Кристина Дод
Внимавай в картинката (30)

Двадесет и девет

Девлин не можеше да повярва, че в двора му се върти виенско колело, нито пък че изхвърля дъжд от цветни венчелистчета всеки път, когато стигнеше върха, изпълвайки въздуха с ароматна вихрушка. Не можеше да повярва на карнавалните викачи и игри, както и на старинната парна латерна, боядисана в синьо, червено и жълто, и украсена щедро с варак, която изпълваше следобеда с музика. Нито на това, че Мъртвия Боб изпълнява номерата си на сцената в градината.

Но най-невероятното беше, че хората, възрастните хора, неговите изтъкнати гости, ядяха и играеха, и се возеха на виенското колело, надавайки крясъци като деца.

Това тържествено откриване може и да беше идея на майка му — но беше по вина на Медоу. Ако не беше Медоу, на Грейс никога нямаше да й хрумне подобен фарс.

Разбира се… двете бяха прави. Вече бе видял трите операторски екипа, които отразяваха събитието, и разпозна поне петима журналисти, които си водеха записки и се смееха. Това беше голям успех, но мътните да го вземат, ако признаеше това пред Грейс и Медоу.

С ръце на хълбоците, той застана на покритата веранда на Уолдемър Хауз и огледа наоколо.

Келнерите кръжаха сред тълпата. Грегъри Медисън, федерален съдия, седеше на една от масите с червени раирани покривки и похапваше захарен памук от медна купа. Господин Волчок, собственик на победилия в миналогодишното дерби кон, хвърляше бейзболни топки по клоуните играчки, докато госпожа Волчок стискаше плюшеното мече, което й беше спечелил. Джесика Стилман-Уилямс, шефката на Грейс, собственичка на двеста кабелни станции в Съединените щати и безпощадна кучка, чакаше на опашка за виенското колело, наложила шапка-балон с формата на животно.

Четири се беше облегнал на дънера на огромния дъб с питие и цигара в ръка, и разговаряше с онова момиче, каквото и да беше името му. Онова симпатичното от болницата.

Девойката беше облечена в блуза с толкова дълбоко деколте, че съществуваше реална опасност гърдите й да изпаднат всеки момент, и тя очевидно ги използваше като примамка.

Получаваше се. Четири не беше вдигнал очи нито веднъж към лицето й.

Когато допуши цигарата си, той я смачка с ток, после погледна фаса. С неприкрито раздразнение се наведе и го вдигна, след което го запрати в кошчето за боклук. Медоу го беше отказала от навика му да ръси навсякъде фасовете си и да ги оставя. Когато приключеше напълно с него, той щеше да е излекуван напълно от цигарите.

Ако тя останеше тук.

Като зов на сирена, звукът от смеха й привлече погледа му към нея. Видя я веднага, разбира се. Носеше сламена шапка с широка периферия, украсена с огромно синьо цвете — майка му каза, че било толкова вулгарно, че спокойно можела да му остави етикета с цената — синя тениска с дълги ръкави, шорти, които разкриваха гладки крака и голямо количество слънцезащитен лосион. Плътното покритие е тайната на хубавата кожа, беше казала тя, смеейки се.

По дяволите, щеше да го възбужда дори да се беше покрила с монашеско расо.

Наоколо имаше и по-хубави жени — две рок звезди, които бяха пробили с телата си, а не с гласове, три великолепни манекенки и най-малко седем съпруги-трофеи, но всички зяпаха Медоу. Имаше нещо в нея; когато се появеше, сякаш светът ставаше по-светъл, по-добър, по-радостен и мъжете, всички мъже, я искаха да разпалва огъня им.

Развратните кучи синове. Тя беше неговият огън.

Последните две седмици бяха възхитителни и ужасни в същото време. Възхитителни, защото двамата бяха заедно всеки ден и всяка нощ, и защото тя го гледаше така, сякаш той беше луната и звездите.

Ужасни, защото му се налагаше да работи с безумно темпо, а докато го правеше, тя методично претърсваше имението и всяка от стаите. Беше се опитала да го представи като нехайно скитане, посещения при прислужничките, проверка на декорациите, но зоркото око на Сам следеше плана на сградата. Тя никога не се върна в една и съща стая, а веднъж Девлин я бе хванал да се взира намръщено в картата си.

Изпитваше съжаление към нея, дотолкова, че му се искаше да й каже онова, което я интересува — но тя продължаваше да пази мълчание, преструвайки се, че има амнезия.

А той не искаше да се прави на глупак пред една жена. Не искаше да се окаже зарязан, станал за смях и предаден като Брадли Бенджамин.

И нямаше да е той човекът, който ще си изпее тайните — вече наистина му беше писнало от това, че тя го караше да иска да го направи.

От лявата му страна на верандата се беше разположило Обществото на дъртаците от Амелия шорс, и наблюдаваха ставащото с различни реакции.

Скръби Галахър седеше, подпрял крака на перилата, посръбваше студен чай и гледаше жените. Не би могло да изглежда по-доволен.

Пен Семпъл се поклащаше прекалено бързо, което подсказваше, че е раздразнен от цялата тази врява.

Бегъм, една от световните топ-манекенки, се разхождаше бавно, и Уилфред Кистард си намести тупето, разкопча горното копче на ризата си с хавайски десен, и тръгна след нея. Дано извади късмет, стария пръч.

Х. Едуин Осгууд носеше каубойската си папийонка с тюркоаз — негова запазена марка — и очила с дебели стъкла, и цялото това безгрижие сякаш караше раменете му да увисват още повече. Може би карнавалът го караше да се чувства стар.

Брадли Бенджамин седеше сковано на един стол с права облегалка до Осгууд. Носеше лек вълнен костюм и бяла риза, вратовръзка и сламена шапка. Единственото, което му липсваше, беше млад роб, който да му вее с палмово листо, за да изглежда напълно като богат плантатор от Юга от деветнайсети век. Цялата му поза, изражението му, всичко у него изразяваше критика на „Тайната градина“ и партито.

Навъсеният му поглед и възможността да го подразни почти компенсираха в очите на Девлин цената на старинната латерна.

Той се приближи.

— Забавлявате ли се, господа?

— Тази демонстрация на липса на вкус — Брадли Бенджамин направи жест към партито — е истински позор за едно изискано старо имение.

— Но всъщност едва ли сте очаквали нищо по-различно от едно най-обикновено копеле като мен. — Девлин се зарадва, че изпревари Бенджамин с репликата.

— Не засвидетелствате уважението, което дължите на господин Бенджамин заради възрастта и благородническото му потекло. — Осгууд присви уста и тънките му устни се набръчкаха.

— О, замълчете — озъби се Брадли. Не обичаше да се обсъжда възрастта му.

Сините очи на Пен Семпъл проблясваха с онази изкуствена доброжелателност, която той така добре докарваше, и която Девлин вече знаеше, че вещае неприятности.

— Ще е срам, ако нещо се случи тук, преди да сте открил хотела си.

— Като например?

— Видяхме, че е издигната клетъчна кула. — Бенджамин никога не се бе опитвал да скрие враждебността си, но днес направо беше настръхнал.

— Да, трудно е да не се забележи, нали? — Девлин се наведе до нивото на очите на Бенджамин. — Виждате ли онези хора, смесени с тълпата? Онези в черно и бяло със слушалки на ушите и микрофони? Те са от службата ми за охрана. И са нащрек.

— И преди имаше охрана. — Съсухрените клепачи на Бенджамин се спуснаха върху натежалите му от злоба очи.

— Гейбриъл Прескот, шефът на фирмата, също е тук между гостите. Няма да има инциденти — или по-точно: повече инциденти. — Девлин се изправи. — В този момент обявявам официално хотела за открит.

Бенджамин гледаше с безпомощна ярост.

Девлин обходи с очи всички.

— Повярвайте ми, господа, преди да са минали десет години, ще видите на тази ивица още три хотела. От това се страхувате, нали?

Така беше. Той почти ги виждаше как потръпват в изисканите си кожени обувки.

— Хей, господин Фицуилям! — Крисчън, сладкарят, вдигна една футболна топка. — Вижте какво спечелих!

— Страхотно! — изръкопляска му Девлин.

Крисчън хвърли топката към него. Метна я напосоки и се наложи Девлин да се хвърли, за да не попадне тя в надутата, обидена физиономия на Брадли Бенджамин.

— Съжалявам, господин Бенджамин! — махна извинително Крисчън и направи гримаса към Девлин.

Девлин сви рамене в отговор и извика:

— Отдалечи се.

Крисчън отстъпи, още и още и Девлин изпрати с шут топката право в ръцете му.

Тълпата около верандата изръкопляска — южняците обичаха футбола и наистина се радваха, че любимият им куотърбек им е съсед. Беше напълно сигурен, че това бе единствената причина все още да има електричество — шефът на местната електрическа компания беше футболен фен.

Девлин махна с ръка и изтупа ръцете си от праха.

Грейс изкачи гордо стъпалата към къщата с плътно прилепнали към тялото ръце — истинско олицетворение на засегнато честолюбие.

Девлин я настигна.

— Майко, наред ли е всичко?

Тя му показа ревера на бялото си сако.

— Франк Петерсън размахваше сандвич със сирене с червен пипер и ме удари с него. Пълен простак. Той е момчето за всичко. Не знам защо си го поканил.

— Не съм го канил.

— Тогава какво прави тук? Без покана ли е влязъл?

В този миг изникна Медоу, ближейки сладолед във фунийка.

— Кой?

— Франк Петерсън — отвърна рязко Грейс.

— Аз го поканих. — Езикът на Медоу се плъзна по сладоледа. Периферията на шапката й се разклати. — Да не би да очаквате той да си стои вкъщи, докато съпругата му е тук.

Грейс почака Девлин да отговори, но той бе зает да наблюдава как Медоу улавя с език капка разтопен сладолед, преди да се стече на ръката й. Накрая Грейс попита с примирена въздишка:

— Съпругата му? Че коя е тя?

— Джазмин, онази, която работи в болницата. — Медоу прозвуча търпеливо, сякаш съобщаваше информация, която всички трябваше да знаят.

— И си я поканила, защото…? — Грейс вдигна идеално оскубаните си вежди.

— Беше мила към мен след инцидента. — Бузите на Медоу пламтяха от удоволствие, докато гледаше карнавала.

— Обзалагам се, че ти си поканила и госпожица „Имам-палави-балкони-и-знам-как-да-ги-използвам“. — Девлин направи знак към Четири и младото момиче.

— Уизи! — каза Медоу.

— Господ да те благослови. — Грейс преливаше от раздразнение.

— Казва се Уизи — произнесе търпеливо Медоу — и я поканих, защото ако бях поканила само Джазмин, Уизи щеше да се засегне. Освен това, като гледам, Четири добре се забавлява.

Девлин забеляза, че езикът на Медоу е станал яркорозов от червените захарни пръчици. Усети, че се изпотява.

Уизи хвана под ръка Четири. Докато се отдалечаваха, разговорите на верандата секнаха. Чувствата варираха от леденото неодобрение от страна на Грейс до неприкритата похотливост на Пен Семпъл, на когото очите щяха да изскочат от орбитите.

— Той ще ме разведе специално да разгледам къщата — извика към тях Уизи.

— Не се съмнявам — промърмори Девлин.

Медоу се засмя и го дръпна за ръката.

— Кротко, момче. Вече си женен. Единственото, което можеш да правиш, е да тичаш, докъдето ти стига каишката, и да лаеш.

Откъм групата на старчоците Девлин чу ужасено ахване и сподавен смях.

Тя погледна нататък.

— Здрасти, господин Галахър, господин Семпъл, господин Осгууд, господин Бенджамин. Да не би да сте усилили звука на слуховите си апарати?

Скръби Галахър се разсмя.

— Радваме се да чуем, че дърпате тази каишка. Само така! Ще го дресирате!

Медоу направи победен жест с палец, после върна вниманието си върху сладоледа.

Докато гледаше внучката на Изабел, отслабналите очи на Брадли Бенджамин святкаха от раздразнение — и от нещо, което Девлин никога не бе виждал там преди.

Може би празнотата на един безсмислено изживян живот?

Боже, Девлин се надяваше да е така. Това щеше да си заслужава целия този фарс.

Това, както и удоволствието да събува гащичките на Медоу всяка нощ.

— Предполагам, че си поканила целия болничен персонал, за да не се обиди никой — процеди Грейс.

Медоу погледна надолу и разтърка пръстта с върха на обувката си. Шапката скриваше лицето й, но всички знаеха отговора.

— О, за бога! — С пресилен, театрален жест Грейс сложи ръка на челото си.

— Казахте ми, че мога да поканя приятелите си! — Медоу избута с език сладоледа надолу във фунийката.

Девлин се питаше докога ще може да сдържа ерекцията си.

— Приятелите, а не хората, които ви обслужват — натърти Грейс.

Девлин обви ръка около кръста на Медоу.

— Медоу превръща всеки в свой приятел.

Медоу отметна назад периферията на шапката си и го погледна. В очите й проблясваха дяволити искрици.

— Предполагам, че не трябва да й казвам, че съм поканила останалата част от персонала, нали?

Грейс направи изражение за милиони. Тя изпелтечи:

— Ти… си поканила служителите? Персоналът на „Тайната градина“.

— Да, разбира се. Казах им да се отбият тук, когато свършат работа. Вижте! Прекарват си чудесно. — Медоу направи широк жест с ръка. Сладоледената фунийка излетя към парапета, пръскайки сладки розови капки.

Грейс се дръпна, опитвайки се да запази безупречния си бял панталон.

С нападателен и презрителен глас Бенджамин произнесе:

— Госпожо Фицуилям, може би ще е добре да ограничите алкохола и да държите храната си по-здраво.

— Не съм пила. Просто съм си такава! — Тя му се усмихна с онази своя усмивка, специално запазена за Брадли Бенджамин. — Но няма проблем. Все пак съм художничка. Ние трябва да сме ексцентрици.

Сивите очи на Бенджамин бяха в състояние да замразят бърбъна в чашата му. Устните му помръднаха беззвучно, но той не ругаеше. Девлин го гледаше. Старецът каза:

— Изабел.

Медоу също го видя, защото свали шапката си и наклони глава към неговата.

Всичките подозрения на Девлин се разместиха, промениха се, затвърдиха се в убеждения. Стана му ясно, че Медоу знае — винаги е знаела — за Брадли Бенджамин и мястото му в живота на баба й. Защото Медоу, която харесваше всички, не можеше да понася Брадли Бенджамин.

— Художничка? — вдигна вежди Грейс. — Не знаех, че си художничка.

— Опа — каза тихо Медоу. Като се завъртя към нея, тя произнесе: — Грейс, имате нещо на ревера.

Грейс изсумтя раздразнено.

— Щом дори Медоу забеляза, ще се наложи да отида да се преоблека. Но ще се върна. Не обявявайте женитбата си, докато не дойда.

— Не бихме си го и помислили. — Медоу я изгледа как се отдалечава; после, истинско олицетворение на вината, зачака.

Очакваше Девлин да я попита за изкуството й, допусна той. Само че днес той нямаше настроение да се прави на гадняр.

За това си имаха Брадли Бенджамин.

Вместо това Девлин повдигна брадичката й и целуна ъгълчето на устата й.

— Сладолед — каза.

— Сигурно. — Скръби вложи цялата си подозрителност, цялата си завист в тази единствена дума.

На Девлин не му пукаше. Интересуваше го само Медоу да го гледа с обожание.

Нестройната музика от латерната, врявата на тълпата, миризмата на храна и лосион — всичко избледня и изчезна. Той не съзнаваше нищо друго, освен възхитителната усмивка на Медоу, топлината й, когато тя се наведе към него, уханието на лимон, с който бе изплакнала косата си.

— Господин Фицуилям, мога ли да разговарям с вас в офиса ви?

Сам изтръгна Девлин от неговия унес.

Когато Девлин го изгледа неразбиращо, Сам добави:

— Важно е.

— Разбира се. — Девлин неохотно позволи на Медоу да се изплъзне от прегръдката му.

Тя се отдалечи от Сам. Изгледа го много странно. Сякаш знаеше, че Сам я е наблюдавал, докато е била затворена в онзи килер и го обвиняваше, че казва на Девлин истината.

— Не се бави прекалено дълго. — Тя намести шапката на главата си и тръгна надолу по стъпалата.

Девлин погледна към старците. Всички я следяха с поглед и в очите на всички им блестеше онзи копнеж, пламъкът на отдавна забравени спомени.

Всички, освен Брадли Бенджамин. Той изглеждаше бесен — и стар.

Глупак. Горделивостта му ли го топлеше, когато си лягаше сам всяка вечер?

Или го тормозеше мисълта, че ако беше задържал Изабел, сега Медоу щеше да му е внучка?