Джон Туелв Хокс
Златният град (24)

22.

След като наетата кола напусна „Банкок Хилтън“, Нейтан Бун нареди на шофьора да включи климатика и да насочи струята към задната седалка. Портиерът на хотела му беше дал бутилка ледена вода, но Бун отпи само няколко глътки. Не искаше да използва тоалетната на затвора и смяташе да не докосва нищо, докато е там.

Колата подмина няколко преки, зави на едно кръстовище и рязко спря. Бяха заобиколени от пикапи, мотоциклети и тук-тук — боядисаните в крещящи цветове моторикши, които возеха хора из целия град. Един пътен полицай в бяла униформа стоеше на стойката си и размахваше ръце, но всички безгрижно не му обръщаха внимание. Улични търговци вървяха между спрелите коли и чукаха по прозорците. Продаваха резени кокос и лотарийни билети, неоновозелени презервативи и дори един петел в клетка, който крякаше и пляскаше с криле, сякаш знаеше, че предстои да бъде оскубан.

След много бибипкане колата задмина един камион и мина покрай покрита с мухи сергия за храна. Някаква проститутка в розов минижуп долепи длани и направи знака ваи на двама будистки монаси. Старица бръкна в пластмасова кофа и извади от нея жива сепия. Миризмата на отработени газове и пържена храна изпълваше купето и Бун не можеше да се скрие от шума. Моторикшите ревяха като армия сенокосачки в бетонен каньон.

 

 

През последните шест години Бун имаше свободата да наема хората си без надзор от страна на управителния борд. Неговата работа бе да защитава Братството и да унищожи враговете му. Кенард Наш и госпожа Брюстър предпочитаха да не са запознати с конкретните аспекти на работата му.

Всичко това се бе променило след речта на Майкъл пред Братството. Групата за специални проекти организираше събития в няколко страни, но Бун не знаеше подробностите. Бяха го пратили в Тайланд да намери някакъв американец, Мартин Дойл, който излежаваше присъда в затвор край Банкок. Бун нямаше проблем със самата задача. Онова, което го тормозеше, беше телефонното обаждане от Майкъл Кориган.

— Групата за специални проекти ми даде досието на господин Дойл — каза Майкъл. — Труден човек е, но е подходящ за една конкретна работа.

— Разбирам.

— Наемете го. Качете го на самолет за Америка. И…

В слушалката се чу съскане и Бун изгуби връзката с Лондон.

— Ало? Господин Кориган? Не ви чух.

— Направете впечатление, господин Бун. Погрижете се той да е напълно под наш контрол.

— И как по-точно да го направя?

— Не е моя работа да решавам всяка дреболия.

 

 

Отне им цял час да стигнат до затвора Клонг Дан — обширен район, заобиколен от стражеви кули и тухлена стена. Бун каза на шофьора да го чака на паркинга и влезе в триетажната административна сграда с балкони с решетки на горните етажи. Спомена името на капитан Тансири на охраната и незабавно беше въведен в помещение, пълно с жени и деца, които чакаха да видят затворените си близки. Миришеше на пот и изцапани пелени. Плачеха бебета, старици се хранеха от пластмасови кутии, пълни с настъргана папая и бобови стебла.

Когато затворниците се появиха на телевизионния екран край вратата, всички с викове се втурнаха вътре. Само след няколко секунди Бун остана самичък насред помещението, загледан в две захвърлени клечки за хранене.

— Господин Бун?

Пред него застана надзирател с жълто-кафява униформа, твърде голяма за мършавото му тяло. Извади цигарата от устата си и се ухили. Зъбите му приличаха на парчета пожълтяла слонова кост.

— Вие сигурно сте капитан Тансири.

— Да, сър. Току-що получихме обаждане от кабинета на министъра. Казаха, че може би ще ни посетите.

— Дошъл съм да видя Мартин Дойл.

Тансири изглеждаше изненадан.

— От посолството ли сте?

— Работя за Департамента за вътрешна сигурност. — Бун бръкна в джоба на ризата си и извади подправена идентификационна карта. — Имаме основания да смятаме, че господин Дойл разполага с информация за терористична дейност.

— Мисля, че някой е бил подведен. В случая с господин Дойл няма нищо политическо. Той е просто един злодей. Знаете ли защо е тук?

От групата за специални операции му бяха съобщили само името на Дойл и къде се намира. Бун предполагаше, че американецът е затворен във връзка с наркотици.

— Може би вие ще ми съобщите подробностите.

— Смятаме, че е отвлякъл и убил няколко деца в окръг Хиан Са.

Бун така се изненада, че не успя да скрие реакцията си.

— Убил е деца?

— Е, технически не разполагаме с доказателства, но децата изчезвали, когато се е намирал недалеч от едно или друго село. Полицията го следила няколко месеца, но безуспешно. Господин Дойл се оказал твърде хитър.

— Тогава защо е в затвора?

— Арестуваха го за нередовен паспорт и съдията му даде максималната присъда. — Капитан Тансири определено изглеждаше доволен. — Това е Тайланд. Ние решаваме проблемите си с чужденците.

— Добра политика, капитане. Но може би ще е най-добре да поговоря с господин Дойл и да събера малко информация за случилото се.

— Разбира се, сър. Моля, последвайте ме.

Капитанът го заведе в стая за свиждане, разделена през средата с бариера от стоманени решетки, телена мрежа и плексиглас. Две деца клечаха на пода и си играеха с камионче, докато родителите им разговаряха със затворниците по телефонни слушалки. Тансири отключи една врата и влязоха в много по-малко помещение, където половин дузина тайландци седяха на пейки, бъбреха си и пушеха. Носеха джапанки, тъмнокафяви шорти и тениски. До всеки на пейката лежеше или самоделна палка, или къс бич.

— Имаме прекалено много затворници и твърде малко надзиратели. Тези довереници ни помагат да се справяме по-ефективно.

Бун забеляза, че трима от мъжете имат скрити под тениските ножове. Доверениците определено имаха власт тук. Ако това място се управляваше като повечето затвори в Третия свят, тези мъже бяха много по-опасни от надзирателите.

Доверениците ги последваха по коридор със затворнически килии с размери около три и половина на шест метра. Във всяка имаше клекало, кана за вода и монтиран на стенна стойка телевизор. Легла нямаше.

— Тук държим затворниците през нощта. Във всяка килия има около петдесет души.

— Това са доста хора, капитане. Как успявате да ги натъпчете?

— Спят настрани — главата на единия е върху краката на другия. Ако платиш на доверениците малка сума, можеш да спиш по гръб.

— А как спи господин Дойл?

— Той разполага с дюшек и възглавница.

— И колко плаща за това? Отнякъде пари ли изкарва?

— Господин Дойл няма приятели и семейството му никога не се е обаждало. Докарва си по някой и друг бат, като превежда на другите затворници. Без тази работа щеше да му се наложи да яде затворническата храна и да се къпе в общата баня. Знаете как е — кой както я нареди.

Капитан Тансири отключи последната врага и излязоха в двора на затвора. По периметъра му имаше магазинчета, в които се продаваха лекарства, плодови сокове и храна, сготвена на газови котлони. Беше около един по обед и слънцето печеше отъпканата пръст и изсъхналата трева. Неколцина от по-младите затворници ритаха футболна топка, но повечето седяха в сянката на основната сграда, приказваха си и играеха карти.

Докато малката група пресичаше двора, Бун се замисли защо именно него бяха натоварили с тази задача. Явно Майкъл Кориган беше прочел досието му и бе научил за станалото преди много години. Може би пътуването до Тайланд бе просто сложен начин да изпита лоялността му.

Мартин Дойл седеше върху празен пластмасов бидон и използваше щайга вместо бюро. Пишеше нещо в тефтер, а клиентът му седеше на друг бидон. Дойл бе едър мъж с черна вълниста коса и пълни устни. Навремето сигурно е бил хубав, но сега беше доста подут и месест.

Бун спря в средата на двора и направи знак на капитан Тансири.

— Бих искал да говоря насаме с господин Дойл.

— Разбира се, сър. Разбирам. Ще останем тук в случай… — Капитанът се опита да измисли нещо любезно. — В случай, че се нуждаете от помощ.

Докато Бун приближаваше щайгата, Дойл завърши превода, взе няколко бата от тайландския затворник и махна с ръка като господар, който отпраща слугата си.

— Добре дошли в офиса ми — каза после на Бун. — Не приличате на затворник, така че приемам, че сте от посолството.

През годините Бун се беше научил как да говори с хора, които биха могли да се опитат да го убият. Бъди вежлив и малко официален, но никога не показвай слабост. Ако мислиш, че крие оръжие, следи ръцете му. Ако е невъоръжен, наблюдавай раменете му. Човекът, който иска да те удари или удуши, обикновено ще свие рамене, преди да нападне.

— За жалост ще ви разочаровам, но нямам връзка с американското посолство.

— Изпратих повече от двадесет писма до посланика.

— Може би вашият случай не е от първостепенна важност.

Бун седна на пластмасовия бидон и постави фалшива визитка върху щайгата.

— Нейтан Бун, оперативен служител от „Актив Солюшънс“. Ние сме частна охранителна фирма с офиси в Москва, Йоханесбург и Буенос Айрес.

Няколко секунди Дойл разучаваше визитката, след което изсумтя:

— Звучи ми като шайка наемници.

— Ние наемаме, обучаваме и ръководим бивши полицаи и военни. На тях им се плаща да се занимават с широк кръг проблеми на сигурността.

— Вижте какво, обиколил съм цял свят — Африка, Азия и Южна Америка. Срещал съм такива като вас и знам какво правите. Убивате хора и се измъквате безнаказано. Не се безпокойте. Нямам проблем с това.

Нещо пробяга по дясната ръка на Дойл и се настани на рамото му. Беше малка сива мишка с дълга опашка. Животинката предпазливо доближи основата на врата му. Малките й черни очи се взираха в устните на затворника. Междувременно втора мишка изпълзя по крака на Дойл до левия джоб на джинсите му. Бързите движения на гризачите караха Дойл да изглежда като голямо и могъщо създание с мънички частици живот по него.

— Любимците ми — обясни затворникът. — Тукашните хора гледат скорпиони за бой, но с мишки можеш да постигнеш повече неща. — Хвана мишката на рамото си за опашката и тя зарита бясно във въздуха. — Харесвате ли мишки, господин Бун?

— Не особено.

Дойл отвори празна кибритена кутийка и пусна мишката в нея.

— Пропускате голям купон.

Бун никога не беше изпитвал страх от животни, но мишките го караха да се чувства неудобно. В главата на човека пред него имаше демон, който искаше да властва над всичко малко и беззащитно. Дойл смигна на Бун и хвана втората мишка на скута си. Като я държеше за опашката, я вдигна над главата си и отвори уста, сякаш се канеше да я погълне.

— Мислите, че няма да го направя ли? А? Платете ми двеста бата и ще я изям.

Бун сви рамене, сякаш непрекъснато получаваше оферти като тази.

— Не струва толкова.

— Майтапех се… — Дойл отвори втора кибритена кутийка и пусна мишката вътре. — И защо човек на „Актив Солюшънс“ идва да говори с мен?

— Искаме да знаем дали ще проявите интерес към предложението да работите за нашата компания.

— Разбира се. Но, ако не сте забелязали, аз съм затворен в тази лайняна дупка.

— Мисля, че мога да уредя да бъдете екстрадиран от Тайланд и качен на чартърен самолет. След изтичането на договора ще получите нов паспорт и петдесет хиляди долара в брой.

— Страхотно! Ваш съм. Къде да подпиша?

— Не е нужно да подписвате нищо, но трябва да сте наясно с условията на работата ви в Съединените щати. Ако постъпите при нас, ще изпълнявате заповедите ми без никакви въпроси и ще работите с другите членове на екипа.

— Каква е работата?

— Ще включва дейностите, заради които сте се озовали на това място.

Дойл се разсмя.

— Всичко това бяха просто някакви бюрократични глупости. Визата ми беше изтекла. Не е кой знае какво.

— Аз знам защо сте тук.

— Добре, признавам си. — Дойл се изкиска. — Сгазих лука и си купих фалшив печат в паспорта от онзи тип, който ми обеща, че…

— Знам защо сте тук — повтори Бун. — Както знае и полицията от окръг Хиан Са.

Дойл скочи на крака и прекатури щайгата. Двете кибритени кутийки паднаха на земята.

— И кой сте вие, по дяволите? Агент на ФБР? Някакво ченге? Няма да разговарям с никого без адвокат.

— Седнете, господин Дойл.

Дойл продължи да стои, като дишаше тежко, но накрая седна на бидона. Четиримата довереници вече бяха само на три метра от тях. Изглеждаха разочаровани, че не са успели да използват палките и бичовете си.

— На компанията ми е поръчана някаква донякъде необичайна операция — каза Бун. — Не съм запознат с всички факти, но предполагам, че ни е необходим човек точно с вашите умения.

— Какви ги говорите, по дяволите? Какви умения?

— Работодателите ми искат да предизвикат страх — и после паника — в определен район на Съединените щати. Вие можете да ни помогнете да постигнем целта си.

— Забравете. Просто ми устройвате капан, за да ме арестувате.

— Погрешно предположение, господин Дойл. В наш интерес е да ви закриляме. Страхът у населението остава само ако не ви хванат.

Дойл впери поглед в прахта за няколко секунди. Раменете му потръпваха. Когато вдигна очи към Бун, демонът бе овладян.

— Няма да го направя.

— Надявам се нищо да не се случи с работата ви като преводач. — Бун стана, сякаш се канеше да си тръгва. — Без парите ще трябва да спите на бетонен под с нечии крака в лицето ви.

— Чакайте! Задръжте малко.

Ръцете на Дойл се свиваха в юмруци и се отпускаха.

— Ще го направя, ако ме изкарате оттук.

— Какво ще направите, господин Дойл? И не ми излизайте отново с истории за паспортни нарушения.

— Ще бъде точно както беше в окръг Хиан Са. Ще накарам хората да се подплашат — наистина да се подплашат, — когато децата им започнат да изчезват.

„Не, няма — помисли Бун. — При първа възможност ще се опиташ да избягаш. Но има начини да се справим с това“.

— Вече сте служител на „Актив Солюшънс“. Не споменавайте на никого за разговора ни. Ще поддържаме връзка.

Бун тръгна през двора. През годините бе наемал стотици наемници за Братството. Не му пукаше какво са правили в миналото, стига да изпълняваха заповедите. Някои хора от екипа му бяха убили децата в Нова хармония, но случилото се там бе прецизна и добре организирана операция, с каквато биха се гордели и военните; хората му имаха задачи и ги изпълниха без никакви емоции. Планът не позволяваше оцелели. Но Мартин Дойл го тормозеше. Паноптикон означаваше ред и контрол, а в действията на Дойл нямаше нищо контролирано. Той бе живо въплъщение на перверзната хаотичност, съществуваща на този свят.

Бун крачеше толкова бързо, че капитан Тансири трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Всичко наред ли е, сър?

— Няма проблем. Благодаря за помощта ви.

— Може би ще приемете да дойдете с мен да се подкрепим в салона на надзирателите? Има климатик и няма да присъстват затворници — освен прислугата.

— Съжалявам. Имам среща в Банкок.

В средата на двора клечеше затворник в дрипи. Докато Бун го подминаваше, човекът го погледна и изведнъж се оказа тя — нейното лице, тук, в този фрагмент от ада. „Не. Премигни. Не!“ И видението се изпари, сменяйки се с беззъб старец, протягащ ръка с надеждата да получи милостиня.