Том Мартин
Царството (6)

6.

Инспектор Лал гледаше настойчиво Нанси, докато говореше. Между тях на писалището лежеше навит платнен вързоп. Той беше завързан с мръсна връв.

— Това — казваше Лал — беше открито преди седмица върху тялото на тибетски монах от сектата на жълтите шапки^[1]. Монахът беше умрял от замръзване в снежна буря на север от Маклеод Гандж^[2] в Дарамсала, на границата с Непал. Аутопсията установи, че е умрял преди осем или девет дни. Както може би знаете, Маклеод Гандж е родното място на главата на тибетското правителство в изгнание, Далай Лама.

Нанси протегна ръце и прие вързопа. Той не беше тежък. Определено очакваше да е по-тежък. Очевидно вътре имаше нещо завито.

Господин Лал продължи:

— Можем да предположим, че монахът се е опитвал да избяга в Индия през високопланинските проходи. Подобно на мнозина други, той е загинал при този опит. Ние сме почти сигурни кой е бил първият собственик. Вашият предшественик в „Трибюн“ Антон Херцог. — Той направи пауза и после добави злобно: — Адресиран е до вас. Защо не го отворите?

Нанси се беше вторачила в Лал. Съдейки по изражението му, не й оставаше друга възможност. Обаче какво искаше да каже с това, че е адресиран до нея? Нервно тя започна да се бори с краищата на връвта. Усещаше как пронизващият поглед на Лал следи всяко нейно движение. Той отново й се подигра:

— Вие вече знаете какво има вътре, нали, госпожице Кели?

Тя се бореше с краищата на връвта, без да обръща внимание на неговите обвинения. Може би просто се опитваха да й скалъпят лъжливо обвинение или да я очернят, за да могат после да я манипулират. Полицаят сикх пристъпи напред и извади ножче от джоба си. Той внимателно сряза връвта, оставяйки я да падне немощно на плота.

Нанси сложи платнения вързоп на бюрото и след това го разгърна. Първото нещо, което видя, беше тънка ивица пластмаса, малко по-голяма от кредитна карта. Нанси веднага я разпозна — това беше журналистическа карта от „Интернешънъл Хералд Трибюн“, и под зърнестата снимка беше изписано с черно мастило името Антон Херцог. Нанси вдигна очи. Лал и неговият колега се бяха вторачили в нея, без да отместват очи, сякаш очакваха да се издаде по някакъв начин. Тя продължи много внимателно да развива платнения вързоп. Докато го правеше, усети, че всички се наведоха, включително полицаят сикх, който все още стоеше зад нейния гръб. Платът се разви и пред очите й, за нейно най-голямо учудване, се показа животинска кост. Прецени, че е дълга около петдесет сантиметра. Вероятно е била бедрена кост. Изглеждаше много стара. Беше избеляла, осеяна с дупчици и кафеникава на цвят. В единия край, където се разширяваше в топка, която би паснала в тазовата ямка или в коляно, тя имаше нещо, което можеше да се опише единствено като мундщук, направен от обезцветен метал. Мундщукът беше дълъг малко повече от два сантиметра и половина. Върху него беше гравирана съвършена релефна фигура: кама над свастика. Тя се замисли какво ли може да означава този глиф^[3]. Свастиката е символ, който се среща из цяла Азия, поне това знаеше. Обаче нямаше представа какво е значението на камата в съчетание със свастиката. Може би символът принадлежеше на древна тибетска будистка секта или на някоя индуска кралска фамилия.

Под глифа имаше шест странни символа, очевидно букви от отдавна мъртва азбука. Твърде са примитивни за тибетски букви, помисли си Нанси. Може би са клинообразно писмо или шумерски? Не, в това нямаше смисъл. Трябваше да бъдат от някой азиатски език, в края на краищата костта беше от Тибет.

Мундщукът напомняше на Нанси за лулите, които възрастните мъже пушеха, когато тя беше дете. Поклати глава в объркване, като нито за секунда не забравяше за силата на неприязнените очи на тъмничарите, вторачени в нея. Не знаейки какво да прави, тя взе костта в ръце и започна да я оглежда отблизо. Това беше отвратителен предмет, но излъчваше странна енергия. Образи се замяркаха в съзнанието й. Видя как се лее разтопено злато в пещера кой знае къде, как изригва вулкан, една безлюдна равнина, гладуващо дете, което тича по пуст път. Яснотата и непосредствеността на образите я шокираха. Тя започна да премигва, за да ги разпръсне, след това предпазливо сложи костта на масата и насочи вниманието си към плата. След като внимателно изглади последните гънки, погледът й попадна върху портрет на Далай Лама с големината на карта за игра. На гърба беше написано с разкривен почерк на английски: „За Нанси Кели. Тръба от кост. Намерена от Антон Херцог в Пемако, Тибет, 17 юни“.

Нанси престана да диша. Кожата й настръхна от страх. Само с усилие на волята успя да вдиша отново. Зяпна, за да си поеме дъх. Трябваше да се махне от полицейското управление, да си замине от Делхи. Да се отдалечи от нарастващата клаустрофобия на аферата „Херцог“. Не го ли направеше, никога повече нямаше да види дневна светлина. Това беше някакво зло, зло, надхвърлящо всичко, което беше преживявала, но сега го почувства близо до себе си и че идва за нея.

Заключението беше неизбежно. Костта и платненият вързоп бяха адресирани до нея още преди мястото да й бъде предложено. Но това беше смешно, просто не можеше да бъде истина. Чувстваше как Лал я наблюдава, все още търсейки някакъв признак за нейната вина. Обаче Нанси просто поклати объркано глава. Преди двадесет и четири часа махаше за довиждане на своите приятели в Ню Йорк, а сега беше задържана в някакъв полицейски участък в Делхи, заплашена със затвор, и искаха от нея да обясни някаква си древна кост.

— Госпожице Кели — Лал продължаваше да рови, — защо господин Херцог е изпратил това на вас? Почеркът е негов. Проверихме го. И защо бихте проявили интерес към една стара кост? Вие не сте колекционер на антики. В това съм напълно сигурен. Затова, госпожице Кели, ще ме извините, ако си мисля, че тя има някаква друга стойност за вас, някакво друго значение?

Нанси само поклати отчаяно глава. Просто не знаеше какво да каже. Сигурно така разпитващите изтощават хората, помисли си тя. Затова разпитваните рухват и признават престъпления, които не са извършили. Чувстваше се изтощена и безсилна. И преди беше участвала в неприятни сблъсъци с полицията, но това беше у дома в Америка. Там тя знаеше своите права и че като журналистка във влиятелен вестник ще й бъде осигурена най-добрата правна защита. Но тук в Индия, замесена в разследване на обвинение в шпионаж, тя беше почти сигурна, че няма никакви права и че ако нещата се развият зле за нея или ако инспектор Лал сметне за нужно, нямаше да види божия свят много дълго време.

Господин Лал бутна стола си назад, стана и започна бавно да крачи из стаята. Вторият полицай я наблюдаваше изпод тежки клепачи. Настъпи дълга, ужасяваща пауза, през която Нанси се въртеше на стола и не знаеше какво да прави.

— Госпожице Кели, това някакъв вид съобщение ли е? Някакъв сигнал? Животът на всички ни ще бъде много по-лесен, ако просто ни сътрудничите. Може би дори ще успеем да помогнем на вашия приятел господин Херцог. Това ще ви хареса, нали? Ако ни кажете как да се свържем с него или къде се намира, ние не само ще го спасим, но ще ви освободим от по-нататъшно криминално разследване. Как ви се струва това?

Той отново я проучваше с поглед. Всичко, което можа да направи, беше да наведе глава.

— Госпожице Кели, ще бъда откровен с вас. Ние смятаме, че вашият колега е в Тибет и все още е жив. Разполагаме с добра разузнавателна организация, според която господин Херцог е влязъл в района на долината Пемако преди повече от два месеца и все още не е излязъл и докато ние седим тук и пилеем време, китайците го преследват. Мога само да се надявам, за негово добро, да не го хванат жив. Женевската конвенция не важи от другата страна на Хималаите. Сигурен съм, че господин Херцог ще ви благодари от все сърце, ако му бъде позволено да се изправи пред съда в Индия, а не в Китай. Ако вие не ни помогнете, ние също няма да можем да му помогнем. Ще ви попитам за последен път: какво означава тази костена тръба и как да се свържем с Антон Херцог?

Натискът беше станал непоносим, но инстинктите на Нанси продължаваха да й нашепват, че въпреки своите страхове и опасното си положение, тя трябва на всяка цена да запази чувството си за несправедливост и грубо нарушение на закона.

Това беше нейната единствена защита. Много бавно, сякаш показваше на дете правилното произношение, тя каза:

— Вижте, инспектор Лал, ще ви улесня изцяло. Не зная какво означава, което и да е от тези неща. Буквално нямам никаква представа. Не сте хванали, когото трябва, и дори цял ден да ме държите тук, това нищо няма да промени. Затова ви предлагам да ме обвините още сега, в каквото си искате скалъпено деяние или да ме освободите незабавно. Ако не го направите, когато изляза, а аз съм сигурна, че ще бъда освободена, ще се погрижа вие и заплахите ви, които представяте за полицейска работа, да попаднат във всички големи световни вестници и повярвайте ми, ще се погрижа да останете дълго по страниците им.

Изглежда този път заплахата подейства. Инспектор Лал спря да се разхожда, пое си дълбоко въздух и с отвратено изражение на лицето каза:

— Много добре. Свободна сте да си вървите. Засега. Обаче запомнете, правя ви услуга. Бих могъл да ви задържа за сто и тридесет дни по силата на Закона срещу тероризма. Вие сте пусната под безсрочна гаранция, но сте задължена да останете в Делхи. Разбрахте ли?

Тя кимна, без да срещне погледа му, но отвътре крещеше от радост. Погледна към адвоката. Съдейки по лицето му, той беше дори по-изненадан от нея от тази промяна в хода на събитията.

Господин Лал се обърна към полицая сикх.

— Качи я горе в приемната. Върнете й телефона и портфейла и попълнете документите за освобождаването под гаранция. И й дайте костта. Тя принадлежи на кореспондентското бюро.

Без да посмее да проговори, защото се страхуваше, че Лал може да промени решението си, тя взе платнения вързоп с костта и тръгна след полицая.

Капитан Хундалани влезе в стаята за разпити, като тихо затвори вратата след себе си. Преди да успее да каже нещо, Лал му нареди:

— Хундалани, погрижи се да не я изпуснем от очи — раздразнено разтърка очи. — Това е рискована стратегия. Сега единственото ни доказателство е у нея.

— Да, инспекторе.

— Тази кост трябва да е важна. Сигурен съм, че накрая тя ще ни отведе при него.

Лал изведнъж скочи на крака. Беше уморен и искаше да излезе от задушната стая за разпити.

— Инспекторе, наистина ли смяташ, че тя е съучастник? — попита нервно капитан Хундалани.

— Може би да, може би не. Обаче костта значи нещо за някого. В това съм напълно сигурен.

Внезапно за пръв път, откакто се помнеше капитан Хундалани, инспектор Лал го погледна право в очите и се усмихна. Усмивката беше толкова неочаквана и не на място, че младия капитан го побиха тръпки.

— Сега, капитане, нашите следи пресъхнаха. Да видим каква ще бъде следващата стъпка на нашата журналистическа звезда. Може би тя ще успее да ни помогне в детективската ни работа.