Джон Туелв Хокс
Златният град (32)

30.

С жълта каска на главата и отражателна жилетка с логото на Лондон Сити Мая стоеше срещу сградата на фондация „Евъргрийн“ на Лаймбърнър Лейн. Беше десет вечерта и нямаше никакви хора, но тя не забравяше нито за момент наблюдателните камери по стената над централния вход.

Роланд бе на половин пряка надолу и търсеше канал, който да отвежда дъждовната вода към Флийт Ривър. Според картата на Нора Григс реката беше точно под тях и течеше в мрака към Темза.

През нощта сградата на „Евъргрийн“ приличаше на шахматна дъска — решетка линии, очертаващи черни и сиви квадрати. Светлината идваше от вертикалната линия прозорци на аварийното стълбище и от два закрити с пердета прозореца на петия етаж. Мая си помисли, че може би Алис е там. Но може пък някой счетоводител да беше забравил да изключи настолната си лампа.

Роланд вдигна ръка и тя забърза към него. Свободният бегач също беше с каска и отражателна жилетка. Бръкна в раницата си и извади фенерче, прикрепено към десетметрова рибарска корда.

— Това е най-близкият до сградата вход към каналите. Но не мога да гарантирам, че тръбата води до реката.

— Все пак го направи. По-добре е от нищо.

Роланд включи фенерчето с тъмночервена крушка и го спусна през отвора.

— Когато вървиш на север, ще виждаш зелени, бели, сини и червени светлини. Червената е най-важната. Тя означава, че си на десет метра от целта.

Завърза края на кордата за решетката и тръгнаха към Лъдгейт Съркъс, преди сто години оживен площад с амбулантни търговци, но днес просто поредното стерилно кръстовище с жълти зебри. В района имаше много отводнителни канали и те спуснаха синьото фенерче в един близо до алеята. Продължиха по Ню Бридж Стрийт, оставиха бялото фенерче недалеч от „Блекфрайърс Пъб“ и тръгнаха към Темза.

Оставиха четвъртото фенерче в един канал недалеч от сградата на „Унилевър“ — голяма постройка с кремав цвят и фасада, придаваща й вид на старогръцки храм. Мая знаеше, че сградата е просто поредната демонстрация на мощ, но величественото изпълнение в класически стил бе наистина завладяващо. „А какъв е символът на моето поколение? — запита се тя. — Може би наблюдателна камера?“

Стигнаха Блекфрайърс Бридж и слязоха по стъпалата към пешеходната алея Полс Уок, която минаваше покрай реката. Железопътният мост бе точно над тях и Мая чу тракането на влак, пътуващ към гара Уотърлу.

Джагър седеше на една пейка с непромокаема раница, в която беше оборудването й. Завърши разговора по телефона си и прекъсна връзката.

— Току-що говорих със Себастиан. Проследил е чистачката до апартамента й.

— Не искам да работи тази нощ — каза Мая.

— Нямаш грижи. Симон Лумброзо й се обадил и й казал, че сградата е затворена заради разливане на химикали. Няма да идва.

Мая отиде до парапета и се загледа в градските светлини, отразени от Темза. През деня реката бе просто част от обстановката. Туристи се качваха на Милениъм Уийл и правеха снимки на Уестминстър. Но през нощта Темза изглеждаше тъмна и могъща, минаваше като безмълвна сила през проблясъците и суматохата на Лондон.

Към парапета бе закрепена стоманена стълба, по която работниците можеха да се спускат до дренажната тръба, която изливаше водите си в Темза. Според Нора Григс това бе всичко, което беше останало от могъщата Флийт Ривър.

Роланд и Джагър застанаха до нея с принадлежностите. През последните няколко дни бяха купили по-голямата част от екипировката й и й бяха помогнали да организира плана. Двамата свободни бегачи все още бяха нащрек заради гнева й и Джагър се напрягаше всеки път, когато се появяваха оръжия. След кратко ровене в раницата Роланд извади гумирани панталони и каза:

— По-добре ги обуй. Ще вървиш във вода все пак.

Някакъв навъсен бегач мина покрай тях, следван от държаща се за ръце азиатска двойка. Никой не изглеждаше изненадан, че Мая обува панталоните. С каските и жилетките тя и двамата свободни бегачи приличаха на общински работници, канещи се да се справят с някакъв проблем с канализацията.

Джагър й подаде непромокаемата раница и тя я метна на раменете си. Стегна ремъците и ги нагласи. Когато всичко беше готово, прибра двата специални патрона във външния джоб на панталоните си.

— Мислех си, че пушката вече е заредена — каза Джагър.

— Липата ми ги даде. Това са пробивни куршуми за разбиване на ключалки.

— По дяволите… — Джагър бе наистина впечатлен.

Роланд й подаде секачите и тя ги закачи на една халка на панталоните си.

— Внимавай за дупки и не си пипай очите — каза й той. — В тунелите има плъхове. Ако в тялото ти влязат бактерии от изпражненията им, можеш да хванеш болестта на Уейл. Трудно се лекува.

— Приятно ми беше да го науча. Има ли още нещо, което трябва да знам?

Роланд я погледна смутено.

— Бих искал да те питам нещо.

„Защото си мислиш, че ще умра“ — помисли си Мая, но все пак кимна.

— Слушам те.

— Арлекините казвате: „Прокълнат от плътта, спасен от кръвта“.

— Да.

— От чия плът и от чия кръв?

— Прокълнати сме, защото сме човешки същества. Но сме готови да се жертваме за нещо по-важно от собствения ни живот.

Роланд кимна и каза:

— Успех, Мая.

— Благодаря. Изпълнихте дълга си.

Двамата свободни бегачи се отпуснаха, но Джагър все пак се усмихна нервно.

— Беше чест да ти помогнем, Мая. Кълна се, че е така. През последните няколко дни двамата с Роланд се чувствахме като почетни арлекини.

Блажената майка щеше да го зашлеви за такова нахално изказване, но Мая го подмина. Щом животът на всеки има стойност и смисъл, трябваше да уважава гражданите.

— Оставете телефоните включени — каза тя. — Ще ви се обадя, когато изляза от сградата.

Прекачи се през парапета и се спусна по стълбата до решетката. С помощта на секачите сряза ръждивия катинар, отвори вратата и влезе в канала. Блажената майка винаги бе настоявала, че оръжията са най-напред. Всичко останало — после. Двата й ножа вече бяха закрепени за подлакътниците й. Тя премести раницата и извади меча и бойната пушка с ремък. Завърза ножницата отстрани на раницата и преметна пушката през врата си. Накрая извади мощния фенер и го включи.

Раздвижи лъча и огледа канала. Беше очаквала да открие голяма бетонна тръба, но Флийт бе скована в облицован с тухли тунел с височина около два и половина метра с равен под, извити стени и сводест таван. Въпреки че отиваха на работа с метрото, жителите на Лондон рядко се замисляха какво има под земята. Флийт Ривър бе текла през града по време на бунтове, войни и Големия пожар. Съществувала бе по времето на Шекспир и през римската епоха. И сто на сто бе поемала водите от разтапящите се ледници от последния ледников период. Всичко това бе минало и сега реката бе в плен. Долната половина на тунела бе покрита с водорасли, а останалата част имаше бяла кора, приличаща на размазана в умивалник паста за зъби.

Нагазила до коляно в студената вода, Мая направи първата си крачка напред. Появиха се вълнички и водата заплиска по стените. Дъното на канала бе покрито с тиня и едър пясък. Когато ботушите й потънаха петнайсет сантиметра, осъзна, че ще й трябва доста време и усилия, за да стигне до Лъдгейт Съркъс.

Сянката й се плъзгаше по стените.

След десетина минути видя зелената светлина, струяща от дренажния канал, който се изпразваше в тунела. Поне се движеше в правилна посока. На двайсетина метра северно от фенера тунелът се раздвояваше. Мая нарисува ромб със спрея си и тръгна наляво, където течението й се стори по-силно.

Не можа да намери белия фенер край „Блекфрайърс Пъб“, но продължи нататък. Каналът се стесни — стана висок около метър и половина — и каската й опираше в грубата тухлена повърхност. Появиха се фиброоптични кабели, закрепени с метални скоби за тавана. Съобщителните компании, които осигуряваха интернет на града, си бяха дали сметка, че разкопаването на улиците ще им струва милиони, и по някакъв начин бяха убедили градските власти да им осигурят свободен достъп до Флийт. Мая се запита дали интернет кабелите следват течението и на други изгубени реки.

От време на време минаваше покрай отходни канали. Когато тунелът зави надясно, долови още по-силна миризма. Мас. Пържено олио. Намираше се под някой ресторант, който изхвърляше отпадъците си в реката.

Дълъг двайсетина сантиметра плъх пробяга по тухлите. Със засилването на миризмата на кухня се появиха още плъхове и на Мая й призля. Някои от животните бягаха от светлината, но други останаха неподвижни върху полегатите стени на тунела. От лъча очите им светеха като малки червени мъниста. Тунелът зави наляво и тя видя стотици плъхове. Светлината ги хвърли в паника и някои от тях скочиха във водата и с високо цвъртене заплуваха към отсрещната страна.

Течението тласкаше плъховете към нея. Нивото на водата вече беше високо, почти до кръста й, и тя виждаше острите муцуни и тънките опашки на гризачите. Изтегли меча си и започна да ги избутва настрани. Вонята бе почти нетърпима. Някаква капка капна на челото й. „Не докосвай устата и очите си — каза си тя. — В това тяло расте дете“.

След още двайсетина метра плъховете започнаха да изчезват. Тя намери синята светлина при едно разклонение, но нямаше как да определи накъде да продължи. Тръгна надясно и с облекчение видя червения фенер.

Колко оставаше до сградата на „Евъргрийн“? Тридесет метра? Или четиридесет? Продължи напред, докато не видя два оптични кабела, които влизаха в канала от сервизна тръба в тавана. Тръбата беше широка около метър и затворена със стоманен капак на панти. Когато почука по него, Мая чу глухо ехо.

Водата течеше около нея и по гумените панталони се образуваше пяна. Като внимаваше да не се подхлъзне, Мая зареди един от пробивните патрони, приближи дулото до капака и стреля. Гърмежът отекна в тунела. Беше толкова силен, че едва не я събори. В капака се появи петнайсетсантиметрова дупка и с помощта на секачите тя разряза стоманата.

Пот се стичаше по лицето й и тя се мъчеше да не изпадне в паника, когато докосна устните й. След като прибра оръжията в раницата, я завърза за найлоново въже и завърза другия край през раменете си. Хвана единия кабел и започна да се катери.

Стигна до съвсем малко сервизно помещение. Гърмежът бе много силен и може би беше уловен от някой сензор. Вероятно охраната бе уведомена и вече я чакаха.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата с ритник.