Джон Туелв Хокс
Златният град (37)

35.

Три чайки бяха кацнали на парапета и съзерцаваха недоядената закуска върху подноса. Майкъл махна с ръка да ги прогони, но те не се подплашиха. Накрая той взе парче кифла и го хвърли към тях. Птиците с крясък литнаха към него и моментално започнаха да се бият.

Седеше на балкона на тристайния апартамент на един хотел в Западен Лос Анджелис. Ако се обърнеше леко надясно, щеше да види плаж, океан и син хоризонт. Младежи играеха волейбол и се мятаха върху пясъка, а момиче в бански и с ролери описваше осморки по алеята за пешеходци. Майкъл седеше над всичко това в тапициран стол с термос кафе. Волейболистите и момичето с ролерите нямаха представа какво ще се случи. След три или четири седмици почти всяко дете в Калифорния щеше да стане част от Паноптикона.

Майкъл включи компютъра си и провери съобщенията от различните екипи, работещи за групата за специални проекти. Страхът от антракс в Япония бе причинил вълна на враждебност към работници имигранти и други чужденци. Във Франция беше предложен нов закон, изискващ биометрична идентификационна карта за всеки, който иска да влезе в правителствена сграда, училище или музей.

В три други страни се бяха появили нови заплахи. В Австралия бе поставен токсичен химикал в пратка портокали, пусната в търговската мрежа. Двама католически свещеници бяха убити в Южна Германия, отговорността бе поета от неизвестна турска организация. Във Великобритания кола бомба щеше да експлодира след мач за купата на Световната федерация по футбол в Манчестър.

Полубоговете го бяха научили, че страхът се продава много по-лесно от толерантността и уважението към свободата. Повечето хора бяха храбри само когато виждаха други да се опълчват, а този път това нямаше да се случи. Страхът имаше силни поддръжници — онези правителствени лидери, които разбираха, че промяната ще увеличи собствената им власт.

Вратата на апартамента се отвори и се чу женски глас.

— Господин Кориган?

— На балкона съм. Ела.

Дона Глийсън отвори плъзгащата се стъклена врата и излезе на балкона. Макар да бе прекарала последните десет години в слънчевия Лос Анджелис, консултантката по връзки с обществеността бе известна с това, че носи само черни дрехи. Имаше много къса коса и приличаше на монахиня с тефтер.

— Току-що разговарях с президента на пресклуба на Лос Анджелис. Обикновено за обедните презентации едва успяват да съберат половин зала, но това събитие ще счупи всички рекорди.

— Звучи обещаващо.

Дона седна и си наля кафе. Говореше много бързо, сякаш всичко трябваше да се докладва за тридесет секунди.

— Три телевизионни станции изпращат снимачни екипи, ще има репортери от интернет сайтове, от радиостанции и от печатните медии. Всички ме питаха за заглавието на речта ви — „Спасете нашите деца“. Казах им, че ще започнете да говорите по обед, а вечерта ще бъдете знаменит.

Майкъл внимателно изучи лицето на Дона и не откри никакви признаци на лъжа или несигурност. През последните няколко месеца беше научил много за медийните експерти, които оформяха и създаваха имидж. Добрите имаха специален талант — ако им платиш достатъчно, се превръщаха в истински вярващи. Запита се какво ли ще се случи, ако извади пушка и обяви, че трябва да застреля опасните скейтъри и велосипедисти по крайбрежната алея. Дона може би щеше да мине през труден преходен период, но в крайна сметка щеше да убеди сама себе си — да, идеята е добра.

— Кога тръгваме?

— Момент да проверя. — Тя се обърна към отворената врата и изкрещя: — Джералд! Престън!

Двамата й асистенти му напомняха за шотландски териери, единият бял, другият — черен. Стиснали мобилни телефони, младите мъже се появиха на прага.

— Време на тръгване?

— След десет минути — отвърна Джералд. — Ще ядат студена храна в дванайсет и трийсет, а речта е насрочена за един.

— Нещо друго има ли?

— Господин Бун пристигна с един от хората си — каза Престън. — Искаше да знае дали искате охрана.

— Да. Нека да чакат в коридора.

Дона се наведе напред. Имаше три начина на говорене — остър, флиртуващ и доверителен. Това определено бе доверителният й тон.

— Сигурна съм, че речта ви ще бъде блестяща, господин Кориган. Но в наши дни всичко зависи от представлението. Джералд и Престън инсталираха монитори и изложиха фотографии, но ни трябва още нещо. Би било чудесно, ако прегърнете някоя от майките…

Пресклубът на Лос Анджелис провеждаше събиранията си в овехтяла зала на Холивуд Булевард. Всички места бяха заети, членовете на клуба бъбреха и похапваха чипс и чийзбургери. На сцената имаше подиум и членовете на управата на клуба седяха на дълга маса и изглеждаха малко смутени. Преди събирането Джералд и Престън бяха окачили големи фотографии на четиринадесетте изчезнали деца. Веселите им лица не притесняваха Майкъл. Деца умираха всеки ден, но смъртта на тези щеше да има по-голямо значение.

Дона го поведе към подиума и го представи на президента на пресклуба. Срещата започна няколко минути по-късно. Дона беше написала речта на президента и тя включваше бляскаво описание на кариерата на Майкъл — абсолютно измислена. Месец преди това екипът на „Евъргрийн“ бе създал миналото му, давайки му серия впечатляващи длъжности в организации с идеална цел, контролирани от Братството. Едва ли някой щеше да тръгне да проверява тези факти. Но и да го направеше, фалшивата информация вече фигурираше в най-различни уебсайтове.

След кратки аплодисменти президентът си седна на мястото. Докато изгубените деца се усмихваха зад него, Майкъл отпи глътка вода и застана зад катедрата. Огледа стотиците лица — някои любопитни, други — отегчени. Нейтан Бун стоеше начумерен на страничната пътека. Майкъл реши, че историята на Бун ще трябва да приключи през следващите няколко седмици.

— Искам да благодаря на комисията на пресклуба за поканата, която ми отправиха. Докато пътувахме насам по Холивуд Булевард, попитах приятелката си Дона Глийсън как смята, че ще ме приемете. Тя отговори, че сте взискателна аудитория и че е по-добре да кажа нещо стойностно.

Неколцина репортери кимнаха и повечето като че ли се поотпуснаха. Майкъл реши, че снимките на изчезналите деца карат присъстващите да се чувстват неудобно.

— Няма нищо лошо да сте взискателна аудитория. Това просто означава, че сте интелигентни, информирани и критични. Ние се нуждаем от всички тези качества, ако искаме да спасим децата си.

— Преди да представя предложението си — продължи той, — смятам да отговоря на въпроса, който вероятно си задават някои от вас: „Как може някакъв аутсайдер, който не е полицай или правителствен служител, да разреши криза, засегнала всяко семейство в Калифорния?“ Въпросът е съвсем уместен и не изисква дълъг отговор. Мисля, че е добре, че не съм част от системата. Мога да подходя към проблема от различна гледна точка и да предложа изход… Фондация „Евъргрийн“ съществува от повече от петдесет години. Ние сме международна филантропска организация с представителства в Лондон и Ню Йорк. Целите ни са идеалистични и същевременно амбициозни. Посвещаваме усилията си на здравето, безопасността и стабилността на човешкото общество. През годините сме финансирали изследванията на хиляди учени, занимаващи се с медицински и генетически проучвания в повече от тридесет страни. Неотдавна се включихме в развиването на технология, която се бори срещу престъпността и тероризма. „Евъргрийн“ няма политически цели и пристрастия. Ние просто искаме да направим нещата по-добри и да създадем свят, който е здрав, проспериращ и свободен от страха.

— А това, което виждам в Калифорния, е страх. — Майкъл посочи фотографиите зад себе си. — Четиринадесет деца изчезнаха за последните няколко седмици и от тях няма нито следа. Може би има и още случаи, които не са потвърдени официално.

— Някъде из градовете и малките ни градчета броди чудовище. Този човек е садистично създание, чиято единствена цел е да отвлича и унищожава нашите деца, безценните малки момичета и момчета, които се нуждаят от закрилата ни. Как реагираха властите, когато се изправиха пред тази заплаха? Родителите знаят отговора. Вие, журналистите, знаете отговора. Но като че ли никой няма куража да го каже на глас. Политиците и така наречените експерти не направиха нищо. Нищо. — Спря за момент и огледа аудиторията. Повечето репортери кимаха, сякаш бяха стигнали до същото заключение.

— Сигурен съм, че някои от недосегаемите ни лидери, лицата, които сме виждали да бърборят по телевизията, ще ме атакуват заради това, че говоря истината. Ще кажат, че броят на полицаите по улиците е увеличен, че се проверяват все повече автомобили и че се разпитват все повече заподозрени. Но, моля, запитайте ги дали тези безплодни занимания са спрели чудовището, което дебне децата ни? — Майкъл леко се завъртя и прочете имената под фотографиите. — Дали са спасили Роберто Кабрал и Дарлин Уокър? Ще защитят ли момчетата и момичетата, които се намират в опасност в този момент, докато родителите оплакват изчезналите?

— Днес майките и бащите живеят в страх. Не пускат децата си на училище. Но страхът се разпространява като вирус и заразява всички. Обиколете парковете на града. Вече няма да видите деца да ритат топка или да си играят на люлките. Нашите общности изгубиха смеха и радостта на малките. — Направи многозначителна пауза. — Но аз не съм дошъл в Лос Анджелис да критикувам бездействието на властите. Дойдох, за да предложа решение. Идеята ни е проста, ефективна и почти незабавна. Нещо повече, фондация „Евъргрийн“ е готова да финансира всички разходи по началото.

— Инициатива „Спасете нашите деца“ се основава на доказана технология, която вече се използва в изследователските ни центрове. Предлагам под кожата на всяко дете на възраст под тринайсет години да бъде имплантиран предавателен чип „Ангел пазител“ с вграден GPS локатор. Как работи той? Малките чипове предават до местните мобилни мрежи сигнал, който се прехвърля на компютъра на родителя или на преносимо комуникационно устройство. Само за няколко секунди майката може да разбере къде точно се намира детето й и ако има проблем, моментално да се обади на полицията. Може би това ви прилича на измислица от научната фантастика, но мога да ви го покажа в действие още сега. — Майкъл вдигна дясната си ръка. — Ето тук имам имплантиран чип „Ангел пазител“. Дона, ако обичаш, включи програмата към видеоекраните.

Дона написа команда на джобния си компютър и на двата монитора се появи сателитно изображение на хотела на Майкъл.

— В момента гледате кадри от движението ми през последните тридесет минути. Виждате как излизам от хотела, пътувам по магистралата и влизам в тази зала… Родителят ще каже „Страхотна идея! Но аз не мога да прекарам цял ден пред компютъра!“ Е, фондация „Евъргрийн“ разполага с отговор и на това. Ще ни отнеме само няколко дни да включим чиповете към компютър, който ще наблюдава вместо вас. Родителят трябва просто да установи така наречения периметър на безопасност — училището, игрището и задния двор. Ако детето напусне тези райони, компютърът незабавно ще разбере и електронният ангел пазител ще уведоми едновременно родителите и полицията.

— Тези чипове работят и системата за проследяване е изумителна — продължи Майкъл. — Само за една седмица всяко дете в Калифорния може да бъде в безопасност. Разбира се, използването на чиповете няма да е задължително, но всеки отговорен и любящ родител ще прегърне тази идея. Предвиждам бъдеще, в което постъпването в обществено училище ще изисква удостоверение за ваксиниране и чип „Ангел пазител“.

— Да обобщя — системата работи, безплатна е и можем да започнем да защитаваме децата си в рамките на една седмица. Може би сега трябва просто да седна и да изям обяда си, докато екипът ми раздаде информационните брошури. Но не мога да мълча. Имам нуждата да ви кажа онова, което е на сърцето ми. — Въздъхна тежко. — Светът се превърна в много опасно място, да, но сега ние разполагаме с технологията да защитим себе си и другите. Кой би възразил срещу тези прости промени? И какви биха могли да бъдат мотивите му? Ясно е, че тормозещите деца ще бъдат срещу тези промени, наред с крадците, изнасилвачите и убийците. Терористите и новата генерация анархисти настояват за перверзна „свобода“ да унищожат нашия начин на живот.

— И кой застава на страната на тази зложелателна тълпа? — възкликна Майкъл. — Както обикновено, коктейлните интелектуалци и левите университетски преподаватели, които нямат представа за мрака, спускащ се върху нашия свят. Но тук са също и някои десни крайни защитници на Хартата за правата на човека с техните старомодни идеи за лична свобода.

— Средният порядъчен гражданин няма защо да се страхува от тези промени. Не говоря за някоя холивудска звезда с частни бодигардове, а за отрудените мъже и жени, които искат да си заработят заплатата, да се приберат у дома и да гледат телевизия, докато децата им си играят на двора. Кой защитава тези хора? Кого го е грижа за тях? Нас. Ние се застъпваме за тях.

Спря и огледа залата.

— Четиринайсет деца изчезнаха през последните няколко седмици. Четиринайсет деца. Трябва ли да има още? Трябва ли снимките на изгубени момчета и момичета да се появят на всеки уличен стълб в тази страна? Няма ли да станете като един, всички заедно, и да ни помогнете да ги спасим?

Отстрани настана кратка суматоха и на сцената се появи Дона, хванала под ръка дребна латиноамериканка. Издърпа я на подиума, поведе я към Майкъл и прошепна в ухото му:

— Ана Кабрал. Споменахте името на сина й.

Майката плачеше, докато Майкъл я прегръщаше.

„Да — помисли си той. — Добро представление“. И светкавиците на камерите осветиха залата.