Джон Туелв Хокс
Златният град (39)

37.

Нейтан Бун установи командния си пост в хотел „Шангри Ла“ в Западен Лос Анджелис. Беше на десет минути път от мястото, където бе отседнал Майкъл Кориган — претенциозен хотел край плажа „Ел Дорадо“. Бун не виждаше никакви изгоди да живее в един и същи хотел със странника. Така на Майкъл само щеше да му е по-лесно да се меси в операцията.

Харесваше мекия декор на стаите в „Шангри Ла“. Нямаше крещящи цветове, нищо не възбуждаше ума му. Но най-доброто качество на сградата бе, че посетителите можеха да влизат през паркинга и да избягват рецепцията. Бун не искаше да вижда някой като Мартин Дойл да седи на диван във фоайето.

В този момент Дойл гледаше телевизия в дневната на апартамента; особено се наслаждаваше на новините за изчезналите деца. Карло Рамирес, перуанският наемник, изпълняващ ролята на пазач на Дойл, седеше край малката масичка в спалнята на Бун. Нервничеше и избягваше погледа на Нейтан.

— Беше само за около пет секунди, господин Бун. Кълна ви се…

— Не ми пука дали са били само пет секунди. Както ти казах преди няколко седмици, главната ти отговорност е да следиш Дойл. — Бун надраска нещо в тефтера си и Рамирес го погледна с ужас. Сигурно си мислеше, че тефтерът е някакъв черен списък.

— Има белези.

— Моля?

— Дойл има белези, тук и тук. — Рамирес докосна гръдната си кост и ръката си малко под китката. — Ако са му вкарали проследяващи мъниста в тялото, можете да го намерите винаги.

— Господин Дойл е като специално оръжие, което ни помага да постигнем целите си. Но това не означава, че искам да се мотае свободно из този град. Какво ще направиш следващия път, когато Дойл ти се измъкне?

— Ще го открия и ще го унищожа, сър.

— Ще го унищожиш незабавно.

— Разбирам, господин Бун.

— Добре. А сега му кажи да дойде.

Рамирес излезе, като продължаваше да се поти. Бун си наля айсчай и се загледа през прозореца към крайбрежния парк от другата страна на Оушън Авеню. През последните двадесет години зимните бури бяха ерозирали скалите в края на парка. На някои места алеите и саксиите с цветя се бяха свлекли по склона към крайбрежната магистрала. Бун започваше да си мисли, че всичко около него се разпада. Преди няколко дни госпожа Брюстър и шофьорът й бяха излетели от една скала край летище Портрийт и властите още не бяха извадили автомобила от водата.

Мартин Дойл влезе наперено в стаята и затвори вратата. Откакто бе напуснал Тайланд, вече не изглеждаше така подпухнал. Сега приличаше на безработен актьор, работещ на половин работен ден като треньор във фитнес зала. Беше си направил труда да се постави на специална диета, включваща обезмаслено сирене, сок от нар и овесени ядки. Беше ходещо отрицание на теорията, че здравословното хранене води до добродетелен живот.

— Рамирес изглежда така, сякаш сте го вързали и сте го хвърлили в басейна — отбеляза Дойл, изкиска се и седна. — Браво на вас, Бун. Типове като него трябва да си знаят мястото.

— Говорихме за вас, господин Дойл. Научих, че сте се отделили от екипа.

— Не е кой знае какво. Просто малка грешка. Няма причини за безпокойство. — Дойл се облегна в стола си. — Е, Бун, как се справяме? Хората достатъчно уплашени ли са? Или трябва да ги подплаша още малко?

— Не искам да правите каквото и да било през следващите няколко дни.

— Може би трябва да ида в пустинята.

— Не.

— Онова в пустинята е единственото, което може да ни навреди. Измислих история за вас. Приказка за чудовище. Но историята трябва да има край.

— Господин Рамирес ще ви заведе в един хотел в Кълвър Сити. Ще останете там, докато не получите нови инструкции.

— Там има ли фитнес зала?

— Мисля, че да.

— Добре. Опитвам се отново да вляза във форма.

Дойл стана, погледна отворения куфар на Бун и тръгна небрежно към вратата. Внезапно се обърна и в погледа му се четеше нещо друго — същият онзи ум и омраза, които Бун беше видял в Тайланд.

— Правим ли онова, което трябва да правим?

— Какво имате предвид?

— Като добър войник, аз изпълнявам заповеди. Просто искам да съм сигурен, че всички се движим в правилната посока.

Вместо да покаже гнева си, Бун свали очилата си със стоманени рамки и започна да ги бърше с кърпичка.

— Спомняте ли си как ви преследвахме като избягало прасе? Помните ли как лежахте в калта и пищяхте?

Дойл стисна юмруци, а демонът риташе и драскаше в мозъка му.

— Да. Помня.

— Добре. Много добре, господин Дойл. Просто проверявах.

 

 

Бун не се отпусна, докато не чу Дойл и Рамирес да излизат от апартамента. После отиде в дневната, взе шишенце водка от минибара и го изсипа в чашата айсчай. Точно в момента беше уязвим. Дойл усещаше слабостта му. „Онова в пустинята е единственото, което може да ни навреди“. „Е, не е точно така — помисли си Бун. — Аз съм единственият, който е в опасност“. Дори тази хотелска стая не бе сигурна. Ако дойдеше полиция, щяха да открият плик с черно-бели фотографии на отвлечените деца. Беше болезнено да гледа уплашените им лица, но Бун нямаше сили да унищожи снимките.

Пръстите му докоснаха шишенцата алкохол по рафта, но той устоя на изкушението. За първи път от страшно много години искаше да поговори с някого за онова, което го тормозеше, но това бе невъзможно. Бун нямаше никакви приятели: грешка е да се разкриваш на друг човек. Естествено, винаги има хора, които вече те познават много добре.

Върна се в спалнята, включи компютъра и започна да отговаря на имейл. Но някои спомени напираха с такава сила, че пръстите му замряха над клавиатурата. Може би трябваше да се срещне с нея и да се изправи пред слабостта, която представляваше тя. Ако имаш враг, трябва да го унищожиш, дори врагът да е просто аспект на самия теб.

 

 

Антъни Канеро и Майрън Райлс бяха другите двама от екипа, който работеше в Лос Анджелис. Бун ги извика и им каза, че отива да огледа място за среща. После пое по крайбрежния път с взетата под наем кола.

Шосе 1 бележеше границата между континенталните Съединени щати и синьо-зелената шир на Тихия океан и Бун имаше чувството, че минава през гранична зона с магазини за сърф и крайбрежни вили. Сутрешната мъгла се вдигаше и във водата заиграха слънчеви зайчета.

Санта Барбара беше на два часа път северно от Лос Анджелис. Навремето това бе сънено градче със строги закони за строителство, които задължаваха всяка сграда в центъра да има червени керемиди. Сега бе странна смесица на богатство и плажен стил; място, където жените, пазаруващи в скъпи бутици, носеха скъсани джинси и тениски.

Северно от центъра градските архитекти бяха отделили място за молове и извънградски къщи с лека конструкция и измазани с хоросан стени. Навремето Бун беше живял в една от тях, но онова бе друг живот и друга реалност. Сега имаше чувството, сякаш кара към собственото си минало.

Офисът на Рут се намираше в двуетажна сграда недалеч от шосето. След раздялата им тя беше започнала да работи за една застрахователна компания и сега бе лицензиран брокер. Бун влезе в приемната, където млада жена говореше по телефона, докато унищожаваше космически чудовища на компютъра.

— Да? Какво обичате?

— Кажете на Рут, че е дошъл господин Бун.

— О. — Рецепционистката го зяпна и вдигна телефона.

По стълбите се чуха стъпки и се появи Рут — практична на вид жена със син костюм и очила с черни рамки.

— Виж ти каква изненада — рече тя предпазливо.

— Е, мина доста време.

— Почти осем години.

— Може ли да поговорим?

Рут се поколеба, след което кимна леко.

— Нямам много време, но можем да изпием по кафе.

Бун последва жена си до едно съседно кафене. Момичето на тезгяха беше вплело раковини в косата си. Взеха картонените си чашки и излязоха в двора до паркинга.

— Е, защо си дошъл, Нейтан? Да не би най-накрая да си решил да поискаш развод?

— Не. Освен ако ти не го желаеш. Имам работа в Лос Анджелис и реших да намина да те видя.

— Има само едно нещо, което знам за теб. Един неоспорим факт. Че не правиш нищо без причина.

„Да й разкажа ли за Майкъл Кориган?“ — запита се Бун. Не беше сигурен. Проблемът с разговорите с други хора бе, че те рядко следват сценария, който е в главата ти.

— Е, как си, Рут? Какво ново в живота ти?

— Доходът ми се покачи миналата година. Преди осем месеца ми направиха акт за превишена скорост. Но, разбира се, най-вероятно всичко това ти е известно.

Бун не отрече твърдението й. След влизането си в Братството бе уредил да получава месечни отчети за телефонните обаждания на Рут. Данните бяха свързани с подробна информация за онези, с които бе разговаряла повече от три пъти за период от шест дни. Освен това програмата „Норм-Ал“ непрекъснато следеше кредитната й карта и сравняваше покупките й на алкохол и лекарства с регионалната норма.

— Нямам предвид фактите от живота ти. Просто исках да знам как си.

Рут се вгледа в него и Бун се почувства като на разпит.

— Много съм добре, Нейтан. Имам приятели. Започнах да наблюдавам птици. Опитвам се да водя пълноценен живот.

— Радвам се да го чуя.

— Случилото се с нас и с другите родители бе като самолетна или автомобилна катастрофа. Все още поддържам връзка с някои от групата за взаимопомощ. Повечето продължихме напред, но всички сме дълбоко наранени. Ставаме всяка сутрин, ходим на работа, връщаме се и приготвяме вечеря, но никога няма да се излекуваме напълно.

— Аз не съм наранен — рече Бун. — Онова… ме промени. Накара ме да видя света такъв, какъвто е.

— Трябва да приемеш миналото и да продължиш нататък.

— Продължих — каза Бун. — И съм на път да направя така, че подобни неща да не се случват никога повече.

Рут докосна ръката му, но се отдръпна, когато той трепна.

— Не зная какво работиш във фондация „Евъргрийн“, но това няма да ти даде онова, което искаш.

— И какво искам?

— Знаеш…

— Не, не зная! — Бун осъзна, че вика. Един млад мъж ги погледна, преди да влезе в кафенето.

— Искаш Дженифър да се върне. Тя беше нашият ангел. Нашето безценно момиченце.

Бун стана, пое дълбоко дъх и се овладя.

— Радвам се, че те видях. Между другото, в застрахователната ми полица все още пише, че ти си бенефициентът. Всичко е на твое име.

Рут порови в чантата си, извади носна кърпа и си издуха носа.

— Не ти искам парите.

— Тогава ги дари — отвърна Бун и тръгна към колата си.

 

 

Когато бе на двайсет и малко, бе минал през шестмесечен армейски курс по разузнаване на един остров край Южна Каролина. В края на учебния период трябваше да уловиш глиган с мрежа, да убиеш квичащото животно с армейския си нож и да го разфасоваш на място. Беше просто изпит, още един начин да покажеш, че си способен да се справиш с всеки проблем. Тридесет години по-късно нищо не се бе променило. Беше принуден да направи още една последна стъпка, за да докаже силата и неуязвимостта си.

Вкара адреса в джипиеса, макар да не беше необходимо. В мига, в който отби от шосе „Ла Кумбре“, си спомни пътя.

Стигна целта си към пет следобед. Училището беше затворено от няколко часа; на паркинга имаше само няколко коли.

Начално училище „Вали“ бе на не повече от четирийсет години, но въпреки това изглеждаше евтино и занемарено. За всеки от шестте класа имаше отделна постройка с асфалтов покрив, свързана с другите с покрити алеи. Навсякъде имаше саксии с бръшлян и бодливи оранжеви цветя, известни като „райски птици“.

Бун мина покрай класна стая с налепени по прозорците рисунки на дъги. Някои бяха надраскани върху милиметрова хартия, при други различните цветове бяха показани в отделни ленти.

Дженифър рисуваше дъги и всичко останало с големи заврънкулки и криви. Кравите й бяха червени. Конете — сини. Когато рисуваше татко си, Бун се превръщаше в купчина линии и кръгове с криви очила и усмивка.

Децата обядваха в централния вътрешен двор между постройките. На земята лежеше изгубена фланела, а на една маса самотно и тъжно стоеше термос с еднорог. Точно тук седеше и тя. Точно тук бе умряла с останалите. Нямаше плоча или паметник, които да напомнят за случилото се.

Бун беше готов да изпита твърдостта и храбростта си, но тялото му го предаде. Не можеше да помръдне, не можеше да си поеме дъх. Сякаш главата му експлодира и най-сетне изпълненият с мъка и болка вик се изтръгна на свобода.