Джон Туелв Хокс
Златният град (19)

17.

Майкъл Кориган взе чашата шампанско от сребърния поднос на младата сервитьорка и започна да се мотае из тълпата, събрала се в галерията на колежа. За годишната среща на Братството се бяха събрали делегати от цял свят и всички искаха да говорят с младия американец, който току-що бе станал изпълнителен директор на фондацията. Преди да успее да прекоси помещението, Майкъл се натъкна на делегата от Сингапур господин Чои, който искаше да го запознае с господин Айер от Индия.

Никой от тези хора не можеше да се приеме за приятел — или дори за съюзник. Майкъл знаеше, че се намира в опасна територия. Преди година беше пленник на Братството и лежеше на хирургическа маса с жици в мозъка. Сега управляваше фондация „Евъргрийн“ и мнозина от присъстващите изглеждаха изненадани от внезапната промяна.

Господин Уестли и другите полубогове му бяха казали какво да прави, когато се върне в обикновения свят. Но Майкъл нямаше намерение да разкрива плановете им. Вместо да опише мокропълзачите и екзекуциите от екрана, той съобщи на Братството, че се е озовал в скалист необитаем район и че някакви нежни, може би ангелски гласове са шепнели в ухото му. Помолил ги за технологични познания и те му предали план на запаметяващ чип, способен да побира невъобразими по обем данни.

Погрижи се доктор Дреслър да направи ентусиазирано описание на новата технология пред управителния борд. Много правителства и корпорации бяха претоварени от количеството лична информация, получена от Голямата машина. Сега щяха да разполагат с достатъчно памет, за да съхраняват всеки детайл за милиарди хора. Всяка отчитана дейност в живота на човек можеше да се запише, обработи и свърже почти мигновено.

И докато описанието на Петия свят бе като размазана фотография, искането на Майкъл за повече власт беше ясно и недвусмислено. Ако Братството искаше да получи още информация, госпожа Брюстър трябваше да се съгласи Майкъл да застане начело на проучванията. Разбира се, той щеше да продължи да се води от колективната мъдрост на Братството, но смяната на ръководството щеше да направи от фондацията много по-отговорна и ефективна организация.

Госпожа Брюстър изгуби цяла седмица в опит да организира опозиция срещу плана му, но корпоративните лидери в борда бяха изкусени от мощта, която им предлагаше новата технология. Дванадесет часа след победата му фондация „Евъргрийн“ излезе с изявление, което превърна Майкъл в преуспяващ инвеститор в недвижими имоти и международен филантроп.

Конференцията в Лондон бе следващата стъпка в плана му. Годишната среща на Братството обикновено се провеждаше на Дарк Айланд или в имението Уелспринг в Южна Англия, но Майкъл искаше да стои по-далеч от двете места, където госпожа Брюстър все още контролираше екипите по сигурността. Спомни си, че се навършват 200 години от измислянето на Паноптикона от Джереми Бентан, и излезе с ново предложение. Ако срещата се проведе в Лондон, можеше да започне в Южната галерия на Юнивърсити Колидж, където се намираше стъкленият шкаф с тялото на философа. Идеята се посрещна с такъв ентусиазъм от управителния борд на Братството, че дори госпожа Брюстър беше принудена да се усмихне любезно и да направи гласуването единодушно.

След като фондацията направи щедро дарение на колежа, Управителният съвет им позволи да използват галерията за вечерта. Майкъл предложи да изнесе встъпителната реч пред гостите и се свърза с по-влиятелните членове на борда за предложения.

— Мисля, че трябва да направим силно изявление — каза той и всички се съгласиха с него.

Майкъл допи шампанското си. Поредната група делегати бърбореше за страховете и желанията си. Той се ръкува с тях и се отдалечи. След няколко минути трябваше да говори и искаше да получи вдъхновение от мъртвеца в края на галерията. Като кимаше на членовете на борда, той си запробива път през тълпата, докато не го спря госпожа Брюстър. Макар да бе отнел публичната й роля като глава на фондация „Евъргрийн“, тя все още ръководеше Братството. За случая беше избрала рокля в кралско синьо и перли, но лицето й беше уморена маска.

— Явно не съм била информирана за всички подготовки. — Гласът й имаше окастрения, точен тон на образована англичанка, която току-що е намерила нещо гниещо в градината пред къщата си.

— Проблем ли има?

— Столовете. — Тя посочи редиците столове в края на дългата галерия. — Наистина ли са необходими за една кратка поздравителна реч?

— Речта може да се окаже малко по-дълга, отколкото обсъждахме. Смятам, че тази организация се намира в превратен момент в историята си. Нуждаем се от нова стратегия за бъдещето.

— И каква ще бъде тази стратегия?

— Сигурен съм, че ще я подкрепите — отвърна Майкъл и я остави сама насред помещението.

Докато вървеше към южния край на галерията, за пореден път се увери, че речта е в джоба на сакото му. Витрината от дърво и стъкло, в която се пазеше тялото на Джереми Бентам, в началото на партито бе наобиколена от делегати, но сега мъртвият философ се взираше в празно пространство.

Бентам смятал, че останките на прочутите хора не бива да се кремират или да се крият в гробници. Вместо това телата им трябвало да се превърнат в така наречените „автоикони“, които да вдъхновяват бъдещите поколения. Облечен в собствените си дрехи, скелетът на Бентам седеше на стол с опрян в крака си бастун. Широкопола шапка частично скриваше восъчната маска на лицето му.

Докато гледаше фигурата, Майкъл не изпита никакво страхопочитание. Беше впечатлен обаче от факта, че дори в смъртта си Бентам изискваше признание. Неотдавна колежът бе уволнил пазача, който охраняваше стъклената витрина, и го бе заменил с монтирана на стената камера. Създателят на Паноптикона вече беше вкаран в системата.

— Извинете…

Майкъл се обърна. Беше Нейтан Бун. Шефът на охраната на фондация „Евъргрийн“ беше сериозен като директор на погребално бюро в тъмносиния си костюм.

— Да, господин Бун?

— В програмата пише, че вие ще изнесете встъпителната реч. При предишните срещи на обслужващия персонал се разрешаваше да обикаля гостите с питиета и сандвичи през цялото парти. В имейла ви обаче се посочва, че желаете обслужващият персонал да бъде изведен от района.

— Да, речта е предназначена единствено за Братството. Без никакви външни лица.

Бун вдигна радиостанцията си и заговори тихо:

— Речта на изпълнителния директор започва след няколко минути. Изведете обслужващия персонал и пазете вратата.

Двама от хората му се появиха от тълпата и зашепнаха нещо на сервитьорките. Без да оставят сребърните подноси, те тръгнаха към изхода. Бун обаче не се отдалечи. Взираше се напрегнато в странника, сякаш вратовръзката на Майкъл можеше да му подскаже какво ще се случи.

— Още нещо ли има, господин Бун?

— Лондонският отдел ме информира, че организирате нов екип служители.

— Точно така. Нарича се група за специални проекти.

— И използвате мои хора.

Майкъл се съсредоточи върху лицето му. Шефът на охраната се опиташе да овладее емоциите си, но очите и ъгълчетата на устата му го издаваха. Подобно на госпожа Брюстър, той бе лишен от власт и явно разбираше последствията.

— Да. Влязох в базата данни и наех неколцина от хората, които сте използвали при предишни операции. Исках нещата да вървят, а вие бяхте зает с другите си отговорности.

— Можете ли да ми обясните какво представляват тези „специални проекти“?

— Аз имам план, Нейтан, но не съм готов в момента да представям всички подробности. След речта ще поискам пълно упълномощаване от управителния борд. Ясно е, че Братството се съсредоточава върху локални или регионални цели. Време е да се посветим на една по-агресивна глобална стратегия.

Пръстите на Бун трепереха, сякаш му се искаше да удуши Майкъл.

— Били сме доста агресивни и в миналото.

— Вие сте изключителен служител, Нейтан. Всички оценяваме вашата лоялност и всеотдайна работа. Вие ни показахте правия път. Аз просто правя няколко крачки по-нататък.

— Кога ще можете да ми дадете повече информация?

— Вие ще сте първият, който ще научи. — Майкъл се пресегна и потупа по-възрастния мъж по рамото. — Сигурен съм, че с ваша помощ ще успеем.

Остави Бун пред тялото на Бентам и тръгна към края на галерията. Делегатите седяха на сгъваемите столове или стояха до прозорците, гледащи към градината на вътрешния двор. Майкъл се качи на подиума, извади речта от джоба на сакото си и погледна събралото се множество.

Докато изучаваше лицата на делегатите, си даде сметка, че могат да бъдат разделени на три категории. Някои бяха открито подозрителни, докато други проявяваха любопитство към новия лидер. Малката група хора около госпожа Брюстър бяха враждебни, гледаха го кръвнишки и си шепнеха.

Последната сервитьорка излезе, следвана от двама от охраната. Нейтан Бун застана зад седналите гости и кимна на Майкъл: „Всичко е готово. Говори“.