Кристина Дод
Внимавай в картинката (13)

Дванадесет

Амелия шорс беше градче с четири хиляди души през по-голямата част от годината и дванайсет хиляди по време на туристическия сезон. Точно сега, през пролетта, къщите за гости бяха прясно боядисани, „Уенди“ и „Макдоналдс“ назначаваха усмихнати служители, а ресторантите по крайбрежната улица разстилаха раирани покривки върху изнесените навън маси.

Вече бяха се появили и първите туристи.

Тълпите прииждаха.

Докато се разхождаха по тротоара — с Атлантическия океан от едната им страна и улицата от другата — Четири каза на Медоу:

— Магазините набират скорост за разгара на сезона, така че преди туристите да се изсипят тук, редовните слизат до „Ана“ да хапнат на обяд и остават за десерт, кафе и да разменят по някоя клюка.

— Кои са редовните? — Тя беше обърнала глава към плажа. Никога не беше идвала на Източното крайбрежие, но без значение къде се намираха, крайбрежните градчета изглеждаха еднакво и миришеха еднакво. Вълните се къдреха, а плажуващите бършеха пясъка, полепнал по подгизналите им от лосион кожи. Магазините подканяха с ярки бикини и сложни хвърчила, закачени на прозорците. Туристите се шляеха по крайбрежната, търсейки сянка, скрили твърде късно почервенелите си рамене от изгарящото слънце.

Тя не се вписваше тук; в знак на протест срещу Девлин беше облякла копринена рокля на цветя и жълти сандали с каишки, и сега бризът повдигаше палаво полите на роклята й, а тя трябваше да придържа с ръка широкополата сламена шапка на главата си, за да не излети.

— Редовните са местните. — Четири махна с ръка на един от продавачите. — Хората, които работят тук.

— Местните са старите задници, които са притежавали целия град и все още контролират градската управа. — Девлин вървеше зад тях и думите му до такава степен не се връзваха с безизразния му тон, че Медоу се обърна и тръгна заднишком, за да го погледне.

Беше облякъл избелели джинси и бяла риза с навити до лактите ръкави. Приличаше на строителен работник — като се изключат тъмните му сардонични очи, които я гледаха така напрегнато.

Възможно ли беше да вижда през роклята й? Не, не; горнището и полата бяха ленени, подгъвът стигаше до средата на прасците и той може би не се радваше особено, че тя не се е подчинила на нареждането му да обуе джинси, но пък явно оценяваше плавната линия на раменете и шията й.

— Не обичаш старите задници — каза тя.

— Винаги са искали да спрат прогреса.

— А прогресът си ти — допусна тя.

— Той е като военен батальон, който преминава през градина с цветя. След него не остава нищо. — Тя чу горчивата нотка в гласа на Четири. — Внимавай, ще се спънеш. — Четири я хвана за ръката и я обърна напред.

— Щом не си искал да продадеш Уолдемър Хауз на Девлин, тогава защо си го направил? — попита тя.

Четири хлътна в една дупка на тротоара и когато се изправи, тя видя, че някаква част от очарованието му се е изтрила, както се изтрива златното покритие на среброто след дълго носене.

— Не Четири ми продаде къщата — обади се Девлин. — А баща му.

— Въпреки възраженията ми. — Четири вдигна очи към ресторанта, кацнал на най-високото място на улицата. Там униформените келнери се движеха между изнесените отвън маси, разнасяйки бутилки газирана вода, а ресните на големите кръгли чадъри плющяха на бриза.

— Нямаше избор — продължи Девлин да удря по достойнството на Четири. — Направих му оферта, на която не можеше да откаже.

— Ти да не си Кръстникът? — Медоу се разсмя, след което осъзна, че бузите на Четири са се зачервили от гняв, а Девлин се усмихва с онази омразна усмивка. Бяха на път отново да се сбият.

— Има си своите амбиции — каза мрачно Четири.

— Но пък бяха напълно разбити. Първоначалният Кръстник на Амелия шорс още не се предава. — Девлин посочи към групата джентълмени, които седяха покрай металните перила и гледаха улицата. — Ей това там е баща му.

Медоу спря и вдигна очи. Оттук, от улицата, всички изглеждаха еднакви — петима възрастни мъже, облечени с вкус в скъпи ежедневни дрехи, които посръбваха аперитиви от високи чаши.

— И кой от тях по-точно?

Тя се опита да не звучи прекалено напрегнато, прекалено заинтересувана.

Съмняваше се, обаче, че е успяла.

Четири спря до нея.

— Отляво надясно — Уилфред Кистард, свадливо старче с тупе и добро сърце. Пен Семпъл, плешив, дебел, с космати уши, с блестящи сини очи, зад които се крие остър ум. Той беше човекът, който измисли да отреже снабдяването за хотела на Девлин.

— Наистина ли? — Девлин не изглеждаше особено притеснен.

Но Медоу вече достатъчно го познаваше, за да й стане ясно, че ако в този момент Пен Семпъл се давеше и изтичаха последните мигове от живота му, Девлин щеше да му хвърли котва.

— Така. Х. Едуин Осгууд. Никога не се е женил, живее сам в имението си — не среща затруднения да си плаща сметките, уверявам те — и се смята за неотразим пред жените. Боядисва си косата. Папийонка и очила с дебели стъкла. Подмазва се на баща ми. — Четири направи гримаса. — Разбираш за какво става дума. Скръби Галахър, оредяваща бяла коса. Той ми е кръстник, най-възрастният е и единственият от групата, който никога не е живял никъде другаде, освен в Чарлстън и тук.

Медоу бе израснала в ателието на родителите си в покрайнините на малкото градче Блайт в планината Каскейд във Вашингтон. Беше завършила колежа „Станфорд“ в Калифорния. Изкара един семестър в Рим и през това време живееше в едно италианско семейство. И беше само на двайсет и две — а тези старци никога не бяха живели на друго място? Не можеше да си представи как човек можеше да е толкова ограничен.

— Къде е живял?

— В Атланта.

Тя се засмя кратко.

Четири се присъедини към смеха й.

— Да, голяма промяна наистина. Мирогледът му се разшири — голям недостатък на характера — точно затова другите не му обръщат много-много внимание. — Той хвърли поглед към Девлин. — Тази е и причината да прояви достатъчно предвидливост да инвестира в хотела на Девлин.

Девлин го изгледа изучаващо.

— Откъде знаеш това?

— Сега ми хрумна. — Четири се ухили толкова неприятно, че Медоу се запита дали Девлин няма да го удари.

Но Четири беше умен; явно беше разбрал нещо, което са знаели само Девлин и Скръби Галахър. Но същевременно и толкова глупав; не се сдържа да не се присмее на Девлин.

Един от джентълмените, онзи с най-побелялата коса, помаха с ръка.

Тя му махна в отговор.

Четири не си направи този труд.

— Това е той. Баща ми. Направил е само две грешки в живота си — всичките жени, за които е бил женен, и всички деца, които е създал.

— Така ли? — Медоу го изгледа изучаващо. — Колко съпруги и деца е имал?

— Четири съпруги. Едно дете. Моя милост. — Четири измъкна цигара от горния джоб на ризата си, запали я, прикривайки пламъчето от океанския бриз с тяло и ръка.

— Четири съпруги. — Тя не беше предполагала. — И всичките бракове ли са завършили с развод?

— Всичките — потвърди Четири. — При трите от тях — втория, третия и четвъртия — съдът се е позовал на душевен тормоз. Той е един бездушен никаквец.

— А първата му жена? — попита тя.

— Развел се с нея, както е написано, заради непримирими различия в характерите. — Четири се изкикоти, развеселен и засрамен от реакцията си. — Всъщност, било е изневяра.

— Сериозно? — Тя гледаше Четири.

Девлин пък гледаше нея.

— Е, не забравяй, че е било преди аз да се родя, но от информацията, която успях да събера, става ясно, че Изабел е била красавица. Неподходяща, разбира се. Не била от нашата класа.

— Шокиращо! — каза Медоу.

— И за баща ми също. Сигурно й е бил бесен. Изневерила му с учителя си по рисуване, и когато старецът я попитал директно, тя го признала без капка срам. Изхвърлил я, разбира се, както и бебето заедно с нея. — Четири поклати глава. — Безчувствен като айсберг. Явно бебето било само на няколко месеца, а Изабел нямала нито пари, нито къде да отиде.

— Имала е бебе? — Кожата на Медоу би трябвало да е топла от слънцето. Но вместо това тя усети как по нервите й плъзва студ.

— Щяла е да ми бъде сестра — като се изключи това, че любовникът й е бил баща. — Той изтръска пепелта от цигарата си. — Иска ми се да не беше така. Тогава очакванията от мен нямаше да са толкова големи.

— Не е сигурно — обади се Девлин. — Баща ти не е от хората, които възлагат големи очаквания върху една жена.

— Гледа на тях като на декорация. — Очите на Четири се плъзнаха по тялото на Медоу, не така обидно като преди, но преценяващо. — Би те одобрил.

— Не можеш да си представиш как ми олекна — произнесе тя хладно.

— Щеше да хареса и излъчването ти. Ненавижда жени, които демонстрират чувствата си. Всъщност, не дава пет пари за чувствата.

— Защото единствения път, когато е проявил чувства, неговата съпруга му е изневерила. — Медоу погледна изненаданите лица на двамата мъже. — Какво, да не искате да кажете, че това никога не ви е хрумвало?

— А вие, жените, мислите ли изобщо за друго? — отвърна й Девлин.

Тя раздразнено се сопна:

— Случва се от време навреме, но ние, жените, си подреждаме приоритетите. На първо място са семейството и чувствата.

— С изключение на Изабел, обаче. — Девлин вдигна ръката на Медоу към устните си и целуна пръстите й. — Явно Изабел не е мислила за семейството си и чувствата между нея и съпруга й, когато се е забъркала в онази авантюра.

Медоу измъкна ръката си от неговата.

— Предполагам, че е така.

Четири наблюдаваше размяната на реплики помежду им, сякаш виждаше, че нещо не е както трябва.

Беше прав, разбира се. Тя и Девлин бяха двама актьори в кошмарна пиеса, излезли пред публиката, без да знаят какви ще са следващите им реплики и каква ще е следващата сцена. И под маската на цивилизовани маниери и шеги, във вените й пълзяха страх и очакване, причинени не само от ужаса, че може да сбърка и да провали мисията си.

Тя усещаше също така, че я дебнат. Девлин я дебнеше, може би за секс, може би заради… всъщност нямаше представа защо.

Знаеше, само че тя, която бе толкава добра в разчитането на човешките мотиви, не разбира Девлин. Знаеше единствено, че когато той я наблюдава, както го правеше сега, кръвта тече топла и гъста във вените й и й се искаше да отиде някъде с него, да останат насаме, да го целува и докосва… да се люби с него.

— В семейния албум няма и една снимка на Изабел — произнесе Четири замислено. — Баща ми ги е скъсал. Затова ли? Защото се е поддал на чувствата си, а тя ги е предала.

Медоу се извърна от подигравателните очи на Девлин; заби поглед първо в земята, а после го зарея към океана.

— Може би.

— Откъде знаеш, че ги е скъсал? — поинтересува се Девлин.

— Един ден преравях кутиите му със снимки и осъзнах, че тя липсва. Стана ми любопитно и го попитах. — Четири дръпна дълбоко от цигарата си. — И той едва не ми откъсна главата.

— Приятен човек — подхвърли Медоу.

— Вбесяваше се още повече, когато във вестника се появеше някоя картина на Изабел. Представяш ли си, съпругата му Изабел, същата онази, която му сложила рога пред очите на приятелите му, беше продължила живота си и станала известна художничка. — Четири съобщаваше новините с неприкрито удоволствие.

— Сериозно? — Очите на Медоу се разшириха от изненада.

— Тя беше Изабел, любимката на артистичния свят. Не си ли чувала за нея?

— Кой не е чувал за Изабел? — Това трябваше да прозвучи като риторичен въпрос, но Девлин гледаше Медоу. Присмиваше се на Медоу.

А тя едва успяваше да не се сгърчи от вина.

— Картините й стигат до сто хиляди и стойността им расте с времето — каза Четири.

— Сигурно му е неприятно. — Така поне се надяваше.

— Наистина му беше неприятно, че всеки път, когато се хванеше с нов любовник, клюкарските вестникарски рубрики веднага раздухваха слуха. Това особено много го вбесяваше. — Девлин внезапно сложи ръка върху рамото на Четири. — Спомняш ли си, когато те наруга пред цялото училище?

— Ти му каза да спре, а той, какъвто си е задник, те попита каква фамилия ще дадеш на децата си — и сеирджиите се разкикотиха.

— Тогава за първи път държа такъв език — каза Девлин.

— Тогава за пръв път тя спа с Кенеди — усмихна се Четири.

Медоу премести поглед от единия върху другия и изведнъж осъзна колко много си приличат. Нищо чудно, че бяха приятели — е, поне дотолкова, доколкото Девлин позволяваше.

— Защо му е да казва такова глупаво и безсмислено нещо?

— Запомнил е една мантра и я повтаря отново и отново, за да напомня на себе си и на старите задници в Амелия шорс за времена, които отдавна са отминали — каза Девлин.

— В по-голямата част на Америка. Но не и тук. Не и в това градче, където възрастните са готови да убиват, само и само да не се промени проклетият им — пардон, мадам — световен ред и проклетото им — пардон, мадам — почетно място, което заемат в него. — Четири дръпна отново от дима, после хвърли цигарата и я стъпка с пета.

Медоу го погледна.

— Вдигни я.

Той се подчини.

— Браво. А сега дали да не отидем да се запознаем с Брадли Бенджамин? — Докато обзелото я отново възмущение й даваше смелост.

Тя тръгна по стъпалата към ресторанта.

Докато се приближаваха, старците се изправиха. Бяха точно такива, каквито Четири ги беше описал — а Брадли Бенджамин отговаряше напълно на представата, която Медоу имаше за него.

Той беше най-високият между останалите. Със стойка като на военен, с изпънати назад рамене, изправен гръб. Големият му, аристократичен стар нос беше клюмнал. Бялата му коса беше чуплива и гъста, веждите — побелели и рошави. Очите му бяха сиви, хладни и внимателни. Приличаше на едновремешен аристократ — и Медоу изненадана усети прилив на омраза.

Този човек беше изхвърлил баба й и майка й на улицата без пукнат грош, без подкрепа и без капка разкаяние. Беше позволил на Изабел да занесе бебето си в Ирландия и да живее с учителя си по рисуване, а когато тя му беше изпратила писмо да му каже, че Бьорн Кели иска да осинови Шарън, Брад беше подписал документите, без да се поколебае. А после, когато Бьорн Кели беше загинал и тя обявила, че дъщеря й е загинала заедно с него, Брадли не беше изпратил и една дума за съболезнование.

Изабел твърдеше, че имал чувства. Че били осакатени и извратени от възпитанието и от средата му, но че все пак ги имал.

Ако това беше истина, Медоу се питаше какво ще направи той, когато разбере… какво наистина се е случило.