Кристина Дод
Внимавай в картинката (2)

Едно

В наши дни

Полунощ

По крайбрежието на Южна Каролина

Проблесна светкавица. Над обраслата с храсталаци непроходима пътека падаха сенки на голи клони; жилавият, облечен в черно силует, се препъна. Спря. Потръпна. След малко продължи напред към викторианската къща, разположена високо над океана. Грохотът на гръмотевицата разтърси земята почти едновременно със светкавицата, обляла масивната постройка с остра бяла светлина. Върховете на четириетажните кули пронизваха кълбящите се облаци, вятърът въртеше бясно ветропоказателя, а долу вълните се разбиваха с грохот в брега. Един силен порив на вятъра донесе първите пръски дъжд на верандата.

Силуетът притича по стъпалата нагоре към внушителните двойни врати. Големият сребърен ключ се плъзна леко в ключалката. Завъртя се безпроблемно и бързо беше прибран обратно. Облечената в черна ръкавица ръка спря върху стъклото, после натисна и вратата се отвори без звук.

Вътре не светеше лампа, но натрапникът уверено влезе във фоайето.

След миг удари нова светкавица и разпъди сенките. Проехтя гръм. Силуетът спря и се завъртя в кръг.

Широкият коридор се извисяваше два етажа нагоре. Всяка рамка на картина, всеки предмет, както и сводът на тавана искряха в злато. От портретите от деветнайсети век гледаха строги очи. Широкото стълбище се виеше нагоре и се губеше някъде в мрака. Поредна гръмотевица накара кристалния полилей да затрепти и призмите изпратиха разноцветен букет от светлини по стените.

После всичко утихна. Тишина се спусна като прах в къщата.

Натрапникът пропълзя към втория вход отляво с приведени рамене. Обходи с лъча на фенерчето си стаята, докосвайки бързо подвързаните с кожа томове, масивното бюро от резбовано дърво, открояващия се странно модерен офис стол. В една ниша в ъгъла на стаята стояха два тапицирани стола, обърнати към облицованата с мрамор камина, отстрани на която се зъбеха каменни лъвове.

Фенерчето угасна, но остана в ръцете на влезлия. Всяка негова стъпка потъваше меко и уверено в широкия, тъкан по поръчка килим, отвеждайки по права линия към уютен кът за сядане.

Фигурата спря зад един от столовете и вдигна очи към картината над камината. Фенерчето светна отново и лъчът обходи стената веднъж, после втори път. Платното, изобразяващо подпухнал бизнесмен от двайсети век и кучето му, накараха натрапника да започне бясно да обхожда с лъча наоколо.

— О, бабо. Ти ми обеща. Обеща ми. Къде?

Лампата отгоре светна.

Един глас с тежък южняшки акцент попита:

— Какво правите тук?

Влезлият се обърна леко. Облечената му в ръкавица ръка се стрелна нагоре да защити очите му от светлината.

На прага стоеше висок, тъмнокос мъж, с ръка на електрическия ключ. Лицето му беше с грубо изсечени черти, загоряло и безчувствено.

Това бе най-поразителният, високомерен и красив мъж, който Натали Медоу Зарвас някога бе виждала.

В този миг една светкавица проблесна толкова силно, че по пода премина статично електричество. В двора нещо се счупи със силен пукот. От гърма прозорците се разтърсиха.

Беше попаднала в ада.

Опита се да избяга.

Краката й се оплетоха в ресните на килима.

Спъна се.

Опита да се хване за нещо. Не успя. И се стовари с цялата си тежест на пода.

Главата й се блъсна в главата на единия от лъвовете.

Спечели лъвът.

Когато звездичките зад затворените й клепачи изчезнаха, тя си пое дълга, накъсана глътка въздух. Костите я боляха от удара. Килимът миришеше хубаво, на цитруси и сандалово дърво. Главата… главата й наистина я болеше. Тя вдигна ръка да докосне болезненото място на слепоочието си.

Някой хвана китката й.

— Недейте. Кървите.

Мъжът. Онзи с високомерните кафяви очи. Кога бе успял да стигне от вратата до нея?

Обяснението беше просто. Явно е била в безсъзнание. Но не си спомняше да е губила съзнание. Спомняше си само… спомняше си само, че го вижда.

— Сър, да се обадя ли в полицията? — Друг мъж. Услужлив. Безшумен. Експедитивен.

— Обади се на лекарката — каза господин Високомерен.

— И после на полицията, така ли?

— Само на лекарката.

— Да, сър. — Другият прозвуча неодобрително — но се подчини. Стъпките му се отдалечиха.

Господин Високомерен притисна нещо меко до главата й.

Тя примига и се опита да го махне.

— Оставете го там — заповяда той. — Кървите върху килима.

— Добре — промърмори тя. Не иска безценния му килим да се изцапа с кръв.

— Отворете очи — дойде гласът му.

Сигурно беше сбъркала. Това не можеше да е красавецът. Мъж, който се държи така грубо с едно проснато и кървящо на пода момиче, не можеше да е привлекателен.

Отвори очи. Вдигна ги към него.

Той я погледна в отговор — студен, преценяващ поглед.

Сърцето й спря. Дишането й спря. Замръзна.

Защото беше права в едно: той не беше красив — беше груб, спиращ дъха, погледът му пронизваше като мълния и оставяше след себе си мъртъвци.

Но пък какъв начин да умре! Ако това бе наказанието й, задето се е опитала да открадне една безценна картина, то кражбата току-що се бе превърнала в новия й начин на живот.

Господин Високомерен се отпусна на колене до нея. Беше облечен в бяла колосана риза със завити нагоре ръкави.

Хубави ръце.

И сини джинси, които обгръщаха плътно бедрата му.

Той хвана китката й с една ръка, а с другата притисна марля към челото й.

Сърцето й подскачаше в гърдите.

— Коя сте вие? — попита я той.

— Ъъъ…

Очевидно не успя да отговори достатъчно бързо, защото той изстреля втори въпрос:

— Какво правите тук?

— Тук? — Тя повдигна глава и се опита да се огледа. Мигновеното главоболие и гаденето я накараха да се отпусне отново на пода, тя затвори очи и промърмори: — Ще повърна.

Той внимателно докосна с ръка марлята върху главата й. В ушите й нахлуха звуци — как той стои, отдалечава се, връща се обратно.

— Ако се наложи, ето една купа.

Тя отвори очи едва-едва и погледна.

Той държеше в ръце гравирана стъклена ваза със златни орнаменти, изработена в регентски стил. Беше изключителна.

Попита слисана:

— Да не сте побъркан? Това е хоунсдейлска ваза, оригинал. Не мога да повърна в такова нещо!

За един кратък миг от секундата й се стори, че вижда в очите му весели искрици.

Но не. Господин Високомерен беше все така неприветлив както преди, когато произнесе:

— Разбира се. Извинете ме. Изгубил съм си ума. — После се огледа. — А дали ще можете да повърнете в лиможска купа за пунш?

— Няма проблем. Но… — Тя си пое дълга глътка въздух. — Струва ми се, че вече съм добре. Просто трябва да съм внимателна и да не бързам да се изправям.

— Имате мозъчно сътресение.

Убедеността му я направи леко войнствена.

— Не сте лекар.

— Не, разбира се, че не. Нямаше да изпращам за такъв, ако бях.

— Ха… — Напоследък се беше нагледала на лекари и макар той да се държеше твърде покровителствено, както го правеха лекарите, все пак беше прекалено напрегнат, за да пасва на профил на истински медик.

Той продължи:

— Но не е нужно човек да е хирург, за да види, че сте ударили толкова силно лъва, че сте му счупили зъбите.

Тя огледа лъва с присвити очи. Той продължаваше да се зъби, но някак несиметрично.

— Надявам се, че не е лоша поличба.

— Ако е, не знам как да я изтълкувам.

Другият мъж, висок, як, с азиатски очи и тъмен тен, се върна и започна да обикаля наоколо.

— Лекарката е на път за насам.

— Сам, погрижи се да не бъда безпокоен.

Без да я погледне или да дава вид за присъствието й, Сам излезе и затвори вратата след себе си.

— И така: коя сте вие? — Господин Високомерен свали марлята от главата й и се усмихна при вида на разпиляната й коса.

Хората, особено мъжете, имаха склонност да се усмихват, когато виждаха водопада от лъскави медни къдрици. Всъщност, хората, особено мъжете, имаха склонност да се усмихват през цялото време, без значение на какво.

Но не и този неумолим мъж с орлов нос, който я разпитваше. Усмивката му изчезна изведнъж, като грешка, която е решил да поправи.

Тя бе възвърнала до известна степен спокойствието на духа си, не гореше от желание да обяснява мисията си, но за сметка на това също имаше въпроси.

— А вие кой сте?

— Девлин Фицуилям.

Което не й говореше абсолютно нищо.

— И сте тук, защото…?

— Живея тук.

Тя се ококори.

— Аз съм собственикът на къщата — додаде той услужливо. — Тази, в която нахлухте. Същата онази с хоунсдейлската ваза и лъва с вече счупените зъби.

— Вие сте собственик на Уолдемър Хауз? — Тя се опитваше да разбере неразбираемото. — Ами другият човек…? Онзи, на когото е била преди?

— Брадли Бенджамин? За него ли питате? — Девлин отново вдигна китката й. Свали черната й ръкавица. Целуна… О, боже. Целуна връхчетата на пръстите й. — Кой по-точно Брадли Бенджамин? Трети или Четвърти?

— Аз… ъъъ… не знам. — Тя не беше подготвена за този разговор. Беше планирала да влезе, да вземе картината и да си тръгне, без да говори с мъж, чиито безмилостни очи изискваха истината, а устните му сами продължаваха диалога.

— Брадли Бенджамин Трети ми продаде къщата — обясни Девлин. — Брадли Бенджамин Четири — наричам го Четири, което му е безкрайно неприятно — обича да се отбива и да се оплаква.

— О! — Баба й се беше заблудила. Много се беше заблудила. Брадли Бенджамин беше продал къщата. И този непознат се е нанесъл тук. Картината не беше на мястото си.

А Медоу беше здравата, ама здравата загазила.

— Вие коя си въобразявате, че сте, та да нахлувате така тук?

— Аз съм… Медоу. — Не Натали Зарвас. Това беше творческият й псевдоним и ако той го научеше, тя нямаше шанс да се измъкне от тази каша. — Аз не… Не мога… — Колко ли тъпо звучеше? Все пак трябваше да обмисли вероятността да бъде хваната. Да се подготви за подобен обрат.

Но баба й беше толкова сигурна… а сега някакъв тип със студени очи и топли устни целуваше пръстите й и я разпитваше, и скоро тя като нищо щеше да се окаже на път към затвора. И как щеше да обясни това на родителите си, които живееха в покрайнините на малкото градче Блайт в щата Вашингтон, и си мислеха, че е на семинар по стъклодувство в Атланта?

— Не си спомняте, така ли? — Девлин целуна китката й.

Приятно. Много приятно.

Устните му, не въпросите.

— Точно така. Не си спомням. Защото аз… аз… имам амнезия! — Браво, Медоу! Откъде го измисли?!

Наблизо удари мълния. Проехтя гръм.

Медоу подскочи. Сякаш самият Господ я нарече лъжкиня.

А устата на Девлин се изкриви. Той не й повярва.

Тя прибързано добави:

— Не помня какво съм правила тук. Сигурно съм изпаднала в някакво умопомрачение. — Една нескопосана лъжа, защото какво беше най-лошото, което можеше да се случи? Полицията щеше да я изпрати в психиатрия за няколко дни за освидетелстване; после щяха да я освободят и тя да опита отново.

Или може би Всевишният щеше да изпрати мълния, която да я изпепели.

— Когато не ме позна веднага, се изплаших. — Девлин я гледаше в очите с такова чувство, че тя не се осмели да примигне. — Скъпа, как успя да намериш пътя обратно?

— А? — Обхвана я лошо предчувствие.

Той нежно я взе в ръцете си.

— Знам, че не си спомняш, но ти си моя съпруга.