамата се смяха така, както се смеят двама приятели, които се откриват след много години. Кнут влезе в залата, прегърнал Арн през раменете. Двамата мъже се надприказваха, което радваше обкръжението им, тъй като единият звучеше като норвежец, а другият като датчанин.

Като че Бог беше благословил това посещение, защото никой досега не се бе чувствал толкова добре в Арнес. Нито пък тази зала бе виждала такова огромно щастие.

Магнус сега бе почитаният баща на син, който бе победил в открит дуел самия Емунд Улвбане и бе удостоил бащиния си дом и рода си с огромна чест. Ескил също бе доволен, че всички говореха за Арн и че сенките между бащата и синовете му вече ги нямаше. Арн се чувстваше така, сякаш той, блудният син, вече наистина се беше завърнал у дома. Ерика Йоаршдотер бе уважавана и всички й говореха красиви думи, тъй като еленското печено с добре подбрани подправки и малките диви прасета с мед, които тя бе предложила заедно с най-доброто пиво и медовина в дома, предизвикаха викове на възхищение и почуда сред гостите и те отново и отново вдигаха наздравица за Магнус, за да го поздравят, че има такава съпруга. Никой от гостите не се интересуваше дали Ерика говори неясно.

Кнут Ериксон не би могъл да бъде посрещнат никъде по-топло от този дом, който той смяташе за най-важния в цяла Западна Готаланд. Заради това той чувстваше огромно щастие и облекчение по време на това посещение.

Когато никой не можеше да яде повече, а всички само пиеха, дойде времето да поговорят за онова, което трябваше да се спомене рано или късно, а именно победата на съвета в Аксевала.

Арн беше объркан и не каза много по въпроса. Рече, че само е повалил един негодник с много по-лош меч и с много по-лоша подготовка и че няма какво друго да добави. Кнут помоли поне да види меча, а онова, което иска кралският син и почетен гост, трябваше веднага да бъде изпълнено. Крепостните донесоха меча и го подадоха на Кнут.

Кнут изненадано го извади от ножницата, първо го подържа в ръка, след това слезе на каменния под, заудря във въздуха, за да го изпробва, и всички видяха, че и преди е държал меч в ръката си. Но този му се стори твърде лек и нестабилен, точно както го беше описала мълвата. Помоли Арн да му обясни.

Арн раздразнено рече, че мечовете нямат работа край софрата и при пиенето. Тогава той видя почервенялото, пламтящо лице на Кнут Йедвардсон, който настоятелно го помоли да покаже и обясни, и веднага прие.

Отиде отпред при Кнут, с негово позволение извади меча му от ризницата и го подържа в ръката си.

— Имаш тежък и красиво изписан норвежки меч, скъпи мой приятелю от детството — каза той и замислено заогъва меча във въздуха. — Ако си точен, то едва ли и един щит ще остане насреща ти, но виж тук!

Той наклони меча, уж за да удари с напречната му страна огнището, при което щеше да го счупи на две. Тогава Кнут извика от страх. Арн забави удара, май беше изненадан, но се засмя, подаде почтително меча на Кнут и каза, че естествено, никога не би повредил меча, с който ще бъде завладяно кралството.

После взе своя меч от Кнут, вдигна го и удари с все сила в камъните с напречната му страна, но не се случи нищо друго, освен, че в залата отекна звукът на стомана.

— Виждаш ли разликата, приятелю Кнут — рече той игриво, докато огъваше върха на меча си. — Нашите северни мечове са от твърдо желязо и могат да се пукнат, а са и твърде тежки, за да се размахват. Мечът, който имам, е с гъвкав връх, няма да се пукне и лесно се върти.

Това, което каза, предизвика учудване, не и недоверие. Кнут помоли двамата с Арн да се дуелират, извади отново меча си, а Арн покорно надигна своя. За да покаже това, което искаше, Арн посрещна ударите на Кнут няколко пъти във въздуха, така че силата на тежкия меч да бъде намалена от гъвкавостта на лекия меч. Стоеше спокойно и не се напрягаше ни най-малко, докато Кнут трябваше да използва много сила за всеки удар, без да има някакъв резултат. Най-накрая Арн изведнъж огъна китката си, така че мечът на Кнут падна на земята и самият той го последва. Особено норвежките родственици намериха това за много забавно.

Кнут се надигна без ярост, повече с учудване, отиде при Арн, прегърна го приятелски и му рече, че светците трябва да се погрижат мечовете им да са на една и съща страна, тъй като никога не би пожелал Арн за свой враг.

Сега всички пиха за тези мили и доброжелателни слова. Духът им бе приповдигнат. Всички усещаха, че са свързани не само чрез кръвта.

Когато малко по-късно Ерика Йоаршдотер се изправи, за да каже лека нощ, при нея първо дойде Ескил, похвали я, благодари й, й и пожела лека нощ. Той не беше правил това никога, тя почувства, че ледовете най-сетне се отдръпват през късната пролет.

Когато и Арн дойде, за да й пожелае лека нощ, тя се усмихна радостно и рече тихо, така че само той да я чуе, че никой никога не й е помагал така, както той. Арн отхвърли това и рече, че гостите са се насладили на гозбите на дома и че двамата здраво са работили, за да го постигнат. Добави с намигване, че това трябва да си остане тяхна тайна, защото инак норвежците отново ще го сметнат за немъжествен. Така те се разделиха с огромна обич между мащеха и син.

Ескил намери претекст, за да направи промени в пира им. Онези, които имаха още място за пиво и медовина, можеха да се качат в едната от залите в крепостта над двора. Там беше студено, но скоро придворните щяха да внесат мангал с огън. Онези, които искаха да спят, без да има шум около тях, можеха да го сторят, а онези, които искаха да пируват, можеха да го направят, без да пречат на другите.

Всички млади мъже избраха залата в крепостта. Магнус реши, че е мъдро да каже лека нощ.

Горе, в залата на кулата, отначало беше студено, докато не внесоха мангалите, но студът на двора стори своето и когато младите мъже се събраха пак, тонът се беше променил.

Вероятно заради изпитото пиво Кнут започна да говори, че в известна степен Арн е сторил зле, като е пощадил живота на кралеубиеца Емунд. Но Арн е направил така, побърза да се подсигури Кнут, че Емунд да стане за посмешище и вече го наричали Емунд Едноръкия, вместо Улвбане. Все пак един кралеубиец не заслужава да живее и, като син на баща си, Кнут трябва да завърши това, което Арн не е довършил.

Арн пребледня при тези думи и не можа да отговори нищо. Но и не трябваше, тъй като Ескил веднага се намеси в разговора, по начин, който никой не бе очаквал.

Ескил първо увери, че разбира онова, което Кнут смята да стори, и че лично няма нищо против. Имало една малка пречка, която, според него, като добри родственици можели да разрешат.

Домъкна една карта, разпъна я на една от масите в залата, донесе свещи и помоли всички да дойдат и да видят. Те веднага се събраха любопитно около него.

Ескил постави пръстта си първо върху Арнес, а след това проследи река Тидан чак до мястото за съвета Аскеберя на изток, след това спря при Форшвик, край бреговете на Ветерн, където се намираше основната крепост на Емунд Улвбане, Едноръкия, поправи се той.

— Погледни и помисли — рече Ескил и посочи земите на Емунд с ръка. — Емунд седи във Форшвик сам в една вражеска страна и с една отсечена ръка. Едва ли се чувства особено радостен и сигурен. Не може да очаква помощ от онзи хлапак Болеслав, а ще отнеме време, преди Карл Сверкершон да покаже войската си от свине в Западна Готаланд. Виж! Ако ние от Арнес купим земята му, така ще притежаваме цялата площ между Венерн и Ветерн. Всички пътища и цялата търговия ще бъдат в ръцете ни. Това би била огромна крачка напред.

Ескил гледаше така, като че всички бяха разбрали мисълта му, но не беше така. Кнут отговори мрачно, че едното няма нищо общо с другото.

Тогава Ескил възрази, като използва заобиколки, че навярно първо могат да уредят това, преди кралеубиецът да си получи заслуженото. Иначе земята му ще бъде наследена в рамките на същия вражески род. Както стоят нещата в момента, почти прошепна Ескил, Емунд няма да отхвърли мисълта да избяга в по-сигурни земи и заради това може да му предложат ниска цена за Форшвик. Това няма да бъдат много трудни преговори.

Тогава двама от хората на Кнут, които бяха норвежци и се казваха Геир Ерлендсен и Елинг Силния, се разсмяха силно, защото бяха разбрали всичко. Скоро всички в залата се смееха така, че им текнаха сълзи. Всички, освен Арн, който изобщо не разбра кое е толкова смешно.

Вдигнаха тост за изключителната идея на Ескил и обещаха като Добри родственици да се погрижат тя да бъде осъществена по най-добрия начин.

— Рядко, родственико Ескил, си имал тъй просто предложение — изсумтя Геир Ерлендсен в чашата си. — Смятам, че Емунд Едноръкия трудно ще откаже на предложението ти, макар и то да е долно. След това спокойно можеш да оставиш останалото на нас и навярно ще получиш значителен дял сребро!

— Както е вярно, че съм ваш предводител и бъдещ крал, така се заклевам, че ще наградим добрите си родственици — извика Кнут Ериксон и наново всичко се засмяха, а Арн все още не разбираше нищо от това, по което бе постигнато съгласие.

Преди нощта да се беше изтърколила и тъй като на следващия ден щеше да е трудно да яздят из снега, норвежкият им родственик Ейвин Юнсон реши, че е време да чуят как бардът разказва за бащите и родствениците им, както и за неща, които подсилват духа. Бардът, който се казваше Урм Рьогнавалдсен, излезе отпред и изчака, докато всички получат пиво, намести се добре и започна разказа си. Родствениците от Западна Готаланд очакваха истории за западните страни, понеже на тези истории всички се смееха най-много. Това, което бардът започна да разказва, беше нова сага, която звучеше така:

— При възнасянето на Христос в небето се видели много поличби. Когато свети Ерик този ден участвал в голямата литургия в църквата „Светата троица“ на т.нар. Възнесение Господне в Източен Арос, той получил послание чрез един от хората си. Врагът бил близо до града, се казвало в съобщението, искали, без да се бавят да тръгнат насреща му с въоръжени групи. Казват, че той рекъл: „Нека да послушам тази голяма литургия на спокойствие. Надявам се в името Господне на някое друго място да можем да изслушаме това, което остава от нея.“ След тези думи той поверил живота си на Бога, прекръстил се, излязъл от църквата и въоръжил себе си и хората си. Въпреки че те били малко на брой, той смело се отправил към врага си. Врагът ги посрещнал с битка и със сила се насочил преди всичко към него. Когато повалили богопомазания крал на земята, му причинили много рани. Скоро той лежал полумъртъв, ала враговете ставали още по-жестоки и започнали да го плюят и да му се подиграват. Напред излязъл Емунд Улвбане, който бил от хората на Карл Сверкершон, и като не проявил уважение, му отсякъл главата. Така свети Ерик като победител се пренесъл от царството на живите към Божието царство. Там, където паднала главата му, веднага бликнал извор и до днес там тече вода, а изворът се нарича „Свети Ерик“. Водата му е сътворила много чудеса. А светецът Ерик живее и до днес и завинаги ще живее сред нас.

Когато бардът Урм Рьогнавалдсен приключи разказа си, настъпи пълна тишина, не се чуваше и звук от удар на чашите в масата, в знак, че някой иска още. Кнут помоли Арн да избере молитва за спасението на баща му. И за да й даде повече сила, да я каже на църковния език. Арн го стори, но все още бе потресен от мъка и нещо подобно на ярост, заради това, което беше чул.

Кнут Ериксон бе наел Урм, на когото думите му се удаваха, за да повтаря казаното във всеки дом, който щяха да посетят. Всеки човек в страната трябваше да чуе този разказ. Така искаше Кнут.

На следващия ден имаха успех в лова на вълци в Арнес и убиха осем животни. Вълчата кожа бе най-добра за през зимата.

* * *

Тази година в църквата в Хюсабю, която беше кралска, щеше да се отслужи голяма коледна служба. Карл нямаше да се появи, тъй като хората от Западна Готаланд бяха против него. Но в Хюсабю щеше да дойде човекът, който създаваше законите, Карле, най-изтъкнатият човек в Западна Готаланд. Заради това хората от кралския род щяха да отбележат коледната служба в Хюсабю, а не в собствената си църква във Форшхем.

Няколко дена по-рано в Арнес пристигна новина от свещеника във Форшхем. Той на свой ред беше получил запитване от кралския свещеник в Хюсабю, което сам беше предизвикал, като се беше похвалил какъв добър певец има за литургиите си, а сега въпросът беше дали Арн би могъл да дойде няколко дни по-рано в Хюсабю, за да се упражнява с хора, така че коледната литургия да е по-добра. Според Арн това беше християнско предложение, на което не може да откаже. Без да обръща внимание на ласкателствата, веднага се приготви да отиде до Хюсабю. Магнус искаше да изпрати с него свита, понеже Арн беше воин, който би донесъл слава на онзи, който го убие, а и беше мъж, чиято смърт щеше да зарадва поддръжниците на Сверкер. Арн отхвърли предложението и обясни, че докато е ден, а той е на кон, никой няма да успее да го хване. Не и ако язди собствения си окаян свещенически кон, добави той през смях.

Сега Магнус можеше да се смее на това, тъй като бе прозрял, че е грешил за коня му, както и за меча му, и за способностите му да борави с меч и да язди кон. Магнус се беше молил за прошка за всичко това.

Арн бе станал на развиделяване. Беше добре облечен и загърнат във вълча кожа и с църковни одежди в торбите на седлото. Беше лют студ, но яздеше равно, така че и той, и Шимал да поддържат топлина, без да се потят, и да стигне църквата в Хюсабю и дома на свещеника още по обед. Веднага щом остави Шимал в конюшнята беше посрещнат с пиво и пита от съпругата на свещеника, както си беше обичаят. Той влезе в църквата, която беше най-големият храм в Западна Готаланд след катедралата в Скара и имаше огромна кула на запад, построена далеч преди времето, за което си спомняха.

Беше в много добро настроение, понеже обичаше да пее, и коледните химни бяха нещо, което според него всеки трябваше да знае наизуст, а и Коледата беше весел празник, който правеше тоновете лесни за пеене дори и за онези, които не се бяха упражнявали много.

Сред певците в хора той беше единственият, който се беше упражнявал при монасите от Цистерцианския орден. Там беше и Сесилия Полсдотер, която през последните години се беше редувала със сестра си Катарина да се изучи в манастира „Божия дом“ край езерото Хорнборг.

Първото нещо, което чу, като влезе в студената църква, беше гласът й. Той се открояваше ясно и чисто над всички други гласове и Арн се сепна от почуда и се заслуша. Никога не беше чувал нещо толкова красиво и си помисли, че гласът й звучеше така, както едно момчешко сопрано сияе в един хор, както той самият бе звучал в „Школата на живота“. Макар че бе убеден, че този глас е още по-добър. Това женско сопрано беше изпълнено с живот.

Той беше застанал далеч от репетиращите и не виждаше чий беше този небесен глас. А и засега не се интересуваше, защото бе забил поглед в каменния под, така че гледката пред очите му да не пречи на ушите да усетят и тихите тонове.

Когато хорът най-отпред изпя четири от шестнадесетте стиха, свещеникът, който ръководеше певците, направи пауза, за да оправи нещо и да изкрещи на един от тях, който пееше втори глас. Тогава Арн отиде отпред, поздрави свещеника и се поклони леко свенливо на групата певци.

Тогава той я видя за първи път. Като че отново беше видял Биргите край фиорда Лим, макар и сега пораснала. Онази Биргите, заради която трябваше да изкупи толкова грехове и заради която почти бе крещял на отец Хенри за това какво всъщност представлява любовта. Тя имаше същата гъста червена коса, сплетена на плитка на гърба, същите будни кафяви очи и същото красиво, бледо лице. Навярно я бе зяпнал, понеже тя му се усмихна закачливо, защото беше свикнала младите мъже да я гледат. Сесилия не знаеше кой е той, тъй като свещеникът не беше казал, че е поканил още един певец и не бе споменал кой е той, понеже не знаеше дали единият от синовете в Арнес би си причинил неудобството да дойде, за да репетира песни.

Свещеникът от Хюсабю беше щастлив и се надяваше, че Арн е поне наполовина толкова добър певец, колкото се беше похвалил простият свещеник от Форшхем, и коледната служба щеше да стане необикновено добра, защото вече имаше изключително красиво сопрано за първия глас. И тъй като беше по-скоро весел, отколкото строг свещеник и обичаше да се шегува и да изненадва, ако му се отдадеше случай, той веднага прибягна до хитрост.

Рече, че е дошъл певец от църквата във Форшхем, което според Арн беше някак странен начин да бъде наричан, и че може да изпеят онова, което току-що бяха изпели, но само с двама певци на два гласа. Той даде знак на Сесилия, която излезе пред другите с явна увереност и отново се развесели от зяпналия селяндур от Форшхем.

Арн разбра, че именно тя притежава онзи небесно красив глас и това прозрение го накара да се изчерви като глупак.

Когато Сесилия стори това, което свещеникът й беше казал, започна да пее сама първия глас и дръзко повиши тона, за да постави певеца от Форшхем на място.

Но когато чу или по-скоро усети с цялото си тяло как новият певец стигна височината на гласа й и я последва като че в танц, в който гласовете им се преплитаха напред-назад с лекота като че винаги са пели заедно, тя вдигна поглед към него. Той вече я гледаше и когато очите им се срещнаха, двамата се почувстваха така, сякаш Божият глас беше проговорил чрез гласа на другия. Тогава тя изви глас, за да направи песента по-трудна. Той я последва със същата лекота и те вече не виждаха другите певци и свещеника до тях, онемели от тази красота, която се сипеше като светлина под свода на църквата. Гледаха се един друг и не спряха, преди изпеят всичките шестнадесет стиха.

Упражняваха се цял ден и успяха да изчистят голяма част от грешките си. Свещеникът от Хюсабю беше любезен с всички и в такова добро настроение, в каквото никой не го беше виждал. Към онези, които по-рано бе искал да постави на мястото им, сега показваше търпение и скоро всички разбраха как трябва да пеят, понеже имаха възможност да слушат двама изключителни певци.

Всички бяха в добро настроение, когато трябваше да привършват заради вечерната молитва, а Арн и Сесилия, които едва сега имаха възможност да говорят един с друг, веднага заговориха страстно, питаха се къде са се научили и скоро се надприказваха за манастира „Божия дом“ или за „Школата на живота“, или за Варнхем. С очи, които гледаха само другия, те излязоха на стълбите на църквата, където мъже чакаха Сесилия с палтото й и коня й, за да я отведат в дома й в Хюсабю за вечерта както баща й Алгот строго беше заповядал.

Единият от хората тръгна гневно към певеца, който вървеше твърде близо до девицата, чието целомъдрие той трябваше да пази. Другият, който беше присъствал на съвета в Аксевала, го хвана предупредително за ръката, промъкна се и любезно поздрави господаря Арн от Арнес.

Тогава Сесилия Алготсдотер спря да говори за пеенето в манастира, тъй като й се стори, че е чула грешно. Този мил младеж с тези благи очи не можеше да бъде мъжът, за когото всички в цяла Западна Готаланд говореха като за главорез.

— Как е името ти, певецо — попита го тя със съмнение в гласа.

— Аз съм Арн Магнусон от Арнес — отговори бързо той и в същия миг прозря, че за пръв път в живота си той каза името си, както трябва. — А коя си ти — добави той след малко, а погледът му беше потънал дълбоко в нейния.

— Аз съм Сесилия Алготсдотер от Хюсабю — отговори тя свенливо и направи на Арн същото впечатление, което той й беше оставил, когато й бе казал собственото си име. Така и двамата разбраха, че Бог ги беше събрал заради тази гореща и игрива среща на гласовете им в църквата.

* * *

Коледната служба в църквата на Хюсабю в лето Господне 1166-о щеше да остане в историята. Никой никога не беше чувал по-красиви химни. По този въпрос всички бяха единодушни. И като че ли умората, която всички обикновено рано или късно изпитваха, след като бяха стояли на каменния под, този път не навести никого от участниците.

И за очите тази служба беше като че Бог говореше, тъй като русокосият младеж от кралския род, облечен в синьо палто, и червенокосата дъщеря на Алгот до него, облечена в зелено, пееха заедно с толкова огромна радост и сила, че всички можеха да прозрат Божията мисъл за тези двама души. А ако бащите им, които присъстваха, не го виждаха, то множеството, което беше дошло на пира в Хюсабю, на драго сърце щеше да им го обясни. Всички знаеха, че няма да се говори за злато или покупки, както и че сега Алгот Полсон беше в много тежко икономическо състояние. Като че ли Иисус Христос говореше на събраните хора, карайки небесните гласове на тези двама млади да разпръснат коледното радостно послание, че любовта е онова, което помирява, че любовта е онази сила, която въстава срещу злото, а любовта, която виждат и чуват на тази коледна литургия, е силна и явна.

Естествено, и Алгот също забеляза това, което всички, които не бяха в час с църковните дела, бяха видели. Като човек на краля той беше сред застаналите най-отпред, до Карле Ескилсон и господаря Магнус. А онова, което той видя, и онова, което всички бяха видели, със сигурност породи у него надежда. Но той знаеше от богатия си опит, че с господаря Магнус и сина му Ескил не можеше лесно да се преговаря, а сега нещата стояха така, че всички разправяха, че Арн е близък приятел на Кнут Ериксон, за когото всички приглушено повтаряха, че ще бъде следващият крал на страната. Така че това, което сега му изглеждаше ясно пламтяща надежда, можеше да се превърне в пепел, веднага щом дойдеше време да преговарят. Навярно хората от Арнес имаха планове за далеч по-удобен брачен съюз, навярно искаха да обвържат рода на Ерик и кралския род още по-тясно. Навярно искаха някоя дъщеря на норвежки крал. Това, че Сесилия и Арн имаха мечти, които литнаха високо, и това, че пееха като птици така, че всички можеха да го видят и чуят, не беше от никакво значение, щом дойдеше време да се преговаря.

Така Алгот Полсон се луташе между надеждата и отчаянието, докато обмисляше тези възможности. Беше и наплашен от предстоящия пир, тъй като това му изглеждаше като да изгори на брега всички кораби, които предците му бяха построили според сагите, и нямаше да има връщане назад. Сега за Алгот също нямаше връщане назад.

Задължението на Алгот в кралския двор беше да подреди нещата така, че кралят да може да дойде, по което време пожелае, с колкото голяма свита пожелае, и да остане, колкото поиска. Кралският двор във всеки миг трябваше да може да предложи пир.

Ако самият крал Карл Сверкершон беше изпратил хора, които да предупредят, че той и свитата му щяха да пристигнат за коледната служба в Хюсабю, както самият той и много други крале бяха правили много пъти, то всичко щеше да си бъде така, както трябва. Ала това не беше разумно, имайки предвид случилото се на бащата на краля Сверкер Стария именно по пътя за една такава коледна служба. А Западна Готаланд в момента не беше сигурно място за хората от рода на Сверкер.

Вместо това пристигна вест, че кралският род, господарите от Арнес и законотворецът заедно с огромна свита ще празнуват Коледа в Хюсабю, като че кралското право беше тяхно. Да им се откаже, щеше да е трудно, особено ако трябваше да признае единствената причина за това, че този двор принадлежи на Карл Сверкершон, а не на рода от Арнес. Да каже това, което беше вярно, беше равностойно на смърт.

Но да каже да, което Алгот Полсон беше сторил, също можеше да бъде равностойно на смърт. Беше зима, имаше много сняг и никоя кралска войска нямаше да дойде преди началото на пролетта, ако дойдеше и тогава. Но ако тя дойдеше и победеше, нямаше да е лесно да обяснява, че победеният враг е ял от храната на краля в кралския двор. Единственото, на което Алгот Полсон можеше да се надява, беше, че през пролетта родът от Арнес и техните родственици щяха да победят. Иначе той нямаше да живее още дълго. За тази си дилема той не беше казал нищичко на дъщеря си Сесилия. Той дори и не предполагаше, че момичешката й главица може да разбере онова, което ставаше.

Пирът мина отлично. В началото Алгот Полсон изпитваше леко напрежение, седнал на централното място, до него седяха законотворецът Карле и тримата най-видни мъже от Арнес, които седяха на следващите места по ранг. Не беше никак трудно да се разбере какво смятаха тези хора за това, че ядат кралската храна, като че тя беше тяхна. Те дори се шегуваха на висок глас по въпроса, а от време на време вдигаха тост за краля и всеки път се смееха още по-високо.

Сесилия и Арн нямаха възможност да се усамотят по време на пира. Можеха да си говорят с очи, тъй като стояха най-много на няколко крачки разстояние един от друг. Този начин за разговаряне даже не беше дискретен, защото на всички останали в залата им беше ясно като бял ден.

Магнус и Ескил скоро разбраха, че са изправени пред сериозен проблем, и шепнейки, стигнаха до решението, че не му беше мястото да го обсъждат, било то с Арн или помежду си.

След коледния пир в Хюсабю хората от Арнес се отправиха на запад към Ериксберг, за да навестят за няколко дни Йоар Йедвардсон, Кнут Ериксон и родствениците си.

След огромните пирове те се върнаха уморени в Арнес. Не мина много време, преди Кнут Ериксон и дивите му норвежки воини да дойдат в Арнес, облечени така, сякаш планираха нещо далеч по-мащабно от лов на вълци край Тиведен. Макар и да обявиха този лов като причина за идването си.

Времето не беше благоприятно за лов, което изглежда се понрави на Кнут Ериксон, още повече, че той искаше да говори по много въпроси с хората от Арнес. С Ескил искаше да обсъди това, с какви търговии трябва да се занимава, щом стане крал на свеите и готите, а той имаше много за казване по темата. Преди всичко смяташе, че онзи, който владее Свеаланд и Източна Готаланд, трябва да търгува със Заксен и Любек в повече, отколкото преди. Засега те не се бяха научили да използват Балтийско море, като че то щеше да свърши там, където започва Дания, след края на горите на Смоланд. Подобна търговска връзка по море, ако можеха да я осъществят с мир и да сключат споразумения преди всичко с хората от Любек, щеше да е много доходна. Кнут трябваше и да изсече нови кралски монети, защото времето, през което заменяха кожа на бялка за чужди стоки, беше отминало. След това трябваше да подобрят търговската връзка между Норвегия и източните дялове от кралството, която щеше да преминава от Льодьосе през Венерн, през земите на Арнес и след това Ветерн. Преди всичко Ескил смяташе, че тази връзка ще спомогне за добра търговия със сушена риба от Лофутските острови, която можеха да изкупуват почти без пари и да я продават с добра печалба.

Кнут Ериксон беше превъзбуден от тези търговски мисли и рече, че Ескил трябва да стане най-първият му човек по въпросите, отнасящи се до търговията и парите, веднага щом спечели трите кралски корони.

По този въпрос можеха да сторят само едно и то беше търговия с Емунд Едноръкия от Форшвик, понеже земите му бяха брънка във връзката между Норвегия, Свеаланд и Източна Готаланд. Тъй като това беше сделка, изключително добра за едната страна и по-малко изгодна за другата, според Ескил трябваше да преговарят по нов начин, като изпратят писмо с предложение за покупка. В Арнес нямаше много пергаменти и принадлежности за писане, но бяха достатъчни за целта. Помолиха Арн да напише предложение, което той рече, че може да стори. В „Школата на живота“ и във Варнхем той беше работил при архиварите, а в двата манастира пазеха много писма от подобен род, които се отнасяха до дарения и покупки. Ако Арн знаеше кой какво ще купува, от кого и за каква сума, то той без проблем можеше да напише такова писмо.

Арн известно време слушаше обясненията на Ескил, след което се качи в залата в кулата, извади всичко, което му беше нужно за работата, и след това остана там целия ден. Когато дойде време за вечерна молитва, той се върна с много красиво писмо, написано на пергамент, върху което беше поставил восъчния печат на Магнус Фолкесон. Тъй като писмото беше на латински, а тези писма по принцип трябваше да бъдат на латински, за да имат сила, той няколко пъти го прочете високо на народен език, така че другите да го чуят:

„В името на Светата троица. Аз, Магнус, господар на Арнес, и двамата ми синове Ескил и Арн, съобщаваме, че за момента и завинаги срамната и продължила дълго вражда между Емунд и нас приключи. И нека свърши тъй, че с Божията помощ и всеобщо одобрение, Емунд Улвбане да ни предаде Форшвик с принадлежащите му ливади, гори, реки и всичко друго, което спада към земите му, така че тогава тези земи да ни принадлежат в мир и завинаги. За това споразумение ние ще дадем 50 сребърни къса, както се изразяваме на народен език.

Дори аз, Кнут Ериксон, който след Бога съм най-голям застъпник на това прехвърляне и на помирението, заедно с много други свидетели подкрепяме това дело. Тъй че това да може да стане безпрепятствено, ние поставяме отпечатък и от печатите на Магнус, и на Кнут, като се обвързваме чрез властта, дадена ни от Иисус Христос, майка му светата Дева Мария и всички светци, да накажем онзи, който пристъпи тази спогодба, с разправа. Свидетели са Ескил и Арн Магнусон, Ейвин Юнсон, Урм Рьогнавалдсен, главният свещеник във Форшхем и много други, чиито имена няма да изброим.“

Когато Арн прочете текста три пъти, така че всички да разберат онова, което се казваше в него, известно време всички го обсъждаха оживено. Норвежките родственици смятаха, че той не бива да нарича Емунд Улвбане, а както си му е редът Едноръкия. Магнус възрази, че е по-вероятно Емунд да постави печата си под писмо, в което към него се обръщат с Улвбане. Макар и Едноръкия да е по-вярно и в по-голяма степен заслужено име, в момента целта не е да се обиждат, а да търгуват. Норвежците смънкаха, че са съгласни.

След това Кнут поиска да не бъде споменаван само с бащиното си име, а и с rex sveorum et gothorum, словосъчетание, което в самото начало разбра само Арн и на което възрази, тъй като смяташе, че онова, което човек иска да се случи и което заслужава да се случи, не бива да се обявява предварително, тъй като това е като да се продава кожата, преди мечката да е застреляна.

Никой от останалите не разбираше този спор, докато Арн не обясни, че думите означават крал на свеите и готите, а тогава Магнус взе думата и рече, че всички присъстващи със сигурност се надяват, че ще стане така в недалечно бъдеще, а и че трябваше вече да е така, но и че твърде много свеи и готи са невежи по този въпрос и си мислят, че крал на Свеаланд и Източна Готаланд е Карл Сверкершон. Все пак това е само едно писмо, което ще придобие толкова по-голяма стойност, колкото по-правдоподобно звучи. Вярно, че Кнут Ериксон си е Кнут Ериксон и ще се нарича така дори и по-късно, когато бъде обявен за крал. Ако той сега сложи печата си под писмото, то винаги ще има същата стойност, дори и без думите, които той иска да прибави към името си.

Тъй като Кнут не даваше вид, че желае да се предаде, Арн изтъкна, че фактически е написал, че Кнут вече е крал, но с думи, които имат двойно значение, и бавно зачете ясно думите:

„… така ние се обвързваме чрез властта, дадена ни от Иисус Христов, майка му светата Дева Мария и всички светци, да накажем онзи, който престъпи тази спогодба…“

 

Арн обясни, че ако под „ние“ се разбира Кнут Ериксон, то Ериксон получава властта си от Бога и само един крал може да получи правото да отсъжда при неуредици. Естествено „ние“ може да се разбира и като събирателно за всички изброени имена, като че те са една заплаха за безмирици. Не беше лесно да се разбере как точно трябва да бъде тълкувано, което не беше и смисълът в написаното от Арн. Целта беше да се каже, че Кнут Ериксон е крал по Божията милост, ала и да не се казва.

Кнут се съгласи с това, даде на Арн печата си с трите корони и го помоли да отиде в залата и да сложи печата в края на писмото. След това оставаше Емунд да постави печата си, но всички смятаха това за сторено, макар и самият Емунд да нямаше ни най-малка представа за предстоящата сделка.

На следващия ден Ескил и Кнут, всички норвежки хора от свитата му и половината от хората на Магнус в Арнес щяха да се отправят към Форшвик, за да решат този въпрос. Арн се учуди, че бяха толкова добре въоръжени, макар че отиваха на мирна мисия, но бяха натоварени и със сребро. Ескил обясни, че най-добрият начин да избегнат размирици е да успеят да се договорят по трудната сделка, без да вдигат много шум. Норвежците щяха да са само за морална подкрепа. Когато Емунд положеше печата си под писмото, той трябваше да бъде в добро здраве и спокоен, иначе всичко щеше да се провали. Арн сметна, че е разбрал, и се успокои.

Тогава Кнут дръпна Арн настрана и му рече, че е най-разумно да не го последва за сключването на тази сделка, тъй като присъствието му ще повлияе на душевното състояние на Емунд по неблагоприятен начин. Сега трябва да въртят търговия и това е задача на брат му Ескил, а не на Арн. Скоро ще настъпят времена, когато ще е нужна помощта на Арн, а Ескил няма да бъде от особена полза.

Арн бързо се съгласи с това, толкова бързо, че изненада Кнут, който се безпокоеше от този разговор. Арн имаше други планове и желания и рече някак предпазливо, че докато родствениците му бяха по дела край бреговете на Ветерн, той ще тръгне за Хюсабю. Кнут веднага разбра за какво става дума, тъй като Ескил вече беше разказал за Сесилия и неприятностите, които тя и Арн можеха да им навлекат.

Веднага след празника на света Гертруд, когато пролетта се усещаше ясно във въздуха и лесно можеха да яздят из снега, макар и ледовете все още да сковаваха здраво земята, натоварената и въоръжена група напусна Арнес. Всичко, което взеха със себе си, го носеха на гърбовете си или в натоварените по конете торби. Не можеха да вземат каруци или шейни, тъй като това време през пролетта беше най-неблагоприятно за тежък товар. Но такава беше и целта им, защото Емунд и хората му не биха очаквали посещение през този сезон, което щеше да улесни нещата.

Първо яздиха на север, за да стигнат до река Тидан, която още беше покрита с непробиваем лед, така че успяха да достигнат до мястото на съвета в Аскеберя, където пренощуваха в навесите на съвета. На следващия ден тръгнаха на развиделяване, така че да пристигнат във Форшвик при залез-слънце и да успеят да се промъкнат в двора, преди хората на Емунд да разберат, че някой идва.

Успяха. Емунд и хората му бяха навестени изненадващо и бързо бяха обезоръжени. Мъжете, които можеха да носят оръжие, бяха натикани в килерите и ковачниците и бяха наблюдавани внимателно от суровите норвежци. След това в централната сграда бяха самият Емунд, порасналият му син Гермунд, жена му Ингеборг и три малки деца. Там останаха и крепостните, които им бяха нужни, като преди това дошлите се бяха уверили, че никой от тях не носи оръжие.

Беше мрачно посещение, при което Ескил и Кнут говореха високо и без колебание, докато Емунд и хората му отговаряха едносрично и подозрително на всичко, което им казваха.

Ескил изглеждаше в изключително добро настроение, в самото начало рече, че е дошъл, за да сключи сделка и че със сигурност могат да се споразумеят, но както си му е редът, първо щяха да се отдадат на ядене и пиене, за да могат да им се развържат езиците. След като хапна малко, той нареди да донесат сандък със сребро, който поставиха на масата между него и Емунд, който след това се поуспокои, не защото го искаше много, а защото се страхуваше, че не бяха дошли за споразумение, а за да убият него и децата му. Среброто на масата показваше, че са дошли с предложение, а не да сеят смърт. Все пак разговорът вървеше мудно.

След като ядоха дълго, Ескил любезно предложи да преминат към обсъждането на сделката, а този разговор е за мъже, заради което жена му Ингеборг и децата й имат позволението на гостите да се оттеглят. Домакините веднага се подчиниха на тази заповед.

Когато Ескил и Кнут останаха насаме с Емунд, Ескил говори просто и ясно. Рече, че цената може да му се стори някак ниска, тъй като със сигурност Форшвик струва повече от 50 къса сребро. Това е ясно на всеки. Той спря, за да отвори сандъка със сребро, извади писмото, което прочете на народен език, но без да споменава всички имена в него и особено името на Кнут Ериксон. Така Емунд се убеди, че става дума за сделка, била тя и неизгодна.

Ескил рече, че 30-те къса сребро, които Емунд бе получил на съвета при Аксевала, трябва да бъдат добавени към тази сума, тъй като тези 30 къса са били предназначени за помирение, макар че тогава Емунд не се беше помирил с тях. Но сега е разумно най-после да постигнат помирение.

Емунд кимна, че разбира този начин на мислене и рече предпазливо, че 80 къса сребро са добра цена, особено щом на всичко отгоре се помиряват. Ескил каза, че е радостен, че за момента се разбират така добре.

Ала Емунд не беше готов да постави печата си под писмото и да получи среброто без някакви уверения, защото не се чувстваше сигурен при сключването на сделки, когато неговите хора бяха заложници на най-яростните норвежки воини, а и не разбираше какво общо има с това този Кнут, който седеше на масата му.

Ескил отговори, че го разбира. Тези проблеми можели да се решат, като на следващата сутрин натоварят на шейни семейството на Емунд и онези от хората му, които поискат да го последват. Когато шейните тръгнат, щели да изчакат достатъчно дълго, преди да сключат сделката, така че тези, които тръгнат, да са в безопасност. Така Емунд няма да се страхува за живота и сигурността на родствениците си.

Емунд се съгласи и добави, че собственият му живот няма да бъде ценен в часа, в който той остане сам във Форшвик, обграден от хора, които не са му приятели.

Ескил кимна замислено и каза, че все пак е така, но ако в този момент родствениците на Емунд отпътуват с огромна преднина, няма да успеят да ги настигнат, така че няма да е същото, като да убият всички на момента, понеже не са успели да се споразумеят.

Емунд рече, че иска да се споразумеят. Но иска да предложи едно последно нещо. Среброто, с което ще платят покупката да бъде в шейната, с която тръгнат родствениците му.

Това предложение не се хареса на Ескил, тъй като по традиция не се плаща за нещо, преди човек да го получи. Ако Емунд откаже да даде Форшвик, те щяха да изгубят среброто. Съгласиха се за половината, след като дълго обсъждаха проблема. Половината от среброто за покупката щеше да тръгне с шейната, а Емунд щеше да получи другата половина, след като положи печата си в края на писмото. Така и стана, започна нощ, през която много от хората във Форшвик не можаха да спят.

На сутринта половината от залостените хора на Емунд бяха пуснати, за да получат закуска и да натоварят шейните. След това Емунд се сбогува с жена си Ингеборг и децата си, помоли да им предадат договорената половина от среброто, което Ескил носеше със себе си, натовариха го в най-предната шейна, а до него седна съпругата на Емунд. Шейните тръгнаха по ледовете на Ветерн.

Чакаха, без да говорят, в огромната зала, докато шейните взеха голяма преднина и вече не можеха да ги настигнат. Тогава дойде време да приключат сделката. Емунд беше унил, а лявата му ръка трепереше, когато с помощта на Ескил той постави печата си под споразумението за покупката. Остатъкът от дясната му ръка, която се подаваше през ленения плат, миришеше лошо.

Когато споразумението беше уредено, Ескил внимателно го нави и го прибра под ризата си, бутна сандъка с другата половина от сумата към Емунд. Сбогуваха се, като Ескил му рече, че той вече няма работа във Форшвик. Няколко от хората му щяха да останат и да се грижат за стопанството през пролетта, а след това щяха да дойдат други хора от Арнес, за да поемат Форшвик.

После Ескил тръгна, държейки се любезно с Емунд, събра хората от Арнес, които го чакаха, качи се на седлото и пое, без да бърза.

Вътре в залата никой не даваше вид, че ще позволи на Емунд да тръгне с шейната, която го очакваше. Когато мина достатъчно време и Ескил се изгуби от погледа им, така че нито виждаше, нито чуваше звука, Елинг Силния и Егил Улафсен излязоха и убиха хората, които чакаха господаря си, и хвърлиха телата им в шейната.

Когато бяха готови, те се върнаха и седнаха, без да кажат нищо, понеже нямаше нищо за казване. Всички вътре ги бяха чули и разбрали какво става.

Тогава Кнут се обърна към Емунд и му заговори с нисък глас, но със студена омраза.

— Ти се чудеше, Емунд Едноръки, кой съм аз, тъй като не познаваш никой Кнут. Ще ти кажа, понеже аз не съм кой да е норвежец. Аз съм Кнут Ериксон, син на Ерик Йедвардсон, и ако вече си в мир с Ескил Магнусон, то аз имам да ти връщам за греховете ти.

Емунд разбра за какъв грях ставаше дума и веднага подскочи, като че искаше да избяга, но беше хванат, докато норвежците крещяха бурно. Изведоха го навън, удряйки го, като му се присмиваха, разпънаха го на земята, завързаха ръцете и краката му, така че той лежеше по гръб, а под главата му поставиха дънер.

Геир Ерлендсен рече, че трябвало да го вържат от другата страна, за да може да види онова, за което бяха говорили, но той не беше виждал — норвежкия обичай да откъснат окървавеното ухо на този, който заслужава да умре в мъки. Било добре, тъй като ребрата на кралеубиеца щели да се пречупят и да паднат като криле на земята, а Кнут след това може да извади сърцето на Емунд от тялото му.

Кнут Ериксон не искаше да чуе за това, тъй като не желаеше да цапа ръцете си с кръвта на този варварин. А както пишеше в Светото писание, кралеубиецът щеше да умре по същия начин, по който бе убил самият той, като отсекат главата му изотзад.

Емунд Улвбане се държа мъжки и не моли за живота си. С един-единствен удар Кнут Ериксон отсече главата от тялото му, нареди да я поставят насред двора, за да напомня на крепостните, които бяха останали, че във Форшвик има нов господар. Нареди да хвърлят тялото на Емунд в шейната сред телата на хората му и да я изгорят върху леда.

Кнут Ериксон и повечето от воините му останаха във Форшвик още един ден и взеха всичко, което можеха да използват от мазите в имението. Нещата, които намериха, бяха ценни, тъй като откриха и огромно количество нарязано дъбово дърво, за да построят кораба, който искаха. Ейвин Юнсон, Юн Микелсен и Ескил Улафсен останаха във Форшвик, за да построят кораба, докато ледовете на Ветерн се пропукат. Това щеше да бъде тежка работа, с която можеха да се справят само норвежки корабостроители.

Останалите от хората на Кнут, както и някои от воините от Арнес, тръгнаха с Кнут към Западна Готаланд. Той беше поел по пътя, който щеше да го отведе до трите корони.

* * *

Възлюбената: Гласът на моя възлюбен! Ето, иде, припка по планините, скача по могилите. Моят възлюбен прилича на сърна или на млад елен. Ето, стои зад стената ни, поглежда през прозореца, наднича през решетките. Моят възлюбен ми заговори: „Стани, моя мила, моя хубавице, излез! Ето, зимата се вече мина, дъждът преваля, престана.“

„Песен на песните“, 2:8–11.

Арн отново и отново си повтаряше тихо Божиите думи, като че те го изпълваха повече от всичко останало, докато яздеше към Хюсабю, а огромни парчета пръст, замръзнал сняг и лед подскачаха под копитата на Шимал. Жребецът се потеше, но Арн носеше страстта в себе си и си мислеше, че пролетният вятър ще го освежи. Знаеше добре, че това не беше състоянието, в която трябваше да се появи в Божия дом, за да пее във възхвала на Бога. Той беше сигурен, че отец Хенри би го корил за това.

Яздеше като луд, поддържайки скоростта на луд, тъй като не знаеше нищо друго. Беше тъй обладан от мисълта за Сесилия, че всичко друго не го интересуваше. И като че дяволът го изкушаваше с лоши помисли и го питаше, дали може да избере между Божията любов и любовта на Сесилия. Какво би избрал? Тези лоши помисли го обземаха, колкото и да се отбраняваше. Като че ли дяволът наистина беше открил душа, която беше слаба.

Трябваше да спре, да слезе от Шимал и да поиска прошка за всички лоши помисли, които го бяха обзели. Моли се, докато замръзна, та даже и след това. После продължи, като поддържаше умерена скорост, беше толкова близо до Хюсабю, че хората скоро щяха да го видят.

Дойде навреме за службата, остави Шимал, избърса потта му и го покри с домашен плат, за да не настине след това бясно препускане. Шимал го погледна с огромните си, замислени очи.

Беше Благовещение и жеравите се бяха върнали в Западна Готаланд. През този ден в „Школата на живота“ щяха да почнат да орат земите, а на тази литургия Арн трябваше да пее също тъй хубаво, както на коледната. Дева Мария беше светец пазител на Варнхем и всички певци, които идваха от Варнхем, знаеха всички текстове за светата Дева наизуст.

По време на репетирането на песента той чувстваше като че извършва грях, макар двамата със Сесилия да пееха толкова отдадено, както по време на коледната литургия. В тези редове се пееше за любовта към Девата, но Арн гледаше Сесилия в очите и всяка дума беше предназначена за нея, а усети по песента й, че и тя му отговаряше по същия начин.

Без да знае, че така потъпква самоуважението на Алгот Полсон, той реши да остане няколко дни в Хюсабю, така че двамата със Сесилия да могат да репетират новата песен за предстоящата литургия. Точно както Арн предполагаше, макар и да не знаеше причината, Алгот Полсон не беше мъж, който можеше да откаже на желанието на един от синовете от Арнес. Така че веднага и без много да говорят, стана така, както беше рекъл Арн.

След това избухна борбата между двамата млади от една страна и всички останали, които искаха или трябваше да ги пазят, от друга. Двамата използваха всичката си хитрост, за да говорят насаме. Алгот и по-старите жени в имението пък виждаха това и трябваше да приложат, всичката си хитрост, за да ги пазят във всеки един миг. Докато седяха мирно в залата с други хора наблизо и пееха химни за възхвала на Бога, като всяка песен беше по-хубава от другата, никой нямаше нищо против. Издръжливостта на Арн и Сесилия да седят заедно и да пеят беше голяма, ала не по-голяма от стоицизма на обкръжението им да седи и да ги пази. Внимаваха да не би двамата да седнат твърде близо един до друг. Когато дойдеше време за вечеря, двамата седяха на централното място, а Алгот седеше като вълнолом помежду им. Не можеха да се доближат един до друг, освен когато Сесилия любезно предлагаше пиво на Арн, което му причиняваше известно страдание, защото беше решил никога през живота си да не пие толкова много пиво колкото първия път в Хюсабю.

Точно преди Благовещение свещеникът Суне от Хюсабю беше на посещение при епископ Бенгт в Скара. Въпреки непроходимостта на пътищата по това време много от божиите служители се бяха събрали, което беше знак за огромното безпокойство, което се ширеше чрез слуховете в цяла Западна Готаланд след съвета в Аксевала. Всички знаеха, че крал Карл Сверкершон нямаше да се задоволи с това, че е загубил властта в Западна Готаланд, както и знаеха, че онзи, който искаше да му отнеме кралската корона, беше именно Кнут Ериксон. Ако се случеше най-лошото, крал Карл щеше да пристигне с войска в Западна Готаланд и не се знаеше кой щеше да победи. Сигурно беше, че една подобна война щеше да опустоши страната.

Въпросът, който трябваше да решат по време на това посещение, беше дали църквата трябва да вземе страната на единия или другия в тази борба за светската власт. Мнозина бяха за крал Карл, между тях и самият епископ. Също толкова бяха за Кнут Ериксон, но повечето смятаха, че единственото разумно нещо, което църквата може да стори, беше да не се месят в борбата за светската власт. Защото ако църквата се впуснеше в подобни игри, то щяха да последват много проблеми. Скоро стигнаха до това решение и Суне от Хюсабю беше от най-големите му застъпници. Ако не заради друго, то, защото той самият беше намесен, тъй като бе принуден да извърши коледната литургия за хората от рода Арнес в кралската църква в Хюсабю.

По време на това събиране трябваше да говорят и за друго — главният свещеник разказа на онези, които искаха да слушат, и дори на онези, които не искаха да го чуят, за това, че е станал свидетел на чудо, когато един малък, беззащитен послушник от Варнхем с помощта на архангел Гавраил е повалил на земята двама воини.

Тъй като свещеникът Суне беше на вечерята в Хюсабю и видя Арн край масата, той се сети за тази история и я разказа така, както я бил чул. Всички на масата слушаха напрегнато и внимателно, освен Арн, на който изглежда не допадаше това, което чуваше. Тогава свещеникът се сети, че Арн навярно знае повече за тази случка, отколкото самият той. Все пак Арн идваше от Варнхем и навярно е чул за това или пък познава момчето, което го е сторило. Заради това свещеникът се обърна към него.

Всички забелязаха, че Арн намери въпроса за неприятен, но никой не знаеше защо. Беше им трудно да повярват, че Арн би могъл да изпита завист към някой друг.

Арн заговори бавно, тъй като се чувстваше хванат натясно и не умееше да се измъква с лъжа както другите. Той каза истината, че главният свещеник е подхванал историята от грешната страна. Не ставало дума за чудо, нито пък за беззащитен послушник, понеже той самият е човекът, за който се говори. Това, което се било случило, е, че няколко пияни селяни, които били напуснали венчавка и загубили разума си го обвинили, че е откраднал булката, макар той да бил излязъл от манастира само преди няколко часа. Опитали се да го убият, но за да го убият като мъж, му дали меч да се защитава.

Тук Арн трябваше да спре и се замисли, как да продължи разказа си. Искаше му се да не разказва повече, понеже мислеше, че вече е казал онова, което трябва. А и не беше горд от това, което беше направил, и се разкайваше за стореното. Ала колкото и малко да знаеше за хората от ниския свят и начина, по който разсъждаваха, знаеше, че те си мислят, че иска да се хвали. Този, който се хвалеше всъщност, беше главният свещеник, който във високомерието си беше сметнал, че е свидетел на Божие чудо, а всъщност ставаше дума за нещастие. Но Арн не можеше да каже това, без да го обиди.

По време на непоносимата тишина, която последва, Арн изглежда не искаше да каже повече, но Сесилия го помоли да продължи. Тогава той вдигна поглед и срещна нейните очи и като че светата Дева Мария му говореше и му обясняваше как да построи думите си, така че разказът да стане интересен, макар и причината за него да не е хубава.

Той подмина онова, което беше мъчително. Пияните селяни по погрешка се бяха впуснали да убият някого, когото смятаха за беззащитен послушник, но това беше Арн, който се бе обучавал в изкуството на меча при един от рицарите тамплиери в служба на Бога. Заради това битката беше кратка. Това не беше някакво чудо, както не беше чудо и случилото се в Аксевала.

В тази история все пак имаше някакво чудо, чудото на любовта. Защото в продължението, което главният свещеник не беше видял или не беше разбрал, човек наистина можеше да съзре неоспоримата доброта на светата Дева и нейната загриженост за онези, които се уповаваха на нея. Арн се засрами от дръзките си думи към главния свещеник, но никой в залата не му се ядоса, така че той веднага събра смелост да продължи.

Светата Дева дълго време беше слушала съкровените молитви на жена на име Гунвор и мъж на име Гунар. Те се обичали толкова много, че по-скоро щели да умрат, отколкото да се откажат от щастието да живеят заедно като мъж и жена с Божията благословия.

Гунвор в най-мрачното си отчаяние избягала от женитбата и от самото брачно ложе, преди бракът да бъде осъществен, излязла на пътя и срещнала онзи послушник, който нищо не знаел и не разбирал, ала светата Дева го била изпратила да спаси Гунвор. Така тя била спасена от нещастен живот с мъж, с когото не искала да живее, тъй като той бил един от убитите.

Гунар и Гунвор се оженили и двамата заживели щастливо заедно. Любовта им с помощта на света Дева Мария беше победила всички закони, традиции и правила, тъй като любовта е по-силна от всичко останало. Това показала и Божията майка, когато отговорила на съкровените молитви на Гунвор и Гунар и им дала отплата за това, че и в най-тежкия момент те са се уповавали на нея.

В този момент от разказа Арн прочете няколко стиха от Светото писание за побеждаващата безкрайна любов, които знаеше толкова добре наизуст и на народния език, че можеше да ги каже по всяко време. Така той направи много силно впечатление на всички на масата и най-вече на Сесилия, както се беше и надявал.

Свещеникът от Хюсабю се замисли и потвърди, че думите, които Арн беше казал, бяха наистина Божии думи. С любовта било така, добави той, че наистина можела да предизвиква чудеса и Светото писание съдържало много подобни примери. Това, естествено, не било лесно за разбиране, понеже повечето хора, които живеели по начина, който бил разпространен в Западна Готаланд, сключвали брачни съюзи по съвсем други причини от тези на Гунвор и Гунар. Арн бил разказал тази история с разбиране на църковните норми и заради това свещеникът от Хюсабю беше на същото мнение като него. Светата Дева наистина била показала чудото на любовта и вярата, не чудото на меча и насилието. От това със сигурност можело да научат нещо.

На всички край масата не им стана ясно какво можеха да научат, макар че разказът беше хубав. Свещеникът от Хюсабю не даде повече разяснения. Той дръпна Алгот настрана след края на молитвата и двамата проведоха разговор, който никой не чу.

Навярно именно този разговор наведе Алгот на много нови мисли, тъй като следващата сутрин попита Арн дали той, който беше добър ездач, би искал да вземе Сесилия заедно със себе си на езда в това красиво пролетно време. Не се наложи Арн да бъде убеждаван.

Стана така, че Сесилия и Арн яздеха един до друг по южните склонове на Кинекуле в този толкова топъл ден, през който духаха хладни ветрове. Върбата беше напъпила, в поточетата се лееше вода, а земята тук-там беше покрита с петна сняг. Като че в началото не смееха да си говорят, макар най-накрая да бяха в близост един с друг, а хората на баща й, които ги следваха, бяха на прилично разстояние, така че ги виждаха, но не ги чуваха. Всичко, което Арн й беше казал в трескавите си среднощни мисли или когато се бе метнал на Шимал и високо бе извикал думите във въздуха, остана неказано. Той скоро се увлече в детински описания на предимствата на Шимал и защо конете от Светите земи са много по-добри от другите коне.

Сесилия изглеждаше умерено заинтересувана от тези думи. Тя се усмихваше, за да го насърчи да продължи да говори. Самата тя също беше водила дълги среднощни разговори с Арн в сънищата си, макар че през цялото време си беше представяла, че той ще каже правилните думи и че тя ще му отговори учтиво, така че той да каже повече неща. Тя млъкна, когато стана дума за способностите на конете и за това как биха могли да се групират за чифтосване.

Тъй като Арн беше на ръба на отчаянието поради свенливостта си и заради това, че беше изменил на всичко онова, което беше обещал да й каже веднага, щом му се удадеше удобен момент, той се помоли тихо на светата Божия майка да му даде само мъничко от силите, които е имала Гунвор. И тогава думите заприиждаха, като че светата Дева с лека усмивка го водеше по правилния път. Той забави Шимал, погледна неспокойно назад към хората, които все още бяха надалеко и не ги чуваха, и й каза думите, гледайки я в очите и изпълнен с радост.

— „Ти плени сърцето ми, сестрице, невесто! Плени сърцето ми с един поглед на очите си, само с огърлието на шията си. О, как са сладки твоите милувки, сестрице невесто! По-сладки от вино са твоите милувки и благоуханието на твоите мазила е по-приятно от всички аромати. Из устата ти капе мед, невесто, мед и мляко под езика ти, и благоуханието на дрехите ти е като благоухание ливанско!“

„Песен на песните“, 4:9–11

Когато Сесилия чу Божиите думи, които бяха и думи на Арн към нея, тя спря коня си, дълго го гледа и първо го заговори с очите си, тъй като той и тя бяха вече принудени да си кажат всичко. Стоеше застинала върху седлото, но дишаше тежко.

— Никога няма да разбереш, Арн Магнусон, колко много жадувах да чуя тези думи от теб — рече тя най-накрая, без да сведе поглед. — Така е, откакто погледите ни си срещнаха и първата ни песен се сля. Искам да съм твоя повече отколкото искам нещо друго на този свят.

— И аз съм твой, Сесилия Полсдотер, повече от всичко друго на този свят, и завинаги — каза Арн, изпълнен с тържественост, поради което думите му прозвучаха като молитва. — Истина е, че ти открадна сърцето ми с един-единствен поглед, както е в Божиите слова. Сега не искам никога да се откъсвам от теб.

Известно време яздиха мълчаливо, докато стигнаха до един прастар и наполовина изгнил дъб, който беше наклонен над буен поток. Там слязоха от конете си, седнаха на земята, като опряха гърбовете си на дъба. Хората от Хюсабю първоначално се подвоумиха, ала останаха настрана и като че ли не можеха да се разберат дали да се приближат. Шумът от потока им пречеше да чуват. Все пак решиха да седнат там, където бяха, така че ако се наложи, да виждат, но не и да чуват.

Сесилия и Арн се хванаха за ръце и се погледнаха, без да казват нищо за известно време, понеже и двамата почувстваха чудото в себе си.

Най-сетне Арн рече, че е време да се върне в Арнес, колкото и трудно да беше да се разделят, за да обясни на баща си как стоят нещата. Навярно, каза той, можели да се венчаят още през лятото.

Първо тя се зарадва на думите му, хвана се за сърцето като че ли изпитваше болка, но тогава като че облак надвисна над лицето й.

— Навярно се нуждаем от помощта на светата Дева Мария толкова, колкото и Гунвор и Гунар, за които разказа така хубаво — рече тя сериозно. — Защото любовта ни трябва да издържи много трудни изпитания и огромни спънки, за които навярно добре знаеш.

— Не, за това нищо не знам — рече Арн. — Макар да има огромни спънки, няма планина, която да е толкова висока. Няма гора, която да е толкова дълбока или море, което да е толкова необятно, за да бъде преплувано. С Божията помощ нищо няма да ни се изпречи на пътя.

— За Божията помощ трябва много да се молим — каза тя с наведена глава. — Тъй като моят баща е от хората на Карл Сверкершон, а баща ти е човек на Кнут Ериксон. Всички знаят това. Баща ми се страхува за живота си. Докато Карл е жив, той няма да посмее да се обвърже с рода на Фолкунгите. Така е, мой любими Арн! О, каква радост изпитвам да мога да изрека тези думи! Любовта ни трябва да пребори повече от едно необятно море, докато Карл Сверкершон е крал, а баща ми е негов човек.

Арн не позволи това да го обезвери. Не само че увереността му беше огромна и че той смяташе, че светата Дева Мария е на негова страна и на страната на Сесилия. Колкото много той знаеше за Аристотел и свети Бернар от Клерво, за високия и ниския свят на Платон и за житейските правила на Цистерцианския орден, за които хората в Западна Готаланд не знаеха нищо, толкова малко знаеше за правилата, които определяха битката за власт, това, за което хората в Западна Готаланд знаеха всичко.

Той се уповаваше напълно на убедеността си, че най-голяма от всичко е любовта.