Кристина Дод
Внимавай в картинката (5)

Четири

Медоу се събуди от докосването на слънчевите лъчи върху клепачите й — реакция на собствения й оптимизъм. И на нечие присъствие в леглото до нея. Зад нея. Плътно до нея.

Мъж. Определено беше мъж. Определено същият онзи мъж, който я бе будил на всеки час през цялата нощ.

Нищо чудно, че се чувстваше изпълнена с оптимизъм.

Обърна се и се озова лице в лице с остро изсеченото, очарователно, сериозно лице на Девлин.

— Добро утро, мила. — Погали с пръсти бузата й. Шоколадово кафявите му, опасно пронизващи очи проникваха до дълбините на душата й.

Душата й, странно нещо, се протегна и замърка под ласкаещото внимание.

— Добре. — Тя съумя да накара гласа си да прозвучи уверено. — Какво правиш тук? — Сякаш, че не знаеше. Беше видял възможност и се бе възползвал от нея.

— Че къде другаде да съм, ако не в леглото с любимата ми съпруга? — Той се плъзна по-близо до нея. Краката му се преплетоха с нейните.

— Не съм ти любима съпруга! — Опа. Стресова реакция. Заради думите му. Защото халатът, с който благоразумно си беше легнала снощи, беше отворен от кръста надолу, както и от кръста нагоре, а сутиенът и бикините й не я накараха да се почувства по-облечена. И защото той носеше само мека памучна тениска и… ами, не знаеше какво носи от кръста надолу, тъй като одеялата го покриваха, а и нямаше намерение да опипва, за да разбере.

— Но разбира се, че си, мила моя. Просто не си го спомняш. — Пръстите му се плъзнаха надолу по извивката на шията й. — Аз ще ти помогна.

— Престани. — Тя го плесна и се дръпна назад.

— Боли ли те още главата?

— Малко. — Зад очите й досадното главоболие не спираше. Но със сигурност нямаше да й попречи да свърши каквото трябва.

— Докторката каза, че можеш да останеш в леглото днес.

— Докторката е идиотка. Добре съм. — И невероятно раздразнена, че той споменава д-р Апс, докато е в хоризонтално положение с Медоу.

— В лошо настроение си. — Той поклати глава тъжно, сякаш наистина познаваше настроенията й, докато всъщност си нямаше и най-малката идея. — Трябва да останеш в леглото днес.

— Не съм в лошо настроение. Виждаш ли? — Тя се усмихна, като през цялото време скърцаше със зъби.

Той също й се усмихна — самото въплъщение на чара, спокойствието… и съблазънта.

— Ще ти позволя да станеш при едно положение: обещай ми, че ако ти се завие свят или ти прилошее, ще ми кажеш веднага.

— Все едно те интересува. — Май наистина беше в лошо настроение.

Той докосна с устни челото й.

— Какво искаш?

— Искам те отново при мен. Искам пак да сме заедно като в Майорка. Искам романтиката, разговорите, страстта…

Сега беше моментът да каже: „Това никога не се е случвало“. Както и: „Кажи ми защо съм ти тук“.

Но и за това щеше да дойде време. По-късно. Когато бедрото й не беше заклещено между неговите.

— Не си спомням.

— Тогава ще направя така, че да се случи отново. Може да отидем на плажа и да се срещнем случайно…

— Срещнали сме се случайно?

— Съдбата ни беше сватовница. Бях изтощен от преговорите за тази къща и страшно изнервен от безкрайните административни глупости. Бях изгубил посока в живота, бях забравил какво е удоволствие. Облегнах се на един камък и се загледах в морето…

Слънцето огряваше обърнатото му нагоре лице. Вълните се разбиваха в краката му, а Средиземно море излъчваше соления си аромат, докато из въздуха се носеше лек мирис на лавандула. Моментът беше съвършен, сапфир в буйния поток на времето… но необичаен копнеж извикваше меланхолия в душата му. Цял живот се бе наслаждавал на усамотението, на миговете, откраднати от динамичния и убийствен бизнес — сключване на сделки, преобразяване на складове в модни апартаменти, строеж на луксозни бутикови хотели върху запуснати терени.

Но днес не се чувстваше усамотен. Чувстваше се самотен. Непоносимо самотен.

С крайчеца на окото си улови ивица цвят. Обърна се и видя жена. Беше висока и с лъскава като нова медна монета коса…

— Не съм висока. Само един и седемдесет съм — прекъсна го тя.

Девлин сложи пръст на устните й и поклати укорително глава.

— Кройката на лятната ти рокля те правеше висока, а дългите ти, спокойни крачки ме караха да мисля само за едно нещо…

— Да, обзалагам се, че знам какво е.

Той знаеше, че това е жената, която му бе отредила Съдбата.

— Е, щях да загубя облога — поклати глава тя.

Държеше сандалите си в една ръка. Подритваше пясъка, докато вървеше, вперила поглед в хоризонта, където синьото небе се сливаше със синьото море. Изражението й бе отнесено и замечтано. Той си помисли, че тя изглежда също толкова самотна, колкото се чувстваше самият той, и когато пристъпи напред, очите й изразиха слисване, после станаха предпазливи, а най-накрая… топли. Без да каже и дума, непознатата го прегърна, целуна го и от този момент всичко се промени.

— Еха — прошепна Медоу. Добър беше. Знаеше, че всичко това е измишльотина, но докато плетеше историята си, той я въвличаше в нея и тя почти му повярва. Почти я изживя заедно с него.

— Може би не си ме спомняш, но тялото ти познава моето. Тялото ти копнее за насладата, която мога да му доставя. — Гласът му звучеше като черно кадифе — мек, плътен, съблазнителен. Ръката му обгърна китката й и се плъзна под широкия ръкав към вътрешната сгъвка на лакътя. Палецът му помилва нежната кожа. — Не са ни нужни топли бели пясъци и средиземноморски бризове. Не ни трябват палмови дървета и лодки със стъклени дъна. Нуждаем се само един от друг… и светът ще отплава от нас.

Той не толкова злоупотребяваше с тялото й, колкото я съблазняваше с думите си… Всяка от тях потъваше в съзнанието й и изпращаше трепетни сигнали до места, които нямаха нищо общо с брака, а със съвкуплението. Бедрото му се търкаше в нейното нагоре-надолу и тя разсеяно се опита да си спомни кога за последен път беше бръснала краката си.

После реши, че това не я интересува, защото искаше да сплете тялото си с неговото. Всъщност, бедрата й вече се бяха насочили към него, когато малкото й останал разсъдък я възпря.

Беше почти гола. А той… кой знае? Опасна територия за жена, чиято единствена аматьорска авантюра бе увехнала под бремето на болест в семейството.

Тя извърна глава от пръстите му и прекъсна контакта на очите им.

— Недей.

Той се надигна на лакът.

— Погледни ме.

Тя го погледна. Трябваше. Налагаше се да наблюдава движенията му, да ги предвижда. Ако това означаваше да се подчинява на думите му, нямаше спасение. Ако погледът й се преплетеше с неговия отново и онези горещи кафяви очи сваляха преструвките й и я оставеха гола пред жадния му поглед, не можеше да чака спасение от никъде. Той умееше да я кара да се чувства безпомощна — и да изпитва наслада от това.

— Ние сме щастливци. — Той плъзна ръка около кръста й и разпери пръсти надолу към малкото й задниче. — Повечето двойки имат една-единствена първа целувка. А ние ще имаме две.

Мислите й може и да бяха замъглени, но инстинктите й бяха будни и нащрек. Трябваше да избяга. На момента.

Вместо това тя го остави да я придърпа към себе си, в топлотата и аромата на тялото му.

Но всичко беше под контрол. Все пак той носеше боксерки.

Привидни аргументи, Медоу.

Главата му се спусна към нейната. Усети дъха му по кожата около ухото си.

— Понякога, когато двама души се срещнат, те знаят, че един допир ще е достатъчен да разпали пожар, но така и не получават шанса сами да подадат искрата. Ние имаме този шанс… и ще е престъпление срещу природата да не открием…

Тя се обърна към него, за да му каже да я остави на мира.

Но някак си устните й се срещнаха с неговите — и искрата мигновено премина във възхитителен пожар. Затвори очи. Светкавица от миналата нощ премина между тях и изпрати отблясъци под затворените й клепачи. Ръцете й се вдигнаха — едната го сграбчи зад врата, а другата за рамото, и електричеството от върховете на пръстите й премина в кожата му, после обратно, като магия на анимационен магьосник.

С устните си той разпалваше нечестиви страсти, огромно изкушение. Ръцете му не блуждаеха; те я държаха близо до него и горещината между тях сякаш стапяше нищожните им дрехи и оставяше след себе си само голи тела и пламъкът на желанието.

Дишането й се учести. Тя беше сляпа и глуха за всичко, освен за него: дъхът му в устата й, ароматът му, нахлул в ноздрите й, огънят, който разпалваше като докосваше бедрата си в нейните.

Харесваше езика му. Харесваше й начина, по който го използваше върху зъбите и устните й, играейки, докосвайки. Харесваше й, че предаваше контрола, когато тя искаше да изследва устата му. Наслаждаваше се на вибрациите от стоновете му, когато се претърколи по гръб и я придърпа със себе си.

Беше твърд под нея, едър, могъщ звяр, който излъчваше топлина и я местеше с лекота. Когато тя го притисна към леглото, целувайки го все по-силно, той разхлаби хватката си върху нея. Ръцете му започнаха да блуждаят и захвърлиха настрани халата й, за да не пречи на телесния им контакт. Прокарваше нежно длани по дупето й, обхващаше го, притискаше го към мъжеството си и я тласкаше в пулсиращ ритъм.

Сред мъглата на възбудата се прокрадна гласът на разума и я предупреди, че нещата се развиват прекалено бързо. Не можеше да влиза в интимни отношения с мъж, който я бе излъгал. Не и когато тя също го лъжеше. Но на сетивно, физическо, земно ниво те бяха в съвършена хармония.

Поне тя се чувстваше така.

Може би него просто го биваше в тези работи. Беше чувала, че някои мъже могат да правят чудеса с женската анатомия, въпреки че самата тя бе имала незначителен опит в това. Но тук и сега всяко движение на телата им изтръгваше ново усещане от напрегнатите й нерви.

Намери края на тениската му и пъхна ръце под нея, изкачвайки се нагоре по тренирания му корем до ребрата и зърната му. Той вдигна ръце над главата си, приканвайки — предизвиквайки я — да го съблече.

В детството си веднъж бе приела предизвикателството да скочи от покрива на ателието върху трамплина им. Беше си счупила крака. Докато го наместваше, докторът строго я предупреди колко опасни са подобни предизвикателства.

Но главният недостатък на Медоу беше привързаността.

Не го прави, Медоу.

Тя се надигна и възседна Девлин.

Ще съжаляваш, Медоу.

Съблече тениската му и я хвърли някъде в стаята.

Съвестта й грешеше. Изобщо не съжаляваше.

Гладките му мускули играеха под загорялата кожа. На ръцете. На гърдите. На корема. Не можеше да му устои; докосна го с пръсти, плъзгайки ги по възвишения и долчинки, като следваше гръдната кост, после слезе надолу към пъпа, към ластика на слипа му. Контрастът между розовите й нокти и тъмното му окосмяване я очарова и тя изпита наслада при вида на силата и величието на гърдите му.

— В чудесна форма си.

— След като ме изостави не ми остана какво друго да правя, освен да упражнявам правенето на любов. — Той стегна бицепса си. — Сам-самичък.

Мътните да го вземат! Откъде знаеше, че я подлудяват мъже, които я карат да се смее?

— Чрез упражнения се постига съвършенство.

— Нека проверим. — Той прокара пръсти под ластика на бикините й.

В главата й се въртеше само една мисъл: „Свали ги“.

Наведе се напред.

Той ги свлече по краката й.

Каква глупачка си, Медоу. Не го прави, Медоу.

Тя ги изрита настрани.

Дланите му галеха голите овали на задните й части и изправяха фините косъмчета по цялото й тяло. Пръстите му едва докоснаха цепнатината, която водеше към вътрешността на тялото й.

Тя се напрегна в очакване.

Той прокара палци по клитора й.

Тя заби нокти в кожата му.

Той плъзна — съвсем леко — пръста си в тялото й.

Тя издаде стон, който разкри прекалено много.

— Точно така беше и в Майорка — прошепна той в ухото й. — Целуна ме и двамата се възпламенихме.

В главата й светна предупредителна лампичка.

— Майорка? — Беше споменавал Майорка и преди, и това я накара да изтрезнее — никога досега не бе ходила в Майорка.

Нямаше да започне връзка, основаваща се на лъжи.

Лъжите на Девлин.

Нейните собствени.

— Махам се от тук. — Тя скочи от леглото, забивайки едната си ръка в матрака, а другата — в стомаха му.

Той изохка.

Пътят до пода беше по-дълъг, отколкото очакваше. Залитна при приземяването, след това се изправи с гръб към него и си пое дълбоко въздух — което никак не й помогна да си възвърне здравия разум.

Мозъкът й крещеше да се изнесе от там. А тялото й я приканваше да се върне отново в леглото и да го разклати.

Здравият й разум настояваше да зададе логичния въпрос — нарочно ли бе споменал Майорка? Дали не се опитваше да спре събитията, преди да са стигнали прекалено далеч? Това показваше, че под горещината на страстта все още функционира трезво съзнание и самата тази мисъл понижи телесната й температура до поносимо ниво.

Тя се загърна с халата и покри голотата си. Обърна се към него.

Той лежеше на леглото с чаршаф, увит около кръста му и ръце, пъхнати под главата. Гръдните му мускули изпъкваха. Косата му блестеше като мрачен ореол на фона на бялата възглавница. Очите му пронизваха.

Не приличаше на мъж, владеещ контрола върху съзнанието си. Може би бе споменал Майорка случайно?

— Винаги ли си толкова безразсъден?

— Никога. — Той се изправи на един лакът. — Затова се влюбих в теб — ти ме превръщаш от скучен бизнесмен в смел скитник-мечтател, който знае кое е важното в живота.

— И кое е то?

— Ти.

Тя залитна към леглото, притеглена от гравитационната сила на желанието му.

Мисли, Медоу. Мисли!

Дръпна се назад.

— Бива си те. — Винаги се бе поддавала на ласкателствата, като всяко друго момиче. Очевидно този път се бе поддала твърде много.

— Отивам да се облека. От дрехите ми ще ме изкараш по-трудно. — Запъти се към банята, сигурна, че отново е поела юздите на съдбата си и решена да отблъсква светкавично бързите му, подмолни, прелъстителни хитрини.

— Изхвърлих дрехите ти.